Касандра Клеър
Град на небесен огън (12)

10
Тез бурни чувства

Собственото й дрезгаво дишане отекваше силно в ушите й. Спомни си първия път, когато Люк я заведе да плува и как бе потънала толкова дълбоко в синьо-зелената вода, че светът наоколо бе изчезнал и бе останал единствено звукът от ударите на сърцето й, кънтящ и изопачен. Беше се запитала дали не бе напуснала света, дали щеше да се изгуби завинаги и тогава Люк бе посегнал и я бе издърпал на повърхността, под лъчите на слънцето, плюеща вода и дезориентирана.

В този миг Клеъри се чувстваше по съвсем същия начин, сякаш беше пропаднала в друг свят, разкривен и задушаващ, и нереален. Стаята си бе като преди — същите остарели мебели, дървени стени и пъстроцветна черга, избеляла и мътна на лунната светлина, ала сега Себастиан се бе появил в нея, като екзотично отровно цвете, поникнало насред леха от познати бурени.

Като на забавен каданс, Клеъри се обърна, за да побегне през отворената врата… само за да види как тя се затръшва пред лицето й. Някаква невидима сила я сграбчи, завъртя я и я блъсна в стената. Главата й се удари в дървото и тя примига, за да прогони сълзите на болка; опита се да раздвижи крака, но не успя. Беше притисната до стената, парализирана от кръста надолу.

— Моите извинения за приковаващата магия — каза Себастиан с лековат насмешлив тон. Облягаше се на възглавниците, извил гръб като котка, така че ръцете му докосваха таблата на леглото. Тениската му се беше вдигнала, оголвайки плоския му блед корем, белязан с руни. В позата му несъмнено имаше нещо, което би трябвало да бъде съблазнително; нещо, от което Клеъри усети, че й се повдига. — Отне ми известно време да подготвя всичко, но знаеш как е — не бива да рискуваме.

— Себастиан. — За нейно изумление, гласът не й изневери. Струваше й се, че усеща всеки сантиметър от тялото си. Чувстваше се оголена и уязвима, сякаш стоеше без бойно облекло и нищо, с което да се предпази, насред хвърчащи парчета стъкло. — Защо си тук?

Острото му лице беше замислено, изпитателно. Змия, заспала на слънце, която току-що се бе събудила и все още не беше опасна.

— Защото ми липсваше, сестричке. А аз липсвах ли ти?

Клеъри искаше да изпищи, ала Себастиан щеше да изпрати кама в гърлото й, преди да е успяла да издаде и звук. Опита се да успокои думкането на сърцето си — преди беше успяла да оцелее. Можеше да го направи отново.

— Последния път, когато те видях, беше опрял арбалет в гърба ми — каза тя. — Така че отговорът е „не“.

Себастиан описа ленива фигура във въздуха.

— Лъжеш.

— Ти също — отвърна Клеъри. — Не си тук, защото ти липсвам; тук си, защото искаш нещо. — Какво е то?

В миг Себастиан се изправи — изящно движение, препалено бързо, за да може Клеъри да го проследи с поглед. Кичур бяло-руса коса падаше в очите му и Клеъри си спомни как стои до него на брега на Сена и гледа как лъчите на слънцето си играят с косата му, фина и бледа като пухчета на глухарче. Как се чуди дали и Валънтайн е изглеждал така, когато е бил млад.

— Може би искам да сключим примирие — каза той.

— Клейвът няма да иска да сключи примирие с теб.

— Нима? След случилото се миналата нощ? — Себастиан направи крачка към нея. Мисълта, че не е в състояние да избяга, отново я връхлетя и Клеъри трябваше да преглътне надигналия се в гърдите й писък. — Ние сме от два различни лагера. Имаме враждуващи армии. Не трябва ли да постъпим точно така? Да сключим примирие или да се бием, докато някой не понесе достатъчно жертви и не се предаде? А може би не се интересувам от примирие с тях. Може би ме интересува единствено примирие с теб.

— Защо? Ти не прощаваш. Познавам те. Онова, което сторих… няма да ми го простиш.

Ново мълниеносно движение и ето че той се притискаше в нея; пръстите му се обвиха около китката й и я приковаха над главата й.

— Кое от всичко? Това, че унищожи къщата ми… къщата на баща ни? Това, че ме излъга и предаде? Това, че разкъса връзката ми с Джейс? — Клеъри виждаше искрицата ярост дълбоко в очите му, усещаше биенето на сърцето му.

Копнееше да го изрита, ала краката й отказваха да помръднат. Гласът й, когато проговори, трепереше.

— Всичко.

Себастиан бе толкова близо, че тя почувства, когато напрежението напусна тялото му. То беше жилаво и кораво, слабо като тялото на хрътка и острите му ръбове се забиваха в нея.

— Мисля, че може би ми направи услуга. Може би дори си възнамерявала да ми направиш услуга. — Клеъри виждаше отражението си в смущаващите му очи, чиито ириси бяха толкова тъмни, че почти се сливаха със зениците. — Твърде много разчитах на наследството и закрилата на баща ми. На Джейс. Трябваше да се уповавам единствено на себе си. Понякога трябва да загубиш всичко, за да го спечелиш наново, и тогава сладостта на това, да си го възвърнеш, е още по-голяма, заради болката от загубата. Сам обединих Помрачените. Сам сключих съюзничества. Сам сложих ръка върху Институтите в Буенос Айрес, Банкок, Лос Анджелис…

— Сам убиваше и съсипваше семейства — каза Клеъри. — Пред тази къща беше разположен страж, който да ме пази. Какво стори с него?

— Напомних му, че трябва по-добре да си върши работата. Да брани сестра ми. — Той вдигна ръката, с която не притискаше китката й в стената, и докосна една от къдриците й, потърквайки я между пръстите си. — Червена — каза почти сънливо, — като залез и кръв, и огън. Като връхчето на падаща звезда, когато докосне атмосферата. Ние сме Моргенстърн — добави и сега в гласа му се прокрадна тъмна болка. — Ярки утринни звезди. Деца на Луцифер, най-красивият от Божиите ангели. Ставаме толкова по-прекрасни, когато паднем. — Той замълча за миг. — Погледни ме, Клеъри. Погледни ме.

Тя се подчини неохотно. Черните му очи бяха приковани в нейните с остър глад; контрастираха с бялата му като сол коса, с бледата кожа, с розовината, обагрила едва-едва скулите му. Художничката у Клеъри знаеше, че е красив, така както беше красива една пантера или бутилка, съдържаща искряща отрова, или пък полираните скелети на мъртвите. Веднъж Люк й беше казал, че нейният талант е да вижда красотата и ужаса на обикновените неща. И макар Себастиан изобщо да не беше обикновен, у него тя виждаше и двете.

— Луцифер Утринната звезда бил най-красивият ангел в Рая. Най-гордото творение на Бог. И ето че настъпил денят, в който Луцифер отказал да се преклони пред човешкия род. Пред хората. Защото знаел, че са по-нисши. И заради това бил низвергнат в Ада заедно с ангелите, които минали на негова страна: Белиал и Азазел, и Асмодей, и Левиатан. И Лилит. Моята майка.

— Тя не ти е майка.

— Права си. Тя е повече от моя майка. Ако беше просто моя майка, щях да съм магьосник. Ала аз бях захранен с кръвта й, преди да се родя. Аз съм нещо различно от магьосник; нещо по-добро. Защото някога тя е била ангел.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че демоните са ангели, които не ги бива особено да вземат добри решения за живота си?

