Клайв Къслър
Циклопи (12)

11.

Президентът беше от ранобудните хора; ставаше в шест сутринта, правеше трийсетминутна гимнастика, после си взимаше душ и хапваше нещо леко за закуска. Навремето, като младоженец, се измъкваше предпазливо от леглото и безшумно се обличаше, докато жена му още спеше. Тя беше „нощна птица“ и той не искаше да я насилва да става преди 7:30.

Сега облече спортен екип и отиде в дневната стая, за да извади от един шкаф малко кожено куфарче. След като целуна нежно жена си по бузата, слезе по черното стълбище в гимнастическия салон, намиращ се под западната тераса на Белия дом.

В просторната зала, оборудвана с най-различни гимнастически уреди, нямаше никой, освен един набит мъж, който лежеше по гръб върху една пейка и вдигаше щанги. С всяко повдигане изпъшкваше тежко, като жена по време на раждане. Пот се стичаше по кръглата му глава с гъста, ниско подстригана коса с цвят на слонова кост. Коремът му беше огромен и космат, ръцете и краката му изглеждаха като същински кютуци. Спокойно можеше да мине за застаряващ цирков борец.

— Добро утро, Айра — поздрави го президентът. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Дебелият мъж остави щангата върху чифт куки над главата му, стана от пейката и стисна ръката на президента.

— Драго ми е да те видя, Винс.

Президентът се усмихна. Никакъв поклон, никакво раболепничене, никакво обръщение „господин президент“, все същият си беше този Айра Хейгън, рече си наум той, непреклонен и решителен.

Твърдоглавият някогашен таен агент не отстъпваше пред никого.

— Надявам се, не възразяваш, че се срещаме тук.

Хейгън се разсмя и гръмкият му, дрезгав смях отекна в стените на гимнастическия салон.

— Получавал съм инструкции и на по-кофти места.

— Как върви ресторантският ти бизнес?

— Печелим добре, откакто сменихме континенталната кухня с американска. Цените на ястията живи ни изядоха. Двайсетте вида ордьоври със скъпи сосове и подправки ни излизаха доста соленичко. Затова се ограничихме само с пет вида специалитети, които не се предлагат в скъпите ресторанти — шунка, пилешко, печена риба в гювече, задушено и месно руло.

— Звучи чудесно — отбеляза президентът. — От дете не съм се натъквал на вкусно месно руло.

— Клиентите ни харесват заведението, особено откакто подобрихме обслужването и създадохме интимна обстановка. Сервитьорите ни са облечени със смокинги, на масите ни има свещници, стилни прибори, а храната се поднася по европейски маниер. И най-хубавото е, че хората приключват по-бързо с вечерята и така по-често се освобождават маси.

— И приключваш без загуба от храната, а печелиш от твърдия алкохол и виното, нали?

Хейгън пак се разсмя.

— Я стига, Винс. Аз да не би да се интересувам какво пишат вестниците за теб. Когато станеш „някогашен“ политик, обади ми се и двамата ще открием верига от евтини ресторантчета.

— Липсват ли ти криминалните разследвания, Айра?

— Понякога.

— Ти беше най-добрият таен оперативен работник, с който е разполагало някога Министерството на правосъдието — отбеляза президентът и добави: — Докато не почина Марта.

— Събирането на доказателства за правителството като че ли вече няма значение за мен. Освен това трябваше да се грижа за трите си дъщери, а подобна работа изискваше да отсъствам със седмици от къщи.

— Как са дъщерите ти?

— Много добре. Както вече знаеш и трите ти племеннички се омъжиха щастливо и ме дариха с общо пет внука.

— Жалко, че Марта не доживя да ги види. От четирите ми сестри и двамата ми братя, тя беше любимката ми.

— Предполагам, не ме накара да долетя със самолет на Военновъздушните сили от Денвър, за да си говорим за старото време — смени темата Хейгън. — Как вървят нещата тук?

— Загубил ли си тренинга си?

— А ти забравил ли си да караш велосипед?

Сега президентът на свой ред се разсмя.

— Що за глупав въпрос ти зададох…

— Рефлексите ми са поотслабнали малко, но сивото вещество продължава да щрака сто процента.

Президентът му подаде коженото куфарче.

— Ориентирай се в това тук, докато аз навъртя няколко километра.

