Касандра Клеър
Град на небесен огън (25)

22
Прахът на нашите бащи

Стресната от пронизващия вой на сирена, раздрал внезапно въздуха, Ема седна рязко в леглото и листовете се разпиляха по пода. Сърцето й биеше лудешки. През отворения прозорец на спалнята си виждаше как демонските кули пулсират в златно и червено. Цветовете на войната.

Тя се изправи и посегна към бойното си облекло, което висеше на една закачалка край леглото. Едва бе успяла да се напъха в него и тъкмо се навеждаше, за да завърже ботушите си, когато вратата се отвори рязко. Джулиън нахлу с такъв устрем, че успя да спре едва в средата на стаята, местейки поглед от листовете по пода към Ема.

— Ема… не чу ли речта?

— Бях задрямала.

Ема изстреля думите, докато пристягаше ремъците, които придържаха Кортана на гърба й, след което пъхна меча в ножницата.

— Градът е под атака — каза Джулиън. — Трябва да отидем в Залата на съглашението. Ще заключат там всички деца — това е най-сигурното място в града.

— Няма да отида — заяви Ема.

Джулиън я зяпна. Носеше дънки, якето на бойното си облекло и маратонки; в колана му беше втъкнат къс меч. Меките му кестеняви къдрици бяха разбъркани и несресани.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да се крия в Залата на съглашението. Искам да се бия.

Джулс зарови пръсти в разчорлената си коса.

— Ако ти се биеш, ще се бия и аз. А това означава, че няма кой да отнесе Тави в Залата на съглашението, нито кой да защитава Ливи, Тай и Дру.

— Ами Хелън и Ейлийн? — попита Ема. — Семейство Пенхалоу…

— Хелън ни чака. Всички от семейство Пенхалоу вече са в Гард, включително и Ейлийн. Вкъщи не е останал никой, освен нас и Хелън — отвърна Джулиън, протягайки ръка към Ема. — Хелън не може да защитава всички ни и едновременно с това да носи бебето; тя е сама. — Джулс я погледна и Ема видя страха в очите му, страха, който той така внимаваше да крие от по-малките си братя и сестри. — Ема, ти си най-добрият воин сред нас. Не си просто моя приятелка, а аз не съм просто техният по-голям брат. Аз съм техният баща или поне най-близкото до баща, с което разполагат. Те се нуждаят от мен, а аз имам нужда от теб. — Очите му с цвят на море бяха огромни насред бледото му лице; той изобщо не приличаше на чийто и да било баща. — Моля те, Ема.

Ема вдигна бавно ръка и улови неговата, преплитайки пръсти в неговите. Видя почти незабележимата му въздишка на облекчение и усети как гърдите й се стегнаха. Зад него, през отворената врата, можеха да ги зърнат: Тави и Дру, Ливия и Тиберий. Нейната отговорност.

— Да вървим — каза тя.

 

 

На върха на стълбището Джейс пусна ръката на Клеъри и тя се улови за парапета, мъчейки се да не кашля, макар да имаше чувството, че дробовете й се мъчат да се изтръгнат от гърдите й. Джейс я погледна — Какво не е наред? — но после изведнъж настръхна. Зад тях се чуваха тичащи стъпки. Помрачените бяха по петите им.

— Хайде — каза Джейс и отново се втурна да бяга.

Макар и с усилие, Клеъри се затича след него. Той като че ли знаеше точно къде отива и Клеъри предположи, че използва картата на техния Гард, която имаше в главата си, за да се добере до сърцето на крепостта.

Свърнаха в дълъг коридор и по средата му Джейс спря пред двукрила метална врата, върху която бяха вдълбани непознати руни. Клеъри би очаквала да се натъкнат на руни за смърт, нещо, говорещо за Ад и мрак, ала това бяха руни на скръб, оплакващи един унищожен свят. Чия ръка ги бе изваяла тук, зачуди се тя, в какъв ли изблик на безмерна мъка? И преди бе виждала руни на скръб. Ловците на сенки ги носеха, когато някой, когото обичаха, загине, макар руните изобщо да не уталожваха скръбта. Ала има разлика между това, да оплакваш един човек и да оплакваш цял свят.

Джейс наведе глава и я целуна по устните, бързо и страстно.

— Готова ли си?

Клеъри кимна и Джейс отвори вратата, пристъпвайки вътре. Тя го последва.

Озоваха се в помещение, голямо поне колкото Заседателната зала в техния Гард. Таванът се извисяваше високо над тях, ала вместо редици от пейки тук имаше гол мраморен под, ширнал се пред подиума в единия край на залата. Зад него имаше два масивни прозореца. И през двата струяха лъчите на залеза, макар единият да имаше цвят на злато, а другият — цвят на кръв.

Насред стаята, облян от кърваво златна светлина, бе коленичил Себастиан. Рисуваше руни по пода — кръг от тъмни, свързани символи. Осъзнала какво прави, Клеъри пристъпи към него… и отскочи назад с писък, когато пред нея се надигна огромна сива фигура.

Приличаше на гигантски плужек; единствената дупка в лъскавото му сиво тяло беше паст, пълна с неравни зъби. Клеъри го позна. Беше виждала същия демон в Аликанте, тътрещ хлъзгавото си тяло през купчина кръв, стъкло и захарна глазура. Демон Бегемот.

Тя посегна към камата си, ала Джейс вече се бе хвърлил напред с меч в ръка. Политна във въздуха и се приземи на гърба на чудовището, забивайки оръжието си дълбоко в безоката му глава. Клеъри отстъпи назад, когато Бегемотът започна да се мята конвулсивно, пръскайки пареща демонска кръв, а от гърлото му се надигна пронизителен вой. Вкопчен в гърба на демона и обливан от кръвта му, Джейс забиваше оръжието си все по-дълбоко и по-дълбоко, докато с един гъргорещ писък създанието се сгромоляса на земята. Стискайки го здраво с колене, Джейс остана на гърба му до последния момент, след което се претърколи и скочи на крака.

За миг се възцари тишина. Джейс се огледа наоколо, сякаш очакваше от сенките да изскочат още демони, ала в стаята нямаше никой друг освен Себастиан, който се бе изправил на крака и сега стоеше насред завършения кръг от руни.

