Ромен Гари
Корените на небето (10)

IX.

Така неусетно, изправени един срещу друг, те предприеха първите стъпки в онази авантюра, която с помощта на времето би могла да се превърне в легенда за Чад. „Бяха ми напълно ясни“ — ето едно изречение, което винаги безпогрешно привличаше вниманието за момент към онзи, който безспорно съумееше да го произнесе с премерена небрежност, за да възбуди любопитство. В часа за утоляване на жаждата това изречение чудесно послужи на неколцината, чиито плантации с памук наред с толкова други в крайна сметка не бяха конкурентоспособни в сравнение с плантациите от поречието на Нил, чиито златни мини не бяха нищо повече от тема табу, чиито големи панафрикански пътни мрежи се олицетворяваха в края на краищата от един-единствен ръждясал скелет на мост в някой пресъхнал дол. Но истината беше, че Морел нямаше приятели, че прекарваше по-голямата част от времето си в саваната и че никой не обръщаше внимание на пристиганията и отпътуванията му от Фор Лами със смехотворната му петиция, от която хората се измъкваха с вдигане на рамене — никой, освен Орсини. Защото, ако някога е имало човек, на когото събитията да дадат право, човек, който „да не е от расата на измамените“, то това беше точно Орсини — отдавнашният заселник, ловецът, надушващ врага наоколо си, сякаш това бе едничката цел на съществуването му. Нима не беше заявил на висок глас още в самото начало, че този човек е опасен и че подобна дейност винаги крие риска да хвърли Африка в пламъци и кръв? Нима не бе надавал напразно предупредителния вик, оня чудноват вик, едновременно отчаян и подигравателен, който сякаш неизменно принадлежеше на нощната фауна в Чад — причудливо ехо от порив, останал му със сигурност чужд? И накрая, нима не той се усъмни в „немкинчето“? Нима и тогава не беше разпознал един от важните елементи на заговора? Да, Орсини изживя своите мигове на тържество, само дето се бяха оказали твърде кратки и ако се бе превърнал в част от легендата, то с положителност не беше станало така, както бе желал. Допуснал беше фатална грешка нашият Орсини: прекалено дълбоко се бе отъждествил със случилото се. Изгори го силният пламък, който го бе привлякъл. Той пръв беше разпознал следата на дивеча и бе затръбил с рога, и се бе впуснал в нападение с онази страст, която усеща предизвикателство във всяка проява на прекалено благородна придирчивост към човека: сякаш човешката същност се издигаше на десет хиляди метра над земното равнище, на десет хиляди метра над равнището на Орсини. Беше твърдо решен да брани своите мащаби, своите измерения. Като изключим него, единствено отец Фарг бе обърнал някакво внимание на Морел — той се занимаваше най-вече с болните от проказа. Бивш военен свещеник от авиацията на Свободна Франция, този францисканец притежаваше рязък език, сприхава доброта и за щяло и нещяло стоварваше юмрук по масата. Той, който беше наблюдавал как през продължителния поход на Льоклер от Чад до Баварските Алпи падат най-добрите му другари, не понасяше атеистичните съмнения, просто защото те го лишаваха в отвъдното от компанията на неговите братя по оръжие, на които бе останал верен докрай. С рижата си брада и бичия си врат, с речта си, чието простодушие понякога стигаше до богохулство, той приличаше на скитащ монах — „Не е по моя вина — казваше. — Такава ми е конструкцията“ — но в затънтената савана северозападно от Форт Аршанбо водеше образцов живот. Прочут беше с гафовете си, а най-знаменитият сред тях несъмнено щеше да остане завинаги във фолклора на колонията. Та този беше влязъл в историята в Банги, на борда на парахода, осъществяващ връзката с Бразавил по река Конго, а значимостта му се дължеше тъкмо на отчаяното и безмерно усилие на отец Фарг да избягва гафовете. От жаргона на ескадрилата той бе придобил навика да се обръща към всекиго с „рогльо“ и за него хората се деляха на „готини рогоносци“ и „кофти рогоносци“. „Здрасти, рогльо!“ — по такъв дружески начин ви посрещаше. Така се бе случило, че при появата на Фарг на палубата обичайната компания вече се беше събрала. Сред останалите се забелязваше някой си Уар, чиято репутация в този край се бе установила непоклатимо, благодарение на младата му съпруга, която му изневеряваше щедро, открито и без оглед на дискриминацията. Фарг се бе приближил към групата и бе започнал да се ръкува наред с обичайния си поздрав.

