Джордж Елиът
Мидълмарч (46)

Глава 45

Нагласата на много хора е да възхваляват времето на прадедите си и да хулят пълната безнравственост на настоящето. Те обаче не могат да правят второто без средствата и сатирата на миналото. Като ругаят срещу злините на своето време, служейки си със средствата на миналото, те разкриват общото между злините на епохите. Следователно Хораций, а също Ювенал и Персий не са били пророци, макар че хулите им сочат към съвремието.

Сър Томас Браун

Тази съпротива срещу новата болница за лечение на треска, която Лидгейт накратко представи на Доротия, може като всяка друга съпротива да се разглежда в най-различна светлина. Според Лидгейт тя беше смесица от завист и тъпашки предразсъдъци. Мистър Булстроуд обаче съзираше в нея не само медицинска завист, но и твърдото желание да го провалят, като този стремеж идваше от омраза към онази жизнеустойчива религия, чийто влиятелен представител се бе опитвал да бъде той, без да е свещеник. Но това бе и омраза, предизвикана освен от религията и по други причини, лесни за посочване в плетеницата на човешките взаимоотношения. Възгледите на Булстроуд биха могли да се нарекат свещенически. Ала всеки вид съпротива залага на неизчерпаем запас от силни възражения, които не се ограничават от полето на познанието, а непрекъснато се подхранват от дълбините на невежеството. Това, което се изричаше срещу новата болница и администрацията й от противниците в Мидълмарч, твърде много приличаше на ехо, защото Бог се е погрижил не всеки човек да е първоизточник. Така че съществуваха множество различия, твърде показателни за социалното разслоение в града — мнения, изричани с изисканата умереност на доктор Минчин, до смразяващите твърдения на мисис Долъп, стопанката на кръчмата „Халбата“ на улица „Скотобойна“.

Мисис Долъп все повече се убеждаваше в собствените си тържествени уверения, че доктор Лидгейт искал, ако не да отрови хората, то поне да ги остави да умрат в болницата, за да може после да ги среже — със или без предварително разрешение от пациента. Защото всички знаели, че той искал да среже мисис Гоби, порядъчна жена като всяка друга от „Парли Стрийт“, която имала пари под попечителство преди сватбата — въобще много жалка история за един доктор, който, ако го бивало изобщо за нещо, трябвало да знае какво ти е, преди да умреш, а не да иска да гледа вътрешностите ти чак след като си умрял. Ако това не е основание, здраве му кажи, казваше мисис Долъп. Ала мнозина, чули мнението й, смятаха, че то е истинска преграда срещу подобни престъпления и ако се отхвърлеше, щеше да падне голямо рязане на трупове, какъвто бе случаят с Бърк и Хеър^[203] — последвалото бесене не бе желателно в Мидълмарч.

И нека да не се смята, че мненията, изразявани в „Халбата“, не са важни за медиците. Старата, истинска по рода си кръчма „Халбата“, първоначално известна като „При Долъп“, бе седалище на големия Благотворителен клуб, който само преди няколко месеца бе поставил на гласуване въпроса дали дългогодишният почетен лекар на клуба д-р Гамбит да не бъде изместен от „новия“ д-р Лидгейт, който можел да прилага най-изумителни начини на лечение, както и да спасява пациенти, отписани от другите доктори. Ала гласовете срещу Лидгейт надделяха с двамина членове, които по лични съображения смятаха, че умението да се съживяват почти умрели хора било съмнителна препоръка, която можела да предизвика небесните сили. Само след една година обаче настъпи промяна в обществените нагласи, като за нея несъмнено говореше и единомислието в кръчмата.

Преди доста повече от година, още преди да се знае нещо определено за уменията на Лидгейт, мненията за способностите му бяха, разбира се, противоречиви, в зависимост от предположенията, възникнали вероятно в стомаха или в епифизната жлеза, които водеха до различни умозаключения, но безспорно показваха пълна липса на точни данни. Пациенти с хронични болести или с отдавна мъждукащ живот, като този на мистър Федърстоун, бяха готови веднага да опитат с Лидгейт. А също и мнозина, на които не им се плащаше на собствените доктори, мислеха благосклонно за възможността да си открият сметка при новия доктор и без всякакви задръжки да го повикват, ако поведението на децата налага успокоителни средства, с други думи, в случаи, когато семейните им лекари не проявяват разбиране. Така че всички пациенти с нагласата да се обърнат към Лидгейт допускаха, че той вероятно е способен лекар. А някои дори смятаха, че младият доктор можел да постигне повече от другите, когато „се обаждал черният дроб“ — или поне нямало да навредят няколкото шишенца „лек“, препоръчани от него, защото ако те не помогнели, възможно било веднага да вземеш очистителните хапчета, които ти поддържат живота, макар и да не премахват жълтината ти. Ала тези пациенти не притежаваха особена тежест. Разбира се, добрите семейства в Мидълмарч няма току-така да сменят домашния си лекар без всякаква причина. А всички, които са били лекувани от мистър Пийкок, не се смятаха за длъжни да приемат нов доктор само защото бил негов заместник, като изтъкваха, че „било малко вероятно да е добър като Пийкок“.

