Ромен Гари
Корените на небето (28)

XXVII.

Водеха със себе си четири понита, трите натоварени с оръжие и муниции, а четвъртото — с уиски; Джони Форсайт нямаше ни най-малка представа какво щеше да прави след последния стек и последната бутилка. Пълно неведение, както се казва. Почесваше буза с възхищение пред така смайващата липса на бъдеще и от време на време хвърляше око на момичето, което го следваше сред нажежения пейзаж, където дори сенките изглеждаха преследвани. Не знаеше какво ги очаква в края, но всяка надежда беше позволена. Засмя се и разтърси глава. Може би щеше да свърши като толкова други, молейки небето за помощ, която никой до ден-днешен не бе получил — поне когато ставаше дума за едно добро уиски. Зона на здрача, която можеше да крие някакъв френски затвор, куршум в тялото или тъжното, толкова тъжно лице на американския консул в Бразавил: „Не забравяйте, че тук всеки от нас е отговорен за престижа на нашата страна“. Онова, което високопоставеният чиновник би казал в момента, събуждаше у Джони Форсайт най-дълбоко любопитство. Консулът беше несъмнено най-добрият образец на бозайник с изправена стойка, когото му бе съдено да срещне. „Човекът: бозайник с изправена стойка“ — такова беше определението, на което бе попаднал един ден, докато разлистваше речника, който се търкаляше в къщата на неговия приятел чернокожия инструктор от Абеше. Отново се изсмя и разтърси глава.

— Трябва да престанете за известно време да пиете, майор Форсайт, не бива да продължавате така.

— Не се притеснявайте, приятелко, озова ли се сред слоновете, ще престана да пия. Компанията на себеподобните ми ме подтиква да се наливам. Мога да понеса един сутрин и максимум двама през деня, но към четири-пет часа следобед преставам да ги понасям и започвам да пия.

Откакто бяха потеглили, бе погълнал количество алкохол, достатъчно да убие някой по-малко здрав или просто не дотам натровен. При последния преход се наложи Мина да кара джипа, понеже той не можеше да държи волана. Трябваше да оставят джипа в Ниамей и да чакат водача, който Морел им беше изпратил. Казваше се Юсеф. Младежът бе идвал на два пъти във Фор Лами, за да се свърже с Форсайт. В лагера, където тя спря джипа, нямаше никой. През цялото си пътуване дотук не бяха взели никакви предпазни мерки, а бяха само на трийсет километра от пътя Форт Аршанбо — Фор Лами; все още никой не ги подозираше, никой не знаеше какво пренасят, присъствието им на това място изобщо не бе странно и не можеше да събуди подозрения у никого. Нощта беше паднала отведнъж, като воал, докато се приближаваха към мястото на срещата. Мина спря джипа, остави рухналия на седалката Форсайт и слезе. Чуваха се всички онези обезпокоителни гласове, сред които неспирното жужене на насекомите представляваше единствената позната и успокояваща нотка. В мрака Африка преоткриваше своята загадъчност, безбройните си и несхождащи си звуци, своите писъци, повици и смехове, а земята от време на време се разтърсваше от преминаването на някое стадо. Пустият път се простираше в светлината на фаровете. Във въздуха, вече докоснат от прохладата на пустинята, се надигаше звучно трептене, което сякаш придаваше глас и дихание на самото небе. Внезапно, като че ли подразнен от олелията на насекомите — от този хор на дребосъци — един рев, на който никакво разстояние не би попречило да изглежда съвсем близък, се надигна в подобието на неочаквано възцарила се тишина и облаците около луната сякаш изведнъж се разбягаха надалеч, колкото се може по-бързо. Сърцето на Мина подскочи, тя конвулсивно преглътна слюнката си и се заслуша за миг, едновременно трепереща и щастлива, в единствения глас, който можеше да се извисява към звездния безкрай, без да става смешен. Стори й се, че ревът се приближава; тя отстъпи, изостави нощта, върна се и седна върху капака на колата и там, отделена от мрака със светлината на фаровете, отвори ръчната си чанта и разтревожена, едва ли не ужасена, се вкопчи в един познат рефлекс, за да си даде смелост: кръстоса крака, придърпа полата си над коленете, взе червилото и огледалцето си и начерви устни с предизвикателен вид. Внезапно избухна в смях — на всяко изреваване на лъва от джипа отвръщаше звучно похъркване на Форсайт. После настана тишина и насекомите се завърнаха; тя взе шала си, заметна рамене и остана там тръпнеща, щастлива, далече от всичко, полюлявана от сините фосфоресциращи вълни на нощта. От небето идваше такава светлина, че милионите бели пеперудки, пърхащи над пътя, приличаха на земен Млечен път, намиращ се само на ръка разстояние. Питаше се дали Морел щеше да й позволи да остане с него, да направи всичко по силите си, за да му помогне в неговата кампания. Без съмнение щеше да й поиска обяснение, а тя не бе в състояние да му отговори. Беше действала инстинктивно — първо, защото дълбоко обичаше животните, после, макар самата тя да не виждаше ясна връзка, защото често се беше чувствала самотна и изоставена, и накрая, заради убитите си в развалините на Берлин родители, заради „чичо“ си, войната, мизерията, разстреляния си любовник, заради всичко, което я бе сполетяло…

