Касандра Клеър
Град на небесен огън (26)

23
Целувката на Юда

Вратата се пръсна на парчета с мощен взрив; късове дърво и мрамор полетяха във въздуха като натрошени кости.

Вцепенена, Ема гледаше как воини, облечени в червени дрехи, нахлуват в Залата, следвани от феи в зелено, бяло и сребърно. А след тях — нефилимите. Ловци на сенки в черно бойно облекло, отчаяно опитващи се да защитят своите деца.

Вълна от стражи се втурна да посрещне Помрачените на входа — всички до един бяха посечени. Ема гледаше как падат, като на забавен кадър. Знаеше, че се е изправила, също като Джулиън, бутнал преди това Тави в ръцете на Ливия. Двамата застанаха отбранително пред малките деца, колкото и безнадежден да беше опитът им да ги предпазят.

Ето как ще свърши всичко, помисли си тя. Бяха се спасили от воините на Себастиан в Лос Анджелис, скрили се бяха при семейство Пенхалоу, а оттам — в Залата, и ето че сега бяха хванати като плъхове в капан и щяха да умрат тук. И защо изобщо бяха бягали?

Тя посегна към Кортана, мислейки за баща си и какво би казал, ако тя просто се предаде. Семейство Карстерс не се предаваха. Те страдаха и надделяваха или умираха с гордо вдигната глава. Поне ако умреше, помисли си Ема, отново щеше да види родителите си. Имаше поне това.

Помрачените нахлуха в стаята, проправяйки си път през яростно съпротивляващите се ловци на сенки като сърпове в пшеничена нива. Приличаха на неясно, носещо смърт петно, ала зрението на Ема изведнъж се проясни, когато един от тях се отдели от тълпата и се насочи право към децата Блекторн.

Беше бащата на Джулиън.

Времето, прекарано в служба на Себастиан, не му бе понесло добре. Кожата му беше повехнала и сивкава, лицето му бе покрито с кървави резки, но крачката му беше сигурна, погледът — прикован в децата му.

Ема замръзна. До нея Джулиън също бе забелязал баща си; изглеждаше като хипнотизиран от змия. Беше видял как принуждават баща му да отпие от Пъкления бокал, даде си сметка Ема, но не и в какво се бе превърнал след това, не и как вдига оръжие срещу сина си, как се смее при мисълта за смъртта на детето си, нито как принуждава Катерина да коленичи, за да бъде измъчвана и превърната…

— Джулс — каза тя. — Джулс, това не е твоят баща.

Очите му се разшириха.

— Ема, пази се…

Тя се обърна рязко и изпищя. Елфически воин в сребърни доспехи се извисяваше зад нея. Косата му изобщо не беше коса, а оплетена бъркотия от бодливи клони. Половината му лице беше изгорено и покрито с мехури — вероятно бе опръскано с железен прах или сол. Едното му око се въртеше, бяло и ослепено, ала другото беше приковано в Ема със смъртоносен плам. Ема видя Даяна Рейбърн да се обръща към тях, отворила уста, за да извика предупреждение, а тъмната й коса се развяваше зад нея. Тръгна към Ема и елфа, но беше невъзможно да стигне навреме. Елфът вдигна бронзовия си меч със свирепо ръмжене…

Ема замахна и заби Кортана дълбоко в гърдите му.

Шурналата кръв беше като зелена вода. Тя опръска ръката на Ема, която в изненадата си изпусна меча, а елфът политна като посечено дърво, рухвайки върху мраморния под със силен тътен. Ема се хвърли напред, посягайки към дръжката на Кортана, и в същия миг чу вика на Джулс:

— Тай!

Тя се обърна рязко. Насред хаоса, който цареше в Залата, съвсем ясно виждаше мъничкото пространство, където бяха застанали семейство Блекторн. Андрю Блекторн спря пред децата си и устните му се извиха в особена усмивчица; той протегна ръка.

И Тай — не някой друг, а Тай, най-недоверчивият, най-несантименталният от тях — пристъпи напред с протегната ръка, приковал поглед в баща си.

— Татко?

— Тай. — Дивия посегна към своя близнак, ала улови само въздух. — Тай, недей…

— Не я слушай — каза Андрю Блекторн и всяко съмнение, че той вече не е мъжът, който някога бе баща на Джулиън, се изпари, когато Ема чу гласа му. В него нямаше и капчица доброта, единствено лед и суровите нотки на жестоко злорадство. — Ела при мен, моето момче, моят Тиберий.

Тай направи още една крачка напред и в същия миг Джулиън извади късия си меч и го хвърли. Оръжието пропя във въздуха, сигурно и безпогрешно, и Ема със странна яснота си припомни последния си ден в Института и Катерина, която им показва как да мятат ками, точно и изящно, като стих. Как да хвърлят оръжие така, че никога да не пропускат целта.

Острието прелетя покрай Тиберий и се заби в гърдите на Андрю Блекторн. Очите му се отвориха потресено, сивкавата му ръка се вдигна към дръжката, която стърчеше между ребрата му… а после той се свлече на земята. Кръвта му оплиска мраморния под, а Тиберий се обърна с писък и се нахвърли върху брат си.

— Не! — задъхваше се той, а юмруците му се сипеха по гърдите на Джулиън. — Защо го направи, Джулс! Мразя те, мразя те…

Джулиън сякаш не усещаше нищо; погледът му не се откъсваше от мястото, където бе рухнал баща му. Останалите Помрачени продължаваха напред, газейки тялото на падналия си другар. Даяна Рейбърн стоеше на известно разстояние — беше тръгнала към децата, но след това бе спряла, а очите й бяха пълни със скръб.

Две ръце уловиха ризата на Тиберий отзад и го откопчиха от Джулиън. Беше Ливи, с решително лице.

— Тай. — Ръцете й се обвиха около тялото на нейния близнак, притискайки юмруците му от двете му страни. — Тиберий, престани веднага. — Той спря и се отпусна безсилно върху сестра си; колкото и да бе дребничка, тя удържа тежестта му. — Тай — меко повтори Ливи. — Джулс трябваше да го направи. Не разбираш ли? Трябваше да го направи.

Джулиън, чието лице бе бяло като платно, направи крачка назад, после още една. Отстъпваше, докато не се блъсна в една от каменните колони; тогава се плъзна по нея и се свлече на земята с разтърсвани от безмълвни хлипове рамене.

 

 

„Сестро моя, кралице моя.“

Клеъри седеше сковано върху трона от злато и слонова кост. Чувстваше се като дете в стола на някой възрастен — тронът очевидно бе направен за някой наистина огромен и краката й висяха над най-горното стъпало. Ръцете й стискаха облегалките, но пръстите й изобщо не достигаха изваяната украса в края им, където трябваше да отпусне длани… макар че, като се имаше предвид, че тази украса представлява черепи, Клеъри нямаше никакво желание да я докосва.

Себастиан крачеше напред-назад в защитния кръг от руни, като от време на време спираше, за да я погледне, и по лицето му се разливаше онази широка възторжена усмивка, която Клеъри свързваше със Себастиан от своето видение, момчето със зелените очи, в които нямаше и капчица вина. Пред погледа й той извади от колана си дълга остра кама и прокара острието по дланта си. След това отметна глава назад и притворил очи, вдигна ръка; кръв се стече от пръстите му и покапа по руните.

Всеки път, щом капка кръв докоснеше някоя от руните, в нея лумваше искра. Клеъри се притисна в солидната облегалка на трона. Това не бяха руни от Сивата книга, те й бяха непознати, чужди.

Вратата на стаята се отвори и Аматис прекрачи прага, следвана от две редици Помрачени. Лицата им, докато безмълвно заставаха до стените, бяха безизразни, но Аматис изглеждаше разтревожена. Погледът й се плъзна покрай Джейс, който лежеше неподвижно на пода до тялото на убития демон, и се спряха върху нейния повелител.

— Господарю Себастиан. Майка ви не е в килията си.

Себастиан се намръщи и пръстите на окървавената му ръка се свиха в юмрук. Всички руни около него вече горяха яростно със студен леденосин пламък.

— Ама че досадно — каза той. — Останалите трябва да са я освободили.

Клеъри усети прилив на надежда, примесен с ужас. Заповяда си да остане неподвижна, ала видя как очите на Аматис се стрелнаха към нея. Не изглеждаше учудена, че заварва Клеъри на трона — напротив, устните й се извиха в ехидна усмивка.

— Да изпратя ли остатъка от войската да ги търси? — попита тя Себастиан.

— Не е нужно. — Той вдигна очи към Клеъри и се усмихна. В същия миг отекна разтърсващ тътен и прозорецът зад нея, онзи, който гледаше към Аликанте, се пропука в паяжина от лъкатушещи линии. — Границите се затварят — заяви Себастиан. — Аз ще ги доведа при себе си.

 

 

— Стените се затварят около нас — каза Магнус.

Алек се опита да го изправи още малко, но Магнус се облягаше безсилно на него, почти отпуснал глава на рамото му. Алек нямаше представа накъде вървят — много отдавна се беше объркал из криволичещите коридори, ала нямаше никакво желание да го каже на Магнус. Той и така изобщо не бе добре — дишането му беше плитко и накъсано, пулсът му — учестен. А сега и това.

— Всичко е наред — успокои го Алек, обвивайки ръка около кръста му. — Просто трябва да се доберем до…

— Алек — повтори Магнус и гласът му беше учудващо силен. — Не халюцинирам. Стените се движат.

Алек се вгледа по-внимателно… и усети как го жегва паника. Въздухът в коридора тегнеше от прах; стените сякаш блещукаха и потрепваха. Подът се изкриви, когато те започнаха да се плъзгат една към друга; коридорът се стесняваше в единия край, като преса за отпадъци, която се затваря. Магнус се подхлъзна и се удари в една от огъващите се стени, изохквайки от болка. Обзет от ужас, Алек сграбчи ръката му и го притегли към себе си.

— Себастиан — задъхано каза магьосникът, докато Алек го дърпаше по коридора, далеч от падащите камъни. — Това е негово дело.

Алек го погледна изумено.

— Но как е възможно? Та той не контролира всичко!

— Би могъл… ако запечата границите между измеренията. — Магнус си пое накъсано дъх, затичвайки се с усилие. — Би могъл да контролира целия този свят.

