Ромен Гари
Корените на небето (19)

XVIII.

— Морел се зададе съвсем сам през поляна, заобиколена отвред с канари, но достатъчно бе да вдигна глава, за да видя отстрани на един водопад групата въоръжени мъже, застанали до конете си. Крачеше бързо, пробивайки си път сред треви, стигащи до гърдите му, гологлав, преметнал на рамо пушка с насочено към земята дуло, напредваше към мен с израз на едва ли не свирепа решителност, която вече ми изглеждаше дразнеща, но на която вие несъмнено само ще се усмихнете снизходително като представител на ордена, известен с липсата си на илюзии за важността, която си придаваме. Трябва да си призная, че от пръв поглед бях поразен колко незначителен бе този човек. Може би защото небето над нас беше безкрайно и неспокойно над натрупания през вековете базалт и предполагаше съвсем други размери. Навярно пряко волята си бях допуснал легендата за него да ми повлияе. Някъде дълбоко в себе си очаквах да срещна някакъв герой. По-висок на ръст от обикновените хора, нали разбирате какво искам да кажа. А вместо това се озовах пред як, малко тривиален човек с вироглаво и начумерено изражение изпод рошави, сплъстени от пот коси; по страните му бе набола неколкодневна брада и той създаваше усещане за сила и дори за бруталност. Но очите му бяха доста особени — големи, тъмни и непокорни — очи, които от негодувание буквално щяха да изскочат от орбитите си. В него имаше и нещо недодялано, простонародно, известно простодушие, което се проявяваше най-вече в неговата сериозност — в онова изражение на искрена вяра в стореното от него. Създаваше у мен усещането, че е един от хората, за които е казано всичко с определението „радетели“. Да не говорим пък че здраво стискаше натъпкана с хартии кожена чанта. Не знам защо, но видът на въпросната чанта ме развесели, може би защото подхождаше много повече на някоя заседателна зала в Женева или на някое синдикално събрание в парижко предградие, отколкото на дивите гъсталаци на Галангале. Чак после разбрах за какво е това, за какво точно е: беше дошъл да преговаря с врага и бе взел документацията си. Едва не избухнах в смях, но нещо у него те принуждаваше да го щадиш. Може би очевидната му липса на чувство за хумор: често ми се струва, че отвъд определена степен на сериозност, на строгост в живота човек се превръща в недъгаво създание и ти се приисква да му помогнеш да пресече улицата. Именно така го описах и на Мина, като пряко волята си наблегнах на смешната му страна — човек хитрува, както може. Тя се усмихна и аз проявих слабостта да възприема усмивката й като почит към моя усет за ирония. Но не беше така. Почти веднага схванах, че е израз на нежност и че тя посреща напълно одобрително представеният от мен образ. Прозираше и следа от превъзходство, от снизхождение към мен, сякаш за да ми покаже, че очевидно става дума за нещо, което не мога да проумея, за някакъв неприкосновен и потаен свят, в който не ми бе позволено да проникна. Познавате онова изражение, с което жените понякога ви внушават така добре: чувствате се прогонен, изключен. — Йезуитът даде да се разбере, че действително го познава. — Понеже продължавах смутено да мълча, тя нетърпеливо ми припомни докъде бях стигнал. „И какво ви каза той?“ Малко раздразнено й обясних, че аз бях заговорил пръв. Започнах с въпроса дали е хванал гората, за да служи на каузата на африканския национализъм. Запитах го вярно ли е, че проповядва бунт сред племената. Казах му, че познавам Вайтари и амбициите му. Попитах го също дали не иска да изхвърли белите от Африка и в края на краищата какво правят слоновете във всичко това. Изслуша ме с видима припряност и раздразнение.

