Джордж Елиът
Мидълмарч (5)

Глава 4

Първи джентълмен:

Всички наши дела са окови,

които сами си изковаваме.

 

Втори джентълмен:

Да, така е, но винаги

светът желязото ни предоставя.

— Сър Джеймс, изглежда, твърдо е решил да изпълнява всичко, което пожелаеш — отбеляза Силия в каретата на път за къщи след огледа на новия строеж.

— Той е добро същество и е много по-разумен, отколкото би могло да се допусне — небрежно отговори Доротия.

— Искаш да кажеш, че изглежда глуповат.

— О, не, не! — опомни се Доротия и докосна за миг ръката на сестра си. — Просто не умее да говори по някои теми.

— Според мене само безкрайно неприятният човек умее да говори по всякакви теми — отговори Силия с обичайния си мек тон на мъркащо коте. — Сигурно е ужасно да се живее с такъв. Представи си само! На закуска и по всяко време все да нарежда.

Доротия се засмя.

— О, Кити, ти си направо невероятна! — Тя щипна брадичката на сестра си с умиление, защото в този миг Силия й се стори извънредно прелестна и очарователна — орисана завинаги да остане невинна като херувим, тя, подобно на волна птичка, едва ли се нуждаеше от спасение на душата, ако подобно твърдение не е в разрез с доктрината. — Разбира се, не е необходимо хората да говорят добре за всичко. Но отстрани може да се прецени интелекта им, ако все пак опитат.

— Да не би да искаш да кажеш, че сър Джеймс се опитва, но не успява?

— Говоря в най-общ смисъл. Защо ме разпитваш за сър Джеймс? Неговата цел в живота не е да задоволява исканията ми.

— Нима, Додо, наистина мислиш така?

— Естествено. Той гледа на мене като на бъдеща сестра… нищо повече. — Никога досега Доротия не бе отправяла подобни намеци към Силия, възпирана от взаимното им чувство на неудобство да обсъждат такива теми, като очакваше някакво решително събитие да наруши това мълчание. Силия се изчерви и бързо заговори:

— Моля те да не се заблуждаваш повече по този въпрос, Додо. Когато Тантрип ми решеше косата онзи ден, ми разказа как прислужникът на сър Джеймс подочул от слугинята на мисис Кадуоладър, че сър Джеймс щял да се жени за по-голямата мис Брук.

— Как позволяваш на Тантрип да ти предава подобни клюки, Силия? — възмути се Доротия не на шега. Гневът й се засили и от това, че сега в съзнанието й изникнаха някои подминавани подробности, които потвърждаваха думите на Силия. — Ти вероятно си я разпитвала. Това е унизително.

— Не виждам нищо нередно Тантрип да ми разказва това-онова. По-добре е да знаеш какво говорят хората. Нима не виждаш какви грешки правиш, като си затваряш очите. Убедена съм, че сър Джеймс възнамерява да ти направи предложение. При това се надява да не го отхвърлиш — особено сега, когато си толкова доволна от съдействието му в плановете ти. А колкото до чичо… сигурна съм, че и той очаква подобно предложение. На всички е ясно, че сър Джеймс е много влюбен в тебе.

Доротия бе така дълбоко и болезнено потресена, че бликналите й сълзи обляха цялото й лице. Всичките й съкровени планове помръкнаха и само при мисълта за заблудата на сър Джеймс относно нейните чувства се изпълни с омерзение. Раздразнена бе и от Силия.

— Как е могъл да допусне такова нещо? — избухна тя, извън себе си от гняв. — Досега сме се разбирали единствено по проекта за къщите. Иначе преди това дори бях груба с него.

— Но после остана много доволна от него. И той е започнал да вярва, че е легнал на сърцето ти.

— Легнал ми е на сърцето ли? Силия, как можеш да използваш такива отвратителни изрази? — яростно възкликна Доротия.

— Боже мой, Доротия, смятам, че е напълно в реда на нещата мъжът, за когото би се омъжила, да легне на сърцето ти.

— Обидно ми е да казваш, че сър Джеймс е очаквал подобно нещо от мене. Това не е точният израз за чувството ми към мъжа, за когото бих се омъжила.

— Ами тогава ми е мъчно за сър Джеймс. Сметнах за необходимо да ти кажа истината, защото ти се държиш както обикновено — не поглеждаш встрани и все се озоваваш там, където не трябва. Въобразяваш си неща, които другите не виждат, но не забелязваш дори съвсем очевидното и нищо не може да те удовлетвори. Такава си ти, Додо.

