Ромен Гари
Корените на небето (32)

XXXI.

Към десет вечерта прекосиха Сионвил, покараха край реката сред манговите дървета, после поеха по път, който следваха петнайсет километра, и накрая спряха на височината срещу имението на Шалю. Морел скочи на земята. Нощта присъстваше тук — едно тяло, един шумолящ живот, усещаше се потта му, близостта му; в гъсталака на градината хорът на насекомите пулсираше неистово и придаваше на тъмата туптящи хълбоци, ускорено дихание; сега, когато камионът замлъкна, Морел дочуваше това присъствие наоколо си — бяха далече от Сахел и неговата пустота. Нечия ръка докосна рамото му: Ндоло.

— Идвам с вас…

— И дума да не става. Оставаш на волана, както е според уговорката; ако нямаш достатъчно здрави нерви да издържиш чакането, да си мислил по-рано…

Студентът се върна в камиона. Морел взе натъпканата си с книжа чанта и приближи решетката. Другите вече го чакаха. Само той не беше въоръжен. В градината бяха строени около половин дузина американски коли. Това не беше предвидено.

— Да се заемем с гумите?

— Не. Ако някой поиска да си тръгне, нека си върви… Намерят ли гумите си срязани, веднага ще се усъмнят. И после да му мислим.

Приближавайки вилата на Шалю, собственик на вестник и един от най-крупните притежатели на мини в района, видяха светналите прозорци и чуха музика. Към терасата водеше двойно каменно стълбище, прозорците бяха отворени и се виждаха танцуващи двойки. Короторо се спря за миг.

— Купон — заяви той с широка усмивка.

Наложи се Морел да го потупа по рамото, за да го накара да се придвижи. Но му беше забавно да чуе как това момче, което никога не бе напускало крайните квартали и градските затвори на Африка, внезапно проговори на парижки жаргон. Истинско чудо на асимилацията. Оставиха Пер Квист и Ингеле в храстите пред вилата и поеха по алеята към печатницата на вестника, която се намираше в хангар в дъното на градината. Морел влезе пръв. Броят беше на клише и ротативката чакаше. На една маса в ъгъла двама негри по шорти играеха на дама. Третият, стар белокос печатар, се бе навел над текста.

— Здравейте, момчета.

Двамата играчи на дама вдигнаха глави. Лицата им останаха невъзмутими, но се усещаше, че това им струва усилие. Печатарят ги гледаше спокойно над очилата си.

— Добър вечер — отвърна той.

Другите двама стояха като вцепенени, единият — все още с ръка върху пионката, която се е канел да премести по дъската. Форсайт ги приближи дружелюбно.

— Кой бие?

Чу се шум от автомобил, спирачка и гласове… Маджумба се обърна към градината с вдигнат автомат.

— Просто пристигат поканените, малкия — каза старикът. — Никога не идват тук…

Морел ровеше в чантата си, без да бърза. Извади лист хартия и го сложи на масата.

— Ще ни набереш това на първа страница…

Печатарят остана за миг приведен над текста с молив в ръката. „Световният комитет за защита на слоновете обявява: на неизпълнилите разпорежданията на Комитета ловци бяха наложени следните наказания — търговецът на слонове Хаас, ловците Лонжвией и Орнандо, хванати на местопрестъплението, получиха телесни наказания. Именията на ловците Саркис, Дюпарк, магазинът за слонова кост на Банержи и кожарският склад на Вагеман, превръщащ отрязаните ходила на слонове във вази, кошчета за хартия, кофички за шампанско и всевъзможни предмети за украса, бяха изгорени. Трафикантът на слонова кост Банержи получи и десет удара с тояга. Остава да бъде наказана госпожа Шалю, «шампионка» по лов на едър дивеч, с публично тупане по задника. Комитетът, за да разсее злонамерените слухове, припомня, че в характера му няма абсолютно нищо политическо и че политическите въпроси и идеологическите, доктринерските, партийните, расовите, класовите и национални съображения са му напълно чужди. Той се стреми към чисто хуманитарна дейност. Обръща се единствено към чувството за достойнство на всекиго без предпочитания, без дискриминация и без друга грижа, освен разбирателство по опазването на природата. Поставил си е точна и ограничена задача — защитата на природата, на слоновете, като начало, и на всички животни, наричани в учебниците по цял свят «приятели на човека», и смята, че всички хора, каквито и да са, откъдето и да са, могат и трябва да постигнат съгласие по този въпрос. Достатъчно е само да се признае съществуването на един простор за човечност, който всички правителства, партии и нации, всички хора се задължават да зачитат, без оглед на спешността и значимостта на начинанията, въжделенията, творенията или битките си. Още щом в Букаву се събере поредната конференция за опазване на африканската флора и фауна, той смята за необходимо да привлече вниманието на световното обществено мнение върху работата на конференцията, работа, която много често протича сред всеобщо безразличие. Делегатите трябва да работят под зоркия поглед на световното обществено мнение. Комитетът тържествено обещава да прекрати дейността си, щом бъдат взети необходимите мерки. От името на Комитета подписал: Морел.“

