Касандра Клеър
Град на небесен огън (28)

Епилог
Красотата на безброй звезди

Май, 2ОО8 г.

Във въздуха започваше да се долавя първият топъл полъх на лятото — ярко и горещо, слънцето огряваше ъгъла на Каръл Стрийт и Шесто Авеню, дърветата, които се издигаха от двете страни на уличката с ниски блокове, се бяха покрили с пищни зелени корони.

Клеъри бе свалила лекото си яке, докато идваше от метрото и сега стоеше по дънки и потниче срещу входа на училището „Свети Ксавиер“ и гледаше как вратите се отварят и учениците се изсипват навън.

Изабел и Магнус се бяха облегнали на едно дърво срещу нея; Магнус — облечен в кадифено яке и дънки, а Изабел — с къса сребриста парти рокличка, която разкриваше знаците й. Клеъри предполагаше, че и нейните знаци се виждат — по ръцете й, върху непокрития от потничето й корем, както и на тила й. Някои от тях — постоянни, други — временни. Всички те я бележеха като различна — не само от учениците, които се мотаеха около входа на училището и си казваха довиждане за деня, правеха планове за разходка в парка или за среща на кафе по-късно в „Джава Джоунс“, а и от момичето, което бе някога. Онова момиче, което някога бе едно от тях.

Възрастна дама с пудел и изискана шапчица се разхождаше по обляната в слънце улица. Пуделът се насочи към дървото, на което се бяха облегнали Изабел и Магнус; жената спря, като си подсвиркваше. Изабел, Клеъри и Магнус бяха напълно невидими за нея.

Магнус впери свиреп поглед в пудела, който изскимтя и отстъпи назад, като почти повлече стопанката си по улицата. Магнус се загледа след тях.

Руните за невидимост си имат своите недостатъци — отбеляза той.

Усмивка подръпна устните на Изабел, но изчезна почти моментално. Гласът й, когато проговори, беше натежал от потискани чувства.

— Ето го.

Клеъри рязко вдигна глава. Входната врата на училището се бе отворила отново, за да пропусне три момчета, които сега стояха на предните стъпала. Разпозна ги дори от другата страна на улицата. Кърк, Ерик и Саймън. Кърк и Ерик изобщо не се бяха променили, помисли си Клеъри, усещайки парването на руната за виждане надалече, докато погледът й се плъзна покрай тях и тя се взря в Саймън, попивайки и най-малката подробност.

Беше го видяла за последен път през декември, блед, мръсен и окървавен в демонското царство. Сега, когато вече не бе застинал във времето, той се променяше. Косата му беше по-дълга — падаше над челото му и върху тила му. Бузите му имаха цвят. Стоеше с един крак върху най-долното стъпало, тялото му — слабо и ъгловато както винаги, може би съвсем мъничко понапълняло. Носеше избеляла синя риза, която имаше от години. Побутна нагоре очилата си с квадратни рамки, жестикулирайки оживено с другата си ръка, в която държеше навити на руло листове.

Без да откъсва очи от него, Клеъри извади стилито от джоба си и нарисува върху ръката си знак, който да обезсили руните й за невидимост. Чу как Магнус измърмори, че трябвало да внимава повече. Ако някой гледаше към тях, щеше да я види как изведнъж се появява от нищото между дърветата. Ала никой като че ли не ги гледаше и Клеъри прибра стилито обратно в джоба си. Ръката й трепереше.

— Успех — каза Изабел, без дори да я попита какво ще прави.

Клеъри предположи, че то бе очевидно. Все така облегната на дървото, Изи изглеждаше нервна и напрегната, гърбът й беше изпънат като струна. Магнус, който си играеше с пръстена със син топаз на лявата си ръка, смигна на Клеъри, докато тя слизаше от бордюра.

Изабел никога не би се осмелила да говори със Саймън, помисли си Клеъри, докато прекосяваше улицата. Никога не би рискувала да види празния му поглед, липсата на каквото и да било разпознаване. Не би могла да понесе доказателството, че е била забравена. Клеъри се зачуди дали тя не беше мазохистка, задето сама си го причиняваше.

Кърк си беше тръгнал, но Ерик я видя преди Саймън; Клеъри се напрегна за миг, ала бе очевидно, че и неговите спомени бяха изтрити. Той я погледна объркано, но одобрително, като очевидно се чудеше дали идва към него. Тя поклати глава и посочи с брадичка Саймън; Ерик повдигна вежди, потупа Саймън по рамото с едно безмълвно „до после, мой човек“ и се изнесе.

Саймън се обърна към Клеъри и тя изпита чувството, че някой забива юмрук в корема й. Върху устните му имаше усмивка; кичур кестенява коса падна пред лицето му и той го отметна със свободната си ръка.

— Здрасти — каза Клеъри и спря пред него. — Здравей, Саймън.

Объркване засенчи тъмнокафявите му очи, докато се взираше в нея.

— Аз… Познаваме ли се?

Клеъри преглътна горчилката, надигнала се изведнъж в гърлото й.

— Някога бяхме приятели — отвърна тя и добави: — Беше много отдавна. В детската градина.

Саймън повдигна подозрително вежди.

— Трябва да съм бил страшно очарователен, когато съм бил на шест години, щом все още не си ме забравила.

— Не съм те забравила — каза Клеъри. — Помня и майка ти, Илейн, и сестра ти, Ребека. Тя ни даваше да си играем с нейните „Гладни хипопотами“^[1], но ти изяде всички топчета.

Саймън беше пребледнял мъничко под лекия си тен.

— Откъде… това наистина се случи, но аз бях сам. — В гласа му сега се долавяше нещо повече от объркване.

— Не, не беше. — Клеъри прикова очи в неговите, мъчейки се да го накара да си спомни, да си спомни нещо. — Казвам ти, с теб бяхме приятели.

— Аз просто… предполагам, че… не си спомням — бавно каза той, ала в бездруго тъмните му очи имаше сенки, още по-голяма тъмнина, която накара Клеъри да се зачуди.

— Майка ми се омъжва — каза тя. — Тази вечер. Всъщност именно натам съм тръгнала.

Саймън разтърка слепоочие със свободната си ръка.

— И се нуждаеш от някой, който да те придружи на церемонията?

— Не. Вече си имам. — Клеъри не бе сигурна дали Саймън изглеждаше разочарован, или само още по-объркан, сякаш единствената логична причина тя да говори с него, за която се сещаше, се бе изпарила. Клеъри усети как бузите й пламват. Странно, но да се изложи по този начин, й се струваше по-ужасно, отколкото да се изправи срещу банда демони Хуса в Глик Парк (и то съвсем буквално, защото именно това бе правила предишната нощ). — Просто… с мама бяхте близки. Реших, че би трябвало да знаеш. Това е важен ден и ако всичко беше наред, ти щеше да си там.

— Аз… — Саймън преглътна. — Аз… какво?

— Вината не е твоя. Никога не е била. За нищо от това. — Клеъри се повдигна на пръсти и го целуна лекичко по бузата; очите й бяха започнали да парят. — Бъди щастлив — каза тя и се обърна. От другата страна на улицата виждаше размазаните фигури на Изабел и Магнус.

— Почакай!

Клеъри се обърна. Саймън бе изтичал след нея и сега й подаваше нещо. Листовка, която бе извадил от рулото хартия в ръката си.

— Групата ми — каза полуизвинително. — Трябва да дойдеш да ни чуеш може би. Някой път.

Клеъри взе листа хартия, кимвайки безмълвно, а после пресече улицата тичешком. Усещаше, че той се взира след нея, ала не бе в състояние да се обърне и да види изражението му — смесица от объркване и съжаление.

Докато Клеъри тичаше към тях, Изабел се отдръпна от дървото. Клеъри забави крачка само колкото да извади стилито и отново да си нарисува руна за невидимост; усети жегване, но болката беше добре дошла.

— Прав беше — каза тя на Магнус. — Нямаше никакъв смисъл.

— Не казах, че няма смисъл. — Магнус разпери ръце. — Казах, че няма да си спомни коя си и че трябва да го направиш само ако можеш да го приемеш.

— Никога няма да го приема — сопна се Клеъри, а после си пое дълбоко дъх. — Извинявай. Извинявай, Магнус. Вината не е твоя. А и ти, Изи — едва ли ти е било особено забавно. Благодаря, че дойдохте с мен.

— Не е нужно да се извиняваш, сладкишче.

Тъмните очи на Изабел се плъзнаха по Клеъри и тя протегна ръка.

— Какво е това?

— Рекламна листовка за групата — отвърна Клеъри и я подаде на Изи, която я пое, повдигайки вежди. — Не мога да я погледна. Някога му помагах да прави копия и да ги раздава… — Тя потръпна. — Няма значение. Може би след време ще съм доволна, че дойдохме. — Тя им отправи несигурна усмивка и си облече якето. — Аз си тръгвам. Ще се видим в къщата на Люк.

 

 

Изабел погледа как Клеъри се отдалечава, дребна фигурка, която си проправяше път по улицата, незабелязана от останалите пешеходци. А после сведе очи към листовката в ръката си.

САЙМЪН ЛЮИС, ЕРИК ХИЛЧЪРЧ, КЪРК ДЮПЛЕС И МАТ ЧАРТЪН „РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ“

19 МАЙ, ПРОСПЕКТ ПАРК БАНДШЕЛ

$5 ОТСТЪПКА ОТ ВХОДНАТА ТАКСА, АКО НОСИТЕ ТАЗИ ЛИСТОВКА

Изабел усети, че дъхът й секва.

— Магнус.

Той също гледаше как Клеъри се отдалечава, но сега се обърна към Изабел и погледът му падна върху листовката. Двамата се взряха в нея.

