Джордж Елиът
Мидълмарч (33)

Глава 32

Другите ще слушкат

охотно, както мачка лочи мляко.

Шекспир, Бурята^[153]

Тържествуващата увереност на кмета, породена от настойчивото искане от страна на мистър Федърстоун Фред и майка му да не напускат дома му, бе съвсем бледо чувство в сравнение с кипящите страсти в душите на кръвните родственици на болния господин — онези родственици, които, естествено, сега, когато той вече не ставаше от леглото, много явно проявяваха роднинската си привързаност, а и видимо бяха далече по-многобройни. Напълно естествено, защото, когато „бедничкият Питър“ все още седеше в креслото си сред облицованата с дърво гостна, никои други усърдни буболечки, за които готвачът трябва да полага грижи, не можеха да са чак толкова нежелани да се разположат край огнището му, така привлекателно за тях по понятни причини, както лицата, в чиито жили кръвта на фамилията Федърстоун бе доста водниста не поради скъперничеството им, а поради бедността им. Братът Соломон и сестрата Джейн бяха богати, ала семейната неподправеност и пълното въздържане от всякаква лицемерна учтивост, с които винаги бяха посрещани, не представляваха за тях сериозно основание да допускат, че когато брат им пристъпи към тържествения акт за изготвяне на завещанието си, би пренебрегнал по-големите права на богатите. Поне с тях двамата той не се бе държал дотолкова чудовищно, че да ги прогони от дома си, но не изглеждаше кой знае колко ексцентрична и проявата му да не допуска вкъщи брата Джона, сестрата Марта и останалите, които нямаха подобни права. Те бяха добре запознати с принципа му, че парите са хубаво яйце, което трябва да се сложи в топло гнездо.

Ала братът Джона, сестрата Марта, както и всички останали нуждаещи се нашественици бяха на съвсем друго мнение. Поначало предположенията могат да са причудливи като образите, които ни се привиждат в дърворезбата или в шарките по стените — там можете да съзрете всякакви ликове, от този на Юпитер до този на Джуди^[154], стига да проявите творческа нагласа. Така че на най-бедните и пренебрегваните роднини им изглеждаше твърде вероятно, че щом Питър не е мръднал и пръста си да направи нещо за тях през целия си живот, най-накрая ще се сети за тях. Джона например твърдеше, че хората много обичали да поднасят изненада със завещанията си, докато Марта казваше, че нямало да бъде никаква изненада за никого, ако брат й реши да завещае по-голямата част от парите си на тези, които най-малко очаквали подобен жест. Ала не можело да се изключи и предположението, че един ро̀ден брат, залежал се дълго с воднянка в краката, току изведнъж да се сети как кръвта вода не става, така че ако не промени завещанието, можел поне да остави скътани край себе си пари. Във всеки случай някои кръвни родственици изобщо не трябвало да напускат къщата, като зорко дебнат онези, които не били никакви роднини. Всички са чували за разни неща като подправени или съмнителни завещания, които, кой знае как, предоставят златната възможност на разни ми ти самозванци да се възползват. И пак трябвало да се подчертае — в никакъв случай да не се позволява на онези, които не били кръвни родственици, да се докопат до нещо точно когато бедничкият Питър „лежи в постелята си, напълно безпомощен“. Някой трябвало зорко да бди! Всички до един напълно споделяли това мнение, изразено от Соломон и Джейн. А разни племенници, племеннички и братовчеди, проявили още по-голяма прозорливост по отношение деянията на човек, решил насила да изтръгне част от наследството, като хитро се облагодетелства от всички обстоятелства, изразиха благородната мисъл, че фамилните права трябва да се отстояват и затова Стоун Корт било най-подходящото място, където може да се отседне. Сестрата Марта, известна още като мисис Кранч, чийто дом се намираше във Варовита равнина и тя страдаше от задух, не беше в състояние да предприеме каквото и да е пътуване. Ала синът й, който бе ро̀ден племенник на бедничкия Питър, можеше много успешно да я замести, като следи да не би чичо му Джона нечестно да се възползва от страховитите неща, които можели да се случат. Накратко казано, сред всички кръвни родственици на Федърстоун се ширеше мнението, че всеки трябва да наблюдава всекиго, а добре би било и никой да не забравя, че самият той е наблюдаван от всевишния.

