Клайв Къслър
Циклопи (11)

10.

— „Джак Даниълс“, чисто — поръча развеселен О’Мийра. — Нека да е двойно. За мен това е най-доброто лекарство за прочистване на мозъка, загнил в джунглата.

— Колко време прекара в Коста Рика?

— Три месеца. Валя през цялото време.

— За мен бомбайски джин с лед и лимонов сок — обърна се Пит към бармана.

— Значи влизаш в редиците на лакомите морски боклукчии — подметна О’Мийра през гъстата си брада, закриваща лицето му от носа надолу. — Дърк Пит, търсачът на съкровища! Не съм си и помислял, че ще доживея този ден.

— Интересът ми е чисто академичен.

— О, да, те всички така казват. Послушай съвета ми и се откажи. Хвърлят се сума ти мангизи за търсенето на подводни съкровища без някакъв резултат. На пръстите на едната ръка се броят онези щастливци, които през последните осемдесет години са открили съкровище. Приключенията, възбудата и богатствата са чиста проба преувеличение и мит.

— Съгласен съм.

О’Мийра събра стърчащите си като бодлива тел вежди.

— Тогава какво искаш да знаеш?

— Чувал ли си за Реймънд Лебарон?

— Богатият и безразсъден Реймънд, финансовият гений, който издава „Проспъртиър“ ли?

— Същия. Той изчезна преди няколко седмици при полет с дирижабъл край Бахамските острови.

— Как е възможно някой да изчезне в дирижабъл?

— Ами той е успял по някакъв начин. Сигурно си чул или чел за случая.

О’Мийра поклати глава.

— Деветдесет дни не съм гледал телевизия, нито съм чел вестници.

Поднесоха им питиетата и Пит накратко изложи странните обстоятелства, съпътстващи мистерията. Хората в бара започнаха да оредяват и двамата останаха почти сами.

— И предполагаш, че Лебарон е летял със стар мех, пълен с газ, за да търси потънал кораб, натъпкан с рудна жила?

— Така твърди съпругата му Джеси.

— Кой е корабът?

— „Циклопи“.

— Чувал съм за него. Изчезналият преди седемдесет и една години военноморски въглищар. Не помня да са писали за някакви богатства на борда му.

— Но очевидно Лебарон е смятал, че е имало.

— Какво е било съкровището?

— Елдорадо.

— Я не се занасяй.

— Само повтарям това, което ми казаха.

О’Мийра се смълча, погледът му се отнесе някъде далеч.

— El hombre dorado — продума той най-накрая. — На испански това значи „златният човек“ или „позлатеният“. Легендата — а за някои проклятието — е подпалвала човешкото въображение в продължение на четиристотин и петдесет години.

— Почива ли на някаква истина? — полюбопитства Пит.

— Всяка легенда почива на някакъв факт, но като всяка друга легенда преди и след нея тази се е преиначавала и разкрасявала до превръщането й в приказка. Легендата за Елдорадо е източникът, който най-продължително време е вдъхновявал търсачите на съкровища. Хиляди хора са загинали в опитите си поне да го зърнат.

— Разкажи ми как е възникнала приказката.

Пристигнаха по още една чаша „Джак Даниълс“ и бомбайски джин. Пит се разсмя, като видя как О’Мийра пресуши на един дъх първо предишната си чаша с остатъка от разводненото питие. После археологът се настани удобно и се пренесе в друго време.

— Испанските конквистадори били първите, които чули за позлатен мъж, който управлявал невиждано богато кралство някъде в планинските джунгли на изток от Андите. Според слуховете той живеел в уединен град, построен от злато, с улици със смарагдова настилка, който бил пазен от свирепа армия красиви амазонки. Вълшебникът от Оз е бедняк в сравнение с него. Е, това, разбира се, е преувеличено. В действителност обаче съществували много елдорадовци — дълга поредица от крале, прекланящи се пред един зъл бог, който живеел в езерото Гуатавита в Колумбия. Когато нов монарх поемел управлението на племенната империя, тялото му било намазвано със смола и после покривано със златен прах — така той ставал „позлатен мъж“. След това го поставяли върху церемониален сал, отрупан със злато и скъпоценни камъни, и гребци го откарвали до средата на езерото. Там той започвал да хвърля богатствата във водата в знак, че ги подарява на техния бог… в момента не се сещам за името му.

