Джордж Елиът
Мидълмарч (49)

Глава 48

Безспорно дните златни

веч сивеят. И танци не ги блазнят,

не тичат и не пеят.

Аз виждам бели къдри да се веят.

Сбръчкано лице е взряно в мене,

което бурята го носи и отвява.

Безпокойството на Доротия при излизането от черквата дойде главно от това, че мистър Късобан твърдо реши да не говори на братовчед си, така че появата на Уил само потвърди представата за отчуждението помежду им. Идването на Уил й се струваше оправдано, нещо повече, според нея то бе напълно приятелски ход за помирение, каквото Доротия доста отдавна желаеше. Вероятно също като нея Уил бе очаквал, че ако двамата с мистър Късобан се срещнат непринудено, непременно ще се ръкуват и приятелското общуване може да се възстанови. Ала сега Доротия усети, че тази надежда й е отнета. В случая Уил бе отхвърлен по-решително от всякога, защото навярно мистър Късобан е бил много раздразнен от натрапеното присъствие, категорично забранено от него.

Тази сутрин той не се чувстваше добре поради затруднено дишане и затова не бе изнесъл проповедта. Така че тя никак не се изненада, че съпругът й почти не проговори по време на обяда, а още по-малко от това, че изобщо не промълви и дума за Уил Ладисло. От своя страна младата жена чувстваше, че никога повече не може да спомене за младежа. Обикновено в неделя двамата съпрузи прекарваха сами времето между обяда и вечерята — мистър Късобан главно дремеше в библиотеката, а Доротия имаше навика да се занимава с любимите си книги в будоара. На масата до еркерния прозорец бе струпана малка купчина най-различни книги — като се започне с труд на Херодот, който се опитваше да чете заедно с мистър Късобан, до стария й познайник Паскал, а също и „Християнска година“ от Кебъл^[219]. Днес тя ги отвори една след друга, ала не можеше да се съсредоточи върху никоя. Всичко й се струваше мрачно — знамението преди раждането на Сирус^[220]… староеврейските антики… Боже мой!… Божествените псалми… свещената мелодичност на любимите химни… всички й звучаха тягостно провлечени. Дори пролетните цветя и зелената трева изглеждаха помръкнали в сянката, хвърляна от следобедните облаци, които от време на време закриваха слънцето. Дори най-съкровените й мисли, станали й навик, сякаш бяха белязани от еднообразието на дългите дни занапред, когато ще продължава да живее с тях като с единствени събеседници. За друго, по-пълно общуване бе жадувала горката Доротия и тази нейна жажда се бе задълбочавала поради непрестанните усилия, налагани й от брака. Тя непрекъснато се опитваше да бъде такава, каквато съпругът й желае да бъде, и никога не можеше да се отпусне, насърчена от удоволствието му, че е това, което е. Сякаш завинаги бе лишена от любимите си неща, от всичко, за което дълбоко копнееше, защото даже и те да й бяха предоставени, щом не можеше да ги сподели със съпруга, все едно не съществуваха за нея. Що се отнася до Уил Ладисло, още в началото между нея и мъжа й се появиха дрязги, ала по-късно им се сложи край, защото мистър Късобан сурово бе отхвърлил настоятелните молби на Доротия да се даде на младежа част от семейното наследство — тя бе твърдо убедена, че е права, а съпругът й греши, но беше напълно безпомощна да направи нещо. Този следобед чувството й за безпомощност бе по-тягостно от всякога. Копнееше за хора край себе си, близки до сърцето, както и тя да е близка за тях. Копнееше за работа, която да е благотворна като дъжда и слънцето, ала сега й се струваше, че занапред все повече ще живее като в истинска гробница, където ще кипи черен труд, но плодовете му никога няма да видят слънцето. Днес сякаш се бе изправила пред вратата на гробницата и зърнала как Уил Ладисло, извърнал лице към нея, се отдалечава в недостижимия свят на кипяща дейност и човешка близост.

Книгите бяха безполезни. Мисленето беше безполезно. Неделя бе, но тя не можеше да се качи в каретата и да отиде при Силия, която наскоро беше родила бебе. Никъде не можеше да намери спасение от духовната празнота и вътрешната неудовлетвореност, така че Доротия трябваше да изтърпи лошото си настроение, както се изтърпява главоболие.