Великите демони не са много различни от ангелите — отвърна той. — Аз и ти — ние не сме толкова различни. И преди съм ти го казвал.

— Не съм забравила. „Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтайн.“

— А нима не е така? — Ръката му се плъзна по къдриците й, надолу по рамото и спря точно над сърцето й. Клеъри усещаше как пулсът й се блъска във вените; искаше да го оттласне от себе си, но успя да задържи дясната ръка до тялото си. Пръстите й докосваха ръба на якето й, а под него се криеше Хеосфорос. Дори и да не бе в състояние да го убие, може би с помощта на оръжието би успяла да го обезвреди достатъчно дълго, за да пристигне помощ. Може би дори биха успели да го пленят. — Майка ни ми измени — продължи той. — Отрече се от мен и ме възненавидя. Аз бях дете, а тя ме мразеше. Също като баща ни.

— Валънтайн те отгледа…

— Ала цялата му любов беше за Джейс. Проблемният, непокорният, съкрушеният. Аз правех всичко, което баща ни поискаше от мен, и той ме мразеше заради това. Мразеше и теб. — Очите му горяха, сребро в чернотата. — Истинска ирония, нали, Клариса? С теб сме негови кръвни деца, а той ни ненавиждаше. Теб — защото му отне майка ни. Мен — защото бях точно това, което той ме създаде да бъда.

В ума на Клеъри изплува образът на Джейс, окървавен и ранен, стиснал меча на Моргенстърн в ръката си, да стои на брега на езерото Лин и да крещи на Моргенстърн: „Защо си го направил? Не ти е бил нужен син, ти вече си имал син!“

А после и Валънтайн, който му отвръщаше с дрезгав глас: „Не ми трябваше син, а воин. Надявах се Джонатан да стане този воин, но у него имаше твърде много от демоничната природа. Той беше твърде жесток, твърде импулсивен, без никакъв финес. Още докато беше пеленаче, започнах да се боя, че няма да му стигне търпението или съчувствието, за да ме последва, да оглави Клейва след смъртта ми. И реших да опитам с теб. С теб обаче имах обратния проблем. Ти беше твърде нежен. Твърде състрадателен. Разбери ме, сине, аз те обичах заради тези ти качества“.

Чу как Себастиан си пое дъх, рязък звук в тишината.

— Знаеш, че казвам истината — рече той. — Ала не знам защо има значение. Защото с теб сме еднакви! — Гласът му се изви и когато Клеъри потръпна, пръстите й се доближиха с още няколко милиметра до дръжката на Хеосфорос. — Ти си моя — продължи Себастиан, овладявайки гласа си с видимо усилие. — Винаги си била моя. Когато се роди, беше моя, моята сестра, макар да не ме познаваше. Има връзки, които нищо не може да заличи. И точно затова ти давам втори шанс.

— Втори шанс за какво? — Ръката й се спусна още един сантиметър надолу.

— Аз ще победя. И ти го знаеш. Беше в Бурен и при Цитаделата. С очите си видя силата на Помрачените. Знаеш на какво е способен Пъкленият бокал. Ако обърнеш гръб на Аликанте и дойдеш с мен, ако ми се вречеш във вярност, ще ти дам онова, което не съм давал на никой друг. Никога. Защото го запазих за теб.

Клеъри облегна глава на стената. Стомахът й се беше свил; пръстите й докосваха едва-едва дръжката на меча. Очите на Себастиан бяха приковани в нейните.

— И какво е то?

И тогава той се усмихна, изпускайки дъха си, сякаш въпросът й му бе донесъл облекчение. За миг сякаш засия от собственото си убеждение; да го гледа човек, бе, като да гледа град, обгърнат в пламъци.

— Милост — отвърна Себастиан.

 

 

Вечерята беше учудващо изискана. Магнус се бе хранил заедно с елфи само няколко пъти през живота си и декорът винаги имаше натуралистичен уклон — маси от дънери на дървета, прибори, изработени от изкусно оформени клонки, блюда с ядки и горски плодове. Всеки път си бе тръгвал с чувството, че преживяването определено би му харесало повече, ако беше катерица.

Тук, в Идрис обаче, в къщата, осигурена за феите, масата беше застлана с бяла ленена покривка. Люк, Джослин, Рафаел, Мелиорн и Магнус се хранеха от съдове, изработени от лакиран махагон; гарафите бяха кристални, а приборите, от уважение както към Люк, така и към присъстващите елфи, не бяха от сребро или желязо, а от изящни фиданки. Елфически рицари стояха на пост пред изходите на стаята, безмълвни и неподвижни, стиснали дълги бели копия, чието мътно сияние хвърляше мека светлина в помещението.

Храната също не беше лоша. Магнус набоде на вилицата си късче от съвсем приличния петел с винен сос и задъвка замислено. Вярно, че нямаше кой знае какъв апетит. Беше нервен — състояние, което ненавиждаше. Някъде там, отвъд тези стени и тази задължителна официална вечеря, беше Алек. Вече не ги разделяше географско разстояние. Разбира се, в Ню Йорк също се бяха намирали далеч един от друг, ала онова, което ги делеше там, не бяха мили, а животът на Магнус и случилото се в него.

Странно, помисли си той. Винаги бе смятал, че е храбър. Изискваше се смелост, за да бъдеш безсмъртен и да не затвориш сърцето и ума си за всякакви нови преживявания и нови хора. Защото всичко ново, почти неизменно се оказваше преходно. А онова, което беше преходно, разбиваше сърцето ти.

— Магнус? — каза Люк и размаха една дървена вилица току под носа му. — Слушаш ли изобщо?

— Какво? Да, разбира се, че слушам. — Магнус отпи глътка вино. — Съгласен съм. Напълно.

— Нима? — сухо попита Джослин. — Съгласен си, че долноземците трябва да се отдръпнат от проблема със Себастиан и неговата тъмна армия и да го оставят на ловците на сенки, тъй като то засяга ловците на сенки?

— Казах ти, че не внимава — подметна Рафаел, на когото бяха поднесли фондю от кръв, което очевидно страшно му харесваше.

— Е, то наистина засяга ловците на сенки… — започна Магнус, но после въздъхна и остави чашата си на масата. Виното беше доста силно и той усети, че главата му започва да се замайва. — Е, добре де, не слушах. И не, разбира се, че не смятам…

— Послушно пале на нефилимите — сопна се Мелиорн и присви зелените си очи. Отношенията между феи и магьосници открай време бяха сложни. Никой от тях не харесваше особено ловците на сенки, така че имаха общ враг, ала елфите презираха магьосниците заради готовността им да правят магии за пари. В същото време магьосниците се надсмиваха над елфите заради неспособността им да лъжат, тесногръдите им обичаи и склонността да дразнят мунданите по най-дребнави начини, като им крадат кравите и карат млякото им да се вкисне. — Има ли някаква причина, поради която искаш да запазиш дружбата си с ловците на сенки, освен тази, че един от тях е твой любим?

Люк се закашля във виното си и Джослин го потупа по гърба. Рафаел изглеждаше развеселен.

— Ела в настоящето, Мелиорн — беше отговорът на Магнус. — Вече никой не казва „любим“.

— Освен това те скъсаха — добави Люк и потърка очи с опакото на дланта си, въздъхвайки. — А и наистина ли трябва да се занимаваме с клюки точно сега? Не виждам как личните отношения на когото и да било имат нещо общо с всичко това.

