През първите няколко часа Фийлдс смяташе, че не ще издържи нито минута повече болката в ребрата, причинена от тръскането на коня; през следващите му се стори невъзможно да понесе жегата, отблясъците на слънцето върху червеникавата земя, камъните и праха, който вдигаха конете — дори туфите трева се бяха превърнали в бодлива тел, която бодеше очите. Всъщност изтърпя всичко това с удесеторената и едва ли не чудовищна енергия на обсебените от натрапчива мисъл: неговата беше да следва Морел до развръзката на приключението му, за да я заснеме. И толкова — отказваше да види друго: никакво обвързване, никакво съгласуване, никаква лична симпатия — вършеше си работата. Имаше късмета да попадне на изключителен сюжет и нямаше да го пропилее, докато му оставаше късче филм; всички, които го познаваха, бяха наясно, че няма никакви илюзии, никакво благородно възмущение, никакви хуманни подбуди, а само лента и винаги готов обектив: все едно му беше какво ще стане със света, след като веднъж го е заснел. Вкопчен в самара, с кърпичка на глава, с четири възела, щръкнали като рога, с които си служеше да бърше врата, лицето, очите и обектива на фотоапарата си, а също да се секне и да си вее, той се влачеше зад Морел на коня си, зачулен като конете на Фулбе, през пустинната степ, по стръмнините, по скалите, откъдето се вдигаха облаци червеникав прахоляк, прежаднял, разярен, стиснал зъби, с фотоапарат на врата, но с упорство, което извикваше усмивка у французина и като че ли дори го изпълваше с някакво възхищение.

— Е, фотографе, смяташ ли, че ще издържиш?

— Разбира се — отвърна Фийлдс войнствено. — Какво си мислите? Бил съм в Либия, Анцио, Лейте, по плажовете на Нормандия и Корежидор, кавалер съм на Почетния легион с военно звание за освобождаването на Париж, ако това ви говори нещо.

— Добре, добре. И си правил всичко това единствено заради снимките?

— Единствено.

— А за останалото не ти пука.

— Не ми пука.

— Да вървят всички по дяволите, а?

— Точно така.

Очите на Морел се смееха. Малката му европейска филцова шапка, избеляла от слънцето, веселият му кафяв поглед, Лотарингският кръст, неговият шеш в цвят каки, покрит с червен прах, който му придаваше донякъде военен вид — съвсем колониален, малко като на спахия — „много френска физиономия“, помисли си жлъчно Фийлдс — устните, белязани от насмешка, дори да не се усмихваше, дори да не казваше нищо, а само да ви гледаше по един начин, в който не липсваше известна любезност, да не говорим за старата му чанта, натъпкана с петиции, прокламации, манифести, възвания, която мъкнеше навсякъде със себе си, окачена на седлото. Беше толкова различен от всичко, което се разправяше за него от вестниците, че Ейб Фийлдс наистина усети за свой най-сериозен дълг да направи поне добри снимки на французина, за да го представи на читателите такъв, какъвто е — снимки без текст, без обяснителни бележки, без коментар — такъв, какъвто си е, тоест напълно уравновесен, спокойно уверен в себе си, без помен от омраза или неприязън, присмиващ ви се с цялата подобаваща сериозност и вършещ строго определена, точно установена, съвсем обикновена работа: защитата на слоновете, на африканската фауна — точно колкото е необходимо, ни повече, ни по-малко, всичко, което отдавна трябваше да е сторено. Не можа да се въздържи и му направи още една снимка, макар в момента да бе сериозно загрижен да пази лентата си, в случай че останат заедно по-дълго.

— Фотографе…

— Да.

— Имаш крайно решителен вид. Слоновете не те ли привличат понякога, а… дори и теб?

— Изобщо не ми пука за вашите слонове. Гледам си работата и толкова.

— Не се ядосвай… Не бива никога да се ядосваш! Аз ядосвам ли се?

— Не, не, разбира се, че не. Всички знаят, че никога не се ядосвате.

— Казваш, че си участвал и в освобождаването на Париж?

— Да.

— Аз не бях там. Бях възпрепятстван. Красиво ли беше?

— Ще ви покажа снимки.

— Каза ми, че си дебютирал в Испанската война.

— Да.

— И аз. Дали пък не сме се срещали?

— Възможно е.

— Там имаше великолепни слонове. Испания е известна със слоновете си.

— Да.

— А в Русия, бил ли си там?

— Все още не.

— Гледай ти, че как така?

— Нямам виза.

— Ще получиш. Щом поискат да снимат слонове, ще си получиш твоята виза. Ще те вземат с карета. Изглежда невъзможно да построиш нов свят със слонове в краката. Изглежда са голяма спънка, анахронична отживелица. Не съм на това мнение, но явно е така. Ето защо е толкова важно това, което правим ти и аз…

— Не аз, а вие. Аз само снимам.

— И изобщо не те е грижа за съдбата на слоновете, а?

— Не ви ли се случва да мислите и за друго?

— Случва се. Но е много тъжно.

— Поне опитайте.

— И после нали съм луд, не знаеш ли?

— Разбира се, че сте луд, всички бяха луди: Ганди с неговото ненасилие и пости, вашият Дьо Гол с неговата Франция, вие с вашите слонове…

И продължаваше — разнебитен, стиснал зъби, с обгорели клепачи, с подпухнали устни, с проникваща чак в носа му, в гърлото му, в ушите му и дори — беше сигурен — в простатата му червеникава пушилка, разяждаща го вероломно до мозъка на костите. От време на време се озърташе слисано наоколо, забелязал стотици червени антилопи, налягали с неподвижни рога, като стотици лири, наред със сивата стража на лешоядите по хълбоците им, стадо биволи, чиито мощни туловища изглеждаха съвсем неподходящи за подобно бедствие, а щом ги наближиха, няколко все още се мъчеха конвулсивно и се опитваха да се изправят; далеч на изток — задръстен хоризонт, черни, напълно неподвижни, съсирени облаци, умрелите слончета, зелените зигзази на мушиците, прокрадването на хиените и пак пепел, пак скали, термитници под трънаците, лицето на Чърчил през 1940 година, боботещ в микрофона волята си да продължат, докато Фийлдс го очакваше с фотоапарата си в съседното помещение — и дори веднъж конят му се препъна в зейналия скелет на един лъв с бръмчащи вътрешности, пред който Идрис — син и безстрастен призрак — спря смаяно, с мълчаливото почитание, с което удостояваше само най-отколешните си врагове. При вида на този провалил се мъртъв лъв Ейб Фийлдс щеше да се разплаче от умиление. Впрочем Идрис изглежда го приемаше като грип — и него, и фотоапарата му — следеше го изкосо и всеки път, щом репортерът насочеше обектива към Морел, старият водач плюеше демонстративно. На няколко пъти го нарече уджана га и уджана бага, което, преведе му услужливо Морел, означавало „птица предвестник“ и „птица на бедата“. Морел се разсмя. Но в състоянието на нервно изтощение, в което се намираше, Фийлдс се почувства безпределно засегнат, обиден, унизен, възмутен. Дълго размишлява с увесен нос над тези думи и накрая реши, че Идрис е антисемит. По едно време, забелязал лешояд да каца бавно, с разперени криле, върху скелета на полуразложено животно, си каза, че и той е точно като него: лешояд, винаги готов да се нахвърли с фотоапарата си върху неизменната прясна жертва и дори откри някаква физическа прилика с птицата, най-вече в носа и късогледите си очи. Опита се да обясни всичко това на Идрис на английски, като му посочи небето, където кръжаха неговите събратя и всеки държеше да го бие по бързина и да му грабне хляба от устата; но вината не била негова, обясни той, трябвало да пристигаш пръв — така изисквал занаятът. Идрис плю с възмутен вид и отиде да предупреди Морел. Помогнаха му да легне под сянката на една завивка, опъната на клоните на бодлив храст и Мина седна до него, бършейки челото му с влажната си кърпичка. Той се посъвзе и впи очи в изтощеното лице на тази германка, на този неочакван, неправдоподобен женски силует сред един пейзаж на всеобща гонитба, в лицето й с изопнати до неузнаваемост черти — единствено русите коси под огромната филцова шапка, отметната назад на каишката си, и светлите й до невинност очи си оставаха винаги все същите с блясъка и любезността си.

— Защо не заминахте за Судан с останалите? Влюбена ли сте в него?

— Опитайте се да поспите малко, господин Фийлдс…

— Толкова ли го обичате?

— Ще поговорим за това друг път, когато и двамата сме по-добре… И аз не издържам повече и имам дизентерия.

Сенките по лицето й бяха по-резки от чертите й. „Ето каква била любовта — помисли си Фийлдс с онова дълбоко познание за любовта, присъщо на онези, които никога не са били обичани. — Всъщност тя не иска и да знае за слоновете. Една жена не би понесла всичко това заради някаква идея, все пак познавам жените, една жена може да прояви такава смелост, упорство и безразличие към всичко случващо й се само ако обича някой мъж… Познавам жените — каза си тържествуващо Фийлдс — добре ги познавам: мисля за тях непрекъснато.“ Във въображението си непрестанно се срещаше с тях. Във въображението си той навярно бе преживял няколко от най-великолепните любовни приключения на своето време, бе направил сензационни, зашеметяващи завоевания. Той пресметна наум какъв брой слонове е готов да пожертва, за да вдъхне на някоя жена подобна любов, подобна всеотдайност: набързо стигна дотам да пожертва целия вид. Тя се наведе над него с лека усмивка, която тържествуваше над всичко останало: над болестта, над нажежения въздух, над изтощението. Отпуснат под импровизираната си палатка, предпазваща го от жегата, с блеснали от злост очи и течаща от носа кръв, Фийлдс си каза, че би желал да вдъхне подобна любов и подобна всеотдайност у някоя германка, той, синът на загинали в газовите камери на Освиенцим родители: това би доказало, че човекът в края на краищата може да бъде и приемлив… А може би чисто и просто бе порочен.

— Вие го обичате… Напълно очевидно е. Не отричайте. Не си струва труда да твърдите, че всичко е заради слоновете…

— Не твърдя нищо, господин Фийлдс. Не аз, а вие говорите много, а трябва да си почивате…

— Кажете ми истината…

— Истината е, че трябва да направим нещо, за да ги защитим, господин Фийлдс… Сега целият свят го разбира, дори аз… затова съм тук. А пък не съм много умна. Само че го видях отблизо… в Берлин, през войната… а и по-късно. Но ще ви разкажа друг път.

Ейб Фийлдс буквално подсвирна от възмущение и неприязън.

— Вие се подигравате с мен!

— Опитайте да поспите, ще сложа кърпата на очите ви…

Нихилисти, ето какви бяха те, нихилисти и анархисти, и навярно желаеха със сила да свалят правителството на Съединените щати. Никога, за нищо на света Ейб Фийлдс не би им дал американска виза. Същата виза, която някога бе получил толкова трудно. Цялата тази история бе типична за европейски упадък, за анархията, подривно начинание, непонятно в Съединените щати, там, където по всички фронтове защитаваха достойнството на човешката личност — в авангарда, в ариергарда и по фланговете, и то до такава степен, че проблемът не се поставяше повече; той имаше едно-единствено желание — да се завърне в Америка, за да публикува снимките и да разобличи нихилизма на френските и немските интелектуалци; но засега нямаше мърдане от импровизираната палатка, опъната между един кактус и един трън, целият бе в прах, и изпод възпалените си клепачи виждаше само натюрморт от камъни, тръни, пясък и краката на Ейб Фийлдс, на световния скитник, който след завръщането си щеше да превърне тази кампания за защита на слоновете в цел на живота си. Впрочем това бе последният му репортаж. Щеше да зареже занаята си — и никой нямаше да е в състояние да го отклони от това решение. (По-късно Фийлдс често посочваше безвъзвратното си решение като характерен признак на физическата и духовна немощ, в която бе изпаднал тогава.)

Фийлдс измина последните дванайсет часа в пустинята в състояние на почти блажено вцепенение, в плен на еротични видения, предизвикани отчасти от триенето на коня и отчасти на желанието му да се вкопчи в живота, да открие, въпреки всичко, някаква осезаема прелест в него. Но междувременно нито за миг не забравяше да снима. Веднъж, когато Мина седеше на пясъка, облегната на някаква скала с полупритворени очи — и от цялото й лице като че ли бяха останали само големите й, възплоски устни, неизменно печални, а сега почти трагични — той я видя да се пресяга към чантата си, да я отваря, да вади червило и да си черви устните, Фийлдс не повярва на очите си: тя се разкрасяваше. Толкова се смая, че когато най-после вдигна фотоапарата, за да го насочи към нея, тя вече бе приключила. Но от този миг не я изпусна от очи. Тъкмо този образ на човешката суетност, който искаше да предаде на поколенията. Държеше фотоапарата си зареден и трескаво бършеше пясъка от обектива. Беше си втълпил да направи тази снимка. И най-сетне успя. Когато я видя за пореден път пътем да отваря чантата си, да избърсва лицето си — по което прахът, страданието и потта се бяха втвърдили в едва ли не плътна каша, — и да си слага червило, Фийлдс не я изпусна. Несъмнено поради треската в оня миг го осени едно от нелепите му хрумвания. Помисли за майка си на път за газовата камера в Освиенцим и за всички млади жени, загинали там: прихна при мисълта, че човечеството винаги намира начин пътем да се поразкрасява от време на време. Имаше дори хора, велики личности, специално назначени да го правят. Гримьори. И като правило те получаваха Нобелова награда за това.

На третия ден след заминаването от Куру навлязоха в ниските храсталаци на Чад, които прикриваха повехналата голота на почвата, лишена от каквато и да било сянка, а термитниците се разсипваха на прах и при най-лекия удар с копито. Морел не полагаше ни най-малко усилие да се крие и спираше в селата на племето гола, без да го е грижа дали някой няма да го види. Жените, които сушаха маниока на земята, върху огромни листа, вдигаха глава и го гледаха, докато отмине; стогодишен, грохнал султан, подкрепян от двама мъже, се появи пред кирпичената си колиба с почти невидимо изпод белите дипли лице и дълго ги следи с поглед, а зад него тичаха голи деца, грънчарите изоставиха червените си амфори и се втурнаха да го видят, а забулените конници се разстъпваха да му сторят път; и там Фийлдс за първи път чу прозвището, с което навсякъде в Чад наричаха Морел: Убаба Гива, тоест, преведе Морел с гордост, „Прародителят на слоновете“. Беше очевидно, че му приписваха един вид святост, някакви свръхестествени черти и че той им вдъхваше страхопочитание, може би най-обикновена уплаха от зараза: обладалият го демон вероятно бе от онези, които понякога излизат през ухото и се вмъкват във вас през ноздрите, ако се приближите прекалено много.

— Не се ли боите, че ще ви арестуват?

