Ромен Гари
Корените на небето (23)

XXII.

— Ето какво разказах на Мина, както ви го предавам днес, и мисля, че никога дотогава в живота си не съм имал честта да бъда слушан толкова съсредоточено от жена. Седеше на ръчката на един фотьойл, без да шавне, в състояние на пълна неподвижност, издаващо трудно сдържана страст, и ви се кълна, че накрая забравих кой всъщност е причината за проявения към мен едва ли не умолителен интерес. Нямаше как да не се трогнеш и дори да се разтревожиш от този порив на великодушие, от всичко, което загатваше за нейното състрадание и съчувствие. Да, трудно беше да оставиш тази жена сама…

Йезуитът погледна събеседника си с лека почуда.

— Когато стигнах до тържественото послание към човечеството, с което Морел ме беше натоварил толкова простодушно, и повторих думите му: „Обяснете им добре, че не ни остават почти никакви муниции“, устните й потрепнаха, внезапно се изправи и се запъти към другия край на стаята да направи някакво безполезно движение, да премести някаква ваза и остана така, с лице към стената и потръпващи рамене. Малко се смутих. Знаех, че в юношеството си е преживяла много нещастия и първоначално сметнах, че съгласно прословутия израз на Морел кучетата вече не й бяха достатъчни, че й трябва по-голямо приятелство, нещо според мащабите на земната самота: ето защо толкова се бе запалила по слоновете. Но сега разбирам, че в тази история всички места вече бяха заети и не оставаше кой знае какво — за мен във всеки случай. Казах й, че не трябва да приема нещата трагично, че може би лекарите ще обявят Морел за невменяем и той ще се отърве с една-две години в болница.

Тя рязко се извърна към мен с негодувание, от което ми секна дъхът. Често ми се случва да я сънувам точно така — застанала права, с отворен пеньоар, а от мен я делят само едни гащички и сутиен, с разчорлена коса, да крещи като продавачка на пазара с ужасния си немски акцент, който по незнайно чудо тутакси я загрозяваше.

— Значи така, господин Дьо Сен-Дьони — нахвърли се тя. Нямам представа защо ми лепна благородническа титла. — Смятате, че щом на човек му дойде до гуша от вас, от вашите жестокости, от лицата, гласовете и ръцете ви — смятате, че е луд? Че трябва да бъде затворен, защото не желае да има нищо, ама съвсем нищо общо с вас, с учените ви, полицията ви и картечниците ви, изобщо с всичко, така ли? Повярвайте ми, днес има много хора като него. На тях явно им липсва неговата смелост, защото са твърде малодушни или твърде… твърде уморени, или цинични, но те го разбират, много добре го разбират. Ходят в канторите си, на нивите си, в казармите или заводите си, навсякъде, където човек се подчинява и му е писнало, а онези, които могат, се усмихват, като мислят за него, или правят като мен…

Взе чашата си.

— Изпиват по чаша за негово здраве… Prosit! Prosit! — повтори тя, загледана в някаква точка в пространството над рамото ми. Не понасям тази немска дума, а и звучеше особено тягостно от устата на млада жена. А в нея имаше и някаква вулгарност, неочаквано проличаваща в гласа, в движенията, в разгърдения с пълно равнодушие пеньоар — чувстваше се, че бе познала много мъже.

— Скъпо дете… — започнах аз. Тя ме прекъсна:

— И друго, господин Дьо Сен-Дьони, ще ви кажа и друго: вашата кожа, знаете ли, не струва по-скъпо от кожата на един слон. В Германия през войната, изглежда, сме правили абажури от човешка кожа… в случай че не ви е известно. А не забравяйте, господин Дьо Сен-Дьони, че ние, германците, открай време сме предвестници…

Засмя се.

— И пак ние сме измислили азбуката.

Явно искаше да каже книгопечатането.

— О, и не правете такава физиономия. Не се нуждая от съжаление. Вярно е, много мъже са минали през мен, но пък съм трупала разум. За мъжете не може да се съди по онова, което правят, когато си свалят панталоните. За същинските си мръсотии те се обличат.

Запали цигара. Съвсем се смутих. Не можех да проумея как това момиче, толкова кротко, винаги толкова сдържано и толкова затворено, е способно на подобен скандал. Насилих се да обясня, че се е заблудила за смисъла на думите ми за Морел. Просто исках да кажа, че е попаднал в ръцете на шайка политически размирници и бандити, които злоупотребяват с неговата добросърдечност, и че не можем да направим нищо повече за него. Тя ме увери сприхаво, че се заблуждавам и че все още има време, стига просто да се съглася да му помогна. Молела ме единствено за бележка до моя приятел Дуала, който да я свържел с Морел. Опитах се, разбира се, да я вразумя. Припомних й, че са ми потрябвали цели двайсет години самоотверженост, за да спечеля доверието на племената уле, а онова, което старият Дуала е направил за мен, не се прехвърля върху други. Бяхме отдавнашни сътрудници, свързваше ни кодекс на честта и престъпех ли го, щях напълно да подкопая положението си в района, който ръководех. Няколкото села, в които Вайтари имаше симпатизанти, се наблюдаваха строго и тя щеше да попадне право в ръцете на първия изпречил се командир на военен пост. Съмнявах се впрочем, че Вайтари имаше повече от няколко десетки приятели, а и те се намираха най-вече в градовете: беше станал друг човек и местните го знаеха. Беше от нашите — главата му бе натъпкана с нашите идеи и ненавиждаше техните обичаи. Накрая й припомних, че обвиняваха Морел в опити за убийство и най-добре за нея бе да не се замесва — тя, чужденката… германката, право да си го кажем.