Ала не мина много време от заселването на Лидгейт в града, когато се натрупаха достатъчно чути подробности за лечението му, за да възникнат определени очаквания и да се оформят два враждуващи лагера. Някои от подробностите бяха направо смайващи, но с неясен смисъл, като например статистическите данни, без съпоставка с нормата, изричани с възклицание накрая. Да кажем, количеството кислород в кубически мерки, поглъщано от зрял човек годишно — представяте ли си какъв потрес е предизвикала подобна статистика сред някои кръгове в Мидълмарч! „Кислород ли! Че какво ли пък е това… нищо чудно, че холерата е стигнала чак до Данциг? А още има хора, дето разправят, че карантината не била нужна!“

Една от подробностите, бързо разнесена из града, бе, че Лидгейт не раздавал лекарства. Това бе неприятно както за докторите, чиято добра репутация сякаш бе застрашена, така и за аптекарите, с които докторът си сътрудничеше. А само до неотдавна застрашените можеха да разчитат на това, законът да ги защити срещу човек, който, без да може да се нарече лондонски възпитаник, се осмелява да очаква отделно заплащане за прегледа, а не само за дадените лекарства. Ала Лидгейт не бе достатъчно опитен, за да прецени, че подобно нововъведение би било дори по-неприятно за пациентите. И беше твърде неблагоразумен да изложи припряно пред мистър Момзи (важен бакалин на главния пазар, който, макар и да не бе негов пациент, добродушно го разпита по този въпрос) обичайното си обяснение за нововъведението — той заяви на мистър Момзи, че авторитетът на домашните лекари много ще падне, а пациентите непрекъснато ще са ощетявани, ако единственият начин на докторите да получават заплащане за труда си е, като предлагат дълги рецепти за сиропи, хапове и мехлеми.

— Тъкмо по този начин усърдно работещият доктор може да стане почти толкова нечестен, колкото и шарлатанинът — доста безразсъдно обясни Лидгейт. — За да си изкарват прехраната, лекарите трябва да предозират лекарствата на кралските поданици, а това е направо държавна измяна, мистър Момзи, защото пагубно подкопава здравето.

Мистър Момзи бе не само църковен надзирател, загрижен за подпомагане на бедните (всъщност тъкмо заради такива помощи бе заговорил с Лидгейт), но и астматик, както и човек с непрекъснато нарастващо семейство, така че от медицинска гледна точка и според собствената си преценка той наистина бе важна личност — прическата му приличаше на огнена пирамида, а почтителността му на дребен бакалин бе непринудена и сърдечна, шеговито ласкателна, но господинът доста се въздържаше да разкрива широтата на мисленето си. Тъкмо приятелската шеговитост във въпросите му подтикна Лидгейт да отговори по този начин. Ала нека благоразумните да внимават с готовността си да отговорят изчерпателно — подробните отговори засилват възможността за грешки и равносметката може да е твърде печална.

След като даде пълен отговор, Лидгейт се усмихна и пъхна крак в стремето, а от своя страна мистър Момзи се засмя по-силно, отколкото би се засмял, ако знаеше какво точно означава „кралски поданици“, и изрече своето „Довиждане, сър, довиждане“ с такъв вид, сякаш всичко му е било съвсем ясно. Ала всъщност мислите му бяха доста объркани. Години наред бе плащал сметки за точно посочени лекарства, като бе сигурен, че срещу всяка половин крона и осемнайсет пени получава съответната стока на тази цена. Извършвал бе подобни покупки със задоволство, като ги смяташе за част от задълженията си на съпруг и баща, а по-дългата рецепта възприемаше като оказана чест, с която си струва да се похвалиш. Нещо повече, освен като добавка към важната грижа за „себе си и семейството“, той бе изпитвал и удоволствието съвсем точно да преценява непосредственото въздействие на лекарствата, за да даде разумно обяснение на въпроса защо е избрал тъкмо мистър Гамбит за семеен лекар — доктор на малко по-ниско ниво от Ренч или Толър и особено ценен като акушер (за чиито способности в това отношение мистър Момзи имаше по-лошо мнение в сравнение с останалите), ала като лекуващ лекар, както обичаше да добавя Момзи шепнешком, Гамбит стоеше над всички останали доктори.

Това бяха основания, много по-сериозни от лековатите приказки на някакъв пришълец, които дори започнаха да изглеждат още по-повърхностни в гостната над магазина, където бакалинът ги предаде на мисис Момзи — жена, свикнала със славата на плодовита майка, най-често обслужвана от мистър Гамбит, като само някои по-особени пристъпи налагаха намесата на мистър Минчин.

— Да не би мистър Лидгейт да иска да каже, че няма никаква полза от вземането на лекарства? — запита мисис Момзи, която имаше лека склонност да говори провлечено. — Бих искала да ми отговори как бих могла да родя по време на панаира, ако не бях вземала укрепващи лекарства цял месец преди това? Помисли си само с какво трябваше да снабдявам прииждащите клиенти, скъпи мой!… Голям пай с телешко месо… пълнено филе, говежди бут… шунка, език и така нататък, и така нататък! Но най-добре ми се отразява розовият сироп, а не кафявият. Чудя ти се, мистър Момзи, че при този твой опит си имал търпението да стоиш и да го слушаш! Аз веднага бих го скастрила, като му кажа, че по-добре ги разбирам тия работи.