Печатарят не изглеждаше учуден. Докато четеше, Морел го наблюдаваше с леко безпокойство.

— Е? Какво мислиш? Съгласен ли си?

— Добре казано.

Морел усети задоволство.

— Тогава започвай.

Печатарят го гледаше сериозно.

— Предлагам да го сложим в средата на страницата, в каре.

— Както ще е най-добре.

— В червено?

— Давай в червено. Трябва да се набива на очи…

Печатарят се захвана за работа. Двамата играчи на дама не бяха мръднали. Короторо се приближи до тях и засмян разбърка пионките с дулото на оръжието си. Те ужасено въртяха очи, адамовите им ябълки подскачаха конвулсивно, а телата им се потяха. Изведнъж Форсайт се разшава.

— Няма ли нещо за пиене? — попита той.

Старецът сложи молива си зад ухото.

— Не, но ако искате, мога да ида да ви потърся бутилка бира в кухнята.

— И да предупредиш шефа си ли? — процеди Маджумба. — За какви ни вземаш?

Старецът не му обърна никакво внимание и се извърна към Морел. Той си свиваше цигара.

— Давай — рече му спокойно.

— Да не си луд? — извика Маджумба. — Ами ако имат телефон?

— Имат телефон — отвърна печатарят.

— Хайде — повтори Морел, без да вдига очи.

Старецът тръгна, Форсайт, седнал на една табуретка и дъвчещ стъблото на някакво цвете, насмешливо тръсна глава.

— Много красиво — каза той. — Става ти добре, като видиш някой до такава степен да вярва в човешката природа… Въпреки това има моменти, когато не те разбирам.

— Няма значение — отвърна Морел с лек хумор.

Времето минаваше бавно. Лицето на Маджумба беше решително, враждебно. Неподвижен, притиснал автомата с лакът, изглеждаше едновременно изпълнен с презрение и предизвикателство. Така и не бе схванал докрай мотивите, подтикнали Вайтари да окаже подкрепа на този луд, който си стоеше тук с чантата си, натъпкана с „хуманитарни“ възвания и манифести, свиваше си цигара с такова спокойствие, сякаш присъстваше на профсъюзно събрание в парижки работнически квартал, но както винаги Маджумба се подчини без колебание на своя командир и сега несъмнено щеше да си плати за предаността. Дългото обяснение на Ндоло при пристигането на Юсеф със съобщението го бе убедило само наполовина. „Става дума да извлечем полза от безредиците, каквито и да са те — словоохотливо обясняваше Ндоло. — Дори от пиянска свада или от мъж, пребиващ жена си — от всяка пукнатина. Трябва да казват, че зад това стои Партията. Така основата й ще се разшири. Смятат ви за много силни и по такъв начин ще укрепнете. Тази история с Морел е изключителна възможност. Не можем да го подминем. Страната е твърде спокойна, твърде улегнала. На племената не им пука за независимостта, не знаят какво означава това, самата дума не съществува в нашия говор. Не можеш да разбунтуваш маси, които не са нищо повече от примитивно население, трябва през главата им да се обърнем към онези, които са способни да ни разберат, към външния свят, към общественото мнение в развитите страни. Трябва да им се покажем, да дадем знак на аналогичните движения по света, да докажем, че съществуваме, че сме готови да направим още повече, ако ни помогнат, да дадем основание за нас да се заговори по радиото в Кайро, в Будапеща, да дадем на приятелите си отвън възможност за протест срещу потисничеството. Борецът от низините не съществува, масите все още не притежават каквато и да било политическа организираност, те няма да ни последват — от петдесет образовани уле четирийсет работят за администрацията. Защо? Защото образованието им е причина да се чувстват по-близки до французите, отколкото до племето, изостанало далеч зад тях. Трябва да опитаме да направим спойката. Като начало да докажем, че у уле национализмът съществува. Какъвто и да е пламналият пожар, той трябва да се подклажда. Ето защо е необходимо да се присъединим към Морел и да се възползваме от любопитството, което той предизвиква. Повтарям ти, не можем да подминаваме такава възможност — Вайтари знае какво прави…“

