Ромен Гари
Корените на небето (9)

VIII.

Появил се пред нея в „Чадиен“ в един късен следобед, докато тя подбирала зад бара плочите за вечерта. Стремително излязъл на празния дансинг и спрял там със свити пестници, озърнал се наоколо, като че ли търсел някого, с когото имал сметки за уреждане. Изглеждал едновременно застрашителен и леко объркан, на пустата тераса, където и небето сякаш очаквало появата на първия клиент. Тя му се усмихнала, първо, защото донякъде била там заради това и после, защото дотогава не го била виждала, а била благосклонно настроена към всички непознати. Не, не й представил прословутата си петиция, поне не веднага. Приближил се към нея: тогава забелязала, че ризата му е скъсана, лицето — покрито със синини, къдравите му коси — разрошени, залепнали за слепоочията, а упоритото му, открито чело — прорязано от три дълбоки бръчки. Приличал на човек, току-що измъкнал се от сбиване и търсещ ново. Подмишница носел стара кожена чанта.

— Бих искал да говоря с Хабиб.

— Няма го.

Изглеждал раздразнен и се огледал още веднъж наоколо, като че да се увери, че тя не го лъже.

— Господин Хабиб е в Майдугури. Ще се върне чак утре вечер. Мога ли да ви помогна?…

— Вие германка ли сте?

— Да.

Лицето му леко се прояснило. Оставил чантата си на бара.

— А, добре, значи сме почти сънародници. Самият аз съм малко немец, натурализиран, ако мога така да се изразя. През войната бях депортиран и за две години смених няколко лагера. Не на шега щях да се излъжа да остана там. Привързах се към страната.

Притеснена, тя веднага заела отбранителна позиция и се навела над плочите си; при все че във Фор Лами се отнасяли с нея по-скоро любезно, като се изключи ненадейното, но донякъде иронично внимание в погледите, щом споменели националността й. Неочаквано усетила ръката на мъжа да докосва нейната.

— Ето, пак казах нещо, което не трябваше. Живея сам и съм загубил навика да разговарям с хората. Което впрочем не е лоша загуба.

— Плантатор ли сте?

— Не, грижа се за слоновете.

— Тогава трябва да познавате господин Хаас? Работи за зоологическите градини и цирковете. Специализирал се е в залавянето на слонове. Той доставя всички животни в „Хагенбек“ в Хамбург.

— Дали познавам господин Хаас? — изрекъл бавно той и лицето му отново помрачняло. — Разбира се, че го познавам. Отдавна съм по дирите му… Някой ден господин Хаас ще висне обесен. Не, госпожице, аз не ловя слонове. Достатъчно ми е да живея сред тях. С месеци ги следвам и изучавам. По-точно, любувам им се. Няма да скрия от вас, че бих дал какво ли не, та самият аз да се превърна в слон. С това искам да ви кажа, че нямам нищо против германците в частност, противно на онова, което си помислихте преди малко… По-сложно е. Дайте ми един ром.

Не успяла да разбере дали се шегува, или говори сериозно. Може би и той самият не знаел. Но доловила, че зад объркващите му думи се крие един мил и малко чудат човек.

— Добротата често ни прави чудати — щеше да обясни по-късно Мина на Сен-Дьони — неизбежно е.

— Тъй като Хабиб го няма, мога ли да оставя нещо за него?

— Разбира се.

— Ще трябва да ми помогнете.

Последвала го навън, питайки се какво би могло да бъде. Пред триумфалната арка, красяща „Чадиен“, разпознала колата на Дьо Ври. Морел отворил вратата. Спортсменът лежал на задната седалка, с подпухнало лице и ранена ръка. Главата му била превързана и изглеждал неспособен да помръдне. Хвърлил им изпълнен със страдание и ненавист поглед.

— Изненадах го източно от езерото на път да убие четвъртия си за деня слон. Стрелях по тази измет от четири метра, но бях тичал доста и ръцете ми трепереха: не го улучих.

Имал вид на човек, който се извинява.

— Тогава ми се наложи да му обясня някои неща с удари на приклада. Ще бъдете ли така любезна да кажете на Хабиб, че ако пак хвана този мръсник да обикаля около някое стадо, ще го направя на салата, както и слоновете не биха могли да го подредят. Това е. Довиждане.

