Клайв Къслър
Циклопи (72)

71.

Докато на пристана битката се разгаряше, малкият „Писто“ взе на буксир „Озеро Зайсан“ и започна да го тегли отначало с кърмата напред. С огромно усилие грамадното единично витло се заби дълбоко в мазната вода и я разбърка като вряща пяна.

20 000-тонният морски съд започна да се движи и докато се плъзгаше към открито море, по сливащия се с тъмнината корпус заиграха отраженията на огнените пламъци. След като излезе от доковете, Джак направи широк завой от 180 градуса и започна да върти кораба с муниции, докато носът му застана с лице към входа на пристанището. Тогава влекалното въже бе освободено и издърпано с лебедка.

В кормилната рубка на „Ейми Бигълоу“ Пит сграбчи кормилото и се надяваше намерението му да се осъществи. Така се беше напрегнал, че не смееше дори да диша. Здраво вързаното носово въже започна да се изпъва и скърца от огромния напън, на който бе подложено от движещия се на заден ход плавателен съд, но упорито отказваше да се скъса. Като куче, дърпащо се на каишката си, „Ейми Бигълоу“ заби леко нос във водата, което увеличи още повече напъна. Въжето остана непокътнато, но болардът бе изтръгнат от основата си с острия звук на разцепващо се дърво.

Корабът потръпна и постепенно започна да се движи заднешком. Пит прехвърли кормилото на другата страна и носовата част бавно описа полукръг, докато корабът се обърна напречно към отдалечаващия се док. Вибрацията от двигателя стихна и скоро морският съд се понесе безшумно по повърхността с кърмата напред, изхвърляйки тънка струя дим от комина.

Като че ли целият пристан се бе подпалил. Пламъците от горящите товарни автомобили хвърляха неземни, трепкащи отблясъци в кормилната рубка. Всички моряци с изключение на Мани се качиха от машинното отделение и застанаха на носовата част. Сега, когато имаше място за маневри, Пит прехвърли докрай кормилото на десния борд и подаде по телеграфа команда „бавен напред“.

Мани потвърди и „Ейми Бигълоу“ престана да завива надясно и започна бавно да пълзи напред.

Звездите на източното небе вече бяха загубили блясъка си, когато отстрани на кораба се очерта тъмният корпус на „Озеро Зайсан“. Пит изчака влекача да се доближи под носа на кораба му и нареди „стоп машини“. Моряците на „Писто“ хвърлиха леко въже, което бе вързано за няколко снадени и степенувани по дебелина въжета. Пит наблюдаваше от командния мостик как биват изтеглени на борда. После дебелото влекално въже беше вдигнато с предната лебедка и здраво завързано.

Същата процедура бе извършена и на кърмата, само че този път с лявата котвена верига от смълчания и дрейфуващ „Озеро Зайсан“. След като веригата бе разположена напреки на борда, брънките й бяха вързани за кърмовите метални части. Беше направено двупосочно свързване. Сега трите плавателни съда бяха вързани един за друг, като „Ейми Бигълоу“ остана в средата.

Джак изсвири веднъж с въздушната свирка на „Писто“ и влекачът потегли напред, изопвайки хлабавината на въжетата. Пит стоеше на крилото на мостика и гледаше назад. Когато един от хората на Мани му направи знак, че влекалната верига на кърмата е изпъната, Пит натисна леко парната свирка и съобщи по телеграфа за „пълен напред“.

Последната стъпка от плана на Пит бе приключила. Петролният танкер бе оставен да се носи свободно по течението по-близо до запасните резервоари за гориво на отсрещната страна на пристанището, но с километър и половина по-отдалечен от гъсто населения център на града. Другите два кораба и смъртоносните им товари вече набираха скорост и се устремяваха към открито море, като влекачът подсилваше мощта на „Ейми Бигълоу“, за да увеличи скоростта на морския керван.

Зад тях огромният стълб дим и пламък се виеше нагоре към ранната синева на утрото. Кларк им бе спечелил достатъчно време, за да се отдалечат, но бе заплатил за това с живота си.

Пит не погледна повече назад. Погледът му бе привлечен като с магнит от фара над сивите стени на Моро Касъл, мрачната крепост, която пазеше входа на хаванското пристанище. Фарът се намираше на пет километра, но сякаш беше на петдесет.

Зарът беше хвърлен. Мани увеличи мощта на другия двигател и двата гребни винта разпениха силно водата. „Ейми Бигълоу“ започна да набира скорост. Двата възела станаха три. Трите станаха четири. Той препускаше към канала под фара като шотландски расов кон по време на надбягване.

Намираха се на четирийсет минути от благополучното си завръщане у дома. Но предупреждение нямаше и немислимото тепърва предстоеше.

* * *

Майор Борчев заобикаляше живите въглени, които падаха и съскаха във водата. Плувайки под пилоните, той чуваше гърмежите на автоматичните оръжия и виждаше как пламъците изригват към небето. Мръсната вода между доковете беше хладка и вонеше на мъртва риба и дизелово гориво. Повдигна му се и той повърна гнусната вода, която бе нагълтал, когато непознатият кубински полковник го бутна от дока.

