Касандра Клеър
Град на небесен огън (3)

1
Съдържанието на чашата им

— Представи си нещо успокояващо. Плажът в Лос Анджелис — бял пясък, синя вода, а ти крачиш бавно покрай нея…

Джейс отвори едно око.

— Това звучи страшно романтично.

Момчето, което седеше насреща му, въздъхна и прокара пръсти през рошавата си тъмна коса. Въпреки че беше студен декемврийски ден, върколаците не усещаха ефекта на времето толкова остро, колкото хората, така че Джордан си беше свалил якето и беше навил ръкавите на ризата си. Двамата седяха по турски върху кафявата трева на една полянка в Сентрал Парк, сложили ръце върху коленете си с дланите нагоре.

Близо до тях се издигаше скала, която с времето се бе напукала и върху един от по-широките блокове се бяха настанили Алек и Изабел Лайтууд. Джейс вдигна очи и Изабел, уловила погледа му, му помаха окуражително. Алек я плесна по рамото и Джейс го видя да я мъмри, най-вероятно за това, че не бива да му пречи. Той се усмихна на себе си — никой от тях всъщност нямаше причина да е тук, но въпреки това бяха дошли, „за морална подкрепа“. Макар че, подозираше Джейс, то може и да имаше нещо общо с това, че тези дни Алек никак не обичаше да няма какво да прави, Изабел пък не обичаше брат й да е сам, а на всичкото отгоре и двамата избягваха родителите си и Института.

Джордан щракна с пръсти пред носа на Джейс.

— Слушаш ли изобщо?

Джейс се намръщи.

— Слушах, докато не се озовахме в царството на калпавите обяви за запознанства.

— Е, добре, какво тогава те изпълва с чувство на спокойствие и умиротворение?

Джейс свали длани от коленете си (от тази поза китките му се схващаха) и се облегна назад, подпирайки се на ръце. Студен вятър полюшваше малкото мъртви листа, които все още висяха по клоните на дърветата. На фона на бледото зимно небе у тях имаше някаква изчистена елегантност, като скици, нахвърлени с мастило.

— Да убивам демони — отвърна той. — Много е успокояващо да убиеш един демон чисто. Тези, които оставят след себе си бъркотия, са дразнещи, защото после трябва да я оправяш…

— Не. — Джордан вдигна ръце.

Под ръкавите на ризата му съвсем ясно се виждаха татуировките, които опасваха ръцете му. Shaantih, shaantih, shaantih. Джейс знаеше, че означава „покоят, който надхвърля разбирането“ и че трябва да изречеш мантрата три пъти, за да успокоиш ума си. Само че напоследък като че ли нищо не бе в състояние да успокои неговия. Огънят във вените му караше и ума му да препуска, мислите нахлуваха в главата му прекалено бързо една след друга и изригваха като фойерверки. Сънища — ярки и наситени с цветове като картини с маслени бои. Опитал бе да се „излекува“ с тренировки — часове наред, прекарани в тренировъчната зала, кръв, синини и пот, а веднъж дори и счупени пръсти, ала не бе успял да направи друго, освен здравата да издразни Алек с постоянните молби за целебни руни, а в един паметен случай — и да подпали една от носещите греди.

Саймън беше този, който изтъкна, че съквартирантът му медитира всеки ден и че именно това бе успокоило неконтролируемите пристъпи на ярост, които често съпътстваха трансформацията във върколак. След това не беше отнело кой знае колко Клеъри да подхвърли, че и Джейс „би могъл да опита“ и ето ги сега тук, на втория им урок. Първият беше завършил с това, че Джейс прогори знак върху дървения под на Саймън и Джордан, така че Джордан беше предложил този път да го направят навън, за да избегнат още щети върху собствеността им.

— Никакви убивания — заяви Джордан. — Опитваме се да те накараме да се чувстваш умиротворен. Кръв, смърт, война — в тях няма нищо умиротворяващо. Няма ли нищо друго, което да харесваш?

— Оръжия — отвърна Джейс. — Харесвам оръжията.

— Започвам да си мисля, че си имаме работа с проблемна лична философия.

Джейс се приведе напред и подпря длани на тревата.

— Аз съм воин — каза той. — Отгледан бях като воин. Нямах играчки, само оръжия. Докато стана на пет години, спях с дървен меч в леглото. Първите ми книги бяха средновековни демонологии с илюстрации. Първите песни, които научих, бяха напеви за прогонване на демони. Знам какво ми носи покой и това не са плажове или чуруликащи птички в тропическия лес. Искам оръжие в ръката си и стратегия за победа.

Джордан го погледна замислено.

— Искаш да кажеш, че онова, което ти носи мир, е войната.

Джейс вдигна ръце и се изправи, изтупвайки тревата от дънките си.

— Е, схвана най-сетне.

Пращенето на суха трева го накара да се обърне, тъкмо навреме, за да види как Клеъри се промушва между две дървета и излиза на поляната. Саймън беше само на няколко крачки зад нея. Клеъри беше пъхнала ръце в задните си джобове и се смееше.

Джейс ги погледа в продължение на един миг — странно бе да наблюдаваш хора, които не знаят, че ги гледат. Спомни си втория път, когато бе видял Клеъри в далечния край на основната зала на „Джава Джоунс“. Смееше се и говореше със Саймън, точно както сега. Джейс си спомни непознатото усещане от ревността, която го беше жегнала в гърдите и бе спряла дъха му, както и задоволството, обзело го, когато тя остави Саймън, за да дойде при него.

Нещата определено се бяха променили. Разяждащата ревност, която бе изпитвал към Саймън, постепенно беше отстъпила място на неохотно уважение към силата и храбростта му, докато накрая бе започнал да го смята за свой приятел, макар да се съмняваше, че някога би го изрекъл на глас. Джейс видя как Клеъри погледна към него и му изпрати въздушна целувка, а опашката, на която беше вързана червената й коса, подскачаше. Беше толкова дребничка — деликатна, като кукла… така си беше помислил някога, преди да научи колко е силна всъщност.