След вечеря, точно по времето, когато тя обикновено започваше да чете на глас, мистър Късобан предложи да отидат заедно в библиотеката, където по негово нареждане бяха запалени светлините и камината. Той сякаш се бе поободрил и мислеше доста съсредоточено.

Доротия забеляза, че в библиотеката той е подредил записките си върху писалището, и сега вдигна и сложи в ръката й добре познат ръкопис, който включваше заглавията на всичките му материали.

— Много ще съм ти задължен, скъпа — заяви той, след като седна, — ако вместо да ми четеш тази вечер, минеш през всичко това на глас, с молив в ръка, като отбелязваш с кръстче нещата, които ти посоча. Това е първата крачка в процеса на пресяването, който отдавна съм замислил, а докато вървим подред, ще мога да ти посочвам някои основни принципи в подбора, в резултат на което, надявам се, ще можеш по интелигентен начин да участваш в начинанието ми.

Това предложение беше само поредният измежду многото признаци, появили се след паметния разговор с Лидгейт, че първоначалната неохота на мистър Късобан да разреши на Доротия съвместна работа е отстъпила пред съвсем противоположната склонност, а именно да очаква задълбочен интерес и усърдие от нейна страна.

След като тя чете и съответно отбелязва в продължение на два часа, той каза:

— Ще качим ръкописа горе… а също и молива, ако обичаш. И вместо да четем през нощта, ще вършим това. Надявам се, че не е уморително за тебе, Доротия?

— Винаги предпочитам да чета туй, което ти желаеш да чуеш — отговори Доротия, която всъщност казваше самата истина. Това, от което се опасяваше, бе да не би да се изтощи от четене и мъжът й да бъде лишен от всякакви радости.

Твърде показателно за вярата на хората край Доротия в някои нейни неизменни качества бе обстоятелството, че съпругът й, въпреки голямата си ревност и подозрения, не се съмняваше в способността й да изпълнява обещаното и да се отдава изцяло на това, което смята за правилно и почтено. Напоследък той бе започнал да смята, че тези нейни достойнства са напълно негово притежание, и поиска да се възползва от тях.

Наистина последва нощно четене. Ала налегната от младенческа умора, скоро след това Доротия заспа дълбоко. Събуди се от усещане за светлина, която отначало й се стори като внезапно грейнал залез, съзерцаван от висок стръмен връх, където се е изкачила. Отвори очи и видя съпруга си, наметнат с топъл халат, да седи в креслото близо до камината, където въглените още мъждукаха. Запалил бе две свещи с надеждата Доротия да се събуди, но не искаше по друг начин да прекъсва съня й.

— Зле ли си, Едуард? — запита тя, като стана мигновено.

— Почувствах някакво смущение в легнало положение. Ще постоя тук известно време.

Тя хвърли съчки в камината, наметна се и попита:

— Не искаш ли да ти почета?

— Много ще съм ти благодарен, ако ми почетеш, Доротия — каза мистър Късобан с малко по-голямо смирение от обичайното в учтивото си поведение. — Не мога да спя. Съзнанието ми е съвсем ясно.

— Страхувам се, че превъзбудата може да е прекалена за тебе — отбеляза Доротия, като се сети за предупрежденията на Лидгейт.

— Не, не усещам голяма превъзбуда. Мисълта ми е бистра.

Доротия не се възпротиви и чете в продължение на час или повече по същия начин, както бе чела вечерта, ала този път по-бързо прелистваше страниците. Мозъкът на Късобан сега бе по-пъргав и съпругът сякаш се досещаше само от една дума какво следва по-нататък и често казваше: „Това става… отбележи го“, или: „Върви напред… ще изпусна второто допълнение за Крит“. Доротия бе удивена от птичия поглед и бързината, с които мозъкът му оглеждаше земния терен, където бе пълзял години наред. Най-накрая той заяви:

— Сега затвори книгата, скъпа. Ще продължим работата си утре. Отлагах я дълго и ще се радвам да я видя завършена. Но ти долавяш, че принципът, върху който се градят тези извадки, е да дава достатъчно, но не извънредно пространно описание на всички въпроси, изброени в увода и нахвърляни там. Нали схвана ясно това?

