Ромен Гари
Корените на небето (30)

XXIX.

След завръщането си във Фор Лами Шолшер завари губернатора в крайно убийствено настроение да разглежда без желание някакъв напечатан на машина лист.

— Заповед за поход — каза той. — Армията да прочисти масива Уле с хеликоптери и прочее, и прочее… Едно не разбирам: защо все още си правят труда да ме уведомяват. Сигурно има нещо нередно…

— Колко можете да забавите експедицията?

Губернаторът го изгледа накриво.

— Обръщам ви внимание, Шолшер, че не искам да ви бъда неприятен, но молбата ви все още не е удовлетворена. Ще трябва да отложите с няколко седмици мига, когато ще можете да се отстраните най-после от дребните ни човешки дела и да тръгнете на разходка сред звездите. За момента все още носите униформа и служите на реда, а не на божието милосърдие или на християнската благотворителност. Наистина оставам с впечатлението, че Републиката е създала мехаристките ескадрони и постовете в пустинята, само за да даде възможност на офицерите ни да получат мистичното си посвещение… В края на краищата отец Дьо Фуко ни струва ужасно скъпо откъм елитни офицери. В пограничните райони на Сахара провидението вече дори не се занимава с набиране на войници, а с подстрекаване към дезертьорство. Ако добре схващам, вие се каните да вербувате Морел за тайния си легион…

— Можете да им обясните, че няма никакъв смисъл да се започва прочистване в Уле две седмици преди дъждовния сезон…

— В Париж тропическите дъждове май не ги трогват много-много. Изглежда, там не ги мокрят… в министерствата. Току-що приех пратеник, дошъл да ми каже специално: Борю прави каквото може…

— А използването на войски в най-мирния район на Африка незабавно ще придаде на историята характер, какъвто тя не носи…

— Тоест?

— Политически характер — отвърна Шолшер.

Губернаторът започваше да губи търпение.

— Вижте, скъпи приятелю, малко прибързвате. Знаете каква полза извлича арабското радио от тази история. Знаете какво става в Близкия изток, Тунис, Мароко и Алжир. Нима вашият умопобъркан не е избрал точно този момент да напада и опожарява фермите в Уле, придружен от прочут панафрикански екстремист? И вие искате да демонстрирате пред Париж, че в това няма никаква политика? Зная, че в света на прекалено… усамотените, в който живеете вие, не вярват много в човешките дела, но ви обръщам внимание, че този век видя тържеството на една доктрина, вече обхванала половината от населението по земното кълбо, а това е тъкмо потвърждение, че човешките дела са единствено и само политически…

— Но не е основание да засилим това негово убеждение — заяви Шолшер.

— Досега имахме голям късмет. Въображението на обществеността се разпали от историята със слоновете, вестниците доста ни помогнаха — накратко, хората повярваха. Правителството не хвана вяра нито за миг. Пази мълчание, защото не може да я опровергае, без да я замени с друга версия — а враговете ни ще потриват ръце. Но мога да ви уверя, че в Париж не вярват нито дума на обясненията ми. Мислят, че съм му намерил цаката, което обяснява защо все още съм на поста си. Представяте ли си, те ме смятат за изключително ловък…

Въздъхна и разтърси глава.

— Ако обаче четете определени вестници, знаете, че в тях се говори и за нелегален лагер за подготовка на армията за африканска независимост, че той се намира в Уле и че Вайтари ще оглави „партизанското движение“. Добавят и че Морел е най-обикновен агент на Коминформа, а слоновете са чисто и просто пропагандна хитрост като бойкотирането на тютюна в Северна Африка. Вие и аз знаем, че не е вярно, но ние с вас мислим като африканци, а там мислят като европейци — и пристигнат ли в Африка, каквото си знаят, това си баят… Така че какво? Вайтари съществува. Да, знам, докладът на Ербие: Вайтари май се намирал в Судан. Това доказва само, че ще говори по арабското радио, ще дава пресконференции, ще дърпа чергата към себе си и ще се възползва на воля от този идиот Морел и от неговата мания, за да придаде на историята подобаващия й политическия характер… В скоби — много мило от страна на Ербие, че ми посочва как Вайтари и другарчетата му са преминали границата по пътеката на контрабандистите, но щеше да направи по-добре, ако ги беше сгащил при преминаването им, щом бил така добре осведомен…

— Ербие разполага с три обходни караула за район от двеста хиляди квадратни километра — отбеляза Шолшер.

— Добре. Значи всеки си върши безупречно работата, а? Затрогващо. Чак се учудвам, че Париж не ни поздравява ежедневно.

Взе един молив.

— И друго: сякаш случайно, племената уле са се размърдали навсякъде по пътя на Вайтари. Вие сте в течение. Зная, всяка година по празниците на посвещаването е горе-долу същото… Но за пръв път отидоха толкова далеч — без малко да пребият Ербие с камъни…

Шолшер не отрони нито дума. Губернаторът знаеше не по-зле от него защо всяка година по това време уле се размърдваха, както бе се изразил той. Около средата на сухия сезон започваха сезонните миграции на стадата към постоянните водоизточници. Стадата слонове преминаваха досами селищата и се подиграваха в очите на племето, най-запалено по лова в цяла Централна Африка. Три — четвърти от обичаите на уле бяха свързани с войната и лова, ала едното беше станало невъзможно, а другото бе така или иначе забранено или ограничено от суровите административни правилници. При всяка обиколка губернаторът получаваше петиции, съставени с тържествени и затрогващи изрази, с настойчиви искания за барут и ловно оръжие и за разрешение свободно да си набавят месо от слоновете, които минаваха под носа им. Получаваше и протести против конфискацията на слоновата кост от животните, убити задето са изпотъпкали тиквените ниви, при все че и без конфискациите ловът на слонове по всевъзможни начини, включително чрез опожаряване, упражняван нелегално в значителен мащаб, скоро ще доведе до изчезване на стадата. Превърнеше ли се броят на слоновете по време на сезонната миграция в прекомерно предизвикателство, уле губеха самообладание и понякога се обръщаха срещу чиновниците или се втурваха срещу огромните животни, подобно на прадедите си. Примамката на месото ги опияняваше и не бяха в състояние да устоят на зова на кръвта си. Но най-важното бе, че слонските тестиси играеха основна роля във всички магически ритуали и на младежите, успели да се върнат с такъв трофей, се позволяваше да заседават в племенните съвети с ранг на мъже. Всяка година по време на посвещаването те страдаха от толкова натрапчиво чувство за чезнеща мъжественост, че понякога се стигаше до същински кризи на отчаяние или колективна лудост. Истината бе, че през тази година изблиците бяха особено тежки.

— Зная — промълви отегчено губернаторът, без Шолшер дума да продума. — Добре ми е известно… — Махна към вратата. — Но се опитайте да им обясните. Опитайте да им обясните, че уле не са тръгнали да завоюват национална и политическа независимост, а за слонски топки. Опитайте… Ще ми разкажете как е минало.