— Властите не държат кой знае колко на моето залавяне. Заловят ли ме, ще трябва да ме съдят, а какво по-хубаво от това френското правосъдие да заведе дело срещу някого, защото е защитавал слоновете… На какво ще прилича той?

Очевидно смяташе, че е заобиколен с всеобща закрила, Фийлдс реши, че същинската му лудост се състоеше точно в това: чувстваше се подкрепян и популярен. А може би имаше и някаква безнадеждна ирония, но на Фийлдс не му се вярваше. Изглеждаше искрено и безгрижно уверен и фоторепортерът направи любимата си снимка: Морел се смееше, шегуваше се с налбантина, който се занимаваше с конете им. (Доколкото Фийлдс успя да си спомни по-късно, от седемте им коня в началото два сигурно са били убити при прекосяването на пустинната степ, а когато стигнаха първото село на племето гола, животните бяха в такова състояние, че трябваше да спират на всеки два часа. Идрис загуби цял ден да се пазари за нови.) Фийлдс се питаше откъде французинът черпеше сили, но трябваше само да си спомни какво се говореше открай време за хората, вдъхновени от вяра в нещо. Той самият знаеше на какво е способен заради някоя снимка. Въпрос на призвание. Ала момичето бе грохнало. Под голямата филцова шапка лицето й сякаш се смаляваше с всеки изминал ден, измършавяваше, бе бледо и едновременно с това се белеше от слънцето, чертите му се променяха и се изостряха. През една нощ, когато болката в ребрата пречеше на репортера да лежи, той излезе от колибата и се опита да подиша, въпреки усещането при всяко вдишване, че острието на ребрата му пронизва левия му дроб. Намери Мина да повръща, опряна на едно дърво.

— Не му казвайте нищо, господин Фийлдс.

— Най-добре е да сложим край на това. Вие повече не сте в състояние да продължите… Нито пък аз. И двамата сме само за болница. Аз сигурно ще издържа още ден-два, но вие…

— Ще опитам и утре. Не мога да го оставя сам, господин Фийлдс. Знаете ли…

Тя се помъчи да се усмихне предизвикателно.

— Искам с него до края да има някой от Берлин…

— Не разбирам какво общо има Берлин.

— Такъв като мен, господин Фийлдс, измъкнал се от развалините на Берлин и видял какво ли не…

— Всички сме виждали какво ли не. Шейсет процента от хората по света умират от глад.

— Някой ден ще ви разкажа…

— Знам. Във Фор Лами за вас се говори доста. Но това не е основание да…

— Ще остана с него, докато се държа на крака — заяви тя.

— Жената може да обича един мъж, без да умира от дизентерия заради него.

Тя подскочи от възмущение.

— Нищо не разбирате. Понеже съм проститутка, необразовано момиче… Тук съм по своя собствена воля, господин Фийлдс. Изнасилвали са ме войници и…

— Били са руски войници. И то през войната. Това не е основание да умрете в името на слоновете.

— Не бяха руски войници, господин Фийлдс. Униформата няма значение. Вие би трябвало да сте наясно. Вие пръв би трябвало да разберете защо един човек се впусна да защитава природата с подобно упорство… Оня ден ми казахте, че семейството ви е загинало в газовите камери на Освиенцим…

— Да. Е, и? Това не ми пречи всичко на всичко да правя снимки. Трябва да се събере прилична документация за всичко това, но нищо повече не може да се направи. Срещу кого искате да заведете дело?

Тя не го слушаше. В гласа му звучаха едва ли не истерични нотки, но беше трудно да се разбере дали се дължаха на изтощението и болестта или му бяха присъщи: нима това странно, толкова различно от тялото си момиче, закръглено, където се полага, с руси коси и изпъкнали очи, което един ден най-спокойно бе напуснало нощния клуб в Чад, за да отиде с някакъв джип, натъпкан с оръжия и боеприпаси, при мъжа, защитаващ слоновете, нима наистина го бе сторила „по своя воля“, както сама казваше, за да се прояви и тя, за да се хвърли и тя в подкрепа на една представа — напълно неосъществима, преувеличена, смехотворна и дори неприемлива — представата за човешкото достойнство. Тя безспорно не бе дотам интелигентна и нейната фаталност се дължеше на тялото и лицето й, които предизвикваха у мъжете не толкова желание да я разберат, колкото да я разсъблекат. Може би протестираше и срещу това. Колкото до интелигентността, Ейб Фийлдс имаше свое мнение по въпроса: изключителната женственост заедно с всичко, което предполагат интуицията и чарът, доколкото му бе известно, е най-близо до същинското дарование. Впрочем никога не я беше срещал у жена. Понякога имаше чувството, че той самият я притежава под формата на ужасяващ зов. Облегната на акацията, с лъщящо лице с размазани по него пот и сълзи, тя бе изтощена, освободена от всичко, освен волята да издържи. Прекалено сериозна, болезнено лишена от чувство за хумор — типично по немски — и на светлинни години от насмешливостта на Морел, но въпреки това надали някой го разбираше по-добре от нея.

— Ще опитам и утре. Не зная на какво се надява, но това не променя нищо… Войските откриха предишната ни пещера с лекарствата, провизиите и боеприпасите. Ако утре видя, че се превръщам в тежест за него, ще спра. Ще му кажа да продължи сам; заради мен избира само най-лекия път… Движи се все по пътя. Вчера Идрис го помоли да заобиколи селото, където имаше фелдшери от окръга, но той не искаше и да знае, стига само аз да си почина една нощ…

— Не е заради вас — заяви Фийлдс. — Той е искрено убеден, че нищо не може да му се случи. Страда от манията да вярва, че е заобиколен със симпатия. Не само в Африка, а в целия свят. Няма да се учудя, ако смята, че руските работници се молят за него по заводите… Ето каква е неговата лудост. Ако ви интересува мнението ми, той си въобразява, че френските власти тайно го закрилят… че се гордеят с него. Защото на всичко отгоре вярва във Франция. Ако го попритиснете, ще ви каже, че „духовната мисия на Франция“ е да защитава слоновете. Такъв си е, какво да се прави. Ето къде се крие истинското му безумие. В Индия навярно то щеше да му създаде ореол на светец… Но ми се струва, че ако продължи, някой куршум ще му види сметката. Когато това се случи, а ви уверявам, че ще е скоро, искам да съм там… за да направя една снимка. Накрая винаги става така…

И Морел действително проявяваше объркваща, малко смущаваща и дори заразителна доверчивост: самият Фийлдс пряко волята си започваше да усеща, че нищо не може да му се случи…

— Е, фотографе, измори ли се?

— Изморих се.

— Не си хаби силите. Не сме свършвали. Тази работа край няма. Сигурно знаеш това-онова за нея, щом толкова време си навсякъде, където стават такива неща… Тепърва те чакат страхотни снимки.

— Надявам се.

— Пази си лентата…

Лицето му се покри с бръчици от смях, като малки дружелюбни насекоми, плъзнали навред около кафявите му, младежки и сърдечни очи, но той се силеше да остане сериозен.

— Виж, много е трудно да се улови… Още никой не е успял да направи хубава снимка.

Фийлдс трябваше да му каже, че вече е успявал един-два пъти. За десетхилядна от секундата бе улавял мигновен проблясък, мимолетност, сепване, а понякога — озарението на човешкото достойнство, трепкащо още миг върху лицето, от което животът току-що си е отишъл. Имаше дори лица, завинаги застинали в това изражение, сякаш за да го вплетат после направо в пръстта. Но вече нямаше да пада в този капан. Противопостави на Морел хладния и безразличен поглед на фотографа, наблюдавайки го единствено от професионална гледна точка — типична за французин физиономия, нещо като „ще видят те“, плюс син „Голоаз“, едновременно провлечен и дълбок глас, войнствен вид на дежурен от стачен пост и вносител на искане. Помъчи се да разбере защо го намира чак такъв типичен французин и реши, че е заради сериозната му веселост и бръчките около устата — нещо средно между присмех и гняв.

— Ха… Още много слонове ли ви остават в Америка?

— В Америка слоновете са изчезнали при миоцена.

— Значи си нямате никакви?

Фийлдс стисна зъби.

— Напротив. Още си имаме.

— Живи ли? Или на картинка?

— Живи.

— И как така?

— Имаме си президент, който се интересува от тях.

— И прави ли нещо за тях?

— Да. Например премахна сегрег…

Замълча. Нямаше да се остави току-така. Без него! Морел се смееше с отметната назад глава, а цялото африканско слънце блестеше по лицето му.

— Така де. Във Франция направиха много за слоновете. Толкова много, че накрая самата Франция се превърна в слон и сега като тях е застрашена от изчезване… Кажи ми, фотографе, все така ли смяташ, че съм луд?

— Да.

— Имаш право. Трябва да си луд… Имаш ли образование?

— Да.

— Спомняш ли си праисторическото влечуго, излязло за пръв път от тинята в началото на палеозоя? Заживяло на въздух, започнало да диша без дробове и зачакало те да се появят.

— Не си спомням, но съм го чел някъде.

— Добре. Така де, това момче, и то е било лудо. Напълно превъртяло. И затова се е опитало. То е прародител на всички ни, в никакъв случай не бива да го забравяме. Без него нямаше да ни има. Било е смахнато, дума да няма. Ние също трябва да опитаме. Това е то прогресът. Благодарение на опитите и ние като него може да се сдобием накрая с необходимите органи, например органа на достойнството или на братството… Ето какво наистина си струва да снимаш — един такъв орган. Затова ти казвам да запазиш малко лента… Никога не се знае.

— Винаги си оставям за всеки случай — отвърна Фийлдс.

Направи няколко опита да заговори Юсеф, но се сблъска с почти враждебно мълчание. Откак напуснаха Куру юношата сякаш се терзаеше от някаква тайна мъка. Бдеше над Морел със странна нервност, никога не се разделяше с оръжието си, а нощем дълго седеше до спящия французин, загледан в него на светлината на звездите, подпрян на автомата си. Сякаш се бореше с някакво дълбоко терзание, чиято причина журналистът напразно се опитваше да открие; накрая заключи, че юношата съзнава приближаващата развръзка на прекрасното им приключение, Фийлдс се постара да поразпита и Идрис, прочут като най-добрия от всички водачи в Африка — него наистина трудно можеха да заподозрат в каквито и да било идеологически подбуди. Беше му направил чудни снимки: свирепата му глава, орловия му нос, двете бръчки, спускащи се като прорязани с нож към редките, прошарени косми на брадичката, дебнещите му ноздри и внимателните очи, непрониквали по други пътища, освен пътищата на африканската земя. Но не измъкна нищо, освен няколко едносрични думи, ала най-неочаквано, когато вече бе изчерпал всичките си уловки за сближаване, човекът, прекарал целия си живот в саваната и сред стадата, изстреля едва ли не необуздано с гърления си глас:

— Където има слонове, има свобода…

Но явно се стремеше да достави удоволствие на белия, който го бе наел, и Фийлдс енергично отказа да повярва, че дори това благородно и първично създание може да е заразено с идеи. Не биваше все пак да се забравя, че се намираха във френска Африка и че французите бяха напълно способни да натъпчат главата му със собствените си идеи. Колониалистите не зачитаха нищо. Те взимаха царствените създания в първичната им красота — ведри в невежеството си и благородни в простотата си — и ги обезобразяваха според прищевките си в менгемето на идеологията и политиката. Трябваше най-после да приключат с колониализма веднъж завинаги и да върнат на Африка същинския й облик. Само на французин можеше да му дойде наум нелепото хрумване едновременно да се напредва и да се защитава свещеният характер на слоновете. Нима можем да напредваме победоносно по пътя на прогреса, ако желаем да се нагърбим със слонове? В това имаше явно несъответствие. Ейб Фийлдс се полюшваше на коня си, ръкомахаше и от време на време произнасяше на глас реплики, които забавляваха Морел. По едно време напълно загуби самообладание и спря, за да отправи призив към слоновете: да се покажат най-после, че да ги снима! След това ги обвини, че не съществуват, че са мит, измислица на либералите и интелектуалците, просто извинение, та Ейб Фийлдс да хвърли топа за голяма радост на конкурентите си. Свалиха го от коня, помогнаха му да легне под дърветата край пътя и Мина се помъчи да го накара да глътне хапче.

— Ах! Ах! — възкликна Фийлдс. — Хапчета за достойнство!

Разбунтува се срещу този подъл опит. Каза им, че е американец, излязъл от тинята още преди двайсет години — откак е приел гражданство — и че така се е сдобил с дробове, за да диша на воля. Поспа един час и пак се качи на седлото, питайки се горчиво как тази германка успява да издържи всичко онова, което той, Ейб Фийлдс, най-великият жив репортер, изобщо не бе способен да понесе. Всеки път, щом се окопитеше от унеса си, я виждаше редом с Морел — крепеше я някаква смехотворна, но чудотворна любов към природата. При все това през почивките, когато Юсеф и Идрис предпазливо смъкваха Ейб Фийлдс от коня и той правеше няколко стъпки с разкрачени крака, сякаш носеше стокилограмов товар, а не простата, репортерът, приближавайки до момичето, виждаше, че и то е на края на силите си. Потното й лице беше сиво, а в очите й се четеше физическо страдание — „единственото, което е наистина непоносимо, каквото и да приказват“, реши Фийлдс. Беше изоставила всякакъв стремеж към женственост, дори и най-елементарната свенливост и всеки път, щом спреше, двайсетина пъти на ден, и слезеше от коня си, подпомагана от Идрис, трябваше да се извръщат, за да не я виждат, защото тя нямаше сили да се отдалечи. Горкото женско влечуго храбро бе допълзяло чак дотук, извън калта и развалините на Берлин, но тялото му, което бездруго му бе причинявало толкова неприятности, още веднъж си казваше думата.

(Фийлдс открай време смяташе, че правителствата не правят достатъчно за биологическите лаборатории, прекалено заети с политика и недостатъчно с биохимичния прогрес. „Една поредица от двайсетина Айнщайновци в биологията с лекота ще ни измъкне оттук“, помисли си той. Почувства се изпълнен с надежда и започна да си тананика. Ясно видя как влечугите наоколо закимаха одобрително с глава. По-късно Фийлдс каза, че тогава е имал всички признаци на делириум тременс, предизвикан от сушата и липсата на алкохол, и се е виждал заобиколен от братски влечуги с човешки бой, с брони от люспи и с широко зинала паст, правещи дихателни упражнения. Самият той се стараел с всички сили, но всеки път ребрата сякаш пронизвали дробовете му и той копнеел единствено да се завърне в родната тиня, да се добере до прекрасната си локва от прохладна кал, да се свие на кълбо и да си остане там, зарязал веднъж завинаги всякакви копнежи за човешко достойнство. При все това… Ейб Фийлдс — предшественикът, Ейб Фийлдс — първото човешко създание, Ейб Фийлдс — първото влечуго, излязло от тинята, та победоносно да си извоюва достойнство… Ето това е снимка! Конкурентите му има да тършуват, докато сполучат… Наградата „Пулицър“, наградата „Пулицър“… Той се разплака от надежда и вълнение.)