— „Реликвите на смъртните“? — Той подсвирна през зъби.

— Името на групата му. — Листът трепереше в ръката на Изабел. — Магнус, ние трябва… ти каза, че ако си спомни каквото и да е…

Магнус погледна след Клеъри, ала тя отдавна беше изчезнала.

— Е, добре. Но ако не се получи, ако той не го иска, тя никога не бива да научи.

Изабел вече бе смачкала листа в шепата си и посягаше към стилито с другата си ръка.

— Както кажеш. Но трябва поне да опитаме.

Магнус кимна; в златнозелените му очи се гонеха сенки. Изабел виждаше, че се тревожи за нея, че се бои да не бъде наранена и разочарована, и едновременно му се ядосваше и му беше благодарна за това.

— Ще опитаме.

 

 

Поредният странен ден, помисли си Саймън. Първо жената зад щанда в „Джава Джоунс“, която го бе попитала къде е приятелката му, онова хубаво момиче, което винаги идвало с него и си поръчвало черно кафе. Саймън я беше зяпнал — той нямаше близки приятелки, във всеки случай не и такива, чиито предпочитания към кафето да знае. Когато каза на жената, че трябва да го е объркала с някого, тя го бе зяпнала така, сякаш е луд.

А след това червенокосото момиче, което го беше заговорило пред „Свети Ксавиер“.

Сега пред училището нямаше никой. Ерик трябваше да откара Саймън у тях, но той бе изчезнал, когато се появи момичето, а след това не се беше върнал. Готино бе, че според Ерик той може да сваля момичета с такава лекота, помисли си Саймън, но и дразнещо, когато означаваше, че ще му се наложи да се прибере с метрото.

На Саймън дори не му бе хрумнало да се опита да я свали. Тя изглеждаше толкова уязвима, въпреки яките татуировки по ръцете и шията й. Може би действително беше луда (доказателствата определено навеждаха на подобна мисъл), ала зелените й очи, когато го погледна, бяха големи и тъжни; напомниха му как изглеждаше самият той в деня, когато погребаха баща му. Сякаш някой беше пъхнал ръка в гърдите му и стиснал сърцето му с всичка сила. Подобна загуба… не, тя не го сваляше, а наистина вярваше, че някога двамата са били важни един за друг.

Може би действително я бе познавал, помисли си Саймън. Може би беше нещо, което бе забравил… та кой си спомня приятелите си от детската градина? И все пак не можеше да се отърси от един образ — в него тя не беше тъжна, а му се усмихваше, стиснала нещо в ръката си… рисунка? Образ, който му се изплъзна мигновено, като сребриста рибка, откъснала се от рибарска въдица.

Саймън се върна назад във времето, мъчейки се отчаяно да си спомни. Напоследък често го правеше. Късчета спомени изплуваха в съзнанието му, откъси от поеми, които не помнеше да е научавал, мимолетно разпознаване на гласове, сънища, от които се събуждаше разтреперан и облян в пот, неспособен да си спомни какво се бе случило в тях. Сънища с пустини и ехо, вкус на кръв, лък и стрела в ръцете му. (Беше се научил да стреля с лък на един летен лагер, но никога не си беше падал чак толкова много по тези глупости, така че защо го сънуваше сега?) След тези сънища дълго не можеше да заспи, измъчван от усещането, че нещо липсва. И сам не знаеше какво, но в гърдите му нещо тежеше. Отдаваше го на твърде много игри на „Тъмници и дракони“ до късно през нощта, стреса в училище и тревогата за колежа. Както казваше майка му, почнеш ли веднъж да се тревожиш за бъдещето, започваш и да зацикляш в миналото.

— Някой седи ли тук? — разнесе се глас и Саймън вдигна очи.

Над него стоеше висок мъж с щръкнала черна коса, кадифено сако, върху което с лъскав конец беше избродиран герб, и поне дузина пръстени. В чертите му имаше нещо странно…

— Какво? Аз… ъъъ… не — отвърна Саймън, чудейки се колко ли непознати ще го заговорят днес. — Седни, ако искаш.

Мъжът погледна надолу и направи физиономия.

— Забелязвам, че доста гълъби са се изходили върху тези стъпала — отбеляза той. — Ще остана прав, стига да не е прекалено грубо.

Саймън поклати безмълвно глава.

— Казвам се Магнус. — Мъжът се усмихна, разкривайки ослепително бели зъби. — Магнус Бейн.

— Случайно да сме приятели, които отдавна са загубили връзка? — подхвърли Саймън. — Просто се чудя.

— Не. Никога не сме се разбирали особено добре. Познати, които са загубили връзка? Другари? Котката ми те харесваше.

Саймън потърка лицето си с две ръце.

— Мисля, че полудявам — отбеляза той, без да се обръща специално към някого.

— Е, тогава няма да имаш нищо против онова, което се каня да ти кажа. — Магнус наклони лекичко глава на една страна. — Изабел?

Едно момиче се появи от нищото. Може би най-красивото момиче, което Саймън беше виждал някога. Имаше дълга черна коса, разпиляна по сребристата й рокля, и го изпълваше с желание да пише блудкави песни за звездни нощи. И тя имаше татуировки, същите като на другото момиче — черни завъртулки, които покриваха ръцете и голите й крака.

— Здравей, Саймън.

Саймън зяпна. Това беше извън сферата на всичко, което някога си бе представял — че момиче, което изглеждаше по този начин, би могло да изрече името му така. Сякаш бе единственото име, което има значение. Умът му се задави и спря, като стара таратайка.

— Мгх? — каза той.

Магнус протегна дългопръста ръка и момичето сложи нещо в нея. Книга с бяла кожена подвързия и заглавие, щамповано със злато. Саймън не можеше да различи съвсем думите, но те бяха изписани с красив калиграфски почерк.

— Това — заяви Магнус — е книга с магии.

На подобно изявление като че ли нямаше какво да се отговори и Саймън не се и опита.

— Светът е пълен с магия — продължи Магнус, а очите му искряха. — Демони и ангели, върколаци и феи, и вампири. Някога ти също го знаеше. Притежаваше магия, но тя ти беше отнета. Идеята беше да изживееш остатъка от живота си без нея, без да си спомняш. Да забравиш хората, които обичаше, ако те знаят за съществуването на магия. Да прекараш живота си по обикновен начин. — Той завъртя книгата между дългите си пръсти и Саймън зърна заглавие на латински. Нещо в тази гледка изпрати прилив на енергия през тялото му. — А то си има и своите хубави страни, това, да бъдеш освободен от товара на величието. Защото ти беше велик. Беше дневен вампир, воин. Спасяваше животи и убиваше демони, а ангелска кръв бушуваше във вените ти като слънчева светлина. — Докато говореше, Магнус се усмихваше широко, мъничко маниакално. — И честно казано, струва ми се малко фашистко да ти отнемат всичко това.

Изабел отметна тъмната си коса. На шията й нещо проблясваше. Червен рубин. Саймън почувства същия прилив на енергия, по-силен от предишния път, сякаш тялото му копнееше за нещо, което умът му не можеше да си спомни.

— Фашистко? — повтори момичето.

— Да — отвърна Магнус. — Клеъри се роди специална. На Саймън то му беше натрапено. Той се приспособи. Защото светът не се дели на специални и обикновени. Всеки има потенциал да бъде изключителен. Докато притежаваш душа и свободна воля, можеш да бъдеш всичко, да направиш всичко, да избереш всичко. Саймън би трябвало да може да избира.

Саймън преглътна с пресъхнало гърло.

— Извинявай, но за какво говориш?

Магнус потупа с пръсти книгата в ръката си.

— Търсех начин да развалим магията, да те избавим от проклятието, което тегне върху теб — обясни той и Саймън едва не възрази, че върху него не тежи никакво проклятие, но си замълча. — Онова, което те накара да забравиш. А после получих просветление. Трябваше да го видя по-рано, но те винаги са били толкова стриктни по отношение на извисяванията. Толкова взискателни. И тогава Алек го спомена — те отчаяно се нуждаят от нови ловци на сенки. Понесоха такива загуби в Тъмната война, че ще бъде лесно. Толкова много хора ще гарантират за теб. Можеш да бъдеш ловец на сенки, Саймън. Като Изабел. С тази книга аз мога да помогна малко. Не мога да оправя всичко изцяло, нито да те превърна в това, което беше преди, но мога да те подготвя да бъдеш извисен, а когато станеш ловец на сенки, той няма да може и с пръст да те докосне. Ще имаш на своя страна закрилата на Клейва, а правилата относно това, да не ти казваме за света на сенките, е, те ще отпаднат.

Саймън погледна към Изабел. Беше малко като да погледнеш право в слънцето, но начинът, по който тя го съзерцаваше, го правеше по-лесно. Гледаше го така, сякаш й беше липсвал, макар Саймън да знаеше, че е невъзможно.

— Наистина ли съществува магия? — попита той. — Вампири и върколаци, и вълшебници…

— Магьосници — поправи го Магнус.

— И всичко това съществува?

— Да, то съществува — отвърна Изабел. Гласът й бе приятен, мъничко дрезгав и… познат. Изведнъж Саймън си спомни ухание на слънце и цветя и леко бакърен вкус в устата си. Видя пустинни пейзажи, ширнали се под демонско небе, и град с кули, които проблясваха, сякаш бяха направени от лед и стъкло. — Не е като в приказка, Саймън. Да бъдеш ловец на сенки, означава да бъдеш воин. Опасно е, но ако е правилното призвание за теб, е невероятно. Аз не бих искала да правя нищо друго.

