Ромен Гари
Корените на небето (33)

XXXII.

Зазоряваше и хълмовете на изток започваха да се приближават към тях, а на Сен-Дьони му се стори, че те цяла нощ ги бяха слушали и че сега се струпваха край тях, за да им задават въпроси. Виждаше също как от мрака изплува лицето на събеседника му — лице, по което отпечатъкът от безсънната нощ оставаше невидим, сякаш се смесваше със следите на възрастта.

— Нощта вече отмина и ми се струва, че съм я прекарал по-скоро в спомени, отколкото в разкази. Казахте ми, че смятате тази сутрин да се върнете на вашите разкопки и очевидно така и няма да разбера какво дойдохте да търсите сред тези хълмове. За случая не бих могъл да ви съобщя нищо, което да не сте научили вече през четирийсетте години разкопки в тинята и търсене на останки от онова, което са представлявали човешките същества преди един милион години: и най-примитивните им оръжия вече говорят за смелостта им и за борбата им в зората на предисторията да превъзмогнат условията на съществуване. Смелостта — ето коя безспорно е последната дума, бунт срещу суровия закон, наложен ни изначално. Достатъчно е да се наведеш над сърцераздирателно парченце от някое каменно оръжие, дялано от първобитните хора, за да чуеш как от дълбините на отминалите геологични епохи избликва като героична песен епопеята, към която Морел и сподвижниците му само добавят още една нота, нов акцент. А може би всичко това е само предлог да ме видите и вие просто имате нужда от компания. Вярно е, отче, че в това отношение при вас навярно цари излишък и през ум не ви минава да избягате сред слоновете. И все пак, ако сте изминали над петстотин километра, само защото искате да си поговорите с някого за онзи случай, за Морел и за онова момиче, германката, която така добре го беше разбрала, то е може би защото внезапно сте усетили — и то особено мъчително — че се нуждаем от закрила и че резултатът от всички молитви за помощ още от първите магически ритуали в пещерите до ден-днешен, от всички горещи молби, изобщо не е задоволителен. И може би не сте прекалено враждебно настроен към онези, които така храбро се опитаха да вземат в ръце съдбата на живите същества и да направят възможно най-доброто. Ето какво със сигурност е обяснението за Морел. На неговата смелост, на неговата упоритост, на отказа му да се спогоди. А и за момичето, което под руините на Берлин бе разбрало, че отсега нататък природата не може повече да мине без закрила, и инстинктивно го беше последвало, водено сякаш от обикновен рефлекс за самозащита. Откак правителството ми повери наблюдението на хълмовете и на последните големи стада в Африка, те ми правят компания и имам чувството, че и аз съм се присъединил към Морел. Много се говори, че Морел вече го няма, че е бил убит по политически причини от свой сподвижник. Изобщо не вярвам. Няма доказателства нито за едното, нито за другото и лично аз смятам, че той все така е тук, сред хълмовете. Имаше много приятели и лека-полека около него се спусна нещо като завеса от закрилници съучастници — трудно е да си го представиш победен. За мен той неизменно е тук, готов да подеме наново кампанията си за защита на животните, накратко — все още не е казал последната си дума. Често идва да ме търси в самотата ми, със смехотворната си чанта, набъбнала от надежди, напечатани на машина, и иронично ми подхвърля с парижкия си изговор, толкова ненадеен по тези хълмове: „Кучетата наистина вече не са достатъчни. Хората се чувстват странно самотни, имат потребност от друга компания: трябва им нещо по-голямо, по-яко, което действително да устои. Не, кучетата не са достатъчни, потребни са поне слонове“. А Шолшер — такъв, какъвто преминаваше под любопитните погледи на хората от пазара — елегантна и мъжествена фигура, с белия си серуал, с бастунчето, с небесносиньото кепе и лице, чиято ведрост недвусмислено говори за покоя в сърцето на човека, получил най-после цялата обич, към която се е стремял. Постъпил е в трапистки манастир в Шовини и в „Чадиен“ се даваха какви ли не обяснения за решението му, с изключение на най-очевидното. Вероятно непосредственият му допир с исляма през годините, прекарани в граничните