Но щом треската попреминеше, нямаше как да не се трогне от лицето на Мина, от усилията на момичето да следва Морел дотам, където отиваше той, с тези нейни очи, уголемени от страдание и от воля да издържи.

— Да можех само да намеря „Виоформ“…

— Не можете да продължите в това състояние — заяви Фийлдс, който в същия миг се бе озовал край пътя, сграбчил ствола на някакво дърво с разкрачени крака, както го бяха свалили от коня, и убеден, че простатата му ще се пръсне и при най-малкото движение. — Нека го оставим да продължи сам… Това е лудост… Няма смисъл.

— Само да издържа до хълмовете…

— А после?

— Все ми е едно. Ако трябва да умра, по-добре да е там…

— А после? — полека попита Фийлдс.

Отначало му се стори изненадана, но се замисли да намери отговор и „разбира се — каза си Фийлдс със задоволство — не можа“: останала й бе само тази смешна, вироглава храброст, която не я напускаше — същинския инат на фрицовете.

— Вярно — поде тя — но няма значение. Трябва да опитаме.

— Ама какво да опитваме? — ревна Фийлдс, напълно вбесен от глупавия й инат и отказа й да погледне действителността в очите. — В името на какво? Защо? Какво значение би могло да има, боже Господи, при сегашните обстоятелства? Към кого всъщност се обръщате?

Тя седеше на склона, по лицето й се стичаше почти сива пот и бе отпуснала ръце върху шапката на коленете си. Но вдигна очи към него и той зърна в тях онова, което всеки път го изкарваше от кожата: предизвикателната, дори радостна искрица, която без съмнение бе прихванала от този мръсник Морел. На това изпито лице, чиято мършавост се усилваше още повече от изпъкналите скули, на това лице, сведено до най-простичкото си изражение, тази искричка бе още по-непоносима, защото репортерът веднага усети заразителността й да прониква и у него: чу се как прихва.

— Добре — каза той — добре. Пак старата песен. Но все пак можеш да обичаш слоновете, без да хвърляш глупашки топа от дизентерия заради тях…

Тя поклати глава.

— Знаете ли, аз вярвам в това.

— В кое? — изрева Фийлдс.

Тя затвори очи и разтърси глава с усмивка.

По време на процеса, при последните мигове от разпита, Фийлдс щеше да си спомни за нейната неспособност или за нейния отказ да потърси необходимите думи. Току-що беше признала, че е отказала да избяга в Судан и доброволно е избрала да остане при Морел: имал намерение да продължи кампанията си след дъждовния сезон, който смятал да прекара сред хълмовете на Уле. Председателят на съда изглеждаше изключително доволен.

— И така, вие решихте да му помогнете?

— Да.

Публиката потръпна. Адвокатът й не се сдържа и вдигна ръка. Отец Фарг, седнал в дъното на залата, изръмжа нещо, което искаше да запази в тайна, но се чу в цялата зала, а вероятно и навън. Двамата чернокожи помощник-съдии изпаднаха в униние под червените си шапчици: сега вече много трудно щяха да я оправдаят. На банката за пресата Марстол, прочут крайнодесен журналист от Чикаго, се наведе към съседката си, не по-малко прочута специална пратеничка, но известна с това, че нейният център бе по̀ към средата, и й каза:

— Това момиче е стигнало до крайния предел на омразата… Руснаците са я докарали дотам, при превземането на Берлин е била изнасилена и аз не знам колко пъти.

На първия ред на обвиняемите Вайтари си остана отчужден и изпълнен с презрение, Пер Квист кимна сурово и одобрително, а Форсайт й махна незабележимо и насърчително. Зад тях Маджумба Ндоло и Ингеле — последният беше прекарал половината от предварителния си арест в болницата и видът му бе отчаян — изглеждаха нетърпеливи и раздразнени, но Хабиб, сам на последната банка за обвиняемите, издигаща се над останалите, непрекъснато проточваше врат, за да не изпусне нищо от зрелището, и проявяваше всички признаци на откровено веселие; чувстваше се, че е щастлив на мястото си. Фийлдс се бе сгърчил на стола си в доста неудобна при тази жега поза, но пък тя му помагаше да превърне нервното си напрежение във физическо. Намираше се там в качеството на свидетел, а това му нанасяше сериозен ущърб, защото бе принуден да остави фотоапарата си и да наблюдава, безпомощен и ядосан, работата на конкурентите си, които й се наслаждаваха до насита. Би платил скъпо за възможността да снима Мина такава, каквато я виждаше сега, застанала зад парапета с бяла блуза и сукнена пола, с красноречиви, настойчиви очи като на немите, които се стремят да бъдат разбрани, и с тази руса коса, която вече стигаше почти до раменете и й подхождаше много повече от късата прическа. Непохватна, едва ли не несръчна в излишъка си от женственост. Би искал да заснеме и погледите на публиката, отправени към нея: те не се спираха само върху лицето и не се стремяха единствено да открият истината. Тъкмо тогава разбра защо бе толкова лесно да се заблуждаваш за нея, защо самият той се бе заблудил отначало: момичето бе предопределено да събужда у мъжете интерес, който в девет десети от случаите беше чисто плътски. За другото почти не оставаше място.

— И така, противно на първоначалните ви твърдения, не сте имали никакво намерение да убедите Морел да се предаде, а точно обратното, искали сте да му помогнете да продължи терористичната си кампания?

— Исках да съм с него.

— Защо?

Помъчи се да обясни. Отначало с поглед, но бързо разбра, че е безполезно.

— Не знам, може би защото съм германка… Имам предвид, че след всичко, казано за нас — о!, има и много истина — мислех си… казвах си…

— Слушаме ви.

— Казах си: с него трябва да има и някой от нас… Някой от Берлин.

— Наистина не разбирам връзката. Обяснете.

— Ами, имам предвид, че ние толкова вярвахме във всичко това…

— В кое?

— В онова, което Морел се опитваше да направи… В онова, което защитаваше.

— В слоновете?

— Да. В опазването на природата…

— И толкова? Бяхте готова да рискувате свободата си и дори може би живота си, тъй като бяхте болна, за да защитавате животните? И смятате, че ще ви повярваме ли?

— Не беше само това.

— Какво тогава? Ще бъдете ли поне веднъж изключително любезна да кажете пред този съд какво точно според вас „защитаваше“ Морел?

Тя не се отзова, а се помъчи още веднъж, едва ли не отчаяно, да обясни с поглед.

— Африканският национализъм? Независимостта на Африка?

— Не…

— Тогава какво?

— Не знам… Не мога да го кажа…

— Искате ли да го кажете на немски? Тук имаме преводач.

— Не мога да го кажа и на немски.

— И аз така смятах — заяви доволно председателят.

Вкопчен в лъка на самара, за да не притиска много простатата си, Фийлдс си мислеше ядно, че в действителност човеколюбците са последните и най-непоносими аристократи, че никога нищо не разбират и винаги всичко забравят. Продължаваха да се вълнуват от природните красоти, да настояват, без да се обезсърчават, за зачитане на природата, да настояват, без да се обезсърчават, за уважение към едно кътче човечност, каквито и да са трудностите по пътя ни напред, както векове наред се бяха вълнували от свободата и братството, без ни най-малко да се притесняват от лагерите за принудителен труд и национализма; те настояваха за закрила на слоновете, без да обръщат каквото и да е внимание на купищата слонова кост, трупащи се край тях. При все това изчезването на дебелокожите се вписваше в изграждането на нов свят, на нова Африка, както и изчезването на бизоните и биволите при създаването на Съединените американски щати. Процесът бе необратим и бе еднакво нелепо да винят както комунизма, така и американския капитализъм; ако колониализмът също бе на изчезване, вместо него най-вероятно щеше да възникне още по-голямо робство. Действията на Морел нямаха смисъл, защото нямаше кой да отговори на сигналите му за бедствие. Трагедията на този човек се състоеше в това, че няма друг събеседник, освен самия себе си. „Единствено биологичната революция — мислеше си Фийлдс — може да ни измъкне от това положение, но по този въпрос научните изследвания се пилеят в други насоки…“ Жалко. Защото не липсваше нито кураж, нито изключителна воля… За да се убедиш, трябваше само да видиш как момичето не се оставя да я надвие физическата й немощ и при всяка почивка се озоваваше до мъжа, който все още смяташе този век за способен да се нагърби със слоновете. В златистия прахоляк с русите си коси и очертанията на тялото, чиято нежност не се накърняваше от никаква изнемога, тя представляваше гледка, която би искал винаги да има пред очите си. Фийлдс виждаше как понякога се обръщат един към друг, за да поговорят или да разменят по някоя иронична, съучастническа усмивка и това всеки път го изпълваше с безразсъдно възмущение. Това дори не беше инат, а истински признак на вродено и заразно слабоумие. Ще речеш — наистина са сигурни, че вървят към лъчезарно бъдеще. И на всичко отгоре имат нахалството да се възхищават на пейзажа.

— Фотографе, виж долината на Ого и първите хълмове оттатък… Колко красиви можели да бъдат! Трябва да им направиш цветна снимка.

— Нямам намерение да пилея последния си филм — избоботи Фийлдс. — А и не ми остана цветен.

— Жалко. За какво точно пазиш останалата лента? За моя арест ли?

Засмя се.

— Не си прави илюзии… Нищо няма да ми се случи.

Спряха в едно село само на няколко километра от първите предпланини на масива Уле, където започваше бамбуковата гора. Цялото население ги видя да минават. Идрис дълго се съвещава с някакъв съсухрен човечец с нашарени от белези ръце, когото познаваше от трийсет години, от славното време на професионалния лов. Пръстите му бяха безчувствени, а белезите по дланите и по ръцете бяха спомен от ноктите на лъва, убит от Брюно дьо Лаборе в Удай през 1936 година. От него разбраха, че след откриването на пещерата с оръжията, запасите от храна и боеприпасите в Уле военен отряд от петдесет човека, два камиона и един джип били изпратени на място и още се намирали в областта. Идрис още веднъж положи усилия да убеди Морел най-после да се отклонят от пътя, за да избегнат нежелани срещи, временно да се откажат от мисълта, че ще стигнат на един преход до хълмовете, като няколко дни не излизат от храсталака. Фийлдс го видя да спори оживено и от време на време да сочи пътя с пръст. Бяха спрели под огромното дърво на площада, където цял век се провеждаха съветите на старейшините, заобиколени от окаяни жълтеникави палета — вечните парии на всички африкански села, които тичаха около тях и скимтяха, а жителите, наизлезли от колибите си, не пускаха децата си и ги гледаха отдалеч. Юсеф мълчеше с безизразно лице, неподвижен на коня си, стиснал автомата в ръце. Падащите от дървото сенки и проблясъци пробягваха по тях и при най-лекото движение. Идрис настояваше, ръкомахаше разпалено, говореше словоохотливо, а сините гънки се плъзгаха при всяко вдигане на ръка. Морел го слушаше внимателно, но клатеше глава. Един-два пъти, докато Идрис се мъчеше да го убеди, той хвърли бърз поглед към Мина. Тя седеше на земята с опряна на коленете брадичка. С държанието си се опитваше да прикрие нещо невъзможно за пренебрегване: силите я напускаха. Капчиците пот около устните й не бяха от жегата, а от изтощение. Самият Фийлдс се чувстваше не по-устойчив от мокър парцал, но все пак знаеше, че ще се държи, докато все още му остава късче филмова лента. Но как да искат от тази клетница при нейното състояние да се катери по скалите в бамбуковата гора? Идрис още веднъж посочи енергично с показалец дъното на пътя и най-после замълча. Морел кимна в знак на съгласие.

— Зная, че вървим право към тях — каза той. — Само че те сигурно също са научили, че сме наблизо. Или аз се лъжа, или те ще се отбият незабелязано от пътя, за да не попаднат на нас. Ще ни оставят да минем. Трябва да са получили нареждане… А и да не са получили заповед, ще им призлее, ако се наложи да ни арестуват. Майната му, в края на краищата те са френски войници. Наясно са със слоновете… Защитават ги открай време, а сега са дошли да ги пазят и в Африка…

Излъчваше увереност и сигурност, на които бе немислимо да устоиш. Човек се чувстваше понесен от магнетичността му като от прилив. В кафявите му очи проблясваше искрицата радост, но тя си беше там открай време и навярно бе просто по-светла на цвят точица в ирисите му. Фийлдс реши да отложи този въпрос за по-късно. В момента беше твърде изморен и можеше само да го следва. Забеляза как Мина се изправи и двамата заеха местата си в колоната зад Юсеф. Юношата се придържаше толкова близо до Морел, че понякога хълбоците на конете им се докосваха, а по безизразното му лице, под глечта от пот, сега се забелязваха проблясъци на тревога, докато преброждаше с поглед простряния право напред и безлюден път между дърветата, притиснал автомата си с лакът.

Юсеф усещаше как негодуванието в сърцето му се разраства, но негодуванието му почти нямаше връзка с онова, което някога го бе подтикнало да последва Вайтари.

