Касандра Клеър
Град на небесен огън (8)

6
Братко олово и сестро стомана

Не го хвърляй… моля те, моля те, не го хвърляй… О, господи, той го хвърли! — довърши Джулиън примирено, когато един резен картоф прелетя през стаята и се размина на косъм сухото му.

— Нищо не е пострадало — успокои го Ема. Тя седеше, облегнала гръб в кошчето на Тави и гледаше как Джулиън храни най-малкото си братче. Тави беше достигнал онази възраст, когато страшно пробираше какво яде и всичко, което не беше достатъчно добро, отиваше на пода. — Само лампата малко се окартофи, нищо повече.

За щастие, макар останалата част от къщата на семейство Пенхалоу да беше доста изискана, таванът (мястото, където живееха „сираците от войната“ — общото име, с което наричаха децата на семейство Блекторн и Ема, откакто бяха дошли в Идрис) беше обзаведен изключително простичко, функционално и здраво. Той заемаше целия най-горен етаж и се състоеше от няколко свързани стаи, малка кухня и баня, из които бяха пръснати най-различни легла и вещи. Хелън спеше на долния етаж с Ейлийн, макар че всеки ден се качваше при тях; Ема беше получила своя собствена стая, също като Джулиън, ала той не прекарваше почти никакво време в нея. Друзила и Октавиан все още се събуждаха с писъци всяка нощ и Джулиън бе започнал да спи на пода в тяхната стая, сложил възглавница и одеяло на пода до креватчето на Тави. В къщата нямаше столче за хранене, така че Джулиън седеше на пода срещу братчето си върху едно изпоцапано с храна одеяло, с чиния в ръка и отчаяно изражение върху лицето.

Ема се приближи и като се настани срещу него, взе Тави в скута си. Малкото му личице беше нещастно сбърчено.

— Мема — каза той, докато Ема го вдигаше.

— Направи се на влакче — посъветва тя Джулс, чудейки се дали трябва да му каже, че има спагетен сос в косата си. Като се замислеше, май беше по-добре да си замълчи.

Ема го гледаше как бръмчи с храната напред-назад, преди да я поднесе към устата на Тави, който бе започнал да се кикоти. Опита се да потисне мисълта за собствената си загуба — спомни си как нейният баща търпеливо разделя храната в чинията й по време на фазата, в която тя отказваше да яде каквото и да било със зелен цвят.

— Не се храни достатъчно — тихичко каза Джулс, докато Тави посягаше с лепкавите си пръстчета към „влакчето“, което брат му беше направил от парче хляб с масло.

— Тъжен е. Още е бебе, но въпреки това разбира, че се е случило нещо лошо — рече Ема. — Липсват му Марк и баща ви.

Джулс потърка уморено очи, оставяйки петно от доматен сос върху едната си скула.

— Не мога да заместя Марк или татко. — Той пъхна парченце ябълка в устата на Тави. Тави я изплю с изражение на мрачно удоволствие и Джулс въздъхна. — Трябва да ида да нагледам Дру и близнаците. Играят на „Монополи“ в спалнята, ала никога не се знае кога нещата може да загрубеят.

Вярно беше. С аналитичния си ум, Тиберий печелеше повечето игри. Ливи нямаше нищо против, но не и Дру, която имаше силен състезателен дух, и много често игрите завършваха със скубане на коси.

— Аз ще ида. — Ема му подаде Тави и тъкмо се канеше да стане, когато Хелън влезе в стаята с мрачно лице. При вида им, сериозното й изражение се превърна в тревога и Ема усети как косъмчетата по врата й настръхват.

— Хелън — каза Джулиън. — Какво не е наред?

— Себастиан е нападнал Института в Лондон.

Ема видя как Джулиън настръхна. Почти го почувства, сякаш неговата тревога беше и нейна, неговата паника — също. Лицето му, бездруго прекалено слабо, се обтегна, макар че той продължи да държи бебето по същия внимателен, нежен начин.

— Чичо Артър?

— Той е добре — побърза да го успокои Хелън. — Бил е ранен и това ще забави пристигането му в Идрис, но е добре. Всъщност всички от Института в Лондон са добре. Нападението е било безуспешно.

— Как? — почти прошепна Джулиън.

— Все още не знаем точно — отвърна Хелън. — Отивам в Гард с Ейлийн и консула, и останалите, за да се опитаме да разберем какво е станало. — Тя коленичи и поглади къдриците на Тави. — Това е добра новина — каза тя на Джулиън, който изглеждаше най-вече поразен. — Знам, че е страшно, дето Себастиан е извършил ново нападение, но този път се е провалил.

Ема срещна погледа на Джулиън. Чувстваше, че би трябвало да се радва на добрата новина, ала усещаше как нещо сякаш я разкъсва отвътре… една ужасна завист. Защо трябваше обитателите на Института в Лондон да живеят, когато нейното семейство беше умряло? Как така се бяха били по-добре, как бяха направили повече?

— Не е честно — каза Джулиън.

— Джулс. — Хелън се изправи. — Понесъл е поражение. Това означава нещо. Означава, че можем да надвием Себастиан и войските му. Да ги победим. Да обърнем хода на нещата. То ще поуталожи страха на всички ни. А това е важно.