— Така значи — крещеше ми тя — предпочитате той да продължи и накрая да убие някого, и тогава наистина не ще може да се направи нищо за него! Говорите за чиновническите си задължения, но нима те не се състоят точно в това — да се спрат нападенията и Морел да се върне жив? Ще получите поздравления дори и от правителството — подхвърли ми тя с тон, който никак не ми допадна. — Да можех да поговоря с него, сигурна съм, че ще се съгласи да ме изслуша.

И аз бях сигурен. Явно тя разполагаше с определени средства.

— Нима не усещате, господин Дьо Сен-Дьони, че един човек ви има доверие, разчита на вас и ви моли за помощ? Един човек, който… който има нужда… от закрила?

Гласът й секна, а очите й се напълниха със сълзи: човек трудно можеше да устои на такъв довод. Размислях бързо. Идеята й, в края на краищата, не ми изглеждаше толкова налудничава, стига да се вземат някои предпазни мерки. Не зная как да ви обясня, но бях убеден, че Морел ще се огъне пред укорите й, че ще я последва: навярно се поставях на нейно място. Стори ми се дори, че ми се предоставя случай да докажа ловкостта си и нямах право да го изпусна. Навярно съм се вземал за някакъв Фуше — изпълнен с лукавство, служещ си с една влюбена жена, за да залови опасния враг. В края на краищата в подобни дела човек винаги може да се осланя на любовта. Всички опитни полицаи го знаят. Тя щеше да ни послужи за примамка: трябваше само да хвърлим стръвта умело, това е. Все едно, отче, да вземех щипка енфие от въображаема табакера и да я поднесях към носа си с усмивката на същински светски лъв. И така, не само й се поддадох, но си придадох вид на голям умник. Истината е, че бе невъзможно да се каже „не“ на нейната младост, на нейната хубост, на разстроеното й и трогателно изражение, с което стоеше пред мен. Предложих й да изпратя Нгола при Морел да разберем дали ще е съгласен да се срещне с нея. Докато чакаше, беше за предпочитане да напусне Фор Лами и да получи неговия отговор в Ого, моя областен център, където щеше да бъде моя гостенка и откъдето не биваше да мърда под какъвто и да било предлог. Ако Морел приемеше срещата, трябваше да се споразумеем за някакво място извън областта Уле, някъде в Убанги. Ако планът успееше, толкова по-добре. Ако ли не, тя щеше спокойно да се прибере във Фор Лами с обяснението, че е прекарала няколко дни в саваната.

Спусна се към мен в порив на благодарност и аз се подразних, може би най-вече защото се отнасяше за друг.

— Хайде, хайде — казах й — стига сте ми благодарили, тепърва ни предстои да видим дали ще успеете. Тепърва ни предстои да видим дали това не е история на самотник — имам предвид, дали поради липсата на човешко същество не се е превърнал в „отчаян единак“. Ето така възприемам аз вашия Морел, макар да нямам нищо общо с него.

Тя запали нова цигара и запуши нервно. При всички случаи трябвало да се действа бързо, заяви: в Банги чакал батальон стрелци и щял незабавно да се отправи към областта Уле. Много по-добре било всичко това да се уреди преди пристигането на войсковите части. Много се изненадах: нямах представа, че правителството смята случая за толкова сериозен, та изпраща там части, толкова необходими другаде, но как го бе научила тя? Явно докато е слушала разговорите на господата от терасата на „Чадиен“, помислих си. Обещах незабавно да дам необходимите разпореждания на Нгола, а що се отнася до нея, тя можеше да тръгне с мен: напусках Фор Лами след няколко дена. Стори ми се недоволна от забавянето. Не можела ли да тръгне за Ого още утре? По-добре било да не ни виждат да пътуваме заедно, не искала да ми създава неприятности. Спомням си, че при тези думи за първи път ме погледна наистина мило.

— Добре — отвърнах й аз — както искате.

Всъщност и аз не смятах да се задържам във Фор Лами. Нгола щеше да тръгне още призори с колоната португалски камиони, които всяка сутрин слизаха към Банги. После трябваше само да чакаме неговото завръщане.

Сега тя трепереше от хладния въздух и бе загърнала пеньоара на голите си колене. Беше два сутринта. Но все не успявах да си тръгна. Продължавах да й говоря за какво ли не: за гората, за климата, за моите чернокожи… Тя изглеждаше изтощена и очевидно не чуваше нито една моя дума. Спомням си дори, че в един момент изненадано се улових да й обяснявам какво бях направил в областта си срещу мухата цеце. Странно нещо е тази проклета муха — откак я унищожих, не преставам да мисля за нея: човек би казал, че ми липсва. Е, все пак е някаква компания. Накрая тя ми подаде ръка и ме придружи до вратата — изгони ме, ако назовем нещата с истинските им имена. За да изляза, трябваше да мина под триумфалната арка над входа — на тази точно тук й беше мястото! Забелязах, че на една от колоните се подпира смътен силует с червено огънче от пура: Орсини. Стоеше в позата на сутеньор, който брои клиентите, и ме изгледа със странен израз на цинизъм и омраза. Прибрах се вкъщи, събудих Нгола и му заръчах какво да предаде. Той се отправи в нощта към своята цел с цялата невъзмутимост, която се полага.