— За да ми кажете всичко това ли ви изпратиха? — избоботи глухо той: чувстваше се, че едва се сдържа. — Всъщност не е било необходимо да морите коня си. Да, оказва се, че с мен има един човек, който мисли за независимостта на Африка. Защо ли? За да осигури защитата на слоновете. Той се интересува и от нея. Желае африканците да вземат в свои ръце опазването на природата, понеже въпреки всичките си конференции, ние така и не успяхме… Ето, това е общото помежду ни и затова приех неговата помощ. Той желае същото, което и аз — написа ми го веднага, след като чул да се говори за моето начинание и дори го е изложил в проекта за конституция, който е създал и който нося тук…

Потупа с длан чантата си. Напразно се опитвах да измисля нещо, което да кажа пред подобна наивност. Огромна и обезоръжаваща. Беше от онези твърдоглавци, които не се обезсърчават от никакви водородни бомби, от никакви лагери за принудителен труд, и спокойно продължават да ви имат доверие и да се надяват. Говореше със задоволство, потупваше драгоценната си чанта и очевидно се имаше за голям умник, съумял да се заобиколи с всички необходими гаранции.

— Лично на мен, разбира се, не ми пука за различните националисти, все едно какви са: бели или черни, жълти или червенокожи, новопоявили се или вече познати. Интересувам се единствено от основното: опазването на природата…

Неочаквано се изплю, сякаш да се освободи от дълго сдържаната ярост. Изразяваше се странно: преминаваше невъзмутимо от подчертано издържания език към жаргона с понякога провлечения говор на предградията — често с преднамерена вулгарност. Тогава сметнах, че това бе неговата защита срещу прекомерната му чувствителност. После разполагах с много време да размишлявам за него и що се отнася до езика му, стигнах до друг извод. Беше прекарал доста години по места, обитавани от обикновени хора, по места, където тътне гневът — казарми, затвори, партизански и концентрационни лагери — и всеки път, щом изпиташе някакво дълбоко чувство, заговорваше така, както се е говорело там. А може би прекалено много съм размишлявал за него: толкова, че накрая в спомените ми той бе придобил почти епични размери.

— Приех ги при себе си, защото ми помагат и ми обещаха, че първото нещо, което ще направят, щом станат управници, ще бъде да осигурят защитата на слоновете — нещо, което са готови да впишат най-подробно в своята програма, и дори в конституцията си…

Отправих му изпитателен поглед, за да разбера дали не ме взема на подбив — нищо подобно, изглеждаше просто разгневен.

— Обикновено така се казва — отбелязах аз.

— Да — подхвана той спокойно. — Обикновено така се казва. Но какво пречи на белгийските, английските, френските и останалите власти, докато чакат, да посочат правилния път? Скоро в Букаву ще се проведе нова конференция по въпроса за опазването на африканската фауна…

Ето че пак ми заговори за африканската фауна: нима наистина това занимава съзнанието му? Отново му хвърлих изучаващ поглед, но напразно търсех в дъното на очите му някаква искрица, някакво зрънце безмилостен хумор. Само да пожелаеше да докосне мизантропа, който всеки от нас носи у себе си, и да му намигне съучастнически, веднага щеше да ни олекне — кого от нас не е обземала ненавистта, колкото внезапна, толкова и преходна, към нашия човешки род. Но не, нищо такова — изглеждаше просто разгневен.

— Ах, гадовете му с гадове! — изрече той с неизменното си изражение, снижавайки леко глас. — Стрелят по стадото, само защото е голямо и красиво. На това му се казва добро попадение. Трофей. Сред убитите животни открихме и женски: само опитайте да ми кажете, че не е вярно.

Вярно беше.

— А вашите приятелчета изгориха една плантация — отвърнах му аз не особено убедително. — Това заприличва чисто и просто на бандитизъм.

— Наистина опожарихме една плантация на север — отговори той. — Плантацията на Саркис. Но там случаят е пределно ясен и ще го повторим колкото пъти, ако се наложи. Познавате нещата не по-зле от мен.

