Ромен Гари
Корените на небето (5)

IV.

Сен-Дьони прекъсна разказа си и пое дълбоко въздух, като че ли бе усетил внезапна нужда от цялата свежест на нощта.

— В края на краищата — отбеляза — предполагам, че има неща, които нищо не може да унищожи и които завинаги остават непокътнати. Наистина да повярваш, че никога нищо не може да сполети хората. Победата при този вид е трудна.

Йезуитът се наведе към огъня, взе една клонка и я доближи до цигарата си. За секунди светлинките пробягнаха по дългите му бели коси, расото и костеливото му лице, дялано сякаш с брадва, подобно на каменните скулптури, чиито останки преследваше неуморно в земните дълбини. Откакто бе паднала нощта, той сякаш бе посветил цялото си внимание на звездите и Сен-Дьони му беше благодарен за погледа, който като че проповядваше непричастност и тръгваше да прехвърля в небето едно по едно зърната от броеницата на безкрая.

— Да, отче, безспорно имате основание да ме приканвате към отказ от всичко това. Признавам, че ми е много по-трудно да говоря, отколкото да ви разпитвам; но нощите, дори най-звездните, предлагат единствено красота и никакви отговори. Нека обаче се върнем на Мина, защото очевидно на нея дължим появата насред областта Уле, сред хълмовете на този резерват за слонове, за който отсега нататък отговарям аз, на един виден член на „Христовата дружина“, у когото досега като че ли единствено праисторическите разкопки предизвикваха земно любопитство. А може би Славната дружина е получила молба за разследване и ви е натоварила да съберете сведения: какво ли не се говори за йезуитите! — Той се засмя в брадата си, а отец Тасен учтиво се усмихна в отговор. — Нека тогава се върнем на Мина. Каза, че в продължение на шест месеца живяла в пълно щастие, после офицерът бил прехвърлен. Обаче нито тя, нито той се били погрижили за подобен евентуален обрат на нещата, всъщност предсказуем. Но щастието им се отличавало с онова съвършенство, изключващо всякакво безпокойство за края. Офицерът имал на разположение четирийсет и осем часа, за да вземе мерки и той ги взел незабавно. Решил да дезертират и заедно с нея да преминат във френската зона. Тя обясни, че избрали френската зона, защото французите имали репутацията на хора, проявяващи повече разбиране към любовни истории. Очевидно им били необходими някакви доверени лица. Направили огромната грешка да посветят чичото в плановете си. Той им се сторил предопределеният да им помогне човек, тъй като бил затънал до гуша в незаконни сделки. Скрил Игор у един приятел, а после го издал на руската милиция. Било невъзможно да се узнаят конкретните мотиви, подтикнали го да постъпи така. Може би от патриотизъм — все пак руските офицери ставали с един по-малко — или пък напротив, от желание да подобри отношенията си с руските власти, или пък поради плътски желания към нея… Последната забележка направи мимоходом, без сякаш ни най-малко да се усъмни какъв свят от пропасти оставя да зеят след нея. Шолшер не трепна. Продължаваше да пуши лулата си — просто я обхващаше с пръсти, за да почувства по-добре приятелската й топлинка в извивката на дланта си. Възможно е впрочем по онова време окончателното му решение вече да е било взето — решението, което предизвика такава почуда сред всичките му познати, с изключение на Хаас, който, трябва да отбележа, го предвиждаше открай време.

— Всички тези бивши мехаристи мислят единствено за отец Дьо Фуко^[1] — казваше той при редките си и кратки престои във Фор Лами — и Шолшер не прави изключение.

— Накратко — продължи тя с въздишка. — Игор беше задържан и никога повече не чух да се говори за него.