— Надявам се да го заловят жив — каза Ема, все така приковала очи в тези на Джулиън. — Надявам се да го убият на Площада на Ангела, та всички да го гледаме как умира, и се надявам да е бавно.

Ема. — Хелън звучеше потресена, ала яростта на Ема се оглеждаше в синьо-зелените очи на Джулиън без помен от неодобрение. Ема никога не го беше обичала повече, отколкото в този миг, задето отразяваше най-черните чувства, скрити в дълбините на сърцето й.

 

 

Магазинът за оръжия беше великолепен. На Клеъри и през ум не й беше минавало, че би могла да опише магазин за оръжия като великолепен… може би някой залез, или пък безоблачното нощно небе в Ню Йорк, но не и магазин, пълен с боздугани, брадви и мечове бастуни.

Само че този беше. Металната табела, която висеше отвън, беше с формата на колчан, името на магазина („Стрелата на Даяна“) — гравирано върху него с букви със завъртулки. Вътре имаше най-различни остриета, изложени в смъртоносни ветрила от злато, стомана и сребро. Масивен полилей висеше от тавана, боядисан с рококо мотив, изобразяващ златни стрели в полет. Върху гравирани дървени поставки бяха изложени истински стрели. Дълги тибетски мечове с дръжки, украсени с тюркоаз, сребро и корал, висяха по стените до бирмански мечове да с остриета от кован бакър и месинг.

— Е, откъде ти хрумна това? — попита Джейс любопитно, докато сваляше една нагината^[1], върху която бяха гравирани японски символи. Острието се издигна над главата му, дългите му пръсти се обвиха уверено около дръжката. — Желанието за меч?

— Когато дванайсетгодишно дете ти каже, че оръжието ти не струва, значи, е време да го смениш — отвърна Клеъри.

Продавачката зад щанда се засмя и Клеъри разпозна в нея жената с татуираната на бузата риба, която се бе обадила по време на заседанието на Съвета.

— Е, дошли сте на най-доброто място.

— Това вашият магазин ли е? — попита Клеъри и посегна да опита острието на един дълъг меч с желязна дръжка.

Жената се усмихна.

— Аз съм Даяна, да. Даяна Рейбърн.

Клеъри посегна към един меч, ала Джейс, който беше облегнал японската нагината на близката стена, поклати глава.

— Този клеймор^[2] е по-висок от теб. Не че това е особено трудно.

Клеъри му се изплези и посегна към един къс нож, който висеше на стената. Върху острието му имаше драскотини… които, установи тя, когато се вгледа отблизо, бяха букви на език, който не познаваше.

— Руни — обясни Даяна. — Само че не са нефилимски. Това е викингски меч… много стар. И много тежък.

— Знаете ли какво означават?

— „Единствено Достойния“ — отвърна Даяна. — Баща ми казваше, че великите оръжия се познават по това, че имат или име, или надпис.

— Вчера видях едно такова — рече Клеъри. — Пишеше нещо като „Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал“.

— Кортана! — Очите на Даяна грейнаха. — Мечът на Оджер^[3]. Наистина впечатляващо. То е, като да притежаваш Екскалибур или Кусанаги-но-Цуруги^[4]. Кортана принадлежи на рода Карстерс, ако не се лъжа. Да не би Ема Карстерс, момичето, което беше на заседанието на Съвета вчера, да го притежава сега?

Клеъри кимна и Даяна сви устни.

— Горкото дете — каза тя. — А и семейство Блекторн. Да изгубиш толкова много от близките си с един-единствен ужасяващ замах… ще ми се да можех да направя нещо за тях.

— И на мен — рече Клеъри.

Даяна я погледна преценяващо, а после се мушна зад щанда. Показа се отново миг по-късно, държейки меч, дълъг колкото ръката на Клеъри от китката до лакътя.

— Какво ще кажеш за този?

Клеъри спря поглед върху оръжието. Несъмнено беше красиво. Ефесът, главичката му и гардът бяха от злато, украсено с обсидиан, а острието беше от сребро, толкова тъмно, че изглеждаше почти черно. Клеъри бързо прехвърли през ума си видовете оръжия, които беше запаметявала на уроците си — ятагани, саби, шпаги, мечове.

— Чинкуеда?^[5] — предположи тя.

— Къс меч. А я виж това. — Даяна завъртя меча. От другата страна на острието, по протежение на браздата в средата му имаше черни звезди.

— О! — Сърцето на Клеъри задумка болезнено; тя направи крачка назад и едва не се блъсна в Джейс, който се бе приближил, мръщейки се. — Това е Моргенстърнов меч.

— Да, така е. — Погледът на Даяна беше проницателен. — Много отдавна родът Моргенстърн поиска от Уейланд Ковача да изработи два меча. Комплект. Един по-голям и един по-малък, за баща и неговия син. Тъй като името Моргенстърн означава „Утринна звезда“ или „Зорница“, и двата били кръстени на различни аспекти на самата звезда. По-малкият, този тук, бил наречен Хеосфорос, което означава „носител на зората“ а по-големият — Фосфорос, или „носител на светлина“. Несъмнено вече си виждала Фосфорос, защото той принадлежеше на Валънтайн Моргенстърн, а сега принадлежи на сина му.