Той вдигна ръце и бавно заръкопляска.

— Отлична работа. Справи се с демона просто великолепно. Обзалагам се, че татко би ти дал златна звезда. Но да не си губим времето с празни приказки. Несъмнено вече знаете къде се намираме, нали?

Очите на Джейс обходиха стаята и Клеъри проследи погледа му. Светлината зад прозорците бе отслабнала мъничко и сега тя по-ясно можеше да различи подиума. Върху него имаше два огромни… „трона“, като че ли беше единствената дума, с която можеха да бъдат описани. Бяха направени от слонова кост и злато и до тях водеха златни стъпала. Върху извитата облегалка за гърба на всеки от тях беше гравиран ключ.

— Бях мъртъв — проговори Себастиан, — и ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на Ада^[1] — Той описа широк жест по посока на двата стола и Клеъри изведнъж осъзна, че до левия трон стои някой — тъмен ловец на сенки в червено облекло. Жена, коленичила и сключила ръце пред себе си. — Това са ключовете, изработени като тронове и дадени ми от демоните, които властват над този свят, Лилит и Асмодей.

Тъмните му очи се спряха върху Клеъри и тя почувства погледа им като ледени пръсти, плъпнали по гръбнака й.

— Не знам защо ми показваш това. Какво очакваш? Възхищение? Няма да го получиш. Можеш да ме заплашваш колкото си искаш — знаеш, че не ме е грижа. Джейс не можеш да заплашваш — у него гори небесният огън и ти не можеш да го нараниш.

— Нима? Кой знае колко от небесния огън е останал във вените му след онази заря в пустинята? Онзи демон здравата те разтърси, нали, братко? Сигурен бях, че няма да си в състояние да се справиш напълно с мисълта, че си убил някого от собствената си раса.

— Ти ме принуди да извърша убийство — каза Джейс. — Не моята ръка държеше ножа, отнел живота на сестра Магдалена. А твоята.

— Щом така предпочиташ. — Усмивката на Себастиан бе ледена. — Ала има и други, които мога да заплаша. Аматис, изправи се и доведи Джослин.

Клеъри усети как остри късчета лед плъзнаха по вените й и се опита да надене на лицето си безизразна маска, докато коленичилата жена се изправяше. Действително беше Аматис, със сините си очи, които така смущаващо приличаха на тези на Люк. По устните й се разля усмивка.

— С удоволствие — заяви тя и излезе от стаята, а краят на дългото й червено палто се влачеше след нея.

Джейс пристъпи напред с нечленоразделно ръмжене… и спря на няколко крачки от Себастиан. Протегна ръце, ала те сякаш срещнаха невидима прозрачна стена.

Себастиан изсумтя.

— Сякаш ще допусна да се доближиш до мен с целия онзи огън, заключен в тялото ти. Веднъж ми беше предостатъчно.

— Значи, ти е ясно, че мога да те убия — каза Джейс и докато ги гледаше, застанали един срещу друг, Клеъри неволно си помисли колко много си приличат и едновременно с това — колко са различни… като лед и огън: Себастиан, изтъкан от бяло и черно, и Джейс, горящ в червено и златно. — Не можеш да се криеш тук до безкрай. Ще умреш от глад.

Себастиан направи бързо движение с пръсти, като Магнус, когато правеше магия, помисли си Клеъри, и в същия миг Джейс бе запратен назад — политна във въздуха и се блъсна в стената зад тях. Дъхът на Клеъри секна, когато се обърна рязко и го видя да се свлича на земята с кървава рана на главата.

Себастиан издаде звук на задоволство и отпусна ръка.

— Не се тревожи — подхвърли нехайно и отново погледна към Клеъри. — Нищо му няма. Засега. Освен ако не си променя решението за това, какво да го правя. Сигурен съм, че разбираш сега, когато видя на какво съм способен.

Клеъри не помръдваше. Знаеше колко е важно по лицето й да не се чете нищо, да не поглежда уплашено към Джейс, да не позволи Себастиан да види гнева или страха й. Дълбоко в сърцето си по-добре от всеки друг знаеше какво иска той; знаеше какво представлява и това бе най-силното й оръжие.

Е, може би второто по сила.

— Никога не съм се съмнявала в могъществото ти — каза тя, като нарочно не поглеждаше към Джейс, нарочно потискаше мисълта за това, колко е неподвижен и за плътната струя кръв, която се спускаше от едната страна на главата му. Нали знаеше, че рано или късно, ще стане точно така, че ще трябва да се изправи срещу Себастиан сама, без никого до себе си, дори Джейс.

— Могъщество — повтори той, сякаш думата беше обида. — Така ли го наричаш? Тук притежавам нещо повече от това, Клеъри. В тази крепост мога да оформя самата реалност. — Докато говореше, той бе започнал да крачи напред-назад в кръга, който беше нарисувал; сключил ръце зад гърба си, приличаше на професор, изнасящ лекция. — Съвсем тънки нишки свързват този свят с онзи, където сме родени. Пътят през царството на елфите е една от тези нишки. Тези прозорци са други. Прекрачи оттук — той посочи десния прозорец, през който Клеъри виждаше тъмносиньо привечерно небе, обсипано със звезди, — и ще се върнеш в Идрис. Ала не е толкова просто. — Той се загледа в звездите отвън. — Дойдох в този свят, защото беше място, където можех да се скрия. И тогава започнах да разбирам. Сигурен съм, че баща ни безброй пъти е изричал тези думи пред теб… — Себастиан говореше на Джейс, сякаш той можеше да го чуе, — че е по-добре да властваш в Ада, отколкото да слугуваш в Рая. А тук аз властвам. Имам своите тъмни воини и своите демони. Своята крепост и цитадела. И когато границите на този свят бъдат затворени, всичко тук ще бъде мое оръжие. Скали, мъртви дървета, самата земя ще се надигне в ръката ми и силата й ще бъде моя. И Великите демони, древните демони ще видят стореното от мен и ще ме възнаградят. Ще ме въздигнат в слава и аз ще властвам над бездната между световете и пространството между всички звезди.

— И той ще ги управлява с желязна тояга, и ще му дам зорницата — каза Клеъри, спомнила си думите на Алек в Залата на съглашението.