— Чакайте.

Той се обърнал.

— Не платихте рома.

— Колко ви дължа?

— Вие дори не го опитахте… Изпийте го поне… Хайде, елате.

Последвал я до бара. Тя наредила на сервитьорите да се заемат с Дьо Ври. Двамата останали известно време смълчани. Облегната на стената, със скръстени ръце, Мина го гледала сериозно. Той стоял с наведена глава и местел чашата си насам-натам по плота. Тя чакала спокойна, с изключителна увереност, а той се борел с безгласния повик. После отправил поглед към реката, към другия бряг там, както във всеки африкански пейзаж, имало огромно все още незаето пространство, безгранично пространство, сякаш загадъчно напуснато от нечие величаво присъствие. То непреодолимо пораждало образа на праисторическо животно, изчезнало днес, което отговаря на размерите на изоставеното празно пространство и сякаш настоява да се завърне. Усмихнал се и й заговорил нежно и мило, почти както се говори на децата. Без да каже нито кой е, нито откъде идва, заразказвал за слоновете така, сякаш това било единственото нещо, което си струвало. Всяка година в Африка, заговорил той, се избиват десетки хиляди — трийсет хиляди през последната година — и бил решен на всичко, за да възпрепятства по-нататъшните престъпления. Ето защо дошъл в Чад: бил предприел кампания за защита на слоновете. Всеки, зърнал тези великолепни животни да прекосяват надлъж последните огромни незаети пространства на света, знаел, че там имало едно измерение на живота за спасяване. Скоро в Конго щяла да се състои конференцията за опазване на африканската фауна и той бил готов да преобърне земята и небето, само и само да издейства необходимите мерки. Знаел, че стадата не са застрашени единствено от ловците — ами изсичането на горите, увеличаването на обработваемите площи, прогресът! Но ловът очевидно бил най-гнусното от тях и оттам трябвало да се започне. Знаела ли тя например че падналият в капана слон често агонизирал, набучен на коловете, дни наред? Че ловът с пожари все още се практикувал широко от местното население и че му се случило да се натъкне на скелетите на шест слончета, жертви на огъня, от който възрастните животни успели да се спасят благодарение на ръста и бързината си? А знаела ли, че понякога цели стада слонове се спасявали от пламналата савана, обгорели чак до корема и страдали седмици наред? Случвало му се по цели нощи да слуша стенанията на ранените животни. Знаела ли, че арабските и азиатските търговци упражнявали контрабанда със слонова кост в големи мащаби и подтиквали племената към бракониерство? Хиляди тонове слонова кост били продавани ежегодно в Хонконг… Трийсет хиляди слона годишно — можело ли да не се замислиш поне за миг какво представлява това, без да грабнеш пушката и да заемеш страната на оцеляващите? Знаела ли тя, че човек като Хаас, любимият доставчик на повечето от големите зоологически градини, гледа как пред очите му умират поне половината от уловените слончета? Местните поне имали извинение: протеините в храната им не са достатъчни. Убивали слоновете, за да ги ядат. За тях те били просто месо. Следователно опазването на слоновете на първо място изисквало повишаване на жизненото равнище в Африка — предварително условие за всяка сериозна кампания в защита на природата. Ала белите? „Спортният“ лов… заради единия „добър“ изстрел? Бил повишил глас, а мекият му кадифен поглед придобивал израз на отчаяние, по-красноречив от всякакви думи. Мина схванала тутакси и без всякакво колебание още при първите натъртени думи: поредната история на самотник. Щеше да го потвърди по-късно пред съдиите с особена настойчивост, дори тържествено, гледайки ги право в очите, за да не остане никакво място за съмнения по въпроса: за нея нещата били очевидни — в тях разпознавала самата себе си. Този човек бил страдал много и се чувствал добре единствено сам. Схванала това веднага, понеже нямало никаква разлика между потребността, тласкаща го към слоновете, и потребността, подтикваща самата нея да се привежда от терасата на „Чадиен“ към пустинния бряг и пясъчните дюни, където хиляди бели дългокраки птици стоят неподвижно, а всеки прекършен храст, всяка птица накрая й заприличват на гримаса на отсъствието, на карикатура на липсващото. Единствената нежност, единственият знак за обич, който бе открила наоколо си, бе топлата муцунка на опитомената антилопа в дланите й. Прочее, беше забавно да видиш в какво можеше да се превърне потребността, която тя познаваше така добре, започнеше ли веднъж да се разраства — дори да пуснеха в тази празнота всички слонове на Африка, пак не биха успели да я запълнят. Мина не помръдвала, облегната на стената, и се силела да не го прекъсва, да не се усмихва при мисълта, че без съмнение никога мъж не бил говорил така за слоновете пред жена. Мислела си също, че той имал късмет, защото само момиче, на което мъжете са налитали, без дори да си разкопчеят колана, можело да проумее без изненада всички онези чудновати, а понякога и комични форми, които придобивала потребността от приятелство и закрила. Нито веднъж не й заговорил за нещо друго, освен за африканските слонове — щеше да каже тя на Сен-Дьони по-късно, през нощта, когато без малко да даде обяснение на случилото се — но пък нито веднъж мъж не беше разкривал себе си дотолкова.