— Не, не, не! — възкликна мистър Момзи. — Нямах никакво намерение да излагам мнението си. Чуй всичко и прецени сам — това е моето верую. Ама той не знаеше с кого разговаря. Нямаше да се оставя да ме метне. Хората често си дават вид, че уж ми съобщават нещо, а всъщност ми викат: „Момзи, ти си глупак“. Но аз само се усмихвам. Правя се, че не забелязвам слабото им място. Ако церовете са навредили на мене и семейството ми, досега да съм го разбрал.

На другия ден на мистър Гамбит бе съобщено как Лидгейт разправял, че церовете не помагали.

— Така ли! — възкликна докторът, като вдигна вежди, сдържано учуден. (Той бе едър плещест мъж с голям пръстен на безименния си пръст.) — Че как тогава лекува пациентите си?

— И аз се питам същото — отговори мисис Момзи, която обикновено придаваше тежест на речта си, като наблягаше на местоименията. — Да не би той да си въобразява, че хората ще му плащат само за да идва и да седи при тях, а после да си тръгва?

Мисис Момзи бе свикнала с честите престои на мистър Гамбит при нея, когато той най-подробно й разказваше за собственото си физическо състояние и най-различни други неща. Ала, разбира се, докторът бе сигурен, че няма никакъв намек в забележката й, тъй като той никога не е вземал пари за прекараното свободно време при нея или за разказването на личните си истории. Така че сега отговори съвсем шеговито:

— Е, Лидгейт е хубав млад мъж, нали така.

— Не и такъв, какъвто аз бих викнала — отговори мисис Момзи. — Другите да правят, каквото щат.

И така, мистър Гамбит можеше да си тръгне от дома на главния бакалин без всякакъв страх от конкуренция, ала у него се прокрадна мисълта, че Лидгейт е един от онези лицемери, които се стремят да очернят другите, като изтъкват своята честност, така че си струва някой да му покаже едно-друго. Ала мистър Гамбит имаше задоволителна практика, доста наситена с миризмите на бакалски стоки, което недвусмислено говореше за това, че е заменил плащането в брой с търговска сметка. И затова докторът смяташе, че не си струва сам да показва на Лидгейт едно-друго, преди да е научил със сигурност как точно да го стори. Всъщност мистър Гамбит нямаше кой знае какво образование и му се бе наложило да се пребори с доста голям присмех от страна на колегите си, за да пробие. Ала той съвсем не бе лош акушер само поради това, че нарича апарата за дишане „духало“.

Другите доктори се чувстваха далече по-способни. Мистър Толър имаше най-голямата клиентела в града, а освен това произхождаше и от стар род в Мидълмарч: представители на фамилията се срещаха сред адвокатите, както и във всяка друга сфера над нивото на търговията на дребно. За разлика от сприхавия ни приятел Ренч, той бе най-търпеливият човек на света и съвсем спокойно приемаше неприятни за него неща, тъй като бе много възпитан, приятно закачлив човек, с хубав дом, а също така много обичаше да спортува сегиз-тогиз, бе много близък с мистър Холи, но силно враждебен към мистър Булстроуд. Може да изглежда доста странно, че човек с подобни приятни навици проявява склонност към такива насилнически начини на лечение като кръвопускане, предизвикване на изприщване и строги диети, при това, без да се тревожи за репутацията си. Ала този рязък контраст само засилваше одобрението на качествата му от страна на пациентите, които обикновено заявяваха, че мистър Толър бил муден, но лечението му било колкото си щеш интензивно — никой друг доктор, твърдяха те, не вдигал толкова високо нивото на лекарската професия. Вярно, че малко се бавел при посещенията си, ала щом се появял, вършел чудеса. Мистър Толър бе любимецът на колегите си и ако загатнеше нещо неприятно за някого, то пускаше здрав корен заради нехайно ироничния му тон.

Разбира се, мистър Толър се умори да се усмихва леко и да възкликва „Така ли!“, когато му казваха, че наследникът на мистър Пийкок няма намерения да продава лекарства. А когато мистър Хакбът, с чаша вино в ръка, спомена за това на една обща сбирка, мистър Толър отвърна през смях:

— В такъв случай Дибитс ще захвърли застоялите се лекарства. Много обичам дребния Дибитс… Радвам се на късмета му.

— Разбирам накъде биеш, Толър — отговори мистър Хакбът, — и напълно споделям мнението ти. Възползвам се от случая да кажа какво мисля по този въпрос. Един доктор трябва да носи отговорност за качеството на лекарствата, давани на пациентите. Точно това е смисълът на системата за заплащане на лекаря, която съществуваше досега. И нищо друго не е така възмутително, както парадирането с реформа, която не предлага никакви подобрения.

— Парадиране ли, Хакбът? — насмешливо запита мистър Толър. — Аз не виждам нещата по този начин. Човек не може да парадира с нещо, в което никой не вярва. Тук няма никаква реформа. Всичко се свежда само до това, дали печалбата от дадените лекарства да се плаща на доктора от аптекаря, или от пациента и дали да има отделно заплащане за направения преглед.

— Да бе, да! Един от проклетите нови варианти на старата шарлатания — заяви мистър Холи, като подаде каната с вино на мистър Ренч.

Мистър Ренч, обикновено въздържател, често си пийваше доста винце на тези събирания, от което съответно ставаше още по-раздразнителен.