Действително ги познавах: под претекст, че пропъждат слоновете, които тъпчеха нивите им, някои плантатори избиваха стадата наред. По закон подобни наказателни акции трябваше да се осъществяват под ръководството на ловния интендант. Но в действителност плантаторите нямаха време, а често и желание, да уведомяват властите и вземаха нещата в свои ръце, много щастливи, че ще си доставят и известно удоволствие.

— Става дума за по-особени случаи — казах аз.

Но знаех, че не беше вярно. Знаех например че докато разговарях с него, властите в Южна Африка, Родезия и Бечуаналенд^[1] системно изтребват стадо от осемстотин слона мародери, които, гонени отвсякъде от неумолимо разрастващите се обработваеми земи, опустошаваха реколтата в района на река Тули при вливането на река Шаси в Лимпопо. Беше невъзможно да се избегне този конфликт при напредъка на техническия прогрес и ничия добра воля не бе в състояние да спаси слоновете.

— Въпреки всичко, това са изключения — повторих аз.

За първи път по брадясалото му лице се появи подобие на мрачна усмивка.

— Няма да опожарим всички ферми — рече той.

Отвори чантата си и ми подаде лист хартия.

— Дайте им списъка, който съставихме: в него са изброени всички видове, застрашени от изчезване и нуждаещи се от защита.

Взех списъка и още при първия поглед установих, че човекът не присъства в него. До такава степен бях отвратен от тази дума и от цялата тази работа, че въздъхнах с облекчение и той веднага ми стана симпатичен. Умееше да избягва излишните прояви на прекалена чувствителност. Като изключим слоновете, списъкът обхващаше планинската горила, белия носорог, жълтогърбия цефалоп и изобщо всички видове, върху които нашите лесничеи и естествоизпитатели от години напразно привличат вниманието на правителството. Но както вече ви казах, отче, главният заинтересован го нямаше там и скришом се развеселих при мисълта, че този път номерът му нямаше да мине и че може би скоро ще се избавим от него. Погледнах Морел с двусмислено изражение, ала напразно търсех по лицето му признаци за съучастничество — той просто изглеждаше ядосан, без всякаква следа от задни мисли — и доброто ми настроение се превърна в отчаяние при вида на този отказ за сътрудничество. Той очевидно беше от онези добронамерени хора, които изобщо нямат чувство за хумор и не виждат по-далече от носа си. Стоеше в тревата пред коня ми с леко разкрачени крака, с тъпашки непоколебим, заинатен вид и изглежда наистина не се съмняваше в нищо.

— От тях искам само — каза той — декрет за забрана на лова на слонове. И незабавно ще се предам. Могат да ме тикнат в дранголника. Знам, че няма да се намери френски съд, който да ме осъди.

Възнегодувах. Да, наистина бях скандализиран, възмутен, обзет от необикновено ожесточение, от непреодолимо желание да му счупя главата, да го пречукам, та да ме запомни. За част от секундата ми мина дори мисълта за ваните на Гестапо, за пещите на крематориумите, за последните ядрени взривове и за всички останали радикални и решителни средства, докато се съвзема и не допусна да ме обърка. Тъй като на всичко отгоре ни имаше доверие. Въобразяваше си, че е достатъчно да привлече вниманието ни към съдбата на последните големи слонове, и ние незабавно ще предприемем необходимите мерки, които да гарантират тяхното безсмъртие. Но най-възмутителното бе, че изглеждаше непоколебимо убеден, че сме в състояние да направим нещо, че държим своята и на слоновете съдба в собствените си ръце, че опазването на природата е задача на човеците, че няма време за протакане и за отлагане, че все още можем да се измъкнем. Беше чисто и просто един мерзавец, назадничав и разсъдъчен нескопосник, един от вечните рогоносци, които не си дават сметка за нищо, дори когато присъстват на изневярата. Простете за езика ми, отче, но ако нещо ме изкарва от кожата, това са умниците на дребно, които смятат, че състоянието на човека е чисто и просто въпрос на организация. Маниаци и ненормалници, които в нищо не се съмняват и все ви подмамват с решения и мерки и не ви дават мира. — Носът на Сен-Дьони изсвистя тъжно в мрака. Йезуитът се съгласи сериозно, Сен-Дьони го изгледа недоверчиво, питайки се кого ли, какво ли одобрява. — И въпреки това не се осмелих да му кажа каквото и да било. Защото на всичко отгоре човек имаше желание да го щади. Но в същото време и да го разтърси, да му изкрещи истината за самите нас и да му помогне да я опровергае. Морел бе извадил от джоба си хартия и тютюн и си свиваше цигара — стоеше пред мен с чанта под мишница, леко разкрачен, напълно уверен, с прекрасния си вид, с къдравите си коси, чипия си нос, с открития си, прям поглед, без следа от цинизъм и продължаваше преспокойно да ме засипва с чудатости, без помен от неудобство или свян.