Тя се насочи към тях с Джордан, а Саймън се изкатери по скалата, където седяха Алек и Изабел, и се тръшна до Изабел, която начаса се приведе, за да му каже нещо, при което дългата й черна коса закри лицето й.

Клеъри спря пред Джейс и се усмихна, полюлявайки се на пети.

— Как върви?

— Джордан ме кара да мисля за плажове — мрачно отвърна Джейс.

— Упорит е — обърна се Клеъри към Джордан. — Всъщност иска да каже, че оценява това, което правиш.

— Ни най-малко — възрази Джейс.

Джордан изсумтя.

— Ако не бях аз, сега щеше да подскачаш по Мадисън Авеню, а от всички отверстия по тялото ти да хвърчат искри. — Джордан се изправи и си облече якето. — Гаджето ти е ненормално — добави той към Клеъри.

— Така е — съгласи се тя, — но пък е много секси.

Джордан направи физиономия, ала тя беше добронамерена.

— Аз си тръгвам — каза той. — Имам среща с Мая в центъра.

Изкозирува им шеговито и изчезна между дърветата с безшумната стъпка на вълка, който се спотайваше под кожата му. Джейс го проследи с поглед. Спасение от най-неочаквано място, помисли си той. Ако преди шест месеца някой му беше казал, че ще взема уроци по поведение от един върколак, изобщо нямаше да му повярва.

Джордан, Саймън и Джейс бяха станали нещо като приятели през последните няколко месеца. Джейс не можеше да устои на възможността да използва апартамента им като убежище, далеч от ежедневното напрежение на живота в Института, далеч от напомнянето, че Клейвът все още не беше готов за война със Себастиан.

Erchomai. Думата изпърха някъде дълбоко в ума му и по гърба му полазиха тръпки. Той видя крилете на един ангел — откъснати от тялото му, те лежаха насред локва от златна кръв.

Идвам.

 

 

— Какво не е наред? — попита Клеъри; изведнъж Джейс беше придобил вид, сякаш беше на милион километри оттам.

Откакто небесният огън беше изпълнил тялото му, той по-често се затваряше в себе си. Клеъри имаше чувството, че е страничен ефект от това, че потиска емоциите си. Жегна я лека болка — когато го бе срещнала за първи път, Джейс бе толкова овладян, само една мъничка част от истинското му Аз се промъкваше през пукнатините на бронята, зад която се криеше, като светлина, процеждаща се през дупчици в стена. Дълго време бе отнело, докато тези бариери рухнат, а сега огънят във вените му го принуждаваше отново да ги издигне около себе си, да потиска чувствата си, защото така беше най-сигурно. Но дали, когато огънят си отидеше, щеше да бъде в състояние отново да ги срути?

Той примига, върнат към действителността от гласа на Клеъри. Зимното слънце беше високо в небето; лъчите му не топлеха, ала изостряха чертите на лицето му и караха сенките под очите му да изпъкват. Той си пое дълбоко дъх и посегна към ръката й.

— Имаш право — каза с онзи тихичък, по-сериозен глас, който пазеше само за нея. — Действително помагат… уроците с Джордан, имам предвид. Помагат ми и аз наистина го оценявам.

— Знам. — Клеъри обви пръсти около китката му.

Кожата му беше топла под допира й; след срещата със Славния тялото му като че ли винаги беше по-горещо от обикновено. Сърцето му биеше с все същия познат, сигурен ритъм, ала кръвта, която то изтласкваше във вените му, сякаш туптеше под допира й с кинетичната енергия на огън, който всеки миг ще изригне.

Надигна се на пръсти, за да го целуне по бузата, но той завъртя глава и устните им се докоснаха. Откакто огънят бе запял в тялото му, двамата не бяха правили нищо друго, освен да се целуват, и дори с това много внимаваха. Джейс внимаваше и сега — устните му помилваха нежно нейните, пръстите му се обвиха около рамото й. За миг телата им се допряха и Клеъри почувства туптенето на кръвта му. Той понечи да я притегли по-близо до себе си и между тях прескочи рязка, суха искра, като парването на статично електричество.

Джейс прекъсна целувката и отстъпи назад, изпускайки дъха си; преди Клеъри да успее да каже каквото и да било, зад тях се разнесоха саркастични аплодисменти. Саймън, Изабел и Алек им махаха. Джейс се поклони, а Клеъри направи крачка назад, леко смутена, и пъхна палци в колана на дънките си.

Джейс въздъхна.

— Е, ще се присъединим ли към досадните си приятели воайори?

— За съжаление, нямаме други. — Клеъри го побутна с рамо и те се покатериха на скалата.

Саймън и Изабел седяха един до друг и си приказваха тихичко. Алек се бе дръпнал малко настрани и зяпаше екрана на телефона си с изражение на напрегната съсредоточеност.

Джейс се тръшна до своя парабатай.

— Чувал съм, че ако се взираш достатъчно дълго в него, ще звънне.

— Праща съобщения на Магнус — обади се Изабел, поглеждайки неодобрително към тях.

— Не е вярно — автоматично възрази Алек.

— Вярно е. — Джейс източи врат, за да погледне над рамото му. — И му звъниш. Виждам списъка с изходящи обаждания.

— Има рожден ден. — Алек затвори телефона. Напоследък сякаш се беше смалил; изглеждаше почти мършав в износения си син пуловер с дупки на лактите; устните — сухи и изпохапани. Сърцето на Клеъри се сви заради него. Беше прекарал първата седмица след като Магнус скъса с него, в нещо като мъгла от скръб и неверие. Всъщност никой от тях не бе могъл да повярва. Тя открай време смяташе, че Магнус обича Алек, че наистина го обича; очевидно Алек също бе смятал така. — Не исках да си помисли, че не ме… да си помисли, че съм забравил…

— Вехнеш по него — каза Джейс.

Алек сви рамене.

— Кой ми го казва само. „О, обичам я! О, тя ми е сестра! О, защо, защо, защо…“

Джейс го замери с шепа сухи листа и Алек се задави.

— Знаеш, че е прав, Джейс — обади се Изабел през смях.

— Дай ми телефона си — каза Джейс, без да й обръща внимание. — Хайде, Александър.

