Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cyclops, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Клайв Къслър. Циклопи

ИК „Димант“, Бургас, 1998

Редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 954-731-019-4

История

  1. —Добавяне

77.

Сандекър и Джордино започнаха да търсят Пит в болниците без особен оптимизъм. Налагаше се да прескачат безброй ранени, които лежаха на пода поради липса на свободни легла. Медицински сестри правеха каквото можеха, за да им помогнат, докато екипи от изтощени лекари се бореха за живота на тежко ранените в операционните помещения. Десетки пъти двамата прекъсваха обиколката си, за да помогнат в пренасянето на пълни носилки.

Не намериха Пит сред живите.

Продължиха да търсят в импровизираните морги, пред някои от които чакаха камиони, пъпни с трупове, по четири, по пет реда един върху друг. Малка група от балсаматори работеше трескаво, за да предпази избухването на епидемии. Мъртвите лежаха навсякъде като дървени трупи, с открити лица и празни погледи, насочени към тавана. Много от тях бяха толкова обгорени и осакатени, че беше невъзможно да се разпознаят и затова биваха погребвани церемониално в масов гроб в гробището „Колон“.

Санитар в една от моргите им показа тленните останки на мъж, за когото имало сведения, че бил изхвърлен от морето. Не беше Пит и те не можаха да установят, че това е Мани, защото не го познаваха.

Ранното утринно слънце изгря над опустошения град. Все повече ранени биваха откривани и откарвани в болниците, все повече трупове — в моргите. Военни отряди с байонети кръстосваха улиците, за да предотвратяват плячкосване на домове и обществени сгради. На пристанището пламъците продължаваха да бушуват, но огнеборците вече ги овладяваха. Огромният черен облак все още висеше над града. Според съобщенията на въздушните пилоти източният вятър го носел към Мексико сити.

Потиснати от гледките, на които бяха станали свидетели през нощта, Сандекър и Джордино с облекчение посрещнаха новия ден. Те продължиха с колата, но на три пресечки от Площада на катедралата затрупана от разрушенията улица блокира пътя им. Тръгнаха пеша за временната детска болница, за да потърсят Джеси.

Завариха я да утешава едно малко момиченце, което плачеше, докато лекарят гипсираше тънкото му кафяво краче. Джеси вдигна поглед към приближаващите се Сандекър и Джордино. Очите й несъзнателно се разшириха, но изтощеното й съзнание не ги разпозна.

— Джеси — заговори тихо адмиралът, — аз съм Джим Сандекър, това е Ал Джордино.

Едва след секунди думите му проникнаха в съзнанието й.

— Адмирале! Ал! О, слава богу, че дойдохте! — Тя прошепна нещо в ухото на момиченцето, после стана и прегръщайки и двамата едновременно, заплака неудържимо.

Докторът кимна на Сандекър.

— Тя работи като вол по двайсет и четири часа непрекъснато. Не е лошо да я откъснете за момент оттук, за да си поеме дъх.

Двамата мъже я хванаха за ръка и я изведоха навън. После внимателно я настаниха да седне на едно от стъпалата пред катедралата.

Джордино седна по-долу с лице към нея и я огледа. Тя все още беше облечена в бойната униформа. Сега камуфлажните шарки бяха покрити с петна от кръв. Косата й беше влажна от пот, разчорлена, очите й — зачервени от проникващия навсякъде дим.

— Толкова се радвам, че ме открихте — заговори тя най-сетне. — Сега ли пристигате?

— Снощи — отвърна Джордино. — Търсим Пит.

Тя загледа безцелно гъстия черен облак.

— Вече го няма — промълви тя като в транс.

— Черен гологан не се губи — измърмори под носа си Джордино.

— Всички загинаха: съпругът ми, Дърк и още много други. — Гласът й се загуби.

— Можем ли да намерим някъде кафе? — попита Сандекър, за да смени темата. — С удоволствие бих пийнал една чаша.

Джеси кимна уморено към входа на катедралата.

— Една клета жена, чиито деца са пострадали тежко, прави кафе за доброволците.

— Ще ида да взема — предложи Джордино, стана и изчезна вътре.

Джеси и адмиралът постояха известно време, заслушани във воя на сирените и загледани в подскачащите пламъци в далечината.