райони, бе изиграл роля в този внезапен изблик на вяра. Струва ми се, че решението му бавно бе съзрявало от досега с пустинята и обитателите й — от съприкосновението с африканската земя. Тази земя по-бързо от всяка друга приютява повторно в пазвата си откършените клони, стремежите и хората. Тази земя е превъзходно място за преминаване, за временен бивак, за отбиване и в нея дори току-що построените села сякаш са готови незабавно да изчезнат. Всеки от нас беше получил там своя урок по незначителност, а Шолшер несъмнено бе по-чувствителен от останалите. Да, понякога ми стига и най-нищожното — някоя по-ясна нощ, миг на особено мъчителна самота — за да видя всички около мен и да чуя гласовете им. Мина с вироглавия й вид, разтърсваща заинатено глава, каквато я видях на процеса, щом я попитаха дали не е отишла при Морел, защото е била влюбена в него, а тя повтаряше неуморно, за да се опита да ги убеди: „Отидох по своя воля. Исках да му помогна. И исках с него да има някой от Берлин…“. Всъщност, отче, за да разбереш действията им, не се изисква особена интелигентност: достатъчно е да си страдал. Тя не беше кой знае колко интелигентна и със сигурност не беше образована — при все това в лицето й имаше някаква загадъчност, понякога по него се проявяваше чувство за хумор, някаква отчаяна ирония, докато гледаше съдиите, седнала между двамата жандарми с кръстосани крака, и при случай разтърсваше русата си коса — но беше страдала достатъчно, за да разбере без двоумение за какво става дума. В началото съдиите се опитаха да й помогнат, дори й бяха протегнали ръка, най-вече след моите показания: свидетелствах, че е тръгнала с мое съгласие и че е занесла на Морел оръжия и боеприпаси, само за да спечели доверието му, но основната й цел е била да го накара да се откаже от безумното си начинание и да го убеди да се предаде на властите. Но тя с негодувание отблъсна подадената ръка. „Исках да направя нещо, за да му помогна да защити природата“ — само това успяха да измъкнат от нея и в крайна сметка това й струва шестте месеца затвор, които й лепнаха. До края отказваше да признае, че е била влюбена в него — гневно, сякаш се опитваха да й откраднат нещо, да омаловажат значението на постижението й — а свидетелските показания, като че ли недвусмислено доказващи нейните, ако употребим съдебния израз, „сексуални взаимоотношения“ с Морел, предизвикваха само вдигане на рамене и тя за кой ли път спокойно повтаряше твърдението си: „Да, исках да му помогна“. И Пер Квист с малката си Библия в ръка, препотвърждаващ пред съда намерението си да продължи борбата, докрай да не отстъпи от защитата на безбройното разнообразие от корени, които небето е пуснало в земята и в дълбината на човешките души и които прорастват в тях като предчувствия, въжделения, потребност от справедливост, достойнство, свобода и безбрежна любов. И дори Форсайт, проумял в края на краищата, че от човешкия род не бива да ти се повдига, а трябва само да го закриляш — четох във вестниците, че след като излязъл от затвора и се завърнал в Америка, го посрещнали триумфално, като герой, и оттогава водел в страната си страстна кампания за защита на природата. И Хабиб, откаран след процеса с камион с белезници на ръцете, но все същият добродушко с кирливата си фуражка на капитан далечно плаване, смигащ заинтригувано на един от жандармите — изключително снажно и хубаво момче — Хабиб, дето толкова се забавляваше по време на процеса, без да изпусне и дума от казаното, видимо очарован от усилията на всички тези клети мушици, силещи се да се измъкнат от едно положение, което толкова му допадаше, ми подхвърли на минаване през ободряващ смях: „Плаването ми още не е свършило!“. Имал е право: сполучил да избяга при прехвърлянето му в Дуала със съучастничеството на някакъв пазач, когото успял да прелъсти — разправят, че в момента усилено се занимавал с контрабанда на оръжие по Източното Средиземноморие, винаги готов да служи на „законните стремления на народите и на човешката душа като цяло“, както сам казваше. Нищо не попречи на симпатията ми към него — направо плуваше в свои води в цялата тази история! Да не забравим и за Орсини…

