Касандра Клеър
Град на небесен огън (11)

9
Оръжията, които носиш

Първото, което Клеъри видя, когато се събуди, още преди да е отворила очи, беше избледняващият образ на руна, отпечатал се от вътрешната страна на клепачите й — две крила, свързани от една черта. Цялото тяло я болеше и в продължение на един миг тя остана да лежи неподвижно, боейки се от новата болка, която всяко движение щеше да предизвика. В съзнанието й бавно започнаха да изплуват спомени — заледената вулканична равнина пред Цитаделата; Аматис, която се смее и я предизвиква да я нарани; Джейс, който си пробива път през поле от Помрачени; Джейс на земята с рана, от която блика кръв; брат Закаран, политнал назад от пламъците.

Клеъри отвори очи. Почти очакваше да се намира на някое напълно непознато място, ала вместо това лежеше в малкото дървено легло в стаята за гости на Аматис. Бледи слънчеви лъчи се процеждаха през дантелената завеса и образуваха фигури по тавана.

Тя понечи да се надигне. Близо до нея някой пееше тихичко… Майка й. Джослин начаса прекъсна песента си и скочи, за да се надвеси над нея. Изглеждаше така, сякаш цяла нощ не е спала — носеше дънки и стара тениска, а косата й беше вързана на кок, от който стърчеше молив. Клеъри усети как я залива вълна на облекчение, заменена миг по-късно от паника.

— Мамо — каза тя, когато Джослин се наведе и докосна челото й с опакото на ръката си, сякаш за да провери дали има температура. — Джейс…

— Джейс е добре — отвърна Джослин и отдръпна ръката си, поклащайки глава, срещайки подозрителния поглед на Клеъри. — Наистина е добре. В момента е във „Василиас“, заедно с брат Закарая. Възстановява се.

Клеъри погледна майка си изпитателно.

— Клеъри, знам, че в миналото съм ти давала повод да ми нямаш доверие, но моля те, повярвай ми сега — Джейс е съвсем добре. Знам, че никога не би ми простила, ако те излъжа за него.

— Кога мога да го видя?

— Утре.

Джослин отново седна в стола до леглото, разкривайки Люк, който се облягаше на стената. Той се усмихна на Клеъри — тъжна, любяща, закрилническа усмивка.

— Люк! — каза тя, облекчена, че го вижда. — Кажи на мама, че съм добре. Мога да отида във „Василиас“…

Люк поклати глава.

— Съжалявам, Клеъри. Точно сега Джейс не може да приема никакви посетители. Освен това днес ти трябва да си починеш. Чухме какво си направила с онова иратце при Цитаделата.

— Или поне онова, което другите са те видели да правиш. Не съм сигурна, че някога ще го разбера напълно. — Бръчиците около устата на Джослин станаха по-дълбоки. — Едва не си се убила, изцелявайки Джейс, Клеъри. Ще трябва да бъдеш по-внимателна. Не притежаваш неизчерпаеми запаси от енергия…

— Той умираше — прекъсна я Клеъри. — От раната му течеше огън. Трябваше да го спася.

— Не е трябвало да се налага ти да го правиш! — Джослин отметна кичур червеникава коса от очите си. — Какво правеше в битката?

— Не изпращаха достатъчно хора — обясни Клеъри приглушено. — Освен това всички говореха как, отидат ли там, ще спасят Помрачените, как ще ги върнат, ще намерят лек… ала аз бях в Бурен. Ти също, мамо. Знаеш, че няма спасение за нефилимите, които Себастиан е покорил с Пъкления бокал.

— Видя ли сестра ми? — меко попита Люк.

Клеъри преглътна и кимна.

— Съжалявам. Тя… тя е втората след Себастиан. Вече не е себе си, не е останало нищо от нея.

— Нарани ли те? — Гласът на Люк все още беше спокоен, ала едно мускулче на бузата му потръпна.

Клеъри поклати глава. Не можеше да се застави да проговори, да излъже, но и не бе в състояние да му каже истината.

— Всичко е наред — успокои я Люк, разбрал погрешно затруднението й. — Онази Аматис, която служи на Себастиан, е не повече моя сестра, отколкото онзи Джейс, който служеше на Себастиан, беше момчето, което ти обичаш. Не повече моя сестра, отколкото Себастиан е синът, който майката ти би трябвало да има.

Джослин протегна ръка, улови тази на Люк и я целуна лекичко. Клеъри извърна очи. Миг по-късно майка й отново погледна към нея.

— Господи, Клейвът… само ако се вслушаха. — Тя въздъхна подразнено. — Клеъри, разбирам защо си направила онова, което направи, само че ние мислехме, че си в безопасност, а после Хелън се появи на прага и ни съобщи, че си пострадала в битка при Цитаделата. Едва не получих удар, когато те открихме на площада. Устните и пръстите ти бяха посинели. Сякаш се беше удавила. Ако не беше Магнус…

— Магнус ли ме излекува? Какво прави тук, в Аликанте?

— Сега не говорим за него — остро каза Джослин. — Говорим за теб. Джия място не можеше да си намери, мислейки си, че те е пуснала да минеш през Портала и че можеше да загинеш. Било е работа за опитни ловци на сенки, не за деца…

— Беше Себастиан. Те не разбираха.

— Не ти си отговорна за Себастиан. И като стана дума за това… — Джослин бръкна под леглото, а когато отново се изправи, държеше Хеосфорос. — Твой ли е? Висеше на колана ти, когато те донесоха вкъщи.

— Да! — Клеъри плесна с ръце. — Мислех, че съм го изгубила.

— Това е меч на Моргенстърн, Клеъри. — Майка й държеше оръжието така, сякаш беше къс изгнила маруля. — Меч, който продадох преди години. Откъде го взе?

— От магазина за оръжия, където си го продала. Жената, която притежава магазина сега, каза, че никой не иска да го купи. — Клеъри издърпа Хеосфорос от ръката на майка си. — Виж, аз съм Моргенстърн. Не можем да се преструваме, че във вените ми не тече и кръвта на Валънтайн. Трябва да открия как да бъда отчасти Моргенстърн, без това да е нещо ужасно, а не да се преструвам, че съм някой друг… някой с измислено име, което не означава нищо.

Джослин потръпна.

— Имаш предвид „Фрей“?

— Е, не е точно име на ловец на сенки, нали?

— Не — съгласи се майка й, — не точно. Но и не е вярно, че не означава нищо.

— Мислех, че си го избрала наслуки.

Джослин поклати глава.

— Нали знаеш за церемонията, през която трябва да преминат децата на нефилимите, когато се родят? Онази, която им дава защитата, която Джейс изгуби, когато се завърна от мъртвите? Онази, която позволява на Лилит да се добере до него? Обикновено церемонията се извършва от една Желязна сестра и един Мълчалив брат, но в твоя случай, тъй като се криехме, не можех да го направя официално. Извърши я брат Закарая, а една магьосница зае мястото на Желязната сестра. Кръстих те… на нея.

— Фрей? Фамилията й е била Фрей?

