Клайв Къслър
Циклопи (5)

4.

Лъскавият корпус на уиндсърфа пореше развълнуваната вода с изяществото на стрела. Гладката му и нежно извита форма беше както приятна гледка за окото, така и благоприятстваше за набиране на висока скорост по вълните. Имаше може би най-опростената ветроходна система — дъската му беше направена от полиетиленова обвивка, отлята върху сърцевина от втвърдена пластмасова пяна, което я правеше лека и гъвкава. Под кърмата беше монтирана стабилизаторна дъска, или перка, служеща за странично управление, а в средната част отдолу излизаше дървена плоскост във формата на кама, която предпазваше лодката да се измества странично от вятъра.

За алуминиева мачта, монтирана на борда със сферичен шарнир, бе опънато триъгълно платно, боядисано в пурпурночервено с широка тюркоазносиня лента. Метална тръба опасваше мачтата и платното и бе здраво хванато от дълги тънки ръце с груба и мазолеста кожа.

Дърк Пит беше изморен, по-изморен, отколкото притъпеното му съзнание можеше да понесе. Имаше чувството, че мускулите на краката и ръцете му са покрити с олово, болката в гърба и раменете ставаше все по-силна с всяка маневра на уиндсърфа. Поне една трета от последния един час той се преборваше с все по-неудържимия копнеж да се отправи към най-близкия бряг и да се просне върху пясъка.

Погледна през изрязания в платното прозорец към шамандурата, отбелязваща последния наветрен етап от състезанието по ветроходен маратон от Бискейнския залив до фара на Кейп Флорида на Кий Бискейн. Внимателно зае положение, за да заобиколи шамандурата. Обръщайки платното — най-изящната маневра в уиндсърфинга, той започна да си проправя път през натовареното движение, като прехвърли товара си върху кърмата на дъската и насочи носа й по новия курс. После, хванал здраво мачтата с една ръка, завъртя такелажа по посока на вятъра, измести крака и освободи гика с другата ръка, а след това опъна плющящото платно срещу вятъра. Подет от свежия вятър, духащ от север със скорост двайсет възела, уиндсърфът побягна по разбуненото море и скоро достигна скорост трийсет километра в час.

Пит с изненада установи, че от общо четирийсет и един състезатели, повечето от които бяха поне петнайсет години по-млади от него, той беше трети — само на двайсет метра зад първите двама.

Многоцветните платна от флотилията уиндсърфи проблясваха върху синьо-зелената вода като бясно въртяща се призма. Финалът вече се виждаше. Пит внимателно наблюдаваше сърфиста пред него, изчаквайки удобен момент да щурмува. Но преди да предприеме опит да го изпревари, съперникът му прецени погрешно една вълна и цопна във водата. Сега Пит стана втори на оставащите до финала само осемстотин метра.

В този момент по безоблачното небе премина зловеща, тъмна сянка и той чу шума от изпускателните тръби на витлови самолетни двигатели. Погледна нагоре и отвори широко очи от изумление.

На височина не повече от сто метра, закривайки слънцето като при затъмнение, от небето се спускаше дирижабъл, чиято носова част бе насочена право към флотилията от уиндсърфи и се създаваше впечатлението, че е изпуснат от контрол. Двата му двигателя се въртяха едва-едва на празен ход, но той бясно цепеше въздуха благодарение на силния вятър. Уиндсърфистите наблюдаваха безпомощни как огромният нашественик пресича пътя им.

Гондолата му се удари в гребена на една вълна и дирижабълът отскочи отново нагоре, задържайки се на метър и половина над водната повърхност пред водещия уиндсърфист. Младежът, на възраст не повече от седемнайсет години, не успя да обърне навреме платното и се хвърли във водата миг преди мачтата и платното му да бъдат съдрани на парчета от дясното витло на дирижабъла.