Беше се подчинил, но се надяваше поне на една сериозна и героична акция, а не на тази атмосфера на подготвяща се стачка. Искаше поне да се освободи от нервното напрежение, от нетърпението си, от потребността да убива и да бъде убит, да изкрещи много силно името си — та във вените му течеше кръвта на воините, господствали векове наред над този район от Африка. А вместо това — безкрайно очакване и този щастлив малоумник, който смяташе, че нищо не може да му се случи, и си въобразяваше, че е обграден от някаква всеобща симпатия. Старецът, слуга на заселниците, щеше естествено да ги предаде и… щяха да ги избият като плъхове. Държеше оръжието готово, решен да не се остави да го заловят жив… Чу стъпки по чакъла. Старият се връщаше с чиния сандвичи и две бутилки бира. Хвърли съкрушителен поглед на Маджумба и отново се залови за работа. В един ъгъл имаше пакет стари френски вестници и Морел любопитно се зае да преравя купчината. „От няколко седмици пресата на атлантическия блок залива читателите със сензационни разкази за онова, което тя нарича «необикновеното приключение на човека, отишъл да защитава слоновете в Африка». Най-големите заглавия са посветени на тази митична личност, чието съществуване, трябва да отбележим, е повече от съмнително… Всички средства са добри, за да се отклони общественото мнение от активната подготовка за атомна война…“ Но това бе стар брой. Потърси по-нов. „Съществуването на въоръжено движение за независимост на областта Уле вече не подлежи на съмнение… Трябва само да се видят сърцераздирателните опити на определена част от пресата да скрие истината зад димната завеса на някаква уж хуманитарна кампания за опазване на африканската фауна…“ И един още по-нов брой: „Слонът е и ще остане символ на африканския пролетариат в борбата с капиталистическата експлоатация“. Морел изглеждаше изключително доволен; докато четеше, от време на време кимаше одобрително. Щом попаднеше на статия, посветена на него, той внимателно измъкваше страницата, сгъваше я и я прибираше в чантата си. Прерови купа повторно, отдели няколко броя и ги подаде на Форсайт…

— Прочети — каза той — още говорят за тебе…

Форсайт направи отчаяна гримаса.

— И оттук виждам…

Всички потоци кал, изсипали се върху него след завръщането му от Корея и след неговото dishonorable discharge^[1] от армията, бяха потекли отново… Опита да си придаде циничен вид и разгърна вестника. „Очаквах всичко друго, но не и това — щеше да каже по-късно на Шолшер по време на първия си разпит. — Нито следа от обиди, от хули, от изобличения… Напротив, май бях станал изключително популярен в Съединените щати. Като че ли целият свят внезапно бе изпитал гордост, че сред «благородните авантюристи», хванали гората, за да защитят африканските слонове, имаше и един американец. Хора, които не познавах, които изобщо не бях виждал, твърдяха, че никога не са се съмнявали в мен. Имаше интервю с баща ми, който казваше, че с гордост щял да ме притисне в обятията си, и още едно — с бившата ми годеница, която ме бе зарязала по време на корейската ми история: щяла да моли Бога да се върна бързо. Същинска малка курва, обожаваща публичността. Естествено, изобщо не беше трудно да разбереш кой стои зад това: Орнандо и неговите четирийсет милиона зрителска аудитория и читателите, които той ненавиждаше. Всяка вечер ми посвещаваше минута в предаването си, заявявайки покрай останалите благосклонности, че съм бил най-благородният американец след Линдберг с неговото прекосяване на Северния Атлантик, и настояваше за преразглеждане на делото ми, което според твърденията му било frame up — очевиден заговор. Както казват толкова сполучливо на френски: наистина да пукнеш от смях… Кълна ви се обаче, че изобщо не ми бе до смях. Бях болен. Отвратен или развълнуван, не зная точно… но бях болен. Същите хора, съвсем същите, които ме бяха заплюли — и това е слабо казано — щом се завърнах от Китай… Орнандо ги беше накарал да се извъртят като фурнаджийски лопати под натиска на вестниците и телевизията и сега те говореха за мен с трепетно вълнение в гласа — струваше ми се, че едва ли не ги чувах. Не зная дали ме разбирате, но ви се кълна, че никога не съм изпитвал повече любов и приятелство към слоновете от оня миг. Бях готов да подпиша договор, за да остана сред тях до края на дните си и да умра сред тях и за тях, ако се наложи.“