— Беше просто импулс — каза Джослин, без да отговори съвсем на въпроса й. — Тя… ми хареса. Беше познала загуба и болка, и скръб, ала беше силна, както исках да бъдеш и ти. Това е, което винаги съм искала — да бъдеш силна и в безопасност, и да не трябва да понесеш онова, което аз понесох… ужаса и болката, и опасността.

— Брат Закарая… — Клеъри изведнъж се надигна в леглото. — Той също беше там. Опита се да излекува Джейс, но небесният огън го изгори. Добре ли е? Нали не е мъртъв?

— Не съм сигурна. — Джослин изглеждаше малко объркана от бурната реакция на Клеъри. — Знам, че са го отнесли във „Василиас“. Мълчаливите братя са страшно потайни за състоянието на всички, определено няма да вземат да говорят за един от тях.

— Той каза, че Братята били задължени на рода Херондейл заради стари връзки — каза Клеъри. — Ако загине, ще бъде…

— Няма да бъде по ничия вина — заяви Джослин. — Помня, когато той положи защитната магия върху теб. Казах му, че не искам никога да имаш нещо общо с ловците на сенки. А той отвърна, че може би няма да зависи от мен. Че притеглянето на нефилимите е като силно течение, което те дърпа навътре в морето… и беше прав. Мислех, че сме се освободили, ала ето ни отново в Аликанте, отново въвлечени във война, а дъщеря ми седи срещу мен с кръв по лицето и меч на Моргенстърн в ръка.

В гласа на майка й се долавяше нещо мрачно и напрегнато, от което нервите на Клеъри се изопнаха.

— Мамо, случило ли се е още нещо? Има ли нещо, което не ми казваш?

Джослин и Люк се спогледаха и той заговори пръв:

— Вече знаеш, че вчера сутринта, преди битката при Цитаделата, Себастиан се опитал да нападне Института в Лондон.

— Ала никой не е пострадал. Робърт каза…

— Така че Себастиан насочил вниманието си другаде — твърдо продължи Люк. — Тръгнал си от Лондон с воините си и нападнал щаба на Претор Лупус на Лонг Айлънд. Почти всички претори, както и техният лидер, били избити. Джордан Кайл… — Гласът му се прекърши. — Джордан е бил убит.

Клеъри изобщо не си бе дала сметка, че е помръднала, ала ето че вече не беше под завивките. Беше преметнала крака през ръба на леглото и посягаше към ножницата на Хеосфорос, която почиваше върху нощното шкафче.

— Клеъри. — Дългите пръсти на майка й се сключиха около китката й и я задържаха. — Клеъри, всичко свърши. Нищо не можеш да направиш.

Клеъри усети сълзи, горещи и солени, да парят в гърлото й, а под тях — суровия, тъмен вкус на паниката.

— Ами Мая? — попита тя. — Ако Джордан е ранен, Мая добре ли? А Саймън? Джордан беше неговият пазител. Саймън добре ли е?

— Добре съм. Не се тревожи, добре съм — разнесе се гласът на Саймън.

Вратата на спалнята се отвори и за огромно изумление на Клеъри, Саймън прекрачи прага с учудващо срамежлив вид. Клеъри пусна ножницата на Хеосфорос върху покривката на леглото и като скочи на крака, се втурна към Саймън толкова устремно, че удари главата си в ключицата му. Изобщо не усети дали я заболя, или не. Беше прекалено заета с това, да го притиска до себе си така, сякаш двамата току-що бяха паднали от хеликоптер и се носеха към земята. Стиснала в юмруци смачкания му зелен пуловер, тя зарови лице в рамото му, мъчейки се да не заплаче.

Саймън я прегърна, утешавайки я с неловки момчешки потупвания по гърба и раменете. Когато най-сетне го пусна и направи крачка назад, Клеъри видя, че пуловерът и дънките му са с един размер по-големи. Около гърлото му висеше метална верижка.

— Какво правиш тук? — попита тя. — И чии дрехи си облякъл?

— Това е дълга история и — на Алек предимно. — Саймън говореше нехайно, ала видът му беше напрегнат. — Трябваше да видиш какво носех преди това. Хубава пижама, между другото.

Клеъри сведе поглед към себе си. Беше облечена в бархетна пижама, твърде къса и твърде тясна в гърдите, с пожарникарски коли по нея.

Люк повдигна вежди.

— Мисля, че беше моя, когато бях малък.

— Сериозно ли искате да ми кажете, че не е имало нищо друго, в което да ме облечете?

— Ако ти държиш да се опитваш да си докараш смъртта, аз пък държа да бъда онази, която решава какво ще носиш, докато се възстановяваш — заяви Джослин с мъничка усмивка.

— Пижамата на разплатата — промърмори Клеъри, след което вдигна чифт дънки и една тениска от пода и погледна към Саймън. — Ще се преоблека, а като се върна, гледай да имаш да ми кажеш нещо повече от „дълга история“, когато те попитам защо си тук.

Саймън измърмори нещо, което доста приличаше на „командаджийка“, но Клеъри вече беше излязла. Взе си душ за рекордно кратко време, наслаждавайки се на усещането от водата, отмиваща мръсотията на битката. Все още се тревожеше за Джейс, въпреки уверенията на майка си, ала появата на Саймън беше повдигнала духа й. В това може и да нямаше много смисъл, но определено беше доволна, че той е тук, където можеше да го държи под око, вместо в Ню Йорк. Особено след Джордан.

Когато се върна в спалнята, завързала влажната си коса на опашка, завари Саймън да седи върху нощното шкафче, потънал в разговор с майка й и Люк. Разказваше им какво се бе случило в Ню Йорк, как Морийн го беше отвлякла и как Рафаел го беше спасил и го бе довел в Аликанте.

— Тогава се надявам, че Рафаел възнамерява да присъства на вечерята, давана тази вечер от представителите на Двора на феите — тъкмо казваше Люк. — Анселм Найтшейд трябва да е бил поканен, но ако Рафаел го замества в Съвета, значи, би трябвало да бъде там. След случилото се с Претор Лупус, солидарността между долноземците и ловците на сенки е по-важна от всякога.

— Чули ли сте се с Мая? — попита Саймън. — Чувствам се ужасно, като си помисля, че е сама, сега, когато Джордан е мъртъв. — Той потръпна лекичко, сякаш го болеше да изрече думите „Джордан е мъртъв“.

— Не е сама. Глутницата ще се погрижи за нея. Чух се с Бат. Физически тя е добре. Емоционално — не знам. Именно на нея Себастиан е предал съобщението си, след като убил Джордан. Не може да е било лесно.

— Глутницата ще открие, че трябва да се оправя с Морийн — каза Саймън. — Тя е страшно доволна, че ловците на сенки ги няма. Ако стане на нейната, Ню Йорк ще се превърне в собствената й кървава площадка за игра.

— Започне ли да убива мундани, Клейвът ще трябва да изпрати някой да се оправи с нея — рече Джослин. — Дори ако това означава да напусне Идрис. Ако тя нарушава Съглашението…

— Не трябва ли Джия да научи за това? — обади се Клеъри. — Бихме могли да поговорим с нея. Тя не е като последния консул. Ще се вслуша в думите ти, Саймън.