Себастиан се обърна към нея с грейнали очи.

— Да! Много добре! Вече разбираш. Мислех, че искам нашия свят; мислех, че искам да го удавя в кръв, ала сега жадувам повече. Искам наследството на името Моргенстърн.

— Искаш да бъдеш дяволът? — попита Клеъри, полуобъркана, полуужасена. — Искаш да властваш над Ада? — Тя разпери ръце. — Върви тогава. Никой от нас няма да те спре. Пусни ни да се приберем у дома, обещай, че ще оставиш нашия свят на мира, и можеш да имаш Ада.

— Уви — отвърна Себастиан. — Открих, че има нещо, което може би ме отличава от Луцифер. Не искам да властвам сам. — Той вдигна ръка и с изящен жест посочи двата внушителни трона на подиума. — Единият е за мен. Другият… другият е за теб.

 

 

Улиците на Аликанте криволичеха като морски течения; ако не следваше Хелън, която държеше магическа светлина в едната си ръка и арбалета в другата, Ема щеше да бъде безнадеждно изгубена.

Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта и улиците бяха тъмни. Джулиън носеше Тави, който беше обвил ръчички около врата му; Ема водеше Дру за ръка, а близнаците се държаха мълчаливо един за друг.

Дру не беше бърза и често се препъваше; няколко пъти падна и Ема трябваше да я издърпа на крака. Джулс й извика да внимава и Ема наистина се опитваше да бъде внимателна. Не разбираше как го прави Джулиън; как успява да държи Тави толкова внимателно и да му шепне нещо така успокояващо, че момченцето дори не плачеше. Дру хлипаше безмълвно; Ема избърса сълзите от бузите й, до като за четвърти път й помагаше да стане, говорейки нищо не значещи успокоителни думи, които бе чула от майка си веднъж, когато като съвсем малка беше паднала.

Никога не бе чувствала липсата на родителите си по-мъчително, отколкото в този миг; беше като нож, забит между ребрата й.

— Дру — започна тя и в този миг небето поаленя.

Демонските кули грееха с пурпурна светлина, непримесена със златото на предупреждението.

— Врагът е превзел стените на града — каза Хелън, вдигнала очи към Гард. Ема знаеше, че мисли за Ейлийн. На червената светлина от кулите бледата й коса имаше цвят на кръв. — Хайде… да побързаме.

Ема не беше сигурна, че изобщо биха могли да бързат повече; тя още по-здраво стисна китката на Дру и я затегли след себе си, мърморейки извинения, докато вървеше. Хванати за ръка, близнаците бяха по-бързи, даже когато се втурнаха по неравните стъпала, отвеждащи към Площада на Ангела, водени от Хелън.

Почти бяха стигнали най-горното стъпало, когато Джулиън изведнъж възкликна:

— Хелън, зад нас!

Ема се обърна рязко и видя елфически рицар в бели доспехи да се приближава към подножието на стъпалата. Носеше лък, направен от извит клон, и имаше дълга коса с цвят на дървесна кора.

За миг очите му срещнаха тези на Хелън. Изражението му се промени и Ема неволно се зачуди дали бе доловил елфическата кръв във вените й… а после Хелън вдигна дясната си ръка и стреля право в него.

Елфът се извърна рязко и стрелата се удари в стената зад гърба му. Насмешлива усмивка изви устните му и той скочи на първото стъпало, после на второто… и изпищя. Под ужасения поглед на Ема краката му се подкосиха; той падна и изрева, когато кожата му докосна ръба на стъпалото. Едва сега Ема забеляза, че ръбовете на стъпалата бяха покрити с тирбушони, гвоздеи и други парчета студеноковано желязо, вбити с чук в камъка. Елфическият воин политна назад и Хелън отново стреля. Стрелата прониза доспехите му и потъна дълбоко в гърдите му. Той се свлече безжизнено на земята.

— Направили са защита против феи — каза Ема, спомняйки си какво беше видяла, докато гледаше през прозореца в къщата на семейство Пенхалоу заедно с Тай и Хелън. — Цялото онова желязо. — Тя посочи една сграда наблизо, където, провесени от ръба на покрива, се полюшваха множество ножици. — Ето какво правеха стражите…

Изведнъж Дру писна. Друга фигура тичаше по улицата — отново елфически рицар, но този път жена, в бледозелени доспехи и щит от застъпващи се изваяни листа.

Ема извади един нож от колана си и го метна. Жената инстинктивно вдигна щита си, за да се предпази от оръжието… което прелетя над главата й и преряза въжето, което придържаше ножицата, висяща от покрива над нея. Ножицата падна с острието надолу и се заби между раменете на феята. Тя рухна на земята с писък, разтърсвана от конвулсии.

— Отлична работа, Ема — каза Хелън с корав глас. — Хайде, да вървим…

Тя извика, без да довърши думите си, видяла как трима Помрачени изскочиха от една странична уличка. Облечени бяха в червените дрехи, които Ема толкова често бе виждала в кошмарите си, придобили още по-кървав оттенък на светлината от демонските кули.

Децата бяха безмълвни като призраци. Хелън вдигна арбалета си и стрелата й полетя. Заби се в рамото на един от Помрачените и той бе запратен назад, като се препъваше, но въпреки това успя да се задържи на крака. Хелън трескаво сложи нова стрела в тетивата; Джулиън се мъчеше да извади оръжието си, без да изпуска Тави. Ема сложи ръка върху дръжката на Кортана…

Въртящ се пръстен от светлина профуча във въздуха и потъна в гърлото на първия Помрачен, оплисквайки с кръв стената зад него. Той посегна към врата си, веднъж, а после рухна. Още два пръстена долетяха един след друг и се врязаха в гърдите на останалите тъмни нефилими, които се свлякоха безмълвно на земята, а кръвта им бавно се разля, образувайки локвичка върху калдъръма.

Ема се обърна рязко и вдигна поглед. На най-горното стъпало стоеше някой — млад ловец на сенки с тъмна коса, стиснал в дясната си ръка проблясващ чакрам. В колана му бяха втъкнати още няколко. На светлината на демонските кули той сякаш грееше — висока, слаба фигура в тъмно бойно облекло на фона на още по-черната нощ, докато Залата на съглашението се издигаше като бледа луна зад него.