Вратата се отвори и полковник Борю въведе посетител — прекалено самоуверен младеж, облечен във фланелен костюм, сякаш да покаже, че не е разполагал с никакво време да се преоблече и да се погрижи за дрехи за тропиците. В ръката си държеше слънчеви очила. Губернаторът се изправи и ги представи един на друг. Посетителят веднага подхвана:

— Тъкмо казвах на полковника, че след шест седмици започват дъждовете — още едно основание незабавно да се предприеме полицейската акция. Ако шест седмици не стигнат да изловим шепа терористи, при всички случаи са достатъчни да попречим на случая да се разрасне и евентуално да обхване съседните племена…

— Племената не са в играта — каза губернаторът. — Що се отнася до населението, в целия район цари пълно спокойствие. Тази история не ги интересува. Може да поговорите с тях, да ги разпитате. За тях това е вътрешна разправия между белите. Ако Морел все още не е задържан, то е защото племената проявяват пълна незаинтересованост, а не защото го подкрепят. Според тях това не ги засяга. Естествено, вклини се и политическата агитация на Вайтари. Впрочем аз пръв поисках полицейски подкрепления, но не хиляда и петстотин човека с блиндирани коли с вериги, хеликоптери и оръдия. Двайсет групи от по дванайсет души, разумно разпределени в селата уле бяха предостатъчни.

— И в Индокитай не пожелахме да вкараме в действие необходимите средства от самото начало… Политиката на малките стъпки доведе до катастрофата.

Губернаторът се насилваше да се държи дружелюбно.

— Господине — каза той — вярвате или не, признавам, че не е за вярване, но в масива Уле има един човек, който наистина си е наумил да защитава африканските слонове от ловците. С него е един датски естественик, който преди четирийсет години бил вкаран в затвора в родната си страна, защото повел студентите си в атака срещу седалището на синдиката на китоловците, за да протестират срещу изтребването на китообразните в Северно море. Оттогава е замесен във всички екологични битки. Щом се отнася до защита на природата, не минава без него. Те двамата, заедно с още неколцина неуравновесени люде, раниха трима-четирима ловци и подпалиха няколко склада със слонова кост и две-три плантации. Не подценявам криминалните им деяния. Но тук не е Индокитай. Повтарям ви: сред тях има или имаше — защото, изглежда, са минали границата със Судан — политически агитатори, които се опитват да се възползват от една искрица, каквато и да е тя, за да я раздухат с надеждата, че ще пламне огън… Изобщо не отричам. Вайтари е от тях и съм убеден, че е направил всичко възможно чрез него да извади кестените от огъня… Беше член на една от политическите ни партии — мисля, че тази на вашия министър… поне отначало. Но амбициите му влизаха в разрез с парламентарната система… Той мечтае за господство, за могъщество, с една дума за колониализъм, пред който нашият ще изглежда просто като детска приказка и един Господ знае дали няма да ни надмине… Има и един трафикант на оръжие, углавен престъпник, най-обикновен авантюрист — напоследък защитаваше срещу заплащане интересите на мюсюлманското братство, само защото там имаше заплата. Един-двама легионери, набрани сред дезертьорите, които се хвърлят в Суецкия канал при преминаването на нашите кораби. Пресата приписа на тази история мащаби, които надхвърлят действителните…

— Имало и някаква жена, нали? И един американец? Ако не ме лъже паметта, спокойно излезли неотдавна от Фор Лами, за да ги последват?

— Да, тръгнали са под носа ми. Но всъщност безсмислено е да се търси политически мотив… Вестниците измайсториха около случая една измама, която накрая деформира смисъла му. И в състоянието на мизантропия, в което бяха изпаднали хората най-вече заради прекрасните научни открития, умножаващи се поради възхитителното съперничество между американци и руснаци, или пък заради положението на хората като цяло, историята със слоновете даде на мнозина възможност да се изявят… Ние във Фор Лами видяхме появата на неколцина подобни дейци, като се започне с професор Острах…

Младият мъж вдигна ръка.

— Господин губернатор, вие от самото начало представихте случая пред пресата с ловкост… на която всички се възхищавахме. Но мисълта, че Морел се интересува единствено от великолепието на природата е… как да се изразя… малко наивна. Знаем кой е той и какъв е бил. Не е без значение, че активно е участвал в Съпротивата и две години е лежал в концентрационен лагер в Германия. Мисълта, че не е професионален политически подстрекател на издръжка при руснаците, а нещо друго, ни се струва направо смехотворна. Пак повтарям: разбираме причините, подтикнали ви да разпространявате тази версия… но е опасно да си правим илюзии: трябва да изясним кой дърпа конците. Не бива да се самозаблуждаваме.

Губернаторът изглеждаше напълно погнусен. Хвърли мрачен поглед на Шолшер, сякаш му казваше: „Ето виждате, нали ви казах: едно си баба знае, едно си бае. Дори когато кикуюсите от Кения, останали без африканските си божества, се утешават с магически обреди, при които за основни съставки служат мъжка сперма и детски мозък, те виждат единствено политическата неудовлетвореност на един народ, който се застъпва пред Запада за свещените си обичаи“. Сведе глава, за да скрие ироничната усмивка, тъй като имаше опасност посетителят да я изтълкува неправилно. Последният продължаваше да говори спокойно с почитта, която един обикновен пратеник на кабинета дължи на високопоставен служител, но с настойчивост, явно предполагаща непоклатимо становище, и то не само негово.

— Участниците в тази история са толкова ясни и така добре навеждат в същата посока, че това няма да убегне от вниманието на обществеността, а и нямаме никакво намерение да го крием… Имаме организация от търговци на оръжие, представлявана от агента, за който говорите. Имаме един американец, изхвърлен от армията на страната си, защото в Корея е предоставил услугите си на червен Китай и тук само продължава работата си. Имаме една германка, бивша любовница на руски офицер в Берлин, която изчезва в саваната с джип, натоварен с оръжие и муниции… И накрая, имаме един бивш депутат от Уле, чиито възгледи, възвания и изявления също са обществено достояние… Не изразявам личното си мнение, но съм длъжен да заявя, че лекотата, с която тази жена е успяла да заблуди полицейския надзор…

Той замълча.

— Нямаше полицейски надзор — каза Шолшер. — Нямаше никакво основание да бъде следена.