И така ту един, ту друг кръвен родственик пристигаше или си заминаваше от Стоун Корт, а на Мери Гарт се падаше неприятната задача да предава съобщенията им на мистър Федърстоун, който не желаеше да види когото и да било и съответно изпращаше Мери с още по-неприятната задача да ги уведомява за отказа му да ги приеме. В качеството си на лице, отговорно за цялото домакинство, тя се чувстваше длъжна в най-добрия провинциален дух да кани посетителите да отседнат и да похапнат. Сега, когато мистър Федърстоун бе затруднен да дава заръки, тя избра мисис Винси за съвети относно допълнителните гощавки в трапезарията долу.

— О, скъпа моя, щом се е стигнало до нелечима болест и имуществени въпроси, трябва да се постъпва великодушно. Господ ми е свидетел, не ми се свиди ни едно парченце шунка в този дом… само че запази най-хубавите мръвки за погребението. Винаги имай подръка крехко телешко, както и тънко нарязано сирене. В крайната фаза на болестта трябва да си готова да държиш вратата широко отворена за всякакви посетители — отбеляза добросърдечната мисис Винси, възвърнала своята веселост и цъфтящия си външен вид.

Ала някои от посетителите пристигаха и след обилната гощавка с телешко и шунка изобщо не си тръгваха. Братът Джона например (всъщност във всяко семейство се срещат такива неприятни хора, а дори и сред най-висшата аристокрация се намира някое-друго подобие на Бробдингнаг^[155], подпухнало до неузнаваемост и с гигантски дългове), та братът Джона, както споменах, неуспял в живота, се издържаше главно със занимание, с което поради подобаваща скромност не се хвалеше, макар то да бе далече по-добро от мошеничеството по борсите и конните състезания, а пък и не налагаше постоянното му присъствие, особено сега, когато разполагаше с уютно кътче за живеене, както и с редовна храна. Самият той предпочете кътче в кухнята, защото донякъде му допадна най-много, ала също и поради това, че не искаше да е заедно със Соломон, относно когото имаше много особено мнение като брат. Настанил се в прословутото кресло, докарал се в най-хубавия си костюм, обграден непрекъснато от усмихнати лица, той бе изпълнен с приятното усещане, че от една страна, е под един покрив с болника, както налагали обстоятелствата, а от друга го спохождаха бегли мисли за бара „Грийн Ман“, където би прекарал неделята. Джона обаче често уверяваше Мери Гарт, че няма да остави брат си Питър сам-саменичък, докато бедничкият още не бил заровен в земята. Всички дрязги в едно семейство идват или от глупците, или от мъдреците. Джона бе един от мъдреците в рода Федърстоун и непрекъснато пускаше шеги пред прислужниците, когато те се мяркаха около камината, ала сякаш намираше Мери Гарт за твърде подозрителна и неотстъпно я следеше с хладен поглед.

Мери би могла сравнително лесно да се примири с мисълта, че я следят един чифт очи, но трябваше да преглътне и погледа на младия Кранч, който, домъкнал се чак от Варовитата равнина, за да представлява майка си и да наблюдава чичо си Джона, също смяташе за свой дълг да се настани в дома и да седи главно в кухнята, за да прави компания на чичо си. Младият Кранч не беше нещо средно между глупците и мъдреците — по-скоро клонеше към първите, — но мяташе такива кривогледи погледи наоколо, че предизвикваше силно недоумение у всички относно естеството на чувствата му, освен усещането, че те вероятно са доста объркани. Когато Мери Гарт влизаше в кухнята и мистър Джона Федърстоун започваше неотстъпно да я следи с изпитателен хладен поглед, младият Кранч, също извърнал глава към нея, сякаш извънредно много държеше тя да забележи как криви очи, като че ли правеше това съвсем нарочно — също както някога са правели циганите, когато Бороу^[156] им четял Новия завет. Всичко това идваше малко повечко на бедничката Мери, като понякога предизвикваше гнева й, а друг път я разстройваше. Един ден, когато й се удаде възможност, тя не се въздържа и разказа за въпросните кухненски сценки на Фред, а на него нищо не му пречеше веднага да ги види със собствените си очи, като просто си даде вид, че уж минава случайно. Ала едва-що зърнал погледите в двата чифта очи, младежът мигновено изпита острата необходимост да се измъкне през най-близката врата, която водеше към склада за млечни продукти, и озовал се там, сред кюповете под високия свод, даде пълна воля на смеха си, чийто глух кънтеж силно отекна в кухнята. После Фред се измъкна през друга врата, но мистър Джона, който досега не бе забелязал бледата кожа, дългите крайници и отслабналото изящно лице на младежа, избълва куп язвителни думи, като хитроумно прикачи всички тези външни белези към най-низките нравствени качества.