— Било ли е изваждано съкровището оттам?

— Правени са много опити да се пресуши езерото, но без никакъв успех. През 1965 година колумбийското правителство обявява Гуатавита за обект на отдих и развлечения и забранява всякакви подобни операции. Жалко, тъй като според изчисленията богатството, което лежи на дъното на езерото, възлиза между сто и триста милиона долара.

— А златният град?

— Той така и не бе открит — отвърна О’Мийра и направи знак на бармана за по още едно питие. — Мнозина го търсиха и мнозина загинаха. Николаус Федерман, Амброзиус Далфингър, Себастиан де Белалказар Гонсало и Ернан Хименес де Кесада — всички те търсиха Елдорадо, но намериха единствено проклятието. Същото постигна и сър Уолтър Рейли. След втората му безуспешна експедиция крал Джеймс буквално сложи главата му върху ешафода. Легендарният град на Елдорадо и най-големите му съкровища останаха потулени завинаги.

— Дай да се върнем за малко назад — каза Пит. — Съкровището на дъното на езерото не е потулено.

— То е пръснато на части. Другото, огромната плячка, големият късмет — да минеш под дъгата след дъжд — си остава скрито до ден-днешен. С може би две изключения нито един иманяр не е зървал съкровището. Единственото описание идва от един монах, който през 1675 година, след като пребродил джунглата, накрая се озовал в едно испанско селище край река Ориноко. Седмица по-късно, преди да умре, казал, че участвал в португалска експедиция, търсеща диамантена мина. От осемдесетте души оцелял единствено той. Твърдял, че се били натъкнали на запустял град, заобиколен от високи стръмни скали и пазен от някакво племе, което се наричало занона. Експедицията се установила в града за три месеца, но скоро членовете й един по един започнали да умират. Много късно разбрали, че заноните не били толкова дружелюбни, както се представили отначало — били людоеди. Отравяли португалците и ги изяждали. Монахът обаче успял да избяга. Той разказал за масивните храмове и постройки в града, за странни надписи и за легендарното съкровище, изпратило толкова много иманяри в гроба.

— Сигурно е истински златен мъж, статуя — предположи Пит.

— Близо си до истината — отбеляза О’Мийра. — Адски си близо, защото сбърка само пола.

— Пола ли?

— La mujer dorada — златната жена — отвърна археологът. — Или както е по-разпространено, Ла Дорада. Видиш ли, отначало името се отнасяло за мъж и церемония, после за град и накрая за империя. С годините то става определение за всяко място на земята, където може да се открие богатство. Но както често се случва с определенията, които феминистките мразят, определението от мъжки род се налага, а от женския бива забравено. Още една чашка?

— Не, благодаря. Ще си допия тази.

О’Мийра си поръча още едно уиски.

— Всъщност, знаеш историята на Тадж Махал — богато украсената гробница, издигната от монголски владетел като паметник на съпругата му. Е, същото сторил и един южноамерикански крал преди Колумбовото време. Неговото име не е вписано в хрониките, но според легендата от стотиците жени в двора си една му била най-любима. Веднъж на небето се появило странно явление. Вероятно затъмнение или Халеевата комета. Тогава свещениците му казали да принесе в жертва най-любимата си жена, за да умилостиви разгневените богове. В ония дни животът съвсем не е бил забавен. И така, убили я те и извадили сърцето й с пищна церемония.

— Мислех, че само ацтеките са вадили сърца.

— Ацтеките не са имали монопол над човешкото жертвоприношение. Накрая кралят събрал скулпторите си и им заповядал да й направят статуя, за да я възхваля като богиня.

— Монахът споменал ли е за нея?

— С най-големи подробности, доколкото може да се вярва на думите му. Била гола, висока почти метър и осемдесет, поставена върху пиедестал от розов кварц. Тялото й било от чисто злато. Майчице, това трябва да тежи поне един тон. На мястото, където е трябвало да бъде сърцето, бил вграден голям рубин, който според изчисленията, вероятно е хиляда и двеста карата.

