Джордж Елиът
Мидълмарч (74)

Глава 73

Нарочения пожалете!

Тази скитаща беда

може утре да застигне теб и мен.

След като Лидгейт разсея тревогата на мисис Булстроуд, като й каза, че на съпруга й му е прилошало на събранието, но се надявал да се оправи на другия ден, когато го посети, ако тя не го повикала по-рано, докторът веднага се прибра вкъщи, качи се на коня и измина три мили извън града, за да бъде надалече.

Усети как става яростен и неразумен, сякаш се мята бясно, ужилен от оси. Готов бе да прокълне деня, когато пристигна в Мидълмарч. Всичко, случило се в града, беше сякаш поредната стъпка, водеща към тази отвратителна фаталност, връхлетяла като проказа връз почтените му амбиции, като сега дори най-бездуховните хора ще смятат, че репутацията му е завинаги опетнена. В такива мигове човек трудно би могъл да избегне нехуманното поведение. Сега Лидгейт възприемаше себе си като жертва, а другите — като виновници за нещастието му. Възнамерявал бе всичко да тръгне по-иначе, ала чужди хора се бяха намесили в живота му и попречили на намеренията му. Бракът му се струваше неимоверно бедствие и сега се страхуваше да се изправи пред Розамонд, преди да е излял гнева пред себе си, за да не би само при вида й да изпадне в ярост и да стане непредсказуем в поведението си. Има мигове в живота на повечето мъже, в които най-големите им добродетели само възпират помислите, обсебили съзнанието им — сега голямата добросърдечност на Лидгейт се свеждаше единствено до страха да не би да пренебрегне своята добродетелност, а не до чувство, подтикнало го към нежност. Защото в този миг бе безкрайно нещастен. Единствено онези, усетили предимствата на интелектуалния живот — живот, дето крие семената на благородната мисъл и висшата цел, — могат да разберат мъката на човек, който се сгромолясва от висотата на духовните си занимания до обсебващата, поразяващата душата битка с прозаичните дрязги.

Как би могъл да живее занапред, без да се оневини пред хора, които го подозират в низост? Как би могъл да се измъкне тихомълком от Мидълмарч, сякаш бяга от справедливо възмездие? И все пак как да пристъпи към подобно оневиняване?

Защото разигралата се сцена на събранието, която току-що бе видял, макар да не разкри никакви подробности, му беше напълно достатъчна, за да схване ясно собственото си положение. Булстроуд се е страхувал от скандални разкрития от страна на Рафълс. Сега Лидгейт бе в състояние да сглоби в обща картина всички предполагаеми действия в случая. „Той се е страхувал да не чуя някакви издайнически думи. Стремял се е единствено да ме обвърже, като ме накара да се чувствам силно задължен към него. Тъкмо поради тази причина първоначалната му суровост внезапно премина във великодушие. И вероятно си е позволил волности с пациента… вероятно не е спазил предписанията ми. Страхувам се, че точно така е постъпил. Но дали го е сторил, или не, обществото очевидно смята, че по един или друг начин той е отровил човека, а аз съм си затворил очите за престъплението, макар и да не съм пряк съучастник. И все пак… и все пак той може да не е извършил последното злодеяние. А е и възможно промяната му към мене да е дошла от добронамерено преосмисляне на нещата, както той твърди. Това, което наричаме «просто вероятно», понякога е вярно, а другото, уж по-възможното, е направо немислимо. В последните си взаимодействия с този човек Булстроуд може да не си е омърсил ръцете, въпреки подозренията ми в противното.“

Лидгейт бе изпаднал в ужасяващо жестоко положение. Дори ако отхвърлеше всякакви други съображения освен желанието да се оневини, дори ако преглътнеше хладните погледи, пренебрежението и дори подминаването като негласно обвинение и направеше публично изявление за всички известни му обстоятелства, кой би му повярвал? Та той би изглеждал като пълен глупак, ако даде показания в своя собствена защита и заяви: „Аз не приех парите като подкуп“. Уличаващите го обстоятелства винаги ще са по-силни от твърденията му. А освен това да се изправи и да каже всичко за себе си, неизбежно ще доведе и до изявления относно Булстроуд, които ще засилят подозренията срещу него. Защото той би трябвало да заяви, че когато за пръв път е споменал пред Булстроуд за належащата си нужда от пари, изобщо не е знаел за съществуването на Рафълс и че по-късно е приел сумата съвсем невинно като отговор на молбата му, без да подозира, че когато е повикан да прегледа болния, се е появил нов мотив за заема. Ала в края на краищата подозренията за мотивите на Булстроуд може и да са неоснователни.

