Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Middlemarch, A Study of Provincial Life, 1871–1872 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Кацарова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2018)
Издание:
Автор: Джордж Елиът
Заглавие: Мидълмарч
Преводач: Весела Кацарова
Език, от който е преведено: Румънски
Издание: Първо издание
Издател: Издателска къща „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: Британска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-150-041-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4682
История
- —Добавяне
Глава 69
Ако чуеш дума, нека тя умре у тебе.
Мистър Булстроуд все още седеше в кабинета си в банката, някъде около три часа в деня на разговора си с Лидгейт, когато се появи секретарят да съобщи, че конят му е готов, а също и че мистър Гарт е отвън и моли да разговаря с него.
— На всяка цена — отговори Булстроуд и Кейлъб влезе. — Моля ви да седнете, мистър Гарт — каза банкерът с най-учтив тон. — Доволен съм, че пристигнахте точно навреме и ме заварихте тук. Знам, че за вас всяка минутка е ценна.
— О! — тихо възкликна Кейлъб и бавно отметна глава встрани, когато седна и сложи шапката си на пода. Той се вторачи надолу, наведе се напред, отпуснал ръце с дълги пръсти между коленете си, като всеки пръст последователно потрепваше, сякаш в съответствие с мислите му, напиращи зад широкото спокойно чело.
Като всеки, който познава добре Кейлъб, мистър Булстроуд бе наясно, че предприемачът бавно отваря приказка за неща, дето дълбоко го вълнуват, и очакваше, че сега Кейлъб се кани да заговори относно закупуването на няколко къщи в Блиндман Корт с цел да ги събори, като за сметка на това се открие простор и светлина на това място. Именно с предложения от такъв характер Кейлъб понякога дразнеше работодателите си, но намираше, че Булстроуд е склонен да приема препоръките му за подобрение, и двамата се разбираха помежду си. Ала когато най-после Кейлъб заговори, каза само с приглушен глас:
— Идвам от Стоун Корт, мистър Булстроуд.
— Надявам се, че не сте открили нищо нередно там — отговори банкерът. — Самият аз бях там вчера. Ейбъл добре се е справил с агнетата тази година.
— Ами да — промърмори Кейлъб с много сериозен вид, — но нещата не са наред там… дойде един непознат, който е много болен според мене. Нуждае се от лекар и дойдох да ви съобщя това. Казва се Рафълс.
Кейлъб забеляза как банкерът силно се стресна от думите му. Булстроуд смяташе, че по този въпрос е винаги нащрек и трудно би могло да го изненадат, но очевидно бъркаше.
— Горкият нещастник! — възкликна той съчувствено, макар че устните му леко потрепнаха. — Знаете ли как е отишъл дотам?
— Аз самият го закарах… — тихо промълви Кейлъб, — закарах го с двуколката си. Той беше слязъл от дилижанса и малко подминал кантона при бариерата, когато го застигнах. Сети се, че веднъж ме е виждал с вас в Стоун Корт, и ме помоли да го взема. Видях, че е болен. Реших, че се налага да направя точно това, да го закарам някъде под покрив. А сега вие незабавно трябва да потърсите медицинско съдействие.
След тези думи Кейлъб вдигна шапката си от пода и бавно стана от стола си.
— Разбира се — отговори Булстроуд, като бързо преценяваше положението. — Много ще съм ви задължен, мистър Гарт, ако се отбиете при мистър Лидгейт по пътя… О, чакайте! По това време той вероятно е в болницата. Веднага ще изпратя прислужника си с коня дотам да му предаде бележка, а после самият аз ще подкарам коня към Стоун Корт.
Булстроуд бързо написа бележка и излезе да даде заръки на прислужника си. Когато отново се върна в кабинета, Кейлъб стоеше все така, подпрял една ръка върху облегалката на стола, а в другата стиснал шапката си. В съзнанието на Булстроуд се мярнаха следните мисли: „Вероятно Рафълс е говорил на Гарт само за болестта си. Както и преди, Гарт може и да се чуди, че такъв изпаднал несретник се държи като много близък с мене, но той не знае нищо. Приятелски е настроен към мене… и мога да съм му полезен“.