— Изобщо не ти влиза в работата. — Алек дръпна телефона по-надалече от него. — Забрави, окей?

— Не ядеш, не спиш, непрекъснато се взираш в телефона си и от мен се очаква просто да забравя? — В гласа на Джейс се долавяше учудваща доза вълнение; Клеъри знаеше колко е разстроен от това, че Алек е нещастен, но не бе сигурна дали Алек го знае. При обикновени обстоятелства Джейс би убил или поне заплашил всеки, който нарани Алек, само че това беше различно. Джейс обичаше да побеждава, ала нямаше как да победиш разбито сърце, дори то да принадлежеше на някой друг. Даже и на някого, когото обичаш.

Джейс се приведе и издърпа телефона от ръката на своя парабатай. Алек възнегодува и посегна да си го вземе, ала Джейс го задържа настрани с една ръка, докато с другата ловко запрехвърля съобщенията в апарата.

— „Магнус, звънни. Трябва да знам, че си добре…“ — Джейс поклати глава. — Не, чисто и просто — не. — И с едно решително движение той строши телефона надве и го пусна на земята. — Готово.

Алек се взря невярващо в парчетата.

— Ти ми счупи телефона.

Джейс сви рамене.

— Един мъж не оставя друг мъж непрекъснато да звъни на разни мъже. Окей, май не се изразих както трябва. Приятелите не оставят приятелите си да звънят на бившите си гаджета, а после да им затварят. Сериозно. Трябва да престанеш.

Алек изглеждаше бесен.

— И затова ми строши чисто новия телефон? Страшно ти благодаря.

Джейс се усмихна с блажено спокойствие и се изтегна върху скалата.

— Пак заповядай.

— Погледни от добрата страна — каза Изабел. — Вече няма да получаваш съобщения от мама. Само днес ми пусна шест. След това си изключих телефона. — И тя потупа джоба си с многозначително изражение.

— Какво иска? — попита Саймън.

— Постоянни срещи — отвърна Изабел. — Даване на показания. Клейвът иска да знае какво се е случило, когато се бихме със Себастиан в Бурен. Всички трябваше да го разкажем поне петдесет пъти. Как Джейс пое небесния огън от Славния. Описания на тъмните нефилими, Бокала на смъртните, оръжията, които използваха, руните по телата им. С какво бяхме облечени ние, с какво беше облечен Себастиан, с какво бяха облечени всички… като телефонен секс, само че скучно.

Саймън издаде задавен звук.

— Какво според нас иска Себастиан — добави Алек. — Когато се върне. Какво ще направи, когато го стори.

Клеъри опря лакти на коленете си.

— Винаги е добре да знае човек, че Клейвът има добре обмислен план, на който може да се разчита.

— Не искат да повярват — каза Джейс, зареял поглед в небето. — Там е проблемът. Независимо колко пъти им повтаряме какво видяхме в Бурен. Независимо колко пъти им повтаряме колко опасни са Помрачените. Не искат да повярват, че нефилимите толкова лесно могат да преминат на страната на злото. Че ловци на сенки са в състояние да убиват ловци на сенки.

Клеъри беше там, когато Себастиан създаде първите Помрачени. Видяла бе празния поглед в очите им, яростта, с която се биеха. Те я ужасяваха.

— Те вече не са ловци на сенки — добави тя тихо. — Не са хора.

— Трудно е да го повярваш, когато не си го видял с очите си — каза Алек. — А и Себастиан не разполага с неограничен брой от тях. Неголям отряд, разпръснат… не искат да приемат, че Себастиан действително представлява заплаха. В най-лошия случай, ако наистина е заплаха, вярват, че тя грози само нас, Ню Йорк, а не всички ловци на сенки изобщо.

— Не грешат, когато смятат, че ако Себастиан го е грижа за нещо, това е Клеъри. — При думите на Джейс Клеъри усети как по гръбнака й пробяга ледена тръпка, смесица от отвращение и тревога. — Той няма чувства. Не и като нас. Но ако имаше, те щяха да са към нея. Както и към Джослин. Ненавижда я. — Джейс се замисли за миг. — Ала не смятам, че ще нанесе удар тук. Прекалено е… очевидно.

— Надявам се, че си го казал на Клейва — подхвърли Саймън.

— Поне хиляда пъти. Но не останах с впечатлението, че имат особено високо мнение за моите прозрения.

Клеъри сведе поглед към ръцете си. Също като останалите и тя беше разпитана от Клейва. Беше отговорила на всичките им въпроси, ала въпреки това имаше неща за Себастиан, които не им беше казала. Неща, които не беше казала никому. Нещата, които той бе заявил, че иска от нея.

Не беше сънувала много, откакто се бяха върнали от Бурен с вените на Джейс — пълни с огън, но когато имаше кошмари, те бяха за брат й.

— То е, като да се мъчиш да се биеш с призрак — каза Джейс. — Не могат да му хванат дирята; не могат да открият нито него, нито онези ловци на сенки, които превърна.

— Правят всичко по силите си — каза Алек. — Укрепиха магическите бариери около Идрис и Аликанте. Всъщност не само там, а навсякъде. Изпратиха десетки експерти на остров Врангел.

Остров Врангел беше съсредоточието на всички магически бариери, които предпазваха земното кълбо, и най-вече Идрис, от демони и демонско нашествие. Тази защитна мрежа не беше съвършена и понякога се случваше демони да се промъкнат през нея, ала Клеъри можеше само да си представя колко по-страшно би било, ако бариерите не съществуваха.

— Чух мама да казва, че магьосниците от Спираловидния лабиринт търсели начин да развалят стореното от Бокала на смъртните — обади се Изабел. — Разбира се, би било по-лесно, ако разполагаха с тела, които да изучават…

Гласът й заглъхна. Клеъри знаеше защо. Телата на тъмните нефилими, убити в Бурен, бяха върнати в Града от кости, за да могат Мълчаливите братя да ги огледат. Само че така и не бяха успели — само за една нощ беше настъпило разложение, каквото се виждаше при труповете, мъртви от десетилетия. Не им бе останало нищо друго, освен да погребат останките.

