Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Middlemarch, A Study of Provincial Life, –1872 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2018)

Издание:

Автор: Джордж Елиът

Заглавие: Мидълмарч

Преводач: Весела Кацарова

Език, от който е преведено: Румънски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-041-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4682

История

  1. —Добавяне

Глава 85

След това излезе журито, в което влизаха мистър Слепец, мистър Негодник, мистър Злобар, мистър Похотливец, мистър Гуляйджия, мистър Луда глава, мистър Важност, мистър Вражда, мистър Лъжец, мистър Жестокост, мистър Омраза, мистър Неумолимост, като всички поотделно изразиха личната си присъда срещу обвиняемия помежду си, а после единодушно заключиха да го обявят за „виновен“ пред съдията. Първият сред тях, мистър Слепец, председателят на журито, заяви: „Виждам ясно, че този човек е еретик“. Тогава мистър Негодник добави: „Такъв човек трябва да изчезне от лицето на земята“. „Така е — рече мистър Злобар, — направо не мога да го гледам.“ Тогава се обади мистър Похотливец: „Не мога да го понасям“. „Нито пък аз — добави мистър Гуляйджия, — защото той винаги ще се изпречва на пътя ми.“ „Обесете го! Обесете го!“, извика мистър Луда глава. „Нещастник!“, добави мистър Важност. „Повдига ми се от него“, заяви мистър Вражда. „Той е негодник!“, каза мистър Лъжец. „Малко му е да го обесят“, отбеляза мистър Жестокост. „Да го махнат от очите ни“, рече мистър Омраза. И тогава мистър Неумолимост заяви: „Ако ще целия свят да ми дадат на тепсия, не бих могъл да понеса този човек. Затова веднага да го осъдим на смърт“.

Бънян, Пътешественикът

Когато безсмъртният Бънян описва картината как обвиняващите страсти обявяват присъдата „виновен“, кой изпитва жалост към Предания? Да съзнаваш, че си невинен, пред осъждащата те тълпа, да разбираш, че това, за което те винят, е най-доброто у тебе — това е рядко и благословено състояние, неизпитано от някои най-велики люде. Ала за окайване е участта на онзи, който не би могъл да се нарече мъченик, макар да е убеден, че хората, хвърляли камъни по него, са олицетворение на самите най-противни страсти — той знае обаче, че е замерян с камъни не поради това, че е заявил истината, а защото не се е оказал човекът, за какъвто винаги се е представял.

Тъкмо поради това усещане Булстроуд непрекъснато вехнеше, докато се приготвяше да напусне Мидълмарч, за да прекара прокълнатия си живот в печално изгнание сред безразлични непознати лица. Преданата милосърдна вярност на съпругата му го бе спасила от някои терзания, ала присъствието й продължаваше все така да е трибунал, пред който не можеше напълно да се изповяда и се нуждаеше от защита. Поради извъртанията пред самия себе си относно смъртта на Рафълс той си бе създал представа за истината и се кланяше пред нея, но все пак дълбоко в себе си таеше ужас, който не му позволяваше да си признае някои неща и да направи пълна изповед пред жена си. Как ли би нарекла тя онези действия, които той бе замазал и оневинил с вътрешни доводи и мотиви и за които сравнително лесно може да се постигне невидимо опрощение? Мисълта, че тя безмълвно би определила тези негови действия като убийство, не му даваше мира. Чувстваше се обгърнат от подозренията й. Имаше силата да я гледа в очите поради съзнанието, че тя все още няма основания да произнесе най-тежката присъда над него. Вероятно някой ден… когато е на смъртния одър, ще й разкаже всичко докрай. В тъмната сянка на този миг, когато тя ще държи ръката му в сгъстяващия се мрак, вероятно би могла да го изслуша, без да й потрепне ръката от допира с неговата. Вероятно така би станало. Ала прикриването на истината му бе станало навик в живота и сега подтикът да се изповяда докрай бързо отстъпваше пред ужаса от по-голямо унижение.