Колкото до нея, върнали я в „Капеле“. Отсъствието й струвало осем дни от заплатата. Освен това пак отишла да живее при чичо си. По онова време било почти невъзможно да намериш жилище сред руините на Берлин и й се струвало съвсем естествено да се нанесе отново в стаята си. А и всичко й било безразлично. Благодарение на връзките си чичото лесно си набавял въглища, а и ако все още му оставало нещо, това бил ужасът от студа. Но тя трудно понасяла атмосферата в Берлин. Мечтаела да избяга и да заживее някъде далече, много далече, под някои по-благодатни небеса. Сърцето й се свивало при вида на всеки руски войник. Навярно й липсвали витамини, защото имала чувството, че ще пукне от студ. Вероятно, каза тя на Шолшер, в желанието си да бъде справедлив и да отдаде всекиму дължимото, чичо й се държал много мило с нея, бил сложил в нейната стая голяма печка, която горяла ден и нощ. Но тя мечтаела да отиде да живее в Италия или във Франция: през войната войниците, които се връщали оттам, й разказвали често с ентусиазъм за тях и й показвали снимки с портокалови дръвчета, синьо море и мимози. Като в песента:

Kennst Du das Land, wo die Citronen blühen,

Im dunkeln Laub die Goldorangen glühen,

Ein sanfter Wind vom blauen Himmel weht,

Die Myrthe still und hoch der Lorbeer steht.

Kennst Du es wohl?

Dahin, dahin,

Möcht ich mit Dir,

O mein Geliebter, ziehen.^[2]

Често пеела този куплет от „Миньон“^[3] пред публиката до деня, в който в самия край на войната някакъв офицер от СС не слязъл на сцената и не й ударил плесница; после я разпитвали в Гестапо с обвинението, че изпълнявала песните си със саркастична интонация заради загубите на немската армия по Средиземноморието. Тогава тя започнала да търси ангажименти на юг и говорила с всички военни от окупационните части. В крайна сметка пианистът от „Капеле“ й помогнал да осъществи своята мечта. Бил участвал в тунизийската кампания с „Африканския корпус“ и на минаване оттам се свързал със съдържателя на един нощен бар: бил сигурен, че ще успее да й издейства нещо. Най-трудно се оказало набавянето на необходимите документи: там отишли всичките й спестявания, но — слава богу! — с малко късмет три месеца по-късно пристигнала в Тунис, за да изпълнява своя номер със стриптийз в „Пание фльори“. Останала там една година и била, кажи-речи, доволна, въпреки зимата — по-студена, отколкото допускала — и клиентите, които непрекъснато й досаждали. Но странно нещо, не я напускало желанието да избяга, да замине още по-далече, без значение къде. Внезапно се засмя и погледна Шолшер.

— Ще кажете, че все съм недоволна. Но то си е така. Някаква смътна потребност, някакво желание вече да не съм тук…

Една вечер съдържателят на бара, един дебел тунизиец, който се държал много мило с нея — а не обичал жените — я повикал настрани и я запитал дали за нея ще представлява интерес да работи като барманка в някакъв хотел във Фор Лами. Трябвало да се грижи за бара и от време на време да изпява по нещо — не било необходимо да има хубав глас — и най-вече трябвало да бъде любезна с клиентите. Не, не било от този род заведения, отвърнал той снизходително на въпроса, който тя веднага му поставила. Напротив, на онова място всичко било наред. Просто в Чад имало много самотни мъже, които идвали от саваната и имали нужда от компания. Тя знаела, че Фор Лами е далече, на другия край на пустинята, в сърцето на Африка — един различен свят. Най-после можела да задоволи своята потребност от топлина: дори в Тунис настъпвали мигове, когато вече не издържала. Ето така, без да й е много ясно как, един прекрасен ден се озовала на терасата на „Чадиен“, откъдето сутрин можела да наблюдава по пясъчните брегове стотици птици — първото, което правела веднага щом се събудела: втурвала се да гледа птиците. Грижела се за бара и дансинга и противно на първоначалните й опасения Хабиб никога не поискал от нея да преспи с когото и да било, освен един-единствен път, поправи се бързо тя и беше очевидно, че напълно го бе забравила. Шолшер не я запита нищо, но без да губи време, тя даде пояснения. Да, веднъж Хабиб дошъл в бара и й подхвърлил: „Ако Сандро те помоли, ще му кажеш да“. И господин Сандро наистина я помолил и тя, разбира се, му казала да. После замълча за миг и понеже Шолшер не каза нищо, повдигна малко предизвикателно поглед към него и сви рамене:

— Аз, знаете ли, вече не обръщам внимание на тези физиологични подробности. Те са без значение.

Не уточни кое има значение.