Той искаше да получи потвърждение на успокоителните си догадки, но да задава въпроси за това, какво е казал Рафълс или как се е държал, би значело да се издаде, че го е страх.
— Много съм ви задължен, мистър Гарт — заговори той с обичайния си любезен тон. — Слугата ми ще се върне след няколко минути и тогава самият аз ще отида да видя какво може да се направи за нещастния човек. Но може би имате да ми съобщите за друга поръчка? Ако е така, моля ви, седнете.
— Благодаря — каза Кейлъб, като с леко движение на дясната си ръка сякаш отби поканата. — Искам да ви кажа, мистър Булстроуд, че ви моля да прехвърлите поръчките си на друг човек. Благодарен съм ви за любезното ви отношение… за възложеното управление на Стоун Корт и за всички други неща. Но трябва да откажа.
Внезапно прозрение сякаш прободе Булстроуд.
— Това е неочаквано, мистър Гарт — едва успя да каже той.
— Така е — отговори Кейлъб, — но решението ми е твърдо. Трябва да откажа.
Говореше убедено, но много кротко и все пак забеляза, че Булстроуд сякаш се сепна от тази кротост, лицето му посърна, а очите му отбягваха отправения към него поглед. Кейлъб изпита дълбоко съчувствие към него, но не можеше да прибегне до привиден предлог за решението си, дори това да бе удобно за него.
— Както разбирам, подтикнат сте към такова решение от някои клевети по мой адрес, изречени от това нещастно създание — заяви Булстроуд, обладан от желанието да научи истината.
— Така е. Не мога да отрека, че действам по този начин в резултат на чутото от него.
— Вие сте човек със съвест, мистър Гарт… човек, убеден съм в това, който иска да е чист пред Бога. И не бихте допуснали да ми навредите, като повярвате с лекота на една клевета — каза Булстроуд, като търсеше да намери думи, които ще окажат въздействие върху събеседника му. — Причината е неоснователна, за да се откажете от сътрудничество, което би било благоприятно и за двама ни.
— Не бих навредил на никого без основания — отговори Кейлъб, — дори и да разсърдя Бога. Смятам, че трябва да разбирам себеподобните си. Но, сър… не мога да не вярвам, че разказаното ми от Рафълс е истина. И няма да съм щастлив да работя с вас или да получавам пари от вас. Сърцето не ми позволява подобно нещо. И ви моля да си намерите друг предприемач.
— Така да бъде, мистър Гарт. Но поне имам право да знам най-лошото, което той е казал за мене. Трябва да знам гнусните лъжи, на които съм станал жертва — добави Булстроуд, като в тона му се прокраднаха и нотки на гняв наред с унижението пред този кротък човек, който отхвърляше благодеянието му.
— Това е излишно — отговори Кейлъб, като махна с ръка, сведе леко глава, без изобщо да променя кроткия си тон и намерението да пощади този жалък човек. — Туй, което той ми каза, никога няма да излезе от устата ми, освен ако нещо неизвестно засега ме принуди да го изрека. Ако не сте водили праведен живот, за да се облагодетелствате, и сте лишили други хора от правата им, за да натрупате повече за себе си, смятам, че сега се разкайвате… искате да се върнете назад, но не можете… това вероятно е много горчив хап. — Кейлъб замълча за миг и поклати глава. — Аз няма да съм човекът, който още повече ще ви вгорчава живота.
— Но все пак го правите… вгорчавате го повече — едва ли не проплака Булстроуд с действително задавен, умолителен тон. — Вгорчавате го, като ми обръщате гръб.