— Виж какво, Том, ти не носиш такива джентълменски панталони… изобщо нямаш такива хубави дълги крака — обърна се Джона към племенника си, като същевременно намигна, с което загатна, че в думите му се крие нещо повече от неоспорими факти. Том поогледа краката си, ала с нищо не показа дали предпочита нравствената си добродетелност пред по-греховната дължина на крайниците или осъдителната изисканост на панталоните.

В облицованата с дърво просторна гостна непрекъснато имаше зорко дебнещи очи, а също и кръвни родственици, готови да станат болногледачи. Мнозина посетители се появяваха, обядваха и си тръгваха, но братът Соломон, а също и дамата, която в продължение на двайсет и пет години, преди да се нарече мисис Уол, се е казвала Джейн Федърстоун, бяха на мнение, че е добре да седят там часове наред без всякакво друго важно занимание освен това, да наблюдават коварната Мери Гарт (която бе толкова потайна, че изобщо е невъзможно да я хванеш натясно), както и от време на време да посбръчкват лица в суховати напъни за плач (по този начин сякаш си даваха вид, че в по-дъждовно време биха могли да излеят и цели порои) при мисълта, че не ги допускат да влязат в спалнята на мистър Федърстоун. Защото дълбоката неприязън на стареца към собствените му роднини сякаш още повече се бе засилила поради отслабналата му способност да се развлича, като им подхвърля язвителни неща. Твърде немощен физически, за да може да жили, сега в кръвта си той таеше отрова, по-силна от всякога.

Не повярвали в предаденото от Мери Гарт съобщение, братът и сестрата, облечени целите в черно, цъфнаха заедно в спалнята — мисис Уол държеше полусгъната бяла носна кърпичка в ръка, а лицата и на двамата бяха полутраурно морави. В същото това време мисис Винси, с неизменно розовите си бузи и разветите розови панделки на бонето, даваше на родния им брат ободрителна напитка, а бледият Фред, с късата къдрава коса, каквато само един комарджия може да има, се бе изтегнал непринудено в голямо кресло.

Щом старият Федърстоун зърна двамата посетители, облечени като за погребение и влезли при него въпреки забраната му, внезапно обзелата го ярост изведнъж го ободри повече от напитката. Той бе подпрян на високи възглавници, с неизменния си бастун със златна дръжка близо до себе си. В този миг изведнъж сграбчи бастуна и го размаха напред-назад, колкото може по-нашироко, с очевидното намерение да прогони страховитите призраци, а същевременно заграчи прегракнало:

— Назад, назад, мисис Уол! Назад, Соломон!

— О, братко Питър! — захленчи мисис Уол, но Соломон протегна ръка да я възпре. Той бе с бузесто лице, близо седемдесетгодишен, с тесни лукави очички и бе не само с по-мек нрав, но смяташе, че е и по-задълбочен от брат си Питър. Всъщност съвсем малко вероятно бе той да се заблуди по отношение на някои хора, защото те никога не биха могли да са чак толкова алчни и лъжливи, колкото той подозираше. Според него обаче дори и скритите пороци можели да се обуздаят с някоя-друга вметната блага дума, щом се изричала от човек с благосъстояние, който е не по-малко нечестив от всички останали.

— Братко Питър — започна Соломон с помирителен, но тържествено официален тон, — съвсем редно е да ти спомена за трите земеделски имота и мангановите залежи. Всевишният много добре знае какво имам предвид…

— Значи той знае повече, отколкото аз искам да науча — отговори Питър и се взря хладно в голото теме на Соломон, като пусна бастуна си уж в знак на помирение, но в жеста му се долови и заплаха, защото го постави със златната дръжка напред, за да удари с нея, ако се стигне до бой.