— Здрасти, рогльо — повтаряше той и преминаваше към следващия. — Здрасти, рогльо. Здрасти, рогльо. Здрасти, рогльо. Здрасти… — Беше съобразил със светкавична бързина, че държи в огромната си лапа дланта на горкия Уар. Решил бе да прояви изключително присъствие на духа: — Здравейте, господин Уар! — изревал той, доволен, задето най-после бе съумял да покаже, че притежава такт и незабавно беше подхванал, преминавайки към следващите: — Здрасти, рогльо. Здрасти, рогльо. — И така до последния.

Такъв беше отец Фарг — мисионерът любимец на прокажените и страдащите от сънна болест. Прекалено дълго бе живял сред шубраците, в черното сърце на страданието, за да прояви не друго, а припряност, когато му се бе представил някакъв мъж в мисията във Фор Лами, където пристигнал да вдига скандали, че лекарствата пристигат с шест седмици закъснение, под претекст, че нямало пътища; някакъв мъж, значи, който му тикнал под носа смехотворна петиция, в която се говорело за защита на слоновете.

— Можете да си заврете вашите слонове, където поискате — беше се разкрещял преподобният отец с безспорно величавата далновидност. — На този континент има не знам колко страдащи от сънна болест и проказа, да не говорим за фрамбезията^[1], и всичките те, колкото по-малко се тъпчат, толкова повече чукат; пък децата им мрат като мухи, още щом се родят. А за трахома чували ли сте да се говори? А за спирохети? За филариатоза? И сте дошъл да ми дотягате с вашите слонове.

Мъжът — Фарг никога не го бил виждал преди — приличал на излязъл направо от шубрака човек: разгърден, с гамаши, мръсна риза и набола по страните неколкодневна брада. Та мъжът го гледал мрачно. Но отец Фарг, у когото чувствителността не беше преобладаваща черта, бил поразен от пламенния, едва ли не необуздан поглед, в който при все това неочаквано проблясвала искрица лудешка ирония. Той наместил очилата на носа си и повторил още веднъж, заради принципа, но без особена убеденост:

— И сте дошъл да ми дотягате с вашите слонове.

Морел не отвърнал веднага. Свил юмруци, после извадил от джоба си кесия с тютюн и за момент, застанал разкрачен, запазил мълчание, докато свивал цигара, за да укроти, без съмнение, яростта в ръцете си. Най-накрая вдигнал очи.

— Слушай, попе — казал. — Добре. Ти си свещеник. Мисионер. Добре. Ти все си вреш носа право в сърцевината. Имам предвид, че от сутрин до вечер гледаш всякакви рани и всевъзможни грозотии. Добре, съгласен съм. Виждал си какви ли не гадости — човешката нищета, тъй да се каже. Е, нима след като си се нагледал на всичко това, след като си бърсал задника на човечеството, нима не гориш от желание, щом вдигнеш глава, да се изкачиш на някой хълм и да погледаш нещо различно? Нещо красиво и свободно, поне веднъж — една съвсем различна компания?

— Когато ми се прииска да вдигна глава и изпитам необходимост от съвсем различна компания — изкрещял отец Фарг и здравата треснал по масата с юмрук — лично аз не отправям поглед към слоновете!

— Хубаво, попе, хубаво. И ти като другите от време на време имаш нужда да се огледаш около себе си, за да си докажеш, че все още не всичко сме съсипали, изтребили, затрили. И ти като другите имаш нужда да се утешиш, да си кажеш, че все още ни остава нещо красиво и свободно на тази лайняна земя, дори само за да съхраниш вярата си в твоя Господ. Така че подпиши. Не се мъчи да го усукваш, попе, и да търсиш фалшиви оправдания: не подписваш договор с дявола я! Чисто и просто да не избиват повече слонове. По трийсет хиляди годишно. — Внезапно се засмял лукаво. — Спомни си, попе, че те нямат нищо общо с нашите свинства. Те нямат никаква вина, попе, никаква вина.

— Кои те? — изломотил Фарг.

— Слоновете, попе. Че кой друг?

Фарг зяпнал.

— Мам… — Но се усетил навреме. После добавил: — Сядай.