 

 

Изабел изпищя, когато земята се отвори зад нея, и се хвърли напред тъкмо навреме, за да не полети в бездната, която разделяше коридора надве.

— Изабел! — изкрещя Саймън и я сграбчи за раменете.

Понякога забравяше силата, която вампирската кръв му даваше, и сега я дръпна толкова рязко, че и двамата паднаха по гръб. Изи беше отгоре му и при други обстоятелства, вероятно би му харесало, но не и сега, когато камъните се разтваряха под тях.

Изабел скочи на крака и го издърпа със себе си. Малко по-рано бяха изгубили Люк и Джослин, когато стената на един от коридорите се разцепи и камъните й се посипаха като люспи. Оттогава всичко беше един луд бяг, в който трябваше да се пазят от цепещо се дърво и падащи камъни, а сега и бездни, зейнали в земята. Саймън се бореше с надигащото се в гърдите му отчаяние — това несъмнено беше краят; крепостта щеше да рухне около тях и те щяха да бъдат погребани под нея.

— Не го прави — задъхано каза Изабел. Тъмната й коса беше пълна с прах, по лицето й имаше кръв, там, където скалните късове бяха порязали кожата й.

— Какво да не правя?

Земята се надигна под тях и Саймън полускочи, полупадна с главата напред в друг коридор. Не можеше да се отърве от мисълта, че по някакъв начин земята сякаш ги подкарва нанякъде. В цялата тази разруха като че ли се криеше цел, нещо, което ги насочваше в една посока…

— Не се предавай — каза Изабел, останала без дъх, и се хвърли върху една двукрила врата, когато коридорът зад тях започна да се руши. Вратата се отвори и двамата със Саймън се строполиха в стаята от другата й страна.

Изабел рязко си пое дъх и в същия миг вратата се затръшна зад гърба им, откъсвайки ги от тътена на рушащата се крепост. За миг Саймън можеше само да благодари на Бог, че земята под краката му е стабилна, а стените не се движат.

А после забеляза къде се бяха озовали и облекчението му се изпари. Намираха се в огромна полукръгла стая, в извития край на която се издигаше подиум, скрит наполовина в сенки. До стените стояха Помрачени, като редица алени зъби, в червеното си бойно облекло.

В стаята вонеше на катран, огън и сяра, долавяше се и невъзможният да бъде сбъркан мирис на демонска кръв. Пред една от стените бе проснат подпухнал демонски труп, а до него имаше човешко тяло. Саймън усети, че устата му пресъхва. Джейс.

Обграден от кръг светещи руни, вдълбани на пода, стоеше Себастиан. Широка усмивка изкриви устните му, когато Изабел извика и се втурна към Джейс. Тя коленичи до него и допря пръсти до гърлото му. Миг по-късно Саймън видя как раменете й се отпускат.

— Жив е — увери ги Себастиан отегчено. — Заповед на кралицата.

Изабел вдигна очи. Няколко кичура от тъмната й коса бяха залепнали за окървавеното й лице. Изглеждаше свирепа и красива.

— Кралицата на феите? Че кога я е било грижа за Джейс?

Себастиан се разсмя.

— Не кралицата на феите. Кралицата на това царство. Може би я познавате.

С възторжен жест той посочи подиума в далечния край на стаята и Саймън усети как небиещото му сърце се свива. Когато влезе в стаята, бе погледнал натам само за миг. Едва сега видя двата трона от слонова кост и разтопено злато. На един от тях седеше Клеъри.

Червената й коса беше невероятно ярка на златнобелия фон, като огнено знаме. Лицето й беше бледо и неподвижно, безизразно.

Саймън неволно пристъпи напред… и начаса дузина тъмни воини му препречиха пътя. В средата им стоеше Аматис, с огромно копие в ръка и плашеща жлъч върху лицето.

— Стой където си, вампире — нареди тя. — Не се доближавай до господарката на това царство.

Саймън залитна назад; видя Изабел да мести изумен поглед от Клеъри към Себастиан и накрая към него.

— Клеъри! — повика я той.

Клеъри не помръдна, дори не трепна, ала лицето на Себастиан потъмня като буреносен облак.

— Не смей да изричаш името на сестра ми — изсъска той. — Мислеше си, че тя принадлежи на вас, но сега тя е само моя и аз няма да я деля.

— Ти си луд — каза Саймън.

— А ти си мъртъв. Какво значение има всичко това сега? — Очите му огледаха Саймън от горе до долу. — Скъпа сестро — каза той толкова силно, че гласът му да се чуе в цялата стая. — Напълно ли си сигурна, че искаш да опазиш този невредим?

Преди Клеъри да успее да отговори, вратата на стаята се отвори и вътре нахлуха Магнус и Алек, следвани от Люк и Джослин. Вратата се затвори зад тях и Себастиан плесна с ръце. Едната от тях бе окървавена и капка кръв тупна в краката му, изцвърчавайки като вода върху нагорещен котлон, когато докосна сияещите руни около него.

— Ето че всички са тук — обяви той доволно. — Време е за веселба!

 

 

В живота си Клеъри бе виждала много невероятни и красиви неща, виждала бе и много ужаси. Ала нищо не бе по-страшно от изражението, с което майка й се взираше в нея, своята дъщеря, седнала на трона до този на Себастиан.

— Мамо — прошепна Клеъри толкова тихичко, че никой не я чу.

Те всички се взираха в нея с широко отворени очи — Магнус и Алек, Люк и майка й, Саймън и Изабел, която бе взела главата на Джейс в скута си и тъмната й коса се спускаше над него като шал. Беше точно толкова мъчително, колкото Клеъри си бе представяла. Дори повече. Очаквала бе слисване и потрес, но не бе помислила за болката и чувството, че са били предадени. Майка й се олюля и Люк я прегърна, за да я подкрепи, ала очите му не се откъсваха от Клеъри; гледаше я така, сякаш вижда непозната.

— Добре дошли, жители на Едом. — Устните на Себастиан се извиха като тетива на лък. — Добре дошли в новия си свят.

И той излезе от горящия кръг, който го обграждаше. Ръката на Люк се спусна към колана му; Изабел понечи да се изправи, но най-бърз беше Алек: едната му ръка се стрелна към лъка, другата — към колчана на гърба му; преди Клеъри да му извика да спре, стрелата вече летеше.

Заби се в гърдите на Себастиан и той залитна от силата на удара. Клеъри чу как през редиците на Помрачените пробяга ахване. Миг по-късно Себастиан си възвърна равновесието и с раздразнен вид издърпа стрелата от гърдите си.

— Глупако. Не можеш да ме нараниш. Нищо под небето не може да ме нарани. — Той метна стрелата в краката на Алек. — Нима мислеше, че ти си изключение?

Очите на Алек се стрелнаха към Джейс; мимолетно, но Себастиан го видя и се ухили широко.

— А, да. Героят ви с небесния огън в себе си. Ала огъня го няма, нали? Похабен в ярост насред пустинята, насочен срещу демон, който аз ви изпратих. — Той щракна с пръсти и от тях изскочи леденосиня искра и се завихри като мъгла.

За миг Джейс и Изабел изчезнаха от погледа на Клеъри, а после тя чу как някой се закашля и пое рязко дъх и ето че ръцете на Изабел се отдръпнаха от Джейс, който приседна, а след това се изправи на крака. По прозореца зад гърба на Клеъри все така бавно пълзяха пукнатини; тя чуваше пукота на стъклото, през което сега нахлуваше дантелена пелена от светлина и сенки.

— Добре дошъл, братко — спокойно заяви Себастиан, докато Джейс се оглеждаше наоколо, а кръвта бързо се отцеждаше от лицето му при вида на стаята, пълна с воини, приятелите му, които стояха наоколо с ужасени лица, и накрая — Клеъри на своя трон. — Би ли искал да опиташ да ме убиеш? Тук има цял куп оръжия. Ако ти се иска да пробваш да ме сразиш с небесния огън, сега е шансът ти. — Себастиан разпери ръце. — Аз няма да се съпротивлявам.

Джейс стоеше срещу Себастиан. Двамата бяха еднакви на ръст и със сходно телосложение, макар Себастиан да бе малко по-слаб, по-жилав. Джейс беше мръсен и окървавен, бойното му облекло — разкъсано, косата — разчорлена. Себастиан имаше елегантен вид в алените си дрехи, дори ръката му сякаш нарочно бе изцапана с кръв. Китките му бяха голи; около тази на Джейс проблясваше сребърна гривна.

— Носиш моята гривна — отбеляза Себастиан. — „Ако не мога да склоня Небето, ще вдигна Ада.“ Така е уместно, не смяташ ли?

— Джейс — изсъска Изабел. — Направи го. Пронижи го. Хайде…

Ала Джейс поклати глава; ръката му, която почиваше върху колана с оръжия, се отпусна бавно. Изабел извика отчаяно. Лицето на Алек имаше също толкова безнадежден вид, но той остана безмълвен.

Себастиан протегна ръка.

— Смятам, че е време да ми върнеш гривната, братко. Време е да отдадеш кесаревото на кесаря^[1]. Върни ми онова, което е мое. Включително и сестра ми. Готов ли си да се откажеш от нея и да я предадеш в мое владение?

— Не! — Не беше Джейс, а Джослин. Тя се отскубна от Люк и се хвърли напред, протегнала ръце към Себастиан. — Ти ме ненавиждаш — убий ме тогава. Измъчвай ме. Прави каквото искаш с мен, но остави Клеъри на мира!

Себастиан извъртя очи.

— Та аз те измъчвам.

— Тя е само едно момиче. — Джослин се бореше за въздух. — Моето дете, моята дъщеря…

Себастиан протегна рязко ръка и я сграбчи за челюстта с такава сила, че едва не я повдигна от пода.

— Аз бях твоето дете. Лилит ми даде цяло царство, ти ми даде своето проклятие. Никаква майка не си ти и ще стоиш далеч от сестра ми. Жива си единствено заради нея. Всички сте живи единствено заради нея. Ясно ли ви е? — Той я пусна и Джослин политна назад; ръката му беше оставила кървав отпечатък върху лицето й. Люк я улови. — Всички сте живи само защото Клариса иска така. Няма никаква друга причина.