— Има неща, за които можеш да се разкайваш, братко, поради отказа си да споделиш с мене — отбеляза Соломон, без обаче да се приближава повече. — С най-голямо желание бих останал с тебе цяла нощ до леглото ти, а също и Джейн, така че би могъл да използваш това време, за да поговориш с мене съвсем спокойно, или пък би ми разрешил аз да го използвам, за да ти поговоря спокойно насаме.

— Прав си, ще се възползвам докрай от собственото си време… но не ща твоето — сряза го Питър.

— Но смъртта няма да ти остави никакво време, братко — занарежда мисис Уол с обичайния си мазен глас. — А когато останеш съвсем безмълвен в леглото, присъствието на външни хора може вече да те уморява и току-виж тогава си се сетил за мене и децата ми… — в този миг гласът й секна поради трогателните думи, отправени към замлъкналия й брат, — съвсем естествено е да се вълнуваме, когато напомняме за себе си.

— Не, изобщо няма да се сетя — отговори старият Федърстоун. — Няма да се сетя за никого от вас. Вече съм написал завещанието си, нали ви казах, написал съм завещанието си.

След това изявление той се извърна към мисис Винси и пийна още от ободрителната напитка.

— Някои хора трябва да се засрамят, че заемат място, което по право принадлежи на други — тросна се мисис Уол, също извърнала тесните си очички към въпросната госпожа.

— О, сестро — заговори Соломон с подигравателна учтивост, — ние двамата с тебе изобщо не сме достатъчно изискани, хубави и умни. Трябва да бъдем смирени и да оставим разсъдливите хора да се тикат пред нас.

Фред мигновено реагира на това предизвикателство — бързо стана и отправил поглед към мистър Федърстоун, попита:

— Дали да не излезем оттук двамата с майка ми, сър, за да останете насаме с близките си.

— Веднага сядай, чуваш ли — остро му заповяда старият Федърстоун. — Стой си на мястото. Сбогом, Соломоне — добави той, като се опита отново да размаха бастуна си, но не успя поради обърнатата дръжка. — Сбогом, мисис Уол. И повече да не стъпвате тук!

— Аз ще остана долу, братко, въпреки всичко — заяви Соломон. — Ще изпълня дълга си, пък ще видим как ще се разпореди всевишният.

— Да, с имотите, които отиват при чужди хора — допълни мисълта му мисис Уол, — при положение че има извънредно отговорни младежи, готови да ги поемат. Изпитвам дълбоко съжаление към тези, които са лишени от подобни качества, както и към майките им. Сбогом, братко Питър.

— Не забравяй, че аз съм вторият след тебе, братко, и би трябвало да наследя първородния син също като тебе навремето, когато се сдоби със земя благодарение на името Федърстоун — каза Соломон, залагайки извънредно много на тези думи като на изявление, което е най-удачно да се направи в късните доби на нощта. — Но засега ти казвам довиждане.

И те побързаха да излязат от стаята, когато видяха, че старият мистър Федърстоун дръпна перуката върху ушите си и затвори очи, разтегнал устни в обичайната си гримаса, сякаш бе твърдо решил да бъде глух и сляп.

Въпреки всичко Соломон и Джейн ежедневно посещаваха Стоун Корт и чинно седяха долу в изпълнение на дълга си, като понякога подемаха помежду си тих и бавен разговор, в който въпросите и отговорите бяха толкова отдалечени един от друг, че ако някой ги слушаше отстрани, би решил, че има насреща си говорещ автомат, и би се усъмнил дали хитроумно измисленият механизъм действително работи, или се самозарежда, при което засича и замлъква. Братът и сестрата не искаха след време да съжаляват, че са бързали прекалено много — до какво би могла да доведе голямата припряност можеше ясно да се види от другата страна на стената в лицето на брат им Джона.