— Нямам претенциите, че съм експерт — каза Пит, — но съм чувал, че рубините са най-ценните от всички цветни скъпоценни камъни и трийсеткаратовият е голяма рядкост. Не ми се вярва да има чак хиляда и двеста каратов.

— Но още не си чул и половината от историята — продължи О’Мийра. — Цялата глава на статуята била издялана от гигантски смарагд, с тъмен синьо-зелен цвят и без никакъв дефект. Няма да се наема да гадая каратите му, но положително ще е някъде около дванайсет-тринайсет килограма.

— По-вероятно е да е към осемнайсет, ако включиш и подобието на коса.

— Колко е най-тежкият открит смарагд?

Пит се замисли.

— При всички случаи не повече от четири килограма.

— Можеш ли само да си представиш статуята, осветена от прожектори в централното фоайе на вашингтонския природонаучен музей — рече замечтан О’Мийра.

— Мога само да немея пред стойността й на днешния пазар.

— Спокойно може да се каже, че е безценна.

— Някой друг виждал ли е статуята? — попита Пит.

— Полковник Ралф Морхаус Сиглър, колоритен екземпляр от старата изследователска школа. Като инженер в английската армия той обходил Британската империя, за да инспектира граници и крепости в цяла Африка и Индия. Тъй като бил и опитен геолог, отдал живота си на златотърсачеството. Или е извадил късмет, или просто е бил голям професионалист, тъй като открил огромен залеж от хромит в Южна Африка и няколко жили от истински цветни камъни в Индокитай. Станал богат, но нямал време да се радва на богатството си. Кайзерът нахлул във Франция и той получил заповед да се върне на Западния фронт, за да гради укрепления.

— Значи е отишъл в Южна Африка едва след войната.

— Не, през лятото на 1916 година слязъл от кораб в Джорджтаун, столицата на тогавашната Британска Гаяна. Изглежда, на някого от британската хазна му хрумнала гениалната идея да изпрати експедиции по света да търсят и разработват златни мини за финансирането на войната. Сиглър бил отзован обратно от фронта и пратен във вътрешността на Южна Америка.

— Мислиш ли, че е знаел за историята на монаха? — попита Пит.

— Нищо в дневниците и книжата му не навежда на мисълта, че е вярвал в изчезналия град. Той съвсем не е бил от иманярите с обезумели погледи. Него са го интересували необработени минерали, а не исторически артефакти. Гладен ли си, Пит?

— Да, особено като ме подсети. Днес най-безцеремонно бях лишен от вечеря.

— Времето за сервиране на храна отдавна мина, но ако помолим любезно, сигурен съм, че все ще ни спастрят по някоя хапка.

О’Мийра махна на една сервитьорка и след като използва като претекст скорошното си завръщане, успя да я склони да им сервира плато със скариди със сос.

— Улучи ни вкуса — отбеляза Пит.

— Мога да ям тия животинчета по цял ден — съгласи се О’Мийра. — И тъй, докъде бяхме стигнали?

— Сиглър на път да открие Ла Дорада.

— А, да. Сиглър събрал група от двайсет души, предимно английски войници, и навлязъл в неизвестната пустош. Месеци наред не се чуло нищо за тях. Англичаните започнали да предчувстват нещастие и изпратили няколко спасителни екипа, но никой не открил и следа от изчезналите мъже. Най-сетне, след близо две години, една американска експедиция, проучваща път за строеж на железопътна линия, се натъкнала на Сиглър на осемстотин километра от Рио де Жанейро. Бил сам, единственият оцелял.

— Това е невероятно отдалечено от Британска Гаяна.

— Над три хиляди километра по права линия от мястото, където е слязъл от кораба.

— В каква форма са го заварили?

— Ни жив, ни умрял — отвърна О’Мийра. — От Британското консулство казали, че изобщо не били уведомени за появяването на Сиглър. Според слуховете лично американският консул отишъл да го разпита. Какво е станало след това, не се знае, но повече никой не видял Сиглър. Предполага се, че е избягал от болницата и се е върнал обратно в джунглата.

— Не звучи правдоподобно да е обърнал гръб на цивилизацията след две мъчителни години — вметна Пит.

— Знае ли човек? — сви рамене археологът.

— Преди да изчезне, Сиглър разказал ли е какво се е случило с другите от експедицията?

