Ромен Гари
Корените на небето (2)

I.

От зори пътят следваше извивките на хълма през хаоса от бамбук и трева, в който на моменти конят и конникът изчезваха напълно; после отново се подаваше белият шлем, а под него и главата на йезуита с нейния голям гърбав нос, надвиснал над мъжествените иронично присвити устни и очите му с поглед, който подсещаше по-скоро за безбрежните пространства, отколкото за страниците на молитвеника. Огромният му ръст съвсем не съответстваше на размерите на понито кирди, което яздеше; краката образуваха под расото остър ъгъл в прекалено късите за него стремена и на моменти той се люшваше застрашително върху седлото, докато оглеждаше с бързи движения на главата възвишенията Уле, а върху профила му на конкистадор се изписваше някак щастливо изражение. Преди три дни бе напуснал терена, където ръководеше разкопките на белгийския и на френския институт по палеонтология и след като беше пътувал с джип, от четирийсет и осем часа насам следваше на кон своя водач през шубрака към мястото, където се предполагаше, че се намира Сен-Дьони. Водачът не му се бе мяркал от сутринта, но пътят не се разклоняваше, а и от време на време чуваше пред себе си шум от стъпкана трева и потракване на дървени обуща. На моменти задрямваше, от което изпадаше в лошо настроение: не обичаше да си спомня за седемдесетте си години, но умората от седемте часа непрекъсната езда често отклоняваше мислите му към мечтания, чиято сладостна мъглявост осъждаше както религиозната му съвест, така и разума му на учен. Навремени спираше, за да изчака момчето и коня, пренасящ куфара с ръкописите му, с които не се разделяше никога, и няколко интересни находки — резултат от последните му разкопки. Не се намираха високо. Склоновете на хълмовете слизаха полегато; на моменти очертанията им оживяваха и започваха да се движат: слоновете. Небето, както всякога, си оставаше непокътнато, влажно и сияйно, затулено от всичката пот на африканската земя. Дори и птиците сякаш бяха изгубили пътя. Пътеката продължи да се изкачва и на един завой йезуитът видя отвъд хълмовете долината на Ого с нейния гъст и ситно преплетен гъсталак, който не му допадаше и който, мислеше си той, пред величествените екваториални гори беше онова, което е дебелащината на юношеския мъх пред благородството на косите. Смяташе да пристигне към обяд, но едва към два часа изкачи билото на хълма. Там видя палатката на администратора и клекналото пред изтляващия огън момче, заело се да измие тенджерите. Йезуитът провря глава под платнището и зърна задрямалия на походното легло Сен-Дьони. Без да го безпокои, изчака да опънат неговата собствена палатка, изми се, пи чай и поспа малко. Още със събуждането усети умората по цялото си тяло. За момент остана легнал по гръб. Замисли се колко е тъжно да си прекалено стар и че надали му оставаше дълго време, и че без съмнение ще трябва да се задоволи с вече полученото. Когато излезе от палатката си, видя Сен-Дьони да пуши лула, застанал с лице към хълмовете, все още огрени от слънцето, но сякаш вече докоснати от предчувствие за залеза. Беше по-скоро дребен, плешив, обрасъл с безредна брада, носеше очила с метални рамки, които заемаха цялото му изпито лице с изпъкнали скули; тесните му, превити рамене навеждаха на мисълта по-скоро за чиновническа работа, отколкото за задълженията на последния пазител на големите африкански стада. Поговориха малко за общи познати, за слуховете за войни и примирия, след което Сен-Дьони запита отец Тасен за неговите дела и по-точно дали действително след последните му находки в Родезия можеше да се приеме за сигурно, че Африка е истинската люлка на човечеството. Едва тогава йезуитът зададе въпроса си. Сен-Дьони не изглеждаше изненадан, че един виден член на „Христовата дружина“ на седемдесет с репутация сред отците от различните мисии, че се интересува много повече от науката за произхода на човека, отколкото от неговата душа, не се бе поколебал да предприеме двудневно пътуване на кон, за да го разпита за някакво си момиче, чиято красота и младост надали имаха сериозна тежест за учения, свикнал да смята в милиони години и геологични ери. Не само отговори откровено, но и продължи да разказва с нарастваща самозабрава и със странно чувство на облекчение, та по-късно се запита дали отец Тасен не бе дошъл при него единствено, за да му помогне да отхвърли потискащото бреме на самотата и спомените. Йезуитът обаче слушаше безмълвно, с почти сдържана учтивост и ни веднъж не опита да предложи някое от онези утешения, с които религията му тъй справедливо се славеше. Така ги завари нощта, ала Сен-Дьони продължи да говори, като прекъсна разказа си само веднъж, колкото да нареди на момчето Нгола да запали огън, който тутакси прокуди остатъка небе, и то тъй, че им се наложи да се отдалечат за малко, та отново да си възвърнат компанията на хълмовете и звездите.