Джордж Елиът
Мидълмарч (61)

Глава 60

Изисканите фрази винаги са били

и ще бъдат полезни.

Плиткоу^[246]

Няколко дни по-късно — вече беше дошъл краят на август — се случи събитие, което предизвика въодушевление в Мидълмарч: жителите в града можеха, ако решат, да се възползват от възможността да закупят на търг, вещо оглавяван от мистър Бортроп Тръмбъл, мебели, книги и картини, които, както всеки можеше да се убеди от описа на предлаганите вещи, бяха най-високо качество и принадлежаха на мистър Едуин Ларчър. Това не беше някоя от онези разпродажби, които загатват за упадък в търговията. Тъкмо обратното, дължеше се на големия служебен успех, предоставил на Ларчър възможността да закупи масивна къща близо до Ривърстоун, вече обзаведена в най-висок стил от прочут доктор, оглавявал минерални бани. Новата къща разполагаше с такова изобилие от големи скъпи картини в трапезарията с изображения на голи тела, че мисис Ларчър отначало се посмути, но й обясниха, че това били библейски мотиви. От благополучието на Ларчър идваше и благоприятната възможност за купувачите, която бе убедително изтъкната в описа от мистър Бортроп Тръмбъл, чиято вещина в областта на изкуството го улесни убедено да заяви, че мебелировката във вестибюла, изложена за разпродажба, включва и гравюра от съвременник на Гибънс^[247].

По онова време една голяма разпродажба в Мидълмарч представляваше нещо като празник. Разстилаше се маса с най-изискани студени закуски като на богато погребение. Имаше и условия за щедра почерпка и весело почукване на чаши, което съответно можеше да доведе до щедро и весело наддаване за ненужни вещи. Търгът, устроен от мистър Ларчър, изглеждаше още по-привлекателен в слънчевото време, защото къщата, с градина и конюшня, се намираше в края на града, на онази приятна улица извън Мидълмарч, на име „Лондон Роуд“, която водеше както към новата болница, така и към имението „Шръбс“, настоящото убежище на мистър Булстроуд. Накратко казано, търгът бе приятен като панаир и привличаше хора от всякакви класи, които разполагаха със свободно време. За тези, които рискуваха да наддават само за да се вдигат цените, беше вълнуващо като на конни състезания. На втория ден, когато предстоеше да разпродадат най-хубавите мебели, нямаше човек да не дойде. Дори мистър Тесигър, свещеникът в черквата „Сейнт Питър“, пообиколи за кратко, защото искаше да закупи гравирана маса, така че се смеси в тълпата с хора като мистър Бамбридж и мистър Хорок. Налице бе и букет от дами, разположили се на столове около кръглата маса в трапезарията, където като на диригентски пулт се извисяваше мистър Бортроп Тръмбъл с чукче до себе си. Ала редиците отзад, главно от мъже, меняха състава си поради непрестанните влизания и излизания през вратата, както и през еркера, водещ към градината.

Като казваме, че „нямало човек да не дойде“, не включваме мистър Булстроуд, чието крехко здраве не би понесло тълпите и пиенето. Ала мисис Булстроуд много искаше да вземе една картина, „Вечеря в Емаус“^[248], която в каталога се приписваше на Гуидо^[249], така че в последния момент преди деня на търга мистър Булстроуд се бе отбил в редакцията на „Пайъниър“, където вече беше станал един от собствениците на вестника, за да помоли мистър Ладисло да бъде така добър и да му направи услуга, като използва големите си познания в живописта, за да помогне на мисис Булстроуд и да прецени правилно стойността на точно тази картина. „Само ако — педантично добави учтивият банкер — отиването на търга не попречи на приготовленията за заминаването, което, както знаем, непосредствено предстои.“