— Именно личните отношения са в основата на всичко това — каза Рафаел, топвайки нещо неприятно на вид във фондюто си. — Защо вие, ловците на сенки, имате този проблем? Защото Джонатан Моргенстърн се е зарекъл да ви отмъсти. Защо се е зарекъл да ви отмъсти? Защото мрази баща си и майка си. Не се засягай — добави той, кимвайки към Джослин, — но всички знаем, че е така.

— Не съм се засегнала — увери го Джослин, макар и с леден тон. — Ако не бяхме аз и Валънтайн, Себастиан нямаше да съществува, в никой смисъл на думата. Поемам пълна отговорност за това.

Люк придоби буреносен вид.

— Валънтайн бе този, който го превърна в чудовище — заяви той. — И да, Валънтайн беше ловец на сенки. Ала не е, като да има подкрепата и благоразположението на Съвета — нито той, нито синът му. Те са във война с него и искат помощта ни. Всички раси — ликантропи, вампири, магьосници и да, дори феите — могат да вършат и добро, и зло. Част от целта на Съглашението е да заяви, че всички от нас, които правят добро, или се надяват да правят добро, са обединени срещу онези, които са избрали страната на злото. Независимо от кръвта във вените им.

Магнус посочи Люк с вилицата си.

— Това беше прекрасна реч. — Изведнъж млъкна. Определено заваляше думите. Как така се беше напил от толкова малко вино? Обикновено беше много по-внимателен. Той се намръщи. — Какво е това вино?

Мелиорн се облегна в стола и скръсти ръце върху гърдите си. В очите му, когато отговори, играеха пламъчета:

— Не ти ли харесва реколтата, магьоснико?

Джослин бавно остави чашата си на масата.

— Когато феите отговарят на въпроса с въпрос, това никога не е добър знак — заяви тя.

— Джослин… — Люк посегна, за да сложи ръка върху нейната.

И не улучи.

Той се взря объркано в ръката си за миг, преди да я отпусне бавно върху масата.

— Какво — каза, произнасяйки внимателно всяка дума, — си сторил, Мелиорн?

Смехът на елфическия рицар отекна мелодично, ала някак неясно в ушите на Магнус. Той посегна да остави чашата си, но си даде сметка, че вече я е изпуснал. Виното се беше разляло като кръв по масата. Вдигна очи и погледна към Рафаел, ала той се беше проснал по очи върху масата, напълно неподвижен. Магнус се опита да изрече името му, ала от вцепенените му устни не излезе никакъв звук.

Макар и с усилие, той успя да се изправи на крака. Стаята се люлееше около него. Видя как Люк се отпусна в стола си; Джослин стана, само за да рухне на пода; стилито се изтърколи от ръката й. Магнус се спусна към вратата, посегна да я отвори…

От другата й страна стояха Помрачени, облечени в червено от глава до пети. Лицата им бяха безизразни, ръцете и гърлата им — изрисувани с руни, каквито Магнус не беше виждал никога. Това не бяха руните на Ангела. Те говореха за дисхармония, за демонски царства и мрачни, скверни сили.

Магнус се извърна от тях… и краката му се подкосиха. Той се свлече на колене. Нещо бяло се надигна пред него — Мелиорн, в снежнобелите си доспехи, приклекнал на едно коляно, за да го погледне в лицето.

— Демонски сине, наистина ли вярваш, че някога бихме се съюзили с такива като теб?

Магнус с мъка си пое дъх. Светът започваше да потъмнява по ръбовете — като фотография, която, обхваната от пламъци, се набръчкваше по краищата.

— Феите не могат да лъжат — каза той.

— Дете. — В гласа на Мелиорн имаше почти състрадателни нотки. — Да не знаеш, след всичкото това време, че измамата може да се крие пред очите на всички. О, ала ти си невинен все пак.

Магнус се опита да възрази, че е всичко друго, но не и невинен, ала думите не идваха. Мракът обаче дойде и го повлече в дълбините си.

 

 

Сърцето на Клеъри се сви в гърдите й. Отново се опита да раздвижи крака, да изрита, ала те бяха като залепени за пода.

— Да не мислиш, че не знам какво имаш предвид под милост? — прошепна тя. — Ще ме накараш да пия от Пъкления бокал. Ще ме превърнеш в една твоите Помрачени, като Аматис…

— Не. — В гласа на Себастиан имаше странна настойчивост. — Няма да те променя, ако не искаш. Ще ти простя, на теб и на Джейс. Ще можете да бъдете заедно.

— Заедно с теб. — Клеъри остави в тона й да се промъкне едва забележима иронична нотка, ала Себастиан като че ли не я забеляза.

— Заедно с мен. Ако ми се вречеш във вярност, ако ми го обещаеш в името на Ангела, ще ти повярвам. Когато всичко друго се промени, ще запазя единствено теб.

Клеъри премести ръката си още съвсем мъничко и ето че пръстите й вече бяха около дръжката на Хеосфорос. Всичко, което трябваше да стори, бе да ги свие в юмрук…

— И ако не го направя?

Изражението му стана сурово.

— Ако ми откажеш сега, ще превърна всички, които обичаш, в Помрачени, а теб ще оставя последна, за да видиш как се променят, докато все още си в състояние да изпитваш болка от това.

Клеъри преглътна с усилие; гърлото й беше пресъхнало.

— Това ли е милостта ти?

— Милостта зависи от твоето съгласие.

— Не съм съгласна.

Ресниците му се снижиха, разпръсвайки светлината; усмивката му вещаеше ужасяващи неща.

— Каква ще промени това, Клариса? Така или иначе, ще се биеш на моя страна. Или ще запазиш свободата си и ще застанеш до мен, или ще я загубиш и ще застанеш до мен. Защо да не бъдеш с мен?

— Ангелът — рече Клеъри. — Как се казваше?

Сепнат, Себастиан се поколеба за миг, преди да отговори. — Ангелът?

— Онзи, чиито крила отряза и изпрати на Института — отвърна тя. — Онзи, когото уби.

— Не разбирам. Какво значение има?

— Не — бавно каза Клеъри. — Не разбираш. Нещата, които си извършил, са прекалено ужасни, за да бъдат простени някога, а ти дори не знаеш, че са ужасни. И именно заради това отговорът ми е „не“. Никога. Никога няма да ти простя. Никога няма да те обичам. Никога.

Клеъри видя как всяка нейна дума го зашлевява като шамар. Когато той си пое дъх, за да отговори, тя замахна с Хеосфорос право към сърцето му.

Ала Себастиан беше по-бърз и това, че краката й бяха приковани на място с помощта на магия, скъсяваше обсега й. Той се дръпна рязко; Клеъри се протегна, мъчейки се да го придърпа към себе си, но той с лекота отскубна ръката си. Нещо издрънча и Клеъри смътно си даде сметка, че сребърната му гривна е паднала. Тя отново замахна към него с меча си; Себастиан се дръпна и Хеосфорос остави чист разрез върху предницата на ризата му. Клеъри го видя как изкриви устни от болка и гняв. Сграбчи я за ръката и я вдигна, блъсвайки я във вратата с такава сила, че вълна на вцепенение се разля чак до рамото й. Пръстите й охлабиха хватката си около Хеосфорос и той тупна на пода.

Себастиан наведе очи към падналото оръжие, а после отново ги вдигна към нея, дишайки тежко. Кръв беше обагрила ризата му там, където Клеъри я беше срязала, ала раната не беше достатъчна, за да го забави. Прониза я разочарование, по-остро от болката в китката й. Тялото му я притисна към вратата; тя усещаше напрежението във всеки негов сантиметър. Гласът му режеше като нож:

— Това е Хеосфорос, Носителят на зората. Откъде си го взела?