Саймън кимна.

— Обещах на Рафаел да говоря с инквизитора и консула вместо него… — Той изведнъж млъкна и потръпна.

Клеъри го погледна изпитателно. Върху него падаше слаб лъч светлина. Кожата му беше бледа като слонова кост и вените под нея се виждаха съвсем ясно, черни като мастилени следи. Скулите му изглеждаха остри, сенките под тях — плътни и дълбоки.

— Саймън, откога не си се хранил?

Саймън отново потръпна; Клеъри знаеше, че ненавижда да му напомнят за нуждата му от кръв.

— От три дни — глухо отвърна той.

— Храна. — Клеъри премести поглед от него към майка си и Люк. — Трябва да му намерим храна.

— Добре съм — каза Саймън неубедително. — Наистина.

— Най-логично е да потърсиш кръв в къщата на вампирския представител — рече Люк. — Те трябва да я осигуряват за техния член в Съвета. Бих отишъл да ти донеса, но едва ли ще дадат на един върколак. Бихме могли да изпратим съобщение…

— Никакви съобщения. Твърде е бавно. Ще отидем още сега. — Клеъри отвори гардероба си и извади едно яке. — Саймън, можеш ли да стигнеш до там?

— Не е толкова далеч — потиснато отвърна Саймън. — Само две-три къщи по-надолу от тази на инквизитора.

— Рафаел ще е заспал — каза Люк. — Посред бял ден е.

— Е, значи, ще го събудим. — Клеъри облече якето и го закопча. — Работата му е да представлява вампирите; трябва да помогне на Саймън.

Саймън изсумтя.

— Рафаел не смята, че трябва да прави каквото и да било.

— Не ме е грижа. — Клеъри взе Хеосфорос и го пъхна в ножницата.

— Клеъри, не съм сигурна, че си достатъчно добре, за да излезеш просто така… — започна Джослин.

— Нищо ми няма. Никога не съм се чувствала по-добре.

Джослин поклати глава и слънцето улови червените отблясъци в косата й.

— С други думи — с нищо не бих могла да те спра.

— Точно така. — Клеъри втъкна Хеосфорос в колана си. — С нищичко.

— Вечерята за членовете на Съвета е довечера — каза Люк, облягайки се на стената. — Клеъри, ще се наложи да тръгнем, преди да си се върнала. Ще оставим някой да пази къщата, за да сме сигурни, че ще се прибереш, преди да се е стъмнило…

— Шегувате се.

— Ни най-малко. Искаме те вътре, заключила навсякъде. Ако не си дойдеш преди залез-слънце, в Гард ще научат.

— Ама че полицейщина — измърмори Клеъри недоволно. — Хайде, Саймън. Да вървим.

 

 

Мая седеше на плажа в Рокауей, загледана във водата, и трепереше.

През лятото Рокауей беше претъпкан, ала сега, през декември, мястото беше пусто и брулено от вятъра. Водата на Атлантическия океан се простираше към хоризонта, желязносива под небето със също толкова металически цвят.

Телата на убитите от Себастиан върколаци (между които и това на Джордан) бяха изгорени сред развалините от щаба на Претор Лупус и сега един от глутницата се приближи до водата и пръсна съдържанието на кутия с прах в морето.

Пред очите на Мая повърхността на водата почерня от останките на мъртвите.

— Съжалявам. — Бат приседна на пясъка до нея и двамата загледаха как Руфъс се приближава до водата и отваря друга дървена кутия с прах. — За Джордан.

Мая отметна косата си назад. На хоризонта се струпваха сиви облаци и тя се зачуди кога ли ще завали.

— Канех се да скъсам с него.

— Какво? — Бат изглеждаше шокиран.

— Канех се да скъсам с него — повтори Мая. — В деня, когато Себастиан го уби.

— Мислех, че нещата между вас вървят страхотно. Мислех, че сте щастливи.

— Наистина ли? — Мая зарови пръсти във влажния пясък. — Ти не го харесваше.

— Той те нарани. Беше преди много време и знам, че се опита да изкупи стореното, но… — Бат сви рамене. — Може би просто не прощавам толкова лесно…

Мая изпусна дъха си.

— Може би и аз не прощавам толкова лесно. Градът, в който израснах, всички онези разглезени богати бели момичета, които ме караха да се чувствам отвратително, защото не изглеждах като тях. Когато бях на шест години, мама се опита да ми направи парти за рождения ден с Барби мотив. Има и тъмнокожа Барби, ако не знаеш, но не и всички онези неща, които вървят с нея — продукти за тържества, украси за торти, нали се сещаш. Така че партито за мен имаше като централен мотив една русокоса кукла и всички онези русокоси момичета дойдоха и ми се надсмиваха, прикрили устата си с ръка. — Морският въздух беше студен в дробовете й. — Така че когато срещнах Джордан и той ми каза, че съм красива, е, не ми беше нужно много повече. Само след пет минути вече бях влюбена до уши в него.

— Ти си красива — каза Бат. Един рак отшелник пъплеше бавно по пясъка и той го побутна лекичко с пръст.

— Бяхме щастливи — продължи Мая. — И тогава… тогава се случи всичко, той ме превърна и аз го намразих. Дойдох в Ню Йорк и го мразех, а после той отново се появи и единственото, което искаше, бе да му простя. Искаше го толкова отчаяно и наистина съжаляваше. А аз знаех, че хората правят безумни неща, когато ги ухапят. Чувала съм за хора, избили цялото си семейство…

— Ето защо имаме Претор Яупус — каза Бат. — Е, имахме.

— И си помислих — доколко можеш да държиш някого отговорен за онова, което е сторил, когато не е можел да се контролира? Казах си, че трябва да му простя. Той толкова много го искаше. Беше направил всичко, за да изкупи вината си. Помислих си, че нещата може отново да тръгнат постарому, както някога.

— Понякога е невъзможно да се върнеш назад. — Бат докосна замислено белега на бузата си; Мая никога не го беше питала как го е получил. — Понякога твърде много се е променило.

— Ние не можахме. Или поне аз не можах. Той толкова искаше да му простя, та ми се струва, че понякога ме поглеждаше и виждаше прошка. Изкупление. Не виждаше мен. — Тя поклати глава. — Аз не съм нечие опрощение. Аз съм просто Мая.

— Ала си държала на него — меко каза Бат.

— Достатъчно, че все да не късам с него. Мислех си, че може би чувствата ми ще се променят. А после всичко започна да се случва — Саймън беше отвлечен и ние тръгнахме да го търсим, и аз все така се канех да му кажа. Щях да го направя веднага щом стигнем до Претор Лупус, а после дойдохме и открихме… — Мая преглътна. — … кланица.

— Казаха ми, че когато са ви намерили, ти си го държала. Бил мъртъв и кръвта му изтичала с прилива, ала ти все така си стискала тялото му.

— Всеки би трябвало да умре в нечии прегръдки. — Мая взе шепа пясък. — Просто… чувствах се толкова виновна. Той умря, мислейки си, че все още съм влюбена в него, че ще останем заедно, че всичко е наред. Умря в заблуда. — Тя остави пясъка да изтече между пръстите й. — Трябваше да съм му казала истината.