Хейгън избърса потта от челото си с хавлиена кърпа и седна на неподвижния велосипед, чиято рамка заплашително се огъна под тежестта му. Той отвори куфарчето и не вдигна глава от четивото в него, докато президентът не „навъртя“ 2 500 километра.

— Какво ще кажеш? — попита го след малко президентът.

Хейгън сви рамене, продължавайки да чете.

— Става страхотно въведение за поредица от развлекателни телевизионни предавания. Непробиваема обезопасителна завеса, тайна дейност в огромен мащаб, неоткрита лунна база. Материал, който би въодушевил Х. Дж. Уелс^[1].

— Мислиш ли, че това е някакъв номер?

— Да речем, че ми се иска да е така. Какво не би искал данъкоплатецът? Да си мисли, че нашата разузнавателна общност се състои от глухи и слепи мутанти. Но ако е някакъв номер, къде е мотивът?

— Освен че е някакъв грандиозен план да се измами правителството, друго не ми идва наум.

— Чакай да го дочета докрай. Съдържанието на последната папка е писано на ръка.

— Това са бележките ми по спомен за това, което ми бе казано на голф игрището. Съжалявам, че пиша с краката си, но така и не се научих да си служа с машина.

Хейгън го изгледа въпросително.

— Нали не си казал никому за това, дори и на съветника ти по охраната?

— Сигурно съм параноид, но въпросният тип „Джо“ се беше промъкнал през кордона от агенти от тайните служби като лисица в кокошарник. И твърдеше, че членовете на „тайното ядро“ били високопоставени служители в НАСА и Пентагона. В такъв случай, естествено, те са внедрили агенти в разузнавателните отдели и сред персонала на Белия дом.

Хейгън прочете внимателно записките на президента от срещата му на игрището за голф, като от време на време се връщаше и на папката за колонията Джърси. Накрая слезе от колелото, седна на една пейка и вдигна поглед към президента.

— На тази увеличена снимка мъжът, седнал до теб в колата, Джо ли е?

— Да. Когато се връщах към сградата на клуба, мярнах един фотограф от „Вашингтон Поуст“, който снимал играта ми с телеобектив. Помолих го да увеличи снимките и да ми ги прати в Белия дом, за да ги подаря с автограф на помощника си на игрището.

— Добре си го измислил. — Хейгън се взря по-отблизо в снимката, после я остави настрана. — Какво искаш да направя, Винс?

— Да научиш имената на „тайното ядро“.

— И нищо повече? Никаква информация, никакви факти за колонията Джърси?

— Когато разбера кои са те — отвърна с глух глас президентът, — ще ги повикам да ги разпитам. Тогава ще сме наясно докъде стигат пипалата им.

— Ако искаш мнението ми, бих окачил медал на всеки от тия момчета.

— Може да направя точно това — усмихна се студено президентът. — Но не и преди да ги спра да започнат кървава битка за луната.

— Значи това довежда до сложна ситуация. Ти не вярваш на никого в истинските разузнавателни среди и наемаш мен да стана твой личен разузнавач.

— Да.

— Какъв е крайният срок?

— Руският космонавтски екип е готов да кацне на луната след девет дни, считано от днес. Необходим ми е всеки час, който мога да открадна, за да предотвратя битка между техните космонавти и нашите лунни колонизатори, която може да се разрази в такъв космически конфликт, че никой няма да е в състояние да го разреши. „Тайното ядро“ трябва да бъде убедено да отстъпи. Нужно ми е да се явят пред мен под секрет, Айра, най-късно двайсет и четири часа преди руснаците да са стъпили на луната.

— Осем дни не е много време за откриването на девет души.

Президентът сви безпомощно рамене.

— Нищо не става лесно.

— Това, че съм ти зет, няма да е достатъчно, за да мина през законните и бюрократични препятствия. Ще ми трябва бетонно прикритие.

— Оставям на теб да си създадеш такова. Разрешително за получаване на секретна информация „Алфа 2“ ще те пропусне през повечето врати.

— Това е добре — рече Хейгън. — Щом вицепрезидентът има „Алфа 3“…

— Ще ти дам номера на обезопасена телефонна линия. Обаждай ми се денем или нощем. Ясно?

— Ясно.

— Някакви въпроси?

— Реймънд Лебарон жив ли е, или мъртъв?

