Клайв Къслър
Циклопи (69)

68.

„Ейми Бигълоу“ беше хвърлил котва край модерен пристан, построен от съветски инженери. Оттатък него, на неколкостотин метра от доковия канал, се издигаше светложълтият корпус на „Озеро Зайсан“ — сега тъмен и безлюден. Светлините на града блещукаха в черните води на пристанището. Няколко облака откъм планините минаха над града и продължиха над морската шир.

Командирската машина, руско производство, отби от булевард „Десемпарадос“, следвана от два тежкотоварни военни камиона. Конвоят се придвижваше бавно през пристанищния квартал и накрая спря до товарната рампа на „Ейми Бигълоу“. Един часовой излезе от будката и предпазливо се приближи до колата.

— Имате ли пропуск за влизане в района? — попита той.

Кларк, облечен с униформа на кубински полковник, му хвърли надменен поглед.

— Изпратете да повикат началника на охраната — нареди той строго и добави: — И използвайте „сър“, когато се обръщате към офицер!

Разпознавайки ранга на Кларк в светлината на жълтеникавите натриеви лампи, часовоят застана мирно и отдаде чест.

— Тъй вярно, сър. Ще доложа.

Часовоят изтича обратно в будката и вдигна портативния предавател. Кларк се размърда притеснен на мястото си. Измамата беше жизненоважна, тактиката на твърдата ръка — фатална. Ако бяха нападнали корабите със святкащи оръжия, алармените системи на всички военни гарнизони в града щяха да проехтят. Тогава руснаците, притиснати до стената, щяха да бъдат принудени да задействат експлозивите по-рано от определеното време.

От вратата на близкия склад излезе един капитан, спря се за миг да огледа чакащата колона, след това се приближи откъм пътническата страна на командирската машина и отдаде чест на Кларк.

— Капитан Роберто Херас — представи се той. — На вашите услуги, сър.

— Полковник Ернесто Перес — отвърна Кларк. — Имам заповед да сменя вас и хората ви.

По лицето на Херас се изписа смущение.

— На мен ми е наредено да охраняваме корабите до утре до обед.

— Има промяна — отвърна рязко Кларк. — Съберете хората си за оттегляне обратно в казармата.

— Ако не възразите, полковник, бих искал да чуя потвърждението на заповедта от моя командир.

— А той пък ще трябва да се обади на генерал Мелена, който обаче е в леглото си и спи. — Кларк го загледа с присвити, студени очи. — Едно писмо, свидетелстващо за вашето неподчинение, няма да ти е от полза, когато дойде време за повишаването ви в майорско звание.

— Моля ви, сър, съвсем не отказвам да се подчиня на висшестоящ началник.

— Тогава ви съветвам да приемете пълномощието ми.

— Да, полковник. Аз… аз не се съмнявам в думите ви… — отстъпи той. — Ще събера хората си.

— Направете го.

Десет минути по-късно капитан Херас доведе под строй отряда от двайсет и четирима охранители. Кубинците приеха смяната на дежурството на драго сърце. Всички се радваха, че ги освобождават и ще се върнат в казармата, за да се наспят. Изглежда, Херас не обърна внимание, че хората на полковника останаха скрити в тъмнината на водещия камион.

— Това ли е целият ви отряд? — попита Кларк.

— Да, сър. Всички са налице.

— Заедно с мъжете, които охраняват и другия кораб?

— Извинете, полковник, но оставих часовои на товарната рампа, за да не се качи някой, докато вашите хора заемат местата си. На тръгване ще минем да ги вземем.

— Много добре, капитане. Задният камион е празен. Наредете им да се качат в него. А вие може да използвате моята кола. По-късно ще пратя помощника си в щабквартирата ви, за да я върне.

— Много любезно от ваша страна, сър. Благодаря ви.

Кларк държеше едната си ръка в джоба на панталона, където се намираше 25-калибровия автоматичен пистолет със заглушител, но не я помръдна. Кубинците вече се качваха по сваления заден подвижен капак на камиона под напътствията на един сержант. Кларк отстъпи мястото си на Херас и с нехайна походка тръгна към смълчания камион отзад, където бяха Пит и кубинските моряци.

Камионите направиха завой и вече излизаха от района на пристанището, когато една служебна кола с руски офицер се приближи и спря. Офицерът подаде глава от прозореца на задната седалка, по лицето му беше изписано подозрение.

— Какво става тук?

Кларк пристъпи бавно до колата, заобиколи я отпред и се увери, че единствените й пътници бяха руснакът и шофьорът му.

— Смяна на охраната.

— Не знам да има такава заповед.

— Дойде от генерал Великов — отвърна Кларк и спря на не повече от половин метър от задната врата. Сега видя, че руснакът също е полковник.

— Идвам направо от щабквартирата на генерала, за да направя проверка на охраната. Не ми каза нищо за смяна. — Полковникът отвори вратата, възнамерявайки да слезе. — Трябва да има някаква грешка.

— Няма никаква грешка — отвърна Кларк, после натисна с коляно вратата, за да я затвори отново и стреля между очите на полковника. След това най-невъзмутимо пусна още два куршума в тила на шофьора.