Някъде пред тях по този път, който се простираше между първите дървета на гората, всеки момент щеше да се появи отряд войници, а на тях им бе заповядано, той знаеше това въпреки всичко, казано от Морел, да арестуват французина, и то жив, та той спокойно да провъзгласи пред лицето на целия свят истината за смешните си слонове. Но негодуванието му не се дължеше на страх. Вайтари го беше прикрепил към Морел още отначало, за да следи и най-незначителните му жестове и най-вече да му попречи да попадне жив в ръцете на властите. На всяка цена трябваше да го възпрат да провъзгласи пред съда, когато целият свят щеше да прикове очи в него, че размириците, предизвикани от дейността му, са имали една-единствена цел — опазването на африканската фауна и че е водил цялата тази налудничава битка, само за да защити слоновете, за да изиска зачитане на кътчето човечност в нашите жестоки боричкания, независимо какъв е натискът на Историята и каква е преследваната цел. Ако попаднеше жив в ръцете на полицията, нищо нямаше да го удържи да изкрещи пред всички съкровената си истина, да заяви, че независимостта на Африка го интересува дотолкова, доколкото ще гарантира зачитането на онова, което иска да спаси, че изобщо няма политически, а строго хуманни цели, че просто настоява за определен възглед за човечност. Трябваше да му попречат да навреди на каузата на африканския национализъм, тъй като със сигурност щеше да придружи словото си с разобличения на всички разновидности на национализма — никога не пропускаше възможността да го прави. Налагаше се да го премахнат овреме и после да го представят като герой на африканския национализъм, застрелян от колониалните убийци в някое затънтено горско кътче. Юсеф бе получил изрични инструкции, но присъствието на журналиста обърка нещата от самото начало. Вместо да тръгне за Фор Лами, както бе заявил, репортерът се заинати да следва Морел и сякаш нямаше намерение да го изостави. Но това усложнение бе нищо пред терзанията, които мъчеха Юсеф. У него се разрастваше порив, който много приличаше на отказ от подчинение. Студент по право, спечелен за делото на национализма, той бе принуден, подчинявайки се на Вайтари, да се престори на обикновен прислужник и така заживя при Морел преди повече от година. Имаше мигове, когато се оставяше да го надвие заразителността на убеждението и надеждата, излъчвана от французина, а за Юсеф, възпитаник на френските университети, бе трудно да не осъзнае колко значимо и наложително е защитаваното от Морел. Защото към всичко това се примесваха доста отколешни представи, придобити в лицея, в университета, от текстовете, научени наизуст и рецитирани — думи, само думи, разбира се, но французинът за пръв път им бе придал отсянка на истина. Вече не се отнасяше до изясняване на въпроса дали целта оправдава средствата — така и не бе повярвал в това — а дали човекът е способен на истинско братство или ще си остане непоправим фалшификат. Не ставаше дума да се отрече от африканската независимост, но сега тази независимост му се струваше неотделима от една много по-важна и още по-застрашена цел. При все това заповедта му бе конкретна: трябваше да попречи на всяка цена Морел да попадне жив в ръцете на властите. Предаността на юношата към Движението си оставаше ненакърнена, но той се питаше дали е съвместима с онова, което смутено очакваше. Със сигурност имаше нещо, което трудно се съгласуваше с автоматен откос в гърба. Ала тъкмо това изискваше Движението от него в името на желязната логика и на неотложната необходимост. И с какво право се тревожеше за нещо, различно от волята на африканския народ да влезе в Историята? Единственото му извинение бе присъствието на журналиста, един свидетел, създаващ големи затруднения, но ако откъм дъното на пътя изникнеше военният отряд, не му оставаше избор. Затова държеше оръжието си в готовност, но без всякаква решителност, с безстрастно лице и тревожно сърце, а в душата си се бореше с прилива на симпатия, който го тласкаше към французина: следваше го отдавна и го виждаше осъден завинаги да се пече на два огъня — него, който продължаваше да брани с увереност и с толкова заразителен оптимизъм една кауза, с която неговият свят нямаше никакво намерение да се нагърбва.

Пътят се изкачваше право пред тях по лек наклон, който сякаш отвеждаше в небето.

Излязоха от шубрака и първите дърветата се издигнаха от двете страни на склона, все по-гъсти и по-гъсти. Може би поради някогашния си опит с патрулите в Корея и Малайзия, Фийлдс се бореше с убеждението, че в заобикалящата ги тишина и безлюдност се таи скрито човешко присъствие — от нищо друго гората не би се смълчала така.

Беше готов да се обзаложи на каквото и да било, че в момента попадаха в засада. Но тишината се запазваше, а пътят си оставаше безлюден. Понякога само стада павиани излизаха от шубрака и хукваха пред тях. Откриваха ги на групи, удавени на дъната на кладенците, докато са търсили вода, или задушени в делвите с просо, от които са се опитвали да крадат, но капаците се бяха захлопнали над тях. Небето беше мрачно, покрито с пухкави облаци: Фийлдс провери обектива си и нагласи блендата и скоростта. Забеляза, че не само той се бори със страха. На няколко пъти улови Юсеф да хвърля поглед наоколо и понякога да го спира на Морел, почти докосвайки го с дулото на оръжието си. Фийлдс забеляза, че пълнителят е зареден.

Отрядът на лейтенант Сандиен, който се движеше по пътя в обратна посока, в същото време се намираше на трийсет километра от тях. Джипът на лейтенанта бе начело, следван от два камиона стрелци от Убанги. Караше бързо под сивото небе, което сякаш всеки момент щеше да се разтвори. Връщаше се от Уле, където бяха възникнали размирици, както почти всяка година при празника на посвещаването — бяха ги преустановили и племето бе подарило на Сандиен шест мяха гореща биволска кръв в знак на подчинение и разкаяние. Само няколко години преди Първата световна война церемонията все още се извършваше с човешка кръв. Лейтенант Сандиен пренебрегна присъствието на Морел в района си, а последните заповеди, които бе получил за него, носеха дата отпреди случая в Сионвил и постановяваха, че като всички останали военни командири на територията трябва с всякакви средства да открие и арестува този „единак“. Но Сандиен бе убеден, че авантюристът е избягал в Судан. Лейтенантът беше едър рус младеж със спортен вид, завършил сред първенците на випуска си в „Сен Сир“, раняван в Корея. По-късно каза на Фийлдс, с отсянка на съжаление и дори с притеснен глас, сякаш се мъчеше да се оправдае:

— Ако ми беше минало през ум, че и Морел се намира на същия път, едва ли не под носа ми, изобщо нямаше да давам заповед за бойна готовност или за каквото и да било. Пушките ни не бяха заредени, носех само сигналния си пистолет и единствено оръжието на сержанта, на седалката зад мен в джипа, бе готово за стрелба. Натъкнахме се на вас, така да се каже, неочаквано, и дори тогава отначало помислих, че сте разхождащи се плантатори. Това обяснява изненадата и загубата на време. Жалко… Ядох як калай. Но така или иначе, не смятам, че това би променило нещо… В крайна сметка въпреки всичко съжалявам, навярно е бил доста особен човек. Защото в наше време и при всички трудности, които срещаме, е странно да видиш човек, все още способен до такава степен да се запали по слоновете…

Юсеф беше едва на метър зад Морел с пръст на спусъка и Фийлдс щеше да си спомня до края на дните си това черно лице сред белите гънки, по което от терзания и колебание потта се стичаше на тежки капки, а всяка черта бе белязана от почти физическо страдание.

При все това пътят си оставаше смълчан и пуст и Фийлдс не долавяше друг шум, освен пулсирането на кръвта в ушите си. Но старият му инстинкт на професионалист продължаваше да вика за наличието на опасност, за неизбежната трагична развръзка, и той проверяваше нервно обектива на апарата си през няколко секунди, предусещайки с нарастваща сигурност, че краят на приключението е тук, на няколко крачки пред тях.

Шолшер беше чакал камионите на Вайтари на петдесет километра от суданската граница сред гранитните чукари на дефилето Ел Гаражат, точно на мястото, където преди половин век нубийските конници са избили топографската мисия на капитан Жантий. Докато пътуваше към Куру, за да залови Морел, узна от предадено през Гфат съобщение от Лами, че суданските отцепници са пресекли границата. Водеше със себе си само двайсет човека и реши да залови контрабандистите при завръщането им, на единственото място, където релефът позволяваше да прикрие камилите и хората си. Поддържаше радиовръзка с лейтенант Дюлю, останал с дванайсет човека на пътя за Гфат, макар да бе малко вероятно, че Морел ще рискува да мине през кръстовището, славещо се с наблюдението си. Питаше се какво ли търсят на Куру дезертьорите от разбунтувалите се судански полкове. По-голямата част се бяха укрили в саваната на юг, където се бяха покорили и подобряваха взаимоотношенията си с Египет, тъй като настъпването на независимостта правеше безплодни всички ходове на последните привърженици на обединението. Явно ставаше дума за неколцина контрабандисти на оръжие, които действаха по̀ на юг от обикновено, за да заблудят надзора за обичайните си пунктове на преминаване. На 23 юни, в три часа следобед, Шолшер видя стълбове пясък да се издигат далеч на запад сред въздуха, толкова прозрачен, та чак се изненада, че чака половин час, преди да зърне трите камиона и още петнайсет минути, преди да даде заповед за стрелба по гумите. Камионите спряха на мига, с изключение на последния, който свърна наляво и пое по камъните, отскачащи с пукот, и се обърна под тежестта на товара си от слонова кост, разпилял се по земята пред смаяните очи на Шолшер. От кабината на втория камион се раздаде автоматен откос, навън наскачаха мъже и се хвърлиха по корем зад камънака, по-скоро да потърсят заслон, а не да окажат съпротива, но стрелбата от камиона продължаваше, сипейки се нахалост по скалите. За миг се възцари пълна тишина, а после трима младежи с униформи в цвят каки и автомати в ръка, скочиха на земята и се втурнаха със стрелба към скалите. Един от тях, както тичаше, внезапно нададе дълъг, пронизителен вик и Шолшер разпозна стария боен вик на уле: така младият студент по право неволно преоткриваше най-древния боен рефлекс на племето си. Очевидно тримата млади националисти искаха да загинат, и то в битка на честта — още една по звездния път на човечеството — „Жест — помисли си той — вдъхновен от най-възвишените ни традиции, от учебниците ни по история и от всичко, на което сме ги научили“. Усети такава тъга, каквато изпитваш, ако все още вярваш в братството между хората. Но зад скалите изпитаните мехаристи на Шолшер се смееха и не стреляха. Младежите изпразниха пълнителите си и отпуснаха ръце, оставени на баналността на опазения си живот и на самотността на надеждата си. Вратата на първия камион се отвори рязко, една ръка размаха моряшка фуражка, чиято мръсна подплата в краен случай можеше да мине за бяло знаме. Хабиб слезе с вдигнати ръце, все още нервно стиснал в зъби пура, смачкана от удара в предното стъкло. След него се подаде красива африканска глава със светлосиньо кепе. Шолшер събра суданците, които хвърляха оръжията си и вдигаха ръце със смях. Сред тях имаше трима бели — с тях щеше да се заеме по-късно, приближи Вайтари и Хабиб: ливанецът беше леко пребледнял, но се засмя безмълвно:

— Нямам нищо общо, просто минавах. Честна дума! — заяви той.

Преди да заговори, Вайтари му хвърли презрителен поглед.

— Ние сме войници в униформа и държим да ни третират като такива.

Шолшер се мъчеше да откъсне очи от светлосиньото кепе с черни звезди. По целия небосвод едва ли имаше по-безнадеждни и по-самотни от тези звезди.

— Добър ден, господин депутат — поздрави той.

— Отдавна съм се разделил с това и вие добре го знаете — каза Вайтари. — Тук съм в качеството си на боец в Армията за африканска независимост, вършете си работата.

Шолшер хвърли поглед на тримата младежи, които стояха зад командира си — единият имаше красивата глава на интелектуалец от нашите, другият — най-вече стиснати в юмрук длани, а лицето на третия бе толкова нежно и печално, че той се извърна с гняв и съжаление. „Може би масите трябва да се ограмотят преди елита — помисли си той — иначе се създават отчаяни глави.“

— На колко младежи като тези тук можете да разчитате сред уле? Колко са готови да ви последват?

— Обръщам се към световното обществено мнение — отвърна Вайтари. — Засега не се обръщам към уле… Световното обществено мнение — ето я моята армия. Изпълнявайте задълженията си, Шолшер, и най-вече не се опитвайте да ми давате уроци. Мога да кажа, уверен съм, че имам малко по-голям политически опит от някакъв си мехаристки офицер, прекарал живота си сред камилите в пустинята. Знам какво върша. Вземете ме в плен. Утре пресата ви ще бъде принудена да съобщи на света, че Армията за африканска независимост е провела първата си битка, а нейният командир е в затвора. Засега това ми стига.

— Опасявам се, че има някакво недоразумение — каза Шолшер — вие навярно сте в неведение, че камионите ви буквално са претъпкани със слонова кост… — Въпреки желанието си, не успя да сподави усмивката си. — Така че в моя доклад ще се споменават само бракониери на слонова кост, изненадани на връщане от акция — почти същата като на старите ни приятели крейхите малко по̀ на юг. Е, вярно, техните средства не са толкова усъвършенствани. Жалко, че сте замесили името си в това…

— Слоновата кост е предназначена да покрие поне частично разходите по въоръжението ни — заяви Вайтари. — А това доказва, че противно на вашите твърдения, не ми плаща никоя сила и че с изключение на световното обществено мнение, нямам към кого да се обърна. Във всеки случай вече не ще можете да твърдите, че неотдавнашните размирици в Африка се дължат единствено на някакъв подстрекател, който настоява за защита на слоновете… Вече няма да мине. Най-после истината ще излезе на бял свят… На процеса ще го кажа по-добре и по-ясно.

— Приемам, че не разполагам с вашия политически опит — каза Шолшер — но ви предлагам също така да кажете, че камионите със слонова кост са били поставени на пътя ви от френските власти, за да ви дискредитират… Защото целта оправдава средствата.

Вайтари сви рамене и му обърна гръб. А колкото до Хабиб, той си бе възвърнал цялата самоувереност.

— Честна дума — заяви той — просто пътувах на автостоп…

От него Шолшер получи всички необходими сведения за Морел и намеренията му. Свърза се по радиото с лейтенант Дюлю, който го уведоми, че при опит за пресичане на суданската граница преди трийсет и шест часа са били задържани Форсайт и Пер Квист. Шолшер предаде командването на заместника си, взе шест човека и камионът в най-добро състояние, прибра оставащия бензин и незабавно потегли. На Куру остана само няколко часа и се опита да настигне Морел, на чиято следа попадна отново без затруднения в Гола — трябваше му само половин час, за да пристигне навреме.

В момента, когато Морел минаваше край оградата на религиозното училище, моллата Абдур, седнал в безупречния си бурнус на сянка под акацията, му хвърли предпазлив поглед. Очевидно правеше пред класа си коментар на Словото, но го доукрасяваше с някои новини за свещената война, дошли от север. Двайсетина ученика на възраст от дванайсет до петнайсет години седяха пред него, погълнати от думите на онзи, който сякаш бе наследил цялото изкуство на арабските разказвачи. Кокошките в двора кудкудякаха, две жълти кучета се давеха за гърлата, но учениците, седнали с кръстосани крака под сянката на най-красивата акация в селото, слушаха със зяпнала уста онзи, който се връщаше отдалече с омайващи разкази. Неверниците бягаха пред гнева на Всемогъщия, но няма укритие от Единствения и Вездесъщия. Гневът на Величавия, на Върховния, на Хави Лел Кайюн^[1], на Единствения, Съществуващ от Само Себе си, се проявяваше навсякъде като сезон на благодатта. Виждаше се как песъчинките в пустинята се превръщат във въоръжени конници, достатъчни да залеят градовете на неверниците като непобедими вълни — ето, затова клетниците, неосенените от светлината, никога не ще разберат защо в пустинята има толкова малко вода и толкова много песъчинки… Абдор Абдур бе подхващал това слово над стотина пъти, откак напусна университета в Мусоро, където се връщаше всяка година по едно и също време, като другите десет носители на Словото сред племената; говореше и гледаше замечтано наоколо си, силеше се да не се прозява, чешеше се по прошарената брада, с очи, навлажнени от прослава на Истината, но диреше в гледката нещо, с което да се развлече. И така видя минаващия Морел, потънал в прах, следван от една жена и трима мъже — единият бял. Разпозна го веднага — неведнъж му се бе налагало да дава сведения за него. Разпозна и момчето, което го следваше отблизо, притиснало с лакът един автомат. Потресе се от лицето на французина, но заключи, че просто Убаба Гива, прародителят на слоновете, ще умре. Погледна повторно към безизразното и решително лице на юношата отзад и това потвърди впечатлението му. Написаното някога най-после бе на път да се осъществи… Абдор Абдур бе добре осведомен агент.