Сен-Дьони млъкна за миг и се извърна към хълмовете, така близки, внимателни, подмладяващи се при проблясъка на всяка следваща зора. Вече бе достатъчно светло, за да вижда в ръката на йезуита броеницата, чиито черни зърна бавно се плъзгаха през пръстите му; замълча, за да не смути онова, което смяташе за утринна молитва, но йезуитът проследи погледа му и с усмивка го насърчи да продължи — отдавна бе занемарил по-незначителните ежедневни изисквания на сана си, но броеницата залъгваше пръстите му и му помагаше да пуши по-малко.

— Но нека не забравяме Орсини — не би ни го простил. Целият му живот беше един безкраен протест срещу собствената му незначителност: безспорно точно това го подтикваше да убива толкова прекрасни животни измежду най-красивите и най-могъщите творения. Един ден на пияна глава един американски писател, редовно пристигащ в Африка да убие своята дажба слонове, лъвове и носорози, ми повери тайната си. Запитах го откъде идва тази негова потребност, а той беше пил достатъчно, за да бъде искрен: „Цял живот умирам от страх. Страх от живота, страх от смъртта, страх от болести, страх да не стана импотентен, страх от неизбежния физически упадък… Стане ли непоносимо, цялата ми тревога, целият ми страх се съсредоточава върху някой носорог, връхлетяващ насреща ми, върху някой лъв, внезапно изникнал пред мен от тревата, върху някой слон, който се обръща към мен. Най-сетне безпокойството ми се превръща в нещо осезаемо, нещо, което мога да убия. Стрелям и за известно време се разтоварвам, обзема ме пълен покой, простреляното животно е отнесло в смъртта си всичките ми натрупани ужаси — за няколко часа се отървавам от тях. След месец и половина то ми се отразява като същинско лечение и ефектът му трае няколко месеца…“. Сигурно същото е ставало и с Орсини, но най-вече е било бурен протест срещу незначителността и безсилието на човешката му същност, от нищожността на индивида Орсини. Трябваше да убие много слонове и лъвове, за да компенсира чувството си за малоценност. Така че да не забравяме Орсини, би било груба грешка. Усещам го на прага на този разказ като изпаднала в неволя душа, опитваща се да влезе, протестираща против липсата на внимание, опитваща се да вземе думата и да се чуе гласът й. И той беше от хората, които не обичат да се чувстват сами, но за да бъде подведен и под най-малкия общ човешки знаменател, той трябваше да му бъде по мярка, да не му е прекалено висок. Ето защо цял живот бе мразил всичко, което може да даде прекалено възвишена или прекалено благородна представа за човешкия род. Придирчивост като Мореловата го изкарваше от кожата му. Сякаш бе насочена лично към него. Че някой можел да изисква от хората да мислят достатъчно възвишено, да бъдат достатъчно великодушни, да мислят също толкова възвишено, да бъдат също толкова великодушни — ето кое бе нацелено право в познанието му за самия себе си, в собствената му посредственост. Смятам дори, че всички политически движения, насочени срещу правата на човешката личност, срещу възвишената представа за нашето достойнство, са породени от същото желание да се успокоят чрез самите себе си за всички, чувстващи се непълноценни пред една непосилна задача и от оскърбената си посредственост черпещи яростна омраза към онези дебели глави, за които враговете им твърдят — и то с каква ненавист — „че си правят илюзии“. Така или иначе, след нападението в Сионвил всички, видели Орсини на терасата на „Чадиен“, усещаха, че „няма да се остави така“, че ще противопостави някакво предизвикателство — очевидно такова впечатление се силеше да ни създаде той. Цялото му поведение се промени. Гласът му вече не се чуваше, не разменяше нито дума с никого, а седнеше ли някой на масата му, правеше се, че не го забелязва и оставаше така — с леко гърбавия си нос и белите си дрехи, с вирнатата глава — като статуя на оскърбената ограниченост. Никой вече не се осмеляваше да му зададе въпрос, да го потупа по рамото: всеки имаше чувството, че прекъсва някакъв култ, култа на мълчаливата омраза, на който той служеше. Какво ставаше в главата му, под безупречната му панамена шапка, узнахме по-късно, твърде късно — уви! — доста след като свика „особено поверително събрание в общ интерес“. Беше отправил тази малко загадъчна покана към най-големите ловци във Френска Екваториална Африка и неколцина от тях се появиха на срещата. Появиха се най-вече, понеже нямаха доверие на Орсини и за да не го оставят да действа от тяхно име, преди да разберат какво има да става. Събраха се в неговото бунгало, откъдето старателно бе заличен всякакъв намек за Африка — само превъзходни мебели от Европа и нито един трофей — не бил от ония, дето си украсявали стените с „гадини“. Приел гостите си мълчаливо, стиснал им крепко ръка и се взрял в очите им като на братя по оръжие, после отпратил прислужниците и залостил вратите — същинско събрание на конспиратори, ясно усетили всички. Там били братята Юет, при все че рядко идвали във Фор Лами и живеели с чернокожите си жени и деца в Северен Камерун; там бил Боне, който през войната от 1914–1918 година загубил едната си ръка, но създавал впечатление у всички с две ръце, че те са недъгавите — едър, червендалест мъж, с прошарени, съвсем късо подстригани коси, със златни зъби и един маншет в джоба; Годе, за когото ловът на едър дивеч представлявал само една глава от бурния му живот, започнал от „средите“ на улица „Фонтен“ по времето на братята Моро, та до прословутата „частна армия“ на Попски, която действала срещу Ромел в Либийската пустиня; Гоайе, единствен заедно с по-големия Юет помнещ времената на почти свободния професионален лов за слонова кост и продължаващ от време на време да приема туристи, въпреки отвращението, което му вдъхваха, понеже средствата му бяха твърде ограничени. Орсини ги обиколил и напълнил чашите им, после се обърнал, огледал ги и заговорил. При определени обстоятелства обикновените методи ставали недостатъчни, човек трябвало да умее и сам да раздава справедливост. Часът бил ударил, но не смятал да се разпростира по този въпрос. От шест месеца любителите на сафарита избягвали Френска Екваториална Африка. Не можел да ги вини: нямало да излагат на опасност живота си заради едното удоволствие да половуват. Световната преса позорно използвала действията на Морел, за да увеличава тиражите и тази кампания достигнала точката, при която ловът на едър дивеч бил поставен под въпрос и се смятал за срамен. Накратко, имало опасност занаятът им, един от най-красивите и най-благородните, да се окаже дискредитиран веднъж завинаги. И всичко това, защото политиците проявявали престъпно малодушие към Морел, само защото се бил сдушил с Вайтари и като него го издържала Арабската лига, превърнал убиването на слоновете в символ на така наречената „експлоатация“ на Африка от белите. На това трябвало веднъж завинаги да се сложи край и имало едно-единствено средство да го постигнат: да принудят Морел да изпълзи от бърлогата си. Ето какво им предлагал… Другите го слушали мълчаливо. Пръв заговорил Боне:

— Не, драги, без мене.

— На това му викам страхотна свинщина — избоботил Гоайе. — Ако пипна Морел, ще му строша главата. Но не разбирам защо слоновете да патят от тази история… Всъщност този тип има право — такава съсипия! Ще трябва да принудим туристите да се занимават с фотографски лов…

Годе смучел пурата си и гледал Орсини с присмехулно присвити очи. Братята Юет стояли и тримата до камината и не проявявали никакви признаци на интерес. Орсини бил пребледнял.

— Не можете да пипнете Морел другояче — заявил той с разтреперан от ожесточение глас. — Има само един начин да го изкараме от леговището му — да бъдат убити толкова слонове, че да е принуден да им се притече на помощ. Знам, че е в разрез със закона, но има непредвидени от закона ситуации, в които се налага сам да раздаваш справедливост…

Годе извадил пурата от устата си.

— С една дума, имаш предвид да му изпратим твоята визитна картичка?

— Ако така ти харесва.

— Чудноват начин да си напишеш името…

Боне си тръгнал пръв, последвали го братята Юет, които цяла вечер не отворили уста. На свой ред се изправили Годе и Гоайе.