Морел ме погледна усмихнат:

— Твоите акции май се покачват — каза той.

— Да — отвърнах, опитвайки да се пошегувам — за да се спази традицията. Така е у нас. Възходи и падения…

Към полунощ трите хиляди екземпляра на вестника бяха готови. На тръгване от хангара старият печатар се приближи към Морел и му подаде ръка:

— Успех — пожела му той. — Съжалявам, че съм стар и не мога да ви помогна кой знае колко… Но ще разкажа на внуците си за вас… Много съм чел и разбрах за какво става дума.

Пренесоха вестниците в камиона. Градината ехтеше от победоносната песен на щурците. Ндоло се беше сгърчил на волана и седеше вцепенен от ужас. Без една дума извърна лъсналото си лице към Морел и паниката му сякаш внезапно се долови и в звучния и отривист хор на насекомите.

— Няма да се бавим — каза Морел. — Десет минути. Напомпай гумите. Нищо не рискуваш. Ние сме тук.

— Пристигна една кола… Нищо не ме питаха, но…

— Зная, зная. Хайде.

Върнаха се в градината и пред вилата се присъединиха към Пер Квист и Ингеле. Чуха музиката и видяха двойките да се плъзгат зад отворения към терасата прозорец.

— Спомням си първия си бал — каза сериозно Пер Квист.

Изкачиха се по двойното каменно стълбище и влязоха едновременно. Дванайсетима мъже с бели смокинги и кофички с шампанско. Дребни сладки, фотьойли, тапицирани с кожи на зебри, леопарди, антилопи — кожи навсякъде и няколко прекрасни слонски бивници в ъглите — рога от куду, от окапи — все отбрани екземпляри. Женски писък, шум от счупена чаша, после тишина, сред която единствено „На хубавия син Дунав“ продължаваше да ниже нотите си, докато Маджумба не изби игличката с удар на приклада. Повече не се чуваше нищо, освен учестеното звънтене на чашите върху подноса в треперещите ръце с бели ръкавици на ужасения прислужник. Форсайт се приближи към него и мило преметна ръка през рамената му.

— Ела, хубавецо… Ние двамата ще се занимаем с телефона.