— Да — каза Доротия с разтреперан глас, сякаш камък й тежеше на сърцето.

— Сега смятам да си почина малко — заяви мистър Късобан.

Той отново легна и я помоли да загаси лампите. Когато и тя легна и настъпи дълбок мрак, в който едва-едва се долавяше слабото мъждукане от камината, изведнъж той каза:

— Преди да заспя, имам една молба, Доротия.

— Каква е тя? — попита Доротия, внезапно обзета от ужас.

— Молбата ми е да ми обещаеш твърдо, че ако умра, ще изпълниш желанията ми. Да ми обещаеш, че няма да правиш неща, които не бих одобрил, и че ще се придържаш към това, на което държа.

Доротия не бе изненадана — множество дребни случки я бяха навели на мисълта, че съпругът й замисля нещо, което би могло отново да я пороби. Не отговори веднага:

— Отказваш ли ми? — попита мистър Късобан с по-голяма настойчивост в гласа.

— Не, не отказвам — отговори отчетливо Доротия, като в гласа й прозвуча устрем към свободата, — но е някак много тържествено… не мисля, че е редно… да обещавам, когато не знам с какво се обвързвам. Това, което произтича от обич, ще направя без всякакви обещания.

— Но в такъв случай ще се осланяш на собствените си преценки, а аз искам да се съобразяваш с моите. Значи, отказваш.

— Не, скъпи, не! — умолително изплака Доротия, притисната от различни опасения. — Но не мога ли поне малко да помисля? От все сърце желая да направя това, което ще те успокои, но не мога току-така изведнъж да дам дума… при това не знам за какво точно.

— Значи, нямаш доверие в моята преценка.

— Остави ме да помисля до утре — отново умолително изплака Доротия.

— До утре тогава — отговори мистър Късобан.

Скоро Доротия усети, че съпругът й заспа, но тя повече не можа да мигне. Докато се опитваше да лежи безшумно, за да не го събуди, съзнанието й бе раздвоено, защото във въображението й изникваше ту една, ту съвсем противоположна представа. Изобщо не допускаше, че властта, която мъжът й иска да упражнява над бъдещето й, може да се отнася до нещо друго освен работата му. Ала на нея й бе напълно ясно, че той очаква тя да се посвети на ръкописите му, като пресее купищата книжа, които по всяка вероятност бяха съмнителни обяснения на още по-съмнителни принципи. Горкото момиче бе започнало да не вярва в значимостта на „Ключът към всички митологии“, плод на амбициите и усърдието на съпруга й през целия му живот. Не бе странно, че въпреки ограниченото й образование преценката й за тези неща бе по-трезва от неговата, защото гледаше на вероятностите с непредубеден и здравомислещ поглед, докато той бе вложил в труда си цялото си тщеславие. И сега тя си представи дни, месеци и години, прекарани в сглобяването на нещо, което би могло да се окачестви като изпотрошени мумии и отломки на една традиция, изградена като мозайка от късове и руини, представи си ясно как събира данни, за да подхранва една теория, поначало изсъхнала като мъртвороден плод. Безспорно една фундаментална грешка, преследвана фундаментално, поддържа дъха в зародишите на истината. Търсенето на злато всъщност е търсене на химически елементи, така че тялото на химията се е подготвяло да получи душа и тогава се ражда Лавоазие^[221]. Ала що се отнася до теорията на мистър Късобан за елементите, които влизат в структурата на всички традиции, нямаше никаква вероятност тя внезапно да се срути под напора на различни открития. Защото плуваше сред подвижни предположения, не по-плътни от онези етимологии, които добиват достоверност поради прилика в звученето, докато накрая се докаже, че именно тази прилика ги прави невъзможни. Това беше метод на тълкуване, неизпробван чрез необходимостта да се създаде нещо с по-големи противоречия, отколкото усложнената представа за Гог и Магог^[222]. Тази теория бе до такава степен отворена и безумна също като стремежа да нанижеш звездите. А Доротия толкова често трябваше да прикрива досадата и раздразнението си относно това съмнително гадаене на гатанки, каквото й изглеждаше всичко, вместо да е сътрудничество за постигане на високи познания, годни да направят живота по-достоен. Сега тя добре разбираше защо мъжът й се е вкопчил в нея — за него тя вероятно е единствената надежда, че усилията му най-после могат да придобият завършена форма и да се поднесат в окончателен вид на света. Отначало той сякаш бе искал да държи и нея настрани от това, което правеше, но постепенно ужасната неотложност на човешката нужда… вероятността от преждевременна смърт…