— Ако не ви стиска, ще отида сам — подхвърлил Орсини. — От глоба ли ви е страх? Шалю с удоволствие ще я плати вместо вас.

— Не си падам по калташките истории. Някога бях от онези среди, но дори и сред тях има закон срещу калташките истории… В скапания си живот съм убил сума ти животни и дори хора, ако добре си спомням… Паметта ми не я бива вече. Ако имаш сметки за уреждане с Морел, давай, виж му сметката, но не се опитвай да вкарваш и тайфата в играта… Но ако все пак искаш съвет, зарежи го. Ще ни направиш повече бели, отколкото добро… Скоро вече няма да се говори за Морел. Ще му мине. На хората бързо им минава…

— Ще отида сам — повторил Орсини. — Не ме е шубе.

 

 

Сен-Дьони се засмя горчиво.

— Трябва да отбележа, че не го беше шубе. Десет дни по-късно новината за победния марш на Орсини през саваната достигна и до нас във Фор Лами и както става винаги в района ми, точно към мен се обърнаха с молба да прекратя подвизите му. Не беше трудно: той правеше всичко възможно да се знае къде е. Там-тамите съобщаваха вестта от село на село и любителите на месо му устройваха тържествено посрещане при всеки преход. Орсини се спускаше по долината на Ята, избивайки всички слонове, на които се натъкваше край водоизточниците, без разлика дали са мъжки, женски или малки — разчиташе мълвата за подвизите му да стигне до Морел. Всъщност се опитваше да си създаде име. Не избягваше резерватите, а от селата, през които минаваше, вземаше със себе си двама-трима добри стрелци: в целия край се говореше само за него. Беше се превърнал в народен герой, в разпределител на месо, в осигуряващ препитание, в добър и щедър покровител — за няколко дни определено земната му слава позатъмни славата на Морел. Срещналите го по време на победния му поход — като Родригес от Уаса — се бяха опитали да го вразумят и ми разказваха, че наистина не бил на себе си, едва ли не халюцинирал, с изпити страни, обрасли с мръсна брада, нощем не спял, усмивка на превъзходство не слизала от устните му; от селата, където танцували в негова чест до зори, тръгвал в първите часове на деня да преследва слоновете, подгонени от сушата към някое лесно за откриване място — сякаш между него и старите гиганти действително имало някакви лични сметки за уреждане. Четири дни след отпътуването на Орсини от Фор Лами, в седем сутринта — а очаквах да пристигна в последния му бивак едва след пладне, тъй като същата вечер най-после заваля дъжд, наваксващ закъснението си с безподобна необузданост — видях от сисонгото на пътя пред мен да се появява странна процесия. Първо забелязах познат силует — белия шлем и ръждивото расо на отец Фарг, зад него двама носачи с носилка и група чернокожи с парчета месо, набучени на клони и все още кървави, Фарг ми подаде ръка, без да каже нищо, и аз се приближих до носилката. Лицето, подаващо се изпод завивката, беше на Орсини, но ми потрябва един миг да го разпозная под брадата, погълнала го чак до изпъкналите скули, и долових нещо познато единствено по непоносимото страдание в очите му. Повдигнах завивката, но веднага я пуснах, Фарг ме попита имам ли морфин, но бях оставил медицинската чантичка в джипа на двайсет километра оттам.

— Вярно, почти не му е останало тяло, за да страда — избоботи Фарг. — Подредили са го преди шестнайсет часа… Досега не съм срещал така вкопчен в живота човек.

— Как е станало? — попитах по-скоро машинално, а не за да се осведомя: беглият поглед под завивката ми стигаше.

— Слоновете минали през него — отвърна Фарг. — По думите на момчетата, те приближили на сто метра от едно стадо. На това място Орсини оставил двама стрелци, а самият той се придвижил малко по-напред, за да прегради пътя на още едно-две животни, щом се разбягат. Останалото го знам от него: навярно бълнуваше, защото от няколко часа бе в това състояние, когато го донесоха при мен — а аз го търсех от два дни — и не знаеше какво говори. Така или иначе, твърди, че като стигнал на една полянка, внезапно го обзело усещане за опасност, която го дебнела зад храстите, извърнал глава и видял Морел да стои на петдесетина метра от него. Кълне се, че бил именно Морел, сам, с карабина в ръцете и напълно неподвижен, като че ли открай време си е бил все там и тъкмо него е чакал. Орсини вдигнал оръжието си и стрелял. Не улучил — на разстояние от петдесет метра, забележете — само по себе си е странно от страна на един измежду най-добрите специалисти по лова на едър дивеч, което потвърждава мисълта ми, че е станал жертва на халюцинация, дължаща се на нервното изтощение и на манията му денем и нощем да мисли за Морел. Каза ми, че стрелял веднъж и пак, отново и отново, и нито веднъж не улучил. Та тогава слоновете, ужасени от гърмежите или, ако предпочитате да използвам израза, избърборен от този нещастник, „притекли се на помощ на Морел“, се втурнали към него и минали отгоре му. И ето резултата, не че не съм виждал и по-хубави…

Приближих се към Орсини. В края на краищата трябваше да изготвя рапорт, а и във Фор Лами ожесточено спореха, опитвайки се да разберат дали Морел е жив, или е бил убит от свой сподвижник по политически подбуди, както твърдяха някои. Наведох се над ранения.

— Орсини — запитах аз — сигурен ли сте, че сте видели точно Морел?