Изабел отново си възвърна гласа:

— А Железните сестри непрекъснато произвеждат още и още оръжия. Получаваме с хиляди повече серафимски ками, мечове, чакрами, всичко… изковано в небесен огън.

Тя погледна към Джейс. В дните непосредствено след битката в Бурен, когато огънят бушуваше във вените му с такава ярост, че той крещеше от болка, Мълчаливите братя го бяха преглеждали, отново и отново, изпитвали го бяха с лед и пламък, с благословен метал и студено желязо, търсейки начин да изтръгнат огъня от тялото му и да го овладеят.

Ала не бяха открили такъв. Веднъж уловен в острие, огънят на Славния като че ли изобщо не бързаше да се излее в друго оръжие, нито да напусне тялото на Джейс заради какъвто и да било друг съд. Брат Закарая беше казал на Клеъри, че в най-ранните години от историята на ловците на сенки те се опитали да пленят небесния огън в оръжие, нещо, което да използват срещу демоните. Така и не успели обаче и в крайна сметка серафимските ками се превърнали в предпочитаните им оръжия. И ето че сега Мълчаливите братя отново се бяха отказали. Огънят на Славния се спотайваше като змия във вените на Джейс и най-доброто, на което той можеше да се надява, бе да го държи под контрол, така че да не бъде унищожен от него.

Изведнъж се разнесе звучното пиукане от получено съобщение — Изабел отново беше включила телефона си.

— Мама иска да се върнем в Института още сега. Имало някаква среща и трябвало да присъстваме. — Изабел се изправи и изтупа пръстта от дрехата си. — Бих те поканила с нас — каза тя на Саймън, — но нали се сещаш — забранено ти е, защото си нежив и така нататък.

— Не съм забравил. — Саймън също се изправи.

Клеъри скочи на крака и подаде ръка на Джейс, който я улови и стана.

— Двамата със Саймън ще ходим да пазаруваме за Коледа — заяви тя. — И никой от вас не може да дойде, защото ще ви купуваме подаръци.

Алек изглеждаше ужасен.

— Господи! Значи ли това, че и аз трябва да ви подаря нещо?

Клеъри поклати глава.

— Ловците на сенки не… празнуват ли Коледа?

Мисълта й изведнъж се върна към онази доста смущаваща вечеря за Деня на благодарността у Люк, когато Джейс, помолен да нареже пуйката, се беше нахвърлил отгоре й с меч, докато от нея не бе останало друго освен пуешки люспи.

— Разменяме си подаръци, почитаме смяната на сезоните — отвърна Изабел. — Някога имаше зимно честване на Ангела. Ознаменуваше деня, в който Реликвите на смъртните били дадени на Джонатан Ловеца на сенки. Мисля обаче, че на ловците на сенки им писнало вечно да бъдат оставяни настрани от празненствата на мунданите, затова в много от Институтите вече има коледни тържества. Това в Лондон е прочуто. — Тя сви рамене. — Но… не мисля, че тази година ще го направим.

— О. — Клеъри се почувства отвратително. Разбира се, че не им беше до празненства, след като бяха изгубили Макс. — Е, нека поне ви вземем подаръци. Не е нужно да има тържество или нещо такова.

— Именно. — Саймън вдигна ръце във въздуха. — Аз съм принуден да купя подаръци за Ханука. Еврейският закон го повелява. Богът на евреите е гневлив бог. И страшно държи на подаръците.

Клеъри му се усмихна. Напоследък му беше все по-лесно да изрича думата „бог“.

Джейс въздъхна и целуна Клеъри за довиждане — мимолетен допир на устните му до слепоочието й, ала дори това я накара да потрепери. Да не е в състояние да го докосне, нито да го целуне истински, започваше да я изкарва от кожата й. Беше го уверила, че то никога няма да има значение, че ще го обича дори ако никога вече не може да го докосне, и все пак мразеше това положение; ненавиждаше колко й липсва утехата, която й вдъхваше начинът, по който двамата открай време си пасваха физически.

— Ще се видим по-късно — каза той. — Аз ще се прибера с Алеки Изи…

— Не, няма — заяви неочаквано Изабел. — Ти счупи телефона на Алек. Вярно, от седмици всички си мечтаехме да го направим…

— Изабел! — възмути се Алек.

— Факт е обаче, че той е твоят парабатай, а ти си единственият, който все още не е отишъл да се види с Магнус. Върви да поговориш с него.

— И какво да му кажа? Невъзможно е да уговориш някого да не къса с теб… Или пък не е — побърза да добави, виждайки изражението на Алек. — Кой знае! Нищо не пречи да опитам.

— Благодаря. — Алек го потупа по рамото. — Чувал съм, че можеш да бъдеш и очарователен, когато поискаш.

— И аз така съм чувал — каза Джейс и се затича лекичко назад.

Дори това правеше с изящество, мрачно си помисли Клеъри. И изглеждаше секси. И то много. Тя вдигна ръка и му помаха вяло.

— До после.

Ако дотогава не съм умряла от безсилно раздразнение.

 

 

Семейство Фрей никога не бяха почитали особено религиозните традиции, ала Клеъри обожаваше Пето Авеню по Коледа. Във въздуха се носеше сладкият дъх на печени кестени, а витрините блещукаха в сребристо и синьо, червено и зелено. Тази година на уличните лампи бяха окачени големи кристални снежинки, които пръскаха златни искри под лъчите на зимното слънце. Да не говорим пък за елхата в центъра „Рокфелер“. Сянката й падна върху тях, когато двамата със Саймън се облегнаха на портата на зимната пързалка и загледаха как ту един, ту друг турист тупва, докато се опитва да се пързаля по леда.

Клеъри стискаше чаша горещ шоколад в ръцете си и топлината му се разливаше по тялото й. Чувстваше се почти нормално — да се разходи със Саймън по Пето Авеню, за да разгледат витрините и да видят коледната елха, беше тяхна зимна традиция, откакто се помнеше.

— Точно както някога, нали? — подхвърли той, сякаш прочел мислите й, докато облягаше брадичка върху сгънатите си ръце.