Във Фор Лами губернаторът се размърда във фотьойла и се зачуди какво да каже. Вече дванайсет часа чакаше радиосъобщение.

— Не разбирам… Шолшер сигурно от сутринта е при Куру… Във всеки случай невъзможно е да се бавим повече. Надявам се да ни го доведат жив, за да може да даде обяснение.

— Това ще ме изненада — отвърна Ербие.

Беше дошъл да докладва за положението в неговия район, но губернаторът го задържаше под един или друг претекст вече трети ден. Бяха приятели от трийсет години, но случайността и повишението ги бяха разделили: единият се бе изкачил на върха, а другият бе заседнал, явно завинаги, някъде по междинните стъпала.

— Ще ви изненада ли?

Ербие извади лулата от устата си. „Греши, че навсякъде се разхожда с този уред“, помисли си управителят: огромна жълта, извита лула от морска пяна, с която се появяваше на приемите и на официалните сбирки и която подчертаваше точно каквото трябваше — донейде самобитния му и ексцентричен облик на „видял и патил горски“, ала не му създаваше добро име сред твърдящите, че е наложително Африка да се сдобие със съвременна инфраструктура и специалисти, въодушевени от духа на новото. Губернаторът отдавна искаше да си поговори с него за това, но така и не дръзна да поеме риска от сблъсъка с хумора на другия, който познаваше добре. Този смешен предмет с формата на лула се беше превърнал за Ербие в истински другар и вече бе хем прекалено късно, хем прекалено рано да се пристъпва по този начин към такъв post mortem на неговата кариера: след няколко години и двамата щяха да се пенсионират.

— Ще се изненадам, ако се остави да го заловят жив… Не смятам, че Морел държи да живее в нашите условия… Имам предвид нашите биологични условия…

Губернаторът вдигна рамене. Изглеждаше състарен и тъжен.

— Много е трудно да го вместиш в официален доклад — каза той. — В Министерството ни все още няма отдел „Метафизика“, където да потърсиш убежище при сериозни проблеми. И това ще стане. А дотогава искам да го доведат тук и да ми даде обяснение. В Париж все по-малко вярват на версията за слоновете. За тях всичко е ясно: отнася се за политическа провокация. Но ще видим. Той ще ни каже…

Усмихна се.

— Навярно ще се изненадаш, но някак си му имам доверие. Изглежда мухльо, но смятам, че е невинен… Буен е, не ще и дума, смахнат е, но е искрен — на човека му е дошло до гуша. От нас, от ръцете ни, от сърцата ни, от оскъдните ни мозъци… От положението на човека. Очевидно не можем да излезем от него на кон и с оръжие в ръка. Но не е калташка работа. Изпаднал е в амок… И между нас казано, има моменти, в които го разбирам… Накратко, искам да дойде тук, да седне на този стол и да се обясни. Колкото до останалото… Кариерата ми, както знаеш, при поста, който заемам…

Вдигна ръце. Ербие се усмихна: единият щеше да се пенсионира като губернатор, а другият като чиновник първа категория. Но Ербие твърде много обичаше Африка и народа й и не съжаляваше, че така и не успя да я погледне отвисоко: прекрасна гледка може би, но отдалече. Предпочиташе близостта на пейзажа пред мащабността на панорамите. Отдавна бе избрал основата, земята, чернокожите селяни и беше си и останал там, здраво вкопчен в тях. Никога не бе мечтал за върхове. Каза тихо:

— Това момче си е изградило прекалено благородно схващане за човека… А такива изисквания не знаят милост. Не можеш да живееш, носейки ги в душата си. Не става дума дори за политика, за идеология… В неговите очи на нас ни липсва нещо по-съществено, едва ли не някакъв орган… Онова, без което не може. Много ще се изненадам, ако се остави да го хванат жив.

Терасата на „Чадиен“ бе безлюдна, с изключение на Жубер. Изпратил последната си дописка за случая, той дойде тук, може би защото изпитваше потребност отново да се потопи в пейзажа, който разкриваше много добре за какво става дума. Достатъчно бе да се огледаш наоколо си, за да разбереш. Отвъд парапета вялата река с люспичките светлина по нея сред снопчетата прегоряла трева сякаш забавяше самото време, а самотната палма на Фор Фуро сред този пейзаж изглеждаше като да бе загубила много от членовете на семейството си. Бунта на Морел го очароваше с това, че не е първият. Имало беше и други протести. Например в Древен Египет тълпата излязла по улиците и нахлула в храмовете, заплашвайки ужасените жреци. Тази египетска тълпа отпреди четири хиляди години не настоявала нито за хляб, нито за мир, нито за свобода. Искала безсмъртие. Избивала жреците с камъни и настоявала за безсмъртие. Действията на Морел имаха почти същите шансове за успех. Изправен на африканските хълмове, той ръкомахаше, викаше гневно, протестираше и даваше знаци, обречени да останат без отговор. Колкото до основното, положението на човека не се поддаваше на политически решения, несправедливостта му бе такава, че нямаше човешка революция, способна да я поправи.

В Биологическия институт на улица „Пиер Кюри“ Васер препрочете за последен път резултатите от работата през деня. Вече цял месец имаше усещането, че е на крачка от целта. Събраните данни от наблюденията видимо сочеха към едно-единствено възможно направление. Още отначало предчувстваше, че ракът не е болест, причинена от определен вирус, а заболяване на самия вирус, присъщ на самия него недостатък, щом организмът престане да му осигурява нормални условия за съществуване. Иначе казано, вместо да се бори с него, тъкмо обратното — трябваше да го лекува, да установи нормалните условия за физиологично погаждане с вируса. Мисълта му до такава степен бе съсредоточена единствено върху изследванията, че нощем спеше не повече от четири часа и се хранеше само ако някой проявеше настойчивост. Ядеше в студентски столове, носеше дрехи, подарени от приятели, и последователно отказваше да работи за частни предприятия. Не го правеше съвсем безкористно и го съзнаваше. Беше въпрос на честолюбие, на лично достойнство. Сегашните биологични условия за човешко съществуване му изглеждаха като несправедливост, граничеща с позор. А представата му за човешко достойнство беше несъвместима с унижението да гледа как милиони хора умират в разцвета на силите си вследствие на проста грешка в работата. Бореше се, доколкото можеше. Нямаме никакво основание да се задоволяваме с физиологичните условия, които природата ни е дала преди петстотин хиляди години. Недопустимо е след такъв огромен промеждутък от време човекът да си остава все така в състояние на очевидна немощ за най-важното. Васер вярваше в прогреса и се смяташе за авангард в тази битка. На излизане от института си купи вестник и потърси новини от човека, споделящ така недвусмислено собственото му възмущение и отказа му да капитулира пред условията на живот, които сами сме си създали. Бе напълно съгласен с този бунтар, обвиняван в мизантропия. Да демонстрираш с такъв блясък отказа си да се подчиниш на съществуващото човешко положение, положение на немощ — ето кое бе най-вълнуващото. Би желал да му помогне, но научните изследвания изискваха много търпение — не можеш да промениш човечеството с едно махване на магическа пръчка в лабораторията; пък и този юнак много бързаше. Необходимо бе голямо търпение, поредица от открития, работа по обобщенията и изследванията, особено на мозъчната маса, три четвърти от която си оставаха все още неизползвани, загадъчни, запазени за някаква бъдеща дейност, а трябваше най-сетне да ги мобилизират и използват. Бъдещето вероятно бе там — във все още безименните и тайни клетки. Попадна на съобщението за предстоящото арестуване на Морел, но то не му прозвуча убедително: човек си представяше този добряк, заобиколен от многобройни съучастници. Прибра вестника в джоба си и спокойно се запъти към метрото.

Конят Бютор полагаше най-тежкото усилие в живота си.

Господарят му го бе оставил на спокойствие в мисията на монасите белодрешковци в Нгеле, където се наслаждаваше на заслужена почивка, когато францисканецът се появи отново, вбесен и превъзбуден, а непосредственият резултат от това беше, че тежестта му стана още по-смазваща, защото може би от нетърпение непрекъснато шаваше на седлото. Отец Фарг с отчаяно и апоплектично лице лъхтеше, крещеше, въздишаше и се потеше така, сякаш вече му предстоеше да се яви пред Онзи, който със сигурност и въпреки всичко имаше да му зададе няколко въпроса. Не беше сам. Двама хилави и нервни монаси белодрешковци, които бе изтръгнал от мирните им молитви, го следваха на мулета боязливо, но и решително — това обаче не се дължеше на недопустимите думи, изречени сутринта от мисионера на прокажените дори и по техен адрес.

— През войната можехте да криете колаборационисти — ревеше Фарг и ги побутваше енергично към портите на мисията. Тогава можете да скриете и един истински партизанин, борещ се против плачевния ни хал! Хайде, хайде, затваряйте си устите, не ми четете конско евангелие. Разбира се, че е горделивец и богохулник и че би трябвало да падне на колене и да се моли, вместо да размахва юмруци. Но вината не е само негова. Не му стига размах, това е. На сърцето му е било толкова тежко, че не е успял да набере устрем, било е много тежко. Затова е спрял до слоновете. Но може би един хубав ритник в задника ще му даде нужния порив. А дотогава не искам да го застрелят на пътя като побесняло псе, без да му оставят време да разбере и да се обърне с петициите си към когото трябва. Така че ще ми го скриете в мисията, докогато е нужно, а аз се нагърбвам да му придам устрем, бъдете спокойни. Ще го науча аз как се закъсва още на слоновете. Трябва да се изтегли оттам и аз ще се захвана с това, знам как се прави, хайде.

— Досега мисията не е имала неприятности с властите — каза малко високомерно по-младият от двамата отци.

— Не — отсече Фарг със задоволство — обаче е време и това да стане.

Тя не знаеше дали бе временна загуба на съзнание в резултат на треската и изтощението, или беше нещо по-дълбоко, някаква истина, която най-после й се натрапваше, защото нямаше повече смелост и сила да му се съпротивлява, но имаше мигове, когато от значение бе само той да обгърне с ръка раменете й, да погали лицето й и да я притисне към себе си. Тогава всичко останало преставаше да съществува. Само мимолетна умора, сигурна бе, жажда за обич, дължаща се на физическото й състояние, най-обикновена потребност от почивка. Продължи затрогващо и енергично да отрича и на процеса, когато всички отказваха да проумеят, че може да е отишла там по своя воля, че и тя бе способна да вярва в нещо, че и тя бе в състояние да вложи подобно упорство и преданост в защита на кътчето човечност, в което ще се намери място дори за слоновете. Тази мисъл ги разсмиваше, та чак самият председател на съда с пенснето и с навъсената си строгост изглеждаше насмешлив и развеселен. Въпреки пергаментовата си кожа, той успя да си придаде вид на господин, живял само за да опознае жените, а и момичетата, както и подбудите — все едни и същи — които ги вдъхновяваха.

— Хайде, а сега опитайте да ни кажете истината… Отначало твърдяхте, че когато сте отишли при него — с оръжие и боеприпаси, да не забравяме — сте имали една-единствена мисъл: да го убедите да се предаде. Сега самата вие признавате, че сте останали с него, за да му помогнете да продължи терористичната си дейност… Ако сте ни излъгали, признайте го сега, съдът ще го вземе под внимание…

— Не съм лъгала. Във Фор Лами всички разправяха, че мразел хората, че е отчаян човек, мизантроп… Смятах, че е вярно… Че е бил много нещастен… Много… Много самотен… И че навярно аз бих могла…

— Да го разубедите?

— Да.

— Бяхте влюбена в него?

— Не, не е това… То е без значение…

— Беше ви… да кажем, много симпатичен?

— Да.

— И не се опитахте да го разубедите?

— Приказките за него не бяха верни. Той не е такъв…

— Какъв?

— Не е отчаян човек. Изобщо не мрази хората… Напротив, има им доверие, смее се много, весел е… Обича живота, природата и…

— И слоновете, предполагам?

Тя не отвърна, но полуусмивката й беше отговор.

— Значи, вие чисто и просто останахте с него?

Мина като че ли не го чу. Очите и усмивката й блуждаеха другаде и тя заговори припряно:

— Нито веднъж не се отчая, дори след провала на конференцията. Веднага след това каза, че ще има друга и на нея ще вземат нужните мерки за опазване. Но трябва да продължим да действаме, защото тази работа не става от само себе си, непрекъснато трябва да се бориш, за да го постигнеш, заради всеобщата мудност, и най-вече защото хората имат нужда от насърчаване и осведомяване. Ето защо за него беше толкова важно да продължи — за да покаже, че е възможно, за да разбуди хората и да им попречи да мислят винаги за най-лошото и че нищо не може да се направи, а е достатъчно само да не се оставиш на отчаянието…

Тогава в залата стана малък инцидент: Хаас, специално заради събитието излязъл от тръстиките край езерото Чад, изпита такова облекчение и тържество при мисълта, че Морел нито за миг не се е отказвал да защитава слоновете, а точно обратното — бе решил да продължи борбата докрай, та чак се изправи, заудря с всичка сила с десния си юмрук по лявата си длан и завика: „Браво!“, за което заплати с незабавно изгонване. (Обаче осем дни преди това Хаас бе успял да улови три слончета за зоологическата градина в Тадензее.) Собственикът на камиони Сандро, застанал до вратата, не вярваше на очите си, че това е същото момиче, с което бе преспал преди осемнайсет месеца. Това го дразнеше и принизяваше в собствените му очи, макар така и да не разбра защо. Имаше нелепото усещане, че е изгубил нещо покрай тази история. Не се чувстваше добре и защото се бе пременил специално за случая, тъй като всички знаеха, че той и Мина са спали заедно, и очакваше да го оглеждат, но от началото на процеса никой не му обръщаше никакво внимание и не можеше да се избави от чувството, че изобщо не е съществувал.

— Значи променихте намерението си и взехте решение да му помогнете?

— Не можех да му помогна, напротив, пречех му… Обременявах го… Исках да остана с него до края.

— Знаехте ли, че всеки момент могат да го задържат?

— Да… В Гола ни казаха, че по същия път се движи и военен отряд, спуснал се от Уле и вървял насреща ни.

— Въпреки това го последвахте?

— Да.

— Влюбена ли бяхте в него?

— Това няма нищо общо.

— Бяхте ли му любовница?

— Казах ви, че няма нищо общо — извика тя.

— Накратко, бяхте му предана… телом и духом?

— Да.

Председателят замълча за миг.

— Вярно ли е обявеното от вестниците: имахте ли намерение след края на делото… такава формулировка използват… да се омъжите за „майор“ Форсайт?

Форсайт леко вдигна глава.