— Обещал си й, че няма да ни убиеш, ако се възкачи на трона. — Джейс свали сребърната гривна от китката си. Гласът му беше безизразен, очите му не срещаха тези на Клеъри. — Нали?

— Не съвсем — отвърна Себастиан. — Предложих й нещо много повече от това.

— Светът — каза Магнус, когото сякаш само силата на волята задържаше изправен. Звучеше така, сякаш чакъл раздира гърлото му. — Затваряш границите между нашия свят и този, нали? Ето за какво служи кръгът от руни. Не просто за защита, а за да извършиш магията си. Ето какво правеше. Затвориш ли входа, вече няма да разпиляваш силите си между два свята. А когато могъществото ти бъде съсредоточено в това измерение, ще бъдеш почти неуязвим.

— Ако затвори границите, как ще се върне в нашия свят? — Изабел се бе изправила на крака; камшикът проблясваше около китката й, ала тя не понечи да го използва.

— Няма да се върне — обясни Магнус. — Никой от нас няма да се върне. Вратата между световете ще се затвори завинаги и ние ще бъдем хванати тук като в капан.

— Капан — повтори Себастиан. — Ама че грозна дума. Вие ще бъдете… гости. — Широка усмивка изви устните му. — Гости в капан.

— Ето какво си й предложил. — Магнус вдигна очи към Клеъри. — Казал си й, че ако приеме да властва заедно с теб, ти ще затвориш границите и ще оставиш нашия свят на мира. Властвай в Едом, спаси света. Нали?

— Наистина си проницателен — заяви Себастиан след миг мълчание. — Ужасно дразнещо.

— Клеъри, недей! — извика Джослин; Люк я дръпна назад, но тя не виждаше никого, освен дъщеря си. — Не го прави…

— Налага се — обади се Клеъри за първи път. Гласът се разнесе из каменната стая, невероятно силен. Ето че изведнъж всички гледаха към нея. Всички освен Джейс. Той се взираше в гривната между пръстите си.

Клеъри изпъна рамене.

— Трябва да го направя. Не разбирате ли? Не го ли сторя, той ще убие всички в нашия свят. Ще унищожи всичко. Милиони, милиарди хора. Ще превърне света ни в това. — Тя махна към прозореца, през който се виждаха изгорените равнини на Едом. — Заслужава си. Трябва да си заслужава. Ще се науча да го обичам. Той няма да ме нарани. Вярвам го.

— Мислиш, че можеш да го промениш, да смекчиш характера му, да го направиш по-добър, защото си единственото, на което държи — каза Джослин. — Аз познавам мъжете Моргенстърн. Не става така. Ще съжаляваш…

— Никога не си държала в ръцете си живота на целия свят, мамо. — Гласът на Клеъри бе пропит от безкрайна нежност и безкрайна тъга. — Този път не можеш да ме посъветваш. — Тя погледна Себастиан. — Избирам онова, което той избира. Дара, който ми даде. Приемам го.

Видя как Джейс преглътна, а след това пусна гривната в отворената длан на Себастиан. — Клеъри е твоя — заяви той и отстъпи назад.

Себастиан щракна с пръсти.

— Чухте я. Всички вие. Коленичете пред своята кралица.

Не!, помисли си Клеъри, ала си заповяда да остане неподвижна.

Пред очите й Помрачените започнаха да коленичат, един по един, свели глави; последна коленичи Аматис, без да наведе глава. Люк се взираше в сестра си с мъчително изражение. За първи път виждаше сестра си в това състояние, даде си сметка Клеъри, макар и да знаеше за него.

Аматис погледна през рамо към ловците на сенки. За миг очите й уловиха тези на брат й и устните й се извиха. Лицето й имаше свиреп вид.

— Направете го — нареди тя. — Направете го или ще ви убия.

Магнус коленичи пръв. Клеъри никога не би го предположила. Той бе толкова горд. Но разбира се, неговата гордост надхвърляше празните жестове. Съмняваше се, че да коленичи би го унизило, след като не означаваше нищо за него. Стори го изящно и Алек го последва; след тях Изабел, Саймън и Люк, който дръпна Джослин до себе си. И накрая Джейс — свел русата си глава, той коленичи и в този миг Клеъри чу как прозорецът зад нея се строши. Прозвуча като сърцето й, пръскащо се на парчета.

Късчета стъкло се посипаха като дъжд, оставяйки зад себе си единствено гол камък. Вече нямаше прозорец, който да отвежда в Аликанте.

— Всичко свърши. Пътищата между двата свята са затворени. — Себастиан не се усмихваше, ала… сияеше. Сякаш гореше. Сега кръгът от руни на пода проблясваше със син пламък. Той изтича до подиума, изкачи стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж, и улови ръцете на Клеъри. Тя му позволи да я вдигне на крака и ето че стоеше пред него. Ръцете му все така я държаха, сякаш огнени гривни около китките й. — Приемаш го — каза той. — Приемаш избора си?

— Да — заяви Клеъри, насилвайки се да го погледне с абсолютна прямота. — Приемам го.

— Тогава ме целуни. Целуни ме така, сякаш ме обичаш.

Стомахът на Клеъри се сви. Беше го очаквала, но то бе, като да очакваш удар в лицето — нищо не би могло да те подготви. Очите й обходиха лицето му; в един друг свят, в едно друго време, един друг брат й се усмихваше на поляната, а очите му бяха зелени като пролет. Клеъри опита да се усмихне.

— Пред всички? Не мисля…

— Трябва да им покажем. — Лицето му беше непоклатимо, като лицето на ангел, произнасящ присъда. — Че сме станали едно. Докажи се, Клариса.

Клеъри се доближи до него; той потрепери.

— Моля те — каза тя. — Прегърни ме.

Видя как нещо припламна за миг в очите му — уязвимост, изненада, че го беше помолила — преди да вдигне ръце и да ги обвие около нея. Притегли я към себе си; тя сложи ръка на рамото му. Другата се плъзна към кръста й, където Хеосфорос почиваше в ножницата си, втъкната в колана с оръжията й. Пръстите й се обвиха около тила на брат й. Очите му бяха широко отворени; Клеъри виждаше пулса, туптящ в гърлото му.

— Сега, Клеъри — каза Себастиан и тя се приведе, докосвайки устни до лицето му. Усети как той потрепери до нея, когато устните й се раздвижиха до бузата му, прошепвайки:

— Аве, учителю — каза и видя как очите му се разширяват в същия миг, в който Хеосфорос изскочи от ножницата и описа ярка дъга, преди острието да потъне между ребрата му и върхът да го прониже право в сърцето.

Себастиан ахна и потръпна конвулсивно в ръцете й, а после залитна. Дръжката на оръжието стърчеше от гърдите му, очите му бяха широко отворени и за миг Клеъри зърна в тях шока от измяната, шок и болка, и от това я заболя; заболя я някъде дълбоко, в място, което смяташе, че отдавна е погребала, място, което оплакваше брата, който той би могъл да бъде.

— Клеъри — изохка той и понечи да се изправи; болката от измяната отслабваше и на нейно място Клеъри зърна искрата на яростта. Не беше успяло, помисли си тя ужасено; не беше успяло и макар сега границите между двата свята да бяха затворени, той щеше да си го изкара на нея, на приятелите й, на семейството й, на Джейс. — Та нали знаеш. — При тези думи той посегна да улови дръжката на меча. — Аз не мога да бъда ранен, не и от което и да било оръжие под небето…

Той ахна и не довърши. Ръцете му се бяха сключили около дръжката на оръжието, точно над раната в гърдите му. Там нямаше кръв и все пак нещо червенееше, искра… огън. Раната започваше да гори.

— Какво… е… това? — процеди той през стиснати зъби.

— И ще му дам зорницата — каза Клеъри. — Това не е оръжие, изковано под небето. Това е небесен огън.

С пронизителен вик Себастиан изтръгна меча от гърдите си. За миг погледна с изумление украсената със звезди дръжка, а после пламна като серафимска кама. Клеъри отстъпи назад, олюлявайки се, препъна се в ръба на стъпалата, водещи до трона, и вдигна ръка, за да закрие лицето си. Той гореше, гореше като стълба от огън, който водел израилтяните през пустинята. Клеъри все още можеше да види Себастиан в пламъците, ала те го обгръщаха, поглъщаха го в бялата си светлина, превръщаха го в очертание от тъмен въглен в сърцето на огън така ярък, че изгаряше очите й.

Клеъри извърна глава и зарови лице в ръцете си. Мислите й се върнаха към онази нощ, когато бе минала през огъня, за да стигне до Джейс, целунала го бе и му бе казала да й се довери. И той го стори, а тя коленичи пред него, заби острието на Хеосфорос в земята и нарисува около него една и съща руна. Онази, която бе видяла, сякаш преди толкова много време, на един покрив в Манхатън — крилатата дръжка на ангелски меч.

Дар от Итуриел, предположи Клеъри, един от многото, които бе получила от него. Образът бе останал запечатан в ума й, докато й потрябва. Руната за овладяване на небесния огън. Онази нощ, насред демонската равнина, пламъците около тях се бяха изпарили, погълнати от Хеосфорос, докато металът не започна да пари и сияе, и пее под допира й, като ангелски хор. След себе си огънят бе оставил само широк кръг от пясък, стопен в стъкло, грейнало като повърхността на езерото, което тя толкова често сънуваше, замръзналото езеро, където в кошмарите й Джейс и Себастиан се биеха до смърт.

„Това оръжие може да убие Себастиан“, казала бе тя. Джейс бе по-предпазлив, не толкова сигурен. Беше се опитал да й го отнеме, но при неговия допир светлината в острието бе угаснала. То реагираше единствено на нея, тази, която го бе създала. Клеъри се бе съгласила, че трябва да бъдат внимателни, в случай че не се получи. Струваше й се невъобразима дързост да вярва, че е успяла да плени свещен огън в едно оръжие, така както по-рано той бе заключен в острието на Славния…

Ала нали именно от Ангела имаш дара да твориш — казал бе Джейс. — И нима във вените ти не тече неговата кръв?