— Исках да му помогна, това е — заключи тя, свивайки леко рамене, а Сен-Дьони се удиви от контраста между онова, което очевидно бе изпитвала, и оскъдността на думите, които намираше, за да го изрази. Беше я разпитвал продължително, едва ли не заядливо, но тя никога не отиде по-далече в обясненията си. — Виждах го, че е на ръба, че има нужда от някого.

Беше поела дима от цигарата и бе отправила към Сен-Дьони един от онези продължителни, настойчиви погледи, с които често придружаваше думите си, сякаш за да им придаде продължение, да подскаже, че съдържат скрит смисъл, а на вас да остави грижата да го разкриете.

— Знае се какво е това, нали?… — На Сен-Дьони внезапно му се стори, че тези нескопосни думи, този провлечен изговор, тази цигара в ъгълчето на начервените устни и тези голи крака, кръстосани под възкъсия пеньоар, бяха само средство за самозащита, прикритие, един съвсем земен подход, един вид протест срещу жестока изоставеност.

— Да, знам какво е това. Сигурна съм, че и вие го знаете, господин Сен-Дьони, след като се говори, че от трийсет години живеете сред шубраците. Рано или късно човек не издържа вече, господин Сен-Дьони, и тогава един се захваща със слоновете, друг с кучетата или със звездите и хълмовете, както при вас — говори се, че те ви били достатъчни. Но той… Виждах ясно, че повече не издържа.

Йезуитът въздъхна и Сен-Дьони, който беше цитирал думите на Мина с известна горчивина, се присъедини незабавно към тази въздишка.

— Естествено, отче, напълно разбирам какво си мислите. Обърнал се е към животните поради нищетата, в която сме изпаднали. Без съмнение вие бихте го посъветвали да потърси нещо по-значимо от нашите дебелокожи. Може би някъде дълбоко в своята същност той е човек, на когото не достига дързост, или това е просто доказателство за посредствено въображение. Напълно съм съгласен с вас по този въпрос.

Йезуитът повдигна вежди с лека почуда пред подобна интерпретация на едно съвсем невинно дихателно явление.

— Около нас има огромни пусти пространства, но всички африкански стада не са достатъчни да ги запълнят. Човешката душа, отче, е нещо различно от африканския континент, който безспорно е обширен, но все пак ограничен, обграден от морета и океани.

Отец Тасен приведе очи. Винаги, когато му заговореха за човешката душа с подобна увереност, се притесняваше.

— Исках да му помогна, това е.

Много по-понятно му беше обяснението на Мина.

Здрачът падал бързо в смайващата тишина, която сякаш все избираше този миг, за да се спусне над реката и тръстиките, сред последните още будни птици. Морел продължавал да говори с глухия си, боботещ глас, изпълнен със сдържана страст. После спрял и вдигнал очи.

— Аз май ви отегчавам с моите истории.

— Ни най-малко. Не бих могла да се отегча от това.