— Принуден съм да постъпя така — още по-кротко каза Кейлъб, като вдигна ръка. — Съжалявам. Не ви съдя и не казвам той е грешен, а аз съм праведен. Опазил ме Бог. Аз не знам всички подробности. Човек може да сгреши и да се измъкне от позора, но животът му вече няма да е същият. Това е лошо наказание. Ако така се е получило при вас… е, много съжалявам. Но имам усещането, че не мога да продължавам да работя с вас. Това е всичко, мистър Булстроуд. Нещата си остават между нас, що се отнася до мене. Желая ви всичко хубаво.
— Почакайте, мистър Гарт! — припряно го спря Булстроуд. — Мога, значи, да разчитам на тържественото ви уверение, че няма да съобщите мълвата на никоя жива душа… даже и да има капка истина в нея… но все пак тя е злобно изопачаване.
У Кейлъб се надигна гняв и той попита възмутено:
— Защо ще го казвам, ако наистина не мисля така? Аз не се боя от вас. Езикът ми не може да се обърне да изрече подобни истории.
— Извинете ме… разстроен съм… аз съм жертва на този изоставен от всички човек.
— Не говорете така! Трябва да помислите дали и вие не сте допринесли за окаяното му състояние, когато сте се облагодетелствали от злините му.
— Вие ме наранявате, като проявявате лековерие към приказките му — заяви Булстроуд, измъчван като в кошмар от неспособността да отрече решително евентуално изреченото от Рафълс. И все пак изпитваше облекчение, че Кейлъб не го бе повторил недвусмислено, което би наложило решително отхвърляне на обвинението.
— Не е така — отговори Кейлъб, като вдигна ръка в знак на възражение. — Готов съм да повярвам в доброто, когато то се докаже. Не ви лишавам от тази благоприятна възможност. Що се отнася до разтръбяването, смятам, че е престъпление да се говори за хорските пороци, освен в случаите, когато трябва да се спасят невинните. Така гледам на нещата аз, мистър Булстроуд, и не е необходимо да се заклевам в думите си. Желая ви всичко хубаво.
Няколко часа по-късно, когато се прибра вкъщи, Кейлъб между другото спомена пред жена си, че е имал известни малки разногласия с Булстроуд и в резултат на това се е отказал от всякакви намерения да се заеме със Стоун Корт, и че всъщност занапред няма повече да му съдейства в нищо.
— Сигурно е бил склонен прекалено да се намесва, нали? — отбеляза мисис Гарт, която сметна, че съпругът й е бил засегнат в най-уязвимото си място, като не му е било разрешено да използва материалите, както и методите на работа, които смята за най-уместни.
— Оо! — възкликна само Кейлъб, като сведе глава и махна печално с ръка. А мисис Гарт добре знаеше, че това е знак за намерението му да не говори повече по този въпрос.
Що се отнася до Булстроуд, той почти веднага яхна коня си и потегли към Стоун Корт, тъй като желаеше да пристигне там преди Лидгейт.
Съзнанието му бе изпълнено с най-различни представи и догадки, които бяха израз на надеждите и страховете му също както дочуваме звуци от вибрациите, разтърсили цялото ни тяло. Дълбокото чувство на унижение, което го накара да трепне, когато разбра, че Кейлъб знае за миналото му и отказва да работи за него, сега се притъпи и дори отстъпи място пред усещането за сигурност, че не някой друг, а именно Гарт е човекът, пред когото Рафълс е проговорил. Тази случка му се стори като знамение, сякаш провидението иска да го спаси от по-лоши последици и така вратата остава открехната за надеждата тайната да се запази. Обстоятелството, че Рафълс се е разболял, че е откаран направо в Стоун Корт, а не някъде другаде — при тези съвпадения сърцето на Булстроуд радостно потрепна при мисълта към какви възможности водят подобни събития. Ако се окаже, че го е отминала всякаква опасност от позор, ако отново задиша свободно с пълни гърди, животът му ще бъде посветен на благородни дела повече от всякога досега. Закле се дълбоко в себе си за това, сякаш тази клетва можеше да допринесе да се сбъдне желанието му. Опита се да повярва в силата на молитвеното си решение, в силата на провидението да предизвика смърт. Знаеше, че трябва да каже: „Волята ти ще се сбъдне“, и той непрекъснато го повтаряше. Ала не го напускаше силното желание волята на Бога да бъде смъртта на този омразен човек.
