Клайв Къслър
Циклопи (31)

30.

Следващите два часа Пит прекара в леглото, легнал по гръб и заслушан в звуците от отварянето и затварянето на метални врати и на стъпките вън от килията си. Младият пазач му носеше храна и го изчакваше да я изяде, за да е сигурен, че всички прибори ще са налице, когато си тръгнеше. Този път младежът изглеждаше в по-добро настроение и не беше въоръжен. Освен това остави вратата отворена, докато Пит се хранеше и така му предостави възможност да огледа бравата.

Пит с изненада откри, че тя беше най-обикновена брава с топчеста дръжка. Явно, че помещението никога не е служило за затворническа килия. Най-вероятно е било склад.

Той разбърка с лъжицата купата с противната на мирис задушена риба и я върна на пазача. Повече го интересуваше да види затварянето на вратата, отколкото да погълне тази помия, която със сигурност беше първата стъпка към психологически ход, целящ да понижи душевните му защитни механизми. Пазачът излезе и рязко дръпна крилото на вратата след себе си. Пит нададе слух и чу ясно единично щракване веднага след хлопването.

Коленичи и внимателно огледа процепа между вратата и металната пластинка на страничната част на касата. Процепът беше широк 1/6 от сантиметъра. После претършува килията, за да намери някакъв предмет, който да е толкова тънък, че да влезе в процепа и да избута езичето на бравата.

Леглото с пухения дюшек беше направено изцяло от дърво. По него нямаше никакъв метал, повърхностите му бяха съвсем гладки. Крановете на мивката бяха порцеланови, а тръбите под нея и на казанчето на тоалетната не му предлагаха нищо, което да можеше да се извие и откърти с ръце. Извади късмет с гардероба. Всяка от пантите щеше да му послужи чудесно, само че беше невъзможно да свали винтчетата с ноктите на пръстите си.

Тъкмо размишляваше над този проблем, когато вратата се отвори и младият пазач застана на прага. Огледа внимателно килията, после рязко махна с ръка на Пит да го последва. Поведе го през лабиринт от бетонни коридори и най-накрая спря пред врата, номерирана с числото 6.

Пит бе грубо избутан да влезе в малка като кутийка стая с противна миризма. Подът беше циментов, с канал в средата. Стените бяха боядисани с мрачен червен цвят, който още повече подсилваше зловещите на вид петна по тях. Единственото осветление идваше от една слаба жълта крушка, която висеше от тавана. Това беше най-потискащата стая, в която бе попадал Пит.

В стаята нямаше никакви мебели, освен един обикновен, олющен дървен стол и бюро. Вниманието на Пит бе привлечено от мъжа, който седеше на стола. Имаше безизразни като кубчета лед очи. Беше трудно да се определи височината му, но гръдният му кош и раменете бяха толкова масивни, че изглеждаха изкривени от собствената си тежест — като на тяло, подлагано на хиляди часове тежък физически труд. Главата му беше обръсната, а лицето можеше да мине и за хубаво, ако не беше кривият нос, който стоеше напълно чужд на останалите черти. Мъжът носеше гумени ботуши и памучни къси панталони. Като се изключеха мустачките му в стил Бисмарк, лицето му се стори странно познато.

Без да вдига поглед, мъжът започна да чете списък от престъпления, в които бе обвинен Пит. Те започваха с нарушаване въздушното пространство на Куба, стрелба по хеликоптер, довела до убийството на екипажа; че е агент на Централното разузнавателно управление, влязъл незаконно в страната. Монотонно изброяваните обвинения завършваха с незаконно влизане в забранена военна зона. Мъжът говореше като американец с лек западняшки акцент.

— Какво ще кажете?

— Напълно виновен.

Огромната ръка му подаде лист и писалка.

— Моля, разпишете признанията си.

Пит взе писалката и разписа листа върху стената, без да прочете съдържанието.

Разпитвачът погледна подписа му и свъси вежди.

— Май че допуснахте грешка.

— Каква грешка?

— Името ви не е Бенедикт Арнолд.

Пит щракна с пръсти.

— Божичко! Прав сте. Това беше за миналата седмица. Тази седмица съм Милард Филмор.

— Много забавно, няма що!

— Тъй като генерал Великов вече е уведомил американските власти за смъртта ми — заговори сериозно Пит, — не виждам смисъл от признания. Все едно да биеш пеницилин в скелет. Кому са нужни тия признания?

— Застраховка срещу злополука, пропагандни причини, дори за някоя сделка — отвърна любезно разпитвачът. — Много причини могат да се намерят. — Той замълча и сведе поглед към разтворената върху бюрото папка. — От досието, което ми даде генерал Великов, научавам, че сте ръководил операцията по изваждането на „Емприс ъв Айрланд“ от река Сейнт Лорънс.

— Точно така.

— Аз също участвах в тази операция.

Пит се вгледа в лицето му. Беше му познато, но не можеше да се сети откъде. Поклати глава.

— Не помня да сте работил в екипа ми. Как се казвате?

— Фос Глай — бавно отвърна мъжът. — Работих от страна на канадците, с цел да осуетя операцията ви.