— Преди да тръгна от Париж, получихме телеграмата ви за бунт на уле…

— Не става дума за бунт — отговори губернаторът. — Ако сте чели телеграмата ми от миналата година по същото време — никога не се гледа цялата преписка — щяхте да откриете доклад за идентични прояви, също съобщени предварително. Селата на уле са разположени по маршрута на сезонната миграция на слоновете към водоизточниците. През сухия сезон там се събират най-големите африкански стада. Преди няколко години наблюдавах как слоновете сновяха часове наред край селото, в което ние стояхме безпомощни въпреки оръжието си и очаквахме всеки момент да ни стъпчат заедно с колибите. Беше по време на сушата през четирийсет и седма. Тази година според съобщенията сушата ще е горе-долу същата: в района на Горнон на дъното на селските кладенци започват да намират животни с пречупен гръбнак… Това е сезонът, в който преди колонизацията младежите уле тръгвали с копие след церемонията по посвещаването, и онези от тях, които се връщали със слонски тестиси, били обявявани за мъже и получавали право да се оженят. Ние премахнахме всичко това, за да опазим и слоновете, и племената уле. Един на всеки трима юноши загивал в двубоя. Резултатът е, че вече не посвещават младежите уле за мъже, както са правели дедите им. Те се женят, разбира се, но все нещо не им достига. Лесно е да премахнеш един магически обичай, но е трудно да запълниш странната празнота, оставаща в онова, което наричаме примитивен манталитет… а аз го наричам човешка душа. Резултатът е, че всеки сезон при преминаването на стадата уле губят самообладание и проявяват своята неудовлетвореност както могат: тази година по-необуздано от предходните…

— Може би ще е по-просто да им разрешим да убиват слон веднъж-дваж на година. Ще говоря в Париж.

— Що се отнася до това, обвързани сме с международни спогодби — доста сухо отвърна губернаторът.

— Това може да се уреди. По-добре да облекчим правилниците, отколкото да гледаме как всяка година се възобновяват безредиците, от които, естествено, се възползват в чужбина в познатия ви дух…

В този миг Шолшер не успя да сдържи една едва ли не свирепа тръпка на страх. Ако дейността на Морел доведе до още по-голямо облекчение в сега действащите и общопризнати за недостатъчни закони за опазване на африканската фауна — това щеше да е върхът! Дори сега, след толкова месеци, не можеше да сдържи усмивката си при този спомен.

— Нашият служител Ербие ви е срещнал на трийсет километра южно от Гола с шайка от племето уле, току-що опожарила пътуващия профилактичен център. Но има нещо, което не разбирам: те с гневни викове настоявали да им възстановят правото свободно да ходят на лов за слонове, и то до насита. При все това в доклада си Ербие отбелязва, че Морел безспорно оглавявал протеста им, че чернокожите го възхвалявали, а той изглеждал съгласен с тях…

Да, Мина си спомняла много добре, защото за пръв път го виждала напълно объркан. Вайтари и Хабиб ги напуснали две седмици по-рано, отправяйки се към Судан, придружени от двама трафиканти, познаващи пунктовете за преминаване на границата, и носачи с носилката на полумъртвия Дьо Ври. Напредвали на етапи, а в селата Вайтари организирал същински събрания и обяснявал на племената, че трябва да се вдигнат на бунт, за да получат удовлетворение на законните си искания. Говорел им за Морел, който щял да им даде „свободата“, заключаваща се най-вече в правото да ловуват на воля и така да си набавят колкото месо желаят. Резултатът бил, че при всяка поява на Морел в някое село на уле, младежите го следвали с танци и възторжени възгласи, въпреки благоразумните съвети на възрастните да внимават, доста по-скептични спрямо обещанията, без оглед на съдържанието и произхода им. Било невъзможно да ги укротят. През този сезон на посвещаването те били пияни от палмово вино и доведени до полуда от пращенето, огласящо шубраците около тях, и от гледката на стадата, побягнали от засушаването към езерото Куру. Морел не схванал веднага недоразумението, обърнал се към Пер Квист и му заявил със задоволство:

— Струва ми се, че започват да се избавят от безразличието си към нас.

В същия миг излезли от село Лдини, защото един хеликоптер кръжал настойчиво над тях и многократно се връщал, и се заизкачвали към едната от двете обзаведени пещери сред хълмовете; оттам Морел щял да предприеме прочутия си „удар“ в Сионвил, който щял да вдигне толкова шум. Датчанинът не изглеждал убеден, внимателно слушал възгласите на младежите, които ги обграждали, танцувайки. Белезникавите му като бучки лед очички, в които сякаш се отразявала пълната липса на илюзии, зорко наблюдавал обстановката. До него Джони Форсайт с шалче на червени точки, вързано на една страна около врата, гол под пилотското яке, по което още личали следите от отпраните нашивки, с трепкащи по цялото му лице лунички, се смеел и поздравявал наоколо, вдигайки кръстосаните си длани като боксьор победител, а уплашените коне се блъскали сред прахоляка и тресели мундщуците си.

— Дааа — говорел Форсайт — ето ме най-после популярен, не че стана бързо. Не съм предизвиквал подобен интерес след завръщането си от Корея… Или дълбоко се заблуждавам, или съм първият господин, толкова възхваляван от африканците. Какво пеят?

Пер Квист не отговорил, хвърлил любопитен и изпитателен поглед на Морел и подкарал коня си напред. Мина забелязала, че отначало Морел слушал със задоволство, но скоро сякаш се объркал, втренчил поглед право пред себе си, а лицето му се присвило. Едва на излизане от селото датчанинът превел песничката на юношите, скандиращи през зъби:

Ще убием големия слон,

ще изядем големия слон,

ще влезем в стомаха му,

ще му изядем сърцето и дроба

и вече няма да усещаме глад,

докато има хълмове в Уле

и слонове за убиване.

Джони Форсайт избухнал в такъв смях, че едва не паднал от коня.

— Е, ако това е химн на свободата, значи аз нищо не разбирам — казал той.

Сторило й се, че Морел ще се нахвърли върху него. За част от секундата го видяла именно такъв, какъвто се опитвали да го представят — единак, изпаднал в амок човек, със стиснати челюсти, зъл поглед, с изопнати мускули на лицето, свиващо се като юмрук.

— Затваряй си плювалника, Джони. Сигурно е много утешително да се криеш зад цинизма и да ти се ще да удавиш собствената си низост в утешителната представа за всеобщата низост, още по-лесно е, отколкото да се снабдиш с уиски, пък е и по-евтино. Ако тези хора са все още такива, то е защото са им забранили да ловуват, без да им дадат нищо в замяна. Като ги видиш да седят по цял ден на прага на колибите си, ще си кажеш, че са лениви и за нищо не ги бива. Когато откъснеш хората от миналото им, без да им дадеш нищо в замяна, те заживяват обърнати към миналото… А ми се ще да направя нещо за теб, младежо…

За първи път, откакто го познавала, доловила в гласа му сприхави нотки.

— Може би ще ти донесе утеха. Смяташ се за показателен за човечеството екземпляр, защото си пълзял по корем в Корея ли? Очевидно ще е доста жестоко, но ще те поуспокои. Всъщност има и друга вероятност — ти изобщо да не си показателен пример, а да си изключителен мръсник и стореното от теб и стореното на теб да не е никакво доказателство в ущърб на другите, и човеците да нямат нищо общо с това. Може би хората никога нямат нищо общо с каквото и да било, каквото и да става, каквото и да се върши в тяхно име. В такъв случай няма защо толкова да се косиш. Убеден съм, че това е едно утешително разсъждение и ще ти се отрази благотворно. Може би дори ще ти спести усилието да се насвяткаш, както правиш обикновено…

Форсайт го погледнал за секунда с изражение, което наподобявало обич. После се навел, напипал бутилката с уиски в дисагите и я подхвърлил на Морел.