— Знаеш кои сме. — Думите на Джейс не бяха въпрос. — Знаеш коя е Клеъри.

— Светът на нефилимите не е голям. — Даяна местеше поглед между тях. — Аз съм член на Съвета. Виждала съм те да даваш показания, дъще на Валънтайн.

Клеъри погледна меча със съмнение.

— Не разбирам. Валънтайн никога не би се отказал от меч, принадлежащ на рода му. Откъде го имате?

— Жена му го продаде — отвърна Даяна. — На баща ми, който притежаваше този магазин преди Въстанието. Беше неин. Сега би трябвало да бъде твой.

Клеъри потрепери.

— Виждала съм двама души да носят по-големия брат на този меч. Мразех и двамата. Сега в света не е останал никой Моргенстърн, който да е посветил живота си на друго, освен на злото.

— Има те теб — каза Джейс.

Клеъри го погледна, ала изражението му беше непроницаемо.

— Така или иначе, не бих могла да си го позволя — рече тя. — Направен е от злато и черно злато, и адамас. Нямам достатъчно пари за подобно оръжие.

— Ще ти го дам — каза Даяна. — Права си, че хората ненавиждат Моргенстърновци; разказват истории, че в мечовете била заключена смъртоносна магия, която можела да погуби хиляди наведнъж. Разбира се, в тези истории няма никаква истина и все пак… това не е оръжие, което бих могла да продам някъде другаде. Дори да исках. То трябва да попадне в добри ръце.

— Не го искам — прошепна Клеъри.

— Ако се боиш от него, му даваш власт над себе си — каза Даяна. — Вземи го и прережи гърлото на брат си с него и така отново ще възвърнеш честта на кръвта във вените ти.

Тя плъзна оръжието към Клеъри, която го взе безмълвно. Пръстите й се обвиха около дръжката, която пасваше прекрасно в дланта й… съвършено, сякаш беше изработена за нея. Въпреки стоманата и скъпоценните метали, от които беше направен, мечът беше лек като перце в ръката й. Тя го вдигна и черните звезди по острието проблеснаха, сякаш й намигваха, а светлина като пламък пробяга по стоманата.

Клеъри вдигна очи и видя, че Даяна улови нещо от въздуха — припламнал лъч, който се превърна в лист хартия.

— От Ангела — каза тя. — Институтът в Лондон е бил нападнат.

Клеъри за малко да изпусне меча; чу как до нея Джейс си пое рязко дъх.

— Какво?

Даяна вдигна поглед от листа.

— Всичко е наред. Очевидно около Института в Лондон има някаква особена защита, нещо, за което дори Съветът не е знаел. Има няколко ранени, но никой не е бил убит. Воините на Себастиан са били отблъснати. За съжаление, никой от Помрачените не е бил заловен или убит.

Докато Даяна говореше, Клеъри си даде сметка, че тя носи бели траурни дрехи. Дали беше изгубила някого във войната на Валънтайн? В нападенията на Себастиан над Институтите?

Колко кръв беше пролята от ръцете на Моргенстърн?

— Толкова… толкова съжалявам — прошепна Клеъри. Съвсем ясно виждаше Себастиан в съзнанието си — алени дрехи и алена кръв, сребърна коса и сребърно острие. Тя се олюля.

Изведнъж усети нечия ръка над лакътя си и си даде сметка, че вдишва студен въздух. Без да знае как, се беше озовала навън, пред магазина за оръжия, на улица, пълна с хора, а Джейс беше до нея.

— Клеъри — казваше той. — Всичко е наред. Всичко е наред. Лондонските ловци на сенки — те са се спасили.

— Даяна каза, че имало ранени. Още кръв е била пролята заради Моргенстърн.

Джейс погледна към оръжието, което тя продължаваше да стиска в дясната си ръка, толкова силно, че пръстите й бяха побелели.

— Не е нужно да вземаш меча.

— Не. Даяна имаше право. Да се боя от всичко, което има нещо общо с името Моргенстърн, дава… дава на Себастиан власт над мен. А той точно това иска.

— Съгласен съм. Ето защо ти взех това.

И Джейс й подаде ножница от черна кожа, украсена със сребърни звезди.

— Не можеш да се разхождаш по улиците с голо оръжие — обясни той. — Тоест можеш, но ще привлечеш доста странни погледи.

Клеъри взе ножницата, прибра оръжието в нея и я втъкна в колана си, след което затвори палтото над нея.

— Така по-добре ли е?

Джейс отметна кичур червена коса от лицето й.

— Това е първото ти истинско оръжие. Оръжие, което принадлежи само на теб. Името Моргенстърн не е прокълнато, Клеъри. То е славно и древно нефилимско име, което съществува от стотици години. Утринната звезда.

— Утринната звезда изобщо не е звезда — каза Клеъри нацупено. — А планета. Научих го в час по астрономия.

— Мунданското образование е непростимо прозаично — заяви Джейс. — Виж. — Той посочи нагоре й Клеъри вдигна очи, само че не към небето. Гледаше него — лъчите на слънцето в светлата му коса, извивката на устните му, когато се усмихна. — Много преди да са знаели каквото и да било за планетите, хората знаели, че тъканта на нощта е осеяна с ярки прорези. Звездите. Знаели също така, че имало една, която се издигала в небето от изток, по изгрев-слънце, и я нарекли утринната звезда, носителка на светлина, предвестница на зората. Толкова лошо ли е това? Да донесеш светлина на света?