Ето как доктор Гамбие, един от поканените, щеше по-късно да опише сцената, без да скрива задоволството си със задна дата: „Морел стоеше малко пред другите с угаснал фас, залепнал за долната устна, с разкрачени крака, и ни оглеждаше внимателно един по един. Държеше претъпкана чанта и само той не бе въоръжен. До него стояха двама чернокожи младежи с пръст на спусъка, които ми се сториха особено опасни, третият, с провиснала и поокъсана филцова шапка, застана зад нас и нагъваше дребните сладки с шепи. Пер Квист, този луд старец, когото повечето от нас познаваха — дори съм го канил вкъщи — и накрая печално известният американски дезертьор. Продал се на комунистите в Корея, изгонен от армията на собствената му страна, установил се в Чад навярно без всякакви средства, първоначално получаваше заплата на инструктор от Кайро — или поне така се говореше — подобно на някои наши дезертьори от Легиона, които бягаха от корабите с плуване при влизане в Суецкия канал. Изглежда приемаше всичко на шега, на майтап, с доста симпатично лице, с шалче на врата, вързано на една страна, с кожено яке на голо, откриващо рижите му, космати гърди, и с огромни ръце на грубиян, държащи оръжието. Но преди всичко там беше Морел. Изобщо не приличаше на публикуваните снимки, но човек не можеше да се заблуди и чух нечии прелестни устни до мен да прошепват с придихание, сякаш просто издишваха въздух, но с известно сладострастие: «Това е Морел». Той обходи с поглед тапицираните с животински кожи фотьойли и покритите със слонски бивници стени и веселото пламъче в очите му отведнъж угасна. Изглеждаше гневен, дори опасен, стисна зъби, хвърли фаса на земята и го смачка. Та значи, стоеше пред нас, на над хиляда километра от хълмовете Уле, където се предполагаше, че се крие. Не шаввахме: до един си спомняхме какво бе сполетяло Хаас, Орнандо и неколцина други. Не бях от най-спокойните, но не можех да си забраня да наблюдавам Морел с огромно любопитство. От месеци говорехме само за него и все пак беше трудно да повярваме в съществуването му, твърде подобно на легенда: повечето от нас бяха убедени, че властите бяха измислили всичко от край до край — и него, и слоновете му, — за да отклонят вниманието от дейността, макар и напълно незначителна, на Вайтари, твърдейки, че той е отговорен за неотдавнашните безредици в Уле. Казвам «повечето от нас», но лично аз никога не съм се числил сред тях. Вярвам в чудесата на Африка, в нея винаги е било и все още е възможно всичко, нейните авантюристи никога няма да кажат своята последна дума, и съвсем не е задължително те да са онези, които я кръстосват надлъж и нашир заради злато, диаманти и уран. Винаги съм смятал, че Африка е способна на много повече… и ето че го правеше пред очите ми. Не забравяйте, че точно тогава за мнозина — след всички дрънканици на сензационната преса около него — Морел наистина се бе превърнал в народен герой. Вярваха в него. Вярваха в него и дори в слоновете му. Шалю, естествено, беше първият, който си възвърна самообладанието — нищо чудно за човек, за когото не може да се каже, че го губи лесно…

— Какво искате да ни кажете с това? — провикна се той.

Морел го изгледа доста дружелюбно.

— Нямаме нищо против вас — заяви той. — Но трябва да си поговорим с госпожа Шалю. Комитетът за защита на природата не може да забрави, че тя държи женския «рекорд» в лова на слонове. Доколкото зная, стотина убити животни… — В гласа му прозвуча нотка на сдържана ярост. После полека отвори чантата си, извади лист хартия и прочете онзи невероятен документ, подобен на манифест, с който сте запознат и който на следващия ден щяхме да намерим отпечатан във вестника… Трябва да кажа, че ефектът беше съкрушителен. Когато стигна до пасажа: «Госпожа Шалю, „шампионка“ по лов на едър дивеч, да бъде публично напляскана по задника», се чуха «ох» и «ах» и всички погледи се насочиха към засегнатата. Тя бе много пребледняла. Познавате я: дребничка, енергична, твърде красива за четирийсетгодишна жена, въпреки малко мъжкаранските си жестове и глас — човек изобщо не можеше да си я представи, подложена на горепосоченото наказание. Обърна се към мъжа си:

— Ще допуснеш ли да го направи? — извика тя. Доколкото знам, за пръв път в живота си го молеше за помощ и закрила…

Шалю пристъпи крачка напред. Беше як, недодялан, въпреки белия си смокинг, бивш миньор от Севера, бивш златотърсач, който обичаше да повтаря с дълбоко убеждение: «Всичко съм постигнал сам». Сведе чело и снижи глас, извиращ от дълбините на оскърбеното му достойнство.