Клеъри го погледна. Носеше черно палто и шал, които подчертаваха бледността на кожата му. Под очите му имаше сенки — признак, че скоро не беше пил кръв. Изглеждаше точно такъв, какъвто беше — гладен, уморен вампир.

Е — помисли си тя. — Почти като някога.

— Има повече хора, за които да купуваме подаръци — каза на глас. — Да не говорим пък за травмиращия въпрос „какво да му купя за първата Коледа, след като тръгнахме заедно?“.

— Какво да подариш на един ловец на сенки, който си има всичко — ухили се Саймън.

— Джейс най-вече харесва оръжията. Обича и книгите, но в Института си имат огромна библиотека. Харесва класическа музика… — Лицето й светна. Саймън беше музикант. Въпреки че групата му беше ужасна и непрекъснато си променяше името (в момента се казваха „Смъртоносно суфле“), той все пак имаше музикална подготовка. — Какво би подарил на някого, който обича да свири на пиано?

— Пиано.

— Саймън.

— Един адски голям метроном, който може да се използва и като оръжие?

Клеъри въздъхна отчаяно.

— Партитури. Рахманинов не е от лесните, но пък той обича предизвикателствата.

— Добра идея. Ще видя дали наоколо няма музикален магазин. — Клеъри допи шоколада си, изхвърли чашата в близкото кошче и извади телефона си. — Ами ти? Какво ще подариш на Изабел?

— Нямам абсолютно никаква представа — отвърна Саймън.

Двамата поеха към Пето Авеню, претъпкано с постоянен поток от пешеходци, които зяпаха витрините.

— О, хайде де, Изабел е лесна.

— Ей, не забравяй, че говориш за гаджето ми. — Саймън сбърчи вежди. — Поне така мисля. Не съм сигурен. Не сме го обсъждали. Връзката ни, имам предвид.

— Определено е време за ИВ, Саймън.

— Какво?

— Да изясните връзката си. Каква е, накъде отива. Дали сте гаджета, или просто се забавлявате? Кога ще каже на родителите си? Може ли да се срещате с други?

Саймън пребледня.

— Какво? Ама сериозно ли?

— Напълно. А междувременно — парфюм! — Клеъри го сграбчи за гърба на палтото и го издърпа в един магазин за козметика. Отвътре той беше огромен, пълен с дълги редици проблясващи шишенца. — При това — нещо необичайно — добави тя и се отправи към отдела за парфюми. — Изабел няма да иска да мирише като всички останали. Ще иска да мирише на смокини или ветивер, или…

— Смокини? Смокините имат миризма? — Саймън изглеждаше ужасен и Клеъри тъкмо щеше да избухне в смях, когато телефонът й избръмча. Беше майка й.

Къде си?

Клеъри извъртя очи и отговори на съобщението. Джослин все още се притесняваше при мисълта, че Клеъри е с Джейс. Въпреки че, както й беше изтъкнала Клеъри, той вероятно беше най-безопасното гадже на света, защото му беше забранено (1) да се ядоса, (2) да опита нещо сексуално и (3) да направи каквото и да било, което би могло да предизвика приток на адреналин.

От друга страна, неотдавна той беше обладан от зла сила; Клеъри и майка й с очите си го бяха видели как оставя Себастиан да заплашва Люк, без да се опита да му попречи. Клеъри все още не беше говорила за всичко, което беше видяла в апартамента, който беше делила с Джейс и Себастиан за известно време, истинска смесица от сън и кошмар. Не беше казала на майка си, че Джейс е убил някого — имаше неща, за които Джослин нямаше нужда да узнава; неща, за които дори Клеъри предпочиташе да не мисли.

— Тук има толкова неща, които страшно биха харесали на Магнус — каза Саймън, вземайки стъклено шишенце с брокат за тяло, плуващ в някаква мазнина. — Има ли някакво правило, което забранява да купуваш подаръци на онзи, който е скъсал с твой приятел?

— Предполагам, че зависи. С Магнус ли беше по-близък, или с Алек?

— Алек ми помни името — отвърна Саймън и върна шишенцето на мястото му. — Освен това се чувствам гадно заради него. Разбирам защо Магнус го направи, но Алек е направо съсипан. Според мен, ако някой те обича, би трябвало да ти прости, ако наистина се разкайваш.

— Мисля, че зависи от това, какво си направил — каза Клеъри. — Нямам предвид Алек… а по принцип. Сигурна съм, че Изабел би ти простила всичко — побърза да добави тя.

Саймън не изглеждаше особено убеден.

— Не мърдай — заяви тя, размахвайки едно шишенце до главата му. — След три минути ще помириша врата ти.

— Дръж ме, ще падна! Доста време ти отне, докато направиш първата крачка, Фрей, не може да ти се отрече.

Клеъри не си даде труда да му отговори с някое остроумие — все още мислеше за това, което Саймън беше казал за прощаването… както и за още някого, чиито очи и глас изплуваха в съзнанието й. Себастиан, седнал на една маса срещу нея в Париж. „Мислиш ли, че можеш да ми простиш? Искам да кажа, смяташ ли, че някой като мен заслужава прошка?“

— Има неща, които никога не може да бъдат простени — каза тя. — Никога няма да простя на Себастиан.

— Ти не го обичаш.

— Не, но той ми е брат. Ако нещата бяха различни…

Само че не са. Клеъри изостави тази мисъл и се приведе напред, за да подуши.

— Миришеш на смокини и кайсии.

— Наистина ли смяташ, че Изабел ще иска да мирише на сушени плодове?

— Може би не. — Клеъри взе друго шишенце. — Е, какво ще правиш?

— Кога?

Клеъри, която тъкмо се бе зачудила каква е разликата между тубероза и обикновена роза, вдигна глава и видя, че Саймън я гледа недоумяващо.

— Е, не можеш да живееш с Джордан до безкрай, нали така? — обясни тя. — Има колеж…

— Ти няма да ходиш в колеж.

— Не, но аз съм ловец на сенки. Ние продължаваме да се учим и след като навършим осемнайсет, пращат ни в други Институти… това е нашият колеж.