Клеъри импулсивно се надигна и го целуна по бузата.

— Е, добре — призна тя. — Това наистина беше по-поетично от часовете ми по астрономия.

Джейс отпусна ръка и й се усмихна.

— Чудесно. А сега ще направим още нещо поетично. Ела. Искам да ти покажа нещо.

 

 

Саймън се събуди от хладни пръсти, докосващи слепоочията му.

— Отвори очи, дневни вампире — каза нетърпелив глас. — Нямаме цял ден на разположение.

Саймън се надигна толкова рязко, че човекът срещу него ахна и се дръпна назад. Саймън зяпна. Все още беше в клетката на Морийн, все още се намираше в разкапващата се стая в хотел „Дюмор“. Срещу него стоеше Рафаел. Носеше бяла риза и дънки, на врата му проблясваше злато. И все пак… Саймън никога не го бе виждал облечен по друг начин, освен грижливо и изискано, сякаш отиваше на бизнес среща. А сега тъмната му коса беше разрошена, бялата му риза — разкъсана и изцапана.

— Добро утро, дневни вампире — каза Рафаел.

— Ти пък какво правиш тук? — сопна се Саймън. Чувстваше се мръсен, сърдит и му се повдигаше. И все още носеше риза с волани. — Наистина ли е утро?

— Беше заспал, сега си буден — утро е. — Рафаел изглеждаше неприлично весел. — А що се отнася до това, какво правя тук — тук съм заради теб, разбира се.

Саймън се облегна на решетките зад себе си.

— Какво означава това? И как всъщност влезе?

Рафаел го погледна съжалително.

— Клетката се отключва отвън. Изобщо не ми беше трудно да вляза.

— Е, това от самота и желание да си пообщуваш с някого като с брат ли е, или? — попита Саймън. — Последния път, когато те видях, ме помоли да ти бъда телохранител, а когато ти отказах, недвусмислено намекна, че ако някога изгубя Знака на Каин, ще ме убиеш.

Рафаел му се усмихна.

— Е, ще ме убиваш ли? — продължи Саймън. — Трябва да ти кажа, че би било адски недодялано. Вероятно ще те заловят.

— Да — съгласи се Рафаел замислено. — Морийн дълбоко ще се натъжи от кончината ти. Веднъж само споменах идеята да те продадем на безскрупулни магьосници и тя изобщо не остана във възторг. Жалко. С целителните си качества кръвта на дневните вампири струва доста пари. — Той въздъхна. — Би било чудесна възможност. Уви, Морийн е прекалено глупава, за да види нещата от моята гледна точка. Вместо това предпочита да те държи тук, издокаран като някаква кукла. Но разбира се, тя е луда.

— Бива ли да говориш такива неща за своята кралица?

— Имаше време, когато исках да те видя мъртъв, дневни вампире — подхвърли Рафаел нехайно, сякаш му казваше, че някога е имал намерение да му купи кутия с бонбони. — Ала сега имаме по-голям враг. Ти и аз — ние сме на една и съща страна.

Решетките на клетката се впиваха неприятно в гърба на Саймън и той се раздвижи.

— Морийн? Открай време искаш да застанеш начело на вампирите, а ето че тя те измести.

Рафаел се озъби.

— Мислиш, че е просто борба за надмощие? Нищо не разбираш. Преди Морийн да бъде превърната, тя е била наплашена и измъчвана до лудост. Когато се надигнала, е трябвало да изпълзи от ковчега, пробивайки си път с нокти. Не е имало кой да я научи. Кой да й даде първата й кръв. Както сторих аз за теб.

Саймън го зяпна. Изведнъж си спомни гробището, как се показва от земята в студения въздух и пръст; спомни си глада, раздиращия глад и Рафаел, който му подхвърля торбичка с кръв. Никога не бе гледал на това като на услуга или добрина, ала ако не беше получил първото си хранене, щеше да се нахвърли на всяко живо същество, изпречило се на пътя му. Почти го беше направил с Клеъри. Именно Рафаел не беше допуснал това да се случи.

Именно Рафаел го беше пренесъл от „Дюмор“ в Института; оставил го бе окървавен на предните стъпала, когато не можеха да продължат повече, и беше обяснил на приятелите му какво се е случило. Саймън предполагаше, че Рафаел би могъл да се опита да го скрие, да излъже нефилимите, но той бе казал истината и си бе понесъл последствията.

Рафаел никога не се бе отнасял особено добре със Саймън, но по един особен начин се придържаше към свой странен кодекс на честта.

— Аз те създадох — каза Рафаел. — Моята кръв във вените ти те превърна във вампир.

— Открай време казваш, че съм ужасен вампир — изтъкна Саймън.

— Не очаквам благодарност от теб. Никога не си искал да бъдеш това, което си. Нито пък Морийн, предполагам. Тя полудя, когато беше превърната, и все още е луда. Убива, без да се замисли. Не й идва на ума, че с някое от немарливите си убийства може да издаде съществуването ни на хората. И през ум не й минава, че ако вампирите убиват, без да е необходимо и без да му мислят, един ден няма да остане повече храна.