Условното наклонение би могло да прозвучи доста иронично за слуха на Уил, ако в момента той имаше нагласата да се засяга от подобна ирония. Всъщност ставаше дума за едно споразумение преди няколко седмици със собствениците на вестника, че Уил е свободен, когато пожелае, да отстъпи мястото си на заместник-редактора, когото бе обучил, поради желанието си вече да напусне Мидълмарч. Ала неясните амбициозни планове често отстъпват назад пред обичайната и привидно приятна ежедневна работа. При това всички ние знаем колко трудно е да изпълним дадено решение, когато дълбоко в душата си копнеем това да не се наложи. В подобни душевни състояния дори и най-недоверчивият човек тайно се надява на чудо: невъзможно е да си представим как би могло да се сбъдне желанието ни и все пак… случвали са се и много чудеса. Уил не признаваше пред себе си тази своя нерешителност, но отлагаше заминаването си. Каква е ползата да се отиде в Лондон по това време на годината? Съучениците от частното училище „Ръгби“, които може би го помнеха, ги нямаше А колкото до политическите статии, предпочиташе да продължи да ги пише още няколко седмици за „Пайъниър“. Точно тогава, когато мистър Булстроуд му спомена за търга, Уил бе обзет от силно желание да замине, както и от също толкова силното желание да не замине, докато не се срещне още веднъж с Доротия. И така, той отговори, че има причини да отложи за малко заминаването си и затова с радост би отишъл на търга.

Уил бе обзет от дързост, защото се чувстваше силно разстроен от мисълта, че всички хора, изпречили се насреща му, вероятно са запознати с едно обстоятелство, равносилно на обвинение срещу него, че е човек с долнопробни кроежи, които трябва да се осуетят чрез лишаване от наследство. Като повечето хора, които утвърждават свободата си, като се съобразяват с общоприетите норми, той бе готов веднага да се спречка с всеки, който би намекнал, че има сериозни основания да се утвърждава по този начин — с други думи, че има нещо в кръвта си, в осанката и характера, което крие под маска. Когато се чувстваше раздразнен от подобни подозрения, дни наред ходеше с дръзко изражение на бледото си лице, което пламваше в такива случаи, сякаш той бе qui vive^[250] и дебнеше да не чуе нещо, дето би го накарало да скочи.

Това негово изражение ясно се забелязваше по време на търга, така че онези хора, виждали го в състояние на необичайна благост или лъчезарна радост, биха могли да се изненадат от контраста. Уил не съжаляваше, че му се е удал случай да се появи на обществено място пред тълпите в Мидълмарч и пред хора от рода на Толър и Хакбът, които го възприемаха като авантюрист, докато самите те проявяваха пълно невежество относно Данте, които се присмиваха на полската му кръв, ала самите те крайно се нуждаеха от кръстоска с друга порода хора. Уил бе заел централно място, в близост до оглавяващия търга, и стоеше с пъхнати палци в джобовете и отметната глава, без да се опитва да разговаря с когото и да било — всъщност той бе много сърдечно посрещнат като голям ценител от мистър Тръмбъл, който с пълна пара проявяваше огромните си умения.

Безспорно сред всички хора, чието занятие налага проявата на словесни умения, най-щастлив е преуспяващият уредник на търгове, който много се забавлява със собствените си шеги и се гордее с енциклопедичните си познания. На някой начумерен, кисел човек може и да му е неприятно да изтъква достойнствата на всякакви вещи — от обувалка до картини от Бергемс^[251]. Но в жилите на мистър Бортроп Тръмбъл течеше по-гъста кръв и той по природа бе ентусиаст, така че дори цялата планета да му бе паднала под чукчето, щеше да й вдигне цената с хвалебствията си.

Ала междувременно гостната на мисис Ларчър му беше достатъчно поле за изява. Когато Уил Ладисло пристигна, една втора решетка за камина, забравена на мястото й, изведнъж възпламени професионалното въодушевление, което мистър Тръмбъл много справедливо разпределяше, като най-възторжено хвалеше вещите, дето най-много се нуждаят от хвалба. Решетката бе от полирана стомана със стреловидна декорация и остър край.