— Не ми харесва мисълта да заминеш. — Саймън пъхна ръце в джобовете на палтото си. — Освен това не мога да отида в колеж. Майка ми няма да седне да плаща за обучението ми, а не е, като да мога да взема студентски заем. В очите на закона аз съм мъртъв. Пък и колко дълго ще отнеме на останалите да забележат, че те остаряват, а аз — не? Не знам дали ти е направило впечатление, но на шестнайсет години човек обикновено не изглежда като завършващ колеж.

Клеъри остави шишенцето.

— Саймън…

— Може би трябва да купя нещо на майка ми — горчиво рече той. — Какво най-добре казва „благодаря, задето ме изхвърли от къщи и се преструваш, че съм мъртъв“?

— Орхидеи?

Ала шеговитото настроение на Саймън се беше изпарило.

— Май все пак не е както някога — каза той. — Някога бих ти купил моливи, пособия за рисуване, само че ти вече не рисуваш, нали така? Освен със стилито си.

— Може би трябва да поговориш с Рафаел — предложи Клеъри.

— Рафаел?

— Той знае как живеят вампирите. Как откриват своето място в света, как изкарват пари, как си намират жилище… той знае всичко това. Би могъл да помогне.

— Би могъл, но няма да го направи. — Саймън се намръщи. — Не съм чувал нищо от дюморската шайка, откакто Морийн зае мястото на Камила. Знам, че Рафаел е втори в йерархията. Сигурен съм, че според тях все още нося Знака на Каин, иначе досега да са изпратили някой да се разправи с мен. Въпрос на време е.

— Не. Ясно им е, че не бива и с пръст да те докоснат. Това би означавало война с Клейва. Институтът беше пределно ясен. Ти си защитен.

— Клеъри — каза Саймън. — Никой от нас не е защитен.

Преди да успее да му отговори, Клеъри чу някой да я вика по име; озадачена, тя се обърна и видя майка си да си проправя път през тълпата купувачи. През прозореца забеляза Люк, който чакаше на тротоара отвън и с бархетната си риза изглеждаше някак не на място сред стилно облечените нюйоркчани.

Измъкнала се най-сетне от тълпата, Джослин дойде при тях и прегърна Клеъри, която погледна объркано Саймън над рамото й. Той сви рамене. Най-после Джослин я пусна и отстъпи назад.

— Толкова се тревожех, че ти се е случило нещо.

— В Сефора^[1]? — каза Клеъри.

Джослин сбърчи чело.

— Не си ли чула? Мислех, че Джейс вече ти е изпратил съобщение.

Клеъри усети как по вените й се разлива студ, сякаш беше изпила ледена вода.

— Не. Аз… Какво става?

— Съжалявам, Саймън — каза Джослин. — Но двете с Клеъри трябва да отидем в Института още сега.

 

 

Почти нищо не се беше променило в апартамента на Магнус, откакто Джейс беше идвал за последен път. Същото неголямо преддверие и една-единствена жълта крушка. Джейс използва руна за отваряне, за да мине през входната врата, изкачи стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, и натисна звънеца на Магнус. По-добре така, отколкото друга руна за отваряне. В края на краищата Магнус като нищо играеше видео игри гол или правеше… бог знае какво. Кой ли имаше представа какви ги вършат магьосниците в свободното си време.

Джейс отново позвъни, този път — по-продължително. Още две дълги позвънявания и Магнус най-сетне отвори рязко вратата със свирепо изражение. Носеше черен копринен халат, наметнат върху бяла риза и панталони от туид. Беше бос, тъмната му коса беше разчорлена, а по лицето му стърчеше набола брада.

— Какво търсиш тук?

— Леле-мале — каза Джейс. — Колко негостоприемно.

— Защото не си добре дошъл.

Джейс повдигна вежди.

— Мислех, че сме приятели.

— Не. Ти си приятел на Алек. Алек ми беше гадже, така че трябваше да те търпя. А сега той не ми е гадже и вече не се налага да те търпя. Не че който и да било от вас го разбира. Ти трябва да си… чакай да видя… четвъртият, който идва да ми досажда. — Магнус се зае да брои на дългите си пръсти. — Клеъри. Изабел. Саймън…

— Саймън е идвал?

— Изглеждаш учуден?

— Не мислех, че толкова много държи на връзката ти с Алек.

— Аз нямам връзка с Алек — отсече Магнус, ала Джейс вече беше минал покрай него и стоеше в дневната му, оглеждайки се любопитно наоколо.

Едно от нещата, които открай време харесваше в апартамента на Магнус, бе, че той рядко изглеждаше по един същи начин два пъти. Понякога беше просторен, модерно обзаведен тавански апартамент. Понякога изглеждаше като френски бордей или викторианска пушалня за опиум, или пък вътрешността на космически кораб. Точно сега обаче мястото беше разхвърляно и мрачно. Масата беше отрупана с кутии от китайска храна. Председателя Мяу лежеше върху килимчето, изпружил и четирите си крака пред себе си, като умряла сърна.

— Мирише на разбито сърце — подхвърли Джейс.

— От китайската храна е. — Магнус се тръшна на дивана и опъна дългите си крака. — Е, давай. Кажи си това, което си дошъл да ми кажеш.

— Мисля, че отново трябва да се събереш с Алек.

Магнус извъртя очи към тавана.

— И защо?

— Защото той е нещастен. И съжалява. За онова, което е сторил. Никога вече няма да го направи.

— О, значи, няма отново да се среща зад гърба ми с една от бившите ми и да крои планове как да съкрати живота ми? Колко благородно от негова страна.

— Магнус…

— Освен това Камила е мъртва. Няма как отново да го направи.

— Знаеш какво имам предвид — не отстъпваше Джейс. — Повече няма да те лъже или да крие неща от теб, или каквото и да е това, заради което си разстроен всъщност. — Той се тръшна в едно кожено кресло и повдигна вежди. — Е?

Магнус се обърна на една страна.

— Какво те е грижа дали Алек е нещастен?

