Клайв Къслър
Циклопи (59)

58.

Както планираше^[1] безшумно в нощта, „Гетисбърг“ представляваше изключително удобна цел. От отворите за изпускане на отработените газове на загасените й двигатели не се виждаше никаква светлина, но мигащите й навигационни светлини я осветяваха от носа до опашката. Намираше се на не повече от четиристотин метра пред и малко под щурмовия изтребител на Холиман, който вече знаеше, че нищо не може да спаси совалката и хората в нея. Само секунди я деляха от огнената й смърт.

Холиман направи няколко механични движения. Показанията на уредите на командното табло сочеха необходимата скорост и навигационните данни, както и положението на системите за доставяне на ракетите до целта. Дигитален компютър следеше автоматически космическата совалка, така че той трябваше само да натисне един бутон.

— Команден център Колорадо, преминавам в режим на автоматично съпровождане на целта.

— Разбрано, Фокс-водач. Четири минути до приземяване. Предприеми атака.

Холиман се разкъсваше от нерешителност. Изпълваше го такова огромно отвращение, че не беше в състояние да помръдне, съзнанието му отказваше да проумее ужасяващото действие, което щеше да предприеме. През цялото време се бе надявал, че всичко това е някаква грешка и „Гетисбърг“, като осъден на смърт престъпник в стар филм, ще бъде „помилвана“ в последния момент от президента.

Неопетнената кариера на Холиман във военновъздушните сили приключи. Независимо от факта, че в момента изпълняваше заповеди, той завинаги щеше да остане човекът, който взриви във въздуха „Гетисбърг“ и хората на борда й. Не помнеше да е изпитвал някога толкова страх и гняв както сега.

Не можеше да приеме, че има зла участ и че съдбата му е отредила ролята на екзекутор. Тихо прокле политиците, които взимат военни решения и които го доведоха до това положение.

— Повтори, Фокс-водач. Като че ли имаше смущение в предаването ти.

— А нищо, команден център, нищо не казах.

— Защо се бавиш? — попита генерал Поуст. — Започвай незабавно атака!

Пръстите на Холиман се поколебаха над пусковия бутон.

— Прости ми, Боже! — промълви той.

Най-неочаквано цифрите на екрана за следене на целта започнаха да се променят. Любопитството му го накара да ги провери набързо. После погледна към космическата совалка. Тя като че ли се отдалечаваше.

— Център Колорадо! — извика той в микрофона. — Тук Фокс-водач. „Гетисбърг“ се отклони от курса за подстъп. Чухте ли ме? „Гетисбърг“ завива наляво и поема на север.

— Чухме те, Фокс-водач — отвърна Поуст и в гласа му се долови облекчение. — Ние също отчитаме на нашия индикатор промяна на курса. Заеми позиция и се придържай близо до совалката. Момчетата в нея ще имат нужда и от най-малката морална подкрепа, която могат да получат.

— С удоволствие — радостно отвърна Холиман и повтори, подчертавайки: — С най-голямо удоволствие.

 

 

В залата на космическия команден център „Джонсън“ цареше потискаща тишина. Наземният екип от четирима диспечери и нарастващата група от научни работници и служители на НАСА нямаха представа за фаталната драма, която се готвеха да разиграят изтребителите на ВВС, и всички бяха потънали в униние. Данните от мрежата им за проследяване пътя на космическата совалка сочеха, че тя внезапно се е насочила на север, но това можеше да значи просто широк или зигзагообразен завой за подготвяне за приземяване.

Всички се стреснаха, когато неочаквано гласът на Джъргънс проряза тишината.

— Хюстън, тук „Гетисбърг“. Чувате ли ме? Край.

Залата мигом се оглуши от буйни викове и ръкопляскания.

Мърв Фоули реагира веднага и отвърна:

— Прието, „Гетисбърг“! Добре сте се завърнали в стадото.

— С истинския Мърв Фоули ли говоря?

— Ако сме двама, надявам се другият да бъде заловен час по-скоро, преди да е изписал имената ни на безброй чекове.

— О, Фоули, това вече си ти.

— Какво ви е положението, Дейв? Край.

— Проследявате ли пътя ни?

— Откакто напуснахте космическата станция, всичките ни системи са в изправност, с изключение на тези за свръзка и насочване.

— В такъв случай знаете, че височината ни е тринайсет хиляди и четиристотин метра, скоростта — хиляда и сто. Ще се опитаме да кацнем на военноморското летище на Кий Уест. Край.

Фоули вдигна поглед към Ъруин Мичъл и лицето му се изопна.

Мичъл кимна и леко потупа Фоули по рамото.

— Тогава да използваме всички средства, за да върнем тия момчета у дома.

— Но совалката се намира на цели шестстотин и четирийсет километра извън обхвата ни — отбеляза с мрачно лице Фоули. — Имаме стотонен въздушен кораб със скорост на снижаване три хиляди метра в минута, с наклон на планиране седем пъти по-стръмен от пътнически самолет. Никога няма да се справим.