Пит ловко издърпа под остър ъгъл платното си и пое курс, успореден на развилнелия се въздушен кораб. С крайчеца наоколо си мерна името — „Проспъртиър“, изписано с огромни червени букви на едната му страна. Вратата на гондолата беше отворена, но той не забеляза никакво движение вътре. Извика, но гласът му се изгуби в шума на изпускателните тръби на двигателя и вятъра. Тромавият летателен апарат препускаше по морската повърхност, сякаш преследваше своя собствена цел.

Изведнъж Пит почувства ледени тръпки по гърба си. „Проспъртиър“ се бе устремил към намиращия се само на четиристотин метра бряг, и то право към просторната тераса на хотел „Сонеста Бийч“. Макар че ударът на по-лекия от въздуха летателен апарат в солидна постройка нямаше да причини големи щети, съществуваше голяма опасност от пожар, който щеше да избухне от пробитите резервоари за гориво и да обхване стаите на унесените в сън гости или на хранещите се на терасата.

Забравяйки за вцепеняващото го изтощение, Пит изви уиндсърфа си по посока, която щеше да пресече пътя на огромния заоблен нос на дирижабъла. Гондолата подскочи върху друга голяма вълна и въртящото се витло хвърли облак солени пръски в очите му. За миг зрението му се замъгли и той за малко да загуби равновесие. Приклекна и овладя малкия си плавателен съд, докато скъсяваше разстоянието. На плажа тълпи от хора махаха възбудено с ръце и сочеха към необикновената гледка, която стремително се приближаваше към полегатия бряг в подножието на хотела.

Пит трябваше да прецени точно времето — втори път шанс нямаше да има. Пропуснеше ли мига, витлата щяха да разкъсат тялото му на парчета. Главата му се замая, издръжливостта му беше на път да го напусне. Почувства, че мускулите му вече не откликват на командите на мозъка му. Напрегна последни сили, когато уиндсърфът му се плъзна под носа на дирижабъла.

И точно тогава отскочи.

Ръцете му сграбчиха едно от предните въжета на „Проспъртиър“, но се плъзнаха по мократа им повърхност и одраха кожата на пръстите и дланите. Докаран до отчаяние, той усука крак около въжето и с последни сили успя да се задържи на него. От тежестта му носът се наклони надолу и го повлече под повърхността на водата. Той се закатери по въжето и подаде глава над нея. Пое си въздух и изплю солената вода. Ролите се размениха — преследвачът стана пленник.

Плаващото тяло на Пит не беше достатъчно да спре въздушното чудовище, още по-малко да намали инерцията му от вятъра. Беше вече на път да се пусне от рискованата си опора, когато краката му опряха в дъно. Понесен от дирижабъла по високите вълни, той имаше чувството, че се вози в увеселително влакче. След миг се намери изхвърлен върху топлия пясък на плажа. Вдигна поглед и видя, че ниската крайбрежна дига на хотела отстоеше само на трийсет метра.

Боже мой, ужаси се Пит, след няколко секунди „Проспъртиър“ щеше да се разбие в хотела и вероятно да избухне. И не само това — въртящите се витла щяха да се разтрошат от удара и металните парчета щяха да се посипят върху слисаните хора със смъртоносната сила на шрапнел.

— За бога, помогнете ми! — извика Пит.

Струпаните на плажа хора стояха вцепенени, с отворени уста, и прехласнати като деца наблюдаваха странния спектакъл. Изведнъж две девойки и едно момче припнаха към дирижабъла и грабнаха едно от влекалните въжета. След тях се затича спасителят, следван от една възрастна пълна жена. Тогава бентът от хора се отприщи и още двайсетина зяпачи се втурнаха след тях и се скупчиха между влекалните въжета. Все едно че полуголи аборигени предизвикваха разбеснял се бронтозавър на решителна борба.

Голи ходила затъваха в пясъка и оставяха дълбоки бразди, докато упоритото тяло над главите им ги влачеше по плажа. От дърпането на носовите въжета корпусът се завъртя и огромната перкообразна опашка се изви в дъга от 180 градуса и застана с лице към хотела, колесникът под гондолата се вряза между храстите, издигащи се върху горната част на дигата и витлата минаха на косъм над бетона, поваляйки клони и листа.

