Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Middlemarch, A Study of Provincial Life, –1872 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2018)

Издание:

Автор: Джордж Елиът

Заглавие: Мидълмарч

Преводач: Весела Кацарова

Език, от който е преведено: Румънски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-041-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4682

История

  1. —Добавяне

Глава 51

Природа/партия са все едно,

тъй логиката свързва ги в кълбо.

Един е много, много са един,

въпросът е да си непоклатим.

А хората са най-различни,

едни са умни, другите — безлични.

И всеки е посвоему добър,

щом прави другиму хатър.

И щом гласуваш с твърдо „да“,

ти винаги си оправдан.

Мълвата за завещанието на мистър Късобан не беше още стигнала до Ладисло — атмосферата бе толкова заредена със събития като разпускането на Парламента и предстоящите избори, а панаирите така кънтяха от сходната врява на пътуващите театри, че никой не обръщаше внимание на семейните шумотевици. Знаменателните „сухи“ избори наближаваха, при които дълбините на обществените нагласи могат да се измерят с ниското ниво на алкохола. По това време Уил Ладисло бе един от най-заетите хора. И макар мисълта за овдовяването на Доротия да не го напускаше, той дотолкова не желаеше да разговаря по този въпрос с когото и да било, че когато Лидгейт го потърси, за да му разкаже за разговора относно пасторската длъжност в Лоуик, той доста раздразнено отговори:

— Защо ме уведомяваш за всичко това? Не се срещам с мисис Късобан и малка вероятност има да я видя, защото тя живее във Фрешит. Никога не ходя там. Това е запазена територия на торите, а аз и моят „Пайъниър“ сме толкова неканени гости в имението, колкото е един бракониер с пушка.

Истината бе, че Уил се почувства уязвен, когато забеляза как мистър Брук, вместо непрекъснато да кани младежа в Типтън Грейндж както преди — дори много повече, отколкото самият той желаеше, — сякаш започна да търси поводи да го вика по-рядко. Това беше уж отстъпка от страна на мистър Брук пред гневните нападки на сър Джеймс Четам, но Уил, който долавяше и най-слабия намек по този въпрос, заключи, че искат да го държат далече от Грейндж заради Доротия. Значи близките й гледат на него с известно подозрение? Страховете им бяха напълно излишни — много грешат, ако си въобразяват, че той ще влезе в ролята на беден авантюрист, който се домогва до благоволението на богата жена.

Досега Уил не бе осъзнавал напълно пропастта между себе си и Доротия — чак сега я усети, когато пристъпи до ръба и зърна младата жена от другата страна. Донякъде подтикнат от вътрешен гняв, започна да мисли дали да не напусне града. За него по-нататък бе невъзможно да проявява интерес към Доротия, без да се изложи на неприятни упреци, дори вероятно и в нейното съзнание, което другите ще се опитват да отровят.

„Завинаги сме разделени — каза си Уил. — Все едно съм в Рим. Там не би могла да е по-далече от мене.“ Ала много често това, което възприемаме като пълно отчаяние, е всъщност само мъчителна надежда за несбъдната мечта. Имаше най-различни причини, поради които не трябваше да заминава — обществените причини да не напуска поста си в този критичен момент, като зареже мистър Брук, когато се нуждае от напътствия и когато трябва да се върши толкова много агитация, пряка или косвена. Уил не искаше да се откаже от шахматните си ходове в разгара на играта. А всеки кандидат, подкрепящ правилната политика, дори да е с размекнат мозък в съответствие с аристократичното си потекло, може да допринесе за постигане на мнозинство. Да направлява мистър Брук и да го насочва упорито към идеята да подкрепи с гласа си действителния законопроект за реформа, вместо да настоява за независимост, а и за правото по-късно да критикува, не беше лесна работа. Предсказанието на мистър Феърбръдър, че може изведнъж да изникне четвърти кандидат „от нищото“, не се сбъдна и нито сформираната в града парламентарна комисия, нито някое друго сдружение, загрижено да осигури мнозинство в подкрепа на реформите, не съзря съществена причина за намеса, при положение че има втори реформаторски настроен кандидат като мистър Брук, който може да бъде избран за депутат на своя сметка. Очертаваше се битката да е изцяло между Пинкертън, старият представител на торите, Багстър, новият представител на вигите, избран на последните избори, както и Брук, бъдещият независим депутат, който в случая щеше да се обвърже с реформите. Ясно бе, че мистър Холи и неговите сподвижници ще обединят всичките си сили за избирането на Пинкертън, а успехът на мистър Брук ще зависи или от общия сбор отделни гласове, които да надхвърлят гласовете за Багстър, или ако някои поддръжници на торите решат да подкрепят реформите. Вторият случай, разбира се, беше за предпочитане.