Едва след като преплува около километър и половина, видя стълба и се качи на един изоставен кей. Изплю събралата се отвратителна на вкус слюнка и се затича към горящия автомобилен конвой.

По дока бяха пръснати изгорели до черно и тлеещи тела. Стрелбата беше спряла, след като неколцината оцелели от хората на Кларк избягаха с малка лодка с извънбордов двигател. Борчев тръгна предпазливо сред касапницата. Освен двама ранени, които бяха намерили убежище зад един самотоварач с вилкова хватка, всички останали бяха мъртви. Целият му отряд беше ликвидиран.

Почти полудял от гняв, Борчев залъкатуши между жертвите и както ги оглеждаше, разпозна тялото на Кларк. Обърна агента на ЦРУ по гръб и се вгледа в безвзорните му очи.

— Кой си ти? — попита ненужно той. — За кого работиш?

Отговорите си бяха отишли заедно с Кларк.

Борчев хвана отпуснатото тяло за колана и го завлачи до края на дока, след което го изрита във водата.

— Да видим сега дали ще ти хареса! — изкрещя той като обезумял.

После тръгна безцелно между труповете. Минаха десетина минути, преди да дойде на себе си. И тогава съзна, че трябва да докладва на Великов. Единственият предавател, с който бе дошъл, се беше разтопил в челния камион и той хукна да обикаля пристана, за да открие телефон.

На една от постройките видя табела, обозначаваща стая за почивка и забавление на докерите. Блъсна я два-три пъти с рамо и я отвори. Напипа на стената ключа за осветлението и запали лампата. Помещението беше обзаведено със стари зацапани дивани. Върху няколко маси имаше шахматни дъски и игри на домино. В дъното се виждаше хладилник. На едната стена висяха постери с ликовете на Кастро, Че Гевара, който с надменен израз пушеше пура, и на Ленин със сериозен израз.

Борчев влезе в съседния кабинет и се втурна право към телефона на бюрото. След няколко безуспешни опита да набере номера, се свърза с телефонистката, изливайки ругатни по адрес на неефикасната кубинска телефонна система.

Когато най-накрая успя да се свърже със съветското посолство, облаците над източните хълмове вече оранжевееха и воят на сирените на противопожарните автомобили огласяше пространството над пристана.

 

 

Капитан Мануел Пинон стоеше на крилото на командния мостик на руската фрегата, клас Рига, и гледаше през бинокъл. Първият му офицер го бе събудил веднага след като в пристанищния район бе започнало сражението и пожарът. Той почти нищо не виждаше, тъй като плавателният му съд беше пуснал котва край военноморския док, намиращ се точно в края на водния канал и зданията пречеха на видимостта му.

— Не трябва ли да проверим какво е станало? — попита първият офицер.

— Полицията и пожарникарите ще разберат — отвърна Пинон.

— Намирисва на стрелба.

— По-вероятно пожар в някой склад е възпламенил военни боеприпаси. Най-добре да стоим настрана от противопожарния катер. — Той му подаде бинокъла. — Ти продължи да наблюдаваш, аз отивам пак да си легна.

Пинон вече наближаваше каютата си, когато първият му офицер го настигна тичешком в коридора.

— Сър, не е лошо да се върнете на мостика. Два кораба правят опит да напуснат пристанището.

— Без разрешение?

— Да, сър.

— Да не би просто да се изместват другаде?

Първият офицер поклати глава.

— Посоката им на движение ги извежда към главния канал.

Пинон измърмори кисело.

— Боговете се противопоставят на съня ми.

— Истинският комунист не вярва в богове — изсмя се саркастично първият офицер.

— Опитай се да убедиш в това белокосата ми майка.

Прозявайки се, Пинон се върна на командния мостик и се вгледа през леката мъгла на ранното утро. Два кораба на буксир бяха на път да влязат в канала, отвеждащ към открито море.

— Какво, по дяволите… — Пинон пренагласи фокуса на бинокъла. — Не се вижда никакво знаме, никакви навигационни светлини, никакъв наблюдателен пост на мостика…

— Нито пък отговарят на запитванията ни чрез радиосигналите за намерението им. Като че ли искат да се измъкнат тайно.

— Измет от контрареволюционери, които се опитват да се доберат до Съединените щати — изсумтя презрително Пинон. — Ами да, това е. Друго обяснение няма.

— Да дам ли заповед да отплуваме натам?

— Да, и то веднага. Ще минем пред тях и ще пресечем пътя им.

Още докато говореше Пинон, първият офицер се пресегна и натисна бутона за сирената, която вдигна на крак целия екипаж.

Десет минути по-късно трийсетгодишният плавателен съд, изваден от употреба от руските военноморски сили, след като бе заменен с по-нов и модифициран клас фрегата, потегли напречно на канала. Стомилиметровите му оръдия бяха обърнати и насочени право в бързо приближаващите се кораби фантоми.