— Ти решаваш, Саймън Люис — каза Магнус. — Остани в сегашното си съществуване, отиди в колеж, изучавай музика, ожени си. Изживей живота си. Или пък… можеш да водиш несигурен живот, пълен със сенки и опасности. Можеш да познаеш радостта от това, да четеш разкази за невероятни неща или пък би могъл сам да бъдеш част от тях. — Той се приведе към него, така че Саймън видя искриците в очите му и изведнъж осъзна защо му се бяха сторили странни. Бяха златнозелени и имаха котешки зеници. Изобщо не бяха човешки очи. — Изборът е твой.

 

 

Клеъри просто не можеше да повярва колко ги биваше върколаците в аранжирането на цветя. Старата глутница на Люк, оглавявана сега от Мая, беше предложила да се погрижи за украсата на земите около фермата, където щеше да се състои тържеството, както и на стария хамбар, където щеше да се проведе церемонията. Вълците бяха преобразили цялото място. Клеъри помнеше как си бе играла със Саймън в старата, скърцаща под краката им плевня, с напукана белеща се боя и неравни дъски на пода. Сега всичко беше хубаво рендосано и лакирано и помещението грееше с мекото сияние на старо дърво. Някой беше проявил и чувство за хумор — носещите греди бяха украсени с венци от диви лупини.

В големи дървени вази бяха красиво подредени папури, жълт енчец и лилии. Букетът на Клеъри също беше от диви цветя, макар да беше малко поувяхнал, след като тя го беше стискала в продължение на часове. Цялата церемония се бе сляла в неясно петно: обети, цветя, свещи, щастливото лице на майка й, грейналите очи на Люк. В крайна сметка Джослин се бе отказала от пищна сватбена рокля и бе предпочела простичка бяла рокличка; косата си бе вдигнала на нехаен кок, придържан от цветен молив. Люк, който беше много красив в гълъбовосивия си костюм, очевидно нямаше нищо против.

Сега гостите се разхождаха напред-назад. Неколцина върколаци сръчно прибираха редиците столове и нареждаха подаръците върху една дълга маса. Този на Клеъри — портрет на майка й и Люк, нарисуван от нея — висеше на стената. Рисуването му й бе доставило огромно удоволствие; прекрасно бе отново да държи четка и бои… да рисува, за да създаде не руни, а нещо красиво, което един ден щеше да достави удоволствие някому.

Джослин тъкмо прегръщаше Мая, която изглеждаше развеселена от нейния ентусиазъм. Бат бъбреше с Люк, който изглеждаше приятно замаян. Клеъри им се усмихна и излезе на пътечката пред хамбара.

Изкачила се високо в небето, луната огряваше езерото в края на имението и обливаше цялата ферма в меко сияние.

По всички дървета бяха окачени фенери, които се полюшваха на слабия ветрец. Около пътеките бяха поръсени ситни блещукащи кристалчета — един от приносите на Магнус, ала къде ли беше самият той? Клеъри не го беше зърнала сред гостите по време на церемонията, макар да бе видяла почти всички останали: Мая и Бат, Изабел в сребристата си рокля и Алек, изключително тържествен в тъмния си костюм, както и Джейс, който бунтарски бе захвърлил вратовръзката си, вероятно — в някой храст. Дори Робърт и Мерис бяха тук, подобаващо любезни; Клеъри нямаше представа какво става с връзката им и не искаше да пита когото и да било.

Тя се отправи към най-голямата от белите шатри, опънати наоколо — в нея беше разположена диджейската система на Бат и част от глутницата, както и неколцина други гости вече се бяха заели да разчистят място за танци. Масите бяха покрити с дълги бели покривки и върху тях — стари порцеланови съдове, взети от къщата и събирани от Люк в продължение на години из битпазарите в малките градчета наоколо. Те до един бяха различни, чашите всъщност бяха празни буркани от конфитюр, а цветната украса в центъра на масите се състоеше от сини астри и детелина, плуващи в най-различни глинени купи, и Клеъри си помисли, че това е най-красивата сватба, която бе виждала някога.

Върху една дълга маса бяха подредени чаши за шампанско; Джейс стоеше до нея и когато видя Клеъри, вдигна чаша шампанско и й намигна. Беше избрал небрежния стил — по-измачкан блейзър, разрешена коса и никаква вратовръзка; ранното лято вече бе успяло да позлати кожата му — беше толкова красив, че сърцето я болеше.

Стоеше до Изабел и Алек; Изабел изглеждаше поразително, вдигнала косата си в хлабав кок. Клеъри знаеше, че самата тя и за милион години не би успяла да постигне подобна елегантност и изобщо не я беше грижа. Изабел беше Изабел и Клеъри беше благодарна, че тя съществува и прави света мъничко по-пламенен с всяка от усмивките си. В този миг Изабел подсвирна, загледана в нещо в другия край на шатрата.

— Вижте само.

Клеъри погледна… и зяпна. Видя момиче, което изглеждаше на около деветнайсет години; то имаше свободно падаща кестенява коса и мило лице. Носеше малко старомодна зелена рокля и нефритена огърлица около шията си. Клеъри я беше виждала и преди, в Аликанте, да говори с Магнус на партито, организирано от Клейва на Площада на Ангела.

Сега момичето държеше за ръка много познат и много красив младеж с непокорна тъмна коса, висок и строен в елегантния си черен костюм и бяла риза, която подчертаваше лицето му с високи скули. Докато Клеъри ги гледаше, той се наведе, за да прошепне нещо в ухото на момичето, което се усмихна и цялото му лице грейна.

— Брат Закарая — каза Изабел. — Месеци от януари до декември в календара с най-сексапилните Мълчаливи братя. Какво прави тук?

— Има календар с най-сексапилните Мълчаливи братя? — попита Алек. — Къде го продават?

— Внимавай какви ги говориш — смушка го Изабел с лакът. — Магнус всеки миг ще се появи.

— Къде всъщност е Магнус? — поинтересува се Клеъри.

Изабел се усмихна в чашата си с шампанско.

— Трябва да свърши нещо.

Клеъри отново погледа към брат Закарая и момичето, но те се бяха изгубили в тълпата. Щеше й се да не бяха (нещо у момичето бе събудило интереса й), ала миг по-късно ръката на Джейс се обви около кръста й.

— Ела да танцуваме — каза той, оставяйки чашата си на масата.

Клеъри погледна към подиума. Бат бе заел мястото си на диджейския пулт, но все още нямаше музика. Някой беше сложил пиано в единия ъгъл и Катарина Лос, със сияйно синя кожа, подрънкваше на клавишите.

— Няма музика — каза Клеъри.

Джейс й се усмихна.

— Не ни и трябва.

— И това е знак за нас да се изнесем от тук. — Изабел улови Алек за лакътя и го повлече към тълпата. Джейс се ухили след нея.

— Изабел се изприщва от всеки намек за сантименталност — отбеляза Клеъри. — Обаче сериозно говорех. Не можем да танцуваме без музика. Всички ще ни зяпат…

— Тогава да отидем някъде, където няма да могат да ни виждат — отвърна Джейс и я поведе далеч от шатрата. Настъпила бе онази част от деня, която Джослин наричаше „синия час“ — всичко тънеше в здрач, бялата шатра приличаше на звезда и всяко стръкче от меката трева блещукаше като сребро.

Джейс я привлече към себе си и се притисна до нея; ръцете му се обвиха около кръста й, устните му докосваха тила й.

— Бихме могли да влезем в къщата — предложи той. — Там има спални.

Клеъри се обърна в ръцете му и здравата го смушка в гърдите.

— Това е сватбата на майка ми. Няма да правим секс. Изобщо.

— Обаче „изобщо“ е любимият ми начин да правя секс.

— Къщата е пълна с вампири — жизнерадостно заяви Клеъри. — Бяха поканени и пристигнаха снощи. Чакат слънцето да залезе.

— Люк е поканил вампири?

— Мая го направи. Жест на добра воля. Опитват се да се погаждат.

— Несъмнено вампирите няма да ни се натрапват.

— Така си мислиш ти. — И Клеъри го дръпна встрани от пътеката, отвеждаща в къщата, в една малка горичка. Тук всичко тънеше в сянка и бяха скрити от чужди погледи; под краката им имаше утъпкана пръст и корени, а около дънерите на дърветата беше нацъфтяла планинска мента и цветчетата й грееха като малки бели звезди.

Клеъри се облегна на едно дърво и притегли Джейс към себе си; той се приведе към нея, сложил длани от двете страни на раменете й и тя се отпусна в клетката на ръцете му. Пръстите й погладиха мекия плат на сакото му.

— Обичам те — каза тя.

— Джейс сведе очи към нея.

— Мисля, че разбирам какво имаше предвид Мадам Доротея. Когато ми каза, че ще се влюбя в погрешното момиче.

Клеъри отвори широко очи. Зачуди се дали не беше на път да бъде зарязана. Ако беше така, определено щеше да каже едно-две неща на Джейс за умението му да избира подходящия момент… след като го удавеше в езерото.

Той си пое дълбоко дъх.

— Караш ме да си задавам въпроси за себе си. Възпитаха ме да вярвам, че трябва да бъда съвършен. Съвършен воин, съвършен син. Дори когато отидох да живея при семейство Лайтууд, мислех, че трябва да бъда съвършен, защото иначе те ще ме отпратят. Не мислех, че любовта носи със себе си и прошка. А после се появи ти и разби на парчета всичко, в което бях вярвал, и аз започнах да виждам всичко по различен начин. Ти притежаваше… толкова много обич и прошка, толкова много вяра. И аз започнах да мисля, че може би съм достоен за тази вяра. Че не е нужно да бъда съвършен; трябваше само да се опитвам и това бе достатъчно. — Клепачите му се снижиха; Клеъри виждаше пулса на слепоочието му, усещаше напрежението у него. — Затова мисля, че си погрешното момиче за онзи Джейс, който бях някога, но не и за този Джейс, който съм сега, този, в когото се превърнах благодарение на теб. И който, между другото, далеч превъзхожда стария Джейс. Направи ме по-добър и дори да ме напуснеш, това ще ми остане. — Той замълча. — Не че искам да ме напуснеш — побърза да добави и сведе глава към нейната, така че челата им се докоснаха. — Кажи нещо, Клеъри.

