Джордж Елиът
Мидълмарч (83)

Глава 82

Пред мене скръбта е, радостта — отзад.

Шекспир, Сонети^[280]

Печална истина е, че изгнаниците се хранят с надежди и е малко вероятно да останат дълго в изгнание, освен ако не са принудени. Когато Уил Ладисло сам се заточи от Мидълмарч, най-силната му пречка да се върне бе собствената воля, която в никакъв случай не бе желязна преграда, а състояние на духа, готово да се впусне в танц с други подобни състояния на духа и да започне да се кланя, усмихва и да отстъпва назад с голяма лекота. Когато месеците се занизаха, започна сякаш да му става все по-трудно да се убеждава защо не трябва да ходи в Мидълмарч, поне за това, да дочуе нещо за Доротия. И ако при такова бързо посещение по някакво случайно стечение на обстоятелствата я срещне, нямаше никакво основание да се срамува, че е предприел подобно невинно пътешествие, каквото преди това бе смятал, че не трябва да прави. Тъй като бе безнадеждно откъснат от нея, по всяка вероятност ще дръзне да се приближи до имението й. А колкото до изпълнените й с подозрения близки, които я вардеха като дракони, с течение на времето и промяната на обстановката тяхното мнение изглеждаше все по-маловажно.

Появило се бе и обстоятелство, без всякаква връзка с Доротия, което като че ли превръщаше пътуването му до Мидълмарч във филантропично задължение. Уил най-безкористно се бе замислил за евентуално преселване в Дивия запад като ново начало и необходимостта от средства, за да осъществи благородно дело, го бе подтикнала да се замисли дали не би могъл да вложи благоразумно това, което Булстроуд му дължи, и да използва предложените му преди пари като средство за осъществяването на един доста благотворителен проект. Този план поначало му се струваше твърде съмнителен, а и отвращението му отново да установи връзка с банкера вероятно го накара бързо да го отхвърли. Хрумна му обаче вероятността, че намеренията му могат напълно да се избистрят с посещение в Мидълмарч.

Такава бе целта, каквато Уил изтъкна пред себе си като причина за връщането си в Мидълмарч. Възнамеряваше да се довери на Лидгейт, като обсъди паричния въпрос с него, а освен това желаеше да се поразведри за няколко вечери, като се наслади на много музика и весели задевки с красивата Розамонд, без обаче да пренебрегне и приятелите си в пасторския дом в Лоуик. Обстоятелството, че пасторският дом е толкова близко до къщата в имението, не беше по негова вина. При заминаването си бе пренебрегнал семейство Феърбръдър, за да отхвърли гордо всякакви обвинения, че чрез заобикалки търси срещи с Доротия. Ала жаждата ни кара да смирим духа си, а Уил бе много зажаднял да зърне една фигура и да чуе определен глас. Нищо не можеше да замени това — нито операта, нито разговорите с разпалени политици или пък ласкавите отзиви (в затънтени краища) за новия му стил в писането на уводни статии.

Така той се бе смирил, като уверено си представяше как точно ще стоят нещата в познатия му малък свят, и всъщност изпитваше опасения, че не ще има никакви изненади в посещението му. Ала той установи, че този скучен свят е станал невероятно трескав, като дори задевките и лиричните отклонения са станали взривоопасни, а първият ден от посещението му предизвика най-фаталните събития в живота му. На следващата сутрин той се чувстваше толкова смазан от мисълта за кошмарните последици, изпълнен бе с такъв страх от предстоящите резултати, че като зърна по време на закуска пристигането на дилижанса за Ривърстоун, бързо излезе и зае мястото си в него, за да може поне за един ден да си спести необходимостта да върши или да казва каквото и да било в Мидълмарч. Уил Ладисло бе изпаднал в едно от тези усложнени критични състояния, които съвсем не са такава голяма рядкост в живота, както някои си представят, съдейки от нечии крайни съждения. Той бе заварил Лидгейт, към когото хранеше най-искрено уважение, в затруднено положение, което налагаше пълното му и открито изявено съчувствие. А причината, поради която — въпреки нуждата от проява на съчувствие — бе желателно за Уил да избягва всякаква по-голяма близост и срещи с Лидгейт, бе такава, че правеше всяко подобно поведение невъзможно. За човек, чувствителен по природа като Уил, готов да приеме всяка случка като силно драматична, за когото безчувствието бе невъзможно, самото осъзнаване, че Розамонд е започнала донякъде да разчита на него за щастието си, създаваше големи затруднения, допълнително неизмеримо засилени от изблика му на ярост към нея. Той мразеше своята собствена жестокост, но също се опасяваше да покаже и доколко е омекнал. Трябва отново да отиде при нея. Дружбата не може внезапно да се прекрати, а той също така се страхуваше от силата на нейното страдание. А през цялото това време самият той имаше точно толкова предчувствия за радости занапред, колкото може да има безкракият, започнал да се придвижва с патерици. През нощта бе обмислял дали да не се качи на дилижанса не за Ривърстоун, а за Лондон, като остави на Лидгейт бележка с измислена причина за бягството. Ала здрави каиши го държаха в плен и не му позволяваха да замине внезапно: затлаченото му щастие да копнее за Доротия, разбиването на тази единствена надежда, съхранявана в него въпреки осъзнатата нужда от раздяла, му причиняваха твърде голяма болка, за да се примири с нея и да замине веднага надалече, което също означаваше пълно отчаяние.

