Ромен Гари
Корените на небето (6)

V.

— Сандро имаше транспортна фирма, която обслужваше краищата, където големите компании отказваха да изпращат камионите си, загрижени да не използват колите си по черните пътища, за които сериозните хора знаеха, че са непроходими понякога до шест месеца годишно, и по които само няколко вехти военни камиона намираха края на дните си. Систематично бе проучвал тази пътна мрежа, напълно пренебрегвана от шофьорите на големите компании, твърде процъфтяващи, за да се занимават с подобни дреболии, и първоначално съвсем сам поемаше трудностите по товаренето и кормуването на единственото си рено-булдог, което беше купил на старо, а три години по-късно се озова в зенита на възхода си, начело на предприятие от двайсет и пет камиона, които на практика държаха монопола над второстепенните пътища и се славеха, че с всяка изминала година навлизат все по-дълбоко в саваната, докато камионите на португалците и на въглищната компания изчакваха предпазливо докладите на експертите си за състоянието на новите пътища и за възможния търговски приход от тях. Шолшер схващаше очевидния интерес на Хабиб „да бъде добър“ със собственика на предприятието, въпреки че му бе плащал с десет процента по-скъпо на километър и рядко бе изпитвал колебание дали да отправи стоката си на път, откъдето водата току-що се беше отдръпнала, а мостовете не бяха проверявани от предишния сезон. Доста често се срещаха шофьори, стоящи замислени вече втори ден насред „потопото“ пред някои поток, „който не беше тук последния път, като минавах“, или затънали до предното стъкло в кал, пред която и слънцето, изглежда, се стъписваше. Но драгоценната пратка въпреки всичко пристигаше на местоназначението си, и то през годишно време, когато никой друг собственик на камиони не рискуваше да достигне племената, смятани за недостъпни по какъвто и да било път — дибуните от Камерун, крейхите от покрайнините на Судан и дори племената уле. Едно подобно „отваряне“ към саваната очевидно беше особено ценно за Хабиб, който по този начин беше сигурен, че доставките му с щемпела на същата американска лимонада, вече украсяващ неизменното му ветрило, щяха да пристигнат благополучно при някой арабски или азиатски търговец в затънтените краища на Африка, а за него откривателският дух на човек като Сандро бе извор на искрена възхита и задоволство. Марсилецът беше в пълно неведение за естеството на някои от поверените му товари, докато един ден негова кола не експлодира при най-обикновено обръщане в канавка — като се има предвид колко отдалечено беше мястото на злополуката, на полицията й бяха необходими две седмици, за да започне да си задава някои въпроси, обаче още същия ден, нищо че бяха останали във Фор Лами, господата Хабиб и Дьо Ври бяха платили скъпо и прескъпо на собственика на камиона за смъртта на неговия шофьор от племето маса. И на мига се бяха озовали вече далече и всичко, а Сандро успя единствено да информира Мина, чието очевидно неведение и уплаха го бяха обезсърчили напълно. Тя наистина изобщо не бе виждала Хабиб преди пристигането си във Фор Лами — за доказателство послужи фактът, че й се бе наложило да му изпрати снимката си — и дори през ум не й бе минавало да ходи във Френска Екваториална Африка чак до деня, в който съдържателят на заведението в Тунис не й беше предложил.

— И вие приехте, ей така, веднага?

Да, приела без колебание. Била слушала да се говори за Чад още като невръстно момиченце — баща й преподавал естествена история в някаква гимназия; последното сведение поднесла особено настоятелно, сякаш да подчертае, че и в нейния живот е имало по-добри времена. Знаела, че се намира далече, много далече от всичко, в един все още непокътнат район на Африка, и веднага се сетила за големите стада, които все още бродят необезпокоявани из саваната. Вече си нямала никого на този свят — с изключение на чичо си в Берлин — и приела без колебание…

— Много обичам природата и животните — въодушевено заключи тя.

— Странно хрумване — да дойдете в Чад само заради това — отвърна Шолшер приятелски. — Можехте да си купите куче.

Тя прие забележката много сериозно и се оживи; ясно бе, че Шолшер засегна уязвимото й място. Било трудно да си вземе куче, заобяснява тя, при нейния начин на живот. В Тунис й плащали на седмица и винаги имало опасност да се озове на улицата; не можела да си позволи да поеме подобна отговорност.