 

 

— О, освен това не зная защо го направих — заяви тя на Шолшер, вдигайки рамене, взе бутилката коняк от масата и си наля една чаша. Пиеше за пръв път от началото на разговора им. — Всички ме питаха защо съм отишла и никой не ми повярва, когато казвах, че и аз искам да направя нещо за животните… И после до него трябваше да има и някой от Берлин — es war aber doch ganz naturlich dass ein Mensh aus Berlin bei ihm war, nicht?…

Взря се въпросително в очите на Шолшер, за да види дали я разбира. Седнала спокойно с чашата коняк и цигарата, тя излъчваше почти подвеждащо простодушие: цялата шумотевица, която вестниците вдигнаха около нея, изглежда не я трогваше много-много. Разказа на Шолшер, че чакали на пътя с часове, както й се сторило, и че вече започвала да задрямва в зиналите светлини на фаровете, когато някой я докоснал по рамото: видяла пред себе си силует в бяло — Юсеф. Качила се зад волана, а младежът — зад нея. Карали до зазоряване, а после оставили джипа в гъсталака в края на пътя, където Юсеф бил вързал конете. Поспали там и отново потеглили, този път на кон, към хълмовете и най-после късно следобед видели сред сисонгото да се появява доста пълна фигура, възседнала пони, с бял шлем и познато лице, което събирало слънцето сред космите на рижата си брада като в мрежа. Отец Фарг не изглеждал много доволен, че ги вижда, държал се намусено и отговарял едносрично, запитал ги без всякакво любопитство какво търсят в този забравен от всички край… очевидно било, че се канел да каже „забравен от Бога“, но се усетил навреме и сам поклатил глава пред подобно светотатство. Форсайт му дал някакви заплетени обяснения, че били отивали в имението на Дюпарк, който ги бил поканил да прекарат една седмица при него.

— Ами добре, но доста сте закъснели — изломотил мисионерът. — Той изгори имението преди три дни…

— Кой „той“?

— Морел, кой друг? Хвърлили един хубав бой на Дюпарк, а къщата запалили… Той, горкичкият, явно се е объркал тази година и убил двайсетина слона — животните му тъпчели реколтата.

— Значи продължава? — запитал Форсайт със смях.

Фарг го погледнал с любопитство.

— Само да продължи, ела да видиш тогава…

Измърморил няколко думи, които хитро потънали в брадата му.

— Сам си натресох четири дни да яздя по хълмовете, опитвайки се да пипна онова говедо Морел, но чернокожите така ги е шубе, че само да произнесеш името му, и веднага се правят на тъпаци, та ти иде да вземеш и да се ухапеш отзад… Извинете ме, госпожице, човек не трябва да възприема думите ми буквално. Толкова дълго съм бил сред военните, че езикът ми заприличва на техния… Прекарайте нощта в Ада, там има мисия на отците белодрешковци. На път ви е, а при тях има пресни зеленчуци и горски ягоди.