— Дръж — подвикнал му дружелюбно. — На тебе ти е по-необходима.

Морел я уловил във въздуха и я запратил в една скала, където тя се пръснала на парчета.

— Мамка му — казал Джони. — Беше ми последната…

През целия път от Мато до Вале в селата на племената уле, през които минавали, ги посрещали с въодушевление. Във Вале около тях двайсет минути кръжило танцуващо и гръмогласно множество, а викът „комун“, слон, ехтял изключително победоносно: всъщност неколцина младежи от групата се били върнали от съседно село, където взели участие в разграбването на профилактичния пункт, открит в района след избухването на епидемия от енцефалит, след като набили санитарите и подпалили запасите от лекарства. Следвали ги тичешком по пътя, а от време на време, достигнали апогея на свръхвъзбудата си, ги изпреварвали, пеейки и блъскайки се. В следващото село обаче посрещнали Морел и хората му с мълчание. Колибите изглеждали напълно необитавани и изоставени. Пролайвали само малки кученца, а дечица с подути кореми ги гледали как минават от прага на крайните конусовидни колиби, построени досами гората. Още не навлезли в селото с конете си, и видели насреща им да се задава откъм срещуположния край някакъв мъж, който сякаш ги чакал на пустия площад. Бил някакъв бял, здраво стиснал карабината си, придружаван от двама чернокожи войници с пушки. Това бил управителят Ербие, който правел обиколка в района; отдавна бил наясно с настроенията на уле през ритуалните празници и санитарите от профилактичния пост вече го били осведомили за безредиците, а те, бити и уплашени, но живи и здрави, все пак успели да се спасят. Ербие незабавно поел към Гола с „подразделението“ — двамина от обходния караул, от племето маса, които били с него от три години. Когато видял групата конници да навлиза в селото, следвана от младежите, грохнали от двайсеткилометровото тичане, но все още намиращи сили да размахват копията си и от време на време да подскачат с викове, той вдигнал оръжието си и тръгнал да ги пресрещне през опустялото село, с палец на спусъка и насочено към тях дуло. Двамата маса го следвали с напълно безизразни лица и пушки в ръцете. Короторо с крайно радостна гримаса взел управителя на мушка, когато той се насочил към тях, и останал така — прицелен в Ербие — докато не потеглили. С щръкналите си мустачки и кръглото си коремче Ербие не притежавал нито необходимата външност, нито пък подобаващите на длъжността му маниери, но нямало как да не се възхитиш на главата му. Младежите надали няколко заплашителни вика, но бързо замлъкнали и се скрили зад конете.

— Надявам се, че нямаш никакви илюзии какво те очаква, Морел — казал управителят. — Предполагам също, че си се побъркал. Преструваш ли се на глупак, сигурно е, че ще спечелиш. Ти ще спечелиш. Ще те направят на решето с куршуми, аз ти го казвам.

— Добре де — отвърнал Морел — кожата нали е за това?

— Ако нямах жена и четири деца — отзовал се Ербие — щях да натисна спусъка и щеше да се свърши. И щях да съм щастлив, че наистина съм направил нещо за Африка. Но имам хлапета. Затова съм принуден да се ограничавам.

— С всички ни е така — отвърна Морел усмихнато. — Напразно се косиш. Аз също съм принуден да се ограничавам. Ограничавам се с опазване на слоновете… Непретенциозен съм.

— А си и подлец — отвърнал Ербие. — Ти се възползваш от обстоятелствата. Знаеш, че не искаме да употребяваме сила, за да не създаваме пред света впечатлението, че това е политически бунт, назряващ в областта Уле, а ние прибягваме към репресии… Предполагам, че ти плащат, за да създаваш такова впечатление. В началото те смятах за искрен. Сега съм убеден, че Кайро дърпа конците, а може би някой от още по-далеч.

— Няма защо да употребявате сила — казал Морел дружелюбно. — Готов съм да се предам. Знаете условията ми. Достатъчно е да се забрани ловът на слонове във всичките му форми и да се вземат всички необходими мерки за опазването на африканската фауна. Тогава ще се оставя да ме съдят. Отправям ви впрочем и едно предизвикателство да намерите френски съд, който ще ме осъди…

Ербие избухнал в смях. Може би не бил най-сполучливият смях, но човекът направил, каквото можел. После на лицето му внезапно се възвърнал предишният гняв. Посочил с ръка към младежите от Гола.

— Знаеш ли за какво настояват? Хайде, питай ги. Накарай ги да говорят. Хайде, какво чакаш?

Изкрещял няколко думи на юношите на наречието уле. Те за миг се помаяли зад конете, после ги чули да спорят помежду си. Накрая един от тях се приближил към Морел. Навярно още нямал двайсет. Изправил се пред Морел с бръсната глава, с плувнало в пот и посивяло от прахоляка тяло и заговорил бързо, удряйки по земята с копието си. Постепенно, докато говорел, усетил, че го слушат, започнал да се опиянява от вниманието към себе си и с босия си крак запратил облак прах към управителя. Ербие го слушал мрачно, стискал карабината, без да помръдва. От време на време хвърлял бърз поглед към Морел, сякаш да се убеди, че разбира. Младежът уле казвал, че от години той и неговите хора се опитвали да постигнат справедливост, но сега благодарение на Убаба-Гива, благодарение на Вайтари, щели да получат онова, което им се полагало по право. Французите им пречели да ловуват свободно и налагали непосилни глоби на онези, които нападали стадата. Чиновниците не им давали достатъчно барут, принуждавали ги сами да си леят куршуми, а ако убиели някой слон, който тъпчел нивите им, им конфискували бивниците. Било несправедливо. Той и неговите хора били големи ловци, никое друго племе — нито ванго, нито сара — не можели да се сравняват с тях, но правителството ги принуждавало да линеят по селата си като жени и им забранявало да мерят сили със слоновете. Трябвало да стоят със скръстени ръце, докато грабливите крейхи пристигали необезпокоявани от Судан, убивали слонове на воля, заминавали си с бивниците и месото, присмивайки се на уле, и никой нищо не им казвал. Младежите уле вече не можели да докажат, че са станали мъже. По празниците на посвещаването трябвало да се задоволяват с биволски тестиси, за огромен срам на мъртвите си предци, а това обяснявало слабата раждаемост в племето и защо сред новородените момичетата били повече от момчетата. Скоро щяла да изчезне и областта Уле, тъй като всички знаели, че хълмовете Уле са стада слонове, убити от ловците на племето и обрасли с трева. Говорел с отривист, ритмичен глас; накрая той се превърнал в същинска песен, прииждаща към устните му, гневът му бил стихнал, сякаш се бил изчерпал напълно, за да отвори място на суровостта, щом заговорил за възникването на хълмовете Уле. „Скоро — заключил той и повторно посочил Морел с пръст — нашите отново ще могат да зарадват духовете на предците и да добавят до хълмовете Уле много други, които ще се разпрострат чак до хоризонта по следите на убитите слонове.“ Напълно забравил гнева си и със сурово изражение извисил глас в нещо като тържествено заявление: ставало все по-трудно да не повярваш, че областта Уле не е възникнала точно така, и Морел трябвало да се отърси, за да не се поддаде на чара му — растял още един народен трибун.