 

 

Пит забеляза мигащата сигнална лампа на фрегатата. Изкуши се да включи радиото, но спази предварителната уговорка конвоят да остане смълчан, за да не би някой бдителен дежурен от пристанищните власти или охраната да се включи случайно на същата честота. Пит беше позабравил морзовата азбука, но успя да дешифрира съобщението, подадено от фрегатата, което гласеше: „Спрете незабавно и се легитимирайте!“.

Той не изпускаше от поглед „Писто“. Съзнаваше, че за всеки уклончив ход трябва да се допитва до Джак. Обади се в машинното отделение и предупреди Мани, че фрегатата ще блокира пътя им. Но месинговите телеграфни стрелки останаха на положение „пълен напред“.

Фрегатата вече беше толкова близо, че Пит ясно виждаше кубинския мичман втори ранг, който стоеше скован от духащия от морето бриз. Сигналната лампа започна отново да светва и угасва. „Спрете незабавно или ще стреляме!“

На кърмата на „Писто“ се появиха двама мъже и трескаво започнаха да развиват още от въжето. В същото време влекачът промени посоката си, описа остър завой надясно и застана на дрейф. Тогава Джак излезе от кормилната рубка и се провикна към фрегатата през рупор.

— Дай път бе, скапан морж! Не виждаш ли, че тегля на буксир?

Пинон подмина обидното обръщение. Не очакваше нещо повече от капитан на влекач.

— Нямате разрешение за отплаване. Пращам ви абордажен екип.

— Проклет да съм, ако допусна някой военноморски задник да стъпи на кораба ми.

— Тогава всички ще умрете — отвърна Пинон с весел глас.

Вече не беше сигурен дали това е масов опит за бягство на дисиденти, но странното поведение на влекача и корабите без светлини трябваше да се провери.

Той се надвеси от бордовата ограда на мостика и заповяда на моторния катер на фрегатата и абордажния екипаж да се спуснат на вода. Когато се обърна отново към неизвестния конвой, замръзна от ужас.

Беше твърде късно. В сумрака той не бе видял добре, че корабът зад влекача не беше на буксир. Движеше се самостоятелно и се приближаваше към фрегатата със скорост цели осем възела. В продължение на няколко секунди той само гледаше като ударен. След като се съвзе, изкрещя:

— Пълен напред! Огън!

Заповедта му беше последвана от оглушителен взрив. Снарядите прорязаха тясното пространство между корабите, забиха се в носа и надстройката на „Ейми Бигълоу“ и експлодираха в пламъци и строшени стъкла. Лявата страна на кормилната рубка изчезна, сякаш бе откъртена и смляна от пресата на машина за отпадъци. Стъкла и отломки се сипеха като дъжд от оръдията. С решителност, граничеща със сляпо упорство, Пит се бе навел над кормилото и не го изпускаше от ръце. Имаше късмет, че се отърва само с няколко порязвания и натъртено бедро.

Вторият залп отнесе отсека с морските карти и разсече на две предната мачта. Горната й половина падна зад борда и продължи да се влачи два-три метра, преди въжетата да се откъснат и да заплават свободно на повърхността. Коминът беше разбит и превърнат в куп отпадъци. Един снаряд избухна в отделението за дясната котва и пръсна ръждясалите от солената вода звена на веригата й като шрапнели.

Трети залп не последва.

Пинон стоеше напълно неподвижен, с ръце, вкопчени в бордовата ограда на мостика. Гледаше как черната предна част на „Ейми Бигълоу“ заплашително се издигна с цялата си тежест над фрегатата. Лицето му пребледня, очите го заболяха от гледката, която предвещаваше неминуемата смърт на плавателния му съд.

Гребните винтове на фрегатата биеха усилено водата, но нямаше да могат да я избутат навреме настрани. Беше повече от ясно, че „Ейми Бигълоу“ ще я улучи, съвсем ясни бяха и намеренията на Пит. Той компенсираше и сечеше ъгъла по посока средата на фрегатата. Онези от екипажа й, които бяха на горната палуба и виждаха приближаващото се бедствие, се вцепениха за миг и започнаха да се хвърлят зад борда.

Високият осемнайсет метра нос на „Ейми Бигълоу“ се вряза във фрегатата малко пред задната й оръдейна кула, разкъса плочите на облицовката и навлезе в корпуса почти шест метра навътре. Корабът на Пинон можеше да издържи на сблъсъка и да стигне до брега, преди да се е напълнил с вода, но носът на „Ейми Бигълоу“ с пронизителен звук от стържене на стомана се издигна толкова високо от зейналата рана, че откри кила си с полепнали по него ракообразни животинчета, увисна за миг неподвижно във въздуха и отново се строполи върху фрегатата, разцепвайки я на две. Кърмовата й част мигом се загуби от поглед под водната повърхност.

Водата бързо нахлу през отвора на откъснатата кърма, зашуртя през изкривените отвесни прегради и наводни откритите отсеци. Когато корпусът на обречената фрегата бързо бе превзет от буйния поток, той започна да се накланя назад. Предсмъртната му агония не продължи дълго. Докато „Озеро Зайсан“ бе изтеглен от мястото на сблъсъка, фрегата вече беше потънала, оставяйки няколко моряка да се преборват с водата.