Ала в този миг болката на Доротия се пренасочи от нейното бъдеще към миналото на съпруга й, или по-скоро към настоящата му тежка битка с участ, породена от миналото — замисли се за самотния труд, амбицията, задушаваща се под бремето на вътрешните съмнения, отдалечаващата се цел, натежалите нозе, а най-накрая меча, надвиснал над главата му. Нима не бе поискала да се омъжи за него, за да му помогне с житейското бреме?… Ала бе смятала, че делото е много по-величествено, на което всеотдайно би служила заради самата кауза. Правилно ли е постъпила, дори ако всичко е било само и само за да облекчи скръбта му?… Възможно ли бе усилията му да се увенчаят с успех, дори ако беше обещала да работи неуморно като в каторга?

И все пак, нима можеше да му откаже? Нима можеше да заяви: „Отказвам да уталожа този глождещ глад!“. Това би било отказ да направи за него в смъртта това, което съвсем сигурно правеше в живота. Ако той би живял още петнайсетина или повече години, както бе казал Лидгейт, животът й несъмнено щеше да премине в помощ към него, както и в подчинение.

И все пак има огромна разлика между пълната преданост към живия и неясното обещание за пълна преданост към мъртвия. Докато е жив, той не може да поиска от нея нещо, срещу което тя все пак има свободата да възрази и дори да откаже. Ала… една мисъл мина през главата й няколко пъти, макар че й бе трудно да повярва в подобно нещо… дали пък той не би поискал от нея нещо повече, отколкото тя би могла да си представи, защото всъщност я бе помолил да му обещае, че ще изпълни желанията му, без да й казва какви точно са те. О, не, сърцето му е отдадено единствено на работата. Единствено с такава цел залязващият му живот трябва да се продължи от нея.

А сега, ако заявеше: „Не! Ако умреш, няма да си мръдна и пръста за твоите трудове“, това означаваше да съкруши и без това нараненото му сърце.

В продължение на четири часа Доротия лежа, измъчвана от тези противоречиви мисли, докато накрая се почувства зле — бе съвсем объркана, неспособна да вземе решение, и само беззвучно се молеше. Безпомощна като дете, което твърде дълго е ридало и викало, най-сетне тя се отпусна в утринен сън, а когато се събуди, мистър Късобан бе вече станал. Тантрип й съобщи, че той е прочел молитвата си, закусил е и вече се намира в библиотеката.

— О, не, не! Трябва да побързам — каза Доротия. — Точно сега мистър Късобан се нуждае от мене.

Когато слезе долу, бе вече сигурна, че ще обещае да изпълни желанията му, ала това ще стане малко по-късно през деня… не точно сега.

Когато Доротия влезе в библиотеката, мистър Късобан се извърна от писалището, където поставяше някакви книги, и каза:

— Чаках те да слезеш, скъпа моя. Надявах се веднага да се захвана за работа още от сутринта, но изпитвам известно неразположение, вероятно от прекалената възбуда вчера. Ще се поразходя малко в горичката, защото времето е меко.

— Радвам се да чуя това — отговори Доротия. — Снощи се уплаших, че умът ти е пренапрегнат.

— Ще съм доволен, ако получа успокоение относно въпроса, който ти поставих снощи, Доротия. Надявам се, че сега вече можеш да ми дадеш отговор.

— Бих ли могла подир малко да дойда при тебе в градината? — попита Доротия, като по този начин си даде малко време, за да си поеме дъх.

— През следващия половин час ще бъда в алеята с тисовите дървета — заяви мистър Късобан и излезе.