— От един магазин за оръжия — задъхано отговори Клеъри; чувствителността започваше да се завръща в рамото й и болката беше неописуема. — Жената, която държи магазина, ми го даде. Каза, че никой друг никога не би… не би поискал оръжие на Моргенстърн. Нашата кръв е омърсена.

— Ала е нашата кръв — рязко отговори Себастиан. — А ти си взела меча. Поискала си го. — Клеъри усещаше горещината, която се излъчваше от тялото му — тя сякаш сияеше около него, като пламъка на умираща звезда. Себастиан наведе глава, така че устните му докосваха шията й; думите му, когато заговори до кожата й, бяха с ритъма на нейния пулс. — Лъжеш, когато казваш, че никога няма да ме обичаш. Че сме различни. Лъжеш, точно както правя аз…

— Престани! Свали ръцете си от мен.

— Ала ти си моя — каза Себастиан. — Искам да… нуждая се да…

Той си пое накъсано дъх; зениците му бяха неимоверно разширени. Сегашното му държание плашеше Клеъри повече от всичко, което бе правил някога. Себастиан, който се владее, беше страшен. Себастиан, излязъл извън контрол, беше нещо прекалено ужасяващо дори да си го представи.

— Пусни я — долетя ясен, суров глас от другия край на стаята. — Пусни я и престани да я докосваш или ще те превърна в пепел.

Джейс.

Клеъри го видя иззад рамото на Себастиан, застанал там, където само преди миг нямаше никого. Беше пред прозореца и пердетата се развяваха зад него, полюшвани от вятъра, идващ откъм канала; очите му бяха твърди като ахати. Беше в бойно облекло, а в ръката си държеше меч; синините все още не бяха избледнели напълно върху лицето му, което гледаше Себастиан с изражение на абсолютна ненавист.

Клеъри почувства как цялото тяло на Себастиан се напрегна до нейното; миг по-късно той се отдръпна от нея и настъпи меча й, като в същото време ръката му се спусна към колана. Усмивката му беше остра като бръснач, ала очите му бяха нащрек.

— Хайде, опитай — каза той. — При Цитаделата извади късмет. Не очаквах да гориш така, когато те пронизах. Грешката беше моя. Но няма да я повторя.

Погледът на Джейс се стрелна към Клеъри за миг и тя кимна на въпроса в него — да, добре беше.

— Значи, го признаваш. — Джейс дойде малко по-близо до тях. Ботушите му стъпваха меко по дървения под. — Небесният огън те изненада. Хвана те неподготвен. Ето защо побягна. Изгуби битката при Цитаделата, а ти не обичаш да губиш.

Острата като нож усмивка на Себастиан стана малко по-ярка, малко по-чуплива.

— Не получих онова, за което дойдох. Ала научих доста.

— Не събори стените на Цитаделата — каза Джейс. — Не проникна в оръжейната. Не превърна Сестрите.

— Не отидох в Цитаделата за оръжия и доспехи — насмешливо отвърна Себастиан. — Тях мога да си набавя много лесно. Дойдох за вас. За вас двамата.

Клеъри погледна косо към Джейс. Той стоеше неподвижен, с безизразно, каменно лице.

— Нямаше откъде да знаеш, че ще бъдем там — каза Клеъри. — Лъжеш.

— Не лъжа. — Себастиан буквално грееше, като запалена факла. — Аз те виждам, сестричке. Виждам всичко, което се случа в Аликанте. Денем и нощем, в мрак и в светлина. Виждам те.

— Престани — отсече Джейс. — Не е вярно.

— Нима? Откъде тогава знаех, че Клеъри ще бъде тук. Сама, тази вечер.

Джейс продължи да се приближава, дебнешком, като котка, тръгнала на лов.

— Защо не знаеше, че и аз ще бъда тук?

Себастиан направи физиономия.

— Трудно е да наблюдаваш двама души едновременно. Толкова много неща са ми на главата…

— И ако искаш Клеъри, защо просто не я отведеш със себе си? — продължи Джейс. — Защо ти е да губиш толкова време в приказки? — Гласът му тегнеше от презрение. — Защото искаш тя да поиска да дойде с теб. Никой в живота ти не е правил нищо друго, освен да те ненавижда. Майка ти. Баща ти. А сега и сестра ти. Клеъри не се е родила с омраза в сърцето. Ти я накара да те намрази. Ала не това си искал. Забравяш, че бяхме свързани, аз и ти. Че съм виждал сънищата ти. В главата ти има свят от пламъци, който ти гледаш отвисоко от една тронна зала, а в нея има два трона. Е, за кого е вторият трон? Кой седи до теб в сънищата ти?

Себастиан се изсмя накъсано; по бузите му имаше червени петна, сякаш беше трескав.

— Правиш грешка — каза той, — като ми говориш по този начин, ангелско момче.

— Дори и в сънищата си не си сам — продължи Джейс с онзи глас, в който Клеъри се беше влюбила; гласът на момче, което й разказва историята за едно дете, един сокол и уроците, които бе научило. — Ала къде би могъл да откриеш някой, който да те разбере? Ти не разбираш обичта; баща ни те е научил прекалено добре. Разбираш обаче кръвната връзка. С Клеъри имате една и съща кръв. Ако тя е до теб, докато гледате как светът гори, това би било всичкото одобрение, от което се нуждаеш.

— Никога не съм търсил одобрение — процеди Себастиан през стиснати зъби. — Твоето, нейното, ничие.

— Нима? — Джейс се усмихна, когато гласът на Себастиан се извиси. — Тогава защо толкова пъти ни даваше втори шанс? — Беше спрял да се приближава дебнешком и сега стоеше срещу тях; бледозлатистите му очи грееха в мъждивата светлина. — Сам го каза. Прониза ме — в рамото. Можеше да забиеш меча си в сърцето ми. Ала нещо те спря. Защо го направи? Заради мен? Или защото една мъничка част от мозъка ти знае, че Клеъри никога няма да ти прости, ако сложиш край на живота ми?

— Клеъри, искаш ли сама да кажеш какво мислиш по този въпрос? — рече Себастиан, без обаче и за миг да откъсва очи от оръжието в ръцете на Джейс. — Или предпочиташ той да отговори вместо теб?

Джейс погледна към Клеъри и този път Себастиан стори същото. За миг Клеъри почувства тежестта на погледите им върху себе си, черен и златен.

— Никога няма да поискам да дойда с теб, Себастиан — заяви тя. — Джейс е прав. Ако трябва да избирам между това, да прекарам живота си с теб, или да умра, предпочитам да умра.

Очите на Себастиан потъмняха.

— Ще си промениш мнението. Ще седнеш на трона до мен по собствена воля, когато настъпи краят на края. Дадох ти възможност да дойдеш доброволно. Платих с кръв и несгоди, за да те имам до себе си по твой избор. Ала ще те взема и насила, ако се налага.

— Не! — каза Клеъри в същия миг, в който на долния етаж се разнесе силен трясък. Изведнъж къщата се изпълни с гласове.

— О, небеса. — Гласът на Джейс тегнеше от сарказъм. — Да не би пък случайно да съм изпратил огнено съобщение до Клейва, когато видях тялото на стража, когото си убил и захвърлил под моста? Глупаво от твоя страна, Себастиан, да не го скриеш по-добре.