Покритите с черни съсиреци устни леко помръднаха:

— Напълно — прошепна той. — Но… — Едно „но“, което поставяше всичко под въпрос.

— Опитайте се да отговорите.

— Толкова мислих за него… Дори в сънищата си… Явяваше ми се непрекъснато…

Показанията му не бяха убедителни. Внезапно усетих миризмата на суровото месо, което селяните носеха със себе си. Орсини извърна очи към отец Фарг, устните му потрепнаха да произнесат предсмъртните си думи — най-страшните, най-ужасните, най-плашещите:

— Искам да живея! — промълвиха човешките останки. Дори отец Фарг изглеждаше разтърсен.

— Свиня! — избоботи той със свито гърло. Затвори очите му. Толкова за Орсини. Но както вече ви казах, показанията му не ми изглеждат убедителни: Морел дотолкова беше обсебил мислите му, че е напълно възможно Орсини да е станал жертва на халюцинация. От друга страна, така и не възприех сериозно твърденията на онези, които вярваха, че нашият приятел е мъртъв, само защото от известно време не се говорело за него. Французинът бе обграден с потайно доброжелателство — нашите съвременници не можеха да не го разберат и да не му помогнат… Твърдеше се дори, че самият вие, отче, сте го крили известно време на вашите разкопки… но по усмивката ви виждам, че обвинението е напълно неоснователно и не сте дошли чак тук да научите новините, за да му ги отнесете… Заобиколен беше с реално съучастничество, като се започне с радиото, което пропускаше да предаде навреме съобщение, привличащо вниманието върху местонахождението му, и се стигне до моя колега и приятел Серизо, чийто жест, който тепърва ще се прочува, е напълно в състояние да подсили плъзналото в чужбина мнение, че френските чиновници в Африка не се подчиняват на получаваните заповеди, а водят, както се казва, „някаква тяхна“ политика. Според мен това бе един напълно френски жест, напълно понятен — Серизо не е искал да изпусне възможността да изкрещи най-после мнението си в мига, когато камионът на Морел прекосявал областния град след експедицията в Сионвил при известните ви обстоятелства…

От Сионвил до Янго има шест часа път с камион при средна скорост четирийсет километра в час. Серизо, комендант на административния район, получи съобщение за „нападение на терористи“ над печатницата на вестника в Сионвил, призоваващо го да вземе „всички мерки“, каквито сметне за необходимо, за да арестува на всяка цена Морел и шестимата от неговата банда на връщане към пет часа сутринта. Разполагаше с време, колкото да се върне. Серизо беше закръглен, нервен, сприхав, преливащ от енергия и доброжелателност, който винаги държеше снагата си много изправена, несъмнено поради по-скоро скромния си ръст. Сгъна много грижливо и дори тържествено съобщението, което телеграфистът току-що му беше донесъл. Имаше чувството, че това е случай, какъвто чака отдавна, може би цял живот. Що се отнася до него, не бе толкова сигурен, че в оптимизма си Морел ще стигне дотам, та да мине през Янго — несъмнено бе зарязал камиона си на излизане от Сионвил — но пък бе и достатъчно доверчив да го стори и щяха да го посрещнат, както подобава. Серизо незабавно се засуети. Хукна да си облече униформата на лейтенант от запаса и едва сполучи да се напъха в нея, жертвайки половината от дихателния си капацитет. После мобилизира всичките си военни сили — трима на брой от обходния караул, плюс телеграфиста, след него осемте селяни, служили в армията, раздаде им пушки и ги строи край пътя. Самият той застана начело с накривено на ухото кепе. Беше прекарал предния ден в четене на вестниците и списанията, които получаваше от Франция два пъти месечно, и се намираше в подходящо състояние на духа да посрещне „човека, пожелал да промени вида“, както му се полага. Беше изключително развълнуван от вестта за реабилитацията на обесените политически дейци в страните на народната демокрация — сега ги обявяваха за невинни същите онези, които ги бяха обесили; развълнуван от разкритието, че Сталин е масов убиец параноик, направено от същите онези, които двайсет години го обявяваха за „гениален баща на народите“; развълнуван от смъртта на поредния японски рибар, жертва на замърсеното с живак море; от последните избивания на деца в името на свещеното право на народите на самоопределение; от расизма на бели, черни, жълти и червени и дори от съкрушителното увеличение на заболелите от рак в света — което поне доказваше, че не само човекът се отнасяше жестоко и неприязнено към природата. Отдавна чакаше възможност да каже и своята дума за всичко това. На два-три пъти провери хората си, строго оправи и най-дребните подробности от облеклото им и ги накара да направят маневра, за да изпита рефлексите им. Докато най-после не съзря в дъното на пътя сред огромните дървета камиона на онзи, който водеше толкова храбро борба за защита на природата, и кръглото му, дребно лице потръпна от вълнение. Обърна се към хората си.

— За среща, мирно!

Камионът ускори ход. От кабината се подаде автомат и се прицели в тях.

— За почест!

Камионът профуча с пълна скорост покрай дванайсетимата мъже, отдаващи чест, и дребничкия френски офицер, забутан сред гората, който козируваше, застинал в поза „мирно“. Морел ги изгледа одобрително без следа от учудване.

— Хората са разбрали — каза спокойно той. — Винаги съм твърдял, че човек не бива да се отчайва.