С каквото и да пееше оръжието преди, сега вече го нямаше, изляло се бе в нейния брат. Клеъри чуваше писъците на Себастиан, а над тях — виковете на Помрачените. Изгарящ вятър духаше покрай нея, понесъл със себе си дъх на прастари пустини, на място, където чудесата бяха нещо обикновено, а божественото се разкриваше в огън.

Звукът спря така внезапно, както бе започнал. Подиумът потрепери, сякаш нещо тежко бе рухнало отгоре му. Клеъри вдигна глава и видя, че огънят си бе отишъл, макар че подът беше обгорял, а двата трона — почернели; златото им вече не блестеше — сега то бе разтопено и овъглено.

Себастиан лежеше по гръб на няколко крачки от нея. Върху гърдите му зееше огромна черна дупка. Обърна към нея побелялото си, обтегнато от болка лице и Клеъри усети как сърцето й се свива.

Очите му бяха зелени.

Краката й се подкосиха и тя се свлече на колене.

— Ти — прошепна той; Клеъри се взираше в него като омагьосана, неспособна да откъсне ужасени очи от това, което бе сторила. Върху лицето му нямаше и следа от цвят, сякаш лист хартия, опънат върху кости. Боеше се да погледне към гърдите му; якето му се бе свлякло и тя виждаше тъмното петно върху ризата му, като разлята киселина. — Затворила си… небесния огън… в меча — каза той. — Постъпила си… умно.

— Просто една руна. — Все така коленичила, Клеъри се приведе над него, обхождайки го с поглед. Изглеждаше различен, не само очите, но и очертанията на лицето му — линията на челюстта му бе по-мека, устните нямаха предишната си жестока извивка. — Себастиан…

— Не. Не съм той. Аз съм… Джонатан — прошепна той. — Аз съм Джонатан.

— Вървете при Себастиан! — Беше Аматис, която се изправи заедно с всички Помрачени. По лицето й се четяха скръб и ярост. — Убийте момичето!

С огромно усилие Джонатан се надигна и се опита да седне.

— Не! — изкрещя той дрезгаво. — Не се приближавайте!

Тъмните нефилими, които вече бяха тръгнали напред, спряха озадачени. Миг по-късно Джослин си проправи път между тях; мина покрай Аматис, без да я погледне, и изкачи стъпалата на бегом. Тръгна към Себастиан — Джонатан — и се вкамени над него, гледайки го с удивление, примесено с невъобразим ужас.

— Майко? — Взираше се нагоре така, сякаш не виждаше ясно. Изведнъж се закашля и от устата му потече кръв. Дъхът му излизаше с хриптене от дробовете.

„Понякога сънувам момче със зелени очи, момче, което никога не е било отровено с демонска кръв, което може да се смее, да обича, да бъде човек и именно това е момчето, за което ридаех, ала то никога не е съществувало.“

Лицето на Джослин стана кораво, сякаш тя събираше сили да направи нещо. Коленичи до Джонатан и взе главата му в скута си. Клеъри я гледаше с широко отворени очи — не мислеше, че майка й е в състояние да го докосне по този начин. Ала Джослин открай време обвиняваше себе си за съществуването на Джонатан. В решителното й изражение имаше нещо, което казваше, че тя го бе довела на този свят и щеше да бъде до него, когато го напуска.

В мига, в който главата на Джонатан се отпусна в скута й, дишането му стана по-леко.

— Съжалявам — с усилие промълви той; върху устните му бе избила кървава пяна. — Толкова много… — Очите му откриха Клеъри. — Знам, че не мога да сторя, нито да кажа каквото и да било, което да ми помогне да заслужа дори зрънце милост, преди да умра. Не бих те винил, ако просто ми прережеш гърлото. Ала аз… се разкайвам. Толкова… съжалявам.

Клеъри сякаш бе онемяла. Та какво можеше да каже? Всичко е наред? Ала това не беше вярно. Нищо от онова, което той бе сторил, не беше наред, нито на света, нито на нея. Има неща, които не може да бъдат простени.

И все пак, не той бе извършил всички тези неща, не точно. Човекът пред нея, момчето, което майка й държеше така, сякаш бе нейното изкупление — това не беше Себастиан, който бе измъчвал и убивал, и посял разруха. Клеъри си спомни думите на Люк, изречени сякаш преди години: „Онази Аматис, която служи на Себастиан, е не повече моя сестра, отколкото онзи Джейс, който служеше на Себастиан, беше момчето, което ти обичаш. Не повече моя сестра, отколкото Себастиан е синът, който майка ти би трябвало да има“.

— Недей — каза той, полупритворил очи. — Виждам, че се опитваш да откриеш отговора, сестро моя. Дали заслужавам прошка така, както Люк би простил на сестра си, ако Пъкленият бокал я освободеше от властта си. Ала виждаш ли, някога тя беше неговата сестра. Беше човешко същество. Аз… — Той се закашля и от устата му бликна още кръв. — Аз никога не съм съществувал. Небесният огън изгаря всичко зло. Джейс оцеля, когато Славния го прониза, защото е добър. Достатъчно голяма част от него остана непокътната, за да може той да продължи да живее. Но аз се родих, изтъкан от поквара. И сега от мен не е останало достатъчно, за да оцелея. Пред себе си виждаш единствено призрака на някой, който би могъл да съществува, това е всичко.

Джослин плачеше безмълвно; изпънала гръб, тя седеше съвършено неподвижна, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Трябва да ти кажа — прошепна Джонатан. — Когато умра… Помрачените ще ви нападнат. Няма да мога да ги спра. — Той отново погледна към Клеъри. — Къде е Джейс?

— Тук съм.

И наистина, той също се бе качил на подиума; изражението му бе твърдо, объркано и тъжно. Клеъри срещна очите му. Знаеше колко трудно трябва да му е било да играе ролята си, да остави Себастиан да си мисли, че тя е негова, да позволи на Клеъри да рискува себе си в последния миг. Знаеше и колко трудно трябва да бе за него, който така силно бе жадувал разплата, да погледне Джонатан и да осъзнае, че онази част от Себастиан, която би могла — която би трябвало — да бъде наказана, вече не съществува. Сега пред него лежеше друг, някой съвсем различен, който никога не бе имал шанс да живее и никога нямаше да го получи.

— Вземи меча ми — каза Джонатан; дъхът му излизаше на пресекулки. Той посочи Фосфорос, който бе паднал на няколко крачки оттам. — Посечи… посечи го.

— Кое? — озадачено попита Джослин, ала Джейс вече се навеждаше да вдигне Фосфорос.

След това скочи от подиума, прекоси стаята, мина покрай скупчените Помрачени, покрай кръга от руни и отиде до мъртвия Бегемот, който лежеше в локва кръв.

— Какво прави? — попита Клеъри, макар че когато Джейс вдигна меча и го заби в тялото на демона, то стана очевидно. — Как разбра…

— Той… ме познава — с усилие каза Джонатан.

Купчина вонящи демонски вътрешности се изсипаха на пода; лицето на Джейс се изкриви от отвращение, изместено миг по-късно от изненада и накрая — разбиране. Наведе се и с голи ръце вдигна нещо обемисто, което лъщеше от демонска кръв… вдигна го и Клеъри разпозна Пъкления бокал.

Тя погледна към Джонатан. Очите му се бяха обърнали назад, спазми разтърсваха тялото му.

— К-кажи му — заекна той, — кажи му да го хвърли в кръга от руни.

Клеъри вдигна глава.

— Хвърли го в кръга! — извика тя на Джейс и Аматис рязко се обърна.

— Не! — изкрещя тя. — Ако Бокалът бъде унищожен, с нас е свършено! — Тя отново се завъртя към подиума. — Господарю Себастиан! Не позволявай войската ти да бъде заличена! Ние сме ти верни!

Джейс погледна към Люк, който се взираше в сестра си с безпределна тъга, дълбока като самата смърт. Той завинаги бе изгубил сестра си, а Клеъри току-що си бе върнала своя брат, онзи, който й бе отнет през целия й живот, и все пак и в двата случая беше смърт.

Подпрян на рамото на Джослин, Джонатан погледна към Аматис; зелените му очи грееха.

— Съжалявам — каза той. — Не трябваше да ви създавам.

И той извърна лице.

Люк кимна на Джейс само веднъж и Джейс с всичка сила запрати Бокала в кръга от руни, където той се пръсна на парчета.

Аматис ахна и сложи ръце на гърдите си. В продължение на един миг — един-единствен миг — тя се взря в Люк с очи, в които се четеше разпознаване; разпознаване и дори обич.

Аматис — прошепна той.

Тялото й се свлече на земята, последвано от телата на останалите Помрачени. Те падаха, един по един, докато цялата стая се напълни с трупове.

Люк се извърна; в очите му имаше толкова много болка, че Клеъри не бе в състояние дори да го погледне. Чу вик — далечен и дрезгав — и за миг се зачуди дали е Люк, или някой от останалите, ужасени да видят как толкова много нефилими падат пред тях, ала викът се издигаше, докато не се превърна в пронизителен писък, от който прахът пред прозореца, който гледаше към Едом, се завихри, а стъклата му задрънчаха. Небето придоби цвят на кръв, а викът продължаваше, затихвайки постепенно, задавено скръбно стенание, сякаш вселената ридаеше.

— Лилит — прошепна Джонатан. — Ридае за мъртвите си деца, децата от нейната кръв. Ридае за тях и за мен.

 

 

Ема издърпа Кортана от тялото на мъртвия елфически воин, без да обръща внимание на кръвта, лепнеща по ръцете й. Единствената й мисъл бе да се добере до Джулиън — видяла бе ужасяващото изражение на лицето му, когато се беше свлякъл на пода, а ако Джулиън бе рухнал, значи, целият свят беше рухнал и вече нищо никога нямаше да бъде наред.

Тълпата я заобикаляше отвсякъде, ала Ема почти не я забелязваше, докато си проправяше път през схватката, за да се добере до семейство Блекторн. Дру се бе сгушила до Джулс, прегърнала Тави, така че да го защитава с тялото си; Ливия все още стискаше Тай за китката, но сега бе зяпнала някъде покрай него с широко отворена уста. А Джулс… Джулс все още се облягаше безсилно до колоната, ала тъкмо вдигаше глава и когато си даде сметка, че се взира в нещо, Ема се обърна да види в какво.