— Никога не казвай „никога“ — отвърна Мичъл.

— А сега им предай да се подготвят. И се опитай гласът ти да звучи бодро.

— Бодро? — Фоули пое дълбоко въздух, за да се стегне, после натисна бутана за предаване. — Добре, Дейв, ще поработим над въпроса и ще ви приземим на Кий Уест. На ТАЕМ ли сте? Край.

— Ще използваме всеки трик от наръчника, за да задържим височината. Ще трябва да нарушим нормалната си схема за подход, за да удължим спускането. Край.

— Разбрано. Всички спасителни съоръжения в района са в готовност.

— Може би няма да е лошо да уведомите военноморската база, че ще им се изтърсим на закуска.

— Считай го за сторено — отвърна Фоули. — Бъдете в готовност.

Той изведе на екрана данните за проследяване на пътя. „Гетисбърг“ се бе снижила до 12 000 метра, а й предстоеше да измине още 128 километра.

Мичъл отиде до огромния стенен екран, за да види индикацията на траекторията. Нагласи наушните си слушалки и повика Джъргънс.

— Дейв, тук Ъруин Мичъл. Мини отново на автоматично управление. Чуваш ли ме?

— Чувам те, Ър, но това не ми харесва.

— По-добре е компютрите да извършат този етап на подстъпа. А на двайсет километра преди кацането можеш да минеш отново на ръчно.

— Прието, изключвам.

Фоули погледна очаквателно Мичъл.

— Колко близо са? — само това попита той.

Мичъл пое дълбоко въздух и отвърна:

— На един хвърлей разстояние.

— Ще се справят ли?

— Ако вятърът не се разлудува, ще успеят на косъм. Но промени ли посоката си и задуха странично със скорост пет възела, спукана им е работата.

 

 

В пилотската кабина на „Гетисбърг“ не витаеше страх. Нямаше време за това. Джъргънс много внимателно следеше на компютърните екрани пред себе си траекторията на спускане. Огъваше пръстите си като пианист пред концерт и с нетърпение чакаше момента, в който щеше да поеме ръчното управление за последните маневри за приземяване.

— Имаме си компания — отбеляза Бъркхарт.

За първи път от дълго време насам Джъргънс отмести поглед от уредите към прозореца. Различи един изтребител F-15, който летеше на около двеста метра редом до тях. Докато го наблюдаваше, пилотът му включи навигационните светлини и разклати крилата. Други два изтребителя го следваха във формация. Джъргънс пренастрои радиото си на военна честота.

— Откъде изникнахте, момчета?

— Просто обикаляме квартала да търсим девойки и мярнахме летателната ви машина — отвърна Холиман. — Можем ли да ви помогнем с нещо? Край.

— Да имате влекачно въже? Край.

— Преди малко го скъсахме.

— Благодарим ви все пак, че се навъртате наоколо. Край.

Джъргънс почувства известно облекчение. Ако не улучат пистата на Кий Уест и се разбият, пилотите на изтребителите ще знаят поне накъде да насочат спасителите. Той върна вниманието си отново към показанията на полета и някак между другото се запита защо ли Хюстън не го свързва с военноморското летище на Кий Уест.

 

 

— Какво, по дяволите, значи, че летището на Кий Уест е затворено? — изкрещя Мичъл в пребледнялото лице на инженера до него, който държеше телефонна слушалка. Без да дочака отговора, той грабна слушалката и попита: — С кого разговарям?

— С капитан втори ранг Редфърн.

— Съзнавате ли напълно колко е сериозно положението?

— Обясниха ни всичко, сър, но нищо не можем да направим. Преди няколко часа цистерна с гориво се блъсна в стълба за главното електрическо захранване и прекъсна тока на летището.

— А аварийните ви генератори?

— Захранващият блок продължи да работи нормално в продължение на шест часа, после излезе от строя поради механична повреда. Сега го оправят и вероятно до час ще заработи отново.

— Адски късно! — сопна му се Мичъл. — „Гетисбърг“ е на две минути от вас. По какъв начин можете да я насочвате по отсечката на финалния подстъп?

— По никакъв — отвърна капитанът. — Нито едно съоръжение не работи.

— Тогава оградете пистата със запалени фарове на автомобили и камиони, изобщо с всичко, което може да я освети.

— Ще се постараем, сър, но както сме само четирима дежурни в кулата в този час сутринта, едва ли ще успеем. Съжалявам.

— Не сте единственият, който съжалява — изръмжа Мичъл и тръшна слушалката.

 

 

— Пистата трябваше да е вече в полезрението ни — отбеляза неспокойно Бъркхарт. — Виждам светлините на Кий Уест, но от летището няма и следа.