— Е, скъпи дами — започна той, — обръщам се към вас. Ето тук една решетка за камина, която на всяка друга разпродажба би се предложила с известни резерви, тъй като, мога да ви уверя, заради очевидното качество на стоманата и необичайния дизайн това е вещ — тук мистър Тръмбъл сниши глас и заговори малко носово, като поглаждаше лицето си с пръст, — която не допада на простоватия вкус. Позволете ми да ви уведомя, че лека-полека този стил на изработка ще бъде единственият на мода… половин крона, давате вие, благодаря… предлага се за половин крона… тази самобитна решетка. А аз имам точни сведения, че този старинен стил много се търси в аристократичните среди. Три шилинга… три и шест пенса… вдигни я високо, Джоузеф. Дами, вижте само какво целомъдрие има в декорацията… самият аз не се съмнявам, че е произведена миналия век. Четири шилинга, мистър Момзи?… четири шилинга.

— Това не е вещ, която бих сложила в моята гостна — заяви мисис Момзи на всеослушание, за да възпре припрения си съпруг. — Чудя се на мисис Ларчър. Ако някое нещастно дете падне отгоре й, главата му ще се среже на две. Ръбът е остър като нож.

— Така е — бързо се съгласи мистър Тръмбъл, — но е необичайно удобно да имаш решетка подръка, която може да реже, ако ти попаднат кожени връзки за обувки или канап за срязване, а нямаш нож наоколо. Много мъже са се обесвали само защото не е имало нож да се среже въжето. Господа, предлагам ви решетка, в случай че ви сполети нещастието да се увесите на въже, тя веднага ще ви спаси… с мълниеносна бързина… четири и шест пенса… пет… пет и шест пенса… подходящ предмет в стая за гости, където има легло с балдахин и гост не с всичкия си… шест шилинга… благодаря, мистър Клинтъп… дава се за шест шилинга… дава се… готово!

Водещият търга, огледал присъстващите със свръхестествена способност да предугажда всяка склонност за наддаване, в този миг сведе поглед над книжата и каза вече с доста равен глас:

— Мистър Клинтъп. По-чевръсто, Джоузеф.

— Струва си за шест шилинга да имаш решетка, за която винаги можеш да разкажеш този виц — обърна се към съседа си мистър Клинтъп, като се засмя тихо и някак оправдателно. Макар че бе известен служител в разсадник, той бе плах човек и се страхуваше, че присъстващите могат да възприемат наддаването му като проява на глупост.

Междувременно Джоузеф бе донесъл на поднос разни дребни предмети.

— Внимавайте тук, дами — заяви мистър Тръмбъл, като взе една от вещите, — на този поднос има много изискани неща… колекция от дреболии за масата в гостната стая… а знаете, че личността е съвкупност от дреболии… няма по-важно нещо от дреболията… (да, мистър Ладисло, да, лека-полека ще стигнем и дотам)… дай на хората подноса, Джоузеф, за да се разгледат предметите… скъпоценностите трябва добре да се видят. Тази, която държа в ръка, е много хитроумно изобретение… нещо като ребус, смея да кажа. Сега, както виждате, прилича на изящна кутийка с форма на сърце, която може да се носи… в джоба. Сега обаче се превръща в прекрасно цвете… украшение за маса. А сега… — мистър Тръмбъл внезапно превърна цветето в наниз от страници със сърцевидна форма — … става книга с гатанки. Те са не по-малко от петстотин, напечатани с червени букви. Господа, ако бях малко по-безсъвестен, нямаше да ви карам да наддавате за тази вещ… самият аз копнея да я притежавам. Какво друго би могло толкова лесно да предизвика безгрижен смях, дори и добродетелни чувства, бих казал, както една гатанка?… Гатанката не си служи с груб език и кара един мъж да се чувства добре в компанията на изискани дами. Ето ви един пример: „С какво трябва да замениш думата «трохички», за да примамиш хубаво пиленце?“. Отговорът е „с парички“. Чувате ли?… Пиленца… трохички… парички. Това е развлечение за изостряне на ума. В гатанката има уловка, има сатира, както и остроумие, без нищо неприлично. Четири и шест пенса… пет шилинга.