— А освен това, както знаете, кучетата са много честолюбиви — отбеляза тя. Често го била установявала. В Берлин имала за съсед възрастен човек, който посред бял ден ровел в кофите за боклук, придружаван от кучето си. — Дааа, само да бяхте видели изражението на кучето. Кълна ви се, гледаше настрана, сякаш за да не види, че стопанинът му рови в боклуците, и съм сигурна, че се срамуваше заради него. Навярно поради това никога не пожелах да имам куче… — Неочаквано се засмя жизнерадостно — което много й приличаше — и Шолшер за пръв път забеляза, че може да изглежда и красива. — Не посмях, но това не ми пречи да ги обичам отдалече. Аз съм от хората, които галят кучетата на другите. И ако наистина държите да узнаете защо приех, мога да ви кажа: за да ме оставят на мира. В Тунис клиентите никога не ме оставяха на спокойствие — знаете как е, когато се събличаш в нощно заведение. Искрено смятам, че Чад донякъде се оказа край, където човек би могъл да избяга в лоното на природата, сред слоновете и всички онези големи и кротки стада, които кръстосват из саваната. И сред птиците. Ето защо дойдох тук. И знаете ли, не останах разочарована: достатъчно ми е само да отворя сутрин прозореца си. — Подобно обяснение от момиче, за което казваха твърде злостно и според мен съвсем несправедливо, че струвало около „десет хилядарки на нощ“, би се сторило по-скоро смехотворно и със сигурност съмнително на всеки друг, но не и на Шолшер. Повторено на терасата на „Чадиен“, то предизвика само смехове и разочаровано поклащане на глави. Тя достави радост на Орсини и по-късно, по време на онова, което всички в Чад нарекоха „събитията“, без да изпитват потребност от по-нататъшни уточнения, той щеше да я цитира със задоволството на познавач като пример за изключителната наивност на майора. Но вие поне познавате Шолшер — умееше да си съставя мнение и не се оставяше да го смутят насмешките зад гърба му. Беше повярвал на Мина още щом му бе заговорила за любовта си към природата и за потребността си от топлина и приятелство, за да обясни пристигането си в Чад, и след няколко проверки в Тунис и Германия я беше оставил на мира.

Трябва да отбележа все пак, че единствените животни, които можеше да види от терасата на „Чадиен“ — понякога дълго се застояваше там, облакътена на парапета, след заминаването на господата Хабиб и Дьо Ври, — бяха няколко каймана на пясъка, пеликани и опитомената антилопа на общинския ветеринар, който обикновено идваше да я посети привечер, преди появата на първите клиенти.

Веднъж по залез я видях така: права, обхванала в шепа муцуната на животното, с такова младежко и по детински щастливо изражение на лицето, че полковник Бабкок, който ме придружаваше, отбеляза: „Човек би помислил, че е на стотици километри далеч от всичко това“. Не уточни кое, но съм сигурен, че вие ще разберете.

Лицето на йезуита остана безстрастно и след като изчака един миг, Сен-Дьони поднови разказа си.

Прочее, същият този полковник Бабкок малко по-късно, когато Мина вече се беше превърнала в легенда за „Чадиен“, а споменът за нея — в нещо като лична собственост на заведението, може би бе най-близо до истината — за един офицер и джентълмен, а то очевидно предполага някои ограничения. Беше останал за известно време съвсем сам на бара — цяла вечер не бе продумал на никого, а после остави чашата си и плати. Подкани бармана да задържи рестото и каза без всякакъв преход, гледайки го строго право в очите, но сякаш без да го вижда:

— А тя всъщност бе просто едно момиче, което се нуждаеше от обич.

Никой не се обърна към него: не беше единственият, силно завладян от мисълта за случилото се. Толкова за полковник Бабкок. Съжалявам, че „Христовата дружина“ не би могла да го разпита за „всичко това“; както би се изразил той: за беда, един добър кон и един решен на всичко отец не са достатъчни, за да се доберат чак до него. Йезуитът се усмихна: каквото и да имаше полковникът за казване, то не беше загубено, ни най-малко…

Както виждате, още няколко човека си задаваме вашия въпрос и непрестанно преживяваме историята в най-незначителните й подробности. Понякога ми се струва, че тя се развива някъде около нас, в друго измерение, и че героите й, обречени на вечност, са осъдени завинаги на едни и същи изпитания и на едни и същи грешки до часа, когато братският проблясък на нашето съчувствие не ги освободи от този омагьосан кръг. Струва ми се, че те ни зоват отчаяно и всячески се опитват да привлекат вниманието ни, понякога с една особена безочливост — сякаш трябва на всяка цена да спечелят нашето разбиране. Сигурен съм, че и вие ги виждате до един също толкова ясно като мен и че са обсебили и вашите нощи като моите, защото ето ви тук. — Сен-Дьони млъкна и се обърна към събеседника си, сякаш очакваше някакъв отговор, някакво потвърждение. Йезуитът беше скръстил ръце на гърдите си и бе вдигнал глава. Луната блуждаеше над хълмовете. Звездите продължаваха своя настойчив и достъпен урок по непричастност чак до контура на долината. От време на време се чуваше шум от преминаващо стадо. Отец Тасен взе цигара и я запали. С известна досада се запита дали най-после щеше да намери онова, за което беше дошъл, или трябва да се задоволи с вече известното. Помисли си, че на неговата възраст търпението престава да бъде добродетел и се превръща в лукс, който все по-рядко можеше да си позволява. Изслуша внимателно Сен-Дьони, готов да долови и най-незначителния белег за нещо ново, но от време на време се отклоняваше към собствените си спомени, опитвайки се да си ги обясни веднъж завинаги, подпомогнат от направо прилепчивата омиротвореност на хълмовете и топлия глас на човека до него; постара се за последен път да премисли случилото се с цялата дистанцираност и спокойствие, подобаващи на един учен.