Клайв Къслър
Циклопи (66)

65.

Айра Хейгън слезе от самолета и влезе в залата на летище „Хосе Марти“. Беше се приготвил да се сдърпа със служителите на имиграционната служба, но те само погледнаха дипломатическия му паспорт и го пуснаха да мине без излишни формалности. Докато вървеше към лентата за багажа, до него се приближи мъж с памучен костюм.

— Господин Хейгън?

— Да, същият.

— Том Кларк, директор на Секцията със специални интереси. Лично Дъглас Оутс ме уведоми за пристигането ви.

Хейгън измери с поглед Кларк от горе до долу. Дипломатът беше атлетично сложен, около трийсет и пет годишен, с обгоряло от слънцето лице, тънки мустачки, оредяваща червеникава коса, сресана грижливо напред, за да прикрива оголяващото чело, сини очи и нос, чупен нееднократно. Той раздруса сърдечно ръката на Хейгън точно седем пъти.

— Надали посрещате често американци тук — каза Хейгън.

— Да, малко идват, откакто президентът Рейгън ограничи посещенията на туристи и бизнесмени на острова.

— Предполагам, че знаете причината за пристигането ми.

— По-добре да говорим за това в колата — каза Кларк и кимна към седналата наблизо безлична на вид пълна жена с малко куфарче в скута си.

Хейгън нямаше нужда от повече подробности, за да разпознае в нея полицейски сътрудник със замаскиран предавател, записващ всяка тяхна дума.

След близо час куфарът на Хейгън най-сетне се появи и двамата мъже се отправиха към колата на Кларк — линкълн седан с шофьор. Ръмеше ситен дъжд, но Кларк бе предвидил да вземе чадър. Шофьорът сложи куфара в багажника и потегли към швейцарското посолство, където бе настанена американската секция със специални интереси.

Хейгън беше прекарал медения си месец в Куба няколко години преди революцията и сега Хавана му се стори почти същата, каквато я помнеше. Пастелните цветове на сградите, украсяващи булевардите с палмови дървета от двете им страни, бяха само избледнели. Налегна го носталгия. Улиците, изпълнени с автомобили от петдесетте години — кайзъри, студебейкъри, пакарди, хъдзъни, дори един-два едсъли — събудиха стари спомени. Сред тях можеха да се видят и по-нови фиати от Италия и лади от Русия.

Градът процъфтяваше, но не със страстта от времето на Батиста. Просяците, проститутките и бедните квартали вече ги нямаше, но като цяло навсякъде се забелязваше онази занемареност, характерна за комунистическите страни. Марксизмът е нещо като брадавица върху ректума на човечеството, заключи наум Хейгън.

Той се обърна към Кларк.

— Откога сте на дипломатическа служба?

— Никога не съм бил — отвърна Кларк. — Работя в Управлението.

— ЦРУ.

— Може и така да се каже — кимна Кларк.

— Споменахте Дъглас Оутс.

— Заради летищните подслушватели. Всъщност за пристигането ви ме уведоми Мартин Броган.

— Докъде стигнахте с откриването и обезвреждането на взривното устройство?

Кларк се усмихна мрачно.

— Спокойно можете да го наречете бомба. Няма съмнение, че това е нископродуктивна бомба, която обаче е в състояние да срине със земята половин Хавана и да възпламени пожар, който да изпепели всяка къща и колиба в предградията. Само че още не сме я открили. Имаме таен екип от двайсет мъже, които проверяват района на доковете и въпросните три кораба. Засега все още удрят на камък. Възможно е да търсят обувка в блато. До празничните церемонии и парада остават по-малко от осемнайсет часа. Ще е нужна армия от две хиляди души, за да бъде открита бомбата навреме. И което е още по-лошо, малката ни група трябва да заобикаля мерките за безопасност както от кубинска, така и от руска страна, което спъва работата им. Както изглежда, детонацията според мен е неизбежна.

— Ако успея да се свържа с Кастро и да му предам предупреждението на президента ни…

— Кастро няма да говори с никого — прекъсна го Кларк. — Нашите най-доверени служители в кубинското правителство, а ние разполагаме с петима такива, които заемат най-високи постове, изобщо не могат да се свържат с него. Не ми е приятно да го кажа, но задачата ви е по-безнадеждна от моята.

— Ще евакуирате ли вашите хора?

Очите на Кларк се изпълниха с тъга.

— Не. Всички оставаме тук до края.

Хейгън не каза нищо повече. Колата отби от „Малекон“ и продължи към портала на някогашното американското посолство, където сега бе настанено швейцарското. Двама стражи с униформи на швейцарската армия отвориха високите железни крила.

В същия момент най-неочаквано зад лимузината изникна таксиметрова кола и мина непосредствено зад нея през портала, преди стъписаните стражи да реагират и да го затворят. Колата още не бе спряла напълно, когато от нея изскочиха жена с военна униформа и мъж в опърпано облекло. Стражите бързо се съвзеха и се затичаха към тях, но непознатият мъж ги посрещна приклекнал в поза отчасти като на боксьор, отчасти като на джудист. Те спряха на място и посегнаха към кобурите с автоматичните пистолети. Закъсняха да ги извадят толкова, колкото жената да отвори рязко вратата на линкълна и да се качи в него.