Брат Закарая? — ахна Хелън.

 

 

— Какво става? — дрезгаво попита Магнус.

Вече не беше в състояние да седне и лежеше на каменния под, подпрян на лакти. Люк стоеше, притиснал лице до прозореца амбразура. В раменете му беше стаено напрежение; не беше помръднал от мига, в който се бяха надигнали писъците и виковете.

— Светлина — каза той най-сетне. — От крепостта струи светлина… разпръсква мъглата и сега виждам платото отвън и Помрачените, които тичат наоколо. Ала не знам каква е причината.

Магнус се засмя тихичко и усети металически вкус в устата си.

— Е, хайде де. Кой смяташ, че би могъл да е?

Люк го погледна.

— Клейвът?

Клейвът? — повтори Магнус. — Неприятно ми е да ти го съобщя, но тях не ги е грижа за нас чак толкова, че да дойдат тук. — Той отметна глава назад. Никога не се бе чувствал по-зле… е, всъщност не беше точно така. Да не забравяме онзи инцидент с плъховете и плаващите пясъци в началото на века. — Дъщеря ти обаче я е грижа.

Люк изглеждаше ужасен.

— Клеъри? Не. Тя не бива да е тук.

— А нима тя винаги не прави точно онова, което не бива? — изтъкна Магнус напълно основателно. Или поне се надяваше да е прозвучал основателно. Трудно му бе да прецени, когато бе така замаян. — А и останалите. Постоянните й спътници. Моят…

Вратата се отвори рязко. Магнус опита да седне, не успя и отново се подпря на лакти. Усети тъпо чувство на раздразнение. Ако Себастиан бе дошъл, за да го убие, би предпочел да умре на крака, а не на лакти. Чу гласове — възклицанието на Люк, а после и други, а след това едно лице изплува в обсега на зрението му, надвесено над него. Лице с очи като звезди върху бледо небе.

Магнус изпусна дъха си… в продължение на един миг не изпитваше болка, нито страх от смъртта, нито дори гняв и горчилка. Заля го вълна на облекчение, дълбоко като скръб, и той вдигна ръка, за да докосне с разранените си кокалчета бузата на момчето, което се бе навело над него. Очите на Алек бяха огромни и сини, и пълни със страдание.

— О, мое момче — каза Магнус. — Колко много си тъгувал. Не знаех.

 

 

Колкото по-дълбоко в сърцето на града навлизаха, толкова по-гъста ставаше тълпата — повече нефилими, повече Помрачени, повече елфически воини… макар че елфите се движеха бавно, мъчително, мнозина от тях — отслабени от допира с желязото, стоманата, самодивското дърво и солта, щедро разпилени из целия град като защита против тях. Силата на елфическите воини беше легендарна, ала Ема видя как немалко от тях (които при други обстоятелства щяха да победят) падат под проблясващите мечове на нефилимите, а кръвта им оплисква белите камъни на Площада на Ангела.

Силата на Помрачените обаче не беше отслабена. Неприятностите на елфическите им съюзници като че ли изобщо не ги вълнуваха и те си проправяха път през Площада на Ан гела, посичайки нефилимите, които го изпълваха. Джулиън беше закопчал Тави под якето си и момченцето пищеше, а крясъците му се губеха сред виковете на битката.

— Трябва да спрем! — изкрещя Джулиън. — Ще се изгубим в тълпата! Хелън!

Хелън беше пребледняла и изглеждаше така, сякаш й е лошо. Колкото повече се приближаваха до Залата на съглашението, която сега се извисяваше над тях, толкова по-силна ставаше защитата срещу елфи и дори Хелън, със своята смесена кръв, започваше да я усеща. В крайна сметка брат Закарая (сега вече просто Закарая, напомни си Ема, ловец на сенки като всички тях) бе този, който ги подреди в редица и ги накара да се хванат един за друг. Ема се държеше за колана на Джулиън, тъй като с другата си ръка той подкрепяше Тави. Дори Тай беше принуден да улови Друзила за ръката, макар да се намръщи насреща й, когато го стори, от което тя отново се разплака.

Държейки се един за друг, те отново тръгнаха към Залата, водени от брат Закарая; останал без чакрами, той размахваше дълго копие и с ледена ефективност им проправяше път през тълпата Помрачени.

Ема изгаряше от желание да извади Кортана от ножницата и да се хвърли напред, пронизвайки и посичайки враговете, които бяха убили родителите й; враговете, които бяха измъчвали и превърнали бащата на Джулиън, и им бяха отнели Марк. Ала това би означавало да пусне Джулиън и Ливи — нещо, което тя никога не би направила. Толкова много дължеше на семейство Блекторн и най-вече на Джулс; Джулс, който я бе опазил жива и който й бе донесъл Кортана, когато тя си мислеше, че ще умре от скръб.

Най-сетне, водени от Хелън и Закарая, те изкачиха с препъване стъпалата пред Залата и спряха пред масивната двукрила врата. От двете й страни стояха стражи, единият от които държеше в ръка огромен дървен прът. Другият беше жена с татуировка на рибка кои на бузата, която Ема бе виждала да взема думата на заседанията на Съвета: Даяна Рейбърн.

— Тъкмо се канехме да залостим — каза онзи, който държеше тежкия прът. — Вие двамата ще трябва да ги оставите тук — вътре се допускат само деца…

— Хелън — каза Дру с треперещо гласче и в следващия миг редицата им се разкъса и децата Блекторн се струпаха около Хелън; Джулс стоеше малко встрани с безизразно, посивяло лице и милваше къдриците на Тави със свободната си ръка.

— Всичко е наред — задавено ги уверяваше Хелън. — Това е най-сигурното място в Аликанте. Вижте, навсякъде по стъпалата има сол и гробищна пръст, за да държи феите настрани.

— Както и студеноковано желязо под плочите — добави Даяна. — Изпълнихме указанията на Спираловидния лабиринт до последната запетайка.

При споменаването на Лабиринта, Закарая си пое рязко дъх. След това коленичи, така че очите му да са на едно ниво с тези на Ема.