Възможността да се убеждават противниците бе много опасно занимание за мистър Брук. Представата му, че колебливите могат да се спечелят с колебливи твърдения, както и склонността му, щом му хрумне, да поддържа противоположно мнение, създаваше големи ядове на Ладисло.

— Нали разбираш, в такива неща се прилага тактика — заявяваше мистър Брук. — Говориш на хората половинчато… нагаждаш оценките си според случая… казваш: „Е, да, има нещо вярно в това“, и така нататък. Съгласен съм, че времето е изключително… цялата страна е изпълнена с решимост… политически съюзи… и неща от този род… но понякога режем с твърде остър нож, Ладисло. Гледай сега тия избиратели с десетлировата рента[229]. Защо десет? Хубаво, теглѝ чертата някъде. Ама защо точно десет? Като се замислиш, това е труден въпрос.

— Така е — припряно отговори Уил. — Ала докато чакате да се изработи логически издържан проектозакон, трябва непрекъснато да критикувате и тогава, предполагам, няма да ви изберат в Мидълмарч. Колкото до заиграването с противниците, сега не е време за това.

В края на краищата мистър Брук винаги се съгласяваше с Ладисло, който продължаваше да му прилича на Бърк[230], заквасен донякъде с духа на Шели. Ала не след дълго дълбокомислието на собствената му тактика надделяваше и той отново се изкушаваше да я прилага, твърде обнадежден. На този етап той бе с приповдигнат дух, който го поддържаше въпреки големите разходи. Но умението му да обнадеждава и убеждава още не бе изпробвано в по-трудни начинания от това, да представя като председател други оратори или да влиза с някой гласоподавател от Мидълмарч в спор, след който обикновено оставаше с усещането, че е стратег по природа и само може да съжалява за късното си впускане в политиката. Той обаче изпита известно чувство за поражение в разговора си с мистър Момзи, главен представител в Мидълмарч на мощна социална сила, търговците на дребно, който същевременно, разбира се, бе един от най-колебливите гласоподаватели в избирателния район — Момзи искаше да снабдява както реформаторите, така и антиреформаторите с кафе и чай от едно и също качество, а и най-безпристрастно да се съгласява с мненията на двата лагера, като съответно изпитва усещането на едновремешния гражданин, че изборът на депутати е голямо бреме за един град. Защото дори и да е съвсем безопасно първоначално да поддържа надеждите на всички партии, идва време, когато неизбежно трябва мъчително да се изправи пред разочаровани порядъчни клиенти, чиито имена са в счетоводните му книги. Беше нещо обичайно за него да получава големи поръчки от мистър Брук в Типтън. Ала същевременно възгледите на мнозина поддръжници на Пинкертън доста натежаваха поради бакалските им потребления. Тъкмо поради това, че смяташе мистър Брук за „не кой знае какъв голям акъллия“, който съответно би простил на един бакалин, че под натиск е пуснал гласа си за политическия противник, мистър Момзи се бе разприказвал в гостната си отзад:

— Що се отнася до реформата, сър, ако я погледнем от семейна гледна точка — отбеляза той добродушно, като подрънкваше дребните сребърни монети в джоба си, — тя би ли осигурила мисис Момзи и би ли й помогнала да отгледа шестте си деца, когато мене вече ме няма? Поставям въпроса наужким, като отлично знам какъв е отговорът. Много добре, сър. Питам ви в качеството ми на съпруг и баща как да постъпя, когато някой джентълмен дойде при мене и ми каже: „Прави каквото щеш, Момзи, но ако гласуваш против нас, от другиго ще се снабдявам с бакалски стоки. Когато си подслаждам питието, искам да знам, че подкрепям страната, като поддържам търговци, подходящи по цвят“. Точно тези думи ми се казаха, сър, и то точно от стола, на който сега седите. Но не са казани от почтен човек като вас, мистър Брук.