Не им беше на път, но не трябваше да го казват. Същата вечер след една-две канички червено вино Фарг даде воля на огорчението си.

— Искам да му обясня на тоя нещастен мухльо — дереше се той и удряше с юмрук по масата, сякаш се опитваше и нея да покръсти — искам да му обясня на този нещастник, че е спрял насред път: слоновете — хубаво, но има и по-добро. По-голямо и по-прекрасно — няма място за съмнение! Защото в крайна сметка, питам ви, къде във всичко това е преблагият Господ Бог?

Удряше с все сила по масата, сякаш налагаше човешко същество — чак да не повярваш, че тя не му е сторила нищо.

— Оставете масата на мира — посъветва го Форсайт — тя никога няма да ви разбере.

— О, знаете ли, аз като удрям, удрям — мрачно каза францисканецът. — Признайте, че има от какво да се отвратиш. Щом веднъж се зароди у теб, оставяш го да расте и няма помятане, няма да спреш само до слоновете… Пфу-у у!… — Изплю се толкова силно, че от пръстения под се вдигна облаче прах. — Ще ви кажа и друго: понякога имам усещането, че този тип има предвид лично мен…

— Как така?

Фарг помълча един миг, а после разтвори ръце и изрева едва ли не жаловито:

— Знам ли? Може би това говедо има основание? Може би не правя достатъчно? Може би прокажените и сифилитиците не са всичко? Може би отгоре на всичко ще трябва да отида и сред слоновете?

Джони Форсайт започваше да се забавлява.

— Фарг, откога не сте мигвали?

— От осем нощи — изрева мисионерът и нанесе на масата юмручен удар, който със сигурност би допринесъл много повече за религията, ако се бе стоварил върху главата на някой неверник. — Пред очите ми от сутрин до вечер подскачат слонове! Няма да ми повярвате, но някои дори ми правят знаци с хобот.

— Какви знаци?

— Откъде да знам какви. Викат ме с хобот „Ела, ела, ела“ и туйто!

Имитира движението с присвит показалец, с изражение на сатанинско лукавство и намигна.

— Е, отче — каза Форсайт — хубава работа!

— Само ако знаех откъде идват тези слонове! — изстена Фарг изнемощяло. — Но иди, че разбери! Всеки може да ми ги изпрати и като казвам всеки, от само себе си се разбира кой!

— О — каза Форсайт — слонове са, не са негърките фулбе голи-голенички…

— Ах, смятате ли? — отвърна Фарг. — Е, тях човек поне ги знае откъде идват, само като ти изскочат нощем — цицка до цицка, и като си развъртят задниците…

Замълча, Форсайт го слушаше с видим интерес, Фарг се изчерви силно и отново се захвана да налага масата.

— Е, какво пък: щом трябва да отида сред слоновете, ще отида! — изрева той и запретна ръкави с крайно решителен вид. — Ако горе сметнат, че не съм направил достатъчно, че прокажените и сифилитиците не стигат, добре, ще ида и при слоновете. А после, ако трябва да се ходи при кайманите и усойниците, дадено, ще ида и при кайманите и усойниците! Не ми пука! Не ме е шубе! Ако сметнат, че не правя достатъчно…

Удряше по масата съсредоточено и енергично.

— Престанете — засмя се Форсайт и изля остатъка от бутилката в чашите — със силата, която прахосахте по тази маса, добри ми отче, щяхте да покръстите цяло мюсюлманско племе.

Фарг спря да тропа.

— Вярно е — рече — може би имате право. Няма съмнение, че е по-добре да си пестя силите. Но трябва да ви кажа следното… — Приведе се към Форсайт с лукаво присвито лице и му смигна: — Не на мене тия номера, малките ми — заяви той. — Така никой не може да ме има на своя страна, казвам ви. Преди да съм влязъл в играта, искам да знам откъде идват тия слонове. Първо искам да знам кой стои зад тях. Ако само това му е останало на този тип, ако то наистина е последното нещо, в което вярва, ако е още един от онези, които спират насред пътя, защото са дотук, защото не им стиска да стигнат до края, ако е само някакъв трик, колкото да се покаже, да се прави, че Господ вече го няма и сме принудени да го заменим с друго… тогава да го вземат мът…

Стисна зъби и взе да удря по масата с такава сила, че внезапно от дълбините на нощта се надигна биене на там-тами някъде далече в саваната. Фарг се смая.