Ала непрекъснатото им бдение в облицованата с дърво гостна понякога се разнообразяваше от присъствието на други гости, пристигнали отблизо и далече. Сега, когато Питър Федърстоун лежеше горе в спалнята, имотите му можеха свободно да се обсъждат с добре осведомени местни жители — съседи от Мидълмарч или околностите подкрепяха роднините и им съчувстваха заради претенциите от страна на семейство Винси, като някои гостенки дори до сълзи се трогваха в разговорите си с мисис Уол, защото си припомняха как самите те някога са изпитали дълбоко разочарование от разни ми ти допълнения към завещанията или сключени бракове, стъкмени от злобни стари господа, за които дълго са се грижили само заради очакванията, както може да се предполага. Ала такива разговори секваха внезапно като повредена латерна, щом Мери Гарт влизаше в гостната. И всички погледи се насочваха към нея като към възможна наследница или човек с достъп до железни каси.

Ала младите мъже, членове или близки на фамилията, бяха склонни да й се възхищават и в нейното неустановено положение я възприемаха като момиче, способно да запазва присъствие на духа, което сред всички мержелеещи се наоколо възможности в края на краищата може да се окаже поне утешителна награда. Така че Мери получаваше своето възнаграждение от комплименти и учтиво внимание.

Всъщност най-голямо внимание й оказваше мистър Бортроп Тръмбъл, личен ерген и уредник на търгове из този край, който особено се интересуваше от продажбата на земя и добитък — господинът действително бе известна обществена личност, чието име се виждаше по пръснатите навсякъде афиши, така че с пълно основание би изпитал съжаление към хората, нечули досега името му. Тръмбъл бе втори братовчед на Питър Федърстоун и се ползваше с благоразположението на стария човек повече от всеки друг родственик поради оказваните услуги в областта на бизнеса. В описанието на погребалната церемония, което старецът сам бе продиктувал на Тръмбъл, братовчедът бе определен за челен носач на ковчега. В настоящия случай мистър Бортроп Тръмбъл не бе обзет от противна алчност — всъщност не изпитваше нищо повече от най-искрена увереност в собствените си достойнства, които, както добре съзнаваше, биха били в негова полза при евентуално съперничество. Така че, ако Питър Федърстоун, който поне спрямо Тръмбъл винаги се е държал като най-благородния човек на земята, сега проявеше великодушен жест към него, какво друго би могъл да каже облагодетелстваният братовчед освен това, че никога не се е подмазвал или умилквал, а неизменно е давал на стария човек правилни съвети, почерпени от богатия му опит, който вече надхвърлял двайсет години, защото почвал още от чиракуването му на петнайсетгодишна възраст, с други думи, бил опит, довел до трайни познания и почтеност. Тръмбъл в никакъв случай не бе преизпълнен с възхищение единствено от собствената си личност, защото в чисто професионален и личен план бе напълно привикнал да изпитва наслада при възхваляването на какво ли не. Направо бе влюбен във високопарните фрази и ако случайно му попаднеше на езика някоя невзрачна дума, мигновено се поправяше, което бе съвсем в реда на нещата. Поначало бе доста гръмогласен и склонен да се налага, а сега непрекъснато сновеше напред-назад, като току подръпваше жилетката си с вида на човек, който винаги има свое собствено мнение, и чевръсто пооправяше коса с показалеца си или въртеше големите си пръстени преди поредната обиколка на стаята. Понякога в поведението му се долавяше известна грубост, но тя се дължеше най-вече на ширещите се по света погрешни представи, които един мъж с ерудиция и жизнен опит толкова често трябва да променя, че е напълно естествено от време на време да изпуска нервите си. Тръмбъл усещаше, че представителите на рода Федърстоун бяха, общо взето, хора с ограничени разбирания, ала тъй като беше светски човек и обществена личност, той имаше широк поглед, така че дори отиде да разговаря с мистър Джона и младия Кранч в кухнята и след като зададе на младежа някои извънредно уместни въпроси относно Варовитата равнина, бе напълно убеден, че дълбоко го е впечатлил. Ако на някого му хрумнеше да отбележи, че поради заниманията му с търгове съвсем естествено е мистър Бортроп Тръмбъл да е вещ във всяка област, той би се поусмихнал безмълвно и пооправил коса с усещането, че оценката твърде много отговаря на истината. Общо взето, поне що се отнася до търговете, той бе почтен човек и не изпитваше никакъв срам от занятието си, като даже смяташе, че дори лично да му представят „прочутия Пийл^[157], сега вече сър Робърт“, високопоставеният лорд не би пропуснал да забележи неговата значимост.