— Хора — поправи го Саймън. — Няма да останат повече хора.

— Ти наистина си ужасен вампир — каза Рафаел. — Но това ни свързва. Ти искаш да защитиш хората. Аз искам да защитя вампирите. Целта ни е една и съща.

— Убий я тогава — рече Саймън. — Убий Морийн и оглави клана.

— Не мога — мрачно отвърна Рафаел. — Останалите от клана я обичат. Те не виждат дългия път, мрака на хоризонта. Виждат единствено свободата да убиват и да се хранят на воля. Да не се подчиняват на Съглашението, да не следват никакви закони. Морийн им даде цялата свобода на света и те ще се погубят с нея. — Тонът на Рафаел беше горчив.

— Наистина те е грижа какво ще се случи с клана — учудено каза Саймън. — От теб би излязъл добър лидер.

Рафаел го изгледа яростно.

— Макар да не съм сигурен как ще изглеждаш с тиара от кости — добави Саймън. — Виж, разбирам какво казваш, но какво мога да направя аз? В случай че не си забелязал, затворен съм в клетка. Ако ме освободиш, ще те хванат. А ако си тръгна, Морийн ще ме открие.

— Не и в Аликанте.

Саймън го зяпна.

— Аликанте? Имаш предвид… Аликанте, столицата на Идрис?

— Не си особено умен, а? Да, именно този Аликанте имам предвид. — Тънка усмивка пробяга по устните му при вида на слисаното изражение на Саймън. — Вампирите имат свой представител в Съвета. Анселм Найтшейд. Глава е на лосанджелиския клан и не е от общителните, но е вампир, който познава някои… мои приятели. Магьосници.

— Магнус? — учудено каза Саймън. И Рафаел, и Магнус бяха безсмъртни, и двамата живееха в Ню Йорк и стояха сравнително високо в йерархията на своите долноземски клонове и все пак, той никога не се бе замислял дали се познават и колко добре.

Рафаел не обърна внимание на въпроса му.

— Найтшейд се съгласи да ме изпрати като представител на негово място, макар Морийн да не знае. Така че аз ще отида в Аликанте и ще взема участие в заседанието на Съвета им, но искам да дойдеш с мен.

— Защо?

— Ловците на сенки ми нямат доверие — каза Рафаел простичко. — Ала имат доверие на теб. Особено нюйоркските нефилими. Виж се само. Ти носиш медальона на Изабел Лайтууд. Знаят, че имаш повече общо с ловците на сенки, отколкото с Децата на нощта. Ще ти повярват, ако им кажеш, че Морийн е нарушила Съглашението и трябва да бъде спряна.

— Да — съгласи се Саймън. — Имат ми доверие. — Рафаел го погледна с широко отворени, откровени очи. — И то няма нищо общо с това, че не искаш кланът да разбере, че си предал Морийн, защото те я харесват и ще се обърнат срещу теб.

— Ти познаваш децата на инквизитора — каза Рафаел. — Можеш да свидетелстваш директно пред него.

— Така е — рече Саймън. — Никой в клана няма да го е грижа, че съм натопил кралицата им и тя е била убита. Сигурен съм, че когато се върна, животът ми ще бъде фантастичен.

Рафаел сви рамене.

— Тук имам и поддръжници. Все някой трябваше да ме пусне в стаята, нали? След като се погрижим за Морийн, вероятно ще можем да се върнем в Ню Йорк без много негативни последствия.

— Без много негативни последствия — изсумтя Саймън. — Ама и ти знаеш как да успокояваш.

— Тук, така или иначе, си в опасност — каза Рафаел. — Ако ги нямаше твоите нефилими и покровителя ти върколак, досега отдавна да си намерил смъртта си. Ако не искаш да дойдеш с мен в Аликанте, на драго сърце ще те оставя в тази клетка да бъдеш играчка на Морийн. Или може да се присъединиш към приятелите си в Града от стъкло. Катарина Лос чака на долния етаж, за да ни отвори Портал. Ти решаваш.

Рафаел се бе облегнал назад, присвил единия си крак, а ръката му се люлееше свободно от коляното, сякаш релаксираше в парка. Зад него, между пречките на клетката, Саймън виждаше друга фигура, застанала до вратата — тъмнокосо момиче, чието лице бе скрито в сенките. Онази, която беше пуснала Рафаел да влезе, предположи той и си помисли за Джордан. „Покровителят ти върколак.“ Ала това — този сблъсък между кланове и лоялности и най-вече жаждата на Морийн за кръв и гибел — беше прекалено голямо, за да го сервира на Джордан.

— Не е кой знае какъв избор, нали? — каза Саймън.

Рафаел се усмихна.

— Не, дневни вампире. Не е кой знае какъв избор.

 

 

Последния път, когато Клеъри беше в Залата на съглашението, тя за малко не беше разрушена — кристалният й покрив беше рухнал, мраморният под беше напукан, фонтанът в средата — пресъхнал.