Ала когато пристигна в Стоун Корт, бе стреснат от промяната в Рафълс. Като се изключат пълната бледност и отпадналост, Булстроуд би могъл да каже, че промяната е изцяло психическа. Вместо кресливата нагласа на несретника да предизвиква раздразнение, той проявяваше необясним силен ужас и сякаш обезсмисляше гнева на Булстроуд, защото всичките пари бяха изчезнали… обрали го били… взели му половината. Дошъл тук само защото бил болен и някой го преследвал… някой бил по дирите му. Не бил казвал на никого нищо, държал устата си затворена. Булстроуд, озадачен от смисъла на тези симптоми, възприе нервната му обърканост като средство да сплаши клетника и да го подтикне към пълни признания, така че го обвини в лъжата, че уж на никого не бил казвал нищо, като му заяви, че е разкрил тайната пред човека, който го е взел в двуколката и го е докарал до Стоун Корт. Рафълс отрече обвинението с тържествени уверения в противното. Всъщност съзнанието му се губеше от време на време и неговият подробен разказ пред Кейлъб Гарт бе предизвикан от чувство на ужас и зрими халюцинации, които после потънаха в помътнелия му мозък.
Сърцето на Булстроуд отново се сви при мисълта, че не може да упражнява никаква власт над съзнанието на този нещастник и че не би могъл да вярва на нищо, казано от него, относно това, което най-много го вълнуваше — дали наистина не е проговорил пред някого друг в града освен пред Кейлъб Гарт. Икономката му каза открито, без каквото и да е притеснение, че след потеглянето на Гарт Рафълс поискал от нея бира, а после не промълвил нищо повече и изглеждал много зле. Можеше да се заключи, че от тази страна не идва заплаха. Мисис Ейбъл смяташе — също като прислугата в Шръбс, — че непознатият вероятно се числи към онези неприятни родственици, които само безпокоят богатите. Тя отначало предположи роднинска връзка с мистър Риг, но щом ставало дума за наследство, съвсем естествено било да има жужене на рояк мухи над мед. Как би могъл този несретник да е същевременно и родственик на Булстроуд, не било ясно, но мисис Ейбъл се съгласи с мъжа си, че „човек никога не знаел“, предположение, което дава основания за дълбок размисъл, но тя тръсна глава и престана да разсъждава повече.
След по-малко от час пристигна Лидгейт. Булстроуд го посрещна пред облицованата с дърво гостна, където бе настанен Рафълс, и каза:
— Повиках ви, мистър Лидгейт, да прегледате един нещастен човек, който преди много години бе мой служител. После замина за Америка, но като се завърна оттам, се отдаде, както се опасявам, на разгулен живот. Тъй като е останал без всякакви средства, иска помощ от мене. Той е далечен роднина на Риг, предишния собственик на този имот, и затова се е озовал тук. Смятам, че е сериозно болен. Очевидно разумът му е засегнат и се чувствам длъжен да направим всичко необходимо за него.
Лидгейт, който много добре помнеше последния си разговор с Булстроуд, не бе склонен да изрече излишна дума в случая, така че само се поклони леко в отговор на изложените обяснения. Ала преди да влезе в гостната, машинално се обърна и попита: „Как се казва той“, защото за един лекар е важно да знае името, също както то е важно и за действащия политик.
— Рафълс, Джон Рафълс — каза Булстроуд с надеждата, че каквото и да стане с Рафълс оттук нататък, Лидгейт никога повече няма да чуе за него.