— Това пък какво е?

— Нищо — отвърна спокойно Форсайт. — Отговарят ви. Сигурно, без да знаете, с вашия там-там сте ги призовали на свещена война и ще ни избият до един.

Фарг му хвърли мрачен поглед, стана и след като пожела лека нощ, излезе с несигурни стъпки; Форсайт се засмя, протегна се и се надигна без всякакви признаци на опиянение: все още беше способен на едно нещо — да носи.

— Лека нощ, отче — извика в нощта — ще ми бъде мъчно, когато най-накрая се отправите към небето с последните слонове и повече никога не ви видя!

Излезе на свой ред от колибата и остана за миг загледан в небето, сякаш търсеше горе онова или оня, на когото францисканецът щеше, дойде ли му времето, да стовари един хубав юмрук. Призори продължиха по пътя си и два часа яздиха по една пътека през сисонгото, а над главите им се спускаха поникналите в сивите скали широки листа и млечка; движейки се като съгледвачи, те забелязаха на върха на хълма синкав силует, който ги очакваше. Намираха се на място, известно под името Гайгерова планина, в чест на самозваните изследователи, пристигали да бродят тук с гайгеров брояч в ръка. Уран така и не беше открит, но любителите на чудеса запазваха убеждението, че някъде под това скално струпване се крият баснословни залежи, които един ден ще бъдат открити. Щом стигнаха на върха, сред първите колиби на селото забелязаха Хабиб, разгърден и ухилен, с вид на моряк, успял да се измъкне в пристанището на непозволена, но прекрасна разходка, и Морел — гологлав, усмихнат, окачил на седлото старата си кожена чанта. Мина го позна веднага. Той се запъти към нея с протегната ръка и със забавно изражение, на което е трудно да не отвърнеш.

— Добре ли мина?

— Много добре.

Форсайт се извърна по посока на хълмовете и отправи широк, саркастичен и малко театрален жест за довиждане — беше пиян от десет сутринта.

— Настъпи моментът за сбогуване. Отпразнувах събитието предварително… Напуснеш ли онази пасмина, способна да ти предложи едновременно ерата на геноцида, „гениалния баща на народите“, атомната радиация, промиването на мозъци и спонтанните обещания, за да заживееш в лоното на природата, позволено ти е да се натряскаш…

Морел не го слушаше. Държеше ръката на Мина в своите длани и я гледаше с преливащ от доброта и нежност поглед.

— Благодаря. Това, което сте сторили за нас, е много смело, много полезно. Откриха две от скривалищата ни за оръжие, останахме почти без муниции, а… — Той й се усмихна. — А освен това, намерението ви струва много повече от останалото. Но няма да бъде лесно.

— Знам.

— Остава ни още малко, знаете ли…

Започна да се смее.

— В момента политиците изобщо не се занимават с опазването на природата. Но народите то ги интересува. Вълнуват се от онова, което се опитваме да постигнем, а изглежда и всички вестници пишат за това. Така че ще успеем. Предстоящата конференция за опазване на флората и фауната ще се състои след две седмици и аз се наемам да привлека по… по фрапантен начин вниманието на света върху тези дела. Ще бъдат принудени да вземат необходимите мерки. В противен случай ще трябва да продължим… много търпеливо…

— Аз не бързам.

— Вижте, вие може да се върнете, когато пожелаете. Нищо няма да ви направят. Няма да посмеят. Добре знаят, че общественото мнение е на наша страна…

Тя говореше за първите мигове от тяхната среща с удоволствие и оживление, които предаваха по-добре от думите онова, което беше почувствала. Поспря за миг, доближи чаша до крайчеца на устните си и каза със сведени очи и с малко загадъчна усмивка:

— Беше разбрал, че обичам животните може би колкото него…

В края на селото имаше колиба, по-голяма от останалите, с пръстено стъпало и пристройки. На вратата един чернокож по къси панталони, риза в цвят каки и филцова шапка държеше картечница в ръка и нежно й шепнеше; той изглежда поизплаши младата жена и Морел сигурно забеляза това, защото й каза:

— Той е просто един крадец… Избягал от някакъв затвор в Банги и станахме приятели…

В сумрака на колибата, която нямаше прозорци, тя видя някакъв дебел човек с прошарена коса и полуразкопчан панталон, който нервно си вееше с японско ветрило, без съмнение не толкова, за да се пребори с жегата и мухите, колкото, за да уталожи безпокойството, което се четеше по зеленикавото му лице и в умоляващите му очи. При вида на влезлия Морел той взе да размахва ветрилото в ритъма на вентилатор, изправи се, закопча две копчета от уважение към дамичката, в която без ни най-малко учудване разпозна момичето от „Чадиен“ — явно бе преминал отвъд всяка почуда — и рече:

— Господин Морел, не може да продължава така. Ето вече четири дни ме държите затворен в дома ми и съм принуден да ви помоля да си тръгнете. Не бих желал да имам неприятности с властите. Не мога да приема складът ми да се превърне в щабквартира на организирания бандитизъм. Чернокожият, който пази вратата ми въоръжен — длъжен съм да доуточня, с картечница — е един от най-известните хулигани във Френска Екваториална Африка и се държи с мен по начин, който не мога да допусна. Имам безупречна репутация и по време на войната бях сред онези, които допринесоха финансово и морално за присъединяването на нашите територии към съюзническите сили. Не желая за мен да се говори, че подпомагам терористи, че насърчавам размирици и чужди агенти, още повече че съм арабин, а нас все ни обвиняват в каква ли не тайнствена дейност в Африка. Настоявам незабавно да напуснете дома ми.

Морел взе от масата делвата с вода и отпи.

— Ако през войната си бил със съюзниците, сега трябва да си с нас, драги — каза му той. — Битката е същата. Трябва да направиш нещо за природата, нали точно нея защитавахме през войната, и ти, и аз?

Ветрилото се заразмахва бясно над масата тлъстина.

— Господин Морел, не искам да ви противореча, не проумявам намеренията ви, не зная какво искате да постигнете, но ето вече четири дни ви повтарям, че ме оскърбявате, смятайки ме за дотам наивен да повярвам, че наистина става дума за слоновете. Пак ви казвам, господин Морел, не съм малоумен, няма такова нещо, а имам и трима синове, които в момента получават превъзходно образование в Париж.

— А за какво става дума според теб?

— Не знам, господин Морел, за какво става дума и не искам да знам. Не се занимавам с политика.

— Разбира се, че не се занимаваш с политика — каза Морел. — Но пък под твоя покрив открихме повече от петдесет тона слонова кост, готова за опаковане, нарязана на малки късчета и както се прави, преди да я сложат в гърнета, за да мине границата и да я натоварят на кораби край Занзибар.

— Тази ми я доставиха местните. Събрали са я законно от умрелите в гората животни. Имам хора, които претърсват гората за мъртви животни. Не са ловували. Освен това, господин Морел, настоявам да не ми говорите на ти.

— Прилошава ми от теб — отвърна Морел. — На сто километра оттук саваната буквално е опустошена от огън на повече от четирийсет километра. Убеден съм, че ти нямаш пръст в тази работа. Няколко нощи не мигнах, защото обгорените животни вдигаха адска глъчка в коритото на Яла, преди да умрат. Разбира се, не е като да хвърляш напалм по селата, но ако беше огледал коритото на реката като мен, щеше да видиш, че е направо разорано от слонове, които са се търкаляли, за да облекчат изгарянията си… И само това да беше…

— Господин Морел, още веднъж ви моля да не ме обиждате… Нямате право…

— … И само това да беше. В чантата си нося официални документи, доклади на анкетни комисии… Ако те заинтересуват… Никой не е виждал носачите ви да се завръщат в селата, от които са били наемани…

Ветрилото се разтресе конвулсивно.