Трябваше да признае, че ловците на сенки бяха свършили забележителна работа по възстановяването му. Покривът отново беше цял, мраморният под беше чист и гладък и по него отново имаше златни жили. Сводовете се извисяваха високо и светлината, която струеше през покрива, огряваше руните, гравирани върху тях. Фонтанът със статуята на русалка в средата блещукаше под лъчите на следобедното слънце, което превръщаше водата в бронз.

— Когато получиш първото си истинско оръжие, традицията повелява да дойдеш тук и да го благословиш във водата на фонтана — каза Джейс. — Ловците на сенки го правят от поколения. — Той пристъпи напред под мътната златна светлина и спря до ръба на фонтана. Клеъри си спомни как беше танцувала с него там. Джейс погледна през рамо и й даде знак да се приближи. — Ела.

Клеъри застана до него. Централната статуя във фонтана, русалката, имаше люспи, направени от припокриващи се бронз и мед, позеленели от времето. Русалката държеше стомна, от която се изливаше вода, а върху лицето й имаше воинска усмивка.

— Пусни меча във фонтана и повтаряй след мен — каза Джейс. — Нека водите на този фонтан отмият всяка нечистотия от това оръжие. Да го осветят само за моя употреба. Нека го използвам единствено за справедливи цели. Нека го владея в праведност. Нека с негова помощ стана достоен воин на Идрис. И нека ме защитава, та да мога отново да се върна тук и да благословя острието му в този фонтан. В името на Разиел.

Клеъри потопи меча във водата и повтори думите след Джейс. Около острието проблясваха вълнички и тя си спомни друг фонтан, на друго място; Себастиан стоеше зад нея, а отражението на лицето й се полюшваше разкривено във водата. „Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтайн.“

— Добре — каза Джейс и Клеъри усети ръката му върху китката си; водата на фонтана плисна нагоре, правейки кожата му до нейната хладна и мокра. Той дръпна назад ръката, с която Клеъри стискаше оръжието, и я пусна, така че тя да може да вдигне острието във въздуха. Слънцето беше слязло по-ниско, но все още проникваха достатъчно лъчи, от които обсидиановите звезди, спускащи се през средата му, да пръснат безброй искри. — А сега му дай име.

— Хеосфорос. — Клеъри го прибра в ножницата и я втъкна в колана си. — Носителят на зората.

Джейс се засмя и като се наведе, положи лека като перце целувка в ъгълчето на устните й.

— Трябва да те отведа у вас… — Джейс се изправи.

— Мислиш за него.

— Трябва да бъдеш по-точна — каза Джейс, макар Клеъри да подозираше, че знае за кого му говори.

— Себастиан. Искам да кажа, повече от обикновено. И нещо те тревожи. Какво е то?

— Какво не е! — Джейс се отдръпна и пое през мраморния под към голямата двукрила врата, която беше отворена. Клеъри го последва на широката площадка над стълбището, което отвеждаше до Площада на Ангела под тях. Потъмняващото небе имаше кобалтов цвят, цвят на морско стъкло.

— Недей — каза Клеъри. — Не се затваряй в себе си.

— Нямах такова намерение. — Той издиша рязко. — Просто не е нищо ново. Да, мисля за него. Мисля за него през цялото време. Ще ми се да не беше така. Не мога да го обясня на никого, освен на теб, защото ти беше там. Сякаш бях той и сега, когато ми казваш, че е оставил онази кутия в къщата на Аматис, знам точно защо. И ненавиждам това, че го знам.

— Джейс…

— Не ми казвай, че не съм като него. Отгледан от същия баща… и двамата имахме привилегията на специалното обучение на Валънтайн. Говорим едни и същи езици. Бием се по един и същи начин. Учени бяхме на една и съща етика. Имахме едни и същи домашни любимци. Това се промени, разбира се. Промени се, когато станах на десет години, ала основата на детството ти — тя си остава с теб. Понякога се чудя дали всичко това не е по моя вина.

Думите му разтърсиха Клеъри.

— Не може да говориш сериозно. Нищо от онова, което си сторил, докато беше със Себастиан, не беше по твой избор…

Хареса ми. — В гласа на Джейс имаше грапави нотки, сякаш този факт го дращеше като шкурка. — Той е брилянтен, Себастиан, ала в мисленето му има дупки, места, където той не знае… и аз му помагах там. Седяхме и обсъждахме как ще изгорим света до основи и беше вълнуващо. Исках го. Да го прочистим до основи, да започнем наново, един холокост от огън и кръв, а след това — искрящ град на един хълм.

— Той те е накарал да мислиш, че искаш всичко това — каза Клеъри, ала гласът й трепереше лекичко. „Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтайн.“ — Накарал те е да му дадеш онова, което той иска.

— Харесваше ми да му го давам — рече Джейс. — Защо според теб ми е толкова лесно да измислям как да чупя и руша, но не и да съграждам наново? Искам да кажа, какво бих могъл да правя с това? Да се включа в армията на Ада? Бих могъл да стана генерал, като Асмодей или Самаел.

— Джейс…

— Някога те били най-блестящите слуги на Бог. Ето какво се случва, когато паднеш. Всичко светло у теб се превръща в мрак. Колкото по-ярко си греел някога, толкова по-зъл ставаш. Това е дълго падане.

— Ти не си паднал.