— Ето — казал доволно Ербие. — Знаеше ли го?

— Знаех го от години — отвърнал Морел. — Не съм расист и затова никога не съм смятал, че има същностна разлика между черните и белите. Но това не е повод да се обезсърчаваме… А сега, татенце, дръпни се оттам, че иначе ще те прегазим…

Подкарали конете напред и оставили управителя сам с двамата му маса в селото, което изглеждало мъртво. Но същата вечер Морел си възвърнал веселостта и увереността и както бил спрял в началото на бамбуковата гора, а в краката му до безкрая се разстилали сивите хълмове на областта Уле, той се загледал в това огромно вкаменено стадо, което понякога оживявало и се раздвижвало; приближил до Мина, застанал разкрачен с очи, приковани в цигарата, която свивал с пръсти, и усмихнат й заговорил с видимо удоволствие за всичко, което виждали, като от време на време й посочвал пейзажа, на който сякаш нищо не му липсвало. В гласа му се долавяла нотка на задоволство и едва ли не самохвалство и се долавяло, че наистина разчита на своята „хитрост“, за да постигне целта си.

— Разбираш ли, ако просто им кажа, че са непоносими, че е време да се променят, да уважават живота, да стигнат най-сетне до това, да запазят простор за човечността, където ще има място за всички слонове, това няма да ги разстрои много-много. Ще се задоволят да вдигнат рамене и да заявят, че съм фантазьор, подстрекател, хленчещ интелектуалец. Затова трябва да сме хитри. Ето защо искам да ги оставя да вярват, че слоновете са само претекст, камуфлаж, а зад тях стои политическа причина, пряко насочена към тях. Тогава има безспорна вероятност да се разбудят, да се разтревожат, да предприемат нещо, да ме приемат сериозно. Следователно най-хитрият, най-ловкият ни ход ще бъде, ако ни отнемат претекста, тоест напълно да забранят лова на слонове. А това и ще направят на предстоящата конференция в Конго. Нищо друго не искам. Останалото…

Махнал с ръка.

— Във всеки случай, все трябва да се започне отнякъде…

… И отец Фарг обикалял седмици наред хълмовете на Уле да дири онзи нечестивец, който искал да превърне човека в защитник на самия себе си и се имал за достатъчно велик и достатъчно силен да се справи с тази задача, и смятал, че няма нужда от никого:

— Само да го открия, приятелю, ще види толкова звезди посред бял ден, че накрая може и да му светне пред очите, ще го науча аз да се обръща с призиви и петиции към когото трябва.

… И Пер Квист, който седеше след ареста изопнат пред горещия чай, а бръчките по лицето му говореха със строгостта си повече за сила, отколкото за възраст:

— Аз съм стар естествоизпитател. Защитавам всички корени, които Бог е посадил в земята, а също и онези, които е посадил навеки в човешката душа…

… И полковник Бабкок, изтегнат в стаята си във военната болница във Фор Лами, със сенегалец на пост пред вратата на верандата — като че ли един въоръжен човек може да попречи на бягството, което се подготвяше. При влизането си Шолшер бе поразен от безупречността на чаршафите и възглавницата, по-голям показател за отпадналостта на болния, отколкото за грижите на медицинската сестра. Полковник Бабкок вече не се стремеше да завоалира чувството си за хумор — единствения опит за неподчинение, позволен на офицер на Нейно Величество британската кралица:

— Достойнството, ето какво защитаваше той. Искаше с човека да се отнасят прилично, което не се е случвало почти никога до ден-днешен, като изключим Англия, разбира се. Беше прекрасен протест, към който един джентълмен не можеше да остане равнодушен.

Замълча, за да си поеме дъх. В стаята се чу лек, сух звук, който се разнасяше от картонена кутия до възглавницата на полковника. Тя беше отворена. Вътре имаше зърно скоклив боб, което от време на време подрипваше. Полковникът го погледна приятелски. Всички във Фор Лами вече бяха научили за незначителната му чудатост; от няколко месеца навсякъде носеше със себе си скокливите мексикански бобчета, обитавани от миниатюрно червейче, което се опитваше да се освободи с резки тласъци от черупката, но единственият резултат бе, че бобчето леко подскачаше. От известно време първата работа на полковник Бабкок, щом седнеше на терасата на „Чадиен“, беше да отвори кутийката и да я сложи на масата пред себе си. Понякога го представяше:

— Meet my friend Toto^[1] — казваше той и обикновено бобчето избираше точно този миг, за да предприеме малкия си скок. Тогава полковникът поръчваше чаша уиски за онзи, когото веднъж бе нарекъл свой „другар по неволя“. Никой в „Чадиен“ вече не обръщаше внимание на това невинно чудачество: какво ли не бяха виждали.

— Разбира се, в неговия случай играе роля и самотата. Мога да ви го кажа, защото зная за какво става дума: едва напоследък имах късмета да срещна истинското, голямото приятелство…

Бобчето в кутията подскочи леко и полковникът му се усмихна. С изпитото си лице, съвсем в стил „испански гранд“, с посивялата си брадичка и неподвижните си ръце той нямаше вид на терорист и при все това бе точно такъв: хуморът е безшумен и благовъзпитан динамит, който ви позволява да взривите настоящото си положение винаги щом ви дойде до гуша, но извънредно дискретно и без последствия.

— Горкият Тото — каза полковникът — тревожи се за мен. Състоянието на сърцето му създава грижи. Приятно е да си кажеш, че ще липсваш някому. Онова, от което се опасява, наближава, мога ли да ви помоля да го осиновите? А, да, вие вече сте взели мерки. Много се говори, че ще се оттеглите в манастир…

В черните му очи се четеше много любезност и думите му не прозвучаха неучтиво.

— Мисля, че Морел защитаваше определено схващане за достойнството, начинът, по който се отнасят към нас тук, на земята, го изпълваше с възмущение. У него имаше един англичанин, за когото не подозираше. Накратко, стори ми се напълно естествено един британски офицер да се обвърже със случая… В края на краищата, нашата страна е известна с любовта ни към животните…

Тото подскочи леко — изглежда се забавляваше.