Знае ли човек какво бе вдъхнало на Силия тази необикновена смелост, та сега бе толкова безмилостна към сестра си, пред която понякога благоговееше. Кой може да каже какви напълно основателни упреци би могла да отправи една Котарана Мърморана^[38] към нас, хората с по-широка нагласа?

— Много ми е тежко — изохка Доротия, сепната от нападките. — Трябва да се откажа от къщите. Би било несправедливо към него. Ще му съобщя, че се отказвам от тях. Много ми е тежко. — В очите й отново бликнаха сълзи.

— Почакай малко. Обмисли нещата. Нали знаеш, че заминава за ден-два да види сестра си. Тук ще е само Лъвгуд — не се удържа и омекна Силия. — Бедничката Додо! — поде тя с дружелюбния си равен тон. — Колко жалко! Да правиш чертежи и планове, е любимата ти прищявка.

— Какво! Да правя планове, било прищявка, значи! Да не би да смяташ, че грижата ми за домовете на ближните е по детински наивна? В такъв случай няма как да не правя грешки. Как би могъл един християнин да извърши нещо благородно сред такива тесногръди хора?

Тук разговорът приключи. Доротия бе прекалено раздразнена, за да може отново да възвърне добрия си тон и да покаже с поведението си, че осъзнава грешките си. По-скоро бе склонна да порицае непоносимото тесногръдие и приспаната съвест на обществото край себе си. А Силия вече не беше неизменният херувим, а трън в очите й, една румена неверница, която с безбожието си надминава и най-големия богохулник в „Пътешественикът“^[39]. Било прищявка да правиш планове! Какъв е смисълът на живота тогава… как е възможно да поддържаш вярата си, когато тъпчат плодовете на труда ти като ненужен боклук? Когато слезе от каретата, бузите й бяха бледи, а клепачите й — зачервени. На лицето й се четеше дълбока скръб и чичо й, който ги посрещна в преддверието, би се разтревожил, но тъй като Силия изглеждаше все така хубава и спокойна, той веднага реши, че сълзите идват от прекалената набожност на Доротия. В тяхно отсъствие той се бе прибрал от пътуването си до града по повод молбата за помилване на някакъв злосторник.

— Е, скъпи мои — сърдечно възкликна той, когато те се приближиха да го целунат. — Надявам се, че всичко е било наред, докато ме нямаше.

— Да, чичо — отговори Силия. — Ходихме до Фрешит да видим как върви строежът на къщите. Очаквахме те да се прибереш за обяд.

— Отбих се да обядвам в Лоуик… Вие не знаехте, че ще мина през Лоуик. Донесох ти няколко памфлета, Доротия… в библиотеката са, разбира се, на масата в библиотеката.

Сякаш електрически ток прониза Доротия и я въздигна от пълното отчаяние до надеждата. Памфлетите бяха за ранното християнство. Неприятното усещане, предизвикано от Силия, Тантрип и сър Джеймс, изчезна и тя веднага се отправи към библиотеката. Силия се качи горе, мистър Брук се забави по някакъв повод, а когато се върна в библиотеката, завари Доротия да седи, изцяло погълната от един памфлет с бележки на мистър Късобан в полето — памфлетът й доставяше такава дълбока наслада, сякаш вдъхваше аромата на букет свежи цветя след дълга, изнурителна разходка в жегата.

Беше напълно забравила за Типтън и Фрешит, както и за печалната си склонност да се озовава там, където не трябва, по пътя към Новия Йерусалим.

Мистър Брук седна в креслото, заобиколен от кучетата си, опъна нозе пред камината с приятно тлеещата жарава, потърка леко ръце и погледна Доротия, но съвсем бегло и разсеяно, сякаш няма конкретен повод за разговор. Щом усети присъствието му, Доротия затвори памфлета и понечи да излезе. Обикновено се вълнуваше от милосърдната намеса на чичо си в полза на злосторниците, но поради големите си вълнения този път забрави да попита за случая.

— На връщане се отбих в Лоуик, нали разбра? — обади се мистър Брук, сякаш не толкова с намерението да я задържи в стаята, колкото поради явно обичайната си склонност да повтаря току-що казаното. Този основен принцип, залегнал в човешкото общуване, бе широко прилаган от мистър Брук. — Обядвах там и разгледах библиотеката на мистър Късобан и неща от този род. По пътя много духаше в каретата. Няма ли да седнеш, скъпа? Като че ли си измръзнала.