Наддаването продължи в духа на разпалено състезание. Мистър Бойър се стремеше единствено да вдига цената и това бе влудяващо. Той не можеше да си позволи да закупи съответната вещ, а само искаше да попречи на друг да я вземе на прилична цена. Въодушевлението увлече дори и мистър Хорок, ала когато изразяваше предпочитание, безизразното му лице толкова малко се променяше, че наддаването сякаш не произлизаше от него, а от приятелските подмятания на мистър Бамбридж, който любопитстваше какво ще прави Хорок с тази джунджурия, годна само за амбулантния търговец. Предметът най-после се продаде за една гвинея на мистър Спилкинс, един млад Слендър^[252] от околията, който бе с широка ръка по отношение на джобните си пари, а пък чувстваше и нуждата да знае гатанки.

— Хайде-хайде, Тръмбъл, не бива така… вкарваш разни старомомински боклуци в разпродажбата — измърмори мистър Толър, като се приближи съвсем близо до него. — Искам да видя как вървят гравюрите, защото скоро си тръгвам.

— Веднага, мистър Толър. Това е добронамерен жест, какъвто само човек с благородна душа може да прояви. Джоузеф! Бързо донеси гравюрите… Номер 235. Е, господа, всички вие, които сте изтънчени ценители, ще изпитате голяма наслада. Ето тук една гравюра, изобразяваща дук Уелингтън, заобиколен от сподвижниците си на бойното поле при Ватерло. Въпреки неотдавнашните събития^[253], които сякаш обвиха нашия голям герой с облаци, аз се осмелявам да твърдя… защото човек с моето занятие не трябва да позволява да го отвеят политическите ветрове… че по-възвишена тема… от модерен тип, която е част от нашата епоха и съвремие… обикновеният човек трудно би могъл да си представи — вероятно ангелите могат, но не и хората, господа, не и хората.

— Кой е художникът? — попита мистър Паудърел, силно впечатлен.

— Това е пробен отпечатък, мистър Паудърел… художникът е неизвестен — отговори Тръмбъл с леко заекване при последните думи, след което сви устни и се огледа наоколо.

— Предлагам лира! — заяви мистър Паудърел с решителен тон като човек, готов да приеме предизвикателството. Дали от уважение или съжаление, ала никой не предложи по-висока цена.

След това се предложиха две холандски гравюри, за които беше дошъл мистър Толър, и след като ги получи, веднага си отиде. Други гравюри, а после и някои платна живопис бяха продадени на видни жители в Мидълмарч, пристигнали специално за тях, така че в залата имаше силно раздвижване сред публиката — някои, получили каквото искат, си тръгваха, като същевременно пристигаха нови посетители или пак се появяваха тези, отбили се за малко при закуските, сервирани под шатра на поляната. Тъкмо тази шатра бе намислил да закупи мистър Бамбридж и на него сякаш му харесваше често да застава под нея, като че ли предвкусваше новата си придобивка. Присъстващите забелязаха, че при последното си връщане от закуските той се придружава от нов събеседник, непознат на мистър Тръмбъл и всички останали, чиято външност предизвика предположението, че може да е роднина с търговеца на коне, също свикнал да си угажда. Големите му бакенбарди, впечатляващо наперената му походка и широката му крачка биеха на очи, ала черният му костюм с изтъркани ръбове предизвикваше подозрението, че той няма материалната възможност да си угажда толкова, колкото би искал.

— Кого водиш тук, Бам? — тихо попита мистър Хорок.

— Питай самия него — отговори мистър Бамбридж. — Казва, че просто се отбил от пътя си.

Мистър Хорок огледа непознатия, който с една ръка се подпираше на бастун, а с другата чистеше зъбите си с клечка, като се оглеждаше с известно безпокойство, очевидно поради обкръжилото го мълчание.

Най-накрая бе представена „Вечеря в Емаус“ за голямо облекчение на Уил, който толкова се бе отегчил от цялата процедура, че се бе оттеглил малко назад и подпрял рамо на стената точно зад гърба на уредника на търга. Сега той отново излезе напред и погледът му се спря върху открояващата се фигура на непознатия, който за най-голямо учудване вторачено се взря в него. Ала в този миг мистър Тръмбъл се обърна към Уил.