Но тогава му хрумна въпросът дали би действал съвсем по същия начин, ако не бе взел парите. Разбира се, ако Рафълс не беше починал и не се бе поддал на подобрение от лечението до пристигането на Лидгейт, поради което докторът би могъл да допусне неспазване на предписанията от страна на Булстроуд, той би разпитал много подробно и ако догадките му се потвърдяха, би се отказал от случая, въпреки поетото тежко задължение. Ала ако не беше получил пари, ако Булстроуд изобщо не се бе отметнал от хладната си препоръка за разорение, дали той, Лидгейт, не би избегнал всякакво разпитване, дори и да беше заварил непознатия мъртъв?… Дали не би се въздържал, за да не обиди Булстроуд… дали неяснотата точно какво медицинско лечение трябва да се приложи и доводът, че собственият му начин на лечение би бил смятан за погрешен от повечето представители на медицинската професия… биха били от същото значение за него?

Точно това потискаше съзнанието на Лидгейт, докато прехвърляше фактите през главата си и търсеше оправдание. Ако бе останал необвързан с дълг, въпросът за лечението на пациента и точното спазване на необходимото, което трябва да направи сам или да изисква от околните, за да се опази повереният му живот, щеше да е най-важното. При съществуващите обстоятелства обаче той бе приел, че неподчинението на предписанията, при каквито и обстоятелства да е станало, не може да се смята за престъпление и че според мнозина точното спазване на предписанията му е също толкова вероятно да доведе до фатален край, така че в този смисъл нещата чисто и просто се свеждаха до етичен въпрос. И все пак по времето, когато бе свободен от всякакви задължения, той никога не бе допуснал медицинското съмнение да се измести от нравствено съмнение, като бе заявявал: „Най-чистият лечебен експеримент може да бъде и високоморален. Моето задължение е да запазя живота, като направя всичко необходимо за това. Науката е по-морална от догмата. Догмата дава път на грешката, но самата същност на науката е борба с грешката, която поддържа съвестта будна“. Уви! Научната съвест се бе озовала в покваряващата компания на паричния дълг и себичните съображения.

„Дали има друг медик сред всички лекари в Мидълмарч, който така би се терзал като мене? — чудеше се горкият Лидгейт, обзет от нов пристъп на протест срещу собствената си неволя. — И въпреки това те ще се постараят да се държат доста надалече от мене, сякаш съм прокажен! Практиката и репутацията ми на лекуващ лекар са завинаги опетнени… разбирам това. Дори и да бъда оневинен с безспорни доказателства, това няма да има никакво значение. Набедили са ме, че съм опозорен, и вече нищо няма да представлявам за тях.“

Вече имаше доста признаци за подобно нещо, които доскоро го озадачаваха — точно когато плащаше дълговете си и се изправяше бодро на крака, съгражданите му го отбягваха или го поглеждаха странно, а в два случая до ушите му стигна вестта, че негови пациенти са го сменили с друг лекар. Сега вече причините бяха съвсем ясни. Общото очерняне вече беше започнало.

Не е чудно обаче, че в такава енергична личност като Лидгейт усещането за безнадеждно погрешно мнение спрямо него лесно може да предизвика упорита съпротива. Вече съвсем не бе чиста случайност, ако квадратното му чело се навъсваше. Още когато влизаше в града след галопа през първите часове на гнетящата го болка, той реши да остане в Мидълмарч, дори и срещу него да се предприемеше най-лошото. В никакъв случай няма да отстъпи пред клеветата, сякаш я приема. Ще се изправи срещу нея с открито чело, а не като страхливец. Тъкмо поради своето великодушие и дръзката си природа реши да не крие, а открито да показва, че е задължен на Булстроуд. Вярно е, че връзката му с този човек бе гибелна, вярно е, че ако сега още държеше в ръце хилядата лири, преди да е платил дълговете си, щеше да ги върне на Булстроуд и би предпочел нищетата пред спасението, осквернено от подозрението за подкуп — защото не забравяйте, той бе един от най-горделивите хора, — но все пак той няма да отвърне очи от този смазан себеподобен, от чиято помощ се е възползвал, нито пък ще прави жалки опити да се оправдае, като хули друг. „Ще върша това, което намирам за нужно, и няма да обяснявам на никого. Те ще се опитат да ме смажат с нищета, но аз…“ — така той вървеше напред, воден от твърда решимост, но когато започна да се приближава до дома си, мисълта за Розамонд отново зае основното място, откъдето я бе изтласкала агонизиращата мъка поради накърненото му честолюбие и гордост.

Как ще приеме всичко това Розамонд? Предстоеше му да нарами нова тежка верига, а сега на Лидгейт му липсваше присъствието на духа, за да понесе безмълвното й господство. Нямаше желание да й разкаже за бедата си, която и без това тя скоро ще узнае. Предпочиташе да изчака случайното разкритие, до което обстоятелствата много скоро щяха неизбежно да доведат.