— О, не, не… това е тесногръдие, нали разбираш? Докато икономът ми не се оплаче от твоите стоки, мистър Момзи — заяви мистър Брук с помирителен тон, — докато не чуя, че пращаш калпава стока — захар, подправки и неща от този род… никога няма да му наредя да иде другаде.

— Сър, аз съм ваш смирен слуга и съм ви много благодарен — увери го мистър Момзи, успокоен, че политиката малко просветва за него. — За мене ще е удоволствие да гласувам за джентълмен, който говори така почтено.

— Е, нали разбираш, мистър Момзи, правилно ще постъпиш, ако застанеш на наша страна. Реформата лека-полека ще огрее всички… страшно важна мярка е… направо азбучна истина, която трябва да се подкрепи, за да последва всичко останало. Напълно съм съгласен с тебе, че трябва да преценяваш нещата от семейна гледна точка. Но обществената нагласа е много важна. Всички ние сме едно голямо семейство, нали разбираш… също като скачени съдове. Ами че гласуването е страшно важно, може да помогне на някого безкрайно далече от тебе… знае ли човек какво може да направи един глас повече — тук мистър Брук поспря, усетил се леко пообъркан, макар че му беше все така забавно. Ала мистър Момзи го отряза с доста решителен тон.

— Извинявам се, сър, но не мога да си позволя подобно нещо. Когато си давам гласа, трябва да съм наясно какво правя. Моите уважения, но аз трябва да мисля как това ще повлияе на касата и счетоводните ми книги. Човек никога не може да е сигурен с цените. А внезапното им падане точно когато си закупил стафиди, една много нетрайна стока… така де, никога не мога да предвидя вдигането и падането им, което е срамота. Но що се отнася до семейството, всичко се свежда до вземане-даване между длъжник и кредитор, смятам аз. А реформата няма да оправи тези неща, та затова ще гласувам за онова хич нищо да не се променя. Малко хора като мене имат интереса да няма никакви промени, честно казано, промени за мене и за семейството ми. Не съм от тия, дето няма какво да губят. Искам да кажа, няма да загубят реномето си в енорията и в частния си бизнес, както и в очите на височайшата ви особа с големите поръчки, за които имахте добрината да кажете, че няма да ги спрете, щом стоката ви задоволява, независимо дали ще гласувам, или не.

След този разговор мистър Момзи отиде и се похвали пред жена си, че неговият глас щял да дойде повечко на Брук от Типтън, така че сега хич не го било грижа дали да отиде до урната, или не.

В случая мистър Брук се въздържа да се похвали с тактиката си пред Ладисло, който от своя страна бе доволен да заяви, че не се вълнува от друг вид предизборна кампания освен от изградената върху убедителни доводи, както и че не си служи с разни машинации, а със солидни познания. Естествено, мистър Брук разполагаше със съветници, добре запознати със същността на гласоподавателя от Мидълмарч, а също и със средствата, които да осигурят невежествения глас на въпросния гласоподавател на страната на реформата, все средства, напълно годни да осигурят този глас и срещу реформата. Уил често току си запушваше ушите. Понякога парламентарните занимания, както всичко останало в живота ни — дори яденето и обличането — едва ли могат да продължат, ако съзнанието ни е изцяло обсебено от тях. Светът е пълен със злонамерени хора, готови да цапат ръцете си с мръсна работа, но Уил се заричаше пред себе си, че неговият принос за избора на мистър Брук ще е напълно порядъчен.

Ала дали наистина ще успее по този начин да допринесе за мнозинството в името на справедливата кауза, бе доста съмнително според него. Той бе написал много речи и нахвърлял бележки за речи, но скоро започна да схваща, че ако в мозъка на мистър Брук има достатъчна вместимост да се съхрани някакво съждение, после той може изведнъж да го изпусне, да се втурне да го дири и накрая съвсем да се обърка. Да събираш документи, е един начин да служиш на страната си, ала да запомниш съдържанието им, е съвсем друг. Не! Единственият начин, по който можеше да се принуди мистър Брук да се сети за подходящите доводи в подходящия момент, бе само когато те до такава степен са му втълпени, че запълнят цялото пространство в мозъка му. Ала въпросът бе да се намери достатъчно пространство, защото толкова много неща бяха предварително натъпкани там. Самият мистър Брук отбелязваше, че когато говори, му пречат многото идеи в главата.