Дланите му почиваха върху раменете й, топли до хладната й кожа; усещаше, че е започнал да трепери. Очите му бяха златни дори в синкавия полумрак. Клеъри си спомни, че някога те й се бяха стрували сурови и дистанцирани, дори плашещи, преди да осъзнае, че онова, което вижда, е просто броня, грижливо поддържана в продължение на седемнайсет години. Седемнайсет години, в които той бе защитавал сърцето си.

— Трепериш — каза тя, а в гласа й имаше учудване.

— Ти ме караш да треперя. — Дъхът му опари бузата й; дланите му се плъзнаха по голите й ръце. — Всеки път… всеки път…

— Искаш ли да ти кажа един скучен научен факт? — прошепна тя. — Обзалагам се, че не си го научил в час по нефилимска история.

— Ако се опитваш да смениш темата, за да не говоря за чувствата си, определено не го правиш по най-деликатния начин. — Джейс докосна лицето й. — Знам, че държа речи. Няма нищо. Не е нужно и ти да правиш същото в отговор. Просто ми кажи, че ме обичаш.

— Не се опитвам да сменя темата. — Клеъри вдигна ръка и размърда пръсти. — В човешкото тяло има сто милиарда клетки. И всяка една от клетките в моето тяло те обича. Клетките ни умират и се раждат нови, и новите ми клетки те обичат повече от старите, и затова с всеки ден те обичам повече от предишния. Това е научен факт. А когато умра и изгорят тялото ми, и аз се превърна в прах, който ще стане част от въздуха и земята, и дърветата, и звездите, всеки, който вдъхне този въздух или зърне цветята, поникнали от земята, или пък вдигне очи към звездите, ще си спомни за теб и ще те обича, защото любовта ми към теб е толкова силна. — Тя се усмихна. — Е, как ти се стори тази реч?

Джейс просто я гледаше, останал без думи за първи път в живота си. Преди да успее да отговори, Клеъри се повдигна на пръсти и го целуна… целомъдрено докосване на устни до устни в началото, ала то бързо се задълбочи и много скоро устните му разтвориха нейните, езикът му се плъзна в устата й и тя усети вкуса му — сладостта на Джейс, примесена с тръпката на шампанско. Ръцете му трескаво галеха гърба й, проследяваха издатинките на гръбнака й, копринените презрамки на роклята й, голите й лопатки, притискайки я към него. Клеъри пъхна ръце под сакото му, чудейки се дали все пак не трябваше да отидат в къщата, въпреки че беше пълна с вампири…

— Интересно — каза някой развеселено и Клеъри бързо се отдръпна от Джейс.

Между две дървета стоеше Магнус, високата му фигура — обляна в лунна светлина; този път се беше въздържал от каквато и да било ексцентричност в облеклото и носеше съвършено ушит черен костюм, който приличаше на мастилено петно на фона на притъмняващото небе.

— Интересно? — повтори Джейс. — Магнус, какво правиш тук? — Дойдох да ви повикам. Трябва да видите нещо.

Джейс затвори очи, сякаш се молеше за търпение.

— ЗАЕТИ СМЕ.

— Очевидно. Знаеш ли, казват, че животът е кратък, но не е чак толкова кратък. Може да бъде и доста дълъг, а на вас ви предстои да прекарате целия си живот заедно, така че определено ви съветвам да дойдете с мен, защото, ако не го сторите, ще съжалявате.

Клеъри се откъсна от дървото, все така с ръка в тази на Джейс.

— Окей.

— Окей? — повтори Джейс, тръгвайки след нея. — Сериозно?

— Имам доверие на Магнус — каза Клеъри. — Ако е важно, значи, е важно.

— А ако не е, ще го удавя в езерото — заяви Джейс, изричайки на глас онова, което Клеъри си бе помислила по-рано. Тя скри широката си усмивка в мрака.

 

 

Алек стоеше в края на шатрата и гледаше танцуващите. Слънцето вече се бе спуснало толкова ниско, че представляваше просто червена ивица, обагрила далечното небе, така че вампирите бяха излезли от къщата, за да се присъединят към партито. За техните вкусове беше помислено по много дискретен начин и те се разхождаха сред останалите гости, стиснали тънки метални чаши, които бяха взели от масата с шампанско и чиито непрозрачни стени криеха съдържанието им.

Лили, която оглавяваше вампирския клан в Ню Йорк, седеше на пианото и пръстите й изпълваха помещението със звуците на джаз. Над музиката в ухото на Алек се разнесе глас:

— Според мен церемонията беше очарователна.

Алек се обърна и видя баща си, пръстите на тежката му ръка — обвити около крехка чаша за шампанско, погледът му — зареян към тълпата гости. Робърт беше едър, широкоплещест мъж, който определено не бе създаден за официално облекло — в него приличаше на израснал прекалено бързо ученик, напъхан в костюма от някой изнервен родител.

Здрасти — каза Алек. Виждаше майка си да говори с Джослин в другия край на стаята. В косата й имаше повече сиви кичури, отколкото Алек си спомняше; изглеждаше елегантна, както винаги. — Хубаво бе от твоя страна, че дойде — добави той неохотно.

И двамата му родители бяха почти болезнено благодарни, че той и Изабел се бяха върнали при тях след края на Тъмната война… прекалено благодарни, за да бъдат ядосани и да им се карат. Прекалено благодарни, за да може Алек да им каже кой знае какво за Магнус. Когато майка му се прибра в Ню Йорк, той си събра остатъка от вещите от Института и се нанесе в апартамента в Бруклин. Все още ходеше в Института почти всеки ден, все още често виждаше майка си, но Робърт бе останал в Аликанте и Алек не бе направил никакъв опит да се свърже с него.

Че се стараеш да бъдеш любезен с мама, и всичко останало… наистина е хубаво от твоя страна.

Алек видя как баща му потръпна. Беше се опитал да бъде учтив, ала то никога не му се бе удавало особено. Винаги се получаваше като лъжа.

— Не се преструваме на любезни — каза Робърт. — Аз все още обичам майка ти; все още ни е грижа един за друг. Просто… не можем да бъдем женени. Трябваше да сложим край по-рано. Мислехме, че постъпваме правилно. Имахме добри намерения.

— Пътят към ада — отвърна Алек кратко и сведе поглед към чашата си.

— Понякога — рече Робърт, — избираш с кого искаш да бъдеш, когато си твърде млад, но след време се променяш, а те не се променят заедно с теб.

Алек си пое бавно дъх; във вените му изведнъж закипя ярост.

— Ако това беше по адрес на нас с Магнус, спести ми го. Изгуби правото си на каквото и да било влияние над мен и моите връзки, когато даде да се разбере, че що се отнася до теб, един хомосексуален ловец на сенки не е никакъв ловец на сенки. — Алек остави чашата си върху близката тонколона. — Не ме интересува…

— Алек. — Нещо в гласа на баща му го накара да се обърне; не звучеше ядосан, просто… прекършен. — Направих, наговорих… непростими неща. Знам го. Ала винаги съм се гордял с теб. Гордея се и сега.

— Не ти вярвам.

— Когато бях на твоята възраст, по-млад, имах парабатай — каза Робърт.

— Да, Майкъл Уейланд. — Алек не го беше грижа, че тонът му е рязък, не го бе грижа и за изражението на баща му. — Знам. Затова си приел Джейс в семейството ни. Винаги съм си мислил, че двамата не може да сте били особено близки. Не изглеждаше, като да ти липсва много или пък да те интересува, че е мъртъв.

— Не вярвах, че наистина е мъртъв. Знам, че сигурно ти е трудно да си го представиш; връзката ни беше разкъсана, когато Клейвът го осъди на изгнание, но още преди това бяхме започнали да се отчуждаваме. Имаше обаче време, когато бяхме близки, най-добри приятели. Време, когато той ми каза, че ме обича.

Нещо в начина, по който баща му го изрече, накара Алек да се сепне.

— Майкъл Уейланд е бил влюбен в теб?

— Аз… не се отнесох добре с него — продължи Робърт. — Казах му никога вече да не изрича тези думи пред мен. Страхувах се и го оставих сам с мислите и чувствата, и страховете му, и след това никога вече не бяхме така близки, както преди. Приех Джейс в семейството ни донякъде и за да изкупя поне малко вината си за онова, което сторих. Ала знам, че никога няма да я изкупя. — Той погледна Алек и сините му очи бяха сигурни. — Мислиш, че се срамувам от теб, но всъщност се срамувам от себе си. Когато те погледна, сякаш виждам отразена собствената си жестокост към някой, който с нищо не я е заслужил. В децата си отново откриваме своето Аз, което би могло да стане много по-добро от нас самите. Алек, ти си далеч по-добър мъж, отколкото аз някога съм бил или ще бъда.

Алек стоеше като вкаменен. Не беше забравил видението от демонското царство, в което баща му казваше на всички колко е храбър, какъв прекрасен ловец на сенки и воин е, но никога не си бе представял да чуе от баща си, че е добър човек.

И някак си то означаваше много, много повече.

Робърт го гледаше, а около устата и очите му бяха легнали бръчки на напрежение. Алек неволно се запита дали беше казвал за Майкъл на някой друг и какво ли му бе струвало да го направи сега.

Той докосна леко рамото на баща си, за първи път от месеци го докосваше доброволно, а после отпусна ръка.