— Колкото до шарлатанията, Холи — заговори той, — лесно е да се подхвърлят подобни думи. Но аз съм решително против начина, по който медицински лица мърсят собственото си гнездо, като вдигат врява из цялата страна, сякаш един семеен лекар, даващ лекарства, не може да е джентълмен. С пълно презрение отхвърлям подобни намеци. Според мене най-непочтеният номер, на какъвто е способен човек, е да тръсне пред собствените си колеги нововъведения, които позорят една уважавана стара практика. Това е моето мнение и съм готов да го защитавам срещу всеки, опълчил се срещу мене.

— Не съм съгласен с тебе, Ренч — заяви мистър Холи, като пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Скъпи приятелю — с помирителен глас заговори мистър Толър, насочил поглед към Ренч, — поначало лекарите са били настъпвани много повече, отколкото сме ние сега. А щом става дума за достойнство, обърнете се към Минчин и Спраг.

— А законите в медицината не предлагат ли нищо срещу подобни посегателства? — попита мистър Хакбът с най-безкористното желание да добави нещо и от себе си. — Какво казва законът по този въпрос, а, Холи?

— Нищо не може да се направи — отговори Холи. — Проверих това, за да съобщя на Спраг. Само можем да си счупим главата с някое решение на проклет съдия.

— Пфу! Няма нужда от никакви закони! — отбеляза мистър Толър. — Що се отнася до самата система, подобен опит би бил нелеп. На ни един пациент няма да хареса… със сигурност не на пациентите на Пийкок, които са свикнали с кръвопускането. Подай виното!

Предсказанието на мистър Толър донякъде се сбъдна. Щом мистър и мисис Момзи, които изобщо не възнамеряваха да се обръщат към Лидгейт за лечение, бяха смутени от предполагаемото му противопоставяне срещу лекарствата, неизбежно бе тези, които го викаха вкъщи, да бъдат нащрек дали той наистина използва „всички възможни средства“ при лечението на случая. Дори добродушният мистър Паудърел, който с цялата добронамереност в преценките си бе склонен да уважава още повече мистър Лидгейт заради нещо, дето приличало на добросъвестно преследване на по-висша цел, бе обзет от тревожни съмнения по време на боледуването на жена му от екзема, така че не се въздържа да не спомене пред мистър Лидгейт, че при подобен случай мистър Пийкок давал редица хапчета, като за тях определено можело да се каже, че оказали невероятно въздействие върху мисис Паудърел и тя се съвзела малко преди Архангеловден от болестта, започнала още през невероятно топлия август. А най-накрая, измъчван от раздвоение поради желанието си да не обиди Лидгейт, от една страна, и загрижеността си да се използват всякакви „средства“, от друга, той тайно накара жена си да взема очистителните хапчета на Уиджън, уважаван лек в Мидълмарч, който още в началото пресичаше всяка болест поради мигновеното си въздействие върху кръвта. За тази допълнителна мярка обаче не трябваше да се споменава пред Лидгейт, а пък и мистър Паудърел не разчиташе кой знае колко на нея, но все пак се надяваше тя да доведе до благополучен край.

Ала през тази съмнителна фаза в утвърждаването на Лидгейт той бе подпомогнат от онова, което ние, простосмъртните, прибързано наричаме късмет. Предполагам, че никой доктор досега не се е озовавал на ново място без най-изненадващо да излекува болен и това да не смае никого — подобно лечение би могло да се нарече свидетелство за късмет, което заслужава не по-малко внимание от написаните или напечатаните документи. Много пациенти оздравяха вследствие на лечение от Лидгейт, като някои дори бяха с много опасни заболявания. И така се стигна до мълвата, че с новите си методи новият доктор имал поне качеството да привдига хора, изправили се пред прага на смъртта. Глупостите, изричани в такива случаи, извънредно много дразнеха Лидгейт и му създаваха точно такова име, каквото би искал да има един неук и безскрупулен човек, а освен това той бе сигурен, че в засилващата се неприязън към него останалите доктори го упрекват, че сам раздухва невежествената реклама. Ала самият той много скоро спря да опровергава неверните слухове, когато разбра, че е толкова безсмислено да се бориш с невежествените тълкувания, колкото да се опитваш да гониш вятъра. Така че „късметът“ му продължи да зависи от тези тълкувания.

Когато мисис Ларчър най-благородно се загрижи за обезпокоителните симптоми у чистачката си, тя помоли д-р Минчин при посещението му веднага да види жената и да й даде бележка за лечебницата, при което той след прегледа описа случая с диагнозата тумор и препоръча на болната Нанси Наш да бъде приходящ пациент. Нанси, отбила се вкъщи по пътя към лечебницата, разреши на въжаря и жена му, на чийто таван живееше, да прочетат болничния лист от доктор Минчин, като по този начин по-късно тя стана предмет на най-съчувствени разговори в близките магазини на „Чърчярд Лейн“ в качеството й на болна с тумор, който отначало бе обявен като голям и твърд колкото паче яйце, а с напредването на деня стигна до големината на юмрук. Повечето участници в разговора се съгласиха, че туморът трябва да се изреже, ала някой спомена за олио, а друг за кохинил^[204] като подходящи средства, които можели да разтопят или смалят всякаква бучка в тялото, при положение че се вкарва достатъчно количество — от олиото бучката постепенно омеквала, а кохинилът я стопявал.

А междувременно, когато Нанси се появи в лечебницата, случи се така, че това бе един от дните за дежурство на д-р Лидгейт. След като я разпита и прегледа, Лидгейт тихо рече на колегата си хирург: „Това не е тумор, а схващане“. Той й препоръча превръзка и едно мазило, като й нареди да си отиде вкъщи и да си почива, а също така й даде и бележка за мисис Ларчър, която според нея била най-добрата работодателка и щяла да разбере необходимостта от добра храна.