— Не бих имал нищо против да получа парченце от тази шунка и чаша от онази бира, мис Гарт, ако не възразявате — заяви господинът, когато влезе в гостната в единайсет и половина, непосредствено след изключителната привилегия да се срещне с мистър Федърстоун насаме, и сега застана с гръб към камината между мисис Уол и Соломон. — Не е необходимо да излизате… ще използвам звънеца.

— Благодаря — отговори Мери, — но имам да изпълнявам поръчка.

— Е, мистър Тръмбъл, вие сте високо почетен — отбеляза мисис Уол.

— С какво именно, със срещата горе със стария човек ли? — запита вещият уредник на търгове, като нехайно завъртя пръстените си. — О, нали разбирате, той винаги много е разчитал на мене.

След тези думи той стисна устни и се смръщи замислено.

— Позволено ли е на някого да попита какво точно е казал родният му брат? — каза Соломон със смирен мек глас, в който все пак се долови изобилие от лукавство, ала той беше богат човек и можеше да си позволи всякакво изобилие.

— О, разбира се, всеки може да пита — отговори мистър Тръмбъл, уж ясно и бодро, но с режещ сарказъм в гласа. — Всеки има право на запитвания. Всеки има правото да изразява мнение под формата на въпрос — продължи той в този дух, като очевидната мелодичност в гласа му нарастваше редом със засилващата се високопарност. — Подобен похват често се използва от добрите оратори дори когато те изобщо не очакват отговор. Нарича се реторичен въпрос… художествено средство, така да се каже. — Красноречивият специалист по търговете се усмихна на собствената си духовитост.

— Не би трябвало да ми е неприятно, че се е сетил тъкмо за вас, мистър Тръмбъл — поясни Соломон. — Никога не съм имал нищо против срещу тези, които заслужават. Всъщност аз съм против незаслужилите.

— А, такава била работата, разбирам, такава била! — възкликна мистър Тръмбъл, осветлен по въпроса. — Не може да се отрече, че съвсем незаслужили хора често стават наследници, че дори наследяват и остатъка от имота. Това става по волята на завещателя.

Тук той отново сви устни и се понамръщи.

— Да не би да искате да кажете, мистър Тръмбъл, че по волята на брат ми семейството му напълно ще загуби земите? — запита мисис Уол, песимистично настроена жена, която се угнети от проточилия се разговор.

— Някой би могъл дори да дари земите си с благотворителна цел, вместо да ги завещава на друг — добави Соломон, след като въпросът на сестра му не получи отговор.

— Какво, дарителство ли? — отново се обади мисис Уол. — О, мистър Тръмбъл, невъзможно е да твърдите подобно нещо. Това би означавало той да се опълчи срещу всевишния, който го е благословил.

Още докато говореше мисис Уол, мистър Бортроп Тръмбъл се отдръпна от камината и се отправи към прозореца, като току поглаждаше с пръст ту вратовръзката, ту бакенбардите си или вълнистата си коса. После се насочи към работната масичка на мис Гарт, разтвори оставената там книга и прочете заглавието с подчертан патос, сякаш предлагаше творбата за продан.

— „Ан от Джиърстийн“^[158] или „Девицата на мъглите“, от автора на „Уейвърли“.

След това обърна страницата и зачете с мелодичен глас:

— „Почти четири века са изминали от времето, когато събитията, описани в следващите глави, се случиха в пределите на континента.“

Той произнесе последната действително възхитителна дума, като постави ударението на последната сричка, ала не поради незнание, а защото сметна, че този странен начин на произнасяне още повече засилва мелодичната изразителност, която неговият прочит придаде на текста.

И точно тогава се появи прислужницата с поднос, така че необходимостта да отговори на въпросите, зададени от мисис Уол, благополучно отпадна. В същото време мисис Уол и Соломон, наблюдавайки плавните движения на мистър Тръмбъл, си мислеха колко зле влияе високата образованост на деловите отношения. Всъщност мистър Бортроп Тръмбъл не знаеше никакви подробности за завещанието на стария Федърстоун. Ала той за нищо на света не би издал незнанието си, освен ако се стигнеше до арест за укривателство на предателство.