 

 

Сержантът телеграфист в Банги получи заповедта за пресрещане по същото време като колегата си в Янго. Погледа я един миг безизразно, с молив в ръка. Беше негър от Убанги, който имаше десет години служба и много бе разсъждавал по въпроса. Пътят минаваше под прозореца на поста. Остана дълго пред листа хартия, като от време на време хвърляше поглед на пътя. Сигурно чака така близо два часа. Когато камионът на Морел премина, той се наведе над апарата: „Моля да повторите последното си съобщение. Повреда в приемника“. Преписа съобщението още веднъж, потвърди приемането и отнесе телеграмата на коменданта.

 

 

Караха непрекъснато, спираха само да налеят бензин и масло от бидоните, които носеха. През целия път, при всеки престой, тримата младежи се съвещаваха тихо, като понякога хвърляха на Морел възмутени погледи. Маджумба изглеждаше най-враждебно настроен. Упражняваше върху другите едва ли не физическо влияние; не беше така интелигентен като Ндоло, а без съмнение и като Ингеле — прекалено чувствителен, за да се наложи — но от него се излъчваше свирепа, едва ли не телесна воля и с лекота се виждаше, че в неговия глас двамата му другари намираха онази пламенност в чист вид, която ги поощряваше. Морел не им обръщаше внимание, но Пер Квист ги следеше с крайчеца на окото си. Не разбираше основанията за прикритата им враждебност, но предчувстваше изблика й. На сутринта, след като бяха карали през гората от изгрев-слънце, спряха повторно, за да напълнят резервоара от бидоните и да стоплят кафето; Ндоло се приближи към Морел, който блед, посърнал, запъхтян се суетеше около прегрелия двигател. Студентът намести очилата на носа си и рече:

— Дошли сме да ви искаме обяснение… Смятаме, че ни измамихте. С какво право заявихте в текста на отпечатания манифест, че нашите действия изобщо не носят политически характер? Кой ви е упълномощавал? Защо не ни предоставихте текста преди публикуването му? Дадохме съдействието си безусловно, но вие нямате право да подменяте целите на нашето движение пред общественото мнение…

Морел му хвърли уморен поглед.

— Е, и? — каза той.

— Декларацията беше ясно насочена срещу нас. Нямаше никаква нужда да го правите. Вие ни предадохте. Ние сме политическо движение. Представляваме бойна група от армията за независимост. В последния момент саботирахте акцията ни, лишихте я от всякакво политическо значение.

Морел се изправи и избърса чело. Беше мрачен, изтощен.

— Слушай, малкия — отвърна той. — Ти си млад и това би трябвало да го кажа на Вайтари, но щом толкова държиш… Интересува ме единствено опазването на слоновете. Знам, че те дразни, но в края на краищата не ми пука, това е. Ясно заявих още в началото какво искам, какво защитавам. Вие пожелахте да се присъедините към мен. Добре. Заявихте, че и вие се интересувате от опазването на слоновете. Добре, прекрасно. Предложихте ми помощта си безусловно, без умисъл. Много добре, благодаря, аз приех. Правехте нещо добро. Не отпратих никого… Разбира се, ясно виждах, че имате свои основания: не съм толкова тъп, колкото изглеждам. Аз пък си имам моите… Не ни пречеше да крачим заедно, щом имахме разбирателство за непосредствените си цели. Но не трябва да се забравя, че вие сами дойдохте при мен, че нищо не съм изисквал от вас, нито съм ви търсил. Вие непрекъснато тръбяхте, че за вас е важно единствено да ме подкрепите, защото и вие обичате слоновете — те били Африка. Заявихте дори, че още щом вие станете господарите, ще превърнете защитата на слоновете в свещено дело, ще го включите в Конституцията си. Приех. Ако природата не ви интересува чак толкова, ако ви стига национализмът и ви трябва единствено независимост — а слоновете да мрат, стига само да я постигнете! — трябваше по-рано да ми кажете. Аз с политика не се занимавам. Защитавам слоновете и толкова. Но за да те успокоя, ще кажа още нещо. Ти имаш нужда от разтърсване. Все едно ще го превърнат в политическо начинание. Можеш да разчиташ на тях. Никога не ще допуснат друго, а не политическа акция. И ще направят всичко необходимо за това. Така че, няма нужда да се косиш.

— Вие за правото на народите на самоопределение ли сте или против? — извика Ндоло.

Морел изглеждаше искрено огорчен. Обърна се към Пер Квист:

— Няма начин, не иска да разбере.

— Вие сте против независимостта на Африка — заяви студентът. — Ето истината.

— В края на краищата не съм ли ясен — да или не? — ревна Морел. — Интересува ме единствено опазването на слоновете. Искам да бъдат тук, наистина живи, наистина дебели и да можем да ги виждаме. Не ми пука дали ще го направи Франция, Чехословакия или папуасите, стига да си свършат работата. Но най-добре е да се заемем всички заедно, навярно само така ще успеем. Разпратих петицията си във всички страни по света, отгоре на това и в Обединените нации — навсякъде, където има пощенски станции. В момента се очаква международна конференция — обръщам се и към тях с думите: трябва да се разберете по този въпрос, важно е. Може би ще го уредят. А иначе, ако трябва да се създават нови държави, нови нации, африкански или някакви други — добре, стига да съм сигурен, че ще защитават слоновете. Но искам да съм сигурен. Настоявам да видя. Толкова пъти са ме премятали — и мен, и другарите ми… По принцип нямам вяра на идеологиите: те обикновено запълват всичко и слоновете — каквито са грамадни, каквито са обемисти — започват да изглеждат ненужни, като притиснати отвсякъде. Колкото до национализма, който се ограничава до самия себе си, както днес си проличава навсякъде, и на който изобщо не му пука за слоновете, той е сред най-големите свинства, измислени от човека на тази земя — бездруго няколко вече са измислени. А сега, след като говорих достатъчно и ти се успокои, ще направиш добре да ми помогнеш с бидоните.