— Престани да се самонаказваш. — Бат се изправи. Беше висок и полузакопчаният анорак подчертаваше мускулите му. Вятърът едва раздвижваше късата му коса; сивите облаци очертаваха фигурата му. Мая виждаше останалите от глутницата, събрани около Руфъс, който говореше, ръкомахайки. — Ако не умираше, тогава — да, би трябвало да му кажеш истината. Но той е издъхнал, мислейки, че е обичан, че е получил прошка. Има много по-лоши дарове, които би могла да дадеш някому. Онова, което ти причини, бе ужасно и той го знаеше. Ала малцина са изцяло добри или изцяло лоши. Мисли за станалото като за твоя подарък за доброто у Джордан. Където и да отива той — а аз вярвам, че всички отиваме някъде — мисли си за него като за светлината, която ще отведе Джордан у дома.

 

 

Ако искаш да напуснеш „Василиас“, разбери, че е против съвета но Мълчаливите братя.

— Окей. — Джейс си сложи и втората ръкавица и раздвижи пръсти. — Обяснихте ми го пределно ясно.

Брат Енок се извисяваше над него с гневно изражение, докато Джейс се наведе и се залови да си връзва ботушите, бавно и прецизно. Беше приседнал на ръба на болничното легло — едно от многото, подредени в редица по протежение на дългата стая. Много от другите бяха заети от ловци на сенки, които се възстановяваха от битката при Цитаделата. Мълчаливите братя се движеха между леглата като призрачни медицински сестри; въздухът миришеше на билки и странни компреси.

Трябва да си починеш поне още една нощ. Тялото ти е изтощено, а небесният огън все така гори в теб.

Приключил с ботушите си, Джейс вдигна поглед. Сводестият таван над тях беше изрисуван с плетеница от целителни руни в сребърно и синьо. Взирал се бе в тях сякаш в продължение на седмици, макар да знаеше, че е било само една нощ. Мълчаливите братя, отпращайки всякакви посетители, се бяха суетили около него със своите руни и компреси. Освен това му бяха правили изследвания: бяха му вземали кръв, коса, дори мигли, допирали бяха остриета до кожата му — злато, сребро, стомана, самодивско дърво. Джейс се чувстваше добре. И имаше силното подозрение, че го държат във „Василиас“ повече за да изучават небесния огън, отколкото за да го лекуват.

— Искам да видя брат Закарая — заяви сега.

Той е добре. Не е нужно да се безпокоиш за него.

— Искам да го видя. Едва не го убих при Цитаделата…

Не беше ти. А небесният огън. Пък и той направи всичко друго, но не и да го нарани.

Джейс примига при този странен избор на думи.

— Когато го срещнах, той каза, че има дълг към рода Херондейл. Аз съм Херондейл. Ще иска да ме види.

А след това възнамеряваш да си тръгнеш от „Василиас“?

Джейс се изправи.

— Съвсем добре съм. Не е нужно да оставам в лечебницата. Несъмнено би било далеч по-ползотворно да използвате уменията си върху онези, които наистина са ранени. — Той свали якето си от една кукичка край леглото. — Виж, може или да ме заведете при брат Закарая, или ще тръгна между леглата, крещейки името му, докато не го открия.

Само проблеми създаваш, Джейс Херондейл.

— И друг път са ми го казвали — отвърна Джейс.

Между леглата имаше сводести прозорци, които хвърляха широки ивици светлина върху мраморния под. Денят започваше да гасне — Джейс се беше събудил в късния следобед и до леглото си беше открил един Мълчалив брат. Беше се изправил трескаво и бе настоял да узнае къде е Клеъри, докато спомените от предишната нощ го връхлитаха като вълна. Спомнил си бе болката, когато Себастиан го прониза, огъня, плъзнал по острието, брат Закарая — обгърнат от пламъци. Ръцете на Клеъри около него, косата й — падаща около двамата, оттеглянето на болката, когато мракът най-сетне го погълна. А после — нищо.

След като Братята го бяха уверили, че Клеъри е добре и че е в безопасност в къщата на Аматис, той бе попитал за Закарая и дали е пострадал от огъня, но беше получил единствено дразнещо уклончиви отговори.

Сега той последва Енок вън от лечебницата и пое по тесен, бял коридор. Една от вратите, покрай които минаваха, беше отворена и вътре, завързано върху леглото, той зърна гърчещо се тяло и чу писъци и ругатни. Един Мълчалив брат стоеше над мятащия се мъж, облечен в разпокъсани останки от червено бойно облекло. Бялата стена зад тях беше оплискана с кръв.

Амалрик Кригсмесър — каза брат Енок, без да обръща глава. — Един от Помрачените на Себастиан. Както знаеш, опитваме се да развалим магията на Бокала.

Джейс преглътна. Нямаше какво да отговори. Видял бе да извършват ритуала на Пъкления бокал и дълбоко в себе си не вярваше, че магията му може да бъде развалена. Тя създаваше прекалено фундаментална промяна. От друга страна, никога не си беше представял, че един Мълчалив брат би могъл да бъде така човечен, колкото брат Закарая му се струваше открай време. Затова ли беше така решен да го види? Спомни си как бе отговорил на Клеъри веднъж, когато тя го попитала дали някога е обичал някого достатъчно, че да умре за него: „Двама души. Има спомени, които никое време не може да изтрие. Попитай приятеля си Магнус Бейн, ако не ми вярваш. Вечността не кара загубата да потъне в забвение, просто я прави по-поносима“.

Имаше нещо в тези думи, нещо, което говореше за тъга и спомени, каквито Джейс не свързваше с братята. Те присъстваха в живота му, откакто стана на десет години — бледи безмълвни статуи, които носеха изцеление и пазеха тайни; които не обичаха, нито желаеха, които не израстваха нито умираха. Те просто бяха. Ала брат Закарая беше различен.

Пристигнахме. — Брат Енок беше спрял пред една съвсем обикновена бяла врата. Вдигна широката си ръка и почука. Отвътре се разнесе звук, като от дръпнат назад стол, последван от мъжки глас:

— Влез.

Брат Енок отвори вратата и въведе Джейс вътре. Прозорците гледаха на запад и стаята беше огряна от ярка светлина; лъчите на слънцето обливаха стените с блед огън. До един от прозорците стоеше фигура — строен силует, който не беше облечен в одеждите на Братята. Джейс се обърна, за да погледне изненадано брат Енок, но той вече бе излязъл, затваряйки вратата след себе си.

Къде е брат Закарая? — попита Джейс.

Тук съм. — Тих глас, мек, мъничко несигурен, като пиано, на което никой не бе свирил от години.

Фигурата се извърна от прозореца и Джейс видя пред себе си момче, едва няколко години по-голямо от него. Тъмна коса; лице с остри, деликатни черти; очи, които изглеждаха едновременно млади и стари. Руните на Братята белязваха високите му скули, а докато момчето се обръщаше, Джейс зърна бледите очертания на избеляла руна от едната страна на гърлото му.