Ала лека-полека Нанси се почувства на своя таван невъобразимо зле, като въпросният тумор наистина се повлия от превръзката, но само се премести на друго място с още по-влудяваща болка. Жената на въжаря отиде да извика Лидгейт, така че той близо две седмици продължи да наблюдава Нанси в дома й, докато в резултат на лечението тя напълно се оправи и тръгна отново на работа. Но случаят продължи да се представя като тумор на „Чърчярд Лейн“ и другите улички — нещо повече, представяше се така дори и от самата мисис Ларчър, защото, когато се спомена за забележителното лечение на Лидгейт пред д-р Минчин, той, естествено, не пожела да каже: „Случаят не беше тумор и аз сбърках в диагнозата“, а отговори следното: „Така ли! О, видях, че е хирургически случай, но не от злокачествено естество“. Докторът обаче бе вътрешно много раздразнен, когато попита в лечебницата за жената, изпратена от него известно време преди това, и хирургът, младок, който нямаше нищо против да подразни Минчин, му разказа какво точно се бе случило. Минчин вътрешно реши, че е неприлично един лекар по обща медицина така открито да оспорва диагноза, поставена от специалист, а по-късно напълно се съгласи с Ренч, че Лидгейт по много неприятен начин не се придържа към медицинската етика. Лидгейт не се възползва от случая, за да се самоизтъква, а още по-малко да укори Минчин, защото подобни поправки в диагностицирането често се срещат сред еднакво добри специалисти. Ала мълвата поде този удивителен случай на тумор, който не беше категорично разграничен от рака и бе възприеман като още по-ужасен, понеже се движел, докато най-накрая много от предубежденията срещу отношението на Лидгейт към лекарствата бяха преодолени, след като той сам бе доказал прекрасните си умения чрез бързото възстановяване на Нанси Наш, превивала се от болки заради тумор, едновременно твърд и упорит, ала все пак принуден да отстъпи.

Какво можеше да направи самият Лидгейт? Обидно е да заявиш на една жена, изразила възхищение от уменията ти, че греши и е много глупава да се възхищава. А да се впусне в обяснения за естеството на болестите, би означавало да подсили нарушението на медицинската етика. И така, той трябваше да се примири с обещанията за успех, подхранвани от подобни невежествени хвалебствия, които подминават истинските професионални качества.

При по-нагледния случай с друг пациент, мистър Бортроп Тръмбъл, Лидгейт съзнаваше, че се е проявил като нещо повече от най-обикновен лекар, макар че и тук постигнатият успех бе доста съмнителен. Красноречивият уредник на търгове бе повален от пневмония и макар да е бил пациент на мистър Пийкок, повика мистър Лидгейт, тъй като бе решил да го подкрепя. Мистър Тръмбъл бе здрав човек, подходящ пациент, за да се изпробва теорията на очакванията — сиреч да наблюдаваш развоя на интересна болест, като не се намесваш в протичането й, така че да се очертаят ясно отделните й фази като бъдещо ръководство в лечението. А от начина, по който Тръмбъл описваше усещанията си, Лидгейт предположи, че той с охота би се съгласил лекарят да го посвети в намеренията си, за да може сам да участва в собственото си излекуване. Без каквото и да е удивление, уредникът на търгове чу, че има много здрав организъм, който (при необходимото наблюдение) би могъл да се остави сам на себе си, така че да даде прекрасен пример за болест с ясно очертани отделни фази, а също така чу, че вероятно има силния дух, за да изпробва доброволно една практическа процедура, като по този начин превърне собственото си смущение на дихателните функции в общодостъпно благо за обществото.

Мистър Тръмбъл веднага се съгласи, като си даде ясна сметка, че неговата болест съвсем не е обикновен случай за медицината.

— Не се безпокойте, сър, вие не разговаряте с човек, който е невеж относно vis medicatrix^[205] — отбеляза той с обичайния си приповдигнат стил, който изглеждаше малко нелеп поради затрудненото му дишане.

Така че без да му мигне окото, той премина през фазата на въздържане от лекарства, като високият му дух се поддържаше от много неща — от честото използване на термометъра (нещо, което подсказваше значимостта на температурата му), от усещането, че предоставя материал за работа с микроскопа, както и от научаването на много нови думи, сякаш напълно достойни да опишат телесните му секрети. Всъщност Лидгейт бе достатъчно проницателен и често развличаше пациента си с някой друг медицински термин.

Както можете да си представите, мистър Тръмбъл се надигна от леглото с намерението да тръби навсякъде за болест, по време на която е проявил сила на духа, както и на тялото. При това бе достатъчно извисен да изтъква заслугата на лекаря, осъзнал достойнствата на пациента, когото трябвало да лекува. Уредникът на търгове съвсем не бе невеликодушен човек и обичаше да отдава дължимото на хората, с пълното съзнание, че може да си позволява подобни жестове. Той бе научил термина „теория на очакванията“ и направо се изпълваше с възторг при изговора на подобни заучени фрази, като по този начин искаше да подкрепи твърденията си, че Лидгейт „знаел едно-друго повече от останалите доктори… и че бил много по-посветен в тайните на професията от повечето си колеги“.