Изражението на Себастиан се напрегна, толкова мимолетно, че повечето хора дори не биха забелязали, помисли си Клеъри. Той посегна към нея, а устните му оформяха думи — заклинание, което да я освободи от каквато и да бе силата, притискаща я към стената. Тя се оттласна, блъсна го, а в следващия миг Джейс се хвърли към тях, вдигнал меча си…

Себастиан отскочи, ала не можа да се изплъзне съвсем на острието и по ръката му се стече струйка кръв. Той извика, залитна назад… и спря. Широка усмивка се разля по лицето му, докато Джейс се взираше в него с пребледняло лице.

— Небесния огън — каза Себастиан. — Все още не знаеш как да го контролираш. Понякога действа, понякога — не, а, малки братко?

Очите на Джейс лумнаха със златна светлина.

— Ще я видим тази!

И той се хвърли към Себастиан, а мечът му проряза мрака със сиянието си.

Само че Себастиан беше прекалено бърз. Той пристъпи напред и изтръгна оръжието от ръката на Джейс. Клеъри се дърпаше, но магията на Себастиан я държеше прикована на място; преди Джейс да успее да помръдне, Себастиан вдигна меча му и го заби в собствените си гърди.

Острието разкъса ризата и потъна в кожата му. Потече алена човешка кръв, тъмна като рубин. Очевидно го болеше — зъбите му се оголиха в грозна гримаса, дъхът му излизаше накъсано, ала ръката му продължаваше да се движи сигурно. Ризата му се изду на гърба и върхът на меча изскочи от другата страна сред струя от кръв.

Времето сякаш се проточи като ластик. Дръжката на меча се удари в гърдите на Себастиан, острието стърчеше от гърба му и от него се процеждаха алени капки. Джейс стоеше, потресен и вкаменен, докато Себастиан протягаше окървавени ръце, за да го притегли към себе си. Гласът на Себастиан се извиси над звука от стъпките, трополящи по стълбището:

— Усещам небесния огън във вените ти, ангелско момче; усещам как гори под кожата ти. Неподправената мощ абсолютното добро. Все още чувам виковете ти да отекват във въздуха, когато Клеъри заби оръжието в гърдите ти. Дълго ли горя? — Задъханият му глас беше натежал от отровно напрежение. — Мислиш си, че най-сетне притежаваш оръжие, което би могъл да използваш против мен, нали? И навярно ако имаше петдесет или дори сто години, за да се научиш да овладяваш огъня, наистина би могъл, ала онова, с което не разполагаш, е именно време. Огънят бушува неконтролируемо в тялото ти и е много по-вероятно да унищожи теб, отколкото ти някога да унищожиш мен.

Себастиан вдигна ръка и като я сложи на тила му, го придърпа по-близо до себе си, така че челата им почти се докосваха.

Двамата с Клеъри сме еднакви — каза той. — А ти… ти си моето огледало. Един ден тя ще избере мен пред теб, обещавам ти го. И ти ще бъдеш там, за да го видиш.

С едно светкавично движение той целуна Джейс по бузата, бързо и силно. Когато се отдръпна, там имаше кръв.

— Аве, учителю Херондейл — каза Себастиан и завъртя сребърния пръстен около пръста си… Нещо проблесна и той изчезна.

В продължение на един безмълвен миг Джейс се взираше в мястото, където стоеше Себастиан допреди малко, а после тръгна към Клеъри. Освободени внезапно от изчезването на Себастиан, краката й се подкосиха и тя падна по колене на пода. Начаса се хвърли към Хеосфорос и като обви пръсти около него, го издърпа към себе си, притискайки го така, сякаш беше дете, което се нуждае от закрила.

— Клеъри… Клеъри…

И ето че Джейс вече беше коленичил до нея и я държеше в прегръдките си; тя се отпусна в тях и опря чело в рамото му. Даде си сметка, че ризата му, а сега и нейната кожа, са мокри от кръвта на брат й, и в същия миг вратата се отвори рязко и стражите на Клейва нахлуха в стаята.

 

 

— Заповядай — каза Лейла Харяна, една от най-новите вълчици в глутницата, докато подаваше вързопче дрехи на Мая, която ги пое признателно.

— Благодаря ти… нямаш представа какво е отново да имаш чисти дрехи — каза Мая, преглеждайки купчинката: потниче, дънки, вълнено яке.

Двете с Лейла носеха горе-долу един и същи размер и дори ако дрехите не й паснеха съвсем, пак беше за предпочитане пред това, да се върне в апартамента на Джордан. Доста време беше минало, откакто Мая за последен път беше живяла в щаба на глутницата, и всичките й неща бяха в апартамента на Джордан и Саймън, ала мисълта за онова място, без никое от момчетата в него, беше прекадено потискаща. Тук поне беше заобиколена от други върколаци, от постоянния звук на гласове, от миризмата на китайска или малайзийска храна за вкъщи, от шумовете на хора, готвещи в кухнята. Бат също беше тук — не се натрапваше, но винаги беше наблизо, ако тя се нуждаеше от някого, с когото да поговори, или просто да поседи и да помълчи, докато гледат колите, минаващи по Бакстър Стрийт.

Разбира се, имаше си и минуси. Руфъс Хейстингс, огромен, покрит с белези и страховит в черните си рокерски дрехи, като че ли беше навсякъде едновременно; дразнещият му глас се чуваше в кухнята, докато той мърмореше над обяда си как Люк Гароуей не бил лидер, на когото можело да се разчита, как бъдещата му жена някога била ловец на сенки, как лоялността му била под въпрос, как се нуждаели от някого, на когото биха могли да разчитат винаги да поставя на първо място върколаците.

— Няма защо. — Лейла си играеше със златната шнола в тъмната си коса и като че ли се чувстваше неловко. — Мая, нека те посъветвам нещо… може би е по-добре да понамалиш цялото това с верността към Люк.

Мая се вцепени.

— Мислех, че всички са верни на Люк — каза тя предпазливо. — И на Бат.

— Ако Люк беше тук, може би — отвърна Лейла. — Ала почти не сме го чували, откакто отиде в Идрис. Претор Лупус не е глутницата, но Себастиан хвърли ръкавицата. Иска да изберем между ловците на сенки и това, да отидем на война заради тях и…

— Войната е неизбежна — заяви Мая с нисък, яростен глас. — Не изпитвам сляпа вярност към Люк. Аз познавам ловците на сенки. Срещала съм и Себастиан. Той ни ненавижда. Всеки опит да се помирим с него е обречен…

Лейла вдигна ръце.

— Окей, окей. Както ти казах — беше просто съвет. Надявам се дрехите да ти станат — добави тя и се отдалечи по коридора.

Мая се напъха в ризата и дънките (теснички, както предполагаше) и наметна якето на Лейла. След това взе портфейла си от масата, нахлузи ботушите си и отиде да почука на вратата на Бат.

Той й отвори гол до кръста, което Мая не беше очаквала. Освен този върху дясната буза, имаше белег и върху дясната ръка, оставен от куршум… не сребърен. Белегът приличаше на лунен кратер, бял върху тъмната му кожа. Той повдигна вежди.

— Мая?

— Виж, смятам да сложа Руфъс на мястото му — заяви тя. — Пълни главите на всички с глупости и на мен ми писна.

— Хей! — Бат вдигна ръка. — Не мисля, че идеята е добра…

— Той няма да престане, освен ако някой не му каже. Спомням си, когато с Джордан го видяхме в Претор Лупус. Претор Скот каза, че строшил крака на друг върколак без никакъв повод. Някои хора видят ли вакуум във властта, единственото, което искат, е да го попълнят. Изобщо не ги интересува дали някой няма да пострада.