— Да.

— И при все това изпитвахте към Морел… толкова дълбока привързаност, че не се поколебахте да останете с него, въпреки почти сигурния ви арест?

— Да.

Фийлдс разбираше много добре какво се стреми да постигне почитаемият магистрат. Преценката, с която искаше да приключи разпита. От самото начало се стараеше да създаде около случая такава атмосфера. Да покаже, че става дума за група нихилисти, анархисти без всякаква определена цел, без принципи, без морал, без вяра, че тя беше от момичетата, които се мъкнат с шайките авантюристи, спят ту с един, ту с друг, минават от ръцете на командира в ръцете на заместника му според обстоятелствата и момента. Отначало без малко и Фийлдс да допусне същата грешка, затова не му даваше сърце да се възмути. При все това гореше от желание да стане и да забие един юмрук в мутрата на този правник. При нормални обстоятелства щеше да се ограничи само с една снимка. Но тъй като нямаше фотоапарат, беше му твърде трудно да се защити.

— И това ви изглежда напълно естествено?

Тя изгледа съдията с известно любопитство, размисли за миг, после каза със своеобразна любезност, сякаш се стремеше да помогне на изпаднал в затруднение:

— Майор Форсайт и аз… ние имаме… съвместни спомени.

Несъмнено имаше предвид „общи“.

— Много ярки спомени… и ще продължим заедно. Обещахме на господин Морел и ще продължим заедно да… да…

Тя млъкна.

— Да защитавате слоновете, предполагам? — язвително рече председателят.

… Виждаше го отново — с донейде самодоволното му изражение, което понякога се появяваше на лицето му, застанал прав и стъпил здраво на възкъсите си крака, да си свива цигара с онзи лукав вид, който можеше и да те раздразни. Сякаш все още го чуваше:

— Виждаш ли, дори в училище все пак са успели да ни научат… ние наричаме някои животни „приятели на човека“… и трябва да ги пазим… необходими са ни. Приятелите на човека… Във всички учебници по зоология… Във всеки случай по мое време беше така. Ясно е какво означава…

Публиката се питаше защо ли се усмихва тя.

— Е, добре! — заключи председателят на съда. — Не е моя работа да предполагам за каква присъда ще се произнесе този съд, но се надявам, че известно време няма да ви се предоставя възможност да смущавате обществения ред…

Навярно най-много й помагаше да издържи, да продължи, щом клоните на дърветата се завъртаха над нея и трябваше да затвори очи, за да устои на шемета, бе страхът, че ще му досади, че ще му се стори по-слаба, отколкото е предполагал. Всеки път, щом конете им се изравняха в бавния си вървеж към хълмовете и той малко тревожно я попиташе как е, тя намираше достатъчно смелост да му отвърне с престорена веселост.

— Как е?

— Не се безпокойте за мен, господин Морел… Аз съм яка германка със селски корен…

— След два часа ще стигнем хълмовете. В района има една-две пещери, които издирихме тъкмо за спешни случаи… Естествено няма лекарства… няма нищо. Но в края на краищата ще си набавим.

— Не се тревожете за мен.

Мъчеше се да си внуши, че се нуждае от нея само защото е германка и участието й убедително доказва, че хората не бива да вдигат ръце от този народ. Техен ред беше да направят нещо за слоновете. След Освиенцим беше дошло време и те да покажат своята любов към природата, на свой ред да се притекат на помощ на кътчето човечност, да осигурят защитата му, което прогресът щеше да разширява все повече и то трябваше да вмести всички ни, независимо от расите, нациите и идеологиите. Открай време имаше неизкоренима слабост към всички форми на живота — от Пер Квист бе научил неизвестната му дума „екология“ — с чиито неприятели неизменно се сблъскваше по пътя си. Какво по-нормално от това да се окаже защитник и на най-голямото и най-застрашеното им превъплъщение? Ако присъствието на анахроничните и обременителни слонове затруднява изграждането на един нов свят, това само доказваше, че този градеж е човешко дело. И той се чувстваше на път да постигне, да получи някакви поне частични резултати. Още малко шум и многобройното обществено движение със сигурност щеше да извоюва необходимите спасителни мерки. А после… Не се сдържа и още веднъж се извърна към нея.

— Гледай, хълмовете вече се виждат.

— Виждам.

— Още малко, и сме там. Най-сетне ще можем да си починем…

Юсеф нави ръкава на свободната си ръка и избърса потта от челото си. Все така нищо не се виждаше в дъното на пътя, но той поемаше огромен риск, изчаквайки до последния момент. Все пак имаше добро извинение: присъствието на американския журналист. Беше невъзможно да убие Морел пред очите му. Рискуваше да причини голяма вреда на Партията. Нарежданията бяха да чака, докато Морел остане сам. Но репортерът едва се държеше на коня си, а Идрис бе принуден да го подкрепя, за да не падне. Всеки момент можеше да спре и да остане да седи съвсем сам край пътя. Ако тогава Юсеф не изпълнеше заповедите, другарите му щяха да го окачествят като предател на Организацията. При все това не ставаше дума да си повтаря, че целта не оправдава средствата: щеше да е само начин да шикалкави. От гледна точка на доктрината този проблем отдавна бе решен и поне в този план нямаше място за колебание. Ако не натиснеше спусъка, пък било то и в последния момент, щеше да скъса с единственото братство, което бе познал — това на националната революция. Усещаше как прикладът изгаря ръката му и се налагаше непрекъснато да го бърше. Дори журналистът да останеше с тях, пак съществуваше възможността да се закълне, че просто е изпълнил нарежданията на самия Морел, който не е искал да се остави да го хванат жив. Следеше неотлъчно пътя с такова внимание, че пред погледа му заиграха петна и всеки път придобиваха очертанията на камионите, които дебнеше.

По същото време отрядът на лейтенант Сандиен се намираше все още на десетина километра оттам, на около четвърт час път.

Губернаторът на Уле напусна Сионвил на бърза ръка със собствената си кола, още щом получи първите сведения от местния вожд на областта Гола относно местонахождението на Морел по пътя Гола — Уле. Военният отряд трябваше да обкръжи района още същата сутрин и губернаторът бе твърдо решен, ако не друго, то да попречи Морел да бъде убит при стълкновение с френски войници. Би било противоестествено, все едно Морел да бъде убит от слоновете. От векове се бореха заедно против общия враг и нищо не можеше да ги раздели. Губернаторът бе получил предния ден телеграма, потвърждаваща длъжността му, и бе готов да хвърли на везните цялата си възвърната власт и да се опита да спаси французина, който отказваше да се отчая.

Единственият бял, който ги видя да минават на двайсет и пет километра южно от Гола, на мястото, където пътят пресича памучните плантации и се точи право към предпланините на Уле, беше дребничкият търсач на уран Жонке, пристигнал от Европа преди шест седмици; той се връщаше с джипа си от една недалечна плантация, където безуспешно се опита да събуди у собственика й интерес към проучванията си — според думите му „оня имаше нужда от някакво финансово доказателство“. Току-що бе излязъл от алеята, свързваща плантацията с основния път, и му се наложи да закове спирачки, за да не връхлети върху тях: видя ги как отминават, а Морел изобщо не му обърна внимание. Разказът на Жонке за неочакваната среща бе красноречив с простотата си.

— Смятах, че дори в Африка е отминало времето на отчаяните престъпници. Впрочем Морел не беше въоръжен. Но зад него вървеше чернокож младеж, който стигаше за двама, ако мога така да се изразя. В Африка пристигнах наскоро и още не съм претръпнал: от момчето с автомата, което добре ме огледа, и особено от другия негър, доста по-възрастен, със син бурнус и тюрбан, с наистина свирепа глава, която не ви предвещава нищо добро, направо ме смъдна под лъжичката. След тях на почтително разстояние тичаха хлапетата от селото. Морел вървеше начело гологлав, потънал в прахоляк, с нещо като шал на врата, мръсен, в цвят каки, и противно на всичко, което си мислех за него, нямаше вид на луд, нито на превъзбуден. Но може да е бил, иначе нямаше да се намира там посред бял ден на пътя, по който дори през този сезон минават, насред район с плантации. Или пет пари не даваше, или пък трябва да приемем, че има високопоставени покровители. Не казвам, че е така, само поставям въпроса. Но най-много ме порази момичето. Изглеждаше наистина много мръсна, ама си личеше, че сигурно е хубава, но тогава очите й бяха хлътнали и с тъмни сенки, а от лицето й бе останала само изопната и потна кожа и бих се заклел, че не бе в състояние да направи и крачка… Там беше и оня, американският журналист, с фотоапаратите си на врата и кожено сакче на рамото — е, той пък изглеждаше съвсем смахнат, с кърпа с четири рогца на главата… а бе направо обезумял с тия очи, дето бяха изхвръкнали от орбитите си. И то заради някакви слонове! Наистина трябва вече в нищо да не вярваш. Виждал съм какви ли не, борци за свобода, анархисти, ама тия надминаваха всичко! Трябва наистина да мразиш хората, да умираш от желание да им плюеш на физиономиите… Да не повярваш на очите си! И забележете… разбирам ги донейде. У всеки от нас има нещо подобно. Обаче не чак дотам, разбира се. Аз поне се надявам да намеря уран, че да се кротна… Все трябва да се вярва в нещо, нали?… Веднага се върнах в плантацията, за да ги предупредя. Намерих Рубо и всичко му разправих. Абе не знам какво очаквах от него, но не можех да го пазя само за себе си. Той ме изслуша спокойно. Знаете го — дебел и малко тъжен. „Добре — каза той — Морел е минал оттук. Добре. Е, и после? Все ми е тая — нищо не ми е сторил. Съветвам ви да си затваряте устата.“ Ето докъде сме я докарали, господине. Аз на това му викам мизантропия. Нищо чудно, че не рачи да участва в проучванията ми тоя Рубо: ей го още един, дето в нищо не вярва — ни в урана, ни в нищо… Ако намеря Морел да се крие в плантацията му, хич няма да се учудя…

Жонке се заблуждаваше, твърдейки, че Мина не е в състояние да измине и метър. Тя продължи още пет километра, въпреки че трябваше на няколко пъти да спира.

Изостави го едва когато напълно изгуби съзнание, а щом отвори очи, видя лицето му, сведено над нея с приятелска загриженост. Опита се да се усмихне, защото точно това ги свързваше най-дълбоко. Той й отвърна с усмивка.

— Клети ми старче — рече той — тоя път наистина спечели.

— Ich kann ja nicht mehr…^[2]

Държеше я в ръцете си. Тя вдигна към него замъгленото си от сълзи лице, където усмивката още трепкаше сред праха и потта, но по него той видя признаците на пълното изтощение, които му бяха познати отдавна, още от лагера: муха пробяга по челото и бузата й, а тя нямаше сили да я прогони, дори не я усети. Много му беше познато и това — мухите, които започваха да се въртят около нея. Прехвърли каишката, махна филцовата шапка и взе главата й в ръце. Дори устните й бяха загубили очертанията си, бяха почти сиви и безжизнени. А бе поел всички рискове, за да скъси прехода, мина по оживения път, вървеше все направо, макар войниците без всякакво съмнение да се движеха насреща им, разчитайки, вярно, на симпатията на едни, на разбирането на други и на френската преданост към традициите, но истината бе, че това повече не можеше да продължава. Самият той не бе съвсем наясно къде да отиде. Бяха открили пещерата им в Уле. Разполагаха и с други, но без запаси от лекарства, без друго оръжие и боеприпаси, освен оставените от Вайтари, които щяха едва-едва да стигнат за няколко дни. И все пак трябваше да продължи. Хората имаха нужда да знаят, че неизменно е там някъде в Африка, че е жив — ето, това бе прословутото френско присъствие.

— Може би, ако си починеш час-два?… Да спрем за малко?

Тя не отвърна, а той дори не се помъчи да я убеди.

— Добре, ще те върна в селото… Там навярно има санитарна служба. Така или иначе, тук някъде има една плантация… Ще отида да ги потърся.

— Ще отида сама.

— И дума да не става.

— Няма да спирате заради мене… Моля ви, тръгвайте… Продължете. Направете го заради мене.

— И да те оставя тук, на пътя?

— Не искам да ви се случи нещо заради мен.

Поколеба се за миг, но беше трудно да устои на погледа й, едновременно умоляващ и непокорен. Можеше да направи само едно нещо за нея — да продължи. За нея и за милиони други хора, които имаха също такава потребност от приятелство, трябваше да продължи дейността си, да не се остави да го заловят, да ги надхитри, да се скрие, неуморно да защитава кътчето човечност и сред най-тежките ни трудности, да остане неуловим някъде в недрата на шубрака сред последните слонове — като утеха, обещание, като несломима увереност в самите нас и в бъдещето ни! Преди всичко трябваше да е тук и ако някой куршум го улучи, щеше да се довлече до някое потайно кътче в гъсталака, където никога няма да го открият… и нуждаещите се щяха да го смятат за жив. Ако пък загинеше от куршум в гърба според класическата за подобни начинания традиция, не трябваше да се разчува, та да се превърне в легенда, а тя да разгласи навсякъде непреодолимото му присъствие и хората да повярват, че само се е скрил и че е готов да изникне в най-ненадейния миг — тогава, когато дори не ще дръзват да разчитат на него — за да защити застрашените гиганти.

— Добре.

— Не бива нищо да ви се случи…

— Нищо няма да ми се случи — обеща сериозно той. — Имам множество приятели. Не ти казах всичко, но те ще ми помогнат, бъди спокойна.

Не знаеше дали му вярва или не, но не беше зле да я успокои, да успокои всички. Много бе важно неизменно да го смятат за жив.

— Ако чуеш пораженчески слухове, не им вярвай. Че са ме убили, че това, че онова… Кажи им да не вярват, никога няма да ме заловят.

Чудно, но той самият едва не си повярва. Не знаеше какво ще прави, нито къде ще отиде, кажи-речи без оръжие и муниции, но беше сигурен, че ще намери приятели.

— Навярно известно време няма да чуваш да се говори за мен: ще остана скрит тук…

Махна към гората.

— Но ще се върна.

Очите им се срещнаха в израз на иронично съучастие.

— Ще ги принудим да свикат друга конференция… Може би дори ще поискат да участвам в нея… Казвам ти, в края на краищата ще ни оставят необходимото кътче. Колкото до онези, които са против… ще видят те.

Ейб Фийлдс го чу и изсумтя презрително. „Ще видят те…“ Изпитваше неистово отвращение към този израз, чуван хиляди пъти от устата на френските войници, които така и не се завръщаха. Въпреки треската, Ейб Фийлдс се чувстваше горд, че е американец реалист с най-високия в света национален доход на глава от населението, с най-охолния начин на живот след първичната еволюция: влечугите от изначалния океан можеха да се гордеят с Америка, а прародителят, изпълзял за пръв път благодарение на люспите си навън от родната тиня, можеше да почива в мир — беше успял. Пред името му трябваше да благоговеят във всички училища, защото тъкмо той бе истинският първозаселник, бащата на волните начинания, на инициативния дух, на риска — на всичко, с което се отличаваше и днес необикновеният материален подем на Съединените щати. Хвърли победоносен поглед наоколо си, а всички насядали край него гущери заръкопляскаха: Ейб Фийлдс пожела да ги поздрави и не падна от коня си само благодарение на бързата намеса на Идрис.