Така че той не направи нищо по-решително от това, да се качи на дилижанса за Ривърстоун. Върна се оттам по светло, решил, че трябва да отиде на гости в дома на Лидгейт тази вечер. Както знаем, на вид Рубикон^[281] е бил много невзрачен поток. Значението му изцяло се крие в определени невидими условности. Уил почувства, че е принуден да пресече тази гранична канавка, ала това, което виждаше отвъд, не бе империя, а неудовлетворяващо подчинение.

Ала ни се случва понякога дори и в ежедневието да станем свидетели на спасителното въздействие, което една благородно извисена природа може да окаже, да станем свидетели на божественото изцеление, постигнато вероятно чрез пълното приятелско себеотрицание. Ако след мъчителната нощ на голямо страдание Доротия не бе предприела отиването си на крака при Розамонд, ами че тя вероятно би могла още повече да се извиси като жена с достойнство и такт, но това със сигурност нямаше да е благоприятно обстоятелство за тримата, събрали се край камината в дома на Лидгейт в седем и половина тази вечер.

Розамонд се бе подготвила за посещението на Уил и го посрещна с хладна сдържаност, която Лидгейт отдаде на нервното й изтощение, като не допускаше, че то може да има нещо общо с Уил. А когато тя седна мълчаливо, наведена над ръкоделието си, той най-невинно косвено се извини за поведението й, като я помоли да се облегне назад и се откаже от работата си. Уил се почувства разстроен поради необходимостта да се прави на приятел, който този път за пръв път вижда и поздравява Розамонд, докато всъщност мислеше трескаво какво може да е изпитала тя след сцената предния ден, която все пак неумолимо включваше и двамата като в мъчителен кошмар за двойно страдание. Така се случи, че не изникна необходимост Лидгейт да излезе от гостната, ала когато Розамонд сипваше чая, а Уил се приближи да поеме чашата си, тя му сложи малко сгънато листче в чинийката. Той веднага го зърна и бързо го прибра, а когато се върна в странноприемницата, не прояви нетърпение да го разгъне. Това, което Розамонд му бе написала, вероятно само ще засили тягостното впечатление от вечерта. И все пак той разгърна листчето и го прочете в светлината на свещта до леглото. Написани бяха само следните думи с нейния красив почерк:

Казах всичко на мисис Късобан. Тя вече няма погрешни представи за тебе. Казах й го, защото тя дойде да ме види и беше много мила. Сега няма за какво да ме упрекваш. За тебе аз вече не съм пречка.

Тези думи не предизвикаха у него единствено радост. Докато Уил размишляваше с трескава възбуда върху тях, усети как бузите и ушите му пламват при мисълта как е протекъл разговорът между Доротия и Розамонд. Изпита и чувство на несигурност доколко все пак честолюбието на Доротия не е било наранено, когато по този начин е получила обяснение за поведението му. В съзнанието й все още може да е останала погрешна представа за него, която бе неотстранима пречка, трайно препятствие. Заради силното си въображение Уил изпадна в състояние на съмнения, почти като човек, спасил се от корабокрушение през нощта, но озовал се сам на непознат бряг в мрака. До злощастието, случило се предния ден, всички техни представи, всички мисли един за друг витаеха в един друг свят, където слънчевите лъчи озаряваха бели лилии и не присъстваше друга душа. Ала дали сега Доротия би го приела отново в този свят?