— Ема Корделия Карстерс. — Изглеждаше едновременно много млад и много стар. На гърлото му, там, където изпъкваше избелялата му руна, имаше кръв, ала не беше неговата. Той сякаш търсеше нещо по лицето й, но какво, Ема не знаеше. — Остани със своя парабатай — каза той накрая, толкова тихо, че никой друг не го чу. — Понякога е нужна повече храброст, за да не се биеш. Защитавай ги и остави отмъщението за друг ден.

Очите на Ема се разшириха.

— Но аз нямам парабатай… и откъде…

Един от стражите извика и падна; от гърдите му стърчеше червенопера стрела.

— Влизайте вътре! — изкрещя Даяна и като сграбчи децата, почти ги хвърли в Залата.

Ема усети как някой я улови и я метна вътре; обърна се, за да види Закарая и Хелън за последен път, ала беше твърде късно. Двукрилата врата се бе затръшнала зад нея и тежкото масивно резе падна с решителен трясък.

 

 

— Не. — Клеъри местеше поглед между ужасяващия трон и Себастиан. Изпразни ума си — заповяда си тя. — Съсредоточи се върху Себастиан, върху случващото се пред теб и онова, което можеш да направиш, за да го спреш. Не мисли за Джейс. — Трябва да знаеш, че няма да остана тук. Ти може и да предпочиташ да властваш над Ада, вместо да слугуваш в Рая, ала аз не искам нито едното, нито другото… искам просто да си отида у дома и да живея своя живот.

— Това е невъзможно. Вече затворих пътя, който ви доведе тук. Никой не може да се върне по него. Остава единствено това — при тези думи той махна към прозореца, — а не след дълго и този път ще бъде затворен. Няма да има връщане у дома, не и за теб. Мястото ти е тук, до мен.

— Защо? — прошепна Клеъри. — Защо аз?

— Защото те обичам — отвърна Себастиан. Изглеждаше… неловко. Напрегнат, сякаш се опитваше да докосне нещо, което не можеше да достигне съвсем. — Не искам да бъдеш наранена.

— Не искаш… Та ти си ме наранявал. Опита се…

— Няма значение, ако аз те нараня — заяви той. — Защото ти ми принадлежиш. Аз мога да правя с теб каквото си поискам. Ала не искам друг да те докосва, да те притежава или да те нарани. Искам да бъдеш до мен, да ми се възхищаваш, да видиш какво съм направил, какво съм постигнал. Това е любов, нали?

— Не — отвърна Клеъри с тих, натъжен глас. — Не, не е. — Тя направи крачка към него и ботушът й се удари в невидимата стена, издигната от кръга на руните му. Не можеше да стигне по-далеч. — Ако обичаш някого, искаш и той да те обича в замяна.

Себастиан присви очи.

— Не се дръж покровителствено с мен. Знам какво е любовта според теб, Клариса. Просто смятам, че грешиш. Ти ще се възкачиш на трона и ще властваш заедно с мен. В гърдите ти се крие тъмно сърце и това е тъмнина, която ни свързва. Когато аз съм всичко в твоя свят, всичко, което е останало, тогава и ти ще ме обикнеш.

— Не разбирам…

— Не съм си и представял, че ще разбереш — насмешливо подхвърли Себастиан. — Та ти не разполагаш с цялата информация. Нека да отгатна, нямаш представа за случилото се в Аликанте, след като си тръгна?

Клеъри усети вледеняващ студ в стомаха си.

— Намираме се в друго измерение. Няма как да знаем.

— Не съвсем. — Гласът на Себастиан тегнеше от задоволство, сякаш Клеъри се бе хванала точно в клопката, в която той искаше. — Погледни през прозореца над източния трон. Погледни и виж какво се случва в Аликанте в този миг.

Клеъри се подчини. Когато влезе в стаята, в източния прозорец бе видяла единствено обсипано със звезди небе, ала сега под съсредоточения поглед повърхността на стъклото заблещука и затрептя. Тя изведнъж си помисли за Снежанка и вълшебното огледало, отразило в проблясващата си повърхност света навън…

Пред очите й се разкри вътрешността на Залата на съглашението. Беше пълна с деца — нефилимски деца, насядали и правостоящи, скупчени заедно. Тук бяха и децата от семейство Блекторн, сгушени един до друг. Джулиън седеше с бебето в скута, протегнал свободната си ръка, сякаш можеше да прегърне всичките си братя и сестри, да ги придърпа към себе си и да ги защити. Ема седеше близо до него с каменно изражение, а златният й меч проблясваше над рамото й…

Изведнъж образът отстъпи място на друг — Площада на Ангела. Той представляваше бушуващо море от нефилими, а срещу тях — Помрачените в алените си дрехи и въоръжени до зъби. И не само те, със свито сърце видя Клеъри, но и елфически воини. Висок елф с коса, в която се смесваха сини и зелени кичури, се биеше с Ейлийн Пенхалоу, която бе застанала пред майка си с меч в ръка и с вид, сякаш бе готова да се сражава до последен дъх. В другия край на площада Хелън се мъчеше да си пробие път до Ейлийн, ала тълпата беше прекалено гъста. Битката я спъваше, също както и телата… тела на нефилимски воини, паднали и издъхващи, далеч повече в черни, отколкото в алени дрехи. Губеха битката, губеха я…

Клеъри се обърна рязко към Себастиан, когато образът започна да избледнява.

— Какво става?

— Това е краят. Поисках да ми бъдеш предадена, а Клейвът отказа да го стори. Вярно, причината бе, че ти избяга, но така или иначе, вече нямам полза от тях. Войските ми нахлуха в града. Нефилимските деца се крият в Залата на съглашението, ала когато всички други загинат, Залата също ще бъде превзета. Аликанте ще бъде мой. Целият Идрис ще бъде мой. Ловците на сенки загубиха войната… не че имаше кой знае каква война. Действително мислех, че ще окажат по-голяма съпротива.