— И тъй, една сутрин взех моя пикап, взех Тото, когото виждате тук и който също притежава прекрасен характер, взех също оръжие и муниции и на кратки преходи се отправих към масива Уле, където, казват, се намирал французина с още неколцина непокорници… Както вече знаете, не стигнах много далеч. Не ми е ясно дали поради вълненията или просто поради приближаването на физиологическото недоразумение, наречено смърт, но малко преди да пристигна в Гола получих досадна сърдечна криза и ето ме сега с часовой пред вратата, за да не избягам. Съдия-следователят ме уведоми, че ще бъда обвинен в опит за подпомагане на престъпници…

Но след разговора си с лекаря Шолшер не мислеше, че на полковника ще му се наложи да се изправи пред подобна вероятност. Всъщност той почина няколко дни по-късно и последната му воля бе уважена безпрекословно, въпреки очевидното неодобрение, демонстрирано от британски консул, пристигнал от Бразавил специално, за да присъства на церемонията. Не виждаше нищо по-естествено от покриването на ковчега с британското знаме, но да поставят върху него зърно скоклив боб, което през цялата церемония не престана да подрипва — ето кое се стори на високопоставения служител върховна проява на лош вкус, ето кое говореше красноречиво за лошото влияние, което животът сред французите оказва върху някои натури, неумеещи да се придържат към благотворния ред на някогашната си страна.

… И накрая Хаас, излязъл от тръстиките на Чад при новината, че е решено да се подготви експедиция за залавянето на Морел и пожелал на всяка цена да вземе участие, бе заявил:

— Ако този тип наистина защитава слоновете, ще му сваля шапка и ще мина на негова страна. Но ако си служи с тях, за да прави политика или просто за уловка, ако това е поредният идеологически трик, неискрен пропаганден трик — е, добре, искам да съм там за хайката, за да го науча да не осквернява последното чисто нещо, което хората все още носят у себе си…

Но ако хората почти навсякъде тълкуваха събитията посвоему, преживелите ги заедно с Морел бяха единодушни в показанията си: единствената му мисъл била да защитава слоновете. Можел да прекара часове сред храстите, наблюдавайки свободните гиганти със засмени и щастливи очи, и Идрис често бил принуден да слага ръка на рамото му, за да го възпира от опасно приближаване. Вечер, щом се върнел в лагера, сядал близо до огъня с карабина между коленете и шапка на темето и казвал с типичния си говор от предградията, който ставал по-забележим при щастие или вълнение:

— Всъщност ще ми се някога чернокожите деца в училищата да учат, че Морел, един французин, е спасител на слоновете, тачил е природата в Африка. Искам да го казват така, както казват, че Флеминг е откривател на пеницилина. Виждаш, че не съм безкористен. Може и Нобелова награда да получа, ако един ден учредят Нобелова награда за човечност…

Представял си се известен, обграден с всеобща симпатия и говорел така, сякаш на света имало милиони хорица, които нямали друга работа, освен да се занимават с природните красоти. Всеки път, щом видел стадо антилопи да прелитат с един скок през пожълтелите треви, очите му светвали от удоволствие и се усещало, че е щастлив… При този спомен и Мина се усмихна, после се замисли за миг и въздъхна:

— Сигурно много е страдал през пленничеството си — в „кучкарника“, както го наричаше. Несъмнено е заради това.

Една вечер забелязали, че хоризонтът се покрива с пушек и изненадали мъжете от едно село, които били подновили лова с огън — дни наред пожарището обхващало района и го опустошавало. Морел изпаднал в ужасен гняв и изгорил колибите на всички старейшини на селото… Тя вдигна очи към Шолшер:

— На процеса го посочиха като пример за „лудостта“ му… Опитах се да им обясня, но те дори не ме слушаха. Хора, които не са страдали достатъчно, не могат да разберат… Искаха да докажат, че сме анархисти и не преставаха да го повтарят… Всички въпроси ми се задаваха, за да докажат, че съм едно пропаднало момиче, което има зъб на цялата земя и това е. Трябваше да им отговарям с „да, не, да, не“ и накрая свих рамене и ги оставих да си говорят, но да не мислите, че ми е все едно!…

… В залата, където заседаваше углавният съд, жуженето на вентилаторите се задоволяваше да даде гласност на жегата.

— И така, вие се присъединихте към Морел, подтиквана единствено от любовта си към природата?

— Да.

— За да му помогнете да продължи кампанията си за опазване на природата?

— Да.

— Нямахте ли друг мотив?

— Никакъв.

— Имали ли сте сексуални взаимоотношения с Морел?

— Да.

— Преди или след като се присъединихте към него?

— След.

— Влюбена ли сте в него?

— Аз…

— Слушаме ви.

— Не зная. Не заради това…

— А от любов към природата?

— Да.

— Вярно ли е, както посочват и сведенията от германската полиция, че след Освобождението сте работили, ако мога така да се изразя, в публичен дом?

— Аз…

— Отговаряйте с да или не.

— Да.

— Колко време?

— При превземането на Берлин руските войници ни бяха затворили в една вила в Остерзее. Изнасилваха ни. Останахме там много дни. А след като военната полиция ни намери там, обявиха ни за „проститутки“, за да потулят случая.

— След като излязохте от… вилата, както я наричате, при чичо си ли се върнахте?

— Не, известно време останах в болницата.

— Болна ли бяхте.

— Имах венерическо заболяване и начална бременност.

— Имате ли дете?

— Лекарите в болницата ми направиха аборт.

— По ваше настояване ли?

— Да.

— На колко години бяхте тогава?

— На седемнайсет.

— Сигурно сте ненавиждали мъжете?

— Бях много нещастна, но никога не съм мразила никого.

— Не се ли сърдите на някого?

— На никого.

— Наскоро след излизането от болницата не станахте ли любовница на руски офицер?

— Да.

— Дълго време ли живяхте с него?

— Три месеца.

— А после?

— Преместиха го. Дезертира, за да остане с мен. Чичо ми го издаде и оттогава никога повече не го видях.

— Вие ли го подтикнахте към дезертьорство?

— Не.

— Бяхте ли влюбена в него?

— Да.

— И чичо ви го предаде?

— Да.

— Офицерът е бил задържан и вероятно разстрелян?

— Да.

— По вина на чичо ви ли?

— Да.

— И тогава вие останахте съвсем сама?

— Да.

— А къде отидохте в онзи момент?

— Върнах се при чичо си.

В залата никой не помръдваше. Председателят на съдийския състав замълча за момент, за да удължи ефекта от признанието.

— Значи ви беше все едно че е издал човека, когото обичахте?

— Не ми беше все едно.

— И все пак се върнахте да живеете при него?

— По онова време в Берлин беше трудно да се подслониш.

— Чували ли сте някога да се говори за руските нихилисти?

— Не.

— И така, вие се върнахте да живеете при чичо си?

— Да.

— Имала ли сте сексуална връзка с него?

Адвокатът на защитата скочи.

— Господин председател, тези въпроси петнят френското правосъдие и…

— Моля обвиняемата да отговори на въпроса ми. Пред очите ни е цялото досие на берлинската полиция и заверените свидетелски показания на междусъюзническата контролна комисия. Имала ли сте сексуална връзка с чичо ви?