Сега обаче умението на Ладисло като съветник щеше да се изпробва, защото преди деня на номинациите мистър Брук трябваше да изложи намеренията си пред почитаемите избиратели в Мидълмарч от балкона на „Белият елен“ — много удобно разположен в близост до пазара, с доста голямо пространство отпред и две странични пресечки. Беше хубава майска утрин и надеждата витаеше из въздуха. Съществуваха изгледи за сътрудничество между комитетите на Багстър и на Брук, където присъствието на мистър Булстроуд, мистър Стандиш, либералният адвокат, и на производители като мистър Плимдейл и мистър Винси придаваха тежест, почти надвишаваща тази на мистър Холи и сподвижниците му, поддръжниците на Пинкертън, разположили се в „Зеленият дракон“. Мистър Брук бе изпълнен със съзнанието, че нападките срещу него от страна на „Тръмпет“ са намалели поради направените реформи като поземлен собственик през последната половин година, а сега, когато премина с каретата през града, се почувства донякъде благосклонно посрещнат, така че усещаше как сърцето му радостно бие под бежовата жилетка. Ала всичко изглежда доста розово до настъпването на критичния момент.

— Нещата сякаш са наред, а? — отбеляза мистър Брук, докато тълпата се събираше. — Във всеки случай ще имам доста много слушатели. Харесва ми тая работа… да се изправиш пред публика, съставена от собствените ти съседи, нали разбирате?

За разлика от мистър Момзи, тъкачите и щавачите от Мидълмарч никога не бяха възприемали мистър Брук като съсед и изобщо не бяха привързани към него, сякаш бе някакъв пришълец. Ала те изслушаха много търпеливо всички, които представиха кандидата, макар че един от говорителите, политическа персона от Брасинг, говори толкова изчерпателно, че бе направо трудно да си представиш какво повече би могъл да каже самият кандидат. Междувременно тълпата нарасна, а въпросната политическа фигура вече приближи края на речта си. Мистър Брук усети чувствителна промяна в настройката си, но продължи да оправя монокъла си, да мести книжата пред себе си и да си разменя реплики с членовете от комисията също като човек, който не се притеснява да вземе думата.

— Ще глътна още една чашка шери, Ладисло — непринудено подхвърли той на Уил, застанал точно зад него, който веднага му подаде предполагаемото подкрепително. Тази стъпка беше много неуместна, защото мистър Брук бе въздържател и изпиването на втора чашка много скоро след първата бе внезапно натоварване на организма и вместо да съсредоточи вниманието на господина, го разсея. Моля, влезте в положението му! Толкова много английски господа се провалят с речи относно съвсем лични съображения, а Брук искаше да служи на страната си, като стане депутат — това също може да е по лични съображения, ала щом веднъж се предприеме подобна стъпка, задължително се налага да се произнесе реч.

Мистър Брук изобщо не се безпокоеше за началото на речта. Усещаше, че там всичко ще е наред, тъкмо на място, изречено както трябва като куплети от Поуп. Потеглянето ще е лесно, ала гледката на откритото море може да е стряскаща. „Ами въпросите!“, подхвърли събудилият се скрит демон в стомаха му.

— Някой може да зададе въпроси за сроковете… Ладисло — продължи той на глас, — подай ми записките със сроковете.

Когато мистър Брук се представи на балкона, одобрителните възгласи бяха достатъчно силни, за да заглушат всички викове, дюдюкания, освирквания и други звуци на неодобрение, които бяха толкова сдържани, че мистър Стандиш (безспорно много печен в тези работи) прошепна в ухото на съседа си: „Боже мой, това не е на добро. Холи си е наумил нещо друго“. И все пак възгласите бяха възторжени и рядко може да се види кандидат, по-приветлив от мистър Брук — той застана, пъхнал записките със сроковете в горния си джоб, хванал с лявата ръка перилата на балкона, като с дясната оправяше монокъла си. Най-очебийните неща във външния му вид бяха бежовата жилетка, късо подстриганата светла коса и невъзмутимата му физиономия.

— Господа… избиратели от Мидълмарч.

Тези думи бяха толкова на място, че кратката пауза след тях беше нещо съвсем естествено.

— Безкрайно съм радостен да съм тук… никога не съм бил толкова горд и щастлив… така щастлив, нали разбирате?