Парабатай. Също като него. Джейс знаеше и какво точно означава тази избеляла руна — парабатай, изгубил другата си половина. Джейс почувства как сърцето му се изпълва със съчувствие към брат Закаран, когато си представи себе си, останал без Алек, само с една избеляла руна, която да му напомня как някога е бил свързан с човек, който познаваше и най-доброто, и най-лошото в душата му.

— Джейс Херондейл — каза момчето. — Още веднъж дължа спасението си на един Херондейл. Би трябвало да го очаквам.

— Аз не… това не… — Джейс беше прекалено поразен, за да измисли какво да каже. — Това не е възможно. Станеш ли веднъж Мълчалив брат, няма връщане назад. Ти… аз… не разбирам.

Момчето (Закарая, предположи Джейс, макар и не брат Закарая) се усмихна — съкрушително уязвима усмивка, момчешка и мила.

— И аз не съм сигурен, че го разбирам напълно — каза то. — Ала никога не съм бил обикновен Мълчалив брат. Въведоха ме в този живот, защото над мен тегнеше тъмна магия. Само така можех да се спася. — То сведе очи към ръцете си — гладки, момчешки ръце, толкова гладки, колкото бяха ръцете на малцина ловци на сенки. Братята можеха да се бият като воини, ала рядко го правеха. — Оставих всичко, което познавах, и всичко, което обичах. Е, може би не го оставих напълно, ала издигнах стена от стъкло между себе си и предишния си живот. Все още можех да го видя, но не можех да го докосна, не можех да бъда част от него. Започнах да забравям какво е да си обикновен човек.

— Ние не сме обикновени хора.

Закарая вдигна очи.

— О, така си повтаряме, да. Ала през последния век аз внимателно изучавах ловците на сенки и нека ти кажа едно — ние сме повече хора, отколкото мнозина от тях. Когато сърцата ни се разбият, те се пръсват на късчета, които не може да бъдат сглобени лесно. Понякога завиждам на мунданите за тяхната издръжливост.

— На повече от сто години? Струваш ми се достатъчно… издръжлив.

— Мислех, че завинаги ще си остана Мълчалив брат. Ние… те не умират, нали знаеш; просто след много, много години започват да чезнат. Спират да говорят, престават да се движат. Накрая биват погребани живи. Мислех, че същата съдба очаква и мен. Ала когато докоснах раната ти с ръката си с руната, поех небесния огън, който тече във вените ти. Той изгори мрака в кръвта ми и аз отново се превърнах в човека, който бях, преди да дам обет. Дори по-рано. Станах такъв, какъвто винаги съм искал да бъда.

— Болеше ли? — дрезгаво попита Джейс.

Закарая изглеждаше озадачен.

— Моля?

— Когато Клеъри ме прониза със Славния, беше… агония. Струваше ми се, че костите ми се стопяват и се превръщат на прах в мен. Непрекъснато си мислех за това, когато се събудих… за болката и дали те е заболяло, когато ме докосна.

Закарая го гледаше учудено.

— Мислил си за мен? За това, дали ме боли?

— Разбира се.

Джейс виждаше отраженията им в прозореца зад Закарая. Закарая беше висок колкото него, но по-слаб и с дългата си черна коса и бледа кожа, изглеждаше като фотографски негатив на Джейс.

— Херондейл. — Думата излезе от устата на Закарая като въздишка, полусмях, полуболка. — Почти бях забравил. Никой друг не прави толкова много от любов, нито изпитва толкова много вина заради това. Не се опитвай да носиш тежестта на всемира върху плещите си, Джейс. Твърде много е дори за един Херондейл.

— Аз не съм светец — отвърна Джейс. — Може би трябва да я понеса.

Закарая поклати глава.

— Знаеш, предполагам, библейския израз: Мене, мене, текел, упарсин?

— „Претеглен си на везните и си бил намерен недостатъчен“?^[1] Да, знам го. Надписът на стената.

— Египтяните вярвали, че на прага на мъртвите, претеглят сърцето ти на везна и ако то е по-тежко от перце, пътят ти е този към Ада. Небесният огън ни претегля, Джейс Херондейл, досущ като везните на египтяните. Ако у нас има повече зло, отколкото добро, той ще ни унищожи. Аз едва оцелях, също като теб. Разликата е, че мен огънят само докосна, а при теб влезе чак в сърцето. Ти все още го носиш у себе си — огромен товар, но и огромен дар.

— Ала единственото, което се опитвам да направя, е да се отърва от него…

— Не можеш да се отървеш от това. — Гласът на брат Закарал беше станал много сериозен. — То не е проклятие, от което да се спасиш; а оръжие, което ти е било поверено. Ти си оръжието на Небето. Постарай се да бъдеш достоен.

— Звучиш като Алек — каза Джейс. — И той все говори за отговорност и стойност.

— Алек. Твоят парабатай. Момчето Лайтууд?

— Ти… — Джейс посочи гърлото на Закаран. — Ти също си имал парабатай. Но руната ти е избледняла.

Закаран сведе очи.

— Отдавна е мъртъв. Аз… Когато умря, аз… — Той поклати глава с раздразнение. — Години наред говорех само с ума си, макар вие да чувахте мислите ми като думи — обясни той. — Да използвам езика по обикновения начин, да оформям изречения — трудно ми е. — Той вдигна глава, за да погледне Джейс. — Цени високо своя парабатай. Защото това е скъпоценна връзка. Всяка обич е скъпоценна. Именно затова правим онова, което правим. Защо се бием с демони? Защо те не могат да бъдат пазители на този свят? Какво ни прави по-добри от тях? Това, че те не съзидават, а унищожават. Не обичат, а единствено мразят. Ние, ловците на сенки, сме хора и не сме безгрешни. Но ако не притежавахме способността да обичаме, не бихме могли да пазим човеците — за да го правим, трябва да ги обичаме. Моят парабатай обичаше така, както малцина са били способни да обичат някога — с цялото си същество. Виждам, че и ти си като него — то гори у теб по-ярко и от небесния огън.

Брат Закарая го гледаше с плам, който сякаш можеше да смъкне плътта от костите му.

— Съжалявам — каза Джейс. — Че си загубил своя парабатай. Има ли някой… някой, при когото да се завърнеш?

Устните на момчето се извиха леко в едното ъгълче.

— Има. Тя винаги е била моят дом. Но не веднага. Първо трябва да остана.

— За да се биеш?

— И да обичам, и да скърбя. Докато бях Мълчалив брат, обичта и загубите ми бяха приглушени, като музика, дочута отдалеч — вярна, ала сподавена. Сега… сега всичко се завърна, връхлетя ме изведнъж и аз се превивам под тежестта му. Трябва да бъда силен, преди да мога да я видя. — Усмивката му беше печална. — Някога струвало ли ти се е, че сърцето ти е така препълнено, че сякаш ще се пръсне?

Джейс си помисли за Алек, ранен в скута му; за Макс, неподвижен и блед на пода в Залата на съглашението; спомни си ръцете на Валънтайн, обвити около него, докато пясъкът под тях подгизваше от кръвта му. А най-вече си мислеше за Клеъри — за смелостта й, която го държеше в безопасност, за остроумието й, което му помагаше да запази здравия си разум, за непоклатимата й обич.