— Той не ми беше истински чичо — каза Мина с леко потрепващ глас. — Не ми е кръвен роднина…

— Имахте ли сексуални връзки с него?

— Родителите ми бяха убити при една бомбардировка, когато бях на петнайсет, и той ме прибра наскоро след това. Веднага ме принуди да имам сексуална връзка с него.

— Не се ли оплакахте в полицията?

— Не.

— Защо?

— Срамувах се.

— Предпочитахте сексуалната ви връзка с него да продължи, вместо да се оплачете в полицията?

— Да. Пък и…

— Пък и какво?

— Не беше чак толкова важно. Милиони мъже бяха убити… Целият град беше разрушен, а децата умираха по улиците. Това нямаше значение.

— Сексуалното поведение на човешките същества няма никакво значение, така ли?

— Това нямаше значение — повтори тя упорито.

— После сте изпълнявали… стриптийз в нощно заведение в Берлин?

— Да.

— Случвало ли ви се е да имате сексуални контакти с клиенти?

— Да.

— За пари ли?

— Да.

— И това не беше важно за вас? Нямаше никакво значение?

Тя отчаяно се озърна наляво и надясно, сякаш търсеше някой, който би я разбрал и защитил. Шолшер седеше в залата с кепе на коленете и я гледаше приятелски. Седнал между двама монаси белодрешковци, Сен-Дьони се изправи, после отново си седна с пребледняло лице. На скамейката на обвиняемите Пер Квист кръстоса ръце на гърдите си с едновременно спокойно и строго лице, а Хабиб имаше вид на човек, който се забавлява извънредно много. Форсайт наведе глава. Историята като че ли не вълнуваше единствено Вайтари и младежите с него, те сякаш не слушаха. Очевидно беше, че това не ги интересува. Мина пошари с очи още миг, а после по бузите й се търколиха сълзи.

— Но при все това твърдите, че когато сте се присъединили към Морел с оръжията и боеприпасите, не сте изпитвали особена ненавист към мъжете?

— Исках да се махна от всичко това… Исках да му помогна…

— Затова ли отидохте при Морел? За да му помогнете?

— Да.

— И твърдите, че сте действала без всякаква ненавист?

— Исках да му помогна при защитата на слоновете…

— Влюбена ли бяхте в него?

— Не зная.

— Добре ли го познавахте?

— Не. Бях го виждала само веднъж.

— И това ви беше достатъчно, за да се впуснете в една авантюра, чиито последствия със сигурност сте доловили?

За миг остана безмълвна, с ръце на парапета и силно разклати глава, сякаш да се отърси от въпросите им. При все това последната дума беше нейна. Огледа всички с упорство, с онова твърдоглаво изражение, което публиката вече познаваше, и каза:

— Този човек вярваше в нещо чисто.

… На двеста метра оттам търговецът Араф Ирнит от Кано, успешно продал товара си от смирна, седна до магарето си под една акация, сложи си очилата и се отдаде на мига покой с Корана в ръка, а устните му беззвучно мърдаха според стиховете: „Отдадох доверието си на Живия, който не умира. Възхвала на бога, който няма деца, няма с кого да споделя господството си и няма помощници. Нека възвестим величието му. Ти оттук само минаваш. Възхвала на Този, който беше скрито съкровище, който позволи да бъде познат и създаде творението…“ Устните му продължиха да мърдат, а погледът му обиколи празния площад, спря се на магарето му, проследи три жени с черни фереджета, понесли на рамо делви със зехтин, а устните зашаваха по-бързо, той притвори очи и допря юмрук до гърдите си. „Няма друг Покрив, няма други Двери, няма друга Красота, няма друга Нежност. Бъди добре дошъл в сърцето ми, в очите ми, на устните ми, Ти, който отстраняваш камъните…“ За миг се запита дали не е продал стоката си на прекалено ниска цена и веднага се удари в гърдите, люшна се леко, свали очилата си и избърса очи. „Благодаря ти, че си Такъв, ти си Богат, а творението ти е бедно. Ти си Величав, а творението ти е низко. Ти си Безкраен, а творението ти отблъскващо. Ти си Голям, а творението ти е нищожно. Ти си Силен, а творението ти е слабо. Благодаря ти, че си Такъв.“ Четеше сурите тихо и от време на време поглеждаше сянката на акацията, която постепенно се удължаваше, или преминаващия конник гола със синьо була на лицето, или тайфата дечурлига, които лудуваха във вечерния прахоляк, и щом вниманието му се отклонеше, той се удряше в гърдите, поглеждаше небето, повишаваше глас и се залюляваше. Щом усети, че си е починал, прибра Корана в калъфа и го скри под бурнуса си, метна се на магарето, смушка го с пети и пое по пътя, питайки се дали е благоразумно да пътува нощем с толкова пари в себе си, след като се знае, че всички гола са крадци. В същия час малко по̀ на юг една жена от племето фулбе — Фатима — чийто съпруг бе пехотинец във Фезан, седеше на прага на своята хаджа и приемаше даровете и поздравленията от съседките си. Вътре лежеше тялото на мъртвото й дете и Фатима се усмихваше, докосвайки ръцете на всички, носещи провизии за пътешествието на онзи, който макар и толкова млад, вече беше избраник. Керван от камили, завърнал се от Мюрзук и потеглящ към Фезан с кожени денкове, пълни със сол, бе спрял на сто километра западно от първия водоизточник — кладенеца в Сара — и сред голотата на пустинята петдесетима мъже — сред които и прочутият Камзен, превел благополучно над петдесет кервана с автоматично оръжие за алжирските покрайнини — бяха коленичили в белите си бурнуси и докосваха с чело пясъка, а Камзен, с бяло перде на окото, с отчасти разяден от вълчанка нос, шепнеше при всяко кланяне: „Баракатум ил Хадиси, ла Илахи, м’ана Тадур Илахи… дел Кадир, о, Боже Господи! Бъди с нас, о, Боже Господи! Нека Барака на Уваир, Барака на знатните да слезе сред нас…“^[2]. Изпод приспуснатите си клепачи Шолшер виждаше всички онези, които му бяха позволили чрез исляма да вдъхне нови сили на християнската си вяра. Усмихна се на собствената си убеденост. Но знаеше, че е безполезно да се стремиш да протягаш ръка на някого, който е твърде далеч от теб. С едва ли не жестока ирония отново подаде на Мина пакета с цигари. Тя вдъхна дима, придърпа за кой ли път полата на коленете си и простодушно разтърси коси. О, не им се сърдела. И тях трябвало да ги разбере човек. Морел за пореден път се изплъзнал между пръстите им и те си връщали на останалите тук. Имало за какво да се гневят на авантюриста, извършил подвиг в Сионвил — от него можеха да очакват всичко: нима не се говореше, че Морел замисля атентат направо насред съдебните заседания, че го разпознали предрешен на арабския пазар, че щял да предприеме бойна акция, за да освободи обвиняемите и да нашиба с камшик съдиите…