Булстроуд бе преизпълнен с плаха загриженост към жена си не само защото искаше да отклони суровата й присъда над него, но и понеже силно се тревожеше за нея при вида на страданието й. Тя бе изпратила дъщерите си в едно училище с пълен пансион на морския бряг, за да могат те, доколкото е възможно, да не узнаят за катастрофата с баща им. По този начин, освободена от непоносимото бреме да им обяснява за мъката си или да става свидетел на стреснатото им недоумение, тя можеше без допълнителни усложнения да живее със скръбта, от която ежедневно косата й все повече побеляваше, а клепачите й подпухваха.

— Кажи ми каквото и да е, което би искала да направя за тебе, Хариет — беше й казал Булстроуд. — Имам предвид раздаването на имоти. Възнамерявам да не продавам земята, която притежавам в тази околност, а да я оставя на тебе като стабилна осигуровка. Ако имаш някакви желания по тези въпроси, сподели ги с мене.

След няколко дни, когато се върна от посещение в къщата на брат си, тя заговори пред съпруга си по въпрос, който бе обмисляла от известно време.

— Бих искала да направим нещо за семейството на брат ми, Николас. Длъжни сме да изплатим някакво обезщетение на Розамонд и съпруга й. Уолтър казва, че мистър Лидгейт трябвало да напусне града, а практиката му на лекар едва крета и те разполагат с много оскъдни средства, за да се заселят другаде. Аз по-скоро бих лишила самите нас от нещо, за да обезщетим донякъде семейството на брат ми.

Мисис Булстроуд не искаше да се задълбочава повече по въпроса извън употребата на думата „обезщетение“, като съзнаваше, че мъжът й добре ще я разбере. Той обаче имаше особена причина, за която тя не подозираше, за да трепне при отправеното предложение. Банкерът се поколеба, преди да отговори:

— Не е възможно да се изпълни желанието ти по начина, който предлагаш, скъпа моя. Мистър Лидгейт направо отказа да изпълнява мои поръчки. Той върна хилядата лири, които му бях дал назаем. За тази цел мисис Късобан му е отпуснала сумата. Ето писмото му.

Писмото като че ли жестоко нарани мисис Булстроуд. Въпросният заем от мисис Късобан сякаш отразяваше обществената нагласа всеки да отбягва каквито и да е връзки със съпруга й. За известно време тя замлъкна и едри сълзи закапаха една след друга, а когато ги избърса, брадичката й потреперваше. Булстроуд, седнал насреща й, помръкна при вида на това съсипано от мъка лице, което само преди два месеца бе свежо и цъфтящо. То се бе състарило в печалното присъствие на неговото съсухрено лице. В желанието си да я успокои той каза:

— Има друг начин, Хариет, за да помогна на братовото ти семейство, ако ти решиш да се включиш. Смятам, че ще е благоприятен и за тебе. Това би било уместен начин да се управлява земята, която възнамерявам да е твоя.

Съпругата очевидно прояви интерес към думите му.

— Преди време Гарт искаше да поеме управлението на Стоун Корт, за да осигури работа на племенника ти Фред. Планът бе добитъкът да се запази в същия вид, а те трябваше да дават част от печалбата, вместо да плащат обикновена рента. Това би било добро начало за младия човек наред с работата му под ръководството на Гарт. Това би ли те удовлетворило?

— Да, напълно! — възкликна мисис Булстроуд с възвърната надежда. — Бедничкият Уолтър е толкова отчаян. Бих направила всичко по силите си да му помогна по някакъв начин, преди да замина. В края на краищата сме брат и сестра.

— Ти самата трябва да отправиш предложението на Гарт, Хариет — заяви мистър Булстроуд, не особено зарадван от плана, но той преследваше и друга цел освен желанието да успокои жена си. — Трябва да му кажеш, че земята е всъщност твоя, и той няма да има никакви взаимоотношения с мене. Връзката може да се осъществява чрез Стандиш. Споменавам ти това, защото Гарт ми отказа да стане управител. Мога да ти дам документ с условията, които самият той постави. А ти ще му предложиш наново да ги приеме. Смятам, че има вероятност да ги приеме, когато му предложиш сделката за доброто на племенника си.