Мая се завъртя на пети и пое към долния етаж. Чу как Бат изруга приглушено зад нея, преди да я настигне на стъпалата, навличайки забързано ризата си.

— Мая, наистина не…

— Ето къде си бил — каза Мая.

Беше стигнала до лобито, където Руфъс се облягаше на нещо, което някога трябва да е било полицейско бюро. Групичка от около десетина върколаци, между които и Лейла, го бяха наобиколили.

— … трябва да им покажем, че сме по-силни — тъкмо казваше той. — И че сме верни на себе си. Вълкът е в глутницата силен, тя пък е силна с вълка. — Гласът му беше точно толкова дрезгав, колкото Мая си го спомняше, сякаш нещо много отдавна беше наранило гърлото му. Дълбоките белези по лицето му изпъкваха върху бледата кожа. Виждайки Мая, той се усмихна. — Здравей. Мисля, че вече сме се срещали. Съжалявам за гаджето ти.

— Съмнявам се. Силата идва от лоялността и единството, не от това, да разединяваш хората с лъжи — сопна се Мая.

— Току-що се виждаме за втори път и ти вече ме наричаш лъжец? — Държанието на Руфъс беше нехайно, ала под повърхността се долавяше напрежение, като котка, готвеща се за нападение.

— Ако твърдиш, че трябва да останем настрани от войната на нефилимите, наистина си лъжец. Себастиан няма да спре с ловците на сенки. Унищожи ли ги, ще се заеме с нас.

— Себастиан не се интересува от долноземците.

— Та той току-що изби Претор Лупус! — извика Мая. — Интересува се единствено от разруха. Той ще убие всички ни.

— Не и ако не се съюзим с ловците на сенки!

— Това е лъжа. — Мая видя как Бат прокара ръка пред очите си, а после нещо я удари силно по рамото и я запрати назад. Хваната неподготвена, тя залитна и улови ръба на бюрото, за да запази равновесие.

— Руфъс! — изрева Бат и Мая си даде сметка, че именно Руфъс я беше ударил. Тя стисна зъби, твърдо решена да не му достави удоволствието да види болка върху лицето й.

Руфъс стоеше и се подхилкваше насред групичката върколаци, които изведнъж се бяха вцепенили. Бат направи крачка напред и сред останалите вълци пробяга шепот. Руфъс беше огромен, извисяваше се дори над Бат; раменете му бяха яки и широки като талпи.

— Руфъс — заяви Бат. — В отсъствието на Гароуей аз съм лидерът тук. Ти си наш гост, ала не си част от глутницата. Време е да си вървиш.

Руфъс присви очи насреща му.

— Да не би да ме изхвърляш? Знаейки, че нямам къде да отида?

— Сигурен съм, че все ще намериш нещо. — Бат понечи да се обърне.

— Предизвиквам те — каза Руфъс. — Бат Веласкес, предизвиквам те за водачеството на нюйоркската глутница.

— Не! — ужасено възкликна Мая, ала Бат вече беше изпъчил рамене. Очите му срещнаха тези на Руфъс; напрежението между двамата върколаци беше осезаемо като оголена жица.

— Приемам предизвикателството. Утре вечер, в „Проспект Парк“. Ще те чакам там.

И като се обърна, той излезе от участъка. След един миг на вцепенение, Мая се втурна след него.

Студеният въздух я блъсна в секундата, в която излезе на входните стъпала. Леден вятър бушуваше навън и проникваше под якето й. Тя се спусна по стълбите, а рамото още я болеше. Докато успее да го настигне, Бат почти беше завил зад ъгъла; сграбчи го за ръкава и го накара да се обърне към нея.

Даваше си сметка, че хората на улицата ги зяпат, и за миг й се прииска да имаше една от руните за магически прах на нефилимите. Бат сведе поглед към нея. Между очите му имаше гневна бръчка, а белегът изпъкваше върху бузата му.

— Полудя ли! — възкликна Мая. — Как можа да приемеш предизвикателството на Руфъс? Та той е огромен.

— Знаеш правилата, Мая — отвърна Бат. — Предизвикателството не може да бъде отхвърлено.

— Само ако е отправено от член на глутницата! Трябваше да го отклониш.

— И да изгубя цялото уважение на глутницата? Никога вече нямаше да се подчиняват на заповедите ми.

— Той ще те убие — каза Мая и се почуди дали Бат разбира какво се крие зад думите й: че току-що беше видяла Джордан да умира и не мислеше, че е в състояние да го преживее втори път.

— Не е толкова сигурно. — Той извади от джоба си нещо, което подрънкваше, и го пъхна в шепата й. След миг Мая разбра какво беше. Ключовете на Джордан. — Пикапът му е паркиран зад ъгъла — обясни Бат. — Вземи го и върви. Стой настрана от участъка, докато тази ситуация не бъде разрешена. Нямам доверие на Руфъс, когато е около теб.

— Ела с мен — примоли се Мая. — Никога не те е било грижа да бъдеш с глутницата. Можем просто да отидем някъде, докато Люк се върне и оправи всичко това…

— Мая. — Бат сложи ръка върху нейната и пръстите му се обвиха нежно около дланта й. — Да чакаме Люк да се върне, е точно каквото Руфъс иска да направим. Да си тръгнем, е равносилно на това, да изоставим глутницата. А ти знаеш какво ще избере да стори Руфъс. Или по-точно — да не стори.

— Ще остави Себастиан да избие ловците на сенки, без да си помръдне пръста, и докато Себастиан реши да се върне, за да ни помете като последните фигури върху дъска за шах, вече ще е твърде късно.

Мая погледна пръстите му, докосващи нежно кожата й.

— Знаеш ли — продължи Бат. — Спомням си, когато ми каза, че се нуждаеш от повече лично пространство. Че не можеш да имаш сериозна връзка. Аз го приех и се отдръпнах. Дори започнах да излизам с онова момиче, магьосницата, как й беше името…

— Ева — подсказа му Мая.

— Точно така. Ева. — Бат изглеждаше учуден, че не е забравила. — Само че нещата не се получиха, пък и май се отдръпнах твърде много. Може би трябваше да ти кажа какво изпитвам. Може би трябваше…

Мая вдигна очи към него, слисана и объркана, и видя как изражението му се промени; пред очите му сякаш се спуснаха капаци и скриха моментната му уязвимост.

— Няма значение. Не е честно да ти стоварвам всичко това точно сега. — Бат я пусна и се отдръпна. — Вземи пикапа — каза той и заотстъпва назад, за да се слее с тълпата, отиваща към Канал Стрийт. — Махни се от града. И се грижи за себе си, Мая. Заради мен.

 

 

Джейс остави стилито си върху облегалката на дивана и прокара пръст по иратцето, което беше нарисувал върху ръката на Клеъри. Около китката му проблясваше сребърна лента. По някое време, Клеъри не помнеше точно кога, беше вдигнал падналата гривна на Себастиан и я беше закопчал около собствената си китка. Нямаше особено желание да го попита защо.

— По-добре. Благодаря.

Дънките на Клеъри бяха навити над коленете и пред очите й синините по краката й започнаха да избледняват. Намираха се в една стая в Гард, някакво място за срещи, предположи тя. Имаше няколко маси и дълъг кожен диван, обърнат с лице към слабо горящ огън. На една от стените бяха наредени книги. Пламъците осветяваха стаята, а през прозорците се откриваше изглед към Аликанте и греещите демонски кули.

Ей. — Златните очи на Джейс обходиха изпитателно лицето й. — Добре ли си?