Когато Ндоло се отдалечи, Морел се извърна към Пер Квист и го запита:

— Все пак беше ли достатъчно ясно?

— Да — отвърна с известна тъга датчанинът. — Разбира се. Но няма да го убедиш. Във Финландия, когато защитавах горите и руските чиновници търпеливо ми обясняваха, че хартиената каша все пак е по-важна от дърветата, пак беше същото… Проумяха го, когато почти не бяха останали гори. Така си върви. А китоловците ми обясняваха, че пазарът се нуждае от китова мас, че това е много по-важно от самите китове…

От този момент нататък тримата младежи не се обърнаха нито веднъж към Морел и вече не криеха враждебността си. Докато Ндоло караше, лицето му беше злобно, а срещнеха ли се погледите им, Морел четеше в неговия надменна неприязън. В един момент, след два-три такива погледа и след два часа мълчание, студентът подхвърли:

— Искам само да ви кажа какво представлява вашето „екологично“ алиби. Номер, зад който се криете. Осигурява ви чиста съвест. Димна завеса, разбирате ли? Зад която вие спокойно вършите работата на колониализма и капитализма.

Морел го прие хладнокръвно:

— Може и така да стане.

— Свещено или не — извика студентът вбесен — веднъж завинаги отговорете направо, вместо да се измъквате с двусмислици! Вие за свободата на народите ли сте, да или не?

Морел инстинктивно отвори уста да отвърне, но се спря навреме. Нямаше смисъл. Ако все още не бяха разбрали, значи не го носеха у себе си. Или го имаш, или не. Не бяха единствените, на които им липсваше. „Днес сме още далеч от деня — помисли си мрачно — когато народите по света ще излязат на улицата, за да настояват пред правителствата си да зачитат природата. Но това не е повод за униние: в края на краищата Африка открай време е край на авантюристи и луди глави, а също и на първопроходци, които жертват живота си, опитвайки се неотклонно да вървят напред — трябва само да правиш като тях.“ Колкото до крайния успех… Не се отчайваше. Трябваше да продължава, да опита всичко. Очевидно, щом хората не са способни да се посвият малко и да освободят поне някакво място, щом до такава степен са лишени от благородство, щом не са съгласни да се обременят със слоновете, независимо от набелязаната цел, щом така заинатено смятат този простор за ненужен лукс — е, добре! — тогава и самият човек ще се превърне в излишен лукс. На него лично разбира се му беше все едно. Мизантропията му впрочем бе известна, официално призната и провъзгласена. Той се изправи, избърса чело и веселото пламъче, което никога не потъваше твърде дълбоко в очите му, изплува на повърхността: знаеше, че нито Пер Квист, нито Форсайт се изненадват на усмивката му, колкото до другите, колкото до целия останал свят — те отдавна го смятаха за луд.

При следващото спиране тримата младежи отново се събраха настрани и се храниха отделно. Не се разделяха с оръжията си и се държаха така, сякаш очакваха нападение, стига само да се обърнат с гръб. Пер Квист ги наблюдаваше снизходително. Поведението им бе присъщо на младостта и разбираше лошото им настроение, но Короторо буквално не ги изпускаше от очи. Начумерен, с нахлупена над очите филцова шапка, неизменно държащ в готовност автомата на голите си колене, той посочи към студентите и каза на Форсайт:

— Тия ни готвят някой кален номер.

Тъкмо при тази последна почивка Форсайт поопозна Короторо. Между американския офицер, потомък на една от най-старите фамилии на Юга, и чернокожия скитник, влачил филцовата си шапка и продънените си гащи из всички африкански затвори, се зароди инстинктивна симпатия, просто защото определен род преживелици при преследването им бяха придали нещо общо. Често спяха рамо до рамо и на приятелските потупвания на единия, другият отговаряше с малко свирепа, но ослепителна усмивка. Вечерта, когато спряха сред храсталаците от млечка и цяла нощ край тях пустинята кънтеше от зова на стадата, мигриращи към водата, Форсайт забеляза на лунната светлина Короторо, седнал на земята да държи автомата си на коленете като музикален инструмент, на който всеки момент ще засвири. За пръв път Джони Форсайт се запита кое беше подтикнало това лошо момче да тръгне с Морел и защо го следваше така предано.

— Кажи, Коро…

Усмивката на Короторо се виждаше дори нощем.

— Вече цяла година ходиш с него навсякъде… Чак толкова ли обичаш слоновете?

— Не ми пука за слоновете…

— Тогава какво? С другите ли си? За независимостта на Африка? Да не си фелах като тези тримата?

— Не ми пука… — Плю и заяви гордо. — Аз съм дезертьор от френската армия, така че добре се познавам…

Не се разбра кой знае колко, но думите бяха произнесени с тон на превъзходство и бе махнал с пренебрежение към тримата студенти, застанали до камиона.

— Добре. Защо тръгна с него?

Короторо отново плю.

— Аз си нямам никого — кратко отговори той.

