Клайв Къслър
Циклопи (41)

40.

Пит беше излязъл от кубински води и се намираше на главния морски път на Бахамския канал. Но късметът му го изоставяше. Единствените кораби в полезрението му не го забелязаха. Един голям танкер, развяващ панамски флаг, мина покрай него на не повече от миля. Пит се изправи почти с целия си ръст — внимаваше все пак да не се прекатури през ваната — и размаха ризата си, но малкият му плавателен съд остана незабелязан от екипажа на танкера.

Да очаква от един офицер на вахта на командния мостик да насочи бинокъла си точно към мястото и точно когато ваната се издигаше от браздата и се изкачваше до гребена на вълната, преди да се спусне отново и да се загуби от поглед, беше облог, който никой уважаващ себе си букмейкър не би направил. Страшната истина порази Пит — той се явяваше прекалено малък обект.

Вече всичко вършеше механично. Краката му бяха изтръпнали от близо двайсетчасовото клатушкане по водата в тясната вана, а на задните му части излязоха болезнени пришки от непрекъснатото им триене в твърдата й повърхност. Тропическото слънце го прежуряше, но той вече имаше тен, така че слънчевото изгаряне беше най-малкият му проблем.

Морето се бе задържало спокойно, но въпреки това Пит непрекъснато полагаше усилия да поддържа носа на ваната право към вълните и в същото време да изгребва водата от нея. След като изля в извънбордовия мотор и последните капки бензин, напълни тубите с морска вода за баласт.

Очакваше двигателят да поработи още петнайсет-двайсет минути, преди да зажадува за гориво. Тогава всичко щеше да е свършено. Без управление ваната бързо щеше да се наводни и да потъне.

Съзнанието му започна да се притъпява — не бе спал от трийсет и шест часа. Преборваше се със съня, за да поддържа управлението и да изхвърля вода с натежали като олово ръце и сбръчкани от непрекъснатата влага длани. В продължение на безкрайно дълги часове той обхождаше с поглед хоризонта, но не зърваше нищо, което да се задава към мъничката му водна площ. Няколко акули се блъснаха в дъното на бавнодвижещата се вана, а една имаше неблагоразумието да се приближи до въртящото се витло и перката й бе сдъвкана. Пит ги гледаше безстрастно. За миг вяло му мина през ума да им се предложи за храна, като отвори уста и се метне във водата, но бързо осъзна колко е глупава подобна мисъл и веднага я пропъди от съзнанието си.

Вятърът постепенно започна да се усилва. Над главата му се изля кратък пороен дъжд и покри дъното на ваната с двусантиметров пласт вода. Не беше от най-чистата, но все пак беше по-добра от нищо. Той жадно погълна две-три шепи и се почувства ободрен.

Вдигна поглед към блещукащия хоризонт на запад. След час щеше да настане нощ. Със залязващото слънце умираше и последната му искрица надежда. Дори да се задържеше по някакъв начин на повърхността, в тъмнината никой нямаше да го види.

Да беше откраднал фенерче… Късно е вече за умуване, заключи той мислено.

Изведнъж извънбордовият двигател изпращя един-два пъти, после отново възстанови ритъма си. Пит се престраши да намали малко притока на гориво, съзнавайки, че забавя неизбежното само с минута-две.

Пропъди обгърналия го облак на морален срив и напрегна сили, за да изгребва водата от дъното, докато не му отмалеят ръцете или някоя вълна не се разбие в средната част на носената от течението безпомощна малка вана и не я потопи. После изля морската вода от едната туба за бензин. Когато ваната потъна по-надълбоко, му мина през ума, че може да използва тубата като поплавък. Е, докато можеше да движи и последния си мускул, няма да се предаде.

Преданият малък извънбордов двигател се задави веднъж, два пъти и замря. След като от миналата нощ насам бе чувал непрекъснато ритмичното му биене, Пит почувства, че внезапната тишина го задушава. И той се спотаи в обречения малък плавателен съд върху необятното и безразлично море под ясното и безоблачно небе.

Успя да го задържи на повърхността още един час в здрача. Беше толкова уморен, толкова обезсилен, че не забеляза слабото движение на петстотин метра от него.

 

 

Капитан III ранг Кърмит Фултън се отдръпна от окуляра на перископа и по лицето му се изписа питащ израз. Той вдигна поглед към помощник-капитана в другия край на командния пункт на ударната подводница „Денвър“ и попита:

— Засичаш ли нещо с датчиците?

Помощникът му заговори в един от телефоните на командния пункт.

— На радарния екран няма нищо, капитане. От хидролокаторната съобщиха за малък обект, но преди минута връзката е прекъснала.

— Как го определиха?

Отговорът се забави и въпросът бе повторен.

— Операторът казва, че приличал на малък извънбордов двигател, не повече от двайсет конски сили.

— Много е съмнително това нещо — каза Фултън. — Искам да го провериш. Намали скоростта до една трета и дай пет градуса наляво.

Той отново доближи око до окуляра на перископа и увеличи изображението. После, изумен, бавно се отдръпна.

— Дай заповед за излизане на повърхността.

— Видяхте ли нещо?

Той кимна безмълвно.

Всички в командния пункт загледаха очаквателно Фултън. Пръв се обади помощникът му.

— Ще ни кажете ли какво е, капитане?

— Вече двайсет години съм по море — заговори Фултън — и си мислех, че съм видял почти всичко. Но да пукна, ако там горе, на стотина мили от най-близката суша, в една вана за къпане, няма човек!