За първи път по челото на Джъргънс се появиха капчици пот.

— Много странно, че от диспечерската кула не ни се обаждат.

В този момент се разнесе напрегнатият глас на Мичъл.

— „Гетисбърг“, електрозахранването на летището на Кий Уест е прекъснато. Опитват се да осветят пистата с фарове на автомобили. Ръководим подстъпа ви от изток, за да кацнете по западно направление. Пистата ви е дълга две хиляди и четиристотин метра. Ако преминете отвъд нея, ще заорете в едно спортно игрище. Разбрахте ли? Край.

— Прието, кула. Разбрахме.

— В момента сте на три хиляди четиристотин и петдесет метра, скорост четиристотин и десет. Една минута и десет секунди до приземяване. Минете на пълно ръчно управление.

— Прието, минавам изцяло на ръчно.

— Виждате ли вече пистата?

— Все още не.

— Извинете, че се намесвам „Гетисбърг“. — Холиман се бе включил в честотата на НАСА. — Мисля, че ние с момчетата можем да влезем в ролята на пътеводна звезда. Ще минем пред вас, за да ви осветяваме пътя. Край.

— Много мило, приятел — отвърна с облекчение Джъргънс.

След малко видя как трите F-15 изпревариха совалката, забиха носове надолу и ги поведоха към Кий Уест. Подредиха се в редица и включиха светлините си за кацане. В първия момент ярките лъчи се отразиха само във вода, но после осветиха равно крайбрежие и накрая — военноморското летище.

Лицето на Джъргънс издаваше напрежение от пълното му съсредоточаване. Совалката се подчиняваше точно на командите му, но никога не е била предвидена да се рее във въздуха като книжно самолетче. Бъркхарт отчиташе на глас въздушната скорост и височината, за да може Джъргънс да посвети вниманието си изцяло на полета.

— „Гетисбърг“, ти си на деветдесет метра под минимума — предупреди го Фоули.

— Ако я издигна, тя ще загуби скорост и ще блокира.

Като че ли трябваше да мине цяла вечност, преди пистата да добие по-големи размери. Совалката беше само на шест километра от нея, а все едно че беше на сто и шест. Джъргънс не се съмняваше, че ще успее. Трябваше да успее. Всяка клетка на мозъка му искаше „Гетисбърг“ да се задържи във въздуха.

— Скорост триста и двайсет, височина две хиляди и шестстотин, пет километра до пистата — съобщи Бъркхарт. Гласът му бе сипкав.

Джъргънс вече виждаше мигащите лампи на пожарните коли и спасителните съоръжения. Изтребителите летяха над него и осветяваха със светлините си за кацане бетонната лента, дълга два километра и четиристотин метра и широка шейсет метра.

Совалката беше вече към края на наклона на спускане. Светлините й за кацане се отразиха в крайбрежната водна повърхност на не повече от трийсетина метра под нея. До последната възможна секунда Джъргънс се въздържа да натисне бутона за спускане на колесника. Нормалната процедура за кацане изисква първият досег на колелата с пистата да стане на осемстотин и четирийсет метра от челото й, но Джъргънс със затаен дъх се надяваше на чудото да им помогне поне да стигнат до бетона.

Брегът се изниза скоростно под ослепителните светлинни лъчи и се загуби някъде в тъмнината зад тях. Бъркхарт се хвана здраво за страничните облегалки на креслото си и започна монотонно да отчита метрите в низходящ ред:

— Скорост 205, главният колесник е на три метра… два метра… един метър… половин… досег.

Четирите огромни колела на главния колесник тупнаха върху твърдата повърхност и изсвириха от внезапното триене, изпускайки облачета пушек. По-късното измерване щеше да покаже, че Джъргънс е приземил совалката едва на четиринайсет метра и трийсет сантиметра от началото на пистата.

Той внимателно наклони носа й надолу, докато носовия колесник докосне бетона, после натисна до дъно спирачните педали. Когато спря космическия кораб до пълна неподвижност, до края на пистата му оставаха още триста и пет метра.

— Те успяха! — изкрещя по радиото си Холиман.

— „Гетисбърг“ вика командния център Хюстън — заговори Джъргънс със силна въздишка. — Колелата спряха да се движат.

— Великолепно! Великолепно! — извика възбудено Фоули.

— Поздравления, Дейв! — присъедини се и Мичъл. — Никой не би се справил по-добре.

Бъркхарт се обърна към Джъргънс, но не каза нищо, само му направи знак с вдигнати палци на юмруците си.

Джъргънс стоеше на мястото си, обхванат от възбуда и се наслаждаваше на победата си. Изтощеното му съзнание започна да блуждае и той се запита кой ли беше този Дърк Пит. После натисна бутона на вътрешната разговорна уредба.

— Господин Стайнмец?

— Да, командире.

— Добре дошли отново на земята! Вече сме си у дома.