— Благодаря ти — рече той. — Задето ми каза истината.

Не беше прошка, не съвсем, ала беше някакво начало.

 

 

Тревата беше влажна от настъпващата нощ. Клеъри усещаше как студът се просмуква през сандалите й, докато отиваше към шатрата заедно с Джейс и Магнус. Виждаше как подреждат редици с маси, как проблясват порцелан и стъкло. Всички бяха помогнали с нещо, дори хора, които тя винаги бе смятала за почти недостъпни в своята сдържаност — Кадир, Джия, Мерис.

Откъм шатрата долиташе музика. Бат се размотаваше край диджейската си система, ала някой свиреше джаз на пианото. Клеъри видя Алек, погълнат от разговор с баща си, а после тълпата се раздели и тя зърна цял куп познати лица — Мая и Ейлийн си бъбреха, а Изабел стоеше до Саймън, който имаше неловък вид…

Саймън.

Клеъри се закова на място. Сърцето й прескочи един удар, после още един; беше й студено и горещо едновременно, сякаш всеки миг щеше да припадне. Не можеше да е Саймън; трябва да беше някой друг. Някое друго слабовато момче с непокорна кестенява коса и очила, ала то носеше същата избеляла риза, с която Клеъри го бе видяла тази сутрин, а косата му все още беше прекалено дълга и му влизаше в очите, и й се усмихваше малко несигурно през тълпата, и наистина беше Саймън, беше Саймън, беше Саймън.

Клеъри не помнеше кога се е затичала, но изведнъж усети ръката на Магнус върху рамото си, желязна хватка, която я задържа на място.

— Бъди внимателна. Той не си спомня всичко. Можах да му върна само някои спомени, не кой знае колко. Останалото ще трябва да почака, но, Клеъри… помни, че той не си спомня. Не очаквай всичко.

Трябва да беше кимнала, защото той я пусна и ето че тя тичаше с всичка сила през поляната, влетя в шатрата и се хвърли на врата на Саймън толкова устремно, че той се олюля и едва не падна. Той вече не притежава вампирска сила; карай полека, карай полека, шепнеше умът й, ала останалата част от тялото й не искаше да слуша. Беше обвила ръце около него и го прегръщаше, и ридаеше, заровила лице в палтото му.

Даваше си сметка, че Изабел, Джейс и Мая стоят край тях и че майка й се приближава забързано. Отдръпна се от Саймън само толкова, колкото да вдигне очи към лицето му. А това несъмнено беше той. Толкова отблизо можеше да види луничките върху лявата му скула, мъничкия белег на устната му, получен в един футболен мач в осми клас.

— Саймън — прошепна Клеъри, а после: — Ти… познаваш ли ме? Знаеш ли коя съм?

Той побутна очилата си нагоре. Ръката му трепереше лекичко.

— Аз… — Саймън се огледа наоколо. — Прилича на семейно събиране, където не познавам почти никого, ала всички ме познават. Малко съм…

— Зашеметен? — попита Клеъри, опитвайки се да скрие звънналото дълбоко в гърдите й разочарование, че не я бе разпознал. — Няма нищо, ако не си спомняш за мен. Има време.

Той сведе поглед към нея. В изражението му имаше несигурност и надежда, и мъничко замаяност, сякаш току-що се беше събудил от сън и не бе съвсем сигурен къде се намира. А след това по лицето му се разля усмивка.

— Не си спомням всичко. Още не. Ала си спомням теб. — Той вдигна ръката й и докосна златния пръстен на показалеца й, елфическия метал — топъл под допира му. — Клеъри. Ти си Клеъри. Моята най-добра приятелка.

 

 

Алек се изкачваше по хълма към Магнус, който стоеше на пътеката, отвеждаща в шатрата. Беше се облегнал на едно дърво и Алек се присъедини към него, за да погледа как Саймън, с объркания вид на новоизлюпено пате, беше наобиколен от цял куп приятели: Джейс и Мая, и Люк, и дори Джослин, плачеща от щастие, докато го прегръщаше, така че гримът й се размаза. Само Изабел стоеше встрани от групичката, сключила ръце пред себе си, с почти безизразно лице.

— Човек почти би могъл да си помисли, че не я интересува — каза Алек, докато Магнус протягаше ръка, за да оправи вратовръзката му. Именно Магнус му беше помогнал да избере костюма, с който беше облечен, и страшно се гордееше, че беше на ситно синьо райе, което подчертаваше очите му. — Ала съм сигурен, че не е така.

— Прав си — отвърна Магнус. — Твърде много я интересува; ето защо стои настрани.

— Бих те попитал какво си направил, но не съм сигурен, че искам да знам. — Алек се облегна на Магнус, черпейки сигурност от солидната топлина на тялото зад него. Магнус подпря брадичка на рамото и за миг двамата останаха така, неподвижни, загледани в шатрата и разиграващата се там сцена на щастлив хаос. Магнус подпря брадичка на рамото му и за миг двамата останаха така — неподвижни, загледани в шатрата и разиграващата се там сцена на щастлив хаос. — Беше мило от твоя страна.

— Всички правим избора, който се налага — каза Магнус в ухото му. — И се надяваме да няма последици, или поне не твърде сериозни.

— Мислиш ли, че баща ти ще се ядоса? — попита Алек и Магнус се разсмя сухо.

— Има си далеч по-важни неща от мен, с които да се занимава. Ами ти? Видях те да говориш с Робърт.

Алек усети как тялото на Магнус се напрегна, докато той му предаваше разговора с баща си.

— Знаеш ли, никога не бих предположил нещо такова — отбеляза Магнус, когато Алек приключи. — А аз познавах Майкъл Уейланд. — Алек почувства как той свива рамене. — Е, още едно доказателство, че „сърцето си остава завинаги неопитно“^[2] и така нататък.

— Как мислиш? Трябва ли да му простя?

— Мисля, че онова, което ти е казал, е обяснение, но не и извинение за начина, по който е постъпил. Ако му простиш, направи го заради себе си, не заради него. Загуба на време е да се ядосваш, когато си един от най-любящите хора, които съм срещал някога.

— И ти ли ми прости по тази причина? Заради мен или заради себе си? — Въпросът на Алек не беше сърдит, просто любопитен.

— Простих ти, защото те обичам и мразя да съм без теб. Аз го мразя, котката ми го мрази. И защото Катарина ме убеди, че постъпвам глупаво.

— Ммм. Тя ми харесва.

Магнус обви ръце около Алек и сложи длани върху гърдите му, сякаш искаше да почувства ударите на сърцето му.

— А ти прощаваш на мен. Задето не мога да ти дам безсмъртие, нито да сложа край на своето.

— Няма нищо за прощаване. Не искам да живея вечно. — Алек сложи ръка върху тази на Магнус и сплете пръсти с неговите. — Може и да не разполагаме с чак толкова време. Аз ще остарея и ще умра. Но ти обещавам, че дотогава няма да те напусна. Това е единственото обещание, което мога да ти дам.

— Мнозина ловци на сенки никога не остаряват — каза Магнус. Алек усещаше туптенето на пулса му. Странно бе Магнус да е такъв, без думите, които обикновено намираше с такава лекота.

Алек се обърна в прегръдката му, така че сега двамата бяха с лице един към друг, попивайки всички подробности, които никога не му омръзваха: острите черти на лицето му, златнозелените му очи, устата, която винаги изглеждаше така, сякаш всеки миг се кани да се усмихне, макар в момента да имаше разтревожен вид.

Дори да бяха броени дни, бих искал да ги прекарам до последния с теб. Това означава ли нещо?

Да — отвърна Магнус. — Означава, че от днес нататък ще направим така, че всеки ден да си струва.

 

 

Танцуваха.

Лили свиреше нещо бавно и нежно на пианото и Клеъри се носеше между останалите гости, а ръцете на Джейс бяха обвити около нея. Беше точно от онези танци, които й харесваха — нищо прекалено сложно, трябваше просто да се държиш за партньора си и да се опиташ да не го препънеш.

Беше положила буза върху предницата на ризата му, платът — намачкан и мек под кожата й. Ръката му си играеше разсеяно с къдриците, измъкнали се от кока й; пръстите му проследяваха линията на тила й. Клеъри не можеше да не си спомни съня, който й се бе явил много отдавна и в който двамата с Джейс танцуваха в Залата на съглашението. Тогава той бе така дистанциран, нерядко — студен; сега, когато го погледнеше, понякога се изумяваше, че това е същият Джейс. „Този Джейс, в когото се превърнах благодарение на теб — беше казал. — И който, между другото, далеч превъзхожда стария Джейс.“

Ала не само той се бе променил; и тя не беше същата. Клеъри понечи да му го каже и в този миг някой я докосна по рамото. Обърна се и видя майка й да им се усмихва.

— Джейс — каза тя. — Може ли да те помоля за една услуга.

Джейс и Клеъри бяха спрели да танцуват; никой от тях не каза нищо. През последните шест месеца Джослин бе започнала да харесва Джейс повече, отколкото преди; Клеъри дори би се осмелила да заяви, че е започнала да се привързва към него, но все още невинаги беше във възторг от нефилимското гадже на дъщеря си.

— Лили се умори да свири, но на всички пианото толкова им харесва… а ти също свириш, нали? Клеъри ми е казвала колко си талантлив. Ще ни посвириш ли?

Джейс хвърли поглед на Клеъри, толкова бърз, че тя го видя само защото го познаваше достатъчно добре, за да го очаква. Ала Джейс имаше маниери, при това — превъзходни маниери… когато решеше да ги използва. Той дари Джослин с ангелска усмивка и се приближи до пианото. Миг по-късно в шатрата се разля класическа музика.