— Не се знае още. Съпругата му отказва да признае, че трупът, намерен в дирижабъла, е негов. И е права. Помолих директора на ФБР, Сам Емет, да вземе на тяхно разположение тленните останки от областното управление в Дейд, Флорида. Сега те се намират във военната болница „Уолтър Рийд“, където също ще им се извърши аутопсия.

— Мога ли да се запознат с доклада на съдебния лекар?

Президентът зачуден заклати глава.

— Ти май никога не оставяш да ти се изплъзне някоя измама, а, Айра?

— Повече от ясно е, че такава има.

— Ще се погрижа да ти осигуря копие.

— И на лабораторните резултати от „Уолтър Рийд“.

— И на тях също.

Хейгън прибра папките в куфарчето, но задържа снимката от голф игрището. Може би за четвърти път изучи отново заснетите лица.

— Вероятно допускаш, че Реймънд Лебарон може и изобщо да не бъде намерен.

— Взех предвид и тази вероятност.

— Девет малки индианчета. А после, осем… не, да кажем седем.

— Седем?

Хейгън вдигна снимката пред очите на президента.

— Не си ли го разпознал?

— Откровено казано, не. Макар да ми каза, че сме се познавали отпреди много години.

— Спомни си бейзболния ни отбор в гимназията. Ти играеше на първа база. Аз бях ляв филдер, а Ленард Хъдсън — кетчер.

— Хъдсън?! — изуми се президентът. — Въпросният Джо е Лио Хъдсън?! Но Лио беше дебелак. Тежеше най-малко деветдесет кила.

— Но после стана атлет. Свали трийсет килограма и спортуваше маратон. Ти никога не си бил носталгично настроен към старата тайфа. Аз обаче поддържам връзки с някои от тях. Не помниш ли, Лио беше мозъкът на училището. Печелеше всякакви награди за научни разработки. После завърши с отличие Станфордския университет и стана директор на Националната физическа лаборатория „Харви Патъндън“ в Орегон. Изобрети и въведе ракетните и космически системи, преди още някой да работеше в тази област.

— Доведи ми го, Айра. Хъдсън е ключът към останалите.

— Ще ми трябва лопата.

— Искаш да кажеш, че е погребан?

— Мъртъв и погребан.

— Кога е станало?

— През 1965 година. При самолетна катастрофа над река Колумбия.

— Тогава кой е Джо?

— Ленард Хъдсън.

— Но нали казваш…

— Трупът му изобщо не бе намерен. Много удобно, нали?

— Значи е фалшифицирал смъртта си — каза бавно президентът. — Кучият му син е фалшифицирал смъртта си, за да осъществи подмолно проекта „Колония Джърси“.

— Блестящо хрумване, като се размислиш. Пред никого не отговаря. По никакъв начин не може да бъде свързан с тайната програма. В състояние е да се преправя на всеки, който може да му е от полза. Един несъществуващ човек има възможност да върши къде-къде повече неща от всеки среден данъкоплатец, чието име, рождена дата и лоши навици се съхраняват в хиляди компютри.

Настана мълчание. След малко се чу суровият глас на президента:

— Намери го, Айра. Намери и ми доведи Ленард Хъдсън, преди адът да се е взривил.

 

 

Държавният секретар Дъглас Оутс дочете трийсетата, последна страница на писмото и вдигна поглед над очилата за четене. Той щателно бе изучил строежа на всяко изречение, като се опитваше да чете и между редовете.

— Според мен е гениално — каза той на заместника си Виктор Уайкоф.

— Нашите експерти са на същото мнение по въпроса — отбеляза Уайкоф. — Семантиката, несвързаната мисъл, непоследователните изречения — всичко това се вмества в обичайната характеристика.

— Не може да се отрече, че звучи като реч на Фидел — вметна Оутс. — Безпокои ме обаче тонът на писмото. Човек остава с впечатлението, че е умолителен.

— Не мисля така. По-скоро той се опитва да изтъкне изключителна секретност с огромна доза спешност.

— Обстоятелствата на предложението му са изумителни.

— Моите хора изучиха писмото от всички страни — каза Уайкоф. — Кастро няма да спечели нищо от такава измама.

— Казваш, че не се е спрял пред нищо, за да се добере до този документ.

Уайкоф кимна.

— Колкото и налудничаво да звучи, но нашите двама куриери, които са го доставили в разузнавателния ни отдел в Маями, казват, че са се промъкнали от Куба в Съединените щати с дирижабъл.