— Още не — каза Джейс и в този миг небето изригна в червено и златно.

В продължение на един замаян миг Клеъри си спомни фойерверките, обагрили небето в нощта, когато празнуваха на Площада на Ангела. Тя отстъпи назад, за да вижда по-добре.

Ала това не беше тържество. Когато очите й попривикнаха, тя си даде сметка, че ярката светлина идваше от демоничните кули. Те бяха лумнали като факли и горяха, алени и златни, на фона на небето.

Джейс беше пребледнял.

— Бойните светлини. Трябва да отидем в Гард.

Той посегна към ръката й и я задърпа надолу по стълбите. — Ами майка ми — запротестира Клеъри. — Изабел. Алек…

— Те вече са тръгнали към Гард. — Бяха стигнали до подножието на стълбите. Площадът на Ангела се пълнеше с хора. Те изскачаха от къщите си и тичаха към осветената пътека, която се извиваше по склона на хълма и стигаше до Гард, който се издигаше на върха. — Именно това означава червено-златният сигнал. „Отивайте в Гард.“ Ето какво ще очакват да направим… — Джейс отскочи настрани, за да избегне един ловец на сенки, който притича покрай тях, докато надяваше брониран предпазител на ръката си. — Какво става? — провикна се Джейс след него. — За какво е тази тревога?

— Имало е ново нападение! — извика през рамо един по-възрастен мъж в износено бойно облекло.

— Друг Институт? — викна Клеъри. Бяха стигнали до една улица с магазини, където тя беше идвала по-рано с Люк; тичаха нагоре по хълма, ала въпреки това нямаше чувството, че не й достига въздух. Безмълвно се благодари за последните няколко месеца, изпълнени с тренировки.

Мъжът с предпазителя за ръка се обърна и затича заднешком нагоре по хълма.

— Все още не знаем. Нападението продължава и в момента.

Той отново се завъртя и с удвоена скорост се втурна по стръмната улица, към началото на пътеката, отвеждаща в Гард. Клеъри се съсредоточи върху това, да не се блъсне в никого. Те бяха един разбунен, бутащ се поток от хора. Стиснала ръката на Джейс, тя бягаше, а новият й меч се удряше в бедрото й при всяка крачка, сякаш за да й напомни, че е там… готов да бъде използван.

Пътеката, стигаща до Гард, беше стръмна и Клеъри се опитваше да внимава, докато тича. Носеше ботуши и дънки, а отгоре бе сложила якето от бойната си униформа, но то не беше толкова добре, колкото да е в пълно бойно облекло. Незнайно как едно камъче беше влязло в левия й ботуш и се впиваше болезнено във възглавничката на крака й, когато най-сетне стигнаха до входните порти на Гард и забавиха крачка, зяпнали с широко отворени очи.

Портата зееше. Зад нея имаше просторен двор, покрит с трева през лятото, макар сега да беше гол, обграден от вътрешните стени на Гард. До една от стените зееше внушителен квадрат от завихрен въздух и празнота.

Портал. На Клеъри й се стори, че вижда в него черно и зелено, и горящо бяло, и дори късче осеяно със звезди небе…

Робърт Лайтууд изникна пред тях и им препречи пътя. Джейс едва не се блъсна в него и пусна ръката на Клеъри, докато си възвръщаше равновесието. Вятърът от Портала беше студен и силен, проникваше през сивото яке на Клеъри и развяваше косата й.

— Какво става? — настоя да узнае Джейс. — Това заради нападението в Лондон ли е? Мислех, че е било осуетено.

Робърт поклати глава с мрачно изражение.

— Изглежда, че след като е бил отблъснат в Лондон, Себастиан е насочил вниманието си другаде.

— Къде… — започна Клеъри.

— Елмазената цитадела е обсадена! — Гласът на Джия Пенхалоу се извиси над виковете на тълпата. Тя стоеше до Портала и от вятъра, струящ от него, плащът й се развяваше като крилете на голяма черна птица. — Отиваме да помогнем на Железните сестри! Всички ловци на сенки, които са въоръжени и готови, да се явят при мен!

Дворът беше пълен с нефилими, макар и не толкова, колкото се беше сторило на Клеъри в началото. Докато тичаха по хълма, те й изглеждаха като същинска река, ала сега видя, че са групичка от не повече от петдесетина воини. Някои бяха в бойно облекло, други носеха цивилни дрехи. Не всички бяха въоръжени. Нефилими, които служеха в Гард, тичаха напред-назад между Портала и отворената врата на оръжейната и трупаха нови и нови оръжия върху купчините от мечове, серафимски ками, брадви и боздугани, които се издигаха до Портала.

— Нека преминем — каза Джейс на Робърт.

В пълно бойно облекло и обгърнат в сивия плащ на инквизитор, Робърт Лайтууд напомняше на Клеъри за коравия каменист склон на някоя канара — твърд и непоклатим.

Робърт поклати глава.

— Не е необходимо — рече той. — Себастиан е опитал тайно нападение — взел е само двайсет или трийсет Помрачени със себе си. Разполагаме с достатъчно воини, без да се налага да изпращаме и децата си.