Всичко това се бе случило преди заболяването на Фред, случай, при който враждебността на мистър Ренч към Лидгейт придоби съвсем личен характер. Пришълецът вече заплашваше да се превърне в професионален съперник и дразнител, защото безспорно извънредно много дразнеше с отправяните критики и наблюдения относно по-възрастните си „назадничави“ колеги, които всъщност имали достатъчно друга работа, за да се занимават с разни неизпробвани теории. Практиката му се беше разраснала в една или друга посока, а и още в началото мълвата за благородническия му произход бе довела до покани от всички страни, така че другите лекари трябваше да го срещат по вечери из най-знатните домове, но както знаем, необходимостта да срещаш човек, който ти е неприятен, не води до взаимна симпатия. В медицинските среди рядко се е стигало до такова единомислие, както в случая — всички бяха на мнение, че той е самонадеян млад човек, който в името на собственото си издигане е готов на пълно раболепие пред Булстроуд. Обстоятелството, че мистър Феърбръдър, чието име бе знаме сред противниците на Булстроуд, винаги защитава Лидгейт и другарува с него, се обясняваше с непонятната склонност на Феърбръдър да се числи едновременно към двата враждуващи лагера.

Много неща се бяха вече натрупали, преди да избухне негодуванието на медиците, когато мистър Булстроуд обяви изготвените от него правила за управление на новата болница — правилата бяха безкрайно възмутителни, защото не допускаха каквато и да е възможност за противопоставяне срещу волята и желанията на банкера, тъй като всички с изключение на Медликоут бяха отказали да спомогнат за строежа на болницата под предлог, че предпочитали да дадат помощи за старата лечебница. Мистър Булстроуд бе посрещнал сам множеството разходи, но престана да съжалява за това и дори се радваше, че купува правото да осъществи идеите си за подобряване на здравеопазването без пречки от страна на недоброжелателни сътрудници. Ала обстоятелствата наложиха да се харчат огромни суми, така че строежът се осуети. Кейлъб Гарт се бе наел с работата, но стигна до задънена улица и още преди да започне вътрешното оборудване, се оттегли от предприемачеството. Ала когато споменаваше за новата болница, често казваше, че колкото и да ръмжал Булстроуд при натиск, все пак той харесвал солидната дърводелска работа и зидарията, а пък и разбирал както от водосточни тръби, така и от комини. Всъщност мисълта за болницата бе изцяло обсебила Булстроуд, така че той с готовност би отделял големи суми годишно, за да може еднолично да я управлява без настоятелство. Ала той имаше и друга голяма цел, която изискваше много средства за постигането й — искаше да закупи земи в околностите на Мидълмарч и поради тази причина желаеше да получи големи странични вложения за поддръжката на болницата. А междувременно кроеше и плана за управлението й. Болницата трябва да е предназначена за лечение на треската във всичките й разновидности. Лидгейт ще е главният управител медик, за да има необходимите условия да извършва съпоставителните си изследвания, чиято важност бе осъзнал по време на обучението си, и то най-вече в Париж, а другите медици само ще посещават болницата в качеството си на консултанти, без право на намеса в окончателните решения на Лидгейт. А общото управление на цялата болница ще се предостави в ръцете на петима директори, пряко подчинени на мистър Булстроуд, които да определят акциите си чрез гласуване, като това изпълнително тяло може само да попълва освободените места, без да се допускат дребни вложители до акциите от управлението.

Мигновено всички медици от града до един отказаха да посещават болницата за лечение на треска в качеството си на консултанти.

— Добре тогава — каза Лидгейт на мистър Булстроуд, — имаме насреща си прекрасен хирург, както и фармацевт, много разумен сръчен човек. Ще вземем и Уеб от Крабсли, чудесен лекар по обща медицина, не по-лош от тукашните, който ще идва два пъти седмично. А в случай на спешна операция ще дойде и Протеро от Брасинг. А аз ще трябва да работя още по-усилено, това е, нали и без това се отказах от службата в лечебницата. Планът ни ще успее напук на всички и тогава ще искат да дойдат при нас. Нещата не може да продължават така — много скоро ще има реформи в различни области и тогава младите хора ще са доволни да идват тук, за да се учат — заяви Лидгейт разпалено.

— Аз няма да се огъна, запомнете това, мистър Лидгейт — отговори мистър Булстроуд. — Докато ви гледам с какво въодушевление преследвате високите си цели, можете да разчитате на пълната ми подкрепа. А аз изпитвам скромната увереност, че божата благословия, която досега винаги е съпътствала усилията ми в борбата срещу злото в този град, няма да секне. Не се съмнявам, че ще успея да осигуря подходящи директори, за да ми помагат. Мистър Брук от Типтън вече даде съгласието си, а също и обеща да отпусне годишна подкрепа. Не определи точно сумата… вероятно няма да е голяма. Но той ще е много полезен член на управителното тяло.

Може би „полезен член“ означаваше човек, който няма да се намесва в нищо, но винаги ще подкрепя с гласа си Булстроуд.

Негодуванието на медиците срещу Лидгейт вече стана съвсем открито. Нито д-р Спраг, ни д-р Минчин твърдяха, че имат нещо против познанията на Лидгейт или склонността му да обнови лечението. Те не одобряваха неговата самонадеяност, която никой не можеше да отрече напълно. Загатваха, че е нагъл, самомнителен, а също така и отдаден на някакво безумно новаторство само за да вдига шум около себе си и да парадира, което впрочем се свежда до истинско шарлатанство.