— Почти през цялото време бълнувал. По думите на свидетели говорил несвързано, че открил огромен град, заобиколен от стръмни скали сред гъста джунгла. Описанието му доста съвпадало с това на португалския монах. Сиглър дори драснал груба скица на златната жена. Една медицинска сестра запазила скицата и сега тя се намира в Бразилската национална библиотека. Отидох да я видя, когато бях там по друга работа. Оригиналът трябва да е нещо зашеметяващо.

— Значи статуята е останала скрита в джунглата.

— Е, това вече не е сигурно — въздъхна археологът. — Сиглър казал, че той и хората му откраднали статуята и я влачили цели трийсет километра до река, като през целия път воювали с индианците занона. После построили сал, качили на него Ла Дорада, но междувременно останали живи само трима. След като потеглили, единият починал от раните си, а другият се удавил в един бързей.

Пит слушаше с опиянение разказа на О’Мийра, въпреки че едва държеше очите си отворени.

— Естественият въпрос е, къде е скрил Сиглър златната жена?

— Ех, да знаех само! — въздъхна археологът.

— Не е ли намекнал нещо?

— Доколкото си спомняла медицинската сестра, той казал, че салът се разцепил на две и статуята паднала в реката, на стотина метра от мястото, където го намерили железопътните земемери. Но не възлагай много на това. Сиглър е бръщолевил глупости. Години наред иманяри са търсили с метални детектори нагоре-надолу по реката, без уредите им да цъкнат дори.

Пит разклати кубчетата лед в чашата си. Разбра какво е станало с Ралф Морхаус Сиглър и Ла Дорада.

— Американският генерален консул ли е бил последният — заговори бавно той, — който е видял жив Сиглър?

— Тук загадката се забулва напълно, но доколкото със сигурност може някой да каже, отговорът е „да“.

— Чакай да видя дали аз мога да попълня останалите парченца от мозайката. Това се е случило през януари и февруари 1918 година, така ли?

О’Мийра кимна и изгледа Пит със странен поглед.

— И генералният консул се е казвал Алфред Готшолк, който потънал с „Циклопи“ няколко седмици след това, така ли?

— Нима знаеш това? — опули се от изненада О’Мийра.

— Вероятно Готшолк е научил за мисията на Сиглър от своя колега в английското консулство. След като получава съобщението от железопътните земемери, че Сиглър е жив, той запазва вестта за себе си и поема към вътрешността на страната, с надеждата да разпита пътешественика и да изпревари англичаните, като предаде ценните сведения на своето правителство. Онова, което е научил, вероятно е потиснало напълно чувството му за етика и Готшолк решава да заграби плячката за себе си. Намира и изважда златната статуя от реката, после я закарва, заедно със Сиглър в Рио де Жанейро. Заличава следите си, като подкупва всеки, който може да спомене нещо за Сиглър и ако предположенията ми са верни, убива мъжете, които са му помогнали да извадят статуята. После, използвайки влиянието си във Военноморските сили, промъква Сиглър и статуята на борда на „Циклопи“. Корабът потъва и отнася тайната със себе си.

Очите на археолога се изпълниха с нарастващо любопитство.

— В това вече не можеш да си сигурен — рече той.

— Какво друго е тръгнал да търси Лебарон, ако не Ла Дорада?

— Разказът ти звучи много правдоподобно — призна О’Мийра, — но оставя вратичка за един спорен въпрос: защо Готшолк просто не е убил Сиглър, след като е взел статуята? Защо е държал жив англичанина?

— Много просто. Генералният консул е бил обхванат от треска за злато. Искал е не само Ла Дорада, но и смарагдения град. А Сиглър е бил единственият жив човек, който е можел да го упъти или заведе дотам.

— Харесва ми начина, по който разсъждаваш, Дърк. Твоята невероятна теория подтиква към още едно питие.

— Вече е късно, затвориха бара. Май искат да ставаме, за да могат хората да почистят и да се прибират по домовете.

Лицето на О’Мийра посърна.

— Има едно хубаво нещо в примитивния начин на живот — никакво работно време, никакъв полицейски час. — Той допи последната глътка в чашата си. — Е, какви са ти плановете?

— Не са сложни — усмихна се Пит. — Просто ще намеря „Циклопи“.