— Аз не съм дете — сурово каза Джейс. Клеъри се зачуди какво ли си мислеше Робърт, когато погледнеше момчето, което беше осиновил… дали в лицето на Джейс виждаше това на баща му, или все още търсеше следи от Майкъл Уейланд… следи, които не бяха там. Джейс се взря изпитателно в Робърт Лайтууд и подозрение помрачи златните му очи. — Какво правиш? Има нещо, което не искаш да знам.

Изражението на Робърт стана строго. В същия миг русокоса жена в бойно облекло мина покрай Клеъри, говорейки възбудено на своята спътница:

— … ни каза, че може да се опитаме да заловим Помрачените. Да ги върнем тук. Да видим дали не може да бъдат излекувани. Което означава, че може би ще успеят да спасят Джейсън.

Клеъри впи пронизващ поглед в Робърт.

— Не го правите наистина! Не изпращате роднини на онези, които са били отвлечени в нападенията. Не им казвате, че Помрачените може да бъдат спасени.

Робърт я погледна сурово.

— Не сме сигурни, че е невъзможно да бъдат спасени.

— Сигурни сме! — каза Клеъри. — Те не може да бъдат спасени! Вече не са онези, които са били някога! Не са хора. Ала когато тези воини видят лицата на хора, които познават, те ще се разколебаят, ще поискат да не е вярно…

— И ще бъдат убити — мрачно довърши Джейс. — Робърт. Трябва да спреш това.

Но Робърт поклати глава.

— Такава е волята на Клейва. Искат да бъде така.

— Тогава защо изобщо да ги изпращаме през Портала? — попита Джейс. — Защо просто не си останем тук и не пронижем до смърт петдесетима от нас? Ще си спестим време.

— Да не си посмял да се шегуваш — сряза го Робърт.

— Не се шегувах…

— И не ми казвай, че петдесет нефилими не са в състояние да се справят с двайсет тъмни воини.

Ръководени от Джия, ловците на сенки бяха започнали да минават през Портала и Клеъри усети как по гърба й пробягва тръпка на паника. Джия пускаше само онези, които бяха в пълно бойно облекло, ала немалко от тях бяха много млади или пък много стари; голяма част бяха дошли невъоръжени и просто грабваха оръжия от купчините, надонесени от оръжейната, преди да прекрачат през Портала.

— Себастиан очаква точно такава реакция — отчаяно каза Джейс. — Има причина да дойде само с двайсет войници и със сигурност ще води подкрепления…

— Не може да води подкрепления! — извиси се гласът на Робърт. — Невъзможно е да отвориш Портал до Елмазената цитадела, освен ако Железните сестри не го позволят. На нас те го позволяват, ала Себастиан трябва да е дошъл по земята. Не е очаквал, че ще сме нащрек за него в Цитаделата. Знае, че не можем да го проследим; несъмнено е мислел, че държим под наблюдение единствено Институтите. Това си е направо подарък…

Себастиан не прави подаръци! — изкрещя Джейс. — Не бъдете слепци!

— Не сме слепци! — изрева Робърт. — Ти може и да се страхуваш от него, Джейс, но той е просто едно момче; не е най-брилянтният военен ум, съществувал някога! Би се с вас в Бурен и загуби!

Робърт се завъртя и се отправи към Джия с решителна крачка. Джейс изглеждаше така, сякаш го бяха зашлевили. Клеъри се съмняваше, че досега някой го беше обвинявал, че го е страх.

Той се обърна и я погледна. Движението на ловците на сенки към Портала беше поотслабнало; Джия отпращаше хора. Джейс докосна меча на Клеъри.

— Аз отивам — заяви той.

— Няма да те пуснат.

— Не е нужно да ме пускат.

Под златно-алената светлина на кулите лицето на Джейс изглеждаше така, сякаш бе изваяно от мрамор. Зад гърба му Клеъри виждаше как по хълма се изкачват още ловци на сенки. Бъбреха помежду си, сякаш това беше най-обикновена битка, ситуация, която можеше да бъде овладяна, като изпратят петдесетима нефилими на мястото на нападението. Ала те не бяха отишли в Бурен. Не бяха видели. Не знаеха. Клеъри срещна очите на Джейс.

Виждаше линиите, които напрежението беше вдълбало в лицето му, така че ъглите на скулите му изглеждаха още по-остри, челюстта му — стисната строго.

— Въпросът е — каза той — дали има шанс ти да се съгласиш да останеш тук?

— Прекрасно знаеш, че няма.

Джейс си пое разтърсващ дъх.

— Е, добре. Клеъри, това може да е опасно. Наистина опасно…

Клеъри чуваше хората да си приказват около тях, развълнувани гласове, които се издигаха в нощта на облачета от издишан въздух; хора, които си бъбреха, че консулът и Съветът тъкмо заседавали, за да обсъдят лондонското нападение, когато Себастиан изведнъж се появил на картата, че бил там от неотдавна и с много малко подкрепления, че те имали истински шанс да го спрат, че нападението му в Лондон било отблъснато и сега отново щяло да стане така…

— Обичам те — каза Клеъри. — Ала не се опитвай да ме спираш.

Джейс улови ръката й.

— Много добре — заяви той. — Тогава да тичаме, заедно. Към Портала.

— Да тичаме — съгласи се Клеъри.

— И те го направиха.