— Та така, мистър Ладисло, мисля, че тази картина ви интересува като ценител. Доставя ми удоволствие — заяви водещият търга с нараснало въодушевление — да представя такава картина пред дами и господа, картина, която си струва парите за човек, чиито средства отговарят на високата му оценка. Това е живопис от италианската школа… от известния Гуидо, най-великият художник на света, открояващ се сред старите майстори, както им викат… защото според мене те са знаели едно-друго повече от мнозина от нас… посветени са били в разни тайни, неизвестни за голяма част от човечеството. Позволете да ви съобщя, господа, че съм виждал много картини от старите майстори, но те не са всички на такова ниво… някои са твърде тъмни за вашия вкус и не отразяват семейния живот. Но пред вас стои картина на Гуидо… само рамката струва доста лири… която всяка дама би била горда да окачи… а е и подходяща украса за това, което наричаме столова в благотворително заведение, ако някои господа от сдружението решат да проявят щедрост. Обърнете я малко, сър. Джоузеф, обърни я малко към мистър Ладисло… мистър Ладисло, тъй като е пътувал в чужбина, оценява достойнствата на подобни неща, както виждате.

В този миг всички погледи се насочиха към Уил, който хладно заяви: „Пет лири“. Водещият търга избухна укорително:

— Ооо! Мистър Ладисло! Само рамката струва толкова. Дами и господа, мислете за прославата на града. Да предположим как след време открият, че един истински бисер на изкуството се крие сред нас в града, а никой от Мидълмарч не съзнава това. Пет гвинеи… пет и шест… пет и десет. И все пак, дами, това е истински бисер, а „твърде много бисери“, както е казал поетът^[254], са давани на минимална цена, защото публиката не може да ги оцени, защото са били предлагани в кръгове, където се е ширел… щях да кажа лошият вкус, но не!… Шест лири… шест гвинеи… превъзходен Гуидо за шест гвинеи… това е обида за религията, дами, засяга всички нас като християни, господа, че подобна свята тема се оценява толкова ниско… шест лири и десет… седем лири.

Наддаването вървеше бързо, но Уил продължи да участва в него, защото знаеше, че мисис Булстроуд много държи на картината, така че възнамеряваше да вдига цената до дванайсет лири. Ала той я получи за десет гвинеи, след което се отправи към еркера и излезе. Реши да отиде под шатрата, за да пие чаша вода, защото много се бе разгорещил и изпитваше жажда. Там нямаше други посетители и той помоли обслужващата жена да му донесе студена вода. Тя още не бе излязла, когато Уил с раздразнение видя как към него да приближава червендалестият човек, който се бе взрял вторачено в него. За миг Уил си помисли, че мъжът е някой от онези политически паразити и безделници, които веднъж-дваж бяха заявявали, че го знаят от изнесена реч по въпроси за реформата, и се надяваха да получат някой друг шилинг за дадено сведение. В тази светлина непознатият, дошъл му повече в такъв душен ден, му се стори доста неприятен, така че Уил, приседнал на облегалката на един градински стол, целенасочено извърна очи от приближаващия. Ала жестът не представляваше нищо за нашия познат мистър Рафълс, който никога не се колебаеше да се натрапи на отбягващи разговора хора, ако това му беше изгодно. Той направи една-две крачки, изправи се пред Уил и изплю бързо въпроса си:

— Извинете, мистър Ладисло… майка ви Сара Дънкърк ли се казва?

Уил стреснато скочи на крака, отстъпи крачка назад намръщен и отговори с известна ярост:

— Да, сър. Какво ви влиза това в работата?

Такъв бе Уил по природа, че първата искра, която пускаше, беше незабавният отговор на въпроса и чак после проявяваше предизвикателство. Ако веднага беше казал: „Какво ви влиза в работата?“, това щеше да прозвучи като измъкване — сякаш го е грижа кой знае нещо за произхода му.

От своя страна Рафълс изобщо не прояви подобна склонност за кавга, каквато се долови в предизвикателното поведение на Уил. Стройният младеж, поруменял като момиче, приличаше на тигър, готов да скочи връз него. При подобни обстоятелства Рафълс потискаше удоволствието си да дразни събеседниците си.

— Спокойно, любезни господине, спокойно. Просто помня майка ви… когато беше момиче. Но вие приличате на баща си, сър. Имал съм удоволствието да се срещна и с баща ви. Живи ли са родителите ви, мистър Ладисло?