Навсякъде в Залата, Помрачените бяха започнали да падат. Падаха като повалени шахматни фигури, без да извикат, без да издадат и звук. Падаха, вкопчени в схватка с нефилимите, а елфическите им съюзници се обръщаха и гледаха как едно по едно телата на Помрачените се свличат на пода.

Суров победен вик се изтръгна от гърлата на неколцина ловци на сенки, но Ема едва го чу. Препъвайки се, тя отиде при Джулиън и коленичи до него.

— Ем — каза той дрезгаво; синьо-зелените му очи, когато я погледна, бяха съкрушени. — Мислех, че онзи елф ще те убие. Мислех…

— Добре съм — прошепна тя. — Ами ти?

Джулиън поклати глава.

— Убих го. Убих баща си.

— Това не беше баща ти. — Гърлото на Ема беше прекалено сухо, за да говори повече. Вместо това тя се протегна и нарисува нещо на гърба му. Не дума, а знак: руната за храброст, а след нея — едно леко разкривено сърце.

Джулиън поклати глава, сякаш за да каже: Не, не, не го заслужавам, ала Ема отново го нарисува, а после се притисна към него, както си беше изцапана с кръв, и облегна глава на рамото му.

Феите бягаха от Залата, изоставяйки оръжията си, докато в стаята нахлуваха нови и нови нефилими. Ема видя Хелън и Ейлийн да се насочват към тях и за първи път, откакто бяха напуснали къщата на семейство Пенхалоу, Ема си позволи да повярва, че може би ще оцелеят.

 

 

Мъртви са — каза Клеъри, оглеждайки се удивено из стаята, пълна с мъртвите воини на Себастиан. — Всички са мъртви.

От гърдите на Джонатан се изтръгна задавено подобие на смях.

След толкова злини, едно добро аз искам да направя^[2] — промълви той и Клеъри разпозна цитата от часовете по английски. „Крал Лир“. Най-трагичната от всички трагедии. — И това е нещо. Тъмните воини вече ги няма.

Клеъри се приведе над него; в гласа й имаше настойчивост:

— Джонатан. Моля те. Кажи ни как да отворим границата. Как да се върнем у дома. Трябва да има начин.

— Няма… няма начин — прошепна Джонатан. — Аз разруших входа. Пътят през Двора на елфите е затворен; всички пътища са затворени. Не… невъзможно е. — Гърдите му се повдигнаха. — Съжалявам.

Клеъри не каза нищо. В устата си усещаше единствено горчилка. Беше поела огромен риск, спасила бе света, ала всички, които обичаше, щяха да умрат. За миг в сърцето й се надигна ненавист.

— Много добре — каза Джонатан, без да откъсва очи от лицето й. — Мрази ме. Радвай се, когато умра. Последното, което искам сега, е да ти причиня още страдание.

Клеъри погледна майка си, която седеше все така неподвижна, с изправен гръб, а сълзите й се стичаха безмълвно. Клеъри си пое дълбоко дъх. Спомни си един площад в Париж и Себастиан, седнал срещу нея на малката масичка, да казва: „Мислиш ли, че можеш да ми простиш? Искам да кажа, смяташ ли, че някой като мен заслужава прошка? Какво ли би било, ако Валънтайн те бе отгледал заедно с мен? Дали щеше да ме обичаш?“.

— Не те мразя — каза тя най-сетне. — Мразя Себастиан. Теб не те познавам.

Джонатан затвори очи.

— Веднъж сънувах място, потънало в зеленина — прошепна той. — Голяма къща и малко момиченце с червена коса, и приготовления за сватба. Ако съществуват други светове, може би има и такъв, в който съм добър брат и добър син.

Може би, помисли си Клеъри и за миг сърцето й се сви от болка за този свят, за майка й, за себе си. Даваше си сметка, че Люк бе застанал до подиума и ги гледа, а по лицето му се стичат сълзи. Джейс, Изабел и Алек, които се държаха за ръка, както и Магнус, стояха далеч назад. Навсякъде около тях лежаха мъртвите тела на Помрачените.

— Не мислех, че изобщо можеш да сънуваш. — Клеъри си пое дълбоко дъх. — Валънтайн напълни вените ти с отрова, а след това те научи да мразиш; никога не си имал избор. Ала мечът изгори всичко това. Може би този, който си сега, е истинското ти Аз.

Джонатан пое накъсана, невъзможна глътка въздух.

— Би било красива лъжа, в която да повярвам. — Колкото и да бе невероятно, при тези думи по лицето му пробяга призракът на усмивка, едновременно горчива и сладка. — Огънят на Славния изпепели демонската кръв. През целия ми живот тя гореше във вените ми, впиваше се в сърцето ми като нож, тегнеше върху мен като олово… през целия ми живот, а аз дори не подозирах. Не познавах нищо друго. Никога не съм се чувствал толкова… лек — тихо каза той, а после се усмихна, затвори очи и издъхна.

 

 

Клеъри бавно се изправи и погледна надолу. Майка й все така стоеше на колене, прегърнала мъртвото тяло на Джонатан.

— Мамо — прошепна Клеъри, ала Джослин не вдигна глава.

Миг по-късно някой мина покрай Клеъри. Люк. Той стисна ръката й за секунда, а после коленичи до Джослин и нежно положи ръка на рамото й.

Клеъри се извърна; не бе в състояние да понесе повече. Скръбта я смазваше. Докато слизаше по стъпалата, гласът на Джонатан отекна в ума й: „Никога не съм се чувствал толкова… лек“.

Тръгна между труповете и демонската кръв, вцепенена и понесла на плещите си съзнанието за своя провал. След всичко, което бе направила, все още нямаше начин да ги спаси. Те я чакаха — Джейс и Саймън, и Изабел, Алек и Магнус. Магнус беше блед и изглеждаше болен и много, много уморен.

Себастиан е мъртъв — заяви тя и те всички вдигнаха уморените си мръсни лица към нея, сякаш бяха прекалено изтощени, за да изпитат каквото и да било при тази новина, дори и облекчение. Джейс пристъпи напред, взе ръцете й в своите и ги целуна. Клеъри затвори очи и й се стори, че са й върнали мъничко топлота и светлина.

— Воински ръце — тихо каза Джейс и я пусна.

Клеъри се взря в пръстите си, мъчейки се да види онова, което виждаше той. Ръцете й си бяха просто нейните ръце, малки и покрити с мазоли, изцапани с пръст и кръв.

— Джейс ни разказа — обади се Саймън. — Какво си направила с меча на Моргенстърн. Че всичко е било преструвка за пред Себастиан.

— Не и накрая — промълви Клеъри. — Не и когато се превърна в Джонатан.

— Ще ми се да ни бяхте казали — подхвърли Изабел. — За плана си.

— Съжалявам — прошепна Клеъри. — Боях се, че няма да се получи. Че ще останете разочаровани. Мислех, че така е по-добре — да не храним кой знае каква надежда.

— Понякога надеждата е единственото, което ни дава сили да продължим, сладкишче — каза Магнус, но в гласа му нямаше упрек.

— Исках той да ми повярва — обясни Клеъри. — А затова и вие трябваше да ми вярвате. Трябваше да види реакциите ви и да реши, че е победил.

— Джейс знаеше — изтъкна Алек и я погледна; той също не звучеше ядосано, просто замаяно.

— И нито веднъж не я погледнах от мига, в който седна на трона, до онзи, в който прониза копелето в сърцето — каза Джейс. — Не можех. Когато му подадох гривната, аз… — Той не довърши. — Съжалявам. Не трябваше да го наричам копеле. Себастиан беше такъв, ала Джонатан не е, не беше същият човек и майка ти…

— Тя изгуби детето си два пъти — рече Магнус. — Малко неща на този свят са по-ужасни от това.

— Ами да бъдеш хванат като в капан в демонско царство без никакъв изход? — подхвърли Изабел. — Клеъри, трябва да се върнем в Идрис. Неприятно ми е да те питам, но Себ… Джонатан каза ли как можем да отворим границите?

Клеъри преглътна.

— Каза, че е невъзможно. Че са затворени завинаги.

— Значи, сме уловени в капан тук. — Очите на Изабел бяха потресени. — Завинаги? Не е възможно. Трябва да има някаква магия… Магнус…

— Не е излъгал — отвърна Магнус. — За нас е невъзможно да отворим път, отвеждащ в Идрис.

Думите му бяха последвани от ужасяваща тишина. А после Алек, който не откъсваше очи от Магнус, повтори:

— За нас е невъзможно?

— Нали това казах. За нас е невъзможно да отворим границите.

— Не — възрази Алек и в гласа му се долавяха опасни нотки. — Каза, че няма начин ние да го направим. Което означава, че някой друг би могъл.

Магнус направи крачка назад и ги изгледа един по един. Изражението му беше открито, без следа от обичайната му дистанцираност, и той изглеждаше едновременно много млад и много, много стар. Лицето му беше лицето на млад човек, ала очите му бяха видели да отминават векове и Клеъри никога досега не си бе давала по-ясно сметка за това.

— Има и по-ужасни неща от смъртта — каза той.

— Защо не ни оставиш сами да преценим? — подхвърли Алек и Магнус отчаяно прокара ръка по лицето си.

— За бога, Александър, през целия си живот никога не съм прибягвал до това, с изключение на един-единствен път, когато си научих урока. Не е урок, който бих искал и вие да научите.

— И все пак си жив — каза Клеъри. — Оцелял си в този урок.

По лицето на Магнус пробяга ужасна усмивка.

— Едва ли би могло да се нарече урок, ако не бях. Ала си извадих поука. Да заложа на карта собствения си живот, е едно, да си играя с вашия…

— Тук, така или иначе, ще умрем — прекъсна го Джейс. — Играта е нечестна. Нека сами да изберем дали да рискуваме.

— Съгласна съм — обади се Изабел и останалите се присъединиха към нея.

Магнус погледна към подиума, където бяха коленичили Джослин и Люк, и въздъхна.

— Мнозинството печели. Знаете ли, има една стара долноземска поговорка, че лудите кучета и нефилимите никога не се вслушват в предупреждения.