След като внимателно прегледа болния и прецени случая, Лидгейт веднага нареди на Рафълс да легне и да бъде в пълен покой, а след това отиде с Булстроуд в друга стая.
— Безпокоя се, че е тежък случай — заяви банкерът, преди Лидгейт да е заговорил.
— И да… и не — отговори доста неопределено Лидгейт. — Трудно е да се предвиди въздействието от трайните увреждания. Но поначало човекът има здрав организъм. Не очаквам заболяването да е с фатален край, макар че здравето му е разклатено, разбира се. Необходимо е строго наблюдение и добри грижи.
— Аз самият ще остана тук — каза Булстроуд. — Мисис Ейбъл и съпругът й нямат опит в това отношение. Спокойно мога да остана тук през нощта, ако бъдете така добър да занесете бележка на мисис Булстроуд.
— Не мисля, че е необходимо да оставате — отговори Лидгейт. — Той изглежда кротък и доста уплашен. Но може и да стане по-неуправляем. Но тук има прислужник… нали?
— Неведнъж съм оставал тук няколко нощи поред, за да намеря уединение — заяви Булстроуд с равен тон. — Доста съм склонен да направя същото и сега. Мисис Ейбъл и съпругът й могат да ме отменят или да ми помогнат, ако се наложи.
— Много добре. В такъв случай трябва да дам указания само на вас — каза Лидгейт, без да се изненада от тази малко странна проява на Булстроуд.
— Значи, вие смятате, че случаят не е безнадежден? — попита Булстроуд, когато Лидгейт привърши с указанията си.
— Ако не се появят допълнителни усложнения, каквито засега не съм установил… тогава не е безнадежден — отговори Лидгейт. — Състоянието му може и да се влоши. Но няма да се учудя, ако след няколко дни се оправи, ако се придържате към лечението, което му предписах. Трябва да не се отстъпва. Запомнете, ако иска някакъв алкохол, да не му се дава. Според мене хора в неговото състояние по-често ги убива лечението, отколкото заболяването. И все пак може да се проявят и нови симптоми. Ще дойда пак утре сутринта.
След като изчака за бележката, която трябваше да отнесе на мисис Булстроуд, Лидгейт яхна коня и си замина, като отначало нямаше съвсем ясен план относно лечението на Рафълс, но после си припомни всички спорове, които напоследък бяха предизвикани от публикацията на доктор Уеър[267], основана на богатия му опит в Америка относно правилния начин за лекуване на алкохолното отравяне като това в случая. По време на престоя си в чужбина Лидгейт се бе интересувал от този въпрос. Беше твърдо убеден, че е неправилна ширещата се практика да се разрешава алкохол и непрекъснато да се предписват големи дози опиум. И често се беше придържал към това свое убеждение, довеждало до положителни резултати.