След минути колата бе включена на скорост и бе избутана към тъмната вода между пристаните.

 

 

Мани вървеше начело, следван от Пит и четиримата кубински моряци. Те се качиха забързано по товарната рампа на главната палуба на „Ейми Бигълоу“ и се разделиха. Пит тръгна нагоре по една стълба, а другите слязоха на долната палуба и продължиха към машинното отделение. Кормилната рубка тънеше в мрак и Пит я остави така. В следващия половин час провери с джобно фенерче електронните табла за управление на кораба и високоговорителя и се постарая да запомни добре всяка подробност.

Взе корабния телефон и позвъни в машинното. Мина цяла минута, преди Мани да се обади.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Само проверявам — отвърна Пит. — Аз съм готов.

— Ще има да чакаш, господинчо.

Преди Пит да отговори, в кормилната рубка влезе Кларк.

— С Мани ли говориш? — попита той.

— Да.

— Кажи му да се качи.

Пит предаде бързата команда на Кларк и в отговор бе залят от водопад от неприлични думи.

Не мина и минута, и Мани нахълта в помещението, плувнал в пот и машинно масло.

— Хайде, говори, че имам проблем — обърна се той към Кларк.

— И Моу има, и то по-голям.

— Разбрах. Двигателите са изключени.

— А твоите в нормално състояние ли са?

— Защо да не са?

— Защото съветският екипаж е изпочупил всички възможни вентили на „Озеро Зайсан“ — отвърна мрачно Кларк. — Моу каза, че ще му трябват две седмици, за да го ремонтира.

— Джак ще трябва да го изтегли в открито море с влекач — добави Пит.

Мани се изплю през вратата на рубката.

— После влекачът по никой начин няма да успее да се върне, за да изтегли и петролния танкер. Руснаците не са слепи. Щом изгрее слънцето, ще им стане ясна картинката.

Кларк закима бавно в знак на разбиране.

— Опасявам се, че си прав.

— Какво да правим тогава? — обърна се Пит към Мани.

— Ако това корито имаше дизелови двигатели, след два часа щях да го подкарам. Но то е с парни турбини.

— При това положение колко време ти трябва?

Мани заби поглед в пода и започна да прехвърля в съзнанието си продължителните и сложни процедури.

— Започваме с мъртъв агрегат. Първото нещо, което трябва да направим, е да пуснем в действие дизеловия генератор и да загасим горивните камери в пещта, за да загреем горивото. Тръбите трябва да бъдат подсушени от кондензация, котлите да се запалят и да се пуснат спомагателните устройства. После ще изчакаме налягането на парата да се повиши достатъчно, за да задейства турбините. За всичко това ще са ни нужни четири часа, при условие че всичко върви нормално.

— Четири часа?! — Кларк почувства, че му се завива свят.

— Значи „Ейми Бигълоу“ не може да напусна пристанището преди разсъмване — каза Пит.

— Така излиза. — В гласа на Кларк се долови нотка на отчаяние.

— Не, не излиза така — възрази решително Пит. — Ако успеем да изтеглим дори един кораб от входа на пристанището, ще намалим броя на жертвите с една трета.

— И всички ние да умрем — добави Кларк. — Няма как да се спасим. Преди два часа щях да дам петдесет процента шанс за нас да се спасим. Но не и сега, не и когато твоето старо приятелче Великов види чудовищния си план да дими на хоризонта. И да не забравяме, че не след дълго липсата на съветския полковник, който лежи на дъното на залива, ще бъде забелязана и цял полк ще довтаса тук да го търси.

— Ами и онзи капитан на охраната — допълни Мани. — Много бързо ще му дойде ума в главата, след като си изпати, задето е прекъснал дежурството без съответната заповед.

Звук на тежки дизелови двигатели бавно се усилваше навън и корабната камбана отби три приглушени удара.

Пит се вгледа през прозореца на командния мостик.

— Джак идва насам с влекача.

После се обърна и погледна светлините на града. Заприличаха му на огромна кутия за бижута. Замисли се за множеството деца, които се приготвяха да си лягат, очаквайки с нетърпение утрешните празнични церемонии. Запита се колко ли от тях нямаше да се събудят никога.

— Все още има надежда — каза той след малко и започна да описва какво според него ще бъде най-доброто разрешение за намаляване на разрушението и спасяването на колкото се може повече от Хавана. Когато свърши, замести поглед от Мани към Кларк и обратно.

— Е, приложимо ли е?

— Дали е приложимо ли? — попита слисан Кларк. — Как ни виждаш мен и още трима да държим настрана кубинската армия в продължение на три часа? Това е равносилно на самоубийство.

— А според теб, Мани?

Мани се вгледа в Пит, мъчейки се да прочете нещо в набразденото лице, което едва се виждаше на светлината от лампите на пристана. Защо един американец иска да жертва живота си за хора, които биха го разстреляли, без да се замислят? Разбра, че никога няма да узнае отговора в тъмната кормилна рубка на „Ейми Бигълоу“ и бавно сви рамене в подкрепа на окончателното си изказване.

— Само си губим времето — рече той и се запъти обратно към машинното отделение.