— Оня тип — разказваше по-късно Фарг на отец Тасен, дошъл да го види, а изненада и притесни горкия францисканец с изключителния си интерес към случилото се. За първи път се интересуваше не от изкопаемо на поне сто хиляди години. — Типът седна и известно време помълчахме, разглеждайки се взаимно. Разбирате ли, беше ми забил нож в гърба този мръсник с неговите слонове, „които нямат никаква вина“. Този рогоносец искаше да ми внуши, че хората — ето кой има вина, а какво можех да му отговоря аз, обикновеният свещеник? Че не е вярно ли? А грехът? Първородният грях и прочее, но вие всъщност знаете по-добре от мен. Беше ми забил нож в гърба, беше се прицелил в религията ми. А аз, вие ме познавате, съм човек на действието; дайте ми на мен дребна шарка, жълтеница — там съм в свои води. Но теорията… Между нас да си остане. Вярата, нашия Господ Бог — нося ги у себе си, чак в утробата и вътрешностите си, но не и в разсъдъка. Аз не съм разсъдъчен човек. Тогава му предложих една мастика, а той отказа.

Лицето на йезуита просветля за миг, а бръчките му сякаш се стопиха в младостта на усмивката, Фарг тутакси си спомни, че в ордена не гледаха на него с добро око и неколкократно му бяха забранявали да публикува трудовете си, дори се носеха слухове, че пребиваването му в Африка не било съвсем доброволно. Чувал бе да казват, че в съчиненията си отец Тасен представял спасението като обикновена биологична мутация, а човечеството — такова, каквото го познаваме днес — като архаичен вид, призван да се присъедини в тъмата на еволюцията към други изчезнали видове. Помръкна: намирисваше му на ерес.

— Повторих му, че щом изпитва необходимост да забрави за хората и да се обърне към нещо различно и наистина грандиозно, погрешно се е спрял на слоновете. Би било много по-добре да се обяви в защита на едно друго животно, което е много по-застрашено от изчезване в сърцата на хората, тоест нашия Господ Бог!

Фарг го изрече с такава невинност и простота, че думата „животно“ изобщо не прозвуча като богохулство, а като грубоват и наивен израз на дълбока синовна привързаност.

— Той ме остави да се пъна, а после на лицето му се изписа подобие на усмивка. „Може и така да е, попе, но кажи ми какво ти пречи да подпишеш? Не искам душата ти. Само един подпис. Искам само да не избиват повече слоновете. В което няма нищо лошо. Тогава защо все го усукваш?“ Трябва да кажа, че тука ме беше спипал натясно. Наистина какво ми пречеше да подпиша? Седях като втрещен. Отворих уста, но не намерих какво да му кажа. И понеже той продължаваше да ми навира под носа онзи парцал, разлютих се и го изхвърлих навън — и него, и слоновете му. Но това продължи да ме тормози. Защо не подписах? Нямаше никакво значение, никаква политика, епископът нямаше да ми каже нищо… Не можах да мигна през половина нощ — търсех причината и накрая май я налучках…

Фарг хвърли лукав поглед към йезуита, сякаш да му каже: „Виждате ли, старче, аз съвсем не съм толкова тъп, колкото ме изкарват“.

— Представяйки нещата по този начин, рогльото донякъде изглеждаше като човек, дето плюе на вида, за който нашият Господ е мъртъв. Създава впечатление, че се подписваш не в полза на слоновете, а срещу хората. Не знам как се получаваше, но човек имаше дори чувството, че върши предателство, че се превръща в ренегат. Пусто да остане! Нямаше да дам да ме изработят я! Човек има достойнство в крайна сметка… Не знам дали разбирате какво точно искам да кажа.

Йезуитът разбираше прекрасно.

— Сетих се за всички другари от ескадрилата, които дадоха живота си в името на чистите неща и осъзнах, че този с неговите слонове ме взема на подбив. Беше напълно обсебен от тях. Освен това не обичам отчаяните.

Лицето на Фарг почервеня и той силно стовари юмрук по масата.

— Всеки път, като видя някой отчаян, ще ми се да го ритна в задника. До един са все свине.

Отец Тасен го прекъсна кротко:

— Много бих искал да се срещна с това момче — изрече той.

— Ще го срещнете, бъдете спокоен — измърмори Фарг. — Сигурно все още се шляе из Фор Лами и сигурно тия дни ще дойде да ви навре под носа петицията си.