— Ще си взема само една хапчица от шунката и чаша бира — скромно заяви той. — Като човек с големи обществени задължения, винаги си хапвам по малко, когато мога. Във всички случаи бих предпочел тази шунка — продължи той, след като погълна няколко парчета със смайваща бързина — пред всяка друга в трите кралства. Според мене тя е по-добра от шунките във Фрешит Хол… а аз се смятам що-годе за добър познавач.

— Има хора, които не харесват толкова захар в шунката — отбеляза мисис Уол. — Но бедничкият ми брат все слага много захар.

— Ако някой не е доволен, това си е негово право. Но, боже мой, какво ухание само! Ще се радвам да изкупя на търг този вид шунка, няма съмнение в това. Един джентълмен може да изпита пълно удовлетворение — в разчувствания тон на мистър Тръмбъл се долови укор за отправената критика, — щом има подобна шунка на трапезата си.

Той сложи настрана чинията, изпи бирата си и придърпа стола си малко по-напред, при което огледа краката си и ги потупа одобрително — мистър Тръмбъл съвсем нямаше толкова лековати маниери и пози, свойствени за хората на север.

— Както виждам, мис Гарт, тук имате интересна книга — отбеляза той, когато Мери отново влезе. — От автора на „Уейвърли“, сиреч от сър Уолтър Скот. И аз си купих негов роман… много хубаво произведение, чудесно издание, заглавието е „Айвънхоу“. Според мене много трудно може да се посочи по-добър писател… мисля, че надали някой би могъл скоро да го надмине. Току-що прочетох пасаж от първата глава на романа „Ан от Джиърстийн“. Той отпочва внушително. (В речника на мистър Тръмбъл нещата никога не „започваха“ или „почваха“, а винаги „отпочваха“, както в личния му живот, така и в книжата му.) Както виждам, обичате да четете. Абонат ли сте в библиотеката на Мидълмарч?

— Не — отговори Мери. — Мистър Фред Винси ми донесе тази книга.

— И аз много обичам книгите — добави мистър Тръмбъл. — Имам най-малко двеста тома, подвързани в телешка кожа, и смея да се похваля, че са добре подбрани. Имам и картини от Мурийо, Рубенс, Тение, Тициан, Вандайк и други. Ще се радвам да ви дам каквато книга си пожелаете, мис Гарт.

— Много съм ви благодарна — отговори Мери, отново забързана, — но имам много малко време за четене.

— Смятам, че брат ми се е погрижил за нея в завещанието си — съвсем тихо отбеляза мистър Соломон, щом Мери затвори вратата зад себе си, като съответно кимна с глава в посока на излязлата девойка.

— Макар че първата му жена ни най-малко не беше подходяща за брат ми — допълни мисис Уол. — И не му донесе нищичко. А тази млада жена чисто и просто е нейна племенница. А е и много горделива. При това брат ми винаги й е плащал надници.

— Но е много разумно момиче според мене — заяви мистър Тръмбъл, като довърши бирата си и започна упорито да оправя жилетката си. — Наблюдавах я, докато смесваше капките в лекарството. Много е старателна във всичко, което върши, сър. Това е голямо качество у една жена и е извънредно важно за приятеля ни горе, бедничкия мил стар човечец. Мъж, който цени живота си, трябва да гледа на съпругата си като на болногледачка и точно така ще постъпя и аз, ако се оженя. Смятам, че достатъчно дълго съм ергенувал, за да не допусна подобна грешка. Някои мъже искат да се оженят, за да разнообразят малко живота си, но ако един ден аз изпитам подобна потребност, надявам се, че все някой ще ми каже… надявам се, че някой субект ще ме уведоми за появилото се ново обстоятелство. Всичко хубаво, мисис Уол. Довиждане, мистър Соломон. Надявам се да се срещнем пак в не толкова печална обстановка.

След като мистър Тръмбъл си тръгна с изискан поклон, Соломон се наведе напред и прошушна на сестра си:

— Помни ми думата, Джейн, брат ми е оставил огромна сума на това момиче.

— Всеки би допуснал подобно нещо, като чуе какви ги разправя мистър Тръмбъл — отговори Джейн. А след малко добави: — Говори така, сякаш дъщерите ми не ги бива да дават капки.

— Уредниците на търгове винаги много дрънкат — отбеляза Соломон. — Нали така си печелят парите.