— Става това, че хората не са в течение на случващото се и оставят нещата на самотек. Но щом разгърнат вестника сутрин и видят, че заради ножове за писма и месо се избиват трийсет хиляди слона, но има един тип, който със зъби и нокти се бори да се сложи край на това, ще видите каква врява ще се вдигне. Когато им се обясни, че от сто пленени слончета осемдесет загиват още през първите дни, ще видите какво ще каже общественото мнение. Заради такива неща падат правителства — аз ви го казвам. Стига само народът да научи.

Беше непоносимо. Слушах го със зяпнала уста, като вцепенен. Този тип ни имаше пълно и непоклатимо доверие и това бе нещо толкова просто, толкова безразсъдно — като морето или като вятъра — че накрая, честно ви казвам, си приличаше като две капки вода със самата истина. Наистина трябваше да положа усилие, за да се опазя — да устоя на тази смайваща наивност. Той действително вярваше, че хората все още са достатъчно великодушни — и то в наше време! — и ще се погрижат не само за себе си, но и за слоновете. Че в сърцата им все още има достатъчно място. Направо да се разплачеш! Стоях онемял, гледах го, възхищавах му се — на мрачния му, упорит израз и на тази негова чанта, натъпкана с всички петиции, с всички манифести, каквито можете да си представите. Смешен, ако щете, но и обезоръжаващ, защото се чувстваше, че изцяло е погълнат от прекрасните неща, които хората разказват за себе си в мигове на вдъхновение. А освен всичко друго и твърдоглав — възмутително прилежен — като учител, втълпил си да научи човечеството да си пише домашните, който не би се поколебал да го накаже, ако то не се държи добре. Виждате, че това бе опасно заразен болен.

Йезуитът се усмихна в мрака.

— Сега разбирам до каква степен е било несправедливо първото ми впечатление от Морел. Бях дошъл да се срещна с него с надеждата да открия достоен за легендата си човек, но останах разочарован от неговата простоватост, ниския ръст и грубоватия му вид. Но тази простоватост бе присъща на всички народни герои и разказите за тях и тяхното простодушие никога няма да спрат. Да, сега го виждам съвсем иначе, до болка ми е познато това вироглаво изражение, това решително и негодуващо лице под сплъстените коси и сякаш все още чувам гласа, който казва: „Имало едно време едно най-обикновено момче, което така обичало слоновете, че решило да заживее сред тях и да ги брани от ловците…“. Не спираше да ми говори. Беше придобил хитроват вид и ми говореше едва ли не поверително. В началото си казах, че сънувам, но после ми се прииска да сграбча шлема си, да го ударя в земята и да изригна поток от проклятия.