— Ако го направиш, Морел — бавно рече той — ще те пипна, пък ако ще да ми струва всичко, което имам. Знам за кого работиш. Ясна ми е твоята песничка. Слоновете, казваш… Тъй като практически само европейците имат ловно оръжие и средства да получат разрешение, ти искаш да кажеш, че ние единствени експлоатираме и изчерпваме природните богатства на Африка. Тази песен я слушам, откакто съм тука, но истината е, че богатствата не се използват достатъчно, а без нас изобщо нямаше да ги използват и дори нямаше да знаем, че съществуват… Без нас нямаше да открият и едно-единствено находище и за двайсет години населението нямаше да се удвои. Когато пристигнах тук, имаше само сифилис, проказа и сънна болест: аз излекувах моите чернокожи, нахраних ги, облякох ги, дадох им работа, къщи и амбиции — желанието да бъдат като нас. Хора като мен бяха и все още са маята на Африка. Ти и твоите хора наричате това «безсрамна експлоатация на природните богатства на Африка». Аз го наричам изграждане на Африка за всички и най-напред за африканците. Понеже сме почти единствените, които притежават оръжие, получават разрешителни и се занимават със спортен лов, ти си сметнал за голяма хитрина да превърнеш лова на слонове в символ на «капиталистическа експлоатация на африканските богатства»… Да, чел съм всичко това в комунистическите ви вестници. Нямам нужда от обяснителна таблица. Разбрал съм го вече…

— Мммм… — произнесе Морел.

По доволното му изражение си личеше, че смята такова тълкование за съблазнително. По-късно щеше да каже на Пер Квист: «Беше страхотно. Не бях мислил за това. И го е открил съвсем сам тоя Шалю — ей така, съвсем естествено, като да се е оригнал. Така де, гузен негонен бяга. Но все пак е забавно колко твърдоглави могат да бъдат. Ако на някого му дойде до гуша от нищожните им историйки и се заеме с по-важни теми, с по-широки мащаби — това ги сащисва. Не могат да повярват. Зад това трябва да стои някаква шмекерия, да не й е съвсем чиста работата, някакъв калташки номер, за да им е по мярката. Не на тях тия, разбираш ли. Толкова са свикнали да миришат собствените си гнусотии, че ако някой изпита потребност да диша с пълни гърди, да се обърне най-сетне към нещо наистина значимо, голямо, което трябва да се спаси на всяка цена, това ги сащисва. Какви нещастници…». Говорел спокойно, с неподправена искреност и седял до огъня. Пер Квист едва не загубил търпение. Вече отварял уста, за да му каже, че нямало смисъл да хитрува, защото добре знаел какво всъщност защитава Морел, но срещнал изключително внимателния и малко ироничен поглед на своя командир и с хубава скандинавска ругатня, процедена през зъби, се търкулнал под мрежата против комари и му обърнал гръб.

— Добре съм проумял смисъла на действия ти, нали? — ревял Шалю. — Добре. А сега се омитай оттук и чакай деня, в който ще се срещнем отново. Само внимавай и косъм да не падне от главата на жена ми…

По лицето на Морел се появи израз на малко дебелашки хумор. Приличаше на човек, наслаждаващ се от сърце на някаква отлична шега.

— Няма да падне и косъм от главата й — заяви той. — Но ще й дадем урок. За да спазим добрата традиция, ще изберем най-възрастния сред нас да го направи без всевъзможни недоразумения…

Даде знак на датчанина. Пер Квист невъзмутимо се приближи към госпожа Шалю, която се разпищя:

— Не ме докосвай!

— С труд удържахме усмивките си — продължи да разказва доктор Гамбие — въпреки яростта на Шалю и виковете на жена му. Макар Пер Квист определено да я удряше вяло, бе невъзможно да се устои на сериозното изражение, с което изпълняваше задачата си. Тъй като е един от най-възрастните хора, които познавам, дори и нарочно да си придаваше такъв вид, прошарената му брада и суровото чело лишаваха сцената от всякаква скандалност и от гледката на дребничката Ан Шалю, ритаща под ръката на този патриарх, с дупе, навирено във въздуха, те напушваше луд смях. Дребничката Шалю, между нас казано, май прекаляваше. Кой каквото иска да мисли, но въпреки всичко от една жена, чиято най-голяма радост е да убива слонове, малко ви присвива под лъжичката. Има и други начини да се задоволяваш… или да си наваксваш. Като лекар изобщо не обичам да се впускам в този род психология, но тя май доста си го изкарваше на гигантските мъжкари за нещо или за някого… Накратко, не само аз съзнавах, че си е намерила майстора. А и сериозността, с която старият скандинавец изпълняваше задължението си, подсилваше впечатлението, че тя щеше да получи добър урок. Въпреки всичко, което се изговори по този въпрос, смятам, че Морел беше напълно искрен, а както знаете, истинските, старите ловци се стараят отдавна и с всички възможни средства да ограничат «загубите» и не крият отвращението си от сафаритата…“.