— Виждам, че си ме разбрал. Изглежда, мъж на по-малко от четирийсет години се продава за хиляда и петстотин риала в оазисите — по-точно на пазара в Лиц — а добре сложено петнайсетгодишно момче с девствен анус стига до четири хиляди риала… Официални данни, предоставени от комисията на Обединените нации за борба с робството… Нищо чудно, че момчетата ви не се връщат. Товарите ги на гемиите заедно със слоновата кост, а на онези, които са мюсюлмани, обещавате поклонение в Мека… Това ми дава пълно право да се отнасям с теб като с мръсник, нали?

В същия миг Мина за пръв път видя в полумрака фигура в бяло, застанала до кирпичената стена с преметнат около врата и рамената шал и ръка на хълбока, а когато човекът заговори с отривистия си, гърлен глас, тя забеляза жълтеникавото му лице между двете ивици черна брада, спускаща се от устните към брадичката. Изглежда каза нещо обидно, защото другарят му видимо се притесни, а ветрилото учести пърхането си.

— Какво казва той? — запита Морел.

— Няма значение какво казва той, господин Морел.

— Има значение, защото е смел човек.

— Препоръчва да ви ядат кучетата.

Морел се усмихна.

— Мило. Убеден съм, че препоръката му ще ми послужи някой ден. Как му е името?

— Иср Един.

— Предай му, че всеки път, щом видя краставо куче, ще му казвам, че идвам от името на Иср Един, старейшината на племето им.

— Господин Морел — каза трафикантът, повявайки си явно затормозен — у нас казваме, че думите изхвръкват бързо, а се връщат бавно.

Морел хвърли на двамата съучастници едва ли не приятелски поглед.

— Да не говорим повече за това. Отдавна знам какво е честта за човека. Ще платиш на носачите си и ще ги върнеш по домовете им. Докато чакаме, помоли жена си да ни приготви нещо за ядене. И още нещо: ще кажеш на твоя пустинен благородник, че ако още веднъж чуя някое момче да крещи нощем в колибата му, така ще го докача на достойнство, и то точно там, където го носи, че ще се прибере вкъщи облекчен от голямата му тежест. Чак жените от селото дойдоха да ми се оплачат. Всяка нощ ясно го чуват как къса по едно майчино сърце.

— Сушеното солено месо разпалва кръвта — нравоучително отвърна трафикантът.

Изправи се и отиде в двора, където пищна негърка в тъмносиня рокля от хасе се бе привела над каменно огнище. Съучастникът му го последва с благородната походка, която придават развените над сандалите краища на покривалото и хубавата глава, изправена с подобаващо достойнство. Мина и Морел останаха сами. За пръв път след срещата им на терасата на „Чадиен“ го виждаше насаме. Но призна на Шолшер, че толкова често мислела за него, а тогава го съзирала едва-едва, та го била преобразила напълно в спомените си. Първо, изобщо нямал героичния ръст, който му приписвала, а пък лицето му не притежавало нищо от изключителното благородство, което си представяла. Било обикновено, квадратно и доста безинтересно, с изключение на очите — те били много красиви, много френски, доколкото можела да съди по войниците, с които дружала в Берлин. Още щом двамата мъже излязоха, той засмяно се обърна към нея:

— Както виждате, слагат ме на всяко гърне мерудия… Едни ми приписват дълбоки политически пристрастия: разправят, че съм агент на Втори отдел, който се опитва да разбърка картите и да потули назряващия бунт в Африка; за други съм комунистически агент, а според трети ми плаща Кайро, за да подклаждам пламъка на национализма…

Сви рамене.

— А всъщност е толкова по-просто… За щастие, все пак има едно нещо и то се нарича сърцето на народа. Противно на схващането, то не е легенда… не е само тема за песни… Ние се стараем да трогнем сърцето на народа, точно това правим. Ще трябва да издържим още няколко седмици до дъждовния сезон, за да наклоним везните в наша полза. За нас все още не се говори достатъчно, необходима е още разгласа, за да привлечем възможно най-много хора, които добре да схванат какъв е залогът. Опазването на природата пряко ги засяга…

Ето защо се изправял на хълмовете с такава увереност — както тя често го виждала в зори, гол до кръста, с карабина в ръка и с малко присмехулна усмивка на устните, бдително да стои на стража над застрашените гиганти.