— Магнус… — започна Алек, ала Магнус само поклати глава и немощно се изправи на крака.

Все още носеше дрипите на дрехите, с които бе отишъл на отдавнашната вечеря в къщата на феите в Идрис — нелепите останки от костюм и вратовръзка. Пръстени проблеснаха около пръстите му, когато събра ръце като за молитва и затвори очи.

— Отче мой — започна той и Клеъри чу Алек да си поема рязко дъх. — Отче мой, който си в ада, да не се свети твоето име, да дойде твоето царство, да бъде твоята воля, както в Едом, тъй и на земята, не прощавай греховете ми, защото в огъня на огньовете няма да има ни обич и доброта, ни състрадание, ни изкупление. Отче мой, който воюваш във високи и в ниски места, ела при мен; викам те като твой син, навличайки си отговорността за призоваването ти.

Магнус отвори очи. Лицето му беше безизразно. Пет шокирани лица се взираха в него.

— В името на Ангела… — започна Алек.

— Не — разнесе се глас току зад тях. — Определено не в името на вашия Ангел.

Клеъри отвори широко очи. Отначало не видя нищо, само някаква движеща се сянка, а после мракът оформи фигура. Висок мъж, блед като кост, облечен в чисто бял костюм; върху китките му проблясваха сребърни копчета за ръкавели във формата на мухи. Имаше човешко лице; бледа, обтегната върху костите кожа, скули — остри като ножове. Нямаше толкова коса, колкото проблясваща корона от бодлива тел.

Очите му бяха златнозелени, с котешки зеници.

— Татко. — Думата се откъсна от устните на Магнус като скръбна, печална въздишка. — Ти дойде.

Мъжът се усмихна. Предните му зъби бяха заострени като на котка.

— Синко. Много време мина, откакто ме повика за последен път. Бях започнал да се отчайвам, че никога няма да го сториш.

— Нямах намерение да го правя — сухо отвърна Магнус. — Повиках те веднъж, за да установя, че си ми баща. То бе достатъчно.

— Нараняваш ме. — Мъжът обърна зъбатата си усмивка към останалите. — Аз съм Асмодей — представи се той. — Един от деветимата Принцове на Ада. Навярно сте чували името ми.

Алек издаде кратък, приглушен звук.

— Някога бях серафим, един от ангелите — продължи Асмодей, видимо доволен от себе си. — Част от неизброимо войнство. А после избухна войната и ние паднахме като звезди от Небето. Аз последвах Светлоносеца, Утринната звезда, защото бях един от главните му съветници, и когато той падна, аз паднах заедно с него. В случай че се чудите, действително е за предпочитане да властваш в Ада, отколкото да слугуваш в Рая… аз съм опитал и двете.

— Ти си… бащата на Магнус? — задавено попита Алек, а после се обърна към Магнус. — Когато взе магическата светлина в онзи тунел и тя лумна с различен цвят… заради него ли беше? — Той посочи Асмодей.

— Да. — Магнус изглеждаше невероятно изморен. — Предупредих те, Александър, че това е нещо, което няма да ти хареса.

— Не разбирам за какво е цялата врява. Бил съм баща на много магьосници — каза Асмодей. — Магнус е този, с когото най-много се гордея.

— Кои са останалите? — попита Изабел; в очите й се четеше подозрение.

— Това, което не ви казва, е, че почти всички са мъртви. — Магнус срещна очите на баща си за миг, след което извърна глава, сякаш не можеше да го гледа твърде дълго. Тънката му чувствителна уста бе свита в сурова линия. — Също така не ви каза, че всички Принцове на Ада имат свое царство, над което властват. Това е неговото.

— След като това място — Едом — е твоето царство — обади се Джейс, — значи, ти си отговорен за… за онова, което се случва тук?

— Действително е моето царство, макар рядко да съм тук — отвърна Асмодей с мъченическа въздишка. — Някога беше вълнуващо място. Нефилимите на това царство се съпротивляваха достойно. Когато изобретиха скиптрона, помислих, че току-виж взели да победят в последния момент, ала Джонатан Ловеца на сенки в този свят бе разединител, а не обединител, и в крайна сметка те се самоунищожиха. Знаете ли, винаги става така. Стоварват вината върху нас, демоните, ала ние просто отваряме вратата. Хората сами минават през нея.

— Не се оправдавай — изплющя гласът на Магнус. — Ти само дето не уби майка ми със собствените си ръце…

— Тя беше напълно охотна пионка, уверявам те — заяви Асмодей и бузите на Магнус пламнаха. Клеъри почувства приглушено изумление, че изобщо е възможно да причиниш това на Магнус — да го нараниш с хапливи забележки за семейството му. Оттогава трябва да беше минало толкова време, а той бе така овладян.

Ала може би родителите ни винаги могат да ни наранят, независимо на колко години сме.

— Защо не говорим по същество? — каза Магнус. — Ти можеш да отвориш врата, нали? Да ни изпратиш обратно в нашия свят, в Идрис?

— Какво ще кажете за една демонстрация? — Асмодей щракна с пръсти към подиума.

Люк бе станал и гледаше към тях; Джослин като че ли също се канеше да се изправи. Клеъри видя тревогата, изписана по лицата им… само за миг, преди те да се изпарят в нищото. Нещо проблесна във въздуха и те се стопиха, отнасяйки тялото на Себастиан със себе си. За частица от секундата, докато те изчезваха, Клеъри зърна вътрешността на Залата на съглашението — фонтана с русалката и мраморния под — а после всичко изчезна, като дупка в тъканта на Вселената, която се бе затворила.

От гърдите на Клеъри се изтръгна вик:

— Мамо!

— Изпратих ги обратно във вашия свят — обясни Асмодей. — Вече знаете. — Той заразглежда ноктите на ръцете си.

Клеъри се задъхваше, наполовина от паника, наполовина от ярост.

— Как смееш…

— Е, нали затова ме повикахте? Ето, първите двама изпратих безплатно. Останалите… е, за тях ще трябва да платите. — При вида на израженията им, Асмодей въздъхна. — Та аз съм демон. Ама наистина, на какво изобщо учат нефилимите в днешно време?

— Знам какво искаш — каза Магнус с напрегнат глас. — И ще го имаш. Ала искам да се закълнеш в Утринната звезда, че ще изпратиш всичките ми приятели обратно в Идрис, всичките до един и никога няма да ги закачиш. Те няма да ти дължат нищо.

Алек пристъпи напред.

— Спри. Недей… Магнус, какво имаш предвид? Какво иска той? Защо говориш така, сякаш няма да се върнеш заедно с нас в Идрис?

— Рано или късно, настъпва мигът, когато всички трябва да се завърнем в бащиния дом. За Магнус този момент настъпи сега.

В дома на баща ми има много обиталища^[3] — прошепна Джейс; беше пребледнял и изглеждаше така, сякаш ще повърне. — Магнус. Не може да има предвид, че… Не иска да те вземе със себе си, нали? Обратно в…

— Ада? Не точно — отвърна Асмодей. — Както Магнус спомена, Едом е моето царство. Деля го с Лилит. А после изведнъж нейното изчадийце пое властта над него, унищожи крепостта ми… останали са само развалини там навън. А ти изби половината от населението със скиптрона. — Последните думи бяха отправени към Джейс, при това с доста сприхав тон. — Необходима е огромна енергия, за да се поддържа едно царство. Ние черпим от силата на онова, което сме оставили зад себе си — великия град Пандемониум, огъня, в който паднахме, ала настъпва време, когато се нуждаем от живот, който да поддържа нас. А безсмъртният живот е най-добър от всички.

Вцепеняващата тежест, която сковаваше крайниците на Клеъри, се изпари в миг, когато тя застана пред Магнус… и едва не се сблъска с останалите. Те до един бяха пристъпили напред, за да го прикрият от демонския му баща, дори и Саймън.

— Искаш да отнемеш живота му? — попита Клеъри. — Това е жестоко и глупаво, дори и за демон. Как може да искаш смъртта на собственото си дете…

Асмодей се разсмя.

— Колко очарователно! Погледни ги само, Магнус, тези деца, които те обичат и искат да те защитят! Кой би могъл да предположи! Когато те погребат, ще се погрижа върху гроба ти да пише: „Магнус Бейн, възлюбен от нефилимите“.

— Да не си го докоснал. — Гласът на Алек беше като стомана. — Може и да си забравил, ала ние, нефилимите, убиваме демони. Дори да са Принцове на Ада.

— О, прекрасно знам какво правите; та нали погубихте моя роднина Абадон, а принцесата ни Лилит пръснахте по ветровете на бездната, макар че тя ще се завърне. Тя винаги има място в Едом. Ето защо позволих на сина й да се установи тук, макар, признавам, да не подозирах каква бъркотия ще предизвика. — Асмодей извъртя очи и Клеъри потисна надигналата се в тялото й тръпка. Около златнозелените зеници, бялото на очите му беше черно като катран. — Нямам никакво намерение да убивам Магнус. Защо ми е да си цапам ръцете с нещо толкова глупаво? Пък и ако желаех смъртта му, можех да го уредя по всяко време. Не, това, което искам, е животът му, отдаден доброволно, защото в живота на един безсмъртен се крие мощ, огромна мощ, която ще подхрани царството ми.

— Ала той ти е син — възкликна Изабел.

— И ще остане с мен — отвърна Асмодей с широка усмивка. — Духом, така да се каже.

Алек се обърна рязко към Магнус, който стоеше намръщен, пъхнал ръце в джобовете си.

— Иска да ти отнеме безсмъртието?

— Точно така — потвърди Магнус.

— Но ти… ти ще оцелееш? Просто вече няма да си безсмъртен? — Алек имаше невероятно окаян вид и Клеъри се почувства ужасно заради него. Като се имаше предвид каква бе причината двамата да скъсат, Алек едва ли изгаряше от желание да му напомнят, че някога бе искал Магнус да изгуби безсмъртието си.

— Безсмъртието ми ще си отиде — обясни Магнус. — Всички години от живота ми ще се стоварят наведнъж върху мен. Крайно невероятно би било да оцелея. Близо четиристотин години си е доста време, дори ако най-усърдно си се грижил за кожата си.