 

 

Теса Грей и момчето, което някога бе брат Закарая, седяха на най-отдалечената маса в ъгъла и гледаха как леките пръсти на Джейс Херондейл танцуват по клавишите на пианото. Не носеше вратовръзка и ризата му беше леко разкопчана, лицето му — етюд от съсредоточеност, докато се отдаваше на музиката със страст.

— Шопен — разпозна Теса музиката с мека усмивка. — Чудя се… чудя се дали малката Ема Карстерс един ден ще свири на цигулка.

— Внимавай. — В гласа на мъжа до нея се долавяше смях. — Тези неща не стават насила.

— Трудно е. — Тя се обърна към него със сериозно изражение. — Ще ми се да можеше да й разкажеш повече за връзката между вас двамата, та да не се чувства толкова сама.

Скръб подръпна крайчеца на деликатните му устни.

— Знаеш, че не мога. Още не. Намекнах й го. Само това можех да направя.

— Ние ще следим какво се случва с нея — каза Теса. — Винаги. Тя докосна почти с благоговение знаците върху бузите му, останали от времето, когато беше Мълчалив брат. — Спомням си думите ти, че тази война е история за родовете Блекторн и Карстерс и е невероятно да ги видим. Ала когато го сторя, сякаш зървам как миналото се разстила зад тях. Гледам Джейс Херондейл да свири на пианото и виждам призраците, които се надигат в музиката. А ти?

— Призраците са спомени и ние ги носим със себе си, защото онези, които обичаме, не напускат напълно този свят.

— Да — съгласи се Теса. — Просто ми се иска той да беше тук, за да види всичко това заедно с нас, да бъде с нас поне още веднъж.

Теса почувства твърдата коприна на черната му коса, когато той се наведе да целуне пръстите й за миг — изтънчен жест от отминало време. — Той е с нас, Теса. Вижда ни. Вярвам го. Чувствам го така, както някога знаех дали е щастлив, или ядосан, самотен или щастлив.

Теса докосна перлената гривна около китката си, а после лицето му, с нежни, пълни с обожание пръсти.

— Е, какъв е сега? — прошепна тя. — Щастлив, изпълнен с копнеж, тъжен или самотен? Не ми казвай, че е самотен. Защото ти несъмнено знаеш. Винаги си знаел.

— Той е щастлив, Теса. Изпълва го радост да ни вижда заедно така, както и аз винаги се радвах да ви видя заедно. — Той се усмихна с онази усмивка, която съдържаше цялата истина на света, и пръстите им се откъснаха, когато се облегна назад. Две фигури се приближаваха към масата им — висока червенокоса жена и момиче със зелени очи и същата червена коса.

— И като стана дума за миналото, мисля, че някой иска да си поговори с теб.

 

 

Клеъри гледаше развеселено Чърч, когато майка й се приближи до нея. Котаракът беше окичен с цял куп миниатюрни сребърни сватбени звънчета и сега, в пристъп на отмъстителна ярост, дъвчеше крака на пианото.

Мамо — подозрително каза Клеъри. — Какво си намислила?

— Майка й я помилва по косата, по лицето й се четеше обич.

— Искам да се запознаеш с някого — каза тя и улови ръката й. — Време е.

— Време? Време за какво?

Без да се съпротивлява особено, Клеъри се остави да я отведат до една маса с бяла покривка в ъгъла на шатрата. Там седеше момичето с кестенява коса, което бе видяла по-рано. То вдигна глава при появата на Клеъри, а брат Закарая се изправи от мястото си до нея, усмихна се меко на Клеъри и отиде да поговори с Магнус, който бе влязъл в шатрата, държейки Алек за ръка.

— Клеъри — каза Джослин. — Запознай се с Теса.

 

 

— Изабел.

Изабел, която се бе облегнала на пианото, унесена в музиката на Джейс (и тихите звуци от гризящия дървото Чърч), вдигна глава. Музиката й напомняше за детството й, за Джейс, прекарващ часове в музикалната стая, изпълващ Института с водопад от ноти.

Беше Саймън. В шатрата беше топло и той бе разкопчал дънковото си яке; бузите му — зачервени от горещина и смущение. Имаше нещо странно в това — един Саймън, който се изчервяваше, на когото му беше студено и топло, който израстваше… и се отдалечаваше от нея.

В тъмните му очи, когато се спряха върху нея, имаше любопитство; любопитство и мъничко разпознаване, ала то не беше пълно. Не беше начинът, по който я гледаше преди, изпълнен с копнеж и сладка болка, и усещането, че има някой, който я вижда — нея, Изабел; онази, Изабел, която тя показваше на света, и онази, която оставаше скрита в сенките, където малцина можеха да я видят.

Някога Саймън бе един от малцината. А сега беше… нещо Друго.

— Изабел — повтори той и Изабел усети как Джейс й хвърля любопитен поглед, докато ръцете му се носеха по клавишите на пианото. — Ще танцуваш ли с мен?

Тя въздъхна и кимна.

— Е, добре — каза и го остави да я отведе на дансинга. На токчета тя беше висока колкото него и очите им бяха на едно и също ниво. Зад очилата, неговите имаха все същия цвят на тъмно кафе.

— Казаха ми — започна той и се прокашля. — Или поне усещам, че двамата с теб…

— Недей — прекъсна го Изабел. — Не говори за това. Ако не си спомняш, не искам да го чуя.

Една от ръцете му почиваше върху рамото й, другата — на кръста й. Кожата му бе топла до нейната, не хладна, каквато Изабел си спомняше, излъчването му — така човешко, уязвимо.

— Само че аз искам да си спомня — каза той и Изабел се сети колко обичаше да спори; това поне не се беше променило. — Спомням си част от него… не е, като да не знам коя си, Изабел.

— Наричаше ме Изи. — Изведнъж тя се почувства ужасно уморена. — Изи, не Изабел.

Саймън се приведе към нея и тя почувства дъха му в косата си.

— Изи — каза той. — Спомням си как те целувам.

Тя потрепери.

— Не, не си спомняш.

— Да, спомням си. — Ръцете му се плъзнаха по гърба й, докосвайки онова местенце точно под лопатките, от което тя винаги потреперваше. — Минаха месеци — каза той с нисък глас. — И нищо не беше както трябва. Непрекъснато имах чувството, че нещо липсва. Сега знам, че е било това, всичко това, но също така и ти. През деня не си спомнях, ала нощем те сънувах, Изабел.

— Сънувал си ни?

— Само теб. Момичето с тъмни-тъмни очи. — Той докосна крайчеца на косата й с нежни пръсти. — Магнус твърди, че съм бил герой. И по лицето ти виждам, че когато ме погледнеш, ти търсиш него. Героя, когото си познавала и който е направил велики неща. Аз не помня как съм извършил всички онези неща. Не съм сигурен дали заради това вече не съм герой. Но бих искал да се опитам отново да стана онзи човек. Онзи, който те целува, защото го е заслужил. Стига да си достатъчно търпелива, за да ме оставиш да опитам.

Това бяха толкова саймъновски думи. Изабел вдигна очи към него и за първи път, когато в гърдите й лумна надежда, тя не се опита да я потуши.

— Може и да ти позволя — каза тя. — Да опиташ, имам предвид. Нищо не мога да обещая.

— Не бих и очаквал да го сториш. — Лицето му грейна и Изабел зърна сянката на спомен, пробягала в очите му. — Ти си истинска разбивачка на сърца, Изабел Лайтууд — заяви той. — Това поне не съм забравил.

 

 

— Теса е магьосница — обясни Джослин, — макар и много необикновена магьосница. Помниш ли как веднъж ти казах, че се притеснявах за магията, която всички ловци на сенки получават, когато се родят, и как да направя така, че тя да бъде сложена и върху теб? Защитната магия? И че брат Закарал и една магьосница ми помогнаха с церемонията? Това е магьосницата, за която ти говорех. Теса Грей.

— Каза ми, че именно от нея си взела идеята за името Фрей. — Клеъри се отпусна на мястото срещу Теса. — „Ф“ като Феърчайлд — добави тя, разгадавайки го сама. — А останалото — като Грей.

Теса се усмихна и лицето й грейна.

— За мен беше чест.

— Ти беше още бебе, няма как да го помниш — каза Джослин, ала Клеъри си помисли как Теса й се бе сторила позната първия път, когато се видяха, и се зачуди.

— Защо ми казваш едва сега? — попита Клеъри майка си, която стоеше до стола й и нервно въртеше новата си венчална халка около пръста. — Защо не по-рано?

— Бях я помолила да присъствам, когато ти каже, ако решеше да го стори. — Гласът на Теса беше напевен, мек и приятен, с едва доловим британски акцент. — А се боя, че задълго се бях откъснала от света на нефилимите. Спомените ми от него са сладки и горчиви, понякога повече горчиви, отколкото сладки.

Джослин целуна Клеъри по главата.

— Защо двете не си поговорите? — предложи тя и се отправи към Люк, който си бъбреше с Кадир.

Клеъри погледна към Теса, която й се усмихваше, и каза:

— Ти си магьосница, но си приятелка с един Мълчалив брат. Повече от приятелка… не е ли малко странно?

Теса облегна лакти върху масата. Около лявата й китка проблясваше перлена гривна и тя я докосна разсеяно, сякаш по навик.

— Нищо в живота ми не е обикновено, но пък това може да се каже и за теб, нали? — Очите й искряха. — Джейс Херондейл свири прекрасно.

— И много добре го знае.