Силен порив на вятъра откъм морето тласна „Проспъртиър“ над терасата и той, мачкайки по пътя си плажни чадъри и маси, устреми кърмата си право към петия етаж на хотела. Въжетата се отскубнаха от ръцете и вълна от безпомощни хора се затъркаля по пясъка. Битката изглеждаше загубена.

Пит успя с мъка да се изправи на крака и ту тичайки, ту препъвайки се, се добра до най-близкото палмово дърво. С последни отчаяни усилия върза за него въжето, което държеше, и трескаво се замоли то да издържи на напъна.

Въжето пое хлабината и се изопна докрай. Петнайсетметровата палма потръпна, полюшна се и се преви за няколко секунди. Множеството едновременно затаи дъх. После дървото мъчително бавно започна да се изправя и зае първоначалното си положение. Плитките корени се оказаха здраво впити в земята и дирижабълът спря, перките се задържаха на около метър и половина от източната стена на хотела.

Двеста души нададоха радостни викове и започнаха да ръкопляскат. Жените подскачаха и се смееха, мъжете с гръмогласни викове вдигаха палци един към друг. Едва ли някой печелещ спортен отбор се е радвал на толкова спонтанни овации. Охранителите на хотела изникнаха като призраци и започнаха да отстраняват хората от все още въртящите се витла.

Целият в пясък, Пит стоеше до дървото и докато си поемаше дъх, започна да чувства болката в ожулените си от въжето ръце. Вдигна поглед и за първи път огледа подробно въздушния кораб — смая се от старинната конструкция. Нямаше съмнение, че тя предшестваше съвременните въздушни балони на „Гудиър“.

Той тръгна между прекатурените маси и столове и се качи в гондолата. Екипажът вътре беше все още привързан за седалките си — никой не помръдваше, нито издаваше звук. Пит се наведе над пилота, намери ключовете за запалването и изключи двигателите. Те изпукаха един-два пъти и замлъкнаха, витлата се завъртяха още веднъж по инерция и застинаха неподвижно.

Настъпи гробна тишина.

Пит сбърчи вежди и огледа вътрешността на гондолата. Не видя следи от повреда, измервателните уредите и механизмите за управление изглеждаха напълно в ред. Онова, което го удиви, беше прекомерната електроника. Градиометърът за откриване на желязо, хидролокаторът за странично сканиране и поддънният профилограф за изследване на морското дъно — всички те бяха уреди, необходими за подводна изследователска експедиция.

Пит не забеляза морето от човешки лица, които надничаха през отворената врата на гондолата, нито чу пулсиращия вой на приближаващите се сирени. Чувстваше се напълно отдалечен от действителността и дезориентиран за миг. Горещината и влагата бяха натежали от зловеща тайнственост и от противната миризма на разлагащи се човешки тела.

Единият от екипажа стоеше приведен над малка масичка, захлупил лице върху кръстосаните си ръце, сякаш спеше. Дрехите му бяха влажни и изцапани. Пит постави ръка върху рамото му и леко го разтърси. Плътта му не беше втвърдена, напротив, усети я мека и пихтиеста. Ледени тръпки го побиха и кожата му настръхна, а в същото време по цялото му тяло се стичаха струйки пот.

Той отново насочи вниманието си към призрачните фигури, седнали пред командното табло. Лицата им бяха покрити с дебел пласт мухи, разлагането бе унищожило всякакви следи от живот. Кожата им се бе свлякла от плътта като спукани мехури след изгаряне. Челюстите им висяха, устата им зееха, а езиците им бяха изсъхнали и влезли дълбоко в гърлото. Очите бяха отворени и гледаха в нищото, очните им ябълки бяха матови и замъглени. Ръцете им с посинели нокти стояха върху механизмите за управление. Необуздавани от ензими, бактериите бяха образували газове, които по отвратителен начин издуваха коремите им. Влажният въздух и високите температури на тропика ускоряваха неудържимо процеса на гниенето.

Разложените трупове в „Проспъртиър“ бяха долетели от незнаен гроб — страховит екипаж във въздушен кораб костница, поел към призрачна мисия.