— Мислиш ли, че ще издържиш чак до плантацията? Дотам има десет километра.

— Господин Фийлдс ще ми помогне.

— Нима? Погледни го, очите му ще изскочат от орбитите. Той е вече другаде. Ей, фотографе!…

Фийлдс хвана фотоапарата си.

— Можеш ли да я придружиш?

— Искам да продължа с вас.

— Я виж ти! Смятах, че вече нямаш лента?

— Все ми е тая. Ще се оправя някак.

— И как ще правиш снимки? Със задник?

— Искам да ви помогна.

— Виж ти, виж ти, мислех, че не ти пука за слоновете.

— Цялото ми семейство загина в газовите камери на Освиенцим.

— Ах! Ами да беше казал. Само че не мога да те взема със себе си.

— Защо?

— Няма да е честно. Ти вече не знаеш какво правиш. В такова състояние си, че току-виж те налегнало желание насилствено да свалиш правителството на Съединените щати, стига любезно да те помолят.

— Аз съм американски гражданин и имам право да защитавам слоновете навсякъде, където са застрашени! — ревна Ейб Фийлдс. — Джеферсън, Линкълн, Айзен…

— Да, да, знам.

— Имам право да защитавам слоновете като всички останали.

— Да де, върви да ги защитаваш като всички останали.

— Искам да умра за слоновете! — ревеше Ейб Фийлдс.

— Още един, който плаче за следствена комисия…

— Американските G. I.^[3] дойдоха в Европа да защитават проклетите ви слонове! — крещеше Фийлдс. — Без нас…

Една особено непоносима болка отляво го поусмири. Вдигна ръце към ребрата си и присви лице от болка.

— Вие двамата правите полукръг. На няколко километра има плантация. Чуваш ли ме?

— Не знам дали ще издържа дотам. Ребрата ми влизат в дробовете.

— Ще пробваш… Какво има?

— Джип и камиони — изкрещя Юсеф.

Студентът усещаше гореща пот да се стича по лицето и шията му — сякаш кървеше. Притискаше с лакът оръжието толкова силно, че едва ли щеше да е в състояние да си протегне ръката. Пое дълбоко въздух, без да изпуска от поглед черните точки, които растяха на хоризонта: двайсет минути, половин час след като се отклонят от пътя, щяха да стигнат предпланините на Уле и гъсталака на бамбукова гора сред скалите. Там той щеше да се озове насаме с Морел и Идрис, без да му се пречкат свидетели. Попи с ръкав потта по лицето си, мъчейки се едва ли не насила да си повярва, че решението е взето, че ще стане съвсем просто: един автоматен откос и Морел завинаги щеше да се сроди с легендата. Щеше да се превърне в героя на африканския национализъм, онзи, когото ще могат винаги да споменават победоносно, без страх от опровержения. Щяха да използват името му по събрания, конференции, митинги и да предизвикват ентусиазъм и вълнение у присъстващите, които щяха да го скандират прави, а той нямаше да пристига и да ви хвърля в нозете смехотворните си слонове. Завинаги ще остане първият бял, дал живота си за черния национализъм. Никога повече не би могъл да възрази, да се обърне неочаквано към обществеността и да извика гръмогласно твърдоглавото си убеждение, да ви заяви, че всъщност е защитавал преди всичко и най-вече определено схващане за човешкото достойнство. Най-после щеше да е възможно да го използват цялостно и без рискове, с практическа цел и с оглед на конкретен резултат, придаващ на името му целия желан блясък, без страх, че този щастлив идиот ще изникне внезапно отнякъде, ядосан и непохватен, ще заудря с юмрук и ще изреве вироглавата си истина. Вече нямаше да има опасност, че ще се появи на някое събрание с чантата си, претъпкана с петиции и възвания, с рошавата си глава на вечен бунтовник, ще стовари юмрук по масата и ще съсипе всичките ви усилия да се възползвате от него с викове: „Аз ли? Много е просто, аз защитавам единствено природата… Наричайте го, както си щете. Свобода, достойнство, хуманност, екология… Все същото е. Правя го заради приятелите на човека. Още в училище са ни учили какво означава това. Колкото до останалото, все ми е тая“. Докато е жив, този глупак навеки ще си остане прът в колелата. Толкова добре го разбираше сега, повече от година бяха заедно и толкова добре познаваше неговата прекрасна мания, че наистина не оставаше друго средство, освен убийството, за борба със заразата, излъчваща се от него, със спокойното му доверие във вас. Пък и не можеш да прекараш безнаказано петнайсет години от живота си в училищата и университетите на враговете си, без накрая да поемеш някои от отровите, с които така умело са те заливали. Краят, който не оправдава средствата… Кътчето човечност, което зачиташ, каквито и да са идеологиите и колкото и да е люта битката. Добре знаеш, че са само думи, отживелици от друга епоха, несъвместими с историческия прогрес и класовата борба, а ти е трудно да се отървеш с един-единствен автоматен откос от цялото си получено образование. А най-вбесяващото е, че понякога, щом Морел се обърнеше и видеше насоченото към него дуло на автомата, студентът оставаше с убеждението, че човекът, когото следваше, за да го убие, не се самозалъгваше, че той знаеше. Тогава в погледа му трепваше подигравателна, едва ли не предизвикателна искрица, която красноречиво говореше за неизкоренимото му безумие и сякаш казваше: „Аз пък се обзалагам, че няма да го направиш!“. Беше непоносимо: сякаш водеше някаква потайна борба с вас и бе сигурен, че ще победи, защото има вяра във вас. На Юсеф му идваше да изкрещи, да го наругае, да го удари дори, да изтръгне веднъж завинаги от него нелепото му доверие в хората, което той носеше в сърцето си, да му изкрещи, че нищо не стои по-високо от африканската независимост — никоя грижа, никоя почит, ничие достойнство и че всички средства са добри за постигането й. Но когато трябва да убиеш човек, който ти вярва до такава степен, по-добре той да не знае нищо, та поне да умре с ненакърнена вяра. Борбата, която Юсеф водеше със самия себе си, бе толкова мъчителна, че му идеше да препусне в галоп срещу военния конвой и да стреля, докато го застрелят. Конят му усещаше изнервеността му и се изправяше на задните си крака, вдигайки облак прах, който навярно вече се забелязваше от камионите. Идрис заговори гневно и заръкомаха енергично, сочейки конвоя с показалец. Морел най-после се реши.

— Добре, сега или никога.

— Къде смятате да отидете? — провикна се Фийлдс.

— Все ще намеря някой приятел.

Ейб Фийлдс го погледна за последен път. Гологлав, къдравокос, с младежки вид, с Лотарингския кръст на гърдите и онази присмехулна искрица в дъното на кафявите очи, с иронично присвити устни, където сякаш непрекъснато липсваше цигарата „Голоаз“ и с окачената на седлото нелепа чанта на вечен бунтар, претъпкана с листовки, манифести и петиции. Внезапно вдъхновение осени Ейб Фийлдс.

— Чакайте — извика след него. — Какво ще правите в гората с всички тези книжа? По дърветата ли ще ги окачате? Оставете ми чантата. Ще се погрижа за нея.

— Вярно — каза Морел. — Дръж, обични ми фотографе, поверявам ти я…

Отвърза чантата и я хвърли насред пътя.

— Грижи се добре за нея… Направи каквото трябва. Някой ден ще дойда да ти потърся сметка. Довиждане, другарю!

Насочи коня си към склона, следван от Идрис и Юсеф; тримата се отбиха от пътя и потънаха сред дърветата. Още десетина километра, и дърветата щяха да отстъпят пред бамбука чак до първите сиви скали на Уле, а той — пред камениста земя с редки, жилави снопчета и сгушени сред канарите села с островърхи плетени покриви, после отново бамбук и хълмиста савана, слонска трева на сто хиляди квадратни километра, където никаква хайка не може да ги открие. Малко по̀ на юг отец Тасен ръководеше палеонтологичните си разкопки и въпреки че през дъждовния сезон напускаше местността, едва ли ще им откаже гостоприемството на празните колиби. Или дори ще приеме да им помогне по-дейно… Говореше се, че ученият се интересува от всичко, свързано с произхода на човека. А можеше да се изкачат до Камерун и езерото Чад и да поискат убежище при Хаас — още един приятел на застрашения ни древен вид. Но комарите на Чад не бяха желани през настъпващия сезон. Във всеки случай, имаше време да помисли и да реши; нямаше да липсват добронамереност, съучастие и дори закрила. Засега трябваше да се отдалечи от пътя — същия път, по който преди десет месеца се бе озовал очи в очи с областния управител Ербие; с удоволствие си спомни честното му и наскърбено лице — лице на човек, неизменно правил възможно най-доброто. От умора тялото на Морел натежаваше като камък и както обикновено, щом силите му бяха на изчерпване, спомените ставаха по-плътни и по-настойчиви. Мислеше за всичко, което разказваха вестниците за него. Всеки му приписваше надеждите, недоволствата и спотаената си ненавист или собствената си мизантропия: как ли не им бе обяснявал, но не постигна нищо — те продължаваха да му приписват всякакви заплетени подбуди. А истината бе толкова проста и никога не се притесняваше да им я каже. Обичаше природата, това е то. Обичаше природата и винаги правеше всичко според силите си, за да я защити. Най-тежката битка през живота му бе за благото на майските бръмбари. Усмивката, онази усмивка, която предизвикваше такова недоверие у Ейб Фийлдс, се появи на устните му и не слезе оттам. Спомняше си тази битка с учудваща яснота, както винаги, щом го болеше тялото и стигнеше на края на силите си и всеки път този спомен му помагаше да издържи и да продължи.

Беше най-жестоката битка в живота му.

Историята с майските бръмбари се разви през май, след първата му година в лагера, и той бе първият й подбудител, първият, който им се притече на помощ, и така се зароди движението.

Тогава работеха на кариерата в Йопен, в Прибалтика, и пренасяха чували с цимент за грандиозните творения на новите фараони, които градяха за хилядолетия. Вървяха бавно в индийска нишка, стараейки се да не направят някое движение накриво, за да не рухнат под тежестта. Имаше депортирани политически и криминални лагеристи, всички подчинени на един и същ режим за превъзпитаване с принудителен труд според нравите на XX век, а есесовците с вече загорели от пролетното слънце мутри се бяха разположили на тревата с цвете в зъбите. В лагера беше полският пианист Ротщайн, нелегалният френски издател Ревел, чиято брада набождаше толкова бързо, че понякога изглеждаше като натъпкан с четина, подобно на дюшек с конски косми — за да се пребори с вонята при наряд в клозетите, той с цяло гърло рецитираше стиховете на Маларме; Швабек, друг един поляк — къташе съвсем измачкана снимка на свинята, с която бе спечелил първа награда на селскостопански конкурс и винаги я показваше с гордост за доказателство, че не е кой да е… Прево, наричан Емил, железничар от СНКФ^[4], който веднъж чу свирката на някакъв локомотив и захленчи… Имаше и един Дюран, вечното присъствие на всички празници, който си прекарваше времето в приказки какво щял да стори с първия срещнат Шмит след Освобождението… След Освобождението се появи при доктор Шмит в Йопен с револвер в джоба, подвоуми се за миг, после му стисна ръката и си отиде… Там беше и военният свещеник Жюлиен, който за двете години в лагера отслабна едва забележимо и все го обвиняваха, че неговият Господ Бог го храни скришом… И други, много други, които падаха, както си вървят, и чиито имена не значеха нищо. Движеха си, превити под товара, докато охраната им в тревата се наслаждаваше на първата пролетна топлина с разкопчани за ласките на слънцето панталони.

Изведнъж Морел усети как нещо се блъсна в бузата му и тупна в краката му; предпазливо наведе очи, пазейки равновесие — майски бръмбар.

Беше паднал по гръб, шаваше с крачка: напразно се силеше да се обърне. Морел се спря и се втренчи в насекомото в краката му. Тъкмо тогава ставаше година, откак бе в лагера, а от три седмици носеше торби цимент по осем часа дневно с празен стомах.

Но тук се криеше нещо, което не биваше да му се изплъзва. Присви коляно, крепейки на рамо торбите с цимент и с едно движение на показалеца обърна бръмбара на крака.

Повтори го на два пъти, докато измина разстоянието. Пред него вървеше издателят Ревел и той схвана пръв. Изръмжа одобрително и незабавно се притече на помощ на един паднал по гръб бръмбар. После — пианистът Ротщайн, толкова тънък — ще речеш, че тялото му се стреми да подражава на изтънчените му пръсти. От този момент насетне почти всички „политически“ се притекоха на помощ на майските бръмбари, а „криминалните“ ги заобикаляха с псувни. През двайсетминутната почивка нито един от политическите не се поддаде на изтощението. А обикновено именно тогава се хвърляха на земята и оставаха така, без да шавнат, до следващото изсвирване. Но този път сякаш намериха нови сили у себе си. Бродеха с прикован в земята поглед и търсеха нуждаещ се от помощ бръмбар. Впрочем историята не трая дълго. Достатъчно бе да пристигне сержант Грубер. А той не бе какво да е говедо. Беше образован. Преди войната бил преподавател в Шлезвиг-Холщайн. За секунди схвана какво става. Беше разпознал врага. Бяха се озовали пред скандална демонстрация, пред публично изповядване на вяра, пред провъзгласяване на достойнство, и то от хора, превърнати в нищожества. Да, достатъчна му бе секунда, за да схване положението и да съобрази цялата сериозност на предизвикателството, отправено към строителите на новия свят. Хвърли се в бой. Най-напред налетя на лагеристите, подпомаган от пазачите, които не разбираха много-много за какво става дума, но бяха винаги готови да налагат. Раздаваха удари с приклади и ритници, но сержант Грубер бързо проумя, че не с това ще уязви демонстриращите, както се полага. И затова стори нещо може би отблъскващо, но вълнуващо в безсилието да постигне набелязаната цел: затича из тревата, без да откъсва очи от земята, и щом видеше майски бръмбар, смачкваше го с ботуш. Тичаше във всички посоки, въртеше се в кръг, подскачаше с високо вдигнат крак и удряше земята с ток в нещо като смехотворен танц, едва ли не трогателен в своята безполезност. Защото можеше да смаже от бой затворниците и да стъпче майските бръмбари, ала онова, до което се домогваше, бе напълно непостижимо, недосегаемо и не можеше да бъде унищожено. Нагърбил се беше със задача, която никоя армия, никоя полиция, никоя милиция, никоя партия и организация не бе способна да доведе до успешен край. Налагаше се да избие всички, до последния човек по цялата земя и все пак имаше вероятност от тях да остане някаква следа, като несломима усмивка на природата. Разбира се, погрижи се те скъпо да си платят за неговото поражение. Принуди ги същия ден да се бъхтят още два часа и в тези два часа се заключаваше разликата между последния предел на човешките сили и онова, което го надхвърляше. Вечерта се питаха дали могат да издържат на подобно изтощение, дали щяха да им останат още малко сили за следващия ден. Ротщайн беше най-зле. Лежеше напреко на нара си. Човек имаше желание да се наведе над него и да го обърне като майски бръмбар. Да му помогне да полети. Но не беше нужно да му помагат. Всяка вечер излиташе сам.