— Съвсем в стила на един Херондейл — засмя се Теса. — Знаеш ли, Клеъри, съвсем скоро научих, че Джейс е решил да бъде Херондейл, а не Лайтууд. Два достойни рода, които познавам добре, макар съдбата ми винаги да е била свързана най-вече с рода Херондейл. — Тя погледна към Джейс и в изражението й се появи особена тъга. — Има семейства — Блекторн, Херондейл, Карстерс — към които винаги съм изпитвала особена привързаност. Гледах какво се случва с тях от разстояние, макар да се научих да не се намесвам. Това е една от причините да се оттегля в Спираловидния лабиринт след Въстанието. Той е така далеч от света, така добре скрит и аз си помислих, че там бих могла да намеря покой от знанието за онова, което бе сполетяло рода Херондейл. А после, след края на Войната на смъртните, попитах Магнус дали би трябвало да потърся Джейс, да говоря с него за миналото на семейството му, но той ми каза да му дам време. Каза, че познанието за миналото е тежък товар. И така аз отново се прибрах в Лабиринта. — Тя преглътна. — Това бе мрачна година — за ловците на сенки, за долноземците, за всички нас. Толкова много загуби и скръб. Дори в Лабиринта до нас достигаха слухове, а след това и Помрачените, и аз реших, че най-доброто, което бих могла да сторя, е да открия лек, ала такъв нямаше. Ще ми се да бяхме успели. Само че невинаги съществува лек. — При тези думи тя погледна към Закарая, а в очите й имаше светлина. — Но понякога стават чудеса. Закарая ми разказа как отново е станал смъртен. Каза, че било „една история за родовете Лайтууд, Херондейл и Феърчайлд“. — Тя отново погледна към Закарал, който бе зает да гали Чърч. Котаракът се беше покатерил върху масата с шампанско и щастливо събаряше чаши. Погледът й беше смесица от раздразнение и обич. — Нямаш представа какво означава това за мен, колко съм благодарна за това, което направихте за моя… за Закарал, за стореното от всички вас.

— Заслугата е на Джейс, повече отколкото на всеки друг. Беше… Закарал наистина ли току-що гушна Чърч? — Клеъри зяпна изумено. Закарал държеше котарака, който се бе отпуснал блажено, обвил опашка около ръката на някогашния Мълчалив брат. — Този котарак мрази всички!

Теса се усмихна лекичко.

— Не бих казала чак всички.

— Значи, той… Закарал сега е смъртен? — попита Клеъри. — Просто… обикновен ловец на сенки?

— Да — отвърна Теса. — Двамата се познаваме много отдавна. Имахме уговорка да се срещаме всяка година в началото на януари. Този път, когато се появи, за мое огромно изумление, той беше смъртен.

— И ти не си имала представа, преди да го видиш? Аз бих го убила.

Теса се усмихна широко.

— Е, това би обезсмислило всичко. А и мисля, че не е бил сигурен как ще го посрещна като смъртен, след като самата аз съм безсмъртна. — Изражението й напомняше на Клеъри за Магнус, тези очи, видели да минават толкова години, насред едно така младо лице, й навяха мисли за скръб, прекалено дълбока и прекалено вкаменяваща, за да може да бъде разбрана от онези, които познаваха единствено краткия човешки живот. — Той ще остарее и ще умре, а аз ще си остана такава, каквато съм. Но той е живял дълго, по-дълго от повечето хора, и ме разбира. Нито той, нито аз сме на годините, на които изглеждаме. И се обичаме. Това е най-важното.

Теса затвори очи и за миг изглеждаше така, сякаш се бе отдала на музиката, заливаща я като вода.

— Имам нещо за теб — каза тя, когато отново отвори очи… сиви, с цвят на дъжд. — За двама ви — за теб и за Джейс. — Тя извади нещо от джоба си и го подаде на Клеъри. Беше малка сребърна халка — семеен пръстен, върху който проблясваха гравирани птици в полет. — Някога принадлежеше на Джеймс Херондейл. Истински пръстен на рода Херондейл, много, много стар. Ако Джейс реши, че иска да бъде Херондейл, той би трябвало да е негов.

Клеъри пое пръстена — ставаше на палеца й.

— Благодаря ти. Макар че и сама можеш да му го дадеш. Може би е настъпил моментът да говориш с него.

Теса поклати глава.

— Виж колко е щастлив. Сега той решава кой е и кой иска да бъде, и открива радост в това. Нека му дадем още мъничко време, в което да бъде щастлив по този начин, преди на плещите му да легне нов товар. — Теса взе нещо, което почиваше на стола до нея, и го подаде на Клеъри. Беше копие от Кодекса на ловците на сенки, подвързан в синьо кадифе. — За теб. Сигурна съм, че си имаш свое копие, ала това ми бе много скъпо. На корицата има надпис… виждаш ли? — Тя обърна книгата така, че Клеъри да види златните думи, отпечатани върху кадифето.

— Свободно служим, както и свободно любим^[3] — прочете Клеъри на глас, а после вдигна поглед към Теса. — Благодаря ти. Прекрасен е. Сигурна ли си, че можеш да се разделиш с него?

Теса се усмихна.

— Родът Феърчайлд също ми е скъп — каза тя, — твоята червена коса и упоритостта ти ми напомнят за хора, които някога обичах. Клеъри. — Тя се приведе през масата, така че нефритеният й медальон се люшна. — Изпитвам близост и с теб, която също е изгубила и брат, и баща. Знам, че са те преценявали и говорили за теб като дъщерята на Валънтайн Моргенстърн, а сега — като сестрата на Джонатан. Винаги ще има хора, които ще ти казват коя си, въз основа на името ти или кръвта във вените им. Не им позволявай да решават вместо теб. Реши го сама. — Теса погледна към Джейс, чиито пръсти все така танцуваха по клавишите. Светлината от свещите блещукаше като звезди в косата му и караше кожата му да сияе. — Тази свобода не е подарък, тя е рождено право. Надявам се с Джейс да я използвате.

— Звучиш толкова сериозно, Теса. Не я плаши. — Беше Закаран, който се бе приближил и стоеше зад стола на Теса.

— Не я плаша — разсмя се тя; беше отметнала глава назад и Клеъри се запита дали и тя изглежда по този начин, когато съзерцава Джейс. Надяваше се да е така. Това бе сигурен, щастлив поглед, поглед на човек, който е уверен в любовта, която дава и която получава. — Просто я съветвах.

— Звучи ужасяващо. — Странно бе как гласът на Закаран едновременно приличаше и се различаваше от телепатичния му глас, който Клеъри бе чувала в главата си… истинският имаше по-силен британски акцент от този на Теса. В него имаше и смях, когато протегна ръце и помогна на Теса да се изправи. — Боя се, че трябва да си вървим; очаква ни дълго пътуване.

— Къде отивате? — попита Клеъри, стиснала внимателно Кодекса в скута си.

— Лос Анджелис — отвърна Теса и Клеъри си спомни думите й, че семейство Блекторн бе едно от тези, към които проявявала особен интерес. На Клеъри й беше приятно да го чуе. Знаеше, че Ема и останалите живеят в Института заедно с чичото на Джулиън, ала мисълта да имат някой специален, който да бди над тях, като ангел хранител, й действаше успокоително.

— Радвам се, че се запознахме — каза Клеъри. — Благодаря ти. За всичко.

Теса се усмихна лъчезарно и потъна в тълпата с думите, че отива да се сбогува с Джослин. Закарая взе палтото си и нейния шал, под любопитния поглед на Клеъри.

— Спомням си какво ми каза веднъж — рече тя. — Че си обичал двама души повече от всичко на света. Теса ли беше едната от тях?

— Теса е едната от тях — отвърна той дружелюбно и си облече палтото. — Никога не съм преставал да я обичам, нито нея, нито моя парабатай; любовта не си отива, когато някой умре.

— Твоя парабатай? Изгубил си своя парабатай? — Клеъри почувства болка за него; знаеше какво означава това за един нефилим.

— Не и от сърцето си, защото не съм забравил — отвърна той и в гласа му Клеъри долови шепота на вековна тъга, и си го спомни в Града на тишината един призрак от пергаментов дим. — Всички ние сме късчета от това, което си спомняме. Съхраняваме в себе си надеждите и страховете на онези, които ни обичат. Има ли обич и спомени, не може да има истинска загуба.

Клеъри си помисли за Макс и Аматис, за Рафаел и Джордан и дори за Джонатан, и почувства как очите й парят.

Закарая преметна шала на Теса около раменете си.

— Кажи на Джейс Херондейл, че изпълнението му на Концерт №2 на Шопен е прекрасно.

И с тези думи той потъна в тълпата след Теса. Клеъри се загледа подире му, стиснала пръстена и Кодекса.

— Някой да е виждал Чърч? — разнесе се глас в ухото й. Беше Изабел, обвила пръсти около ръката на Саймън. Мая стоеше до тях и си играеше със златната шнола в къдравата си коса. — Смятам, че Закарая, чисто и просто, ни открадна котарака. Кълна се, че го видях да слага Чърч на задната седалка на една кола.

— Няма начин. — Джейс изникна до Клеъри; ръкавите му бяха навити до лактите, лицето му — зачервено от усилието да свири. — Чърч мрази всички.

— Не чак всички — промълви Клеъри с усмивка.

Саймън гледаше Джейс сякаш беше едновременно страшно интересен и мъничко смущаващ.

— Аз… ние… някога да съм те ухапал?

Джейс докосна белега на гърлото си.

— Не мога да повярвам, че си спомняш това.

— Ние… случайно да сме се търкаляли на дъното на една лодка?

— Да, ти ме ухапа и да, на мен мъничко ми хареса и да, хайде да не говорим повече за това — каза Джейс. — Вече не си вампир. Съсредоточи се.

За да бъдем справедливи, ти ухапа и Алек — обади се Изабел.

— Това пък кога е станало? — попита Мая с грейнало, развеселено лице.