— Когато едно оръжие се счупи и бъде поправено, понякога то става по-силно именно на това място — каза Джейс. — Може би и със сърцата е така.

В усмивката на брат Закарая, който сега беше просто момче като него, се долавяше мъничко тъга.

— Надявам се, че си прав.

 

 

— Не мога да повярвам, че Джордан е мъртъв — каза Клеъри. — Та нали току-що го видях. Седеше на стената на Института, докато преминавахме през Портала.

Запътили се към центъра на града, двамата със Саймън крачеха покрай един от каналите. Демонските кули се издигаха около тях и сиянието им се отразяваше във водата.

Саймън й хвърли кос поглед. Мисълта му непрекъснато се връщаше на това, как изглеждаше тя предишната нощ — посиняла и изтощена, почти в безсъзнание, с разкъсани окървавени дрехи. А ето че сега отново приличаше на себе си — цветът се беше завърнал върху лицето й, докато крачеше, напъхала ръце в джобовете си, а дръжката на меча стърчеше от колана й.

— Нито пък аз — каза той.

Очите на Клеъри бяха далечни и ярки; Саймън се зачуди какво ли си спомня — как Джордан учи Джейс да контролира емоциите си в Сентръл Парк? Как говори на един пентаграм в апартамента на Магнус? Първия път, когато го бяха видели — когато се пъхна под вратата на един гараж, за да се яви на прослушване в групата на Саймън? Как седи на дивана в апартамента, който делеше със Саймън, и играе видеоигри с Джейс? Как казва на Саймън, че се е заклел да го защитава?

Саймън усети в себе си празнина. Миналата нощ беше спал лошо — непрекъснато се събуждаше от кошмари, в които Джордан се появяваше и го гледаше безмълвно, а лешниковите му очи молеха Саймън да му помогне, да го спаси, докато мастилото на татуировките му се стичаше като кръв по ръцете му.

— Горката Мая — каза Клеъри. — Ще ми се да беше тук, да можехме да поговорим с нея. Толкова много преживя, а сега и това…

— Знам — отвърна Саймън задавено. Достатъчно тежко беше да мисли за Джордан — помислеше ли и за Мая, щеше да рухне.

Клеъри реагира на резкия му тон, като посегна към него.

— Саймън, добре ли си?

Саймън я остави да улови ръката му и пръстите им се сплетоха. Видя я да поглежда към златния елфически пръстен, който той винаги носеше.

— Не мисля — призна си той.

— Не, разбира се, че не си добре. Как би могъл да бъдеш? Той беше твой…

Приятел? Съквартирант? Телохранител?

— Отговорност — довърши Саймън.

Клеъри го погледна объркано.

— Не… Саймън, ти беше негова отговорност. Той пазеше теб.

— О, хайде, Клеъри. Какво според теб е правил в щаба на Претор Лупус? Никога не ходеше там. Ако е отишъл, било е заради мен, защото се е опитвал да ме открие. Ако не се бях оставил да ме отвлекат…

— Ако не се беше оставил да те отвлекат? — сопна се Клеъри. — Какво, да не си се писал доброволец да бъдеш отвлечен от Морийн?

— Морийн не ме отвлече — глухо каза Саймън.

Клеъри го погледна озадачено.

— Мислех, че те е държала в клетка в хотел „Дюмор“ Нали каза, че…

— Така е — отвърна Саймън. — Ала единствената причина да бъда навън, където тя можеше да се добере до мен, бе, че бях нападнат от един от Помрачените. Не исках да кажа на майка ти и на Люк — добави той. — Реших, че ще се побъркат от притеснение.

— Защото, ако Себастиан насъсква Помрачените си срещу теб, то е заради мен — глухо каза Клеъри. — Да те отвлече ли искаше, или да те убие?

— Е, нямах възможност да го попитам. — Саймън напъха ръце в джобовете си. — Джордан ми каза да бягам и аз побягнах… право в ръцете на хората на Морийн. Очевидно е държала апартамента под наблюдение. Предполагам, така ми се пада, задето избягах и го оставих. Ако не го бях сторил, ако не ме бяха отвлекли, той нямаше да отиде в Претор Лупус и да бъде убит.

— Престани. — Саймън погледна Клеъри с изненада. Звучеше истински ядосана. — Престани да се самообвиняваш. Джордан не получи задачата да те пази просто така. Той я искаше, за да е близо до Мая. Знаеше какви рискове крие задължението да те пази. Доброволно ги прие. Изборът си беше негов. Търсеше изкупление. Заради случилото се между него и Мая. Заради онова, което бе сторил. Ето какво беше Претор Лупус за него. Спасение. Да брани теб, да брани такива като теб — това беше неговото спасение. Беше се превърнал в чудовище. Наранил бе Мая. Превърнал бе и нея в чудовище. Онова, което бе направил, беше непростимо. Ако не беше станал част от Претор Лупус, ако не се бе наел да те пази, то щеше да го разяжда отвътре и накрая той щеше да сложи край на живота си.

— Клеъри… — Саймън беше поразен от мрака в думите й.

Тя потрепера, сякаш се отърсваше от паяжини. Бяха излезли на дълга улица покрай един канал, от двете страни на която се издигаха внушителни стари къщи, и Саймън си помисли, че приличат на онези богаташки квартали в Амстердам, които беше виждал на снимки.

— Това там е къщата на семейство Лайтууд. Всички висши членове на Съвета живеят на тази улица. Консулът, инквизиторът, представителите на долноземците. Трябва само да открием в коя къща е Рафаел…

— Ей тази. — Саймън посочи тясна къща с черна врата, върху която беше нарисувана сребърна звезда. — Звезда за Децата на нощта. Защото не виждаме светлината на слънцето. — Той се усмихна на Клеъри или поне се опита. Глад гореше във вените му, сякаш под кожата си имаше нажежена тел.

После се обърна и изкачи стъпалата. Чукчето на вратата беше тежко и имаше формата на руна. Звукът, който издаде, когато Саймън потропа с него, отекна във вътрешността на къщата.

Саймън чу как Клеъри се приближава зад него в мига, в който вратата се отвори и Рафаел застана на прага, така че да не попадне под лъчите, които струяха отвън. В сенките Саймън различаваше само очертанията му — къдрава коса, бели зъби, проблеснали, когато ги поздрави.

— Дневни вампире. Дъще на Валънтайн.

Клеъри издаде подразнен звук.

— Никога ли не наричаш хората с имената им?

Само приятелите си — отвърна Рафаел.

— Ти имаш приятели? — каза Саймън.

Рафаел го изгледа свирепо.

— Предполагам, че сте дошли за кръв?

— Така е — отвърна Клеъри.

Саймън не каза нищо. При звука на думата „кръв“ бе започнало да му прималява. Стомахът му се сви. Гладът му ставаше прекалено свиреп.

Рафаел го погледна.

— Изглеждаш гладен. Май трябваше да последваш предложението ми на площада снощи.

Клеъри повдигна вежди, ала Саймън просто се намръщи.