Това бяха силни думи, но не най-подходящите, защото за жалост находчивото начало се бе изпарило… дори куплетите от Поуп могат да ни се изплъзнат и изчезнат, когато се сковем от страх, а чашката шери обвие като пушек мислите ни. Ладисло, който стоеше на прозореца зад оратора, си помисли: „Свършено е. Единственото спасение е все някак всичко да мине криво-ляво, щом не става винаги най-доброто“. А междувременно мистър Брук, забравил всичко намислено, потърси опора в себе си и уменията си — винаги много подходяща и благодатна тема за един кандидат.

— Аз съм ви непосредствен съсед, скъпи мои приятели… познавате ме като съдия от много време… винаги съм се занимавал активно с обществена дейност… с машини, с чупене на машини… много от вас имат достъп до машини… а аз се занимавам точно с това напоследък. Това не върши работа, както разбирате, да се чупят машини, всичко трябва да продължи гладко — търговията, производството, доставката на суровини… неща от този род… след Адам Смит… това трябва да продължи. Трябва да обърнем поглед към целия свят… „Мащабен поглед“… трябва да обгърнем всичко, „от Китай до Перу“, както бе казал някой… мисля, че Джонсън, „Рамблър“[231], нали разбирате? Аз и това правя до известна степен… но не чак до Перу. Невинаги съм си стоял вкъщи, разбрах, че не става тази работа. Ходил съм в Левънт, докъдето стигат някои стоки от Мидълмарч… а също и в Прибалтика. Прибалтика, нали разбирате?

Като се ровеше из спомените си по този начин, мистър Брук можеше лесно да се оправи и щеше съвсем безпрепятствено да се завърне от най-отдалечените морета, ала враговете му бяха подготвили дяволска клопка. Изведнъж над раменете на тълпата, почти срещу самия Брук, само на десетина ярда разстояние, се издигна чучело на депутата, с бежова жилетка, монокъл и невъзмутима физиономия. Почти по същото време из въздуха се разнесе папагалско ехо на изреченото от него, сякаш бе глас на кукувица. Всички присъстващи погледнаха към отворените прозорци на къщите в двете странични улички, ала там или нямаше никой, или стояха ухилени зрители. Дори и най-невинното ехо крие в себе си някакъв палав присмех, когато повтаря казаното от сериозен оратор, ала в случая ехото съвсем не бе невинно. То не предаваше съвсем точно всяка дума като истинско ехо, а напълно злонамерено подбираше само някои. Когато ехото повтори „Прибалтика, нали разбирате“, лекият смях сред публиката прерасна във всеобщ кикот и ако не беше отрезвяващият партиен дух в името на великата обществена кауза, който по стечение на обстоятелствата се свързваше с „Брук от Типтън“, смехът можеше да затресе и хората от комисията. Мистър Булстроуд укорително запита защо новата полиция не е на мястото си, ала трудно можеше някакъв си глас току-така да се хване за яката, а пък и би било твърде двусмислено, ако някой започне да замеря чучелото на кандидата, защото самият Холи вероятно е очаквал подобно нещо.

Мистър Брук не бе в състояние бързо да долови звуците отвън, освен общото изпаряване на всякакви идеи вътре в себе си. Дори ушите му леко пищяха, така че той бе единственият човек, все още не чул ясно ехото, нито пък беше съзрял подобието на себе си. Малко са нещата, които така осезателно притъпяват сетивата ни, както тревогата какво трябва да кажеш пред тълпата. Мистър Брук чу смеха, ала той бе очаквал, че торите ще се опитат да предизвикат безредие, а понастоящем бе допълнително възбуден от тръпчивото, парливо усещане, че забравеното въведение се завръща при него, за да го измъкне от Прибалтика.

— Това ми напомня — продължи той, като пъхна небрежно ръка в страничния си джоб, — че ако се налага да изтъкна подобен случай от миналото, нали разбирате… но правилните неща са винаги единствени по рода си… но ето например Чадам. Не бих казал, че е трябвало да подкрепя Чадам, или Пит[232], младия Пит… той не беше човек с идеи, а на нас ни трябват идеи, нали разбирате?

— По дяволите с идеите ти! Подкрепяме законопроекта — дочу се висок груб глас от тълпата долу.