— Какво ме е грижа? — повтори Джейс толкова силно, че Председателя Мяу подскочи, сякаш беше ударен от ток. — Естествено, че ме е грижа за Алек. Той е най-добрият ми приятел, моят парабатай. И е нещастен. Също като теб, както изглежда. Навсякъде се въргалят кутии от храна за вкъщи, не си направил нищо, за да постегнеш мястото, котаракът ти изглежда умрял…

— Не е умрял.

— Грижа ме е за Алек. — Джейс прикова нетрепващ поглед в Магнус. — Грижа ме е за него повече, отколкото за мен самия.

— Понякога не ти ли се струва — замислено каза Магнус и излющи малко парченце лак от нокътя си, — че цялата тази парабатайска история е направо жестока? Можеш да избереш своя парабатай, но след това не можеш да отмениш избора си? Дори ако той се обърне против теб. Погледни само Люк и Валънтайн. И макар че в някои отношения парабатаят е най-близкият ти човек в целия свят, не можеш да се влюбиш в него. А ако той умре, умира и част от теб.

— Откъде знаеш толкова много за парабатаите?

— Знам много за ловците на сенки. — Магнус потупа дивана до себе си и Председателя скочи върху възглавниците и се отърка в него. Дългите пръсти на магьосника се заровиха в козината на котарака. — И то от доста отдавна. Странни създания сте вие. Крехко благородство и човечност, от една страна, а от друга — безразсъдният огън на ангелите. — Той погледна за миг към Джейс. — Особено ти, Херондейл, защото във вените си носиш огъня на Ангелите.

— И преди си бил приятел с ловци на сенки?

— Приятел — повтори Магнус. — Какво всъщност означава това?

— Щеше да знаеш, ако имаше такъв. Е, имаш ли? Имаш ли приятели? Искам да кажа, освен хората, които идват на купоните ти. Повечето хора се боят от теб или ти дължат нещо, или пък някога си спал с тях, ала приятели… не мисля, че съм забелязал да имаш много от тях.

— Е, това е нещо ново — заяви Магнус. — Досега никой от останалите ти приятелчета не беше опитал с обиди.

— Има ли ефект?

— Ако имаш предвид дали изведнъж чувствам неудържим порив отново да се събера с Алек, отговорът е „не“. Страшно ми се дояде пица, но то може и да няма нищо общо.

— Алек каза, че ще постъпиш точно така — рече Джейс. — Че ще отклониш всеки въпрос, отнасящ се до теб, с шега.

Магнус присви очи.

— И аз съм единственият, който го прави?

— Именно — отвърна Джейс. — Послушай някой, който знае за какво става дума. Ненавиждаш да говориш за себе си и предпочиташ хората да са ти сърдити, отколкото да те съжаляват. На колко години си, Магнус? Истината.

Магнус не отговори.

— Как се казваха родителите ти? Как е името на баща ти?

Магнус го гледаше свирепо със златистозелените си очи.

— Ако исках да лежа на диван и да се жалвам на някого за родителите си, щях да си наема психиатър.

— А! Само че моите услуги са безплатни.

— И аз така съм чувал.

Джейс се ухили и се плъзна надолу в креслото си. Върху отоманката имаше възглавница с десен на британското знаме. Той я взе и я сложи зад главата си.

— Нямам къде да ходя. Мога да си седя тук цял ден.

— Страхотно — каза Магнус. — Аз пък смятам да подремна.

И той посегна към едно смачкано одеяло, което се търкаляше на пода, в същия миг, в който телефонът на Джейс иззвъня. Замръзнал с протегната ръка, Магнус загледа как Джейс вади апарата от джоба си и го отваря.

Беше Изабел.

— Джейс?

— Да. У Магнус съм. Май постигам известен напредък. Какво става?

— Прибери се. — Джейс се изправи в креслото толкова рязко, че възглавницата тупна на пода. Гласът на Изабел беше ужасно напрегнат; той съвсем ясно долавяше остротата в него, като нотите на лошо акордирано пиано. — В Института. Веднага, Джейс.

— Какво има? — попита той. — Какво се е случило?

Видя, че и Магнус се изправи, а одеялото падна на земята.

— Себастиан — отвърна Изабел.

Джейс затвори очи и в ума му изникна образът на златна кръв и бели пера, разпилени по мраморен под. Спомни си апартамента и ножа в ръката си; светът беше в краката му, а пръстите на Себастиан — около китката му, и бездънните черни очи го гледаха с мрачно веселие. Ушите му запищяха.

— Какво има? — Гласът на Магнус се вряза в мислите на Джейс и едва тогава той си даде сметка, че вече е на прага, а телефонът е прибран обратно в джоба му. Обърна се и зад себе си видя Магнус с обтегнато лице. — Алек ли е? Той добре ли е?

— Какво те е грижа? — каза Джейс и Магнус потръпна.

Джейс бе сигурен, че никога преди не бе виждал Магнус да потръпва. И това беше единствената причина да не затръшне вратата зад гърба си.

 

 

В преддверието на Института висяха десетки непознати палта и якета. Клеъри почувства напрежението в раменете си, докато разкопчаваше вълненото си палто и го окачваше на стената.

— И Мерис не каза за какво става дума? — Гласът й беше изтънял от тревога.

Джослин, която вече беше развила дългия си сив шал, почти не погледна към Люк, който го взе, за да го закачи на стената. Зелените й очи се стрелкаха из помещението — към вратата на асансьора, към сводестия таван над главите им, към избелелите стенописи, изобразяващи хора и ангели.

Люк поклати глава.

— Каза само, че е било извършено нападение над Клейва и да дойдем тук възможно най-бързо.

— Именно това второто ме тревожи. — Джослин нави косата си на тила и я закрепи с пръсти. — От години не съм стъпвала в Институт. Защо искат да присъствам?

Люк стисна лекичко рамото й, за да й вдъхне увереност. Клеъри знаеше от какво се бои майка й, от какво се боят всички те. Единствената причина Клейвът да изисква присъствието й бе, ако имаше новини за сина й.

— Мерис каза, че ще бъдат в библиотеката — каза Джослин и Клеъри първа се отправи натам.

Чуваше как Люк и майка й си говорят зад гърба й, долавяше и меките им стъпки, тези на Люк — по-бавни, отколкото преди. Все още не се бе съвзел напълно от нараняването, което едва не му бе струвало живота през ноември.