Щом веднъж думата „шарлатанин“ бе изречена, тя вече не можеше да изчезне. По онова време думата се употребяваше навсякъде във връзка със странните занимания на мистър Джон Лонг^[206], „благородник и джентълмен“, който бе заявил, че е изтеглил течност, подобна на живак, от слепоочието на пациент.

Един ден мистър Толър усмихнато заяви пред мисис Тафт, че „оня Булстроуд е намерил в Лидгейт подходящия човек — шарлатанинът в религията непременно търси някакъв друг вид шарлатанин“.

— Така е наистина, и аз така мисля — съгласи се мисис Тафт, като междувременно непрекъснато си повтаряше внимателно наум, че бодовете й са трийсет на брой. — Срещат се толкова много такива. Спомням си например мистър Чешир с неговите вериги, който се опитваше насила да направи хората порядъчни и изправени, а то Господ ги бе създал гърбави.

— Не, не, за друго става дума — поправи я мистър Толър. — Чешир си бе съвсем наред… честен и порядъчен. Но гледай ти оня свети Джон Лонг… на такъв човек се вика шарлатанин, който препоръчва лечебни средства, неизвестни на никого. Това е човек, който вдига шум около себе, като си дава вид, че се задълбочава в нещата повече от другите. Онзи ден заявил, че уж потупал мозъка на някого и извадил живак оттам.

— Боже мой! Каква ужасна игра с тялото на хората — възкликна мисис Тафт.

А след това започна да се говори на разни места, че Лидгейт си играел даже и с телата на порядъчни хора, като бе твърде вероятно в шантавите си опити да реже болничните пациенти дори на четвъртинки и половинки. Предполагаше се, както твърдеше съдържателката на „Халбата“, че той най-хладнокръвно може да среже труповете им. Защото след като известно време бе лекувал мисис Гор, която очевидно почина от сърдечна недостатъчност с не много изявени симптоми, той твърде дръзко поискал разрешение от родствениците й да отвори тялото й, така че тази мълва бързо се разнесе извън пределите на „Парли Стрийт“, където госпожата бе дълго живяла със съвсем прилични доходи, така че всякакви съпоставки с жертвите на Бърк и Хеър биха били явна обида за паметта й.

Състоянието на нещата беше в точно тази фаза, когато Лидгейт заговори за болницата пред Доротия. Както виждаме, той приемаше твърде спокойно очевидната враждебност и погрешните тълкувания, като съзнаваше, че те донякъде са причинени и от постигнатите му успехи.

— Няма да ме прогонят — заяви той в откровен разговор с мистър Феърбръдър в кабинета на пастора. — Тук ми се откриват добри възможности за постигане на най-важните ми цели. А съм и уверен, че ще получавам достатъчен доход, за да задоволяваме нуждите си. Постепенно ще се съсредоточа в заниманията си — сега вече нямам никакви изкушения извън дома и работата си. И съм все повече убеден, че ще е възможно да докажа хомогенния състав на всички тъкани. Распе^[207] и останалите също са се насочили натам, а аз изоставам.

— В това отношение не съм в състояние нищо да предрека — каза мистър Феърбръдър, който замислено бе пушил лулата си, докато Лидгейт говореше, — но що се отнася до тази враждебност в града, ти ще устоиш само ако си благоразумен.

— В какъв смисъл да съм благоразумен? — попита Лидгейт. — Върша това, което ми се налага да правя. Нищо не бих могъл да сторя по отношение на хорското невежество и злоба, както не е могъл и Весалий^[208]. Не е възможно да се съобразявам в действията си с непредвидими твърдения.

— Така е. Не исках да кажа това. Имах предвид само две неща. Едното е да стоиш колкото може по-настрана от Булстроуд. Разбира се, ти ще продължиш да вършиш полезната си работа с негова помощ, но не се обвързвай с него. Вероятно е твърде лично усещане да твърдя подобно нещо… а това до голяма степен е точно така, признавам… но личното усещане невинаги е погрешно, щом става дума за наблюдения, които превръщат усещането ти в убеждение.

— Булстроуд не означава нищо повече за мене — нехайно заяви Лидгейт — извън обществените поръчки. И ако става дума за тясно сближаване, не го харесвам достатъчно за подобно нещо. А какво е другото, което имаш предвид? — попита Лидгейт, който удобно бе опънал нозе и не се нуждаеше особено много от съвет.

— Ами следното. Внимавай, experto crede^[209], да не се забъркаш в дългове. Разбирам това, което ми подхвърли веднъж, че не одобряваш картоиграчеството ми за пари. Напълно си прав в това отношение. Но внимавай да не вземаш назаем малки суми, от които се нуждаеш. Може би е излишно да ти казвам всичко това. Но човек се опитва да се издигне в собствените си очи, като посочва собствените си грешки и отправя наставления.

Лидгейт прие предупрежденията на мистър Феърбръдър много сърдечно, макар че едва ли би изтърпял подобно нещо от друг човек. В този миг беше невъзможно да не си спомни, че неотдавна наистина бе взел назаем, ала това сякаш беше неизбежно, а и той възнамеряваше занапред да живее съвсем скромно. Мебелите, заради които бе задлъжнял, няма скоро да се сменят, нито пък запасите с вино скоро ще свършат.