— Американци ли сте или швейцарци? — попита тя.

— Американци — отвърна Кларк, слисан както от противната миризма, която лъхаше от нея, така и от внезапната й поява. — Какво искате?

Отговорът й беше съвсем неочакван. Жената прихна да се смее истерично.

— Господи, говоря така, сякаш питам за сирене.

Едва сега и шофьорът осъзна положението, скочи от мястото си и хвана жената през кръста.

— Чакайте! — възпря го Хейгън, като видя насиненото лице на жената. — Какво става тук?

— Аз съм американка — изрече тя, овладявайки се. — Казвам се Джеси Лебарон. Моля ви, помогнете ми.

— Милостиви боже! — смотолеви Хейгън. — Да не би да сте съпругата на Реймънд Лебарон?

— Да, точно така. — Тя посочи настоятелно към борбата, която се водеше на няколко метра пред тях. — Спрете ги. Мъжът там е Дърк Пит, ръководител на специални проекти в НЮМА.

— Веднага отивам — каза Кларк.

Докато да се намеси, Пит вече бе проснал на земята единия от стражите и се преборваше с другия. Около тях подскачаше кубинският шофьор, размахваше ръце и крещеше да му се плати. Като капак на цялата суматоха от външната страна на затворения портал изневиделица се появиха неколцина полицаи и настояха да им бъдат предадени Пит и Джеси. Кларк не им обърна внимание, разтърва биещите се и плати на шофьора. После поведе Пит към линкълна.

— Откъде, по дяволите, идвате? — попита го Хейгън. — Президентът реши, че сте или мъртви, или арестувани…

— Не тук — прекъсна го Кларк. — Нека първо се махнем от очите на полицаите, преди да са забравили за неприкосновеността на посолството и си позволят нещо повече.

Той бързо избута всички в сградата и през един коридор ги въведе в американската секция. На Пит му бе посочена баня, където той се изкъпа и обръсна. Един от персонала на посолството имаше почти неговия ръст и му услужи с дрехи. Униформата на Джеси бе изгорена на боклука и тя с облекчение изми под душа цялата си миризма на тор. Лекарят на швейцарското посолство я прегледа и проми раните й. Поръча да й донесат питателна храна и й нареди да си почине няколко часа, преди да бъде разпитана от служителите на секцията със специални интереси.

Въведоха Пит в малка заседателна зала. С влизането му Хейгън и Кларк станаха и се представиха официално. Посочиха му стол и тримата се настаниха край масата с тежки, ръчно резбовани крака.

— Нямаме време за дълги обяснения — подхвана Кларк без предисловия. — Преди два дни началниците ми в Лангли ме уведомиха за тайното ви нападение над Кайо Санта Мария. Посветиха ме в тайната, за да бъда готов, ако нещо се провали и даде отражение тук, в Хавана. Не знаех, че всичко е минало успешно, докато господин Хейгън…

— Айра — прекъсна го Хейгън.

— Докато Айра не ми показа строго секретни документи, взети от съоръжението на острова. Освен това той ми предаде, че Мартин Броган и президентът са ме натоварили със задачата да потърся вас и госпожа Лебарон и незабавно да им съобщя, в случай че сте заловени и арестувани.

— Или екзекутирани — вметна Пит.

— Да, и това — потвърди Кларк.

— Е, значи знаете защо Джеси и аз се отделихме от групата и дойдохме в Куба.

— Да. Тя носи спешно съобщение от президента за Кастро.

Пит се отпусна на стола.

— Така. Моята част от задачата е изпълнена. Ще ви бъда благодарен, ако уредите завръщането ми във Вашингтон, след като прекарам тук няколко дни, за да свърша една лична работа.

Кларк и Хейгън си размениха погледи, но никой не посмя да погледне Пит право в очите.

— Съжалявам, че ще объркаме плановете ви — заговори Кларк, — но ни предстои да се справим с много критично положение и вашият опит с корабите може да бъде от полза.

— Няма да ви свърша кой знае каква работа. Изтощен съм до смърт.

— Може ли да ви отнемем още няколко минути и да ви обясним за какво става дума?

— С желание ще ви изслушам.

Кларк кимна с явно задоволство.

— Добре. Айра идва право от президента. Той най-добре ще ви изложи положението. — Кларк се обърна към Хейгън. — Твой ред е, Айра.

Хейгън свали сакото си, извади от джоба на панталона си носна кърпа и избърса потното си чело.

— Ето как стоят нещата, Дърк. Може ли да те наричам направо Дърк?

— Това ми е името.

Хейгън умееше да преценява хората и това, което виждаше сега, му се понрави. Мъжът срещу него не беше от хората, които можеха да бъдат баламосвани. Освен това видът му говореше, че на него може да се разчита. Хейгън свали картите на масата и разказа за руския заговор за убийство на братята Кастро и завземането на властта над Куба. Изложи сбито подробностите около тайното вмъкване на ядрения експлозив в пристанището и предвиденото време за детонацията му.