— Ей, Ротщайн! Ротщайн! Все още ли си жив?

— Да. Не ме прекъсвайте. Изнасям си концерт.

— Какво свириш?

— Йохан Себастиан Бах.

— Ти луд ли си? Някакъв фриц.

— Точно така. За да възстановя равновесието. Не можем да оставим Германия вечно повалена по гръб. Трябва да й помогнем да се обърне.

— Всички сме паднали по гръб — промърмори Ревел. — По рождение.

— Тихо. Не чувам какво свиря.

— Много ли е публиката тази вечер?

— Порядъчно.

— Красиви жени?

— Тази вечер не. Тази вечер свиря за сержант Грубер. Ото Силезиеца простена в ъгъла си. Сънуваше. Всички знаеха какъв е сънят му, винаги беше един и същ — беше убил една вдовица, за да я ограби, и всяка вечер сънуваше, че му изтръгва езика. Стресна се и се събуди.

— Immer die alte Schickse^[5] — измърмори той.

— Странно, че все езика ти изтръгва — обади се Емил.

— Няма нищо странно. Аз я удуших.

— А, ясно — отвърна Емил. — Щом ти покаже задника си, значи ти е простила.

През вентилационния отвор се виждаше наблюдателницата с наведената картечница.

— Кажете, момчета, какво ще правим утре, ако още падат?

— Да се надяваме, че вече няма да падат — каза отец Жюлиен.

— А, не! — заяви Ревел. — Надявам се все така да падат. Така поне можем да кажем какво мислим. На човек му олеква.

— Какви ги дрънкаш! — каза Емил. — Погледни Ротщайн.

— Ей, попе!

— Да.

— Какво прави дядо Господ?

— Мамка му — отсече отец Жюлиен — остави Господ на мира. Какво да прави тук?

— Нищо, както обикновено.

— Може да е паднал по гръб… и да шава с крачета, но да не може да се обърне.

— Мамка му, мамка му, мамка му — сърдито рече свещеникът.

— Това не са думи на свещеник.

— Тук не сме сред свещеници…

— Емиле!

— Да.

— Ти комунист ли си?

— Да.

— Тогава какво се тюхкаш за майските бръмбари? Това не ти е марксизмът. Изкривява линията на партията.

— Имаме право понякога да му отпуснем края — отвърна Емил.

— Емиле!

— Да.

— Ти комунист ли си?

— Хайде, стига.

— Тогава вярваш ли, че в Съветска Русия в някой лагер ще те оставят да си прекарваш времето в обръщане на бръмбари?

— Едва ли.

— Е, тогава?

— В Русия няма лагери за принудителен труд.

— А, така ли?

— Горките ние.

— Едно не разбирам — защо все по гръб падат.

— Природа. Ние защо сме тук?

— Ето още едно нещо, дето трябва да се вкара в правия път.

— Кое? Кое нещо?

— Природата.

— Ще го вкарат, не се тревожи.

— Емиле!

— Сега пък какво?

— Защо правиш това за бръмбарите?

— От християнско милосърдие, на пък.

— Браво, хубав отговор — обади се отец Жюлиен.

— О, я да млъкваш, попе! Ти си дискредитиран. Нямаш очи да ни гледаш. Нямаш вече какво да кажеш.

— Вярно е — каза някой. — Не може ли да ни се притече на помощ тоя твой Господ? Хич не е услужлив.

— Чуйте, момчета, наистина правя каквото мога — каза отец Жюлиен.

— Разбира се, разбира се.

— Не ми ли вярвате?

— Ама естествено, ама естествено.

— Все пак можеше да ни подаде една ръка. Всички сме по гръб, не вижда ли?

— Правя каквото ми е по силите, кълна ви се — каза отец Жюлиен.

— Обаче ние намираме начин да направим нещо за бръмбарите.

— Хайде де, само се гаврите с тях — рече отец Жюлиен. — Правите го от гордост. Ако не бяхте в концентрационен лагер, щяхте да ходите по майски бръмбари, без дори да знаете, че ги има. Всичко става в главата, а не в сърцето. Ще пукнете от гордост, това е…

— Не е от гордост — възрази някой неубедително. — От друго е…

— Юсеф.

— Да, г’сине.

— Остави това „г’сине“. Не си струва труда. Наясно съм.

Двамата държаха конете за поводите, съвсем сами вдън саваната под трънаците, които ги покриваха с парцаливите си листенца, и с жълтеникавата бамбукова гора над главите си: единият — изопнат, готов за стрелба, другият — седнал на камък, потънал в спомени и усмихнат — дали презрително, или невероятно самоуверено, не беше ясно… Вече не се чуваха нито камионите, нито каквото и да било, освен обезумелите насекоми. Юсеф виждаше гърба на човека, очакващ, изглежда, автоматния откос, а на моменти, когато помръдваше глава — донейде присмехулния му профил под обгарялата и опърпана филцова шапка. Идрис се беше отдалечил да търси проход през шубрака и двамата бяха сами под жълтата светлина на бамбука.

— Е, какво чакаш? Давай.

Лицето на студента бе безизразно и едва ли не мършаво под потта. Дотрябва му огромно усилие, за да му се развърже езикът:

— Как разбрахте?

Посред нощ в пустинята бялата фигура се бе размърдала сред пясъка и Морел се спря за миг пред спящия юноша. В синкавата светлина лицето на младежа изглеждаше сериозно и едва ли не тъжно. После устните потръпнаха, произнесоха няколко думи и Морел дълго стоя неподвижен, склонен над тази бунтовна глава, обладана дори и в съня си от единствената убеденост, на която човек може да се осланя.

— Насън говореше на френски…

— Какво казах?

Морел гледаше на друга страна. Далеч: този поглед не се оставяше лесно да го отклонят.

— Дърдореше нещо на тема човешко достойнство…

Извърна се към юношата със сериозната си усмивка, която извираше повече от добротата в очите му, отколкото от иронията, изписана на устните му.

— И тъй, кой си всъщност?

— Казвам се Юсеф Ланото и три години съм следвал Юридическия факултет в Париж…

— А после?

— Вайтари ме изпрати да ви наблюдавам.

— Много мило от негова страна.

— Властите не биваше да ви заловят жив. Вие докрай щяхте да твърдите, че единствената цел на действията ви е защитата на слоновете…

— Самата истина.

— След Сионвил ви осъдиха на смърт. Злоупотребихте с помощта ни, скрихте истинските политически цели на нашето движение… Не успях да изпълня присъдата заради американския журналист.

— Ясно.

— Трябваше да ви убия, щом той си тръгне. Когато останем сами.

— Значи сега — рече Морел.

— Да, сега… — С огорчение в гласа. — По-късно несъмнено щяха да ви представят пред света като герой, дал живота си за африканската независимост…

Морел леко сведе глава. Устните му се свиха още повече, стисна зъби, лицето му си възвърна упорития израз…

— Много мило. Само че ето какво: това не е за мен. Не се приема. Познавам националистическото алиби и ми се повръща от него: от Хитлер до Насър си пролича какво се крие зад него… Най-красивите гробища за слонове — ето какво. Но ако искате самият вие да свършите тази работа, съгласен съм. Става. Само че свършете я както трябва. Дали ще сте вие, или ще сме ние, жълтите или черните, сините, червените или белите, все ми е едно. Винаги ще съм съгласен. Но имам едно условие. Защото за мен има значение едно-единствено нещо… — Гласът му неочаквано си възвърна цялата предишна ярост: — Държа да се уважават слоновете.

— Зная — кротко отвърна Юсеф.

Морел повторно погледна към дулото на оръжието. Едва ли не с надежда: така му се искаше да отдъхне, преди да продължи. Само миг на изтощение, нищо повече, и не го беше срам от това.

— Накратко, ти трябваше да ме пречукаш — рече той с оттенък на съжаление. — Питам се какво ти попречи. Всъщност ти все още разполагаш с… Сега е най-подходящият момент.

— Нямам такова намерение.

— Виж ти, как така?

Юсеф го гледаше приятелски. Това беше човек, когото трябваше да защитават и закрилят, трябваше да оправдаят неустоимото му доверие и да бдят над него, като над последния грам сол на земята…

— Смятам, че можем да повървим заедно още известно време — отвърна той.

Ейб Фийлдс стоеше насред пътя, без да откъсва очи от кожената чанта. Тя лежеше просната в прахоляка на пътя, натъпкана с прокламации, манифести, възвания — натежала от несбъднати надежди… Наведе се и я взе. „Това вече не е достатъчно“, помисли си той, опитвайки се да се ухили цинично, за да се пребори с обзелите го чувства. Вече не трябваха манифести и петиции, а необикновени биологични усилия: според някои авторитетни мнения това по всяка вероятност бе правилният път. Неотдавнашната декларация на научния съветник към британското правителство — една високопоставена особа, и то каква! — бе определено окуражителна в това отношение. Този изтъкнат човек всъщност потвърждаваше, че бавното натрупване на радиация, дължащо се на ядрени отпадъци, неизбежно ще предизвика чрез дългосрочното си въздействие върху гените появата на около двайсет процента идиоти сред идните поколения, но навярно и на десет процента гении, които, на свой ред, щяха да открият пред човечеството една още по-бляскава ера на прогрес и благоденствие. Ейб Фийлдс се почувства неимоверно окуражен и дори се засмя. Докато чакаше, здраво стисна чантата и се обърна към германката. Тя хълцаше и гледаше мястото, където Морел и двамата му спътници бяха изчезнали сред дърветата. Ейб Фийлдс взе ръката й.

— Wein nicht — каза й на идиш, убеден, че говори на немски. — Нищо не може да му се случи.

Йезуитът от зори следваше пътеката по склона на хълма — връщаше се вкъщи с леко сърце, готов да прекара още един сезон на терена за разкопки с размислите и ръкописите си: в ордена му предпочитаха да знаят, че е вдън горите, а не в Европа. Изобщо не страдаше от това изгнание, тъй като поддържаше кореспонденция с пет-шест човека, чиито имена бележеха цяла епоха, и чиито мисли, понякога твърде различни от неговите, му осигуряваха скъпоценната подкрепа на противоположното мнение. Към умората от безсънната нощ се прибавяше и друга — по-отдавнашна, по-неизлечима, която малко го натъжаваше. Изпитваше живо любопитство и същевременно известна досада при мисълта, че скоро щеше да напусне човешкото приключение, без да е успял по-определено да предусети новите перипетии, неравни и самотни като хълмовете, по които пътуваше от сутринта. Беше прекалено много човек, за да съжалява, че излиза от играта, без да е присъствал на най-увлекателните й фази. Правеше опити да не се поддава прекалено на това донейде властно любопитство, защото самият той отхвърляше крайния му характер и липсата му на смирение, но с възрастта то само нарастваше, навярно защото с приближаването на края всяка съставка на наблюдението придобиваше все по-голямо значение. Съжаляваше, че не бе извлякъл по-насърчителни новини от експедицията си, но бе приучен на търпение и не биваше да форсира нещата. Размисляше над последните думи на Сен-Дьони, изправен пред коня си в мига на раздялата, вдигнал към отеца поглед, в който сякаш още искреше сетното сияние на нощта:

— Твърди се, отче, че вие сте скрили нашия приятел на един от терените си за разкопки и че той само си поема дъх, преди да продължи, но изобщо не разбирам защо демонстрирате такава симпатия към човек, който се е самообявил за върховен защитник на природата. Струва ми се, че това противоречи на всичко, известно ни за вашия орден и дори на написаното от вас. Ако добре съм разбрал прочетеното, вие изглежда не очаквате кой знае какво от нашите усилия и човек би казал, че смятате дори благоволението свише за биологична мутация, която дава на човека органичните средства да се осъществи такъв, какъвто той желае. Ако е така, борбата на Морел, опитът му за въстание, би трябвало вън от всяко съмнение да ви изглежда комичен и напразен, а може би при мен и в спомените, които призовахме заедно, сте потърсили само как да се поразвлечете за една нощ. С петициите си, манифестите, листовките си, с комитета си за защита и най-сетне с въоръженото си и организирано партизанско движение той сигурно ви прилича на човек, рекламиращ ни една промяна, която още дълго ще се приема само като песен на надеждата. Но аз не мога да се отдам на подобен скептицизъм и предпочитам да вярвам, че няма как да не сте изпитали тайна симпатия към този бунтовник, наумил си собственоръчно да изтръгне от небето непонятно какво уважение към положението ни. В края на краищата нашата разновидност е излязла от тинята преди няколко милиона години и един ден ще възтържествува над безмилостния закон, който ни е наложен, защото нашият приятел имаше право: несъмнено е крайно време да променим този закон. Тогава не ще има вече недъгавост и предизвикателство в това да бъдеш човек, а не отломък по нашия път.

Йезуитът кимна леко с глава, което можеше да е както резултат от внезапно кривване на коня от пътя, така и знак на съгласие. Тънките му, но нелишени от чувственост устни, винаги смекчени в ъгълчетата от две иронични бръчици, проницателните му и присвити очи, големият му, костелив нос му придаваха профила на бретонски моряк, навикнал да се взира в хоризонта. Враговете му обичаха да повтарят, че сред предците му имало прочути пирати, и той нямаше нищо против тези намеци за авантюристката му кръв. Самият той бе преживял една от най-прекрасните и вълнуващи авантюри, които може да познае някое земно същество, стига да не се съмнява и да бъде сигурно в благоприятния край. Поклащаше се в равномерния ход на коня си, от време на време с пъргаво движение извръщаше глава към хълмовете или към силуета на едно дърво, чиито безкрайни разклонения галеше с поглед — от много време дървото се бе превърнало в негов предпочитан дори и пред кръста знак. Усмихна се.

Бележки

[1] Този, които проклина предателството. — Б.р. ↑

[2] „Не мога повече“ (нем.). — Б.р. ↑

[3] Пехотинец от Американските военни сили. — Б.пр. ↑

[4] Френска железопътна компания — Б.пр. ↑

[5] Все старото гадже (нем.). — Б.р. ↑

Край

Ромен Гари Корените на небето (41)

Метаданни

Данни

Корените на небето

Информация

История

Сваляне / Връзки

XL.

Ромен Гари
Корените на небето (41)