Това беше всичко — и признанието за приятелство към Морел несъмнено бе най-доброто основание да бъде с него. Във всеки случай този път избягнаха най-лошото тъкмо благодарение на Короторо. Внимателният поглед, с който този обирджия на пазари и сирийски дюкянчета дебнеше и най-незначителните жестове на тримата конспиратори, им попречи да изпълнят замисъла си по-рано. Форсайт навярно горчиво се упрекваше, че не им бе обърнал заслуженото внимание — при все че те настояваха за това внимание, че едва или не го изискваха с цялото си поведение, както съвсем младите не могат да понесат, че не ги приемат сериозно. Убеждението, че са ги предали, и почти бащинското безразличие, което им засвидетелстваха, което те схващаха като очевидно презрение, накрая ги подтикна решително да скъсат и дори навярно да надминат предвиденото, Форсайт щеше да признае пред Шолшер, че и за миг не бе предусетил какво им готвят.

— Не им обръщах никакво внимание. Ясно виждах, че не са доволни, но това предизвикваше по-скоро усмивка. Пък и мислех за друго. В Сионвил бях пил, ако мога така да се изразя, от отровен извор — от извора на надеждата… Мисълта, че най-после мога да се върна в Съединените щати с високо вдигната глава, както се казва, че сънародниците ми са разбрали и са готови да ме посрещнат с овации като герой, след като ме бяха заплюли, че са чули онова, което се опитвах да им извикам от недрата на Африка, напълно ме бе опиянила. Пристигнал оттам, откъдето идвах, изкачил се, така да се каже, от дъното на пропастта, имах достатъчно материал за размисъл. Лежах на пясъка и гледах звездите и кълна ви се, виждах повече, отколкото имаше в действителност. Никога дотогава нощта не ми бе изглеждала толкова ясна. Струва ми се дори, че по едно време запях — накратко, и през ум не ми минаваше за тримата младежи. Накрая се унесох, но внезапно чух пърпорене на мотор: вдигнах глава и видях камионът да се понася в мрака с пълна скорост; видях Коро да притичва, да вдига автомата и да стреля. Откъм камиона му отвърнаха със залп, видях Коро да подскача на място, видях го да стреля, и пак, и пак по посока на отдалечаващия се камион, а после да пада, без да изпусне оръжието си. Спомням си, че шапката му се търкулна на земята и че щом разбрахме, че е мъртъв, първото нещо, което направи Морел, бе да вземе шапката и да му я сложи на главата. Тъмнокафява филцова шапка — същински символ на градската цивилизация. Много държеше на нея, сигурно помежду им имаше нещо като приятелство. Към какво ли не се привързваме… Така и го погребахме, с шапка на главата — с ръце му изкопахме гроб. После се спогледахме. До езерото имаше двайсетина километра, но знаехме, че при всички случаи бдителността на Коро ни беше спасила. Беше следил отблизо трите луди глави и затова те не бяха успели да осъществят плана си по-рано. Ако го бяха изпълнили при предишната почивка преди петдесет километра, с нас щеше да е свършено — без вода, без храна и без оръжие. През целия път Коро практически не бе свалял пръст от спусъка, но беше задрямал за две минути, а те само това са чакали. Бяхме ги предали, нали разбирате. Бяхме дръзнали да обявим пред цял свят, че борбата ни не се опира на никоя политическа партия… И така, те бяха скъсали с нас и бяха офейкали право към границата със Судан, за да се оплачат на многообичания си командир. Искаха да създадат нова нация; онова, което Морел се опитваше да спаси, безспорно им изглеждаше смехотворно, комично, напълно достойно за някаква упадъчна чувствителност… Трябва да отбележа, че Морел доста се бе оклюмал… Естествено не от мисълта за двайсетте километра път пеша без вода по този waterless track. Кълна ви се, изобщо не мислеше за усилията, трудностите, опасностите. Но много обичаше Коро, отдавна бяха заедно, макар един ден това говедо да му открадна часовника — беше го претърсил и го бе открил у него — помежду им съществуваше своего рода приятелство… Имаше обаче и нещо друго — тримата студенти. Според мен Морел си въобразяваше, че щом са учили във френски училища и университети, щом са получили „класическо“ образование, както казват у вас, бяха длъжни да проумеят какво се опитва да защити той, каква е истинската му цел. Но такива неща не се учат в училище. Човек плаща висока цена, за да ги усвои. Доста зор вижда, докато проумее що е то уважение към природата. А всъщност на тези момчета, въпреки цялата им образованост, далеч не можеше да се разчита. Короторо дори не умееше да чете, но навярно бе усетил нещата инстинктивно… Поставяше приятелството над всичко. Много беше патил, а това здравата засилва инстинкта за самосъхранение, потребността от закрила. Накрая Морел всъщност се съгласи, и то недвусмислено, докато си събирахме нещата, за да се опитаме да изминем колкото се може повече от пътя преди голямата обедна жега сред слонове, биволи и стада антилопи, които вече се забелязваха под изгряващото слънце към отвесните, червеникави скали, издигащи се високо над хоризонта.

— Ако тия трима луди-млади не са готови да дадат при нужда живота си за опазване на природата, значи все още не са страдали достатъчно. Накрая ще повярвам, че за тях колониализмът не се е оказал достатъчно сурова школа и на нищо не ги е научил, че френският колониализъм в крайна сметка се е отнасял към природата с доста уважение. Имат още много да учат, а френският народ не дава подобни уроци. С това ще са натоварени хората от тяхната раса. Един ден и те ще имат своя Хитлер, своя Сталин и своя Наполеон, своя фюрер и своя дуче и в този ден тяхната кръв също ще закипи във вените им с искане да се уважава живота — и в този ден ще разберат.