Много представи го радваха по това време, и то с пълно основание. Човек, обзет от ентусиазма да постигне високи цели, превъзмогва дребнавата враждебност с мисълта за великите умове, които са се опитвали да се наложат не без страдания и които витаеха в съзнанието му като безмълвно насърчаващи го светци. След като се прибра вкъщи след прекараната вечер в разговор с мистър Феърбръдър, той зае любимата си поза за размисъл — легна на канапето с опънати нозе и отметна глава върху сплетените ръце, като през това време Розамонд изпълняваше на пианото най-различни мелодии, за които съпругът й единствено съзнаваше (нали беше емоционален като мечок), че съответстват на настроението му, също като мелодичен морски бриз.

В погледа на Лидгейт в този миг проблясваше нещо особено възвишено, така че всеки, зърнал го сега, би бил склонен да се обзаложи убедено за постиженията му. В тъмните му очи, както и в извивката на устните и веждите се долавяше такова спокойствие, което идва само от дълбоките размисли — всъщност съзнанието не търсеше, а съзерцаваше целта и от това погледът изглеждаше удовлетворен.

Сега Розамонд стана от пианото и седна на един стол близо до канапето, досами лицето на съпруга си.

— Достатъчна ли ви е тази музика, господарю мой? — попита тя, като скръсти ръце пред себе си и прие поза на смирение.

— Да, скъпа, ако си уморена — нежно отговори Лидгейт, като извърна очи и я погледна, без да помръдва тялото си.

Присъствието на Розамонд не засили кой знае колко усещането му за пълнота и тя веднага почувства това с безпогрешен женски инстинкт.

— За какво си се замислил така? — попита тя, като се наведе напред и приближи лице до неговото.

Той вдигна ръце и нежно обви раменете й.

— Мисля за един човек, който преди триста години е бил на около моята възраст, но вече е открил нова ера в анатомията.

— Не мога да се сетя кой — каза тя, като поклати глава. — Някога в училището на мисис Лемън провеждахме игри за отгатване на исторически личности, но не и анатоми.

— Ще ти кажа. Името му е Весалий. И единственият начин, по който можел да изучи анатомията подробно, бил, като крадял трупове нощем от гробищата и местата за екзекуции.

— О! — възкликна Розамонд с израз на отвращение върху красивото си лице. — Много съм доволна, че ти не си Весалий. Според мене е можел да намери не толкова ужасен начин като този.

— Не, не е можел — отговори Лидгейт, твърде вглъбен в мислите си, за да обърне внимание на възклицанието й. — Той можел да сглоби цялостен скелет, като вземал трупа на престъпника от бесилото, заравял го, а после тайно вадел костите една по една посред нощ.

— Надявам се, че не е един от големите ти герои, на които се възхищаваш? — попита Розамонд с полушеговит, полузагрижен тон. — Иначе ще те гледам как ставаш посред нощ и се отправяш към църквата „Сейнт Питър“. Сам ми призна колко гневни са били хората относно мисис Гоби. Вече имаш достатъчно врагове.

— Имал ги е и Весалий, Рози. Нищо чудно, че медицинските фурии в Мидълмарч проявяват такава ревност, щом дори великите медици по онова време са били толкова гневни на Весалий, тъй като са вярвали на Гален^[210], а той им е доказал, че Гален греши. Те го наричали лъжец и чудовище, което отравя хорската вяра. Но той бил прав за човешкото тяло. И така ги победил.

— И какво станало с него след това? — попита Рози заинтригувана.

— О, той се е борил мъжки до последно. А по едно време те така го вбесили, че го принудили да изгори голяма част от изследванията си. А после претърпял корабокрушение точно когато се връщал от Йерусалим, за да заеме голям пост в Падуа. Умрял е като нещастник.

Последва кратко мълчание, преди Розамонд да проговори:

— Знаеш ли какво, Тършиъс, често ми се иска да не си медик.

— Не, Рози, не казвай това — заяви Лидгейт, като я притегли към себе си. — Все едно да твърдиш, че би искала да си се омъжила за друг мъж.

— Съвсем не е така. Ти си доста умен и те бива за всичко. Лесно би могъл да станеш нещо друго. А братовчедите ти в Куолингам до един смятат, че си паднал по-ниско от тях при избора на професия.

— Братовчедите ми в Куолингам да вървят по дяволите! — презрително възкликна Лидгейт. — Проявили са обичайната си наглост, като са ти казали подобно нещо.

— И все пак — продължи Розамонд — не мисля, че това е хубава професия, скъпи.

Вече знаем, че тя е склонна да проявява кротко, но твърдоглаво упорство в мненията си.

— Това е най-великолепната професия на света, Розамонд — със сериозен глас заяви Лидгейт. — А да твърдиш, че ме обичаш, без да обичаш медика у мене, е все едно да твърдиш, че обичаш праскова, но не харесваш вкуса й. Не ми казвай повече подобни неща, скъпа, защото ме нараняват.

— Добре тогава, доктор Дълбокомислен — отговори Рози, като пусна в действие трапчинките си. — Занапред ще твърдя, че много си падам по скелетите, крадците на трупове и разните там неща в епруветки, както и по кавгите с всички наоколо, които в края на краищата водят до смъртта ти като нещастник.

— Не, не, не чак дотам — отговори Лидгейт, като се отказа от упреците и сдържано я помилва.