— Не можеш! — В гласа на Алек имаше умолителни нотки. — Той каза „живот, отдаден доброволно“. Откажи.

Магнус вдигна глава и очите му се спряха върху Алек с поглед, който накара Клеъри да се изчерви и да се извърне. В него имаше толкова много любов, примесена с раздразнение и гордост, и отчаяние. Беше поглед, от който бяха паднали всички бариери и на Клеъри й се струваше нередно да го види.

— Не мога да откажа, Александър. Направя ли го, всички ще останем тук и така или иначе, ще умрем. Ще загинем от глад и ще се превърнем в прах, която ще трови демоните на това царство.

— Добре тогава — заяви Алек. — Никой от нас няма да пожертва твоя живот, за да спасим нашите.

Погледът на Магнус се плъзна по лицата на приятелите му мръсни и изтощени, измъчени и пълни с отчаяние, и Клеъри видя как изражението му се променя, осъзнал изведнъж, че Алек е напълно прав. Никой от тях не би заменил неговия живот нито за своя, нито дори за живота на всички тях.

— Аз съм живял дълго — каза Магнус. — Толкова много години и въпреки това — недостатъчно. Няма да излъжа и да кажа, че ми стигат. Искам да живея… отчасти заради теб, Алек. Никога не съм искал да живея така силно, както през последните няколко месеца, с теб.

Алек изглеждаше поразен.

— Ще умрем заедно — каза той. — Нека поне остана с теб.

— Трябва да се върнеш. Трябва да се върнеш обратно в своя свят.

— Но аз не искам света. Искам теб — заяви Алек и Магнус затвори очи, сякаш думите му причиняваха болка.

Асмодей ги гледаше, докато говореха — алчно, почти лакомо, и Клеъри си спомни, че демоните се хранят с човешките емоции: страх и радост, и обич. И болка, най-вече болка.

— Не можеш да останеш с мен — каза Магнус след кратко мълчание. — Защото мен вече няма да ме има. Демонът ще отнеме жизнената ми сила и тялото ми ще се превърне в прах. Четиристотин години, забрави ли?

— Демонът — повтори Асмодей и изсумтя. — Би могъл поне да изречеш името ми, докато ме отегчаваш.

В този миг Клеъри реши, че като нищо ненавижда Асмодей повече от всеки друг демон, когото бе срещала някога.

— Побързай, момчето ми — добави Асмодей. — Не разполагам с цяла вечност… нито пък ти, от днес.

— Трябва да те спася, Алек — каза Магнус. — Теб и всички, които обичаш; съгласи се, че не е кой знае колко висока цена за нещо такова.

— Не всички, които обичам — прошепна Алек и Клеъри усети, че в очите й напират сълзи.

Опитала се бе, наистина се бе опитала единствено тя да плати цената. Не беше честно Магнус да бъде този, който да я плати. Магнус, който имаше най-малка роля в сравнение с останалите в тази история на нефилими, ангели и демони, и отмъщение; Магнус, който бе част от всичко това единствено защото обичаше Алек.

— Не — заяви Алек.

През сълзите си Клеъри виждаше как се държат един за друг; имаше нежност дори в извивката на пръстите му около рамото на Алек, когато Магнус се наведе, за да го целуне. Беше целувка по-скоро на отчаяно вкопчване един в друг, отколкото на страст. Магнус го стискаше така силно, че пръстите му се отпечатаха върху ръцете на Алек, ала най-сетне отстъпи назад и се обърна към баща си.

— Много добре — заяви той и Клеъри усети как се стяга, как събира цялата си воля, сякаш се кани да се хвърли в запалена клада.

— Много добре, вземи ме. Давам ти живота си. Съг…

Саймън — Саймън, който до този миг мълчеше, Саймън, за чието присъствие Клеъри почти бе забравила — пристъпи напред.

— Съгласен съм.

Веждите на Асмодей подскочиха.

— Какво беше това?

Изабел като че ли схвана какво се случва преди всички останали и пребледня като платно.

— Не! Саймън, не!

Ала той продължи, изпънал рамене и вирнал брадичка.

— Аз също съм безсмъртен — заяви той. — Магнус не е единственият. Вземи моето безсмъртие.

— Ааа — проточи Асмодей и очите му внезапно лумнаха. — Азазел ми разказа за теб. Един вампир не е нещо интересно, но дневен вампир! Ти носиш във вените си силата на вашето слънце. Светлината на слънцето и вечен живот — да, това е истинска мощ.

— Точно така — рече Саймън. — Ако си съгласен да вземеш моето безсмъртие вместо това на Магнус, аз ти го давам. Съ…

Саймън! — опита се да му попречи Клеъри, ала беше твърде късно.

— Съгласен съм — довърши той и като се огледа наоколо, стисна челюст, сякаш искаше да каже: „Изрекох го. Няма връщане назад“.

— Господи, Саймън, не! — Магнус затвори очи; гласът му беше пропит с невероятна тъга.

— Аз съм едва на седемнайсет — каза Саймън. — Отнеме ли ми безсмъртието, просто ще изживея остатъка от живота си — няма да умра тук. Никога не съм искал да бъда безсмъртен, никога не съм искал да ставам вампир, никога не съм искал нищо от това.

— Няма да изживееш живота си! — В очите на Изабел имаше сълзи. — Ако Асмодей ти отнеме безсмъртието, ще се превърнеш в труп, Саймън. Ти си нежив.

Асмодей издаде груб звук.

— Ама че глупачка! Аз съм Принц на Ада. Мога да сривам стените между световете. Мога да създавам светове и да ги унищожавам. Мислиш ли, че не съм в състояние да върна назад трансформацията, която превръща един човек във вампир? Мислиш ли, че не съм в състояние да накарам сърцето му отново да забие? Детска игра.

— Но защо ти е да го правиш? — попита Клеъри озадачено. — Защо ти е да направиш така, че той да живее? Ти си демон. Не те е грижа…

— Не ме е грижа. Ала искам. Има още едно нещо, което искам от вас — нещо, което да направи сделката още по-съблазнителна. — Той се усмихна широко и зъбите му проблеснаха като остри кристали.

— Какво? — Гласът на Магнус потрепери. — Какво искаш?

— Спомените му — заяви Асмодей.

— Азазел взе по един спомен от всеки от нас в замяна на услугата си — каза Алек. — Каква е тази ваша пристрастеност към спомените?

— Дадени доброволно, човешките спомени са като храна за нас — обясни Асмодей. — Демоните живеят, поддържани от крясъците и агонията на прокълнатите в мъките им. Е, представете си тогава колко приятно разнообразие е един пир с щастливи спомени. Смесени заедно, те са невероятно вкусни — сладкото и горчивото. — Той се огледа наоколо с блеснали очи. — А вече усещам, че ще получа цял куп щастливи спомени, малки вампире, защото ти си силно обичан, не е ли така?

Саймън изглеждаше нервен.

— Но ако вземеш спомените ми, кой ще бъда тогава? Не…

— Е — отвърна Асмодей. — Предполагам, че бих могъл да взема и последния ти спомен и да те оставя като пълен идиот, но кому са потребни спомените на едно бебе? Скука, пълна скука. Въпросът е, какво би било най-забавно? Спомените са вкусни, ала такава е и болката. Какво би причинило най-голяма болка на твоите приятели тук? Какво винаги ще им напомня да се страхуват от могъществото и находчивостта на демоните? — Той сключи ръце зад гърба си. Копчетата на белия му костюм бяха с формата на мухи.

— Обещах ти безсмъртието си — каза Саймън. — Не и спомените си. Ти каза „доброволно отдаден“…

— О, Боже в Ада, ама че баналност. — Бърз като внезапно лумнал огън, Асмодей посегна да сграбчи Саймън за ръката. Изабел се хвърли напред, сякаш за да улови Саймън, ала миг по-късно ахна и отскочи назад. Върху бузата й се бе проточила червена рана. Тя вдигна потресено ръка към лицето си.

— Не я докосвай — изкрещя Саймън и отскубна ръката си от хватката на демона.

— Долноземецо. — Гласът на Асмодей прозвуча като въздишка. — Сърцето ти трябва да е биело силно в гърдите, докато все още е биело.

— Пусни го. — Джейс извади меча си. — Той е наш, не твой, а нефилимите бранят своето…

— Не! — Саймън целият трепереше, ала гърбът му беше изпънат като струна. — Джейс, недей. Нямаме друг избор.

— Действително — потвърди Асмодей. — Защото никой от вас не може да надвие един Принц на Ада в седалището на властта му; дори ти, Джейс Херондейл, дете на ангели, нито пък ти, Клариса Феърчайлд, с твоите номера и руни. — Той размърда леко пръсти и мечът на Джейс издрънча на земята, а Джейс дръпна ръка с гримаса на болка, сякаш нещо го беше, опарило. Асмодей му хвърли съвсем мимолетен поглед, преди отново да вдигне ръка.

— Ето я вратата. Погледнете. — Той махна към стената, която заблещука и изведнъж стана прозрачна. През нея Клеъри видя неясните очертания на Залата на съглашението. Подът беше покрит с телата на Помрачените, алени купчини, между които ловците на сенките тичаха, спъваха се, прегръщаха се един друг — победа след битката.

Майка й и Люк също бяха там и се оглеждаха недоумяващо. Все още стояха в същата поза, в която се намираха и върху подиума: Люк беше на крака, а Джослин — коленичила, с тялото на сина си в ръце. Другите ловци на сенки едва сега започваха да се обръщат към тях, изненадани, сякаш двамата бяха изникнали от нищото… както и бе станало.

— Ето всичко, което искате — каза Асмодей, когато вратата примига и потъна в мрак. — А в замяна аз ще взема безсмъртието на дневния вампир, а с него и спомените му от света на сенките — всичките му спомени за вас, всичко, което е научил, всичко, което е бил. Това е моето желание.

Очите на Саймън се разшириха; Клеъри усети как сърцето й се свива ужасено. Магнус изглеждаше така, сякаш го бяха пронизали.

— Ето я — прошепна той. — Уловката в дъното на всичко. С демоните винаги има такава.

Изабел сякаш не можеше да повярва.

— Искаш да забрави нас?