Да, искаше да отвърне Клеъри, ала думата заседна в гърлото й. Физически й нямаше нищо. Руните бяха излекували нараняванията й. Тя беше добре, Джейс беше добре… Саймън, приспан от кръвта, в която някой беше сипал нещо, изобщо не се беше събудил и сега спеше в друга стая в Гард.

Беше изпратено съобщение до Люк и Джослин. Вечерята, на която бяха отишли, обяснила им бе Джия, беше защитена с магически бариери, за по-голяма сигурност, но те щяха да го получат, щом си тръгнат. Клеъри копнееше отново да ги види. Светът сякаш се беше разклатил под краката й. Себастиан си беше отишъл, поне за момента, ала тя все още имаше чувството, че я разкъсват на парчета; изпълваха я горчилка и гняв, желание за отмъщение и тъга.

Стражите й бяха позволили да си опакова някои вещи, преди да си тръгнат от къщата на Джослин — чисти дрехи, бойно облекло, стилито й, скицник и оръжия. Част от нея отчаяно жадуваше да се преоблече, да се отърси от допира на Себастиан до плата, ала друга, още по-голяма част, не искаше да напуска стаята, не искаше да остава сама със спомените и мислите си.

— Добре съм.

Тя спусна крачолите на дънките си надолу и се изправи. Отиде до камината, като прекрасно усещаше, че Джейс я гледа от дивана. Протегна ръце, сякаш искаше да се сгрее, макар да не й беше студено. Всъщност всеки път, щом се сетеше за брат си, усещаше прилив на гняв да плъзва като течен огън по тялото й. Ръцете й трепереха и тя ги погледна със странно чувство за отчужденост, сякаш бяха ръцете на някой непознат.

— Себастиан се страхува от теб — каза тя. — Опита се да го омаловажи, особено накрая, но аз го усетих.

— Страхува се от небесния огън — поправи я Джейс. — Не мисля, че и той знае повече от нас на какво е способен. Едно обаче е сигурно — да ме докосва, не го наранява.

— Не. — Клеъри не се обърна да го погледне. — Защо те целуна?

Не това беше възнамерявала да каже, ала непрекъснато го виждаше пред очите си, отново и отново — кървавата ръка на Себастиан върху тила Джейс, а после онази странна, изненадваща целувка по бузата.

Чу как диванът изскърца, когато Джейс се размърда.

— Беше нещо като цитат — обясни той. — От Библията. Когато Юда целунал Исус в Гетсиманската градина. Знак за предателството му. Целунал го и му казал: „Здравей, учителю“, и именно така римляните разбрали кого да арестуват и разпънат на кръст.

— Ето защо каза „Аве, учителю Херондейл“ — разбра Клеъри най-сетне. — „Здравей, учителю.“

— Имаше предвид, че възнамерява да бъде оръдието за моето унищожение. Клеъри, аз… — Той не довърши и Клеъри се обърна да го погледне. Беше седнал на ръба на дивана и прокарваше ръка през разрешената си руса коса; очите му бяха приковани в пода. — Когато влязох в стаята и ви видях там, исках да го убия. Трябваше да го нападна незабавно, но се боях, че може да е капан. Че ако се доближа до някого от вас, той ще те убие или нарани. Той винаги успява да изкриви всичко, което правя. Умен е. По-умен от Валънтайн. А аз никога не съм…

Клеъри чакаше; единственият звук в стаята беше пращенето на влажните дърва в камината.

— Никога не съм се боял от някого по този начин — довърши той, процеждайки думите с усилие.

Клеъри знаеше колко му струва да ги изрече; колко голяма част от живота си бе прекарал, криейки умело страха и болката си, всяка следа от уязвимост. Искаше й се да отговори нещо, да му каже, че няма защо да се страхува, ала не можеше. Самата тя също се боеше и знаеше, че страхът им е напълно основателен. Никой в Идрис нямаше по-основателна причина да бъде ужасен.

— Голям риск е поел, идвайки тук — продължи Джейс. — Допусна Клейва да научи, че е в състояние да преодолява магическите бариери. Те ще се опитат да ги подсилят още повече. Може би ще успеят, може би — не, но то вероятно ще му причини неудобство. Страшно много е искал да те види. Достатъчно, за да си струва да поеме риска.

— Все още вярва, че може да ме убеди.

— Клеъри. — Джейс се изправи и се приближи към нея, протегнал ръка. — Ти…

Клеъри се отдръпна лекичко от допира му и в златните му очи лумнаха учудени пламъчета.

— Какво не е наред? — Той погледна към ръцете си; бледото сияние на огъня във вените му се виждаше ясно. — Небесният огън?

— Не е това.

— Тогава…

— Себастиан. Трябваше да ти кажа по-рано, но просто… просто не можах.

Джейс не помръдваше, просто се взираше в нея.

— Клеъри, можеш да ми кажеш всичко; знаеш, че е така.

Клеъри си пое дълбоко дъх и загледа как пламъците — златни и зелени, и сапфиреносини — се гонят в камината.

— През ноември — започна тя, — преди да отидем в Бурен, след като ти си тръгна от апартамента, Себастиан разбра, че го бях шпионирала. Строши пръстена ми, а после… после ме удари, блъсна ме върху една стъклена маса, така че тя се строши. Повали ме на земята. Тогава за малко не го убих, за малко не прерязах гърлото му с парче стъкло, но си дадох сметка, че ако го сторя, ще убия и теб, и не можах да го направя. Той беше във възторг. Разсмя се и ме натисна на пода. Дърпаше дрехите ми и рецитираше Песен на песните, разправяше как някога братята се женели за сестрите си, за да опазят чистотата на кралската си кръв, как съм му принадлежала. Сякаш бях куфар с монограм, името му — отпечатано върху мен.

Джейс изглеждаше потресен така, както Клеъри рядко го беше виждала; върху лицето му се четяха болка, страх, тревога.

— Той… той…

— Дали ме изнасили? — довърши Клеъри; думата отекна грозно, ужасно в тишината на стаята. — Не. Не го направи. Той… спря. — Гласът й утихна до шепот.

Джейс беше станал бял като платно. Отвори уста, за да й каже нещо, ала Клеъри чу само изопаченото ехо на гласа му, сякаш отново се намираше под вода. Цялата трепереше, макар че в стаята бе топло.

— Тази вечер — каза най-сетне. — Не бях в състояние да помръдна, а той ме притисна до стената и аз не можех да избягам и просто…

— Ще го убия — заяви Джейс. Част от кръвта се беше върнала в лицето му и сега то изглеждаше сивкаво. — Ще го насека на парчета. Ще му отрежа ръцете, задето те е докоснал…

— Джейс. — Изведнъж Клеъри почувства, че е невероятно изтощена. — Имаме милион причини да искаме смъртта му. Освен това — добави тя с невесел смях, — Изабел вече му отряза ръката, и то не се получи.

Джейс стисна пръсти в юмрук, прокара го по стомаха си и го притисна до слънчевия си сплит, сякаш можеше да спре собствения си дъх.

— През цялото време, докато бях свързан с него, мислех, че познавам ума му, желанията му, онова, което иска. Ала изобщо не се досетих, не знаех. А ти не ми каза.

— Не става дума за теб, Джейс…

— Знам. Знам. — Ала толкова здраво стискаше ръката си в юмрук, че тя беше побеляла и вените изпъкваха, тъмни и релефни, върху опакото на дланта му. — Знам и не те виня, че не си ми казала. Какво бих могъл да сторя? Нима и тук не бях напълно безполезен? Само допреди малко стоях едва на няколко крачки от него, във вените си имам огън, който би трябвало да е в състояние да го убие, а когато опитах, не се получи нищо. Не можах да направя нищо.