Изведнъж невидимото лице, действало досега като ехо, повтори: „По дяволите с идеите ти! Подкрепяме законопроекта!“. Последва смях, по-силен от всякога, и за пръв път замлъкналият мистър Брук чу ясно подигравателното ехо. Ала то сякаш се присмиваше на провикналия се, поради което изглеждаше насърчително, така че господинът любезно отговори:

— Има нещо вярно в това, което казваш, приятелю мой, и за какво друго да се срещаме, ако не изразим мнението си… за свобода на възгледите, свобода на словото, край на ограниченията… изобщо за неща от този род. Е, законопроектът… ще получите законопроекта… — След тези думи мистър Брук поспря за миг, за да намести монокъла си и да извади записките от горния си джоб, изпълнен с усещане за практицизъм и за уточняване на подробностите. Невидимото ехо продължи:

— Ще получите законопроекта, както и сметката за разходите, мистър Брук, за изборната надпревара и мястото извън Парламента на стойност петстотин лири, седем шилинга и четири пенса.

След последвалия оглушителен смях мистър Брук почервеня, изпусна монокъла си и като се огледа объркано наоколо, забеляза карикатурното подобие на себе си, приближило се съвсем близо до него. В следващия миг видя как чучелото бе печално оплескано от хвърлени яйца. Духът му се приповдигна, а също и гласът:

— Шутовщина и разни номера осмиват изпробването на истината… всичко това е много забавно.

В този миг едно яйце твърде неприятно се разби в рамото на мистър Брук, точно когато ехото повтаряше: „Всичко това е много забавно“. А после последва градушка от яйца, главно насочени към чучелото, ала някое от време на време току удряше първообраза, уж съвсем случайно. Сред тълпата се движеше върволица от новопристигнали. Подсвиркванията, виковете, дюдюканията и свирките създадоха огромна суматоха, защото се сливаха с крясъците и боричкането за потушаване на врявата. Ничий глас не беше така мощен, за да се извиси над шумотевицата, така че мистър Брук, целият оцапан, не можеше повече да устоява. Разочарованието не би било така смазващо, ако нападките не бяха толкова по момчешки подигравателни. Едно истинско нападение, за което вестникарският репортер би могъл да заяви, че е „застрашило ребрата на образования джентълмен“, или пък да свидетелства, че „подметките на джентълмена са се показали над перилата на трибуната“, навярно предлагаше по-голяма утеха.

Мистър Брук влезе в комитетската стая, като заяви, доколкото можа по-нехайно:

— Получи се малко лошо, нали разбирате? Лека-полека щях да накарам хората да ме слушат… но те не ми дадоха никакво време. Лека-полека щях да заговоря за законопроекта, нали разбирате? — добави той, като погледна Ладисло. — Както и да е, всичко ще е наред при номинацията.

Ала липсваше единодушие по въпроса, че всичко щяло да е наред. Тъкмо обратното. Хората от комисията изглеждаха много мрачни, а политическата персона от Брасинг пишеше трескаво, сякаш изготвяше нови подходи.

— Бойър е виновникът — плахо се обади мистър Стандиш. — Толкова съм сигурен в това, сякаш предварително е съобщено. Много го бива да говори с корема си и го направи добре, боже мой! Холи неотдавна го покани на вечеря. Този Бойър има скрит талант.

— Е, слушай, нали разбираш, ти никога не си ми споменавал за него, Стандиш, защото иначе и аз можех да го поканя на вечеря — отбеляза горкият мистър Брук, който напоследък бе канил твърде много хора за доброто на страната.

— Няма по-голям мизерник в Мидълмарч от Бойър — заяви възмутено Ладисло, — но изглежда, че мизерниците винаги накланят везните.

Уил бе много ядосан на себе си, както и на „началника“ си, така че отиде да се затвори в квартирата си, почти решен да зареже „Пайъниър“ заедно с мистър Брук. Защо трябва да остава тук? Ако непреодолимата пропаст между него и Доротия някога изобщо може да се запълни, това може да стане само ако замине оттук и се залови с нещо съвсем друго, вместо да стои и съвсем заслужено да предизвиква презрение в ролята на помощник на мистър Брук. А после го обзе младежката му мечта за чудесата, които би могъл да направи, да кажем, след пет години — политическите памфлети и политическите речи ще се ценят много повече тогава, след като общественият живот се разрасне и придобие национални мащаби, и тези дарби биха могли да му донесат признание, така че вероятно няма да се налага да моли Доротия да слезе на по-ниско стъпало заради него. Пет години — но само ако е убеден, че тя държи на него повече, отколкото на всички останали, само ако я накара да разбере, че се отдръпва временно, докато успее да признае любовта си без всякакво унижение. Едва тогава може да замине спокоен и да се залови за кариера, съвсем възможна на двайсет и пет години с оглед на вътрешната логика на нещата, според която талантът носи слава, а славата — всички останали блаженства. Уил умееше да говори, да пише и стига да реши, бе в състояние да навлезе във всякаква материя, като възнамеряваше винаги да е на страната на разума и справедливостта, за които да отдаде цялата си пламенност. Защо пък един ден да не бъде понесен на ръце от тълпата, изпълнен с чувството, че напълно е заслужил подобни почести? Без съмнение той ще напусне Мидълмарч, ще замине за големия град и ще стане достоен за слава, като изучи право.