Доротия се почувства склонна да приеме поканата. Понякога, когато безгрижното отношение на чичо й към живота не я вбесяваше, поведението му й действаше доста успокоително. Свали пелерината и бонето си, седна срещу него и усети приятните отблясъци на жаравата, но заслони очи с красивите си ръце. Това не бяха някои слаби, крехки ръчички, а силни, женствени, майчински ръце. Държеше ги така, сякаш просеше милост заради страстния си стремеж към познанията и широтата на мисленето, стремеж, който в неблагоприятната среда на Типтън и Фрешит бе довел само до плач и зачервени клепачи.

Сега тя се сети за осъдения злосторник.

— Какви новини носиш за крадеца на овце, чичо?

— О, бедничкият Бънч!… Ами, изглежда, няма да можем да го отървем… ще бъде обесен^[40].

На лицето на Доротия се изписа едновременно укор и състрадание.

— Обесен, нали разбираш? — повтори мистър Брук, като кимна леко с глава. — Бедният Ромили! Той можеше да ни помогне. Познавах добре Ромили. Късобан не го познава. Малко повечко се е заровил в книгите, така да се каже, този Късобан.

— Когато някой прави големи изследвания и пише голям труд, естествено е да се откаже от светския живот. Как би могъл да излиза и да завързва познанства?

— Това е вярно. Но такъв човек изпада в униние, нали разбираш? И аз съм ерген, но характерът ми е такъв, че никога не изпадам в униние. Свикнал съм да ходя навсякъде и да се интересувам от всичко. Никога не изпадам в униние, но виждам, че Късобан изпада, нали разбираш? Нужен му е събеседник… събеседник, нали разбираш?

— За всекиго би било голяма чест да бъде негов събеседник — разпалено отговори Доротия.

— Ти май го харесваш, а? — попита мистър Брук без следа от удивление или каквото и да е чувство. — Ами виж какво, познавам Късобан от десетина години, откакто се засели в Лоуик. Но никога не съм успял да измъкна нещо от него… никакви идеи, нищо, нали разбираш? Но всичко му е наред на човека и току-виж станал епископ… нещо такова, нали разбираш, стига Пийл да остане на поста си. Та той има много високо мнение за тебе, скъпа моя.

Доротия направо онемя.

— Така е, той наистина има много високо мнение за тебе. И се изразява невероятно добре… този Късобан. Съгласи се с мене, че още не си пълнолетна. Накратко казано, обещах му да говоря с тебе, макар да му казах, че според мене няма голяма вероятност. Длъжен бях да го предупредя. Рекох му: племенницата ми е много млада, и неща от този род. Но не сметнах за необходимо да навлизам в подробности. В края на краищата, казано направо, той поиска разрешението ми да ти направи предложение за женитба… за женитба, нали разбираш? — заяви мистър Брук, като пояснително кимна с глава. — Реших, че е добре да ти кажа за това, скъпа моя.

В държанието на мистър Брук не можеше да се долови какъвто и да е смут, но той наистина искаше да разбере какво все пак мисли племенницата му по въпроса, за да й даде своевременен съвет, ако е нужно. Като магистрат, преизпълнен с всякакви идеи, каквото и чувство да си позволи да изпитва, би било изцяло добронамерено. Доротия обаче не отговори веднага и той повтори:

— Реших, че е добре да ти кажа за това, скъпа моя.

— Благодаря ти, чичо — заговори Доротия с ясен, уверен глас. — Много съм благодарна на мистър Късобан. Ако ми направи предложение, ще го приема. Никой мъж досега не е предизвиквал у мене такова дълбоко възхищение и почит.

Мистър Брук замълча за миг, а после бавно промълви:

— Хм… Така, значи! В някои отношения той е добра партия. Но виж, и Четам е добра партия. А нашите земи са една до друга. Никога няма да се възпротивя на желанията ти, скъпа. Хората трябва сами да решават за кого да се женят и други лични неща… поне донякъде, нали разбираш? Винаги това казвам, поне донякъде. А аз искам ти да се омъжиш добре. И имам сериозни основания да смятам, че Четам желае да се ожени за тебе. Само ти обръщам внимание на това, нали разбираш?