Знаеш защо си тук, нали? — прошепна тих глас в главата й. Клеъри знаеше, че него го няма, но това не помогна. Не беше виждала брат си от деня на битката, ала винаги го носеше в едно ъгълче на ума си; натрапчив, неканен призрак. — Заради мен. Винаги си знаела, че не съм се махнал завинаги. Казах ти какво ще се случи. Написах го, та да го прочетеш. Erchomai. Аз идвам.

Ето че бяха стигнали до библиотеката. Вратата беше полуотворена и отвътре долитаха гласове. Джослин поспря за миг с напрегнато лице.

Клеъри сложи ръка на бравата.

— Готови ли сте?

Едва сега забеляза с какво е облечена майка й — черни дънки, поло и ботуши. Сякаш инстинктивно беше избрала най-близкото до бойно облекло, с което разполагаше.

Джослин й кимна.

Някой беше избутал назад мебелите в библиотеката, освобождавайки голямо пространство в средата на стаята, точно където беше мозайката с Ангела. Сега там беше поставена солидна маса (голям мраморен блок, закрепен върху два коленичили каменни ангела) и около нея бяха насядали нюйоркските нефилими. Някои, като Кадир и Мерис, Клеъри познаваше по име, други бяха просто познати лица. Мерис стоеше права и изреждаше имена, отмятайки на пръсти.

— Берлин — няма оцелели. Банкок — няма оцелели. Москва — няма оцелели. Лос Анджелис…

— Лос Анджелис? — обади се Джослин. — Там бяха семейство Блекторн. Нима са…

Мерис се сепна, сякаш не беше забелязала появата на Джослин. Сините й очи се плъзнаха по Люк и Клеъри. Имаше измъчен, уморен вид; косата й беше изопната назад, върху ръкава на ушитото й по мярка палто имаше петно — червено вино или кръв?

— Има оцелели — продължи тя. — Деца. Сега са в Идрис.

— Хелън — каза Алек и Клеъри си спомни момичето, което се би заедно с тях против Себастиан в Бурен. Спомни си я в нефа на Института заедно с тъмнокосо момче, вкопчено в ръката й. „Брат ми Джулиън.“

— Приятелката на Ейлийн — откъсна се неволно от устните й и тя видя как всички от Клейва я погледнаха със зле прикрита враждебност. Винаги правеха така, сякаш заради това, което тя представляваше, им беше почти невъзможно да видят нея самата. Дъщерята на Валънтайн. — Тя добре ли е?

— В Идрис е, заедно с Ейлийн. По-малките й братя и сестри са оцелели, но май е имало проблем с най-големия — Марк.

— Проблем? — повтори Люк. — Какво точно става, Мерис?

— Не мисля, че ще научим цялата история, докато не отидем в Идрис — отвърна Мерис, поглаждайки бездруго гладката си коса. — Но е имало нападения — няколко, в продължение на две нощи, над шест Института. Все още не сме сигурни как са успели да проникнат в тях, но знаем…

— Себастиан — каза Джослин. Беше напъхала ръце дълбоко в джобовете на черния си панталон, ала Клеъри подозираше, че ако не беше, всички щяха да видят, че ги е свила в юмруци. — Давай по същество, Мерис. Синът ми. Нямаше да ме повикаш тук, ако той не беше отговорен. Нали? — Джослин срещна очите на Мерис и Клеъри се зачуди какво ли е било по времето, когато и двете са били в Кръга и от търканията между острите им характери са прехвърчали искри.

Преди Мерис да успее да отговори, вратата се отвори и в стаята влезе Джейс. Беше зачервен от студа, гологлав, с разрешена от вятъра руса коса. Не носеше ръкавици и голите му ръце, белязани от знаци, стари и нови, също бяха почервенели от студа. Той се усмихна за миг на Клеъри и се настани на един стол до стената.

Както обикновено, Люк се намеси, за да успокои положението.

— Мерис? Себастиан ли е отговорен?

Мерис си пое дълбоко дъх.

— Да. Да, той е бил. С него е имало и тъмни нефилими.

— Разбира се, че е Себастиан — обади се Изабел. До този миг тя се взираше в масата, ала сега вдигна глава. Лицето й се бе превърнало в маска от омраза и ярост. — Каза, че идва, и ето че дойде.

Мерис въздъхна.

— Смятахме, че ще нападне Идрис. Това сочеха всички събрани сведения. Идрис, не Институтите.

— Значи, е направил каквото не сте очаквали — каза Джейс. — Той винаги прави онова, което не очаквате. Може би Клейвът трябва да започне да се готви за него. — Джейс понижи глас. — Казах ви. Казах ви, че ще иска още войници.

— Джейс — заяви Мерис. — Изобщо не помагаш.

— Не се и опитвах.

— Аз бих предположил, че ще нападне първо тук — обади се Алек. — С оглед на това, което Джейс каза преди малко и което е вярно — всички, които обича или мрази, са тук.

— Той не обича никого — сопна се Джослин.

— Мамо, престани. — Сърцето на Клеъри се блъскаше в гърдите й, но едновременно с това тя изпитваше странно облекчение. Цялото очакване Себастиан да се появи и ето че той най-сетне беше тук. С чакането беше свършено и войната вече можеше да започне. — Е, какво ще направим? Ще укрепим Института? Ще се скрием?

— Нека да отгатна. — От гласа на Джейс капеше сарказъм. — Клейвът е свикал Съвет. Още едно заседание.

— Клейвът постанови незабавна евакуация. — Думите на Мерис накараха всички, дори Джейс, да замълчат. — Всички Институти трябва да бъдат опразнени, всички нефилими — да се върнат в Аликанте. От утре магическите бариери около Идрис ще бъдат удвоени. Никой няма да може нито да излезе, нито да влезе.

Изабел преглътна.

— Кога трябва да напуснем Ню Йорк?

Мерис изпъна рамене; част от властното й излъчване се беше завърнало, устните й бяха свити в тънка черта, челюстта й — решително стисната.

— Вървете да си съберете багажа — заяви тя. — Тръгваме тази вечер.