— Ако искаш да говоря с инквизитора от твое име, ще трябва да ми дадеш кръв. Иначе ще припадна в краката му. Или пък ще се нахраня от него.

— Подозирам, че това няма да се понрави особено на дъщеря му. Макар че тя и така не изглеждаше особено доволна от теб снощи. — Рафаел потъна в сенките във вътрешността на къщата.

Клеъри погледна Саймън.

— Да разбирам ли, че вчера си видял Изабел?

— Аха.

— И нещата не са се развили добре?

На Саймън не му се наложи да отговори, защото в този миг Рафаел се върна. Носеше стъклено шише, пълно с червена течност и запушено с тапа. Саймън го пое нетърпеливо.

Сладката миризма на кръв струеше на вълни през стъклото. Саймън отпуши бутилката и я надигна, а кучешките му зъби се удължиха, въпреки че не се нуждаеше от тях. Вампирите не бяха създадени, за да се хранят от бутилки. Зъбите му одраскаха кожата на ръката му, когато избърса уста с опакото на дланта си.

Кафявите очи на Рафаел искряха.

— Със съжаление, научих за приятеля ти върколак.

Саймън настръхна и Клеъри сложи ръка върху неговата.

— Не е вярно — каза той. — Ненавиждаше това, че имам телохранител от Претор Лупус.

Рафаел затананика замислено.

— Без телохранител, без Знака на Каин. Изгубил всяка защита. Сигурно е странно, дневни вампире, да знаеш, че наистина може да умреш.

Саймън го зяпна.

— Защо толкова се стараеш? — попита той и отпи нова глътка кръв. Този път тя му се стори горчива и мъничко кисела. — Да ме накараш да те намразя. Или просто самият ти ме ненавиждаш?

Последва дълго мълчание. Саймън забеляза, че Рафаел е бос; стоеше точно до ръба на слънчевата светлина, там, където лъчите хвърляха ивица върху дървения под. Една крачка напред и те щяха да изгорят кожата му.

Саймън преглътна и усети вкуса на кръвта в устата си. Чувстваше се мъничко нестабилен.

— Не, не ме мразиш — осъзна той, приковал поглед в белия белег върху шията на Рафаел, където понякога имаше разпятие. — Завиждаш.

Без да каже нито дума, Рафаел затвори вратата.

Клеъри изпусна дъха си.

— Леле. Това мина добре.

Саймън не каза нищо. Просто се обърна и пое надолу по стъпалата. Поспря на най-долното, за да довърши шишето, след което, за изненада на Клеъри, го хвърли. То полетя надолу по улицата, блъсна се в един стълб и се пръсна, оставяйки петно от кръв върху желязото.

— Саймън? — Клеъри забърза надолу по стъпалата. — Добре ли си?

Той направи неопределен жест.

— Не знам. Джордан, Мая, Рафаел, всичко това е… твърде много. Нямам представа какво би трябвало да сторя.

— Да говориш с инквизитора от негово име ли имаш предвид?

Саймън тръгна безцелно по улицата и Клеъри побърза да го настигне. Вятърът се беше усилил и рошеше кестенявата му коса.

— Всичко. — Саймън залитна, докато се отдалечаваше от нея, и Клеъри присви подозрително очи. Ако не знаеше, че не е така, би си помислила, че е пиян. — Мястото ми не е тук. — Беше спрял пред къщата на инквизитора. Отметна глава назад и се загледа в прозорците. — Какво ли правят там вътре според теб?

— Вечерят? — предположи Клеъри. Уличните лампи вече бяха запалени, обливайки улицата с магическа светлина. — Живеят собствения си живот? О, хайде, Саймън. Те вероятно познават някои от загиналите в битката снощи. Ако искаш да се видиш с Изабел, утре е заседанието на Съвета и…

— Тя знае — каза той. — Че родителите й вероятно ще се разделят. Че баща й е имал афера.

— Баща й какво? — Клеъри го зяпна. — Кога?

— Преди много време. — Саймън определено заваляше думите. — Преди Макс. Щял е да ги напусне, но… научил за Макс и останал. Мерис казала на Изабел, преди много години. Не е честно да стоварваш подобно нещо върху плещите на едно малко момиче. Изи е силна, но въпреки това… Не бива да го правиш. Не и на собственото си дете. Трябва сам да носиш своя товар.

— Саймън. — Клеъри си помисли за неговата майка, която го отпраща от вратата си. „Не бива да го правиш. Не и на собственото си дете.“ — Откога знаеш? За Робърт и Мерис?

— От няколко месеца. — Той се приближи до портата на къщата. — Исках да й помогна, ала тя не желаеше да казвам каквото и да било, да правя каквото и да било… между другото, майка ти знае. Тя каза на Изи с кого е имал афера Робърт. Не е бил някой, за когото тя е чувала. Не знам това улеснява ли нещата, или ги влошава.

— Какво? Саймън, ти залиташ. Саймън…

Саймън се блъсна в оградата пред дома на инквизитора с оглушителен трясък.

— Изабел! — провикна се той, отметнал глава назад. — Изабел!

— Мили боже! — Клеъри го сграбчи за ръкава. — Саймън! — изсъска тя. — Ти си вампир насред Идрис. Може би ще е по-добре да не се опитваш да привлечеш вниманието с крясъци.

Саймън не й обърна никакво внимание.

— Изабел! — извика той отново. — Украси стената с гарвановочерните си коси!^[2]

— Мили боже — прошепна Клеъри. — Имало е нещо в кръвта, която Рафаел ти даде, нали? Ще го убия.

— Той вече е мъртъв — отбеляза Саймън.

— Той е нежив. Очевидно все още може да умре… е, ами отново. Ще го убия наново. Хайде, Саймън. Да се прибираме вкъщи. Ще си легнеш и ще си сложиш лед на челото…

— Изабел! — изкрещя Саймън.

Един от прозорците на горния етаж се отвори и Изабел се показа на него. Гарвановочерната й коса наистина беше пусната и падаше около лицето й. Което имаше адски гневно изражение.

— Млъквай, Саймън! — изсъска тя.

— Няма! — оповести той непокорно. — Защото си моята прекрасна дама и аз ще спечеля благоволението ти.

Изабел отпусна глава в ръцете си.

— Пиян ли е? — попита тя Клеъри.

— Не знам. — Клеъри се разкъсваше между лоялността към Саймън и необходимостта да го отведе оттам възможно най-бързо. — Мисля, че може да е пил развалена кръв или нещо такова.

— Обичам те, Изабел Лайтууд! — провикна се Саймън, стряскайки всички наоколо. Из цялата къща светнаха лампи; в съседните къщи — също. Откъм улицата се разнесе шум и миг по-късно се появиха Ейлийн и Хелън; и двете изглеждаха изтощени, а Хелън тъкмо връзваше къдравата си руса коса. — Обичам те и няма да си тръгна, докато не ми кажеш, че и ти ме обичаш!

— Кажи му, че го обичаш — подвикна Хелън. — Ще изкара акъла на цялата улица. — Тя помаха на Клеъри. — Радвам се да те видя.