Но не веднага. Не и докато не се установи връзка между него и Доротия. Няма да се успокои, докато тя не разбере по какви причини — дори и самата тя да го избере за съпруг — той не би се оженил за нея. И затова трябва да запази службата си и да изтърпи мистър Брук още малко.

Ала много скоро му се удаде случай да разбере, че мистър Брук го е изпреварил в намерението да преустановят взаимоотношенията си. Гласовете отвън, както и отвътре се обединиха, за да накарат този филантроп да предприеме по-сериозна стъпка от обичайните за благото на човечеството, като се оттегли в полза на друг кандидат, на когото той прехвърли облагите от агитаторските си маневри. Господинът нарече този свой ход крайна мярка, но призна, че здравето му не издържа на голямото напрежение, както бе предполагал.

— Чувствам стягане в гръдния кош… това не бива да продължава — заяви той пред Ладисло като някакво обяснение за развоя на нещата. — Трябва да се спра на едно място. Горкият Късобан беше едно предупреждение, нали разбираш? Постигнах голям напредък, а и прекопах канал. Доста груба работа е… да се занимаваш с изборна кампания, а, Ладисло? Смея да кажа, че и ти се измори от нея. И все пак прекопахме канал с „Пайъниър“… положихме основите на нещата и така нататък. По-обикновен човек от тебе може да продължи сега… по-обикновен, нали разбираш?

— Да не би да искате да се откажа? — попита Уил, като лицето му пламна, той стана от писалището и направи няколко крачки с ръце в джобовете. — Готов съм да го направя, когато пожелаете.

— Колкото до това, дали желая, скъпи мой Ладисло, аз имам най-високо мнение за способностите ти. Но що се отнася до „Пайъниър“, посъветвах се малко с хората на наша страна и те са склонни да го поемат в свои ръце… да ме освободят един вид… и да продължат всъщност. И при това положение ти може да пожелаеш да се откажеш… може да намериш по-добро поле за изява. Тези хора може и да нямат такова високо мнение за тебе, каквото аз винаги съм имал, като мой alter ego, дясна ръка… макар че винаги съм очаквал да се занимаваш с друго. Ще ми се да опитаме с Франция. Ще напиша за тебе всякакви писма… на Алторп[233] и хора от този род.

— Много съм ви благодарен — гордо отговори Ладисло. — Щом вие се разделяте с „Пайъниър“, няма защо да ви безпокоя относно стъпките, които ще предприема. Мога да предпочета да продължа тук засега.

След като Брук си тръгна, Уил си каза наум: „Останалите членове на семейството го притискат да се освободи от мене и той вече не държи да стоя при него. Но ще остана толкова, колкото желая. Ще си тръгна по собствена воля, а не защото те се страхуват от мене“.

Бележки

[229] Според законопроекта през 1832 г. право да гласуват имали само хора с имот на стойност най-малко десет лири. — Б.пр.

[230] Едмънд Бърк (1729–1797) — английски държавник от партията на вигите, политически теоретик и отличен оратор. — Б.пр.

[231] „Рамблър“ — списание, издавано от Самюел Джонсън (1709–1784), английски лексикограф и критик. — Б.пр.

[232] Уилям Пит, известен още като граф Чадам (1708–1778) — английски държавник от страна на вигите. Вторият му син, също Уилям Пит (1759–1806), е избиран два пъти за министър-председател. — Б.пр.

[233] Виконт Алторп, или Джон Чарлс Спенсър (1782–1845) — лидер на вигите, министър на финансите (1830–1834). — Б.пр.