Още щом наказателната група напуснала вилата, Шалю се появил на терасата с карабина в ръка, ясно изпъкващ на фона на светлината… Маджумба вече бил вдигнал автомата си, когато Морел избил приклада от рамото му.

— Вие с кого сте, господин Морел? — развикал се юношата. — С нас или с тях?

— Човек може да заеме и трета друга страна, малкия — отвърнал Морел. — Има и друг простор… Точно там съм аз. А ти се научи да си владееш нервите. Когато станеш командир, убивай, колкото си щеш — и свои, и чужди… Засега командирът тук съм аз.

Скочили в камиона и Ндоло потеглил с пълна скорост.

— По-бавно. Няма нужда да бързаме… Имаме добра преднина. Напомпа ли гумите?

— Да.

Хвърлили купчините вестници пред вратата на хотела, където момчетата щели да дойдат да ги вземат в пет часа сутринта на път за пазара. Пресекли гетото с колиби от ламарина, дъски и промазан картон, което се простирало на изток от Сионвил на километър покрай реката, когато в светлината на фаровете се очертал причудлив силует, изправен насред пътя с вдигнати ръце. Някакъв уле, над два метра висок, който се подпирал с бастун и носел черен костюм, колосана яка, колониален шлем и бели еспадрили. Зад него, сред прахоляка, който вятърът навявал към тях — две-три неподвижни фигури с къси панталони. Ндоло рязко спрял. Човекът се приближил.

— Здравейте, другари — казал той. — Започнахме да се безпокоим. Остава ни съвсем малко време, за да ги разнесем, но бъдете сигурни, че ще успеем. Другари, позволете да ви поздравя. Добра идея. Свикнал съм с политическата борба и трябва да ви кажа, че идеята е добра. Дори на нашите неграмотни другари, които нямат марксистка подготовка, им стана ясно, когато им обяснихме какво означават слоновете. А колонистите, монополистите, империалистите, подпалвачите на войни и техните политически слуги също го разбраха, когато започнаха да срещат думата комун — слон, изписана по стените на къщите. Доказателството, че са го разбрали, е, че тяхната полиция започна да я заличава. Партията ще ви подкрепя докрай. Добра политическа идея, другари, ние ще съумеем да се възползваме от нея.

Рязко вдигнал юмрук.

— Комун.

— Комун — дружелюбно повторил Морел с вдигнат юмрук.

Короторо хвърлил последния пакет с вестници в краката на нескончаемия силует, който оставили там — прав, с вдигнат юмрук, опрян на бастуна си сред африканската нощ.

Морел не изразил недоволство от недоразумението.

Докато опазването на слоновете било просто хуманно хрумване, чисто и просто въпрос на човешко достойнство, на благородство, на сърцатост, на закрилян простор, каквито и да са трудностите в борбата, нямало да стигнат далече. Но щом се появяла заплаха да се превърне в политическа идея, тя ставала взривоопасна и властите щели да бъдат принудени да се отнесат сериозно към нея.

Човек не можел да я остави да му убегне, да позволи други да му я отнемат, да се отърве с едно вдигане на рамене, да я остави да се обърне срещу него. Длъжен бил незабавно да я обезвреди. И най-добре било, разбира се, да я приеме като своя. Иначе казано, наистина да се заеме, и то активно, с опазване на африканската фауна, да постигне забрана на лова на слонове във всичките му разновидности и да обгради тези огромни и застрашени животни с цялата необходима закрила и приятелство. Морел бил убеден, че заинтересованите правителства щели най-накрая да разберат и да осъществят тази програма — само за това настоявал. И още веднъж — човек не бивало да стои над някои хитрости. Извадил кесията с тютюн и оризовите хартийки и въпреки тръскането на камиона и мрака, свил пипнешком цигара и я запалил.

— Ти май си умираш от смях — подхвърлил Форсайт.

Пламъчето на клечката изгаснало.