— И аз — отвърна Клеъри. — Толкова съжалявам за станалото в Лос Анджелис и ако мога да помогна с…

Нещо падна с пърхане от небето. Всъщност две неща — чифт кожени панталони и бяла риза с волани, които се приземиха в краката на Саймън.

— Вземай си дрехите и се пръждосвай! — изкрещя Изабел.

Над нея се отвори друг прозорец и Алек се надвеси навън.

— Какво става? — Погледът му попадна върху Клеъри и останалите и веждите му се сбърчиха учудено. — Какво е това? Да не сте подранили с коледните песни?

— Аз не пея коледни песни — заяви Саймън. — Аз съм евреин. Знам само песента за дрейдъла^[3].

— Той добре ли е? — обърна се Ейлийн към Клеъри; звучеше разтревожено. — Вампирите полудяват ли?

— Не е луд — каза Хелън. — Пиян е. Трябва да е погълнал кръвта на някой, който е пил алкохол. От него вампирите могат да… ами да изпитат подобен ефект.

— Мразя Рафаел — измърмори Клеъри.

— Изабел! — провикна се Саймън. — Престани да ме замеряш с дрехи! Само защото ти си ловец на сенки, а аз вампир, не означава, че нещата между нас не могат да се получат. Нашата любов е забранена, като любовта между акула и… и ловец на акули. Но точно това я прави специална.

— Така ли? — сопна се Изабел. — И кой от нас е акулата, Саймън? Кой от нас е акулата?

Входната врата зейна. Беше Робърт Лайтууд и изобщо не изглеждаше доволен. Отиде до портичката, отвори я с ритник и се приближи до Саймън с широка крачка.

— Какво става тук? — попита той и погледна към Клеъри. — Защо крещите пред къщата ми?

— Не се чувства добре — обясни Клеъри и улови Саймън за китката. — Тръгваме си.

— Не — заяви Саймън. — Не, аз… аз трябва да говоря с него. С инквизитора.

Робърт извади едно разпятие от якето си и Клеъри зяпна, когато го видя да го вдига между себе си и Саймън.

— Разговарям единствено с представителя на Децата на нощта или с водача на нюйоркския клан — каза той. — Не и с всеки вампир, който потропа на вратата ми, дори да е приятел на моите деца. Освен това нямаш право да бъдеш в Аликанте без разрешение…

Саймън се пресегна и издърпа разпятието от ръката му.

— Не улучихте религията.

Хелън подсвирна тихичко.

— Освен това ме изпраща представителят на Децата на нощта. Рафаел Сантяго ме доведе тук, за да говоря с…

— Саймън! — Изабел изхвърча от къщата и застана между Саймън и баща си. — Какво правиш?

Тя изгледа свирепо Клеъри, която отново улови Саймън за китката.

— Наистина трябва да си вървим — промърмори тя.

Робърт премести поглед от Саймън към Изабел и изражението му се промени.

— Да не би между вас двамата да има нещо? Затова ли са всички тези викове?

Клеъри погледна учудено Изабел. Спомни си как Саймън я утешаваше, когато Макс умря. Колко близки бяха станали Саймън и Изи през последните няколко месеца. А баща й нямаше представа.

— Той ми е приятел. Приятел е на всички ни. — Изабел скръсти ръце на гърдите си. Клеъри не беше сигурна дали е по-сърдита на баща си, или на Саймън. — И аз ще гарантирам за него, ако това значи, че ще може да остане в Аликанте. — Тя впи гневен поглед в Саймън. — Само че сега той ще отиде у Клеъри. Нали така, Саймън?

— Имам чувството, че главата ми е кръгла — печално каза Саймън. — Толкова кръгла.

Робърт отпусна ръка.

— Какво?

— Пи кръв, в която имаше нещо — обясни Клеъри. — Вината не е негова.

Тъмносините очи на Робърт се върнаха на Саймън.

— Ще говорим утре на заседанието, ако си изтрезнял. Ако Рафаел Сантяго иска да ми кажеш нещо, можеш да го направиш пред Клейва.

— Не… — започна Саймън, но Клеъри го прекъсна:

— Отлично. Ще го доведа на заседанието утре. Саймън, трябва да се приберем, преди да се е стъмнило, знаеш го.

Саймън изглеждаше леко замаян.

— Така ли?

— Утре, на заседанието — кратко каза Робърт, след което се обърна и се върна в къщата.

Изабел се поколеба за миг. Носеше широка тъмна риза и дънки; бледите й стъпала бяха боси върху тясната каменна пътека и тя трепереше.

— Откъде е взел дрогирана кръв? — попита тя, махвайки с ръка към Саймън.

— Рафаел — обясни Клеъри.

Изабел извъртя очи.

— До утре ще се оправи. Сложи го да си легне. — Тя махна на Хелън и Ейлийн, които се бяха облегнали от двете страни на портичката с неприкрито любопитство. — Ще се видим на заседанието.

— Изабел — започна Саймън и размаха ръце, но преди да успее да направи още някоя глупост, Клеъри го сграбчи за гърба на якето и го повлече към улицата.

 

 

Тъй като Саймън непрекъснато хлътваше ту в една, ту в друга уличка, а веднъж дори настоя да проникнат с взлом в един магазин за захарни изделия, докато стигнат до къщата на Аматис, вече се беше стъмнило. Клеъри се огледа наоколо за следа от пазача, който майка й бе казала, че ще постави, но не видя никого. Той или беше скрит изключително добре, или, както бе по-вероятно, вече бе отишъл да докладва на родителите й за закъснението на дъщеря им.

Клеъри изкачи мрачно стъпалата на къщата, отключи и издърпа Саймън вътре. Някъде около площад „Кладенеца“ той беше престанал да се съпротивлява и бе започнал да се прозява, а сега очите му се затваряха.

— Мразя Рафаел — каза той.

— И аз си мислех същото — отвърна Клеъри, докато го завърташе. — Хайде, да те сложим да си легнеш.

Издърпа го до дивана и Саймън рухна върху възглавниците. Слаба лунна светлина се процеждаше през дантелените завеси, които закриваха големите прозорци, гледащи към улицата. Очите на Саймън, докато се мъчеше да ги държи отворени, бяха с цвета на опушен кварц.

— Заспивай — каза Клеъри. — Мама и Люк сигурно всеки момент ще се върнат.

Тя се обърна, за да го остави, но Саймън я улови за ръкава.

— Клеъри, внимавай.

Тя се освободи внимателно и пое нагоре по стълбите, изваждайки руническия камък, за да си освети пътя. Прозорците в коридора на втория етаж бяха отворени и през тях повяваше хладен ветрец, който носеше мирис на градски камъни и канали, и си играеше с косата й. Клеъри стигна до стаята си, отвори вратата… и се вкамени.

Магическата светлина туптеше в ръката й и хвърляше ярки ивици светлина в стаята. На леглото й седеше някой. Някой висок, с бяло-руса коса, меч в скута и сребърна гривна, която гореше като огън на магическата светлина.

„Ако не мога да склоня Небето, ще вдигна Ада.“

— Здравей, сестричке моя — каза Себастиан.