— Джейс.

— Извинявай. Просто… нали ме познаваш. На лошите новини реагирам само по два начина. Неконтролируема ярост, а после рязък завой към кипяща самоненавист.

Клеъри потъна в мълчание. Повече от всичко друго беше уморена. Толкова уморена. Да му каже какво бе направил Себастиан, бе, като да вдигне невероятна тежест, и сега единственото, което искаше, бе да затвори очи и да потъне в мрака. Толкова дълго бе разкъсвана от такъв гняв… гняв, кой то се спотайваше под повърхността на всичко. Независимо дали купуваше подаръци със Саймън, или седеше в парка, или пък беше сама вкъщи и се опитваше да рисува, гневът никога не я напускаше.

Очевидно бе, че Джейс преживява вътрешна борба; но поне не се опитваше да скрие нищо от нея и тя видя емоциите, които се сменяха в очите му — гняв, раздразнение, безпомощност, вина и накрая — тъга. Това беше една учудващо тиха тъга, а когато най-сетне проговори, гласът му също бе учудващо тих.

— Просто ми се иска — започна, без да я поглежда, приковал очи в пода — да можех да кажа точните думи, да сторя правилното нещо, да направя всичко това по-лесно за теб. Каквото и да искаш от мен, искам да го направя. Искам да бъда до теб така, както ти се нуждаеш да бъда до теб, Клеъри.

— Това е — меко каза тя.

— Джейс вдигна очи.

— Какво?

— Това, което каза току-що. Беше съвършено.

Той примига.

— Е, добре. Защото не съм сигурен, че съм способен на второ изпълнение. Коя част беше съвършена?

Клеъри усети как ъгълчетата на устните й подскочиха за миг. Имаше нещо толкова джейсовско в реакцията му, тази негова странна смесица от самонадеяност и уязвимост, от издръжливост и горчивина, и всеотдайност.

— Просто искам да знам — каза тя, — че не мислиш за мен по друг начин. Че не съм принизена в очите ти.

— Не. Не. — Джейс беше ужасен. — Ти си смела и умна, и съвършена, и аз те обичам. Просто те обичам. Винаги е било така и постъпките на някакъв умопобъркан не могат да променят това.

— Седни — рече Клеъри и Джейс приседна на скърцащия кожен диван, отметнал глава, така че да я вижда. Светлината, хвърляна от пламъците, сякаш разпалваше искри в косата му. Поемайки си дълбоко дъх, Клеъри отиде при него и седна внимателно в скута му.

— Ще ме прегърнеш ли? — помоли го тя.

Джейс обви ръце около нея, притисна я до себе си. Клеъри усещаше мускулите на ръцете му, силата в гърба му, когато нежно, много нежно дланите му я докоснаха. Те бяха създадени за битки, ала въпреки това той можеше да бъде толкова нежен с нея, с пианото си, с всички неща, които обичаше.

Клеъри се облегна на него, седнала настрани в скута му, с крака върху дивана. Положи глава на рамото му и усети учестените удари на сърцето му.

— А сега ме целуни.

Той се поколеба.

— Сигурна ли си?

Клеъри кимна.

— Да. Да. Не е, като да сме го правили кой знае колко напоследък, но всеки път, щом те целуна, всеки път, когато ме докоснеш, сякаш извоюваме малка победа. Себастиан направи онова, което направи… защото не разбира разликата между това, да обичаш и да притежаваш. Между това, да се отдадеш и да вземеш. Мислеше, че ако може да ме накара да му дам себе си, ще ме притежава, ще бъда негова, а за него това е любов, защото той не познава нищо друго. Ала когато докосвам теб, аз го правя, защото искам, и именно там е разликата. И той никога няма да има това, нито да ми го отнеме. Никога. — С тези думи Клеъри се наведе и го целуна — леко докосване на устни в устни, докато ръката й се подпираше на облегалката на дивана.

Усети как Джейс си пое дълбоко дъх, когато между тях премина мъничка искра. Бузата му помилва нейната, косите им се преплетоха, червена и златна.

Клеъри отново се намести в него. Пламъците в камината подскачаха и част от топлината им се просмука в костите й. Облягаше се на рамото, което беше белязано с бялата звезда на рода Херондейл, и мисълта й се насочи към всички, които бяха дошли преди него, всички, чиято кръв и кости, и живот, го бяха направили това, което е.

— За какво мислиш? — попита Джейс, докато прокарваше пръсти през косата й, оставяйки къдриците й да се плъзват между тях.

— Че се радвам, задето ти казах. Ами ти?

Джейс помълча малко, докато пламъците се издигаха и спускаха. После каза:

— Мислех си за думите ти, че Себастиан е самотен. Опитвах се да си спомня какво беше да живея в онази къща заедно с него. Той ме прие по много причини, така е, ала най-вече — за да има компания. Компанията на някого, който според него би могъл да го разбере, защото бе отгледан по същия начин. Опитвах се да си спомня дали някога изобщо съм го харесвал, дали ми е било приятно да прекарваме времето си заедно.

— Не мисля. Просто от това, че бях там, с теб… никога не изглеждаше така, сякаш се чувстваш комфортно, не и наистина. Беше си ти, и все пак — не беше. Трудно ми е да го обясня.

Джейс се загледа в огъня.

— Не е чак толкова трудно. Мисля, че има част от нас, отделна дори от волята и ума ни, и именно нея той не може да докосне. Онова не бях действително и изцяло аз и Себастиан го знаеше. Той иска да го харесват и дори обичат заради това, което е, наистина. Ала не смята, че трябва да се промени, за да заслужи тази обич; вместо това иска да промени целия свят, да промени човечеството, да го превърне в нещо, което да го обича. — Той поспря за миг. — Извинявай за фотьойлната психология. Буквално — понеже наистина сме във фотьойл.

Ала Клеъри се бе замислила дълбоко.

— Когато претърсих вещите му в къщата, открих едно писмо, което беше написал. Не беше довършено, но започваше с думите „Прекрасна моя“. Помня, че ми се стори странно. Защо му бе да пише любовни писма? Искам да кажа, той разбира секса донякъде, както и желанието, ала романтичната любов? Не и от това, което аз видях.

Джейс я привлече към себе си, намествайки я още по-плътно в извивката на тялото си. Клеъри не бе сигурна кой кого утешава; знаеше единствено, че сърцето му бие уверено до кожата й и че мирисът му (смесица от сапун, пот и метал) бе познат и успокояващ. Тя сякаш омекна до него; изтощението я заля като вълна и я повлече в глъбините си; клепачите й натежаха. Изминалият ден беше предълъг, нощта също, дълъг бе и денят преди тях.

— Събуди ме, ако майка ми и Люк дойдат, докато спя — каза тя.

— О, ще бъдеш събудена, и още как — сънливо отвърна Джейс. — Майка ти ще реши, че се опитвам да се възползвам от теб и ще ме подгони из стаята с ръжена.

Клеъри вдигна ръка и го погали по бузата.

— Аз ще те защитя.

Джейс не отговори. Вече беше потънал в дълбок сън; дишането му беше равномерно, ударите на сърцата им се забавиха и забиха в един ритъм. Клеъри лежеше будна, докато той спеше… съзерцаваше играещите пламъци и се мръщеше, а думите „прекрасна моя“ отекваха в ушите й като спомен от думи, чути насън.