— Невъзможно е да се омъжа за сър Джеймс Четам — заяви Доротия. — Ако той е допускал подобно нещо, много е бъркал.

— Гледай ти каква работа! Човек никога не знае. А аз си мислех, че Четам направо е идеалният съпруг за една жена, така да се каже.

— Моля те повече да не споменаваш името му по този въпрос, чичо — отговори Доротия, донякъде отново усетила предишното си раздразнение.

Мистър Брук се зачуди и си помисли, че жените никога не може да бъдат разгадани докрай, щом дори и на тази възраст той не е в състояние да предвиди научно желанията им. Виж ти, мъж като Четам да бъде отблъснат!

— Та що се отнася до Късобан, няма място за бързане… поне от твоя страна. Вярно е, че за него всяка поредна година е от значение. Вече е прехвърлил четирийсет и пет, нали разбираш? Трябва да знаеш, че цели двайсет и седем години е по-стар от тебе. Разбира се… щом ти харесват науките, положението и неща от този род, не може да имаме всичко накуп. А и доходът му е добър… има добър имот извън църквата… доходът му е добър. И все пак той не е млад и не трябва да крия от тебе, скъпа, че според мене здравето му не е цветущо. Нищо друго нямам против него.

— Не бих искала да имам съпруг много близо до мене по години — добави Доротия със сериозен, решителен тон. — Бих искала да имам съпруг, който да ме превъзхожда с идеите си и във всички области на познанието.

Мистър Брук повтори примирително своето „хм“ и допълни:

— Смятах, че имаш много повече собствени идеи от другите девойки. Смятах, че държиш на тях… много държиш на тях, нали разбираш?

— Не мога да си представя как бих живяла без каквито и да е идеи, но бих искала да имам сериозни основания за тях, а един учен мъж би ми помогнал да разбера кои са най-добре обосновани и ще ми помогне да се ръководя от тези идеи.

— Точно така. Много добре го каза… много добре, по-добре от всякога, нали разбираш? Но нещата са много по-сложни — добави мистър Брук, подтикнат от разбунената си съвест да направи най-доброто за племенницата си в дадения случай. — Животът не е сложен в калъп… не се свежда до строги правила и така нататък. Аз самият никога не се ожених, което не е толкова лошо. Всъщност никога не обикнах някоя толкова много, че да си сложа примката заради нея. Защото бракът е примка, нали разбираш? Има ярост в него. Истинска ярост. А един съпруг иска да бъде господарят.

— Знам, че трябва да съм готова за всякакви изпитания, чичо. Бракът налага големи задължения. Никога не съм си мислила, че носи само спокойствие — заяви бедничката Доротия.

— Е, ти не си падаш по парадирането, големите имения, баловете, вечерите и неща от този род. Разбирам, че начинът на живот на Късобан може да ти допада повече, отколкото този на Четам. И ще постъпиш както желаеш, скъпа моя. Няма да преча на Късобан. Веднага реших така, защото никой не знае как ще се развият нещата. Ти си съвсем различна в предпочитанията си от младите госпожици. Така че свещеник и учен… който може един ден да стане и епископ… нещо подобно… може и да е по-подходящ за тебе от Четам. Четам е приятен човек, приятен разумен човек, нали разбираш? Но не се интересува от идеи кой знае колко. За разлика от мене, когато бях млад. Но очите му… Мисля, че малко ги е увредил от много четене.

— Така ще съм по-щастлива, чичо, ще имам по-голяма възможност да му помагам — пламенно го увери Доротия.

— Както виждам, вече почти си решила за себе си. Е, скъпа моя, всъщност имам писмо за тебе в джоба си. — Мистър Брук подаде плика на Доротия, а когато тя се надигна да излезе, добави: — Няма защо много да се бърза, скъпа моя. Обмисли всичко, нали разбираш?

Когато остана сам, размисли и прецени, че безспорно е бил силен в думите: по убедителен начин бе изтъкнал пред нея рисковете на брака. Такъв бе дългът му. Що се отнася до желанието му мъдро да наставлява младите хора, никой чичо на света, колкото и да е пътувал на младини, да е поглъщал нови идеи и да е вечерял със знаменитости, вече покойници, не би могъл да прецени какъв брак би бил сполучлив за една млада девойка, която предпочита Късобан пред Четам. Накратко казано, жената е загадка и щом е напълно непроницаема за мистър Брук, тя трябва да е по-усложнена и от променлива, триизмерна величина.