— Трябва да ви кажа също така, че докато бях пленник, поех едно задължение към слоновете и просто се опитвам да се издължа. На един приятел след няколко дни карцер — метър и десет на метър и петдесет — му хрумна следната идея: щом усетел, че стените започват да го задушават, мислел за живеещите на свобода стада слонове и всяка сутрин немците го намирали в идеална форма, настроен да се шегува: беше станал неуязвим. След като излезе от карцера, сподели тайната си с нас и всеки път, щом някой в килията ни не издържаше повече, започваше да си представя тези гиганти, неудържимо препускащи през необятните, свободни пространства на Африка. Искаше се огромно усилие на въображението, но тъкмо това усилие ни крепеше живи. Полуживи, сам-сами, стискахме зъби, усмихвахме се и със затворени очи продължавахме да наблюдаваме нашите слонове, помитащи всичко по пътя си, които нищо не беше в състояние да забави или спре; кажи-речи успявахме да чуем тресящата се земя по пътя на тази чудотворна свобода, а ветровете на африканската шир изпълваха дробовете ни. Естествено лагерните власти накрая се разтревожиха: духът на нашето помещение беше изключително висок и смъртността бе по-ниска. Вгорчиха ни живота. Спомням си един приятел на име Флюш, парижанин, мой съсед по легло. Гледах го вечер — неспособен да помръдне и с паднал на трийсет и пет пулс, но от време на време погледите ни се срещаха и долавях в дъното на очите му едва забележима искрица радост, и разбирах, че слоновете са още там, че той ги вижда на хоризонта… Пазачите ни се питаха какъв ли демон се е вселил в нас. Но после сред нас се появи доносник, който изплю камъчето. Можете да си представите какво последва. Мисълта, че у нас бе останало още нещо, до което не можеха да се доберат, една измислица, един мит, който не можеха да ни отнемат и който ни помагаше да устояваме, ги изкарваше от кожата. И се заеха да ни сложат на място! Една вечер Флюш се довлече до помещението, но се наложи да му помогна да се добере до мястото си. Остана за миг така — легнал, с широко отворени очи, сякаш се опитваше да съзре нещо, а после ми каза, че това е краят и вече не вижда нищо, че дори не вярва, че са съществували. Направихме всичко по силите си, за да му помогнем да издържи. Да можеше да ни види човек — група скелети около него, трескаво сочещи с пръст към въображаемия хоризонт, описващи му гигантите, които никакво потисничество, никаква идеология не можеха да прогонят от земята. Но момчето Флюш не успя да повярва отново във великолепието на природата. Не успя да си представи, че на света все още съществува подобна свобода, че хората, пък било то и в Африка, все още умеят да се отнасят с уважение към природата. Всъщност той направи усилие. Извърна към мен мърлявата си мутра и ми намигна.

— Остава ми още един — промълви той. — Хубавичко го бях скрил — най-надълбоко, но не мога повече да се грижа за него… Идва ми в повече… Вземи го при твоите.

Полагаше нечовешки усилия да говори, пустият му Флюш, ала пламъчето в очите му не беше изчезнало.

— Вземи го при твоите… Казва се Родолф. Ама че тъпашко име съм му дал, право да ти кажа. Не ми харесва… Заеми се и с това… — И ме погледна така, сякаш…

— О, хайде — отвърнах му аз — вземам го твоя Родолф, а като се оправиш, ще ти го върна.

Ала държах ръката му в своята и веднага ми стана ясно, че Родолф ще си остане при мене завинаги. Оттогава навсякъде го водя със себе си. Ето защо дойдох в Африка, госпожице, и ето какво защитавам. И щом някъде се появи мръсник ловджия, който убива слонове, изпитвам такова неудържимо желание да му пусна един куршум в черепа, че сън не ме хваща нощем. И ето защо се опитвам да издействам от властите далеч по-скромна мярка…

Отворил чантата си, взел лист хартия и го разгънал грижливо върху тезгяха.

— Имам тук една петиция, в която се настоява за забрана на лова на слонове във всичките му форми, като се започне от най-гнусната — надпреварата за трофеи — за удоволствие, както се казва. Това е първата стъпка и не е кой знае какво. Нима искам много? Ще бъда щастлив, ако подпишете тук…

Беше подписала.