— Като се върнем във Вашингтон — заговори пръв Сандекър, — ако мога да ти помогна с нещо…

— Много сте мил, адмирале, но все ще се оправя някак. — След кратка пауза попита: — Мислите ли, че тялото на Реймънд може да бъде намерено и пренесено в Америка, за да го погреба?

— Сигурен съм, че след всичко, което ти направи, Кастро ще удовлетвори молбата ти.

— Странно е, че бяхме въвлечени във всичко това заради съкровището.

— Ла Дорада ли имаш предвид?

Погледът на Джеси беше паднал върху една група хора, които вървяха към тях, но не показа никакви признаци, че ги вижда.

— От петстотин години тя примамва хората да я търсят и повечето от тях са се погубвали от страстта си да я притежават. Глупаво е… много е глупаво да жертваш живота си заради една статуя.

— Тя все още се счита за най-голямото съкровище в света.

Джеси уморено затвори очи.

— Слава богу, че е скрита. Кой знае още колко хора ще убиват заради нея.

— Дърк никога не би се покатерил върху нечии кости за пари — отбеляза Сандекър. — Познавам го много добре. Той тръгна заради самото приключение и предизвикателството да разгадае една мистерия, а не за собствена облага.

Джеси не каза нищо. Отвори очи и едва тогава забеляза приближаващата се група. Не виждаше ясно лицата. Единият от тях изглеждаше висок през жълтеникавата мъгла от дима. Другите бяха по-дребни на ръст. Всички пееха, но тя не долавяше мелодията.

Джордино се върна с малка дъска, върху която димяха три чаши. Той спря и се вгледа продължително в групата, която си проправяше път между развалините пред катедралата.

Фигурата в средата съвсем не беше над два метра висока, мъжът просто бе качил на раменете си малко момченце. То имаше изплашен вид и здраво бе обгърнало с ръце челото на мъжа, закривайки част от лицето му. В едната си мускулеста прегръдка мъжът носеше малко момиче, а с другата водеше още едно момиченце на не повече от пет години. Непосредствено зад тях в редица вървяха десетина-единайсет деца, които пригласяха неуверено на английски. До тях подтичваха кучета и лаеха в акомпанимент.

Сандекър погледна озадачен Джордино. Едрогърдият италианец измига влагата от очите си, сълзящи от дима, и с недоумяващ израз се вгледа в странната и патетична гледка.

Мъжът приличаше на изтощен до крайност призрак. Куцаше, дрехите му висяха на парцали, очите му бяха хлътнали, измършавялото му лице беше нашарено с кръв. Той обаче беше вирнал брадичка и пееше с ехтящ глас, а децата повтаряха след него.

— Трябва да се връщам на работа — каза Джеси и едва-едва се надигна, за да стане. — Ония деца вътре имат нужда от помощ.

Групата беше вече близо и Джордино чу ясно песента, която пееха.

Аз съм смел, безстрашен янки…

Челюстта на Джордино увисна, очите му щяха да изскочат от изненада. Той изхвърли напред едната си ръка и засочи като онемял към групата. После хвърли през рамо дъсчицата с чашите и се втурна като луд надолу по стълбите на катедралата.

— Това е той! — изкрещя Джордино с пълно гърло.

Един жив племенник на чичо Сам.

Роден на четвърти юли.

— Какво? Какво каза? — извика след него Сандекър.

Джеси мигом скочи на крака и без да обръща внимание на смазващата я умора, се затича след Джордино.

— Той се върна! — викна тя.

Тогава и Сандекър хукна надолу по стълбите.

Децата спряха насред песента и се скупчиха около мъжа, изплашени от внезапната поява на тримата души, които викаха и тичаха към тях. Кучетата застанаха в редица пред краката на мъжа и залаяха с всичка сила.

Джордино спря безмълвен на половин метър от групата — не знаеше какво по-смислено нещо да каже. Усмихна се и лицето му засия от задоволство и облекчение. Най-накрая езикът му се отвърза.

— Добре си се завърнал при живите, Лазаре!

Пит се захили дяволито.

— Здрасти, приятел! Да се намира в джоба ти шишенце със сухо мартини?