— Това далеч не са всички ловци на сенки — каза Клеъри. — Само онези, които са в Аликанте. По света все още има и други нефилими…

— Всички ловци на сенки, които виждаш там, много скоро ще пият от Пъкления бокал и ще станат мои слуги. Тогава ще ги разпратя по света, за да открият своите събратя и те до един ще бъдат превърнати или убити. Ще унищожа Железните сестри и Мълчаливите братя в техните цитадели от камък и мълчание. До един месец всички потомци на Джонатан Ловеца на сенки ще бъдат изличени от земята. И тогава… — Ужасна усмивка се разля по лицето на Себастиан и той махна към западния прозорец, през който се виждаше мъртвият, опустошен Едом. — Вече видя какво се случва с един свят, когато няма кой да го защити — ехидно каза той. — Светът ти ще умре. Смърт и гибел, и реки от кръв.

Клеъри си спомни Магнус. „Видях град от кръв, с кули от кости, а кръвта се лееше като вода из улиците.“

— Не можеш наистина да вярваш — глухо каза тя, — че ако направиш всичко това, че ако онова, което ми описа, действително се случи, има каквато и да било вероятност някога да седна на трона до теб. Бих предпочела да ме изтезават до смърт.

— Не съм си го и помислял — нехайно отвърна той. — Точно затова чаках досега. За да ти дам избор. Всички елфи, които са мои съюзници, всички Помрачени, които виждаш там — те чакат моите заповеди. Кажа ли им, те ще спрат. Твоят свят ще бъде спасен. Разбира се, самата ти никога няма да можеш да се върнеш в него — аз ще запечатам границите между този свят и онзи, и вече никога никой, човек или демон, няма да минава между тях. Ала твоят свят ще бъде в безопасност.

— Избор — повтори Клеъри. — Каза, че ми даваш избор?

— Разбира се. Властвай заедно с мен и аз ще пожаля твоя свят. Откажи ми и аз ще наредя да бъде унищожен. Избери мен и ще спасиш живота на милиони, на милиарди, сестро моя. Можеш да спасиш цял свят, обричайки една-единствена душа. Своята. Е, какво решаваш?

 

 

— Магнус — отчаяно каза Алек, опипвайки веригите от адамас, забити дълбоко в пода и свързани с оковите около китките на магьосника. — Добре ли си? Ранен ли си?

В същото време Изабел и Саймън проверяваха дали Люк е добре. Изабел непрекъснато хвърляше разтревожени погледи към Алек, ала той отказваше да срещне погледа й — не искаше сестра му да види страха в очите му.

Алек докосна лицето на Магнус с опакото на ръката си. „О, мое момче. Колко много си тъгувал. Не знаех“, бе казал той, а после бе рухнал на пода, сякаш усилието да говори го бе изтощило.

— Стой неподвижно — каза Алек и извади серафимска кама от колана си. Отвори уста, за да я назове, и в този миг нещо го докосна по ръката. Магнус бе обвил тънките си пръсти около китката му.

— Наречи го Рафаел — каза той и когато Алек го погледна озадачено, сведе очи към оръжието в ръката му. Клепачите му бяха полуспуснати и Алек си спомни какво бе казал Себастиан на Саймън в преддверието: „Убих онзи, който те превърна“. Устните на Магнус потръпнаха леко. — То е ангелско име.

Алек кимна.

— Рафаел — меко каза той и когато оръжието лумна, замахна и го стовари върху веригата от адамас, която се строши и падна на пода. Алек пусна ножа на земята и сложи ръце върху раменете на Магнус, за да му помогне да се изправи.

Магнус също протегна ръце, ала вместо да стане, притегли Алек към себе си и като плъзна длан по гърба му, зарови пръсти в косата му. Притискайки го към себе си, той го целуна — настойчиво, малко неловко, решително. За миг Алек сякаш се вцепени, а после се отдаде на целувката на Магнус, нещо, което мислеше, че никога вече няма да може да направи. Прокара ръце по раменете на Магнус и ги сложи от двете страни на шията му, придържайки го на място, докато продължаваше да го целува, останал без дъх.

Най-сетне Магнус се отдръпна. С грейнали очи, той отпусна глава върху рамото на Алек, обгърнал тялото му с ръце, притискайки го към себе си.

— Алек… — започна меко.

— Да? — подкани го Алек, отчаяно жадуващ да разбере какво иска да го попита Магнус.

— Преследват ли ви?

— Аз… ъъъ… част от Помрачените ни търсят — внимателно отговори Алек.

— Жалко. — Магнус затвори очи. — Би било хубаво, ако можеше просто да полежиш до мен. Поне за малко.

— Е, да, само че не може — заяви Изабел, макар и не грубо. — Трябва да се махаме от тук. Помрачените всеки миг ще се появят, а след като открихме това, за което дойдохме…

— Джослин. — Люк се отдръпна от стената и изпъна рамене. — Забравяш Джослин.

Изабел отвори уста, после отново я затвори.

— Така е.

Тя откачи един меч от кръста си, прекоси стаята и го подаде на Люк, а после се наведе да вдигне все още пламтящата серафимска кама на Алек.

Люк пое меча с небрежното умение на някой, който цял живот бе държал оръжие; понякога Алек забравяше, че Люк е бил ловец на сенки, но не и в този миг.

— Можеш ли да се изправиш? — обърна се нежно към Магнус и когато той кимна, му помогна да стане.

Магьосникът се задържа на крака почти десет секунди, преди коленете му да се подкосят и да политне напред, кашляйки.

— Магнус! — възкликна Алек и се хвърли към него, ала Магнус го отблъсна с махване на ръка и се надигна на колене.

— Вървете без мен — каза той с продран, дрезгав глас. — Аз само ще ви бавя.

— Не разбирам. — Алек имаше чувството, че около сърцето му се стяга менгеме. — Какво стана? Какво ти е причинил?

Магнус поклати глава.

— Това измерение го убива — глухо обясни Люк вместо него. — Има нещо в него… в баща му… което го убива.

Алек погледна към Магнус, но и този път той само поклати глава. Алек потисна надигналия се в гърдите му нерационален пристъп на гняв (дори и сега крие толкова много неща!) и си пое дълбоко дъх.

— Вървете да намерите Джослин — каза той на другите. — Аз ще остана с Магнус. Ще тръгнем към сърцето на крепостта. Когато я откриете, елате да ни потърсите там.

Изабел имаше дълбоко нещастен вид.