Властите не можаха да преглътнат случилото се в Сионвил — цяла седмица вестниците пишеха само за него, което бе точно целта на предприетата от Морел експедиция. Новата конференция за опазване на африканската фауна трябваше да започне в Конго и Морел беше решил да нанесе, както той се изразяваше, „страхотен удар“, за да повлияе на делегатите и по такъв сензационен начин да привлече вниманието на общественото мнение към работата им. Тогава заедно с хората си се намираше в една пещера в покрайнините на саваната, в подстъпите на екваториалните гори, които започваха с бамбуковите гъсталаци, скалите и трънаците по урвите на Уле. На първия вторник от юни трябваше да пристигне камион, за да потърси бойната група от оттатъшната страна на масива Уле, по пътя от Лати за Сионвил; след нападението четиримата мъже от групата — Морел, Форсайт, Пер Квист и Короторо — и тримата студенти, които щяха да ги чакат с камиона, трябваше да се изтеглят към суданската граница и Хартум, където Вайтари преговаряше с представителите на Насър. Идрис трябваше да ги отведе до камиона, а после да се върне в пещерата и да отиде с Юсеф и Мина до езерото Куру, където Вайтари бе разположил тъй наречения „опорен пункт“. Някои вестникарски статии вече окачествяваха този пункт като „тренировъчен център на армията за африканска независимост“, а журналистите го разполагаха според въображението си на двайсет различни места във Френска Екваториална Африка. Двете части на групата трябваше да се съберат край Куру и с камиона да пропътуват заедно петдесетте километра до суданската граница. По израза на Форсайт, у когото възхитителната смелост на плана внезапно бе събудила военния, бойната група имаше „също толкова шансове да успее, колкото аз да бъда избран за президент на Съединените щати“. Между мястото, където щеше да ги чака камионът, и Сионвил имаше два административни центъра и седем часа път. Дори и да осъществяха операцията, на връщане със сигурност щяха да ги пресрещнат. Изложи всичките си доводи на Морел, който все така грижливо чистейки карабината си, му отвърна спокойно:

— Досадното при теб е, че нямаш никаква вяра на ближния си. Разбира се, че ще ги предупредят. И какво от това? Ще гледат на другата страна, за да не видят как минаваме, и толкова. После ще могат да кажат, че не са ни видели. На хората им е дошло до гуша, повярвай ми, все едно дали са областни управители или най-обикновени цивилни. Четат вестници, знаят какво става по света и са готови да ни помогнат. Те самите едва ли ще рискуват, но са щастливи, че някой прави опит да защити природата. Грешиш, че се съмняваш в тях.

Джони Форсайт се почесваше по главата и напразно търсеше следа от присмех в очите на Морел — той изглеждаше напълно сериозен. Занимаваше го единствено настъпването на дъждовния сезон. Пустинният район от предсуданския waterless track^[3] се простираше на изток от Уле до езерото Куру — сто и петдесет километра червен прахоляк, камънаци, млечка и скали без ни едно изворче, но само след няколко часа дъжд той ставаше непроходим от Гола нататък. Тъй като беше едва началото на юни, все още не бе паднала и капчица. Цяла Африка изнемогваше от сушата. Идрис, поканен да каже мнението си, се двоуми няколко часа — гледаше небето с присвитите си като цепки очи, дълбоко изрязаните му ноздри потръпваха, сякаш се стремяха да поемат и най-незначителната следа от влага във въздуха, а накрая съобщи, че сушата няма да свърши скоро. От гората изчезваха всякакви признаци на живот, животните бяха избягали към водоизточниците, които смятаха за сигурни: оскъдните струйки на Гале отдавна бяха изчезнали между камъните. Те самите бяха принудени да слизат пет километра до кладенеца на едно село, за да напълнят манерките си. Слонските стада изоставяха обичайните си сезонни маршрути и се отправяха към Куру, чиито води никога не пресъхваха. Но това бе преход от сто и петдесет километра без нито един извор и се осмеляваха единствено възрастните животни. Идрис ръкомахаше, голата му ръка се подаваше от синия ръкав, изхлузващ се към рамото му, и говореше с непознато никому оживление; от незапомнени времена никой не го бе виждал такъв, думите в устата му придобиваха властен тон и на никого на ум не би му дошло да ги постави под съмнение. По сипаничавото му лице пробягваше израз на суеверен страх, приемащ формата на крайно благоговение. Той увеличаваше броя на молитвите и оставаше дълго време, опрял чело о пода; беше доста вълнуващо да видиш как най-прочутия водач във Френска Екваториална Африка се моли за опазването на стадата, за чието избиване имаше такъв принос. Сякаш бе изпаднал във вцепенение пред мащабите на предстоящото бедствие; загърнат в бурнуса си, той вземаше от време на време шепа пръст, която изтичаше между пръстите му като пясък, после поклащаше глава, без дума да пророни. Всичките добре долавяха, че самият въздух около тях беше натежал от усещането за вцепеняващ страх. Гласовете на гората бяха замлъкнали; призори нямаше и помен от роса по земята. Клоните като че ли бяха загубили всякаква мъзга и се чупеха и при най-незначителния натиск. Почти напълно липсваха стада: нямаше ни един бивол в област, където ги бяха виждали с хиляди, нито едно куду по хълмовете, из храсталака не притичваха в тръс диви прасета или бодливци, а под дърветата взеха да се забелязват мъртви павиани. Веднъж попаднаха на възрастен слон, поел сам-самичък по коритото на Гале, а същата вечер откриха животното, умряло на речните камъни, изоставено от стадото, твърде старо, за да издържи прехода. Беше годината, когато по плажовете на Мозамбик разярени слонове, слезли до морето след седмици жажда, умираха няколко часа след като се напиеха с морска вода, когато стада павиани се хвърляха в селските кладенци и се давеха на групи, пищейки, когато почти цялата реколта пропадна; когато в цяла Централна Африка чак до Индийския океан думата „вода“ се бе превърнала в молба, повтаряна безспирно в един глас. Морел изгуби част от увереността си и дълго оглеждаше небето, сякаш търсеше някакъв знак за благосклонност, Форсайт го наблюдаваше с лека ирония, обаче не посмя да я изрази открито; един-единствен път сложи ръка на старата чанта, която Морел влачеше навсякъде със себе си — неизменната му чанта, натъпкана с манифести и петиции — и каза:

— Човек вече не знае към кого да се обърне с всичко това, а?

Морел кимна.

— Така е. Обаче ние имаме една много стара поговорка — народната мъдрост, нали знаеш, може пък и в Америка да съществува. Ние казваме: „Прави каквото можеш, а пък да става каквото ще…“.

На следващия ден призори малката „бойна група“ от четирима души си пробиваше път през гората, за да осъществи онова, което трябваше да се превърне в най-сензационния подвиг на човека, защитаващ слоновете, и щеше да предизвика в цял свят нов шум около кампанията му.