— Не! — изкрещя Уил, все така предизвикателно.

— Ще съм доволен да ви направя услуга, мистър Ладисло… наистина ще съм доволен! Надявам се пак да се срещнем.

След това Рафълс, повдигнал шапка при последните думи, се обърна с широка крачка и се отдалечи. Уил го проследи с поглед за кратко време и забеляза, че той не се върна отново на търга, а сякаш се отправи към пътя. За миг си помисли, че е постъпил глупаво, като не остави мъжа да продължи да говори… но не! Поначало предпочиташе да избегне сведенията от подобен източник.

По-късно вечерта обаче Рафълс го застигна на улицата и сякаш забравил с каква грубост му беше отговорил или пък готов да отвърне с опрощаваща непринуденост, го поздрави весело и тръгна редом с него, като първо заговори за приветливия вид на града и околността. Отначало Уил реши, че мъжът си е пийнал, и тъкмо се чудеше как да се отърве от него, когато Рафълс каза:

— И аз съм пътувал в чужбина, мистър Ладисло… и съм видял нещо от света, привикнал с parley-vous^[255]. В Булон срещнах баща ви… страшно приличате на него, за бога! Уста… нос… очи… коса, вдигната над челото малко в чуждестранен стил. Джон Бул^[256] не прави така. Но баща ви бе много болен, когато го срещнах. Боже, боже! Ръцете му бяха станали прозрачни. Вие тогава бяхте малко момченце. Оправи ли се той?

— Не! — рязко отговори Уил.

— А! Така ли! Често се питам какво ли стана с майка ви. Тя избяга от близките си, когато беше млада девойка… горда девойка и хубава, за бога! Аз знам защо тя избяга — заяви Рафълс, като смигна и погледна Уил отстрани.

— Вие не знаете нищо позорно за нея, сър — възрази Уил, като се обърна към него доста гневно.

— Ни най-малко! — отговори той, като решително отметна глава. — Тя бе твърде порядъчна, за да харесва близките си… там е работата. — При тези думи Рафълс отново смигна. — Бог да ви благослови, знаех всичко за тях… малко си падаха по бранша на почтеното крадене, присвояване на висок стил, заложна къща за крадени вещи… никакви нечисти работи… всичко първокласно. Тузарски магазин, високи печалби и никаква грешка. Боже мой! Сара нямаше да научи нищо за това… прекрасна млада дама бе тя… чудесен пансион… ставаше за съпруга на лорд, само че Арчи Дънкан й го изтърси от злоба, защото тя не искаше дори да го погледне. Така че избяга от цялата тази работа. Аз царски пътувах по служба за тях… с много висока заплата. Те отначало не се притесниха много, че избяга… набожни хора, сър, много набожни… а нея я теглеше сцената. Синът им тогава бе още жив, а дъщерята — отписана. Гледай ти! Ето ни пред „Блу Бул“. Какво ще кажете, мистър Ладисло, дали да не се отбием и да обърнем по чашка?

— Не! Трябва да ви кажа „лека нощ“ — отговори Уил, като се втурна по една уличка, водеща към Лоуик Гейт, и едва не затича, за да се отърве от Рафълс.

Дълго се разхожда по „Лоуик Роуд“, отдалечавайки се от града, доволен от падналата нощ, огряна от звезди. Чувстваше се така, сякаш е залят с мръсотия сред презрителни крясъци. Едно нещо потвърждаваше изявлението на непознатия — майка му никога не му бе казала поради каква причина е напуснала семейството си.

Е, и! С какво той, Уил Ладисло, става по-лош, дори и истината за онова семейство да е най-грозната? Майка му смело е предпочела лишенията, за да се разграничи от всичко. Ала ако близките на Доротия знаеха тази история… ако семейство Четам я знаеше, подозренията им щяха да станат още по-черни — много добър повод, за да го смятат за недостоен да се доближи до нея. Както и да е, нека да подозират каквото си искат, но непременно ще сбъркат. Ще разберат един ден, че кръвта в жилите му не е замърсена с пошлост, също както и тяхната.