— Алек…

— Моля те, Изи.

Алек видя как Саймън сложи ръка на гърба й и прошепна нещо в ухото й. Най-сетне тя кимна и се отправи към вратата, следвана от Люк и Саймън. И двамата поспряха за миг, преди да излязат, за да го погледнат още веднъж, ала образът, който се запечата в съзнанието му, бе този на сестра му, вдигнала обляната в светлина серафимска кама като звезда пред себе си.

— Хайде — меко каза той и като помогна на Магнус да се изправи, преметна едната му ръка през рамото си.

Магнус бе по-слаб, отколкото Алек го бе виждал някога; ризата му висеше над ребрата, бузите му бяха хлътнали, но въпреки това от него бе останало достатъчно, с което Алек да се оправя — колкото си искаш кльощави ръце и крака, и дълъг кокалест гръбнак.

— Облегни се на мен — каза той и Магнус го дари с усмивка, от която на Алек му се стори, че някой е притиснал белачка за ябълки до сърцето му и се опитва да извади средата му.

— Винаги го правя, Александър — отвърна той. — Винаги го правя.

 

 

Тави бе заспал в скута на Джулиън. Той го държеше сигурно и внимателно, а под очите му имаше големи тъмни кръгове. Диви и Тай се бяха сгушили заедно от едната му страна, от другата беше Дру, свита на кълбо. Ема седеше зад него, опряла гръб в неговия, давайки му нещо, на което да се облегне, за да балансира тежестта на бебето. Не бяха останали свободни колони, на които да се опреш, нито един сантиметър незаета стена — десетки, стотици деца, хванати като затворници в Залата.

Ема отпусна глава на гърба на Джулс. Той миришеше както винаги — сапун, пот и дъх на океан, сякаш го носеше във вените си. Тази позната миризма беше едновременно успокояваща и не съвсем.

— Чувам нещо — прошепна тя. — А ти?

Очите на Джулс пробягаха по братята и сестрите му. Ливи беше полузаспала, подпряла брадичката си с ръка. Дру се оглеждаше из стаята и големите й синьо-зелени очи попиваха всичко наоколо. Тай потропваше с пръст по мраморния под, броейки до сто и обратно. Беше се разпищял, ритайки яростно, когато Джулиън се опита да погледне раната на ръката му, където се бе ударил при падане. Джулс се бе отказал и го бе оставил да продължи да си брои и да се полюшва напред-назад, което го успокояваше, а именно това беше важно сега.

— Какво чуваш? — попита Джулс и Ема отметна глава, защото в същия миг звукът се усили — звук като мощен вятър и пращене на огромен огън. Хората се раздвижиха и завикаха, вдигнали очи към стъкления таван на Залата.

През него се виждаха облаци, плаващи по небето, а после от тях изведнъж изскочиха необикновени ездачи: ездачи, възседнали черни коне с копита от пламъци, и такива, които яздеха огромни черни кучета с горящи оранжеви очи. Имаше и най-различни форми на транспорт — черни карети, в които бяха впрегнати скелети на жребци, и мотоциклети от кости, оникс и блестящ хром.

— Дивият лов — прошепна Джулс.

Вятърът беше живо същество, превръщащо облаците във възвишения и падини, по които ездачите се изкачваха и спускаха; виковете им се чуваха дори през воя на вятъра, в ръцете си стискаха оръжия — мечове и боздугани, копия и арбалети. Входната врата на Залата се разтресе и дървената греда, която я запречваше, стана на трески. Нефилимите отправиха ужасени погледи натам и Ема чу един от стражите, които ги пазеха, да прошепва дрезгаво:

— Дивият лов разпръсва нашите воини пред Залата. Помрачените разчистват желязото и гробищната пръст. Ще разбият вратата, ако пазачите не успеят да се отърват от тях!

— Пристигна Яростното войнство — обяви Тай, прекъсвайки за миг броенето си. — Събирачите на мъртвите.

— Ала нали Съветът защити града от феите — възрази Ема. — Защо…

— Те не са обикновени феи — обясни Тай. — Солта, гробищната пръст, студенокованото желязо — нищо от това не действа срещу Дивия лов.

Дру се обърна и погледна нагоре.

— Дивият лов? Означава ли това, че Марк е тук? Дошъл е да ни спаси?

— Не бъди глупачка — смразяващо каза Тай. — Сега Марк е с Ловците, а те искат да има битки. Когато всичко свърши, идват, за да приберат мъртвите, и мъртвите им служат.

Дру сбърчи объркано лице. Сега вратата на Залата се тресеше мощно и пантите всеки миг заплашваха да се изтръгнат от стената.

— Но ако Марк не идва да ни спаси, кой тогава ще го направи?

— Никой — отвърна Тай и единствено нервното потрепване на пръстите му по мраморния под издаваше, че това изобщо го притеснява. — Никой няма да ни спаси. Всички ще умрем.

 

 

Джослин отново се хвърли върху вратата. Рамото й беше натъртено и окървавено, ноктите й — изпочупени от опитите й да изчовърка ключалката. От петнайсетина минути насам чуваше шум на битка, звуци, които не можеха да бъдат сбъркани — тичащи крака, демонски писъци…

Дръжката на вратата се завъртя. Джослин отскочи назад и сграбчи тухлата, която бе успяла да извади от стената. Не можеше да убие Себастиан, това й беше ясно, но ако успееше да го рани, да го забави…

Вратата се отвори и тухлата полетя от ръката й. Фигурата на прага се наведе и тухлата се удари в стената, а после Люк се изправи и я погледна любопитно.

— Надявам се, когато се оженим, да не ме посрещаш по този начин всеки път когато се прибера у дома.

Джослин се хвърли на врата му. Беше мръсен и окървавен, ризата му беше раздрана, а в десницата си стискаше меч, но в миг вдигна лявата си ръка и я притисна до гърдите си.

— Люк — промълви Джослин, заровила лице в шията му с чувството, че ще се пръсне на късчета, толкова силно трепереше от облекчение и щастие, и страх. Трепереше така, както бе треперила в ръцете му, когато научи, че е бил ухапан. Само ако тогава знаеше, ако си бе дала сметка, че го обича по онзи начин, по който обичаш, когато искаш да прекараш живота си с някого, всичко щеше да бъде различно.