В съзнанието на Пит мигновено изплува спомена за влекача, вързан за дока в Римуски, Квебек. Тогава беше спасил един английски таен агент, като цапардоса Глай по главата с гаечен ключ. Спомни си също с огромно облекчение, че тогава Глай беше с гръб и не видя приближаването на Пит.

— Значи не сме се срещали лице с лице — рече спокойно Пит, вторачвайки се в Глай, за да види дали онзи ще го разпознае, но той дори не мигна.

— Вероятно не.

— Много сте далеч от дома.

Глай сви огромните си рамене.

— Работя за онзи, който плаща най-много долари за специалните ми услуги.

— В случая машината за пари бълва рубли.

— Превърнати в злато — поясни Глай. Той въздъхна, стана и се протегна. Кожата му беше толкова опъната, че вените му неприятно изпъкваха. Както бе изправен, голото кубе на главата му стигаше до нивото на брадичката на Пит. — Ще ми се да си поприказваме още за миналите събития, господин Пит, но ми трябват отговорите на други няколко въпроса и подписа ви под тях.

— Ще говоря на каквато тема пожелаете само когато получа уверението, че Лебарон и приятелите ми няма да пострадат.

Глай не отговори, по лицето му бе изписано безразличие.

Пит почувства, че ще последва удар и напрегна тялото си, за да го отбие. Но вместо това Глай бавно протегна ръка и хвана Пит за основата на врата откъм меката част на рамото. Отначало стискаше леко, после постепенно пръстите му се впиха яко и болката го запари като огън.

Пит хвана с две ръце Глай през кръста и се опита да се отскубне от железните му клещи, но все едно че се опитваше да изтръгне с корените шестметров дъб от земята. Стисна толкова здраво зъби, че за моментен помисли, че ще ги счупи. Пит слабо дочу гласа на Глай.

— Добре, Пит, не е нужно да се подлагаш на всичко това. Просто ми кажи кой ти нареди да нахлуеш в този остров и с каква цел. Не е нужно да се подлагаш на мъчения, освен ако не си мазохист. Уверявам те, че никак няма да ти бъде приятно. Кажи на генерала всичко, което иска да узнае. Каквото и да криеш, то няма да промени хода на историята. Защо трябва костите ти ден след ден да се трошат, ставите ти да се превръщат в пихтия, а сухожилията ти — в картофено пюре? Защото точно това ще ти се случи, ако не играеш играта. Ясен ли съм?

Безбожната болка се поуспокои, когато Глай охлаби хватката си. Пит се олюля на краката си и с полуотворени очи се втренчи в издевателя си, като в същото време разтриваше с една ръка основата на врата си. Знаеше, че каквато и история да разкаже, била тя истинска или измислена, никой няма да й повярва. Мъчението щеше да продължи, докато физическите му сили се изчерпят и тялото му стане безчувствено.

Той попита любезно:

— Получавате ли допълнително възнаграждение за всяко признание?

— Аз не работя с комисионна — отвърна шеговито Глай.

— Печелите — рече непринудено Пит. — Имам нисък праг за болка. Какво искате да призная — опит за убийство на Фидел Кастро или заговор за превръщане на руски съветници в демократи?

— Просто истината, Пит.

— Вече я казах на генерал Великов.

— Да, имам записани думите ти.

— В такъв случай знаете, че госпожа Лебарон, Ал Джордино, Руди Гън и аз се опитахме да открием следи от изчезването на Реймънд Лебарон, тръгнал да търси потънал кораб с предполагаемо съкровище на борда. Какво толкова страшно има в това?

— Генерал Великов го вижда като параван за по-секретна мисия.

— Като например?

— Опит за контактуване с правителството на Кастро.

— „Смехотворно“ е първата дума, която ми дойде в главата. Положително има по-лесни начини за преговори между правителствата.

— Гън ни разказа всичко — продължи Глай. — Вие сте замислили операция да се отклоните в кубински води, където сте щели да бъдете заловени от техен патрулен катер и ескортирани до острова. След като се озовете там, сте щели да предадете жизненоважна информация, свързана с тайни взаимоотношения между САЩ и Куба.

Пит изглеждаше искрено объркан. Все едно че му говореха на патагонски.

— Това е най-тъпата небивалица, която съм чувал.

— Тогава защо сте били въоръжени и сте взривили кубинския патрулен хеликоптер?

— Изобщо не бяхме въоръжени — излъга Пит. — Хеликоптерът внезапно избухна пред очите ни. Не знам каква е била причината.

— Тогава ми обясни защо кубинският патрулен катер не е открил никакви оцелели на мястото на бедствието?

— Ние бяхме във водата. Беше тъмно, а морето — силно развълнувано. Явно не са ни видели.

— И все пак вие, четиримата, сте преплували заедно десет километра в разбуненото от урагана море и сте се озовали невредими на Кайо Санта Мария. Как е било възможно?

— Просто сме извадили късмет, предполагам.

— Е, кой сега говори небивалици?

Пит дори нямаше време да отговори. Най-ненадейно Глай замахна и стовари юмрук в кръста му, близо до левия бъбрек.

Болката и внезапното проумяване изригнаха в него едновременно. Докато потъваше в черното езеро на безсъзнанието, той протегна ръка към Джеси, но тя само се засмя, без дори да помръдне.