Касандра Клеър
Град на небесен огън (5)

3
Като птици към планината

Клеъри сложи сака си до вратата и се огледа.

Чуваше как майка й и Люк се движат наоколо — оставиха багажа си, запалиха магическата светлина в къщата на Аматис. Клеъри се стегна. Все още не знаеха как точно Себастиан бе успял да се добере до Аматис. Въпреки че членове на Съвета бяха огледали мястото за опасни материали, Клеъри познаваше брат си прекалено добре. Ако беше поискал, щеше да унищожи всичко в къщата просто за да им покаже, че може да го направи — да превърне диваните на трески, да пръсне огледалата на късчета, да счупи прозорците на парченца.

Чу как от гърдите на майка й се откъсна кратка въздишка на облекчение и разбра, че и в нейната глава вероятно се бяха въртели същите мисли — каквото и да се бе случило, с къщата всичко изглеждаше наред. Нищо в нея не подсказваше, че Аматис е пострадала. Върху малката масичка имаше купчинки книги, подовете бяха прашни, но не и разхвърляни, фотографиите си висяха по стените. Клеъри усети как я жегва болка при вида на една снимка близо до камината — направена неотдавна на Кони Айлънд, на нея бяха тя, Люк и Джослин, преметнали ръце през раменете си и усмихнати.

Клеъри се замисли за последния път, когато видя сестрата на Люк и как Себастиан я беше принудил да пие от Бокала на смъртните. Как всеки помен от истинското й Аз беше изчезнало от очите й, след като беше преглътнала съдържанието. Клеъри се зачуди дали това бе да гледаш как някой умира. Не че не беше виждала истинска смърт. Валънтайн беше умрял пред очите й. Да, тя определено беше твърде млада, за да има толкова много призраци в миналото си.

Люк се бе приближил до камината и разглеждаше снимките, които висяха около нея. Посегна и докосна една от тях, на която се виждаха две синеоки деца. Едното, по-малкото момченце, рисуваше, а сестра му го гледаше с любящо изражение.

Люк имаше изтощен вид. Пътуването през Портала ги беше отвело в Гард и те трябваше да прекосят града, за да стигнат до къщата на Аматис. Люк все още честичко потръпваше от болка в раната, която не беше зараснала напълно, но Клеъри се съмняваше, че точно това го измъчва сега. Тишината в къщата на Аматис, домашните черги на пода, грижливо подредените лични вещи — всичко говореше за един обикновен живот, прекъснат по най-ужасяващ начин.

Джослин се приближи до Люк и сложи ръка на рамото му, шепнейки нещо успокояващо. Той се обърна в прегръдките й и облегна глава на рамото й. Жестът беше по-скоро утешителен, отколкото романтичен, ала въпреки това Клеъри имаше чувството, че се натрапва в нещо лично. Възможно най-безшумно тя взе сака си от пода и пое по стълбите.

Стаята за гости си беше съвсем същата. Малка, с боядисани в бяло стени и кръгли прозорци, като люк на кораб (ето го и онзи, през който Джейс се беше вмъкнал една нощ)… дори леглото беше покрито със същата пъстроцветна завивка. Нощното шкафче, върху което Джейс й беше оставил писмо на сутринта, за да й каже, че си отива и няма да се върне.

Клеъри приседна на ръба на леглото, мъчейки се да разкъса мрежата на спомените. До този миг не си беше дала сметка колко трудно ще бъде да се завърне в Идрис. В Ню Йорк си беше у дома, онова, с което бе свикнала. Идрис означаваше война и унищожение. В Идрис за първи път беше видяла смъртта.

Кръвта и кипеше във вените, бучеше в ушите й. Искаше да види Джейс, да види Алек и Изабел… те щяха да я върнат на земята, да й дадат усещането за нещо нормално и познато. Макар и съвсем тихо, чуваше как майка й и Люк се движат на долния етаж, като че ли долови подрънкването на чаши в кухнята. Стана от леглото и отиде при сандъка, който почиваше пред него. Същият, който Аматис беше донесла предишния път, когато Клеъри й беше гостувала, и й беше казала да порови из него и да си намери нещо, което да облече.

Клеъри коленичи пред него и го отвори. Същите дрехи, грижливо скътани между пластове хартия: училищни униформи, практични пуловери и