Ала тогава нямаше да я има Клеъри. Тя се отдръпна лекичко и погледна в сините му очи.

— Дъщеря ни?

— Тук е — отвърна той и отстъпи назад, така че Джослин да види Изабел и Саймън, които чакаха в коридора отвън. И двамата като че ли се чувстваха страшно неловко, сякаш възрастни, които се прегръщат, бе най-ужасната гледка, на която можеха да се натъкнат, дори и в демонските царства. — Да отидем да я намерим.

 

 

— Не съм сигурна — отчаяно каза Клеъри. — Ловците на сенки може и да не загубят? Възможно е да надвият противника.

Себастиан се усмихна.

— Заложи на това, ако искаш. Ала чуй! Ето че те дойдоха в Аликанте, онези, които яздят вихрите между световете. Те винаги отиват там, където има сеч. Виждаш ли ги?

Себастиан махна към прозореца, който гледаше към Аликанте. Клеъри видя Залата на съглашението, обляна в лунна светлина, и облаците, които се гонеха по небето… а после те се промениха и се превърнаха в нещо друго. Нещо, което бе виждала и преди, легнала на дъното на една лодка във Венеция заедно с Джейс. Дивият лов, препускащ по небето — сурови воини в тъмни дрехи, въоръжени до зъби и надаващи гръмки викове, докато призрачните им жребци се носеха по небето.

— Дивият лов — каза тя вцепенено и изведнъж си спомни Марк Блекторн, белезите от удари с камшици по тялото и прекършените му очи.

— Събирачите на мъртвите — заяви Себастиан. — Лешоядите на магията — те ходят там, където ще има голяма сеч. Сеч, която само ти си в състояние да предотвратиш.

Клеъри затвори очи. Струваше й се, че я повличат черни води, докато светлините на брега остават все по-надалече и по-надалече. Много скоро щеше да бъде сам-самичка насред океана, сама с леденото небе над главата си и осем мили от празен мрак под себе си.

— Иди и се възкачи на трона — каза Себастиан. — Сториш ли го, аз ще спася всички тях.

Клеъри го погледна.

— Как мога да съм сигурна, че ще удържиш на думата си?

Той сви рамене.

— Би било глупаво да не го сторя. Ти веднага ще разбереш, ако те излъжа, и тогава ще се биеш с мен, а аз не го искам. Пък и за да поема изцяло властта си тук, трябва да затворя границите между нашия свят и този. Стане ли това, Помрачените в твоя свят ще отслабнат, откъснати от извора на тяхната сила — от мен. И тогава нефилимите ще бъдат в състояние да ги надвият. — По лицето му се разля усмивка, леденобяла и ослепителна. — Ще бъде чудо. Чудо, направено за тях от нас… от мен. Истинска ирония, не мислиш ли? Аз да бъда техният ангел спасител.

— Ами останалите тук? Джейс? Майка ми? Приятелите ми?

— Нека живеят. За мен то няма значение. Не могат да ме наранят дори сега и още повече, когато границите бъдат затворени.

— И всичко, което трябва да направя, е да се възкача на трона? — попита Клеъри.

— И да обещаеш да останеш до мен, докато съм жив. Което, признавам, ще бъде много дълго време. Когато този свят бъде затворен, аз ще бъда не просто неуязвим; аз ще живея вечно. „И ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.“

— И си готов да го сториш? Да се откажеш от онзи свят, от тъмните си нефилими, от отмъщението?

— То вече бе започнало да ме отегчава — заяви Себастиан. — Тук е далеч по-интересно. Откровено казано, ти също започваш да ме отегчаваш мъничко. Реши най-сетне дали ще се качиш на трона, или не. Или се нуждаеш от още малко убеждаване?

Клеъри познаваше методите му на убеждаване. Ножове под ноктите, пръсти около гърлото. Част от нея искаше той да я убие, да я освободи от задължението да решава. Никой не можеше да й помогне. Съвсем сама трябваше да се справи с това.

— Не само аз ще стана безсмъртен — каза Себастиан и за нейна изненада, гласът му бе почти нежен. — Та нима от мига, в който откри света на сенките, тайничко не си мечтаеш да бъдеш герой? Да бъдеш най-изключителната сред една изключителна раса? По свой собствен начин всеки от нас иска да бъде герой сред своите събратя.

— Героите спасяват светове — възрази Клеъри. — Не ги унищожават.

— И аз ти предлагам възможност да направиш именно това. Възкачиш ли се на трона, ще спасиш света. Ще спасиш приятелите си. Ти притежаваш неограничена власт. Предлагам ти невероятен дар, защото те обичам. Можеш да приемеш тъмнината в себе си и въпреки това ще знаеш, че си постъпила правилно. Не е ли това да получиш всичко, което някога си искала?

Клеъри затвори очи за един удар на сърцето си, а после — още един. Само толкова, колкото да види как пред очите й се появяват образи: Джейс, майка й, Люк, Саймън, Изабел, Алек. И още толкова много: Мая и Рафаел, и семейство Блекторн, малката Ема Карстерс, феите от Двора, лицата на Клейва и дори призрачният спомен за баща й.

След това отвори очи и пристъпи към трона. Чу как зад нея Себастиан си пое рязко дъх. Значи, при цялата увереност в гласа му, все пак се бе съмнявал? Не беше сигурен в нея. Зад троновете, двата прозореца проблясваха като видеоекрани: единият показваше разруха, другият — Аликанте под нападение. Клеъри зърна образи от Залата на съглашението, докато се изкачваше по стъпалата. Вървеше със сигурна крачка. Беше взела решение и връщане назад нямаше. Тронът беше огромен; бе, като да се покатериш върху трибуна. Златото му беше студено под ръката й. Достигнала последното стъпало, Клеъри се обърна и седна.

Сякаш гледаше от върха на планина ширналите се в краката й мили. Видя Залата на Съвета да се разстила под нея; Джейс, който лежеше неподвижен до стената. Себастиан, който бе вдигнал поглед към нея, а по лицето му се разливаше усмивка.

— Прекрасно — каза той. — Сестро моя, кралице моя.