Когато Хейгън свърши, Кларк описа операцията по откриването на бомбата. Нямало никакво време да докара добре обучен екип за откриване на ядрено оръжие, а и да имаше, кубинците нямаше да го допуснат да припари в града. Разполагал само с двайсет мъже и възможно най-примитивното средство за откриване на радиация. Върху неговите плещи лежала ужасяващата отговорност да ръководи претърсването, но не му трябвало голямо въображение, за да прозре безплодните резултати от недостатъчните му постижения. Той замълча за миг и додаде:

— Следиш ли мисълта ми, Дърк?

— Да — отвърна бавно Пит, — следя я.

— Имаш ли въпроси?

— Няколко, но един е от особена важност. Какво ще се случи на всички нас, ако това чудо не бъде намерено и обезвредено?

— Мисля, че сам можеш да си отговориш — рече Кларк.

— Да, но искам да го чуя от вас.

Лицето на Кларк доби израза на опечален по време на погребение.

— Всички ще загинем — отвърна той кратко.

— Ще ни помогнеш ли? — попита Хейгън.

Пит погледна към Кларк.

— С колко време разполагаме?

— Грубо пресметнато, с шестнайсет часа.

Пит стана от стола и закрачи из стаята, инстинктите му започнаха да разграничават най-същественото в лабиринта от сведения. След минута мълчание, през която Хейгън и Кларк го наблюдаваха очаквателно, той внезапно се наведе над масата и каза:

— Необходима ми е карта на пристанищния район.

Един от персонала на Кларк тутакси му я достави.

Пит я приглади върху масата и започна да я проучва.

— Казвате, че не можете да предупредите кубинците, така ли? — попита той, докато оглеждаше пристанищните съоръжения край залива.

— Не — потвърди Хейгън. — Правителството им гъмжи от съветски агенти. Ако ги предупредим, те няма да обърнат внимание и направо ще смажат операцията ни.

— А Кастро?

— Аз имам задачата да проникна през охраната му и да го предупредя — каза Хейгън.

— И вината да се стовари върху Щатите.

— Съветската дезинформация положително ще се погрижи за това.

— Бихте ли ми дали един молив?

Кларк изпълни желанието му и седна отново на мястото си, впервайки мълчаливо очи в ръката на Пит, която отбеляза едно кръгче на картата.

— Моето предположение е, че корабът с бомбата е акостирал в пролива Антарес.

Кларк повдигна вежди.

— Откъде знаеш?

— Това е най-очебийното място за експлозия, която да причини най-големи разрушения. Проливът е вдаден в сушата почти до сърцето на града.

— Разумно предположение — отбеляза Кларк. — Два от заподозрените кораби са хвърлили котва там, а третият е на отсрещната страна на залива.

— Дайте ми повече сведения за корабите.

Кларк прегледа страницата от документацията, отнасяща се до пристигащите кораби.

— Два от тях принадлежат на търговския флот на Съветския съюз. Третият плава под панамска регистрация и е собственост на корпорация, основана от кубински изгнаници антикастровисти.

— Това е корпорация, която действа под прикритие за КГБ — вметна Хейгън. — Руснаците ще заявят, че кубинските изгнаници са маша на ЦРУ, с цел да ни изкарат главните виновници за разрушението. Нито една държава в света няма да повярва, че не сме замесени.

— Добре обоснован план — каза Кларк. — Те едва ли ще използват някой от собствените им плавателни съдове за пренасяне на бомбата.

— Да, но защо им е да разрушават напразно два кораба заедно с товара им? — почуди се Пит.

— Признавам, че е съвсем безсмислено.

— Кажете ми имената на корабите и вида на товара им.

Кларк извади друга страница от документацията и зачете на глас:

— Единият се казва „Озеро Зайсан“, съветски товарен кораб, пренасящ военни продоволствия и съоръжения. Другият, „Озеро Байкал“ е 200 000-тонен петролен танкер. Мнимият кубински кораб се нарича „Ейми Бигълоу“ и е транспортен кораб, превозващ 25 000 тона амониев нитрат.

Пит се загледа в тавана като хипнотизиран, после попита:

— Петролният танкер ли се намира от другата страна на залива?

— Да, до петролната рафинерия.

— Разтоварен ли е някой от корабите?

Кларк поклати глава.

— Около двата товарни кораба досега не е забелязана никаква дейност, а корабът цистерна все още лежи ниско във водата.

Пит седна отново и хвърли студен, твърд поглед на двамата мъже.

— Господа, били сте подлъгани.

Кларк погледна Пит с мрачен израз.

— Какво имаш предвид?

— Надценили сте публичната тактика на руснаците, а сте подценили коварността им — отвърна Пит. — На никой от въпросните кораби няма ядрена бомба. Защото за онова, което са намислили, те нямат нужда от такава.