— Всичко, което се отнася до вас, и това, че някога изобщо ви е познавал — отвърна Асмодей. — Ето какво ви предлагам в замяна: той ще живее. Ще има живота на обикновен мундан. Ще си върне семейството — майка си, сестра си. Приятели, учители, всичко, от което се състои един нормален човешки живот.

Клеъри погледна отчаяно към Саймън. Той трепереше, а пръстите му се свиваха и се разпускаха, ала не каза нищо.

— В никакъв случай — отсече Джейс.

— Много добре. Тогава всички ще умрете тук. Не разполагате с кой знае какви козове, малки ловецо на сенки. Какво са спомените в сравнение с такава висока цена като живота?

— Говориш за всичко, което Саймън е — каза Клеъри. — Говориш за това, да ни го отнемеш завинаги.

— Точно така. Не е ли прекрасно? — усмихна се Асмодей.

— Това е нелепо — заяви Изабел. — Да кажем, че му вземеш спомените. Какво ще ни попречи да го открием и да му разкажем всичко за света на сенките? Да го запознаем с магията? Направихме го преди, значи, можем да го направим отново.

— Преди той ви е познавал, познавал е Клеъри и й е имал доверие — отвърна Асмодей. — А сега няма да познава никого от вас. Вие всички ще бъдете просто непознати, а защо би се вслушал в думите на хора, които вижда за първи път? Освен това не по-зле от мен познавате Закона на Завета. Разкажете ли му за света на сенките без основателна причина, излагайки живота му на опасност, вие ще нарушите Закона. Преди имаше особени обстоятелства. Но не и този път. Опитате ли да го сторите, Клейвът ще ви отнеме всички руни.

— И като стана дума за Клейва — обади се Джейс. — На тях никак няма да им хареса, ако върнеш един мундан обратно в живот, в който всички, които познава, го смятат за вампир.

— Всичките му приятели знаят! Семейството му знае! Сестра му, майка му. Те ще му кажат, дори и ние да не го направим.

— Имаш право. — Асмодей не изглеждаше доволен. — Това действително усложнява нещата. Може би все пак ще е по-добре да отнема безсмъртието на Магнус…

— Не. — Саймън имаше потресен вид и сякаш му се гадеше, но гласът му беше решителен.

Асмодей го погледна жадно.

— Млъкни, Саймън — отчаяно каза Магнус. — Вземи мен, татко…

— Искам долноземеца — заяви Асмодей. — Магнус, Магнус. Никога не си разбирал напълно какво е да си демон, нали? Да се храниш с болка? Ала какво е болката? Физическото мъчение е отегчително — и най-нищожният демон може да го направи. Да бъдеш творец на болка, да създаваш агония, да почерняш душите, да превръщаш чистите пориви в мръсотия, а любовта в похот и накрая — в омраза, да направиш от извора на радост — източник на страдание, ето за какво живеем! — Гласът му се извиси. — Ще отида в света на мунданите. Ще изчистя паметта на близките на дневния вампир и те ще си го спомнят единствено като смъртен. Напълно ще забравят за Клеъри.

— Не! — извика Клеъри, а Асмодей отметна глава назад и избухна в смях — звънлив смях, който й напомни, че някога е бил ангел.

— Нашите спомени не можеш да отнемеш — яростно заяви Изабел. — Ние сме нефилими. То би било равносилно на нападение. Клейвът…

— Вашите спомени можете да си задържите. Това, че вие няма да сте забравили Саймън, няма да ми навлече неприятности с Клейва, пък и то ще ви измъчва, което само увеличава удоволствието ми. — Широка усмивка изви устните му. — Аз ще оставя зейнала дупка в сърцето на вашия свят и всеки път, щом я почувствате, ще помислите за мен и ще си спомните. Помнете! — Асмодей придърпа Саймън по-близо до себе си и сложи ръка на гърдите му, сякаш можеше да достигне сърцето му през тях. — Започваме тук. Готов ли си, дневни вампире?

— Спри! — Изабел пристъпи напред с пламнали очи и камшик в ръка. — Ние знаем името ти, демоне. Нима мислиш, че се боя да убия дори един Принц на Ада? Ще окача главата ти като трофей на стената си и ако само посмееш да докоснеш Саймън, ще те намеря. Дори да трябва да прекарам целия си живот, опитвайки се да те намеря…

Алек обви ръце около сестра си и я задържа здраво.

— Изабел — тихичко каза той. — Недей.

— Какво означава това — недей? — възкликна Клеъри. — Не можем да го позволим… Джейс…

— Такъв е изборът на Саймън. — Джейс стоеше съвършено неподвижен; лицето му имаше пепелив цвят, но той не помръдваше. Очите му бяха приковани в тези на Саймън. — Трябва да го уважим.

Саймън отвърна на погледа му, наклонил леко глава, а после очите му ги обходиха един по един, местейки се от Магнус към Алек, от Алек към Джейс, от Джейс към Изабел, където се задържаха, пълни с толкова разбити възможности, че Клеъри почувства как собственото й сърце се разбива.

А после погледът му се премести върху нея и тя усети как и остатъкът от съществото й се пръсна на парчета. В изражението му бе събрано толкова много, толкова много години, пълни с безгранична обич, с безброй прошепнати тайни и обещания, и споделени мечти. Видя го да посяга надолу, а после нещо ярко проряза въздуха, полетяло към нея. Тя вдигна инстинктивно ръка и го улови. Беше златният пръстен, който му беше дала. Пръстите й се сключиха около него, толкова силно, че металът се впи в плътта й, ала тя приветстваше болката.

— Достатъчно — отсече Асмодей. — Мразя сбогуванията. — И той стисна Саймън по-здраво. Саймън ахна и очите му се отвориха широко; ръката му се вдигна към гърдите.

— Сърцето ми… — промълви той и Клеъри разбра, прочете по лицето му, че то отново бе започнало да бие.

Тя примига, за да прогони сълзите, в същия миг, в който около тях изригна бяла мъгла. Чу как Саймън извика от болка; краката й се раздвижиха, надарени сякаш със своя воля, и тя се хвърли напред, само за да бъде запратена далеч назад, сякаш се бе блъснала в невидима стена. Някой я улови — Джейс, предположи тя. Около нея се обвиха ръце, докато мъглата, сякаш малко торнадо, обгръщаше Саймън и демона, скривайки ги отчасти от поглед.

А после мъглата започна да се сгъстява и в сърцето й се заредиха образи. Клеъри видя себе си и Саймън като деца — хванати за ръце, те пресичаха някаква улица в Бруклин; тя имаше шноли в косата си, а Саймън бе прелестно чорлав и очилата непрекъснато се смъкваха на носа му. Ето ги отново — замеряха се със снежни топки в Проспект Парк; а после във фермата на Люк — почернели от слънцето, увиснали надолу с главите от клоните на едно дърво. Видя как слушат Ерик да чете ужасната си поезия в „Джава Джоунс“ и как се разбиват на един паркинг, възседнали летящ мотоциклет, докато Джейс ги гледа с присвити срещу слънцето очи. А после — Саймън и Изабел; взел лицето й в шепи, той я целуваше и Клеъри видя Изабел такава, каквато я виждаше Саймън — крехка и силна, и невероятно красива. Ето го и кораба на Валънтайн — Саймън бе коленичил върху Джейс, с кръв по устата и ризата; кръв имаше и върху гърлото на Джейс, а след това се появиха килията в Идрис и обветреното от годините лице на Ходж, и отново — Саймън и Клеъри, която рисуваше Знака на Каин върху челото му. Морийн и кръвта й по пода, и малката й розова шапка; покрива в Манхатън, където Лилит беше възкресила Себастиан; Клеъри, която му подаваше златен пръстен през масата; Ангел, надигащ се пред него от дълбините на едно езеро; Изабел, която той целуваше…

Всички спомени на Саймън — всичките му спомени за магия и за тях — нещо сякаш ги източваше от тялото му и ги навиваше като кълбо прежда, златнобяло като дневна светлина. Около тях отекна шум, като от надигаща се буря, ала Клеъри едва го чуваше, протегнала умолително ръце, макар и сама да не знаеше към кого:

Моля те…

Усети как ръцете на Джейс я прегърнаха още по-силно, а после бурята я подхвана и я вдигна във въздуха. Видя как каменната стая се губи в далечината с ужасяваща скорост, а вихрушката пое виковете й за Саймън и ги превърна в писъка на свистящ вятър. Ръцете на Джейс се откъснаха от раменете й и ето че тя бе сама насред хаоса и за миг си помисли, че Асмодей все пак ги беше излъгал, че път всъщност няма и че те ще се реят из нищото, докато не умрат.

А после земята се надигна да я посрещне. Зърна пода в Залата на съглашението — корав мрамор със златни жилки — малко преди да се блъсне в него. Ударът беше толкова силен, че зъбите й изтракаха; тя се претърколи автоматично, както я бяха учили, и спря до фонтана с русалката в средата на стаята.

Седна и се огледа наоколо. Стаята беше пълна с безмълвни, зяпнали лица, ала това нямаше значение. Тя не търсеше непознати. Първо зърна Джейс — беше се приземил приклекнал, готов за битка. Видя как раменете му се отпуснаха, когато се огледа наоколо и си даде сметка къде е, че е в Идрис и войната е свършила. Тук беше и Алек, чиято ръка все още почиваше в тази на Магнус, който изглеждаше болен и изтощен, но беше жив.

А ето я и Изабел. Беше се приземила най-близо до Клеъри, само на крачка от нея. Вече се бе изправила и обхождаше стаята с поглед — веднъж, втори, трети отчаян път. Те всички бяха тук, всички, освен един.

Погледна към Клеъри; очите й бяха пълни със сълзи.

Саймън го няма. Наистина си е отишъл.

Тишината, сковала събралите се нефилими, се разби като вълна и ето че изведнъж към тях тичаха нефилими. Клеъри видя майка си и Люк, Робърт и Мерис, Ейлийн и Хелън, и дори Ема Карстерс — те ги наобиколиха, за да ги прегърнат, да ги изцелят, да им помогнат. Клеъри знаеше, че намеренията им са добри, че им се притичваха на помощ, ала не изпита никакво облекчение. Стиснала пръстена в шепата си, тя се сви на кълбо на пода и най-сетне си позволи да заплаче.