„Човекът е в болестно състояние — мислеше си той, — но все още има силен организъм. Предполагам, че Булстроуд проявява благотворителност към него. Странно е как проявите на суровост и топлота могат да съжителстват в човешката природа. Булстроуд изглежда най-малко състрадателният човек, когото познавам, но не си жали труда, а е похарчил и много пари за благотворителни цели. Предполагам, че има някакъв нюх да усеща на кого държи Бог — изглежда, е решил, че към мене Бог е безразличен.“
Този изблик на горчивина идваше от пълноводен източник и с приближаването на доктора към Лоуик Гейт все повече нарастваше в потока на мислите му. Не се беше прибирал вкъщи от разговора си с Булстроуд сутринта, след което пратеникът на банкера го намери в болницата. Сега за пръв път се връщаше у дома без всякакъв определен план в подсъзнанието, вдъхващ му надеждата, че ще намери достатъчно пари, за да се спаси от предстоящото лишаване от всичко, което правеше семейния му живот поносим — от онова, дето спасяваше двамата с Розамонд от пълното отчуждение, когато ще са принудени да осъзнаят колко малко могат да значат един за друг. За Лидгейт бе по-поносимо да живее без нежност, проявявана към него, отколкото да съзнава, че собствената му нежност не може да замести в съзнанието на съпругата му липсата на толкова други неща. Ударите по гордостта му, отминалите и предстоящите унижения бяха извънредно болезнени, но те сякаш бяха незабележими пред по-голямата болка, притъпила всичко останало — болката да разбере, че Розамонд ще започне да вижда у него единствено човека, причинил й разочарование и нещастие. Никога по-рано не бе ценял онова, което може да подслади нищетата, и никога не бе мислил по този въпрос. Ала сега започна да си представя как две същества, които се обичат и имат сродна нагласа, биха могли да се шегуват с бедната си мебелировка, както и с пресмятанията докога ще могат да си позволяват яйца и масло. Но представата за подобна поезия бе толкова далече от него, както и безгрижието на златния век. Съзнанието на горкичката Розамонд не бе толкова широко, за да се задоволи с дребен разкош. Той слезе от коня си в много мрачно настроение и влезе вкъщи с едничката приятна мисъл за вечерята си, като си мислеше, че до края на вечерта ще е разумно да съобщи на Розамонд за отправената молба към Булстроуд и за отказа. Би било добре да не губи време и да я подготви за най-лошото.
Ала вечерята му трябваше доста да почака, докато той стигне до нея. Защото още с влизането си видя, че агентът на Доувър е изпратил човек в къщата, и когато докторът го попита къде е мисис Лидгейт, той му отговори, че е в спалнята. Докторът се качи горе и завари Розамонд просната на леглото, бледа и безмълвна, напълно безответна на думите и погледите му. Лидгейт приседна до леглото и като се надвеси над нея, й каза едва ли не с молитвен стон:
— Прости ми за това страдание, моя бедна Розамонд! Нека само да се обичаме.
Тя го погледна безмълвно, все още с безизразно печално лице, но сълзите започнаха да напират в сините й очи, а устните й да потрепват. На силния мъж му се насъбра твърде много да изстрада в един ден. Той склони глава до нейната и зарида.
Не я възпря да отиде при баща си рано на другия ден — като че ли нямаше правото да я възпира да прави каквото поиска. След половин час Розамонд се върна и заяви, че мама и тате искали тя да отиде при тях, докато нещата били в това окаяно състояние. Папа казал, че не може да направи нищо по отношение на дълга — ако плати този, щели да последват още много други. По-добре било отново да се прибере при тях, докато Лидгейт й осигури удобен дом.
— Имаш ли нещо против, Тършиъс?
— Прави каквото искаш — отговори Лидгейт. — Но нещата още не са стигнали до най-лошото. Няма защо да се бърза.
— Ще отида там утре — отговори Розамонд. — Искам да си опаковам дрехите.
— О, на твое място бих изчакал повече — не се знае какво може да се случи — отговори жлъчно Лидгейт. — Може да си прекърша врата и това ще улесни нещата за тебе.
Неблагоприятно както за Лидгейт, така и за Розамонд бе обстоятелството, че нежността му към нея, бликваща спонтанно, но и добре премислена, неизбежно се накърняваше от подобни изблици на ярост, иронични или укорителни. Тя ги смяташе за напълно неоправдани, така че имаше опасност поради отвращението, което такава изключителна грубост предизвикваше у нея, да не може да приеме много по-силната му нежност.
— Разбирам, че не искаш да си ида — каза тя с хладна кротост. — Защо не го кажеш направо, без тази ярост? Ще остана, докато ти сам ме помолиш да си тръгна.
Лидгейт не каза нищо повече, но продължи да посещава пациентите си. Чувстваше се смазан и сломен, а под очите му се появиха тъмни кръгове, които по-рано Розамонд не бе забелязвала. Тя не смееше да го погледне. Тършиъс по такъв начин приемаше нещата, че те й изглеждаха още по-страшни.