Бат се приближи зад нея и без да каже и дума, взе шнолата от ръцете й и я пъхна в косата й. Закопча я сръчно, а после пръстите му се задържаха с нежност в косата й.

— Това, което се случва в демонските царства, си остава в демонските царства — заяви Джейс и погледна към Клеъри. — Какво ще кажеш за една разходка?

— Разходка или разходка? — попита Изабел. — Искам да кажа, вие ще…

— Мисля, че всички трябва да отидем при езерото. — Клеъри се изправи, с пръстена в едната ръка и Кодекса — в другата. — Там е толкова красиво. Особено нощем. Искам приятелите ми да го видят.

— Спомням си го — каза Саймън и й отправи усмивка, от която сърцето й сякаш запърха в гърдите. Селската къща бе мястото, където прекарваха всичките си лета — в ума й то бе неразривно свързано със Саймън. Това, че той си го спомняше, я накара да се почувства по-щастлива, отколкото тази сутрин си бе представяла, че може да бъде.

Тя пъхна ръка в ръката на Джейс и те се отправиха към изхода на шатрата; Изабел изтича да каже на брат си да доведе и Магнус. По-рано Клеъри искаше да бъде сама с Джейс; сега искаше да бъде с всички тях.

Обичаше Джейс толкова отдавна, както й се струваше; обичаше го така силно, че понякога бе имала чувството, че ще умре, защото то бе нещо, от което се нуждаеше, а не можеше да има. Ала тези дни бяха отминали и отчаянието бе отстъпило място на покой и тихо щастие. Сега, когато вече нямаше чувството, че всеки момент, прекаран с него, е изтръгнат от лапите на надвиснала катастрофа, сега, когато можеше да си представи цял един живот заедно с него, изпълнен със спокойни мигове и весели мигове, безгрижни мигове и мигове, преливащи от нежност, тя не искаше нищо друго, освен да отиде до езерото заедно с приятелите си и да отпразнува този ден.

Докато излизаха на пътеката, отвеждаща към езерото, Клеъри погледна назад. Видя Джослин и Люк да стоят до шатрата и да ги гледат. Видя как Люк й се усмихва, а майка й махва с ръка, преди да я отпусне и да улови ръката на своя съпруг. И с тях бе същото, помисли си Клеъри — години на раздяла и тъга и ето че сега най-сетне им предстоеше цял живот заедно. Мигове, изпълващи цял един живот. Тя помаха в отговор, а след това побърза да настигне приятелите си.

 

 

Облегнат на стената на хамбара, Магнус гледаше потъналите в разговор Клеъри и Теса, когато Катарина се приближи до него. В косата си бе втъкнала сини цветя, които подчертаваха сапфиреносинята й кожа. Магнус погледна към езерото от другата страна на овощната градина, проблясващо като вода в шепа.

— Изглеждаш разтревожен. — Катарина сложи дружески ръка на рамото му. — Какво има? По-рано те видях да целуваш нефилимското си момче, така че не ще да е това.

Магнус поклати глава.

— Не, с Алек всичко е наред.

— Видях те и да говориш с Теса. — Катарина изви глава, за да погледне в шатрата. — Странно е да бъде тук. Това ли те притеснява? Сблъсъкът между минало и бъдеще — несъмнено е някак особено.

— Може би — отвърна Магнус, макар да не мислеше, че е това. — Стари призраци, сенките на онова, което би могло да бъде. Макар че винаги съм харесвал Теса и момчетата й.

— Ама и синът й беше един — подхвърли Катарина.

— Също като дъщеря й. — Магнус се засмя, ала смехът му беше крехък, като клонки в мразовита зима. — Напоследък усещам миналото да тежи на плещите ми повече от обикновено, Катарина. Повтарянето на стари грешки. Чувам разни неща, ропот сред долноземците, слухове за надигаща се буря. Феите са горда раса, най-гордата от всички; няма да преглътнат да бъдат унизени от Клейва по този начин, без да си отмъстят.

— Те са горди, но и търпеливи — отвърна Катарина. — В състояние са да чакат много дълго, цели поколения, за да си отмъстят. Не бива да се боиш от това сега, след като сенките може и да не се струпат още дълги години.

Магнус не гледаше нея; вместо това очите му бяха приковани в шатрата, където Клеъри говореше с Теса; където Алек стоеше до Мая и Бат и се смееше; където Изабел и Саймън танцуваха под звуците на музиката, която Джейс свиреше на пианото, а сладостните ноти на Шопен му напомняха за друго време и звуците на една цигулка в коледен ден.

— А — досети се Катарина. — Безпокоиш се за тях; тревожиш се за сянката, спускаща се над онези, които обичаш.

— Над тях или над техните деца. — Алек се бе отделил от другите и изкачваше хълма, на който се издигаше хамбарът. Магнус го гледаше как приближава, тъмна сянка на фона на още по-тъмното небе.

— По-добре да обичаш и да се страхуваш, отколкото да не чувстваш нищо — каза Катарина и докосна ръката му. — Съжалявам за Рафаел, между другото. Така и нямах възможност да ти го кажа досега. Знам, че веднъж си му спасил живота.

— А след това той спаси моя — отвърна Магнус и вдигна очи, когато Алек стигна до тях, кимвайки любезно на Катарина.

— Магнус, отиваме при езерото — каза той. — Искаш ли да дойдеш?

— Защо? — попита Магнус.

Алек сви рамене.

— Клеъри казва, че било красиво. Така де, и преди съм го виждал, но тогава един огромен ангел се въздигаше от водата, а това доста отвлича вниманието. — Той протегна ръка. — Хайде. Всички отиваме.

Катарина се усмихна.

— Carpe diem^[4] — каза тя на Магнус. — Не си хаби времето с тревоги. — Тя повдигна крайчеца на роклята си и се отправи към дърветата, а стъпалата й бяха като сини цветя в тревата.

Магнус пое ръката на Алек.

 

 

Край езерото имаше светулки и мъничките им блещукащи светлинки огряваха нощта, докато те постилаха якета и одеяла, които Магнус измагьоса от нищото, както сам твърдеше, макар Клеъри да подозираше, че са били призовани от някой магазин за спално бельо.

Езерото приличаше на сребърна монета, отразяваща отрупаното с безброй звезди небе. Клеъри чуваше как Алек показва различните съзвездия на Магнус — Лъва, Лъка, Крилатия кон. Мая си бе свалила обувките и се разхождаше боса по брега. Бат я последва и Клеъри го видя как взема колебливо ръката й в своята.

Мая му позволи.

Саймън и Изабел се бяха привели един към друг и си шепнеха. От време на време Изабел избухваше в смях. Лицето й бе по-ведро, отколкото Клеъри го бе виждала от месеци насам.

Джейс седна на едно от одеялата и придърпа Клеъри със себе си. Краката му бяха от двете й страни; облегната в него, тя усещаше успокояващите удари на сърцето му до гърба си. Ръцете му се обвиха около нея и напипаха Кодекса в скута й.

— Какво е това? — попита той.

— Подарък, за мен. Има подарък и за теб — отвърна Клеъри и като улови ръката му, разтвори пръстите му един по един.

След това постави леко очукания сребърен пръстен върху дланта му.

— Пръстен на рода Херондейл? — Джейс звучеше объркано. — Откъде го…

— Принадлежал е на Джеймс Херондейл — каза Клеъри. — Нямам семейно дърво подръка, така че не знам какво точно означава това, но очевидно е бил един от твоите предци. Помня думите ти, че Железните сестри ще трябва да изработят нов пръстен, защото Стивън не ти е оставил такъв… ала ето че сега го получаваш.

Джейс го плъзна на безименния пръст на дясната си ръка.

— Всеки път — тихичко каза той. — Всеки път, когато мисля, че ми липсва нещо, ти ми го даваш.

Нямаше думи, затова и Клеъри не каза нищо; просто се обърна в обятията му и го целуна по бузата. Беше толкова красив под нощното небе, облян в звездна светлина, която грееше в косата и очите му, и в пръстена на Херондейл, проблясващ на пръста му и напомнящ за всичко, което се бе случило, и онова, което щеше да се случи.

„Всички ние сме късчета от това, което си спомняме. Съхраняваме в себе си надеждите и страховете на онези, които ни обичат. Има ли обич и спомени, не може да има истинска загуба.“

— Харесва ли ти името Херондейл? — попита Джейс.

— То е твоето име, така че го обожавам — отвърна Клеъри.

— Можеше да ми се падне и някое ужасно нефилимско име. Блъдстик. Рейвънхейвън^[5].

— Блъдстик не може да е истинско име!

— Е, възможно е да му е минала модата — призна Джейс. — Херондейл, от друга страна, е доста мелодично. Благозвучно, би могло да се каже дори. Само си помисли как би звучало „Клеъри Херондейл“.

— Господи, звучи ужасно.

— Е, всички трябва да правим жертви в името на любовта. — Джейс се усмихна широко и посегна да вземе Кодекса. — Стар е. Старо издание. — Той завъртя томчето в ръцете си. — Надписът отзад е на Милтън.

— Не съм се и съмнявала, че ще го знаеш — каза Клеъри с обич и отново се облегна на него, докато той прелистваше страниците на книгата. Магнус беше запалил огън, който гореше весело на брега и изпращаше искри към небето. Пламъците се отразяваха в аления медальон на Изабел, когато, увлечена в разговор със Саймън, тя се обърнеше към него; отразяваха се и в очите на Магнус и позлатяваха вълничките, които набраздяваха повърхността на езерото. Светлината им падна върху корицата на Кодекса, огрявайки думите, които Джейс четеше на Клеъри, гласът му — нежен като музика в искрящия мрак.

Свободно служим, както и свободно любим,

тъй като това е само в наша воля —

да любим или не — да паднем или устоим.