— Ще видите само какъв шум ще се вдигне — каза ми със задоволство. — Разбирате ли, досега на повечето хора кучетата им бяха достатъчни. Успяваха да се утешат с тях. Но от известно време, както знаете, нещата приеха друг обрат и кучетата вече не са достатъчни. Съвсем се съсипаха от работа, горките, не издържат повече. Помислете само откога въртят опашка около нас и ни дават лапа — до гуша им е дошло…

Засмя се, но ви уверявам, че не беше смешно. Беше престанал да облизва цигарата си и вече я държеше в уста, без да я пали.

— До гуша им е дошло, това е. Напълно разбираемо: какво ли не са виждали. А хората започват да се чувстват толкова самотни и изоставени, че им е необходимо нещо по-яко, което действително е в състояние да устои. Кучетата са преодолян етап, хората имат нужда от слоновете. Ето как аз виждам нещата.

Сметнах, че наистина се подиграва с мен. Известно ви е впрочем: много приказки се изприказваха, че бил яростен и присмехулен анархист, че е един вид екстремист в осмиването. Дори и мен ме налегнаха съмнения. Разглеждах го подробно: но не, нищо подобно, нито следа от ирония, ни помен от намигане — абсолютно сериозен, типът му с тип. Запали цигарата си и впери очи в мен, за да разбере дали съм съгласен. Опитах да се засмея окуражително, но той ми се стори само леко учуден. Тогава нещо в стомаха ми се обърна и мисля, че започнах да позеленявам. Като че ли очите ми дори се насълзиха: останах с впечатлението, че говори за самия мен. Чакаше сред тревите, които леко се полюшваха под преминаващите облаци, и ме гледаше едва ли не приятелски, почти мило. Вече не знаех какво да мисля. И до днес не зная. Мога да ви кажа само, че когато преразказвах пред Мина странното състояние, до което ме беше довел, тя се изправи с тържествуваща искрица в очите, силно стисна ръце, сякаш се бореше с някакъв непреодолим порив. И отново видях на устните й усмивка на безупречно съучастничество.

— И тогава? И тогава? — изстреля тя.

— И тогава — суховато й отвърнах — изругах едва чуто и се отказах. Реших да се държа мрачно и донякъде отбранително. Казах на Морел, че след няколко дена ще бъда във Фор Лами и че ще докладвам на властите за нашата среща. Настоях да се държи кротко, докато се застъпвам за неговата кауза. Добавих, че действията му дотолкова бяха озлобили някои ловци, сред които и Орсини, че съществуваше опасност слоновете да платят за всичко. Накрая го попитах дали няма някаква лична поръчка до някого във Фор Лами, тъй като се наемах да я предам. Той се поколеба.

— Не ни остават почти никакви муниции — каза той. — Можете ли да им предадете?

Не проумявах съвсем какво общо има това с предложението ми да предам негова поръчка до някого във Фор Лами: нима си въобразяваше, че щяха да му изпратят? „Ами да — хрумна ми неочаквано — точно на това се надява.“ Още веднъж усетих смаяно, че той не се чувства изолиран, а напротив — в центъра на някаква всеобща симпатия; беше искрено убеден: само при вестта, че му липсват муниции, всички ще се втурнат през гори и води да му ги доставят. Май избухнах в смях. Така или иначе, оставих му всичките си муниции, с изключение на няколко пълнителя с ловни патрони. Ще ми отвърнете, че нямам право да снабдявам лице извън закона… при все това точно така направих. Нищо чудно, че при подобни администратори всички бягат оттук и правителството не може повече да разчита на никого.

Сен-Дьони въздъхна мрачно.

— После хвърлих поглед на групата въоръжени мъже под скалата.

— Това е — каза Морел. — Идете и говорете с тях. Можете да обясните на шефовете си, че наистина сте опитали всичко. Идете сам: така те ще могат, без да се притесняват, да ви кажат какво мислят за мен…

За пръв път на лицето му се изписа откровена радост. Пое поводите на понито си от ръката на черния конник със син бурнус, който го чакаше, качи се на седлото и спокойно се отдалечи. Насочих коня си към водопада.