Доротия, почувствала се много отпаднала, позвъни и помоли Тантрип да й донесе някаква наметка. Постоя неподвижна известно време, но сега не бе обзета от предишното раздвоение — просто усещаше, че ще каже „да“ на своята обреченост. Бе твърде слаба, твърде стресната от мисълта да нанесе хладнокръвен удар на съпруга си, като постъпи другояче, освен безпрекословно да му се подчини. Седеше неподвижна и остави Тантрип да й сложи бонето и шала — една отпуснатост, твърде несвойствена за нея, защото тя обичаше да се самообслужва.

— Бог да ви благослови, мадам! — възкликна Тантрип, обзета от неудържим изблик на обич към красивата, благородна жена, за която не можеше нищо друго да направи сега, след като вече й бе завързала бонето.

Този жест дойде повече за чувствителната природа на Доротия и тя избухна в плач, опряла се хлипаща на ръката на Тантрип. Ала скоро се овладя, избърса очи и като мина през стъкления портал, се отправи към горичката.

— Искам всяка една книга от тая библиотека да се вгради в катакомбата на твоя господар — тросна се Тантрип на Прат, иконома, когато го зърна в стаята за закуска. Както знаем, тя вече беше ходила в Рим и посетила старините, като оттогава отказваше пред иконома да нарича мистър Късобан нещо друго освен „твоя господар“.

Прат се поусмихна. Той много харесваше господаря си, ала все пак повече харесваше Тантрип.

Когато излезе на чакълестата пътека, Доротия се поспря близо до скупчените едно до друго дървета — усещаше се разколебана, също както се бе почувствала и по-рано, ала по друг повод. Тогава тя се боеше да не би опитът й за съпричастност да бъде отблъснат. А сега се опасяваше да отиде на това място, където предчувстваше, че ще прояви съпричастност, която я ужасяваше. Нито законът, нито хорското мнение я принуждаваха да постъпи така — към това я подтикваше единствено характерът на съпруга й, както и собствената й склонност към съчувствие, всъщност въображаемата, а не истинската повеля на брака. Ясно виждаше цялото положение, но бе принудена да действа по този начин — не можеше да удари сломената душа, която я умоляваше. Ако това бе слабост, значи тя беше слаба. Ала половината час вече изтичаше и тя не трябва да се бави повече. Когато стигна до алеята с тисовите дървета, не видя съпруга си, но по алеята имаше много завои, така че продължи напред в очакване да го зърне в синьото наметало, което — наред с топлата кадифена шапка — съставляваше горното му облекло за разходка из градината в хладни дни. Хрумна й, че може да е отседнал в беседката, към която имаше отклонение от пътеката. Когато зави, го видя седнал на пейката, в близост до каменната масичка. Ръцете му бяха облегнати върху масата, а челото — опряно върху тях, като свлечената отгоре синя наметка закриваше лицето му.

„Той се преумори снощи“, каза си Доротия, като първото нещо, което си помисли, че е заспал, а беседката е твърде влажно място за почивка. После се досети, че напоследък го е виждала да заема подобна поза, когато му четеше, сякаш тя му бе най-удобната, а също така, че и понякога говореше, както и слушаше по този начин, със закрито лице. Влезе в беседката и каза:

— Дойдох, Едуард. Вече съм готова.

Той не помръдна и тя реши, че вероятно е дълбоко заспал. Тогава сложи ръка на рамото му и повтори:

— Вече съм готова.

Той продължаваше да седи неподвижно. Внезапно обзета от страх, тя се надвеси над него, свали кадифената му шапка и доближи буза до главата му, като плачеше отчаяно.

— Събуди се, скъпи, събуди се! Чуй ме. Дойдох да ти отговоря.

Ала Доротия така и не успя да даде отговора си.

По-късно същия ден Лидгейт седеше до леглото й, а тя говореше несвързано, изразяваше мисли, спомняше си върху какво бе разсъждавала предната нощ. Тя разпозна доктора и го назова по име, но сякаш смяташе, че е съвсем в реда на нещата да му обясни всичко, като непрекъснато го молеше, отново и отново, да обясни всичко на съпруга й.

— Кажете му, че скоро ще ида при него. Че съм готова да му обещая. Само дето смятах, че е така ужасно… поболях се от това. Но не много. Скоро ще се оправя. Идете и му кажете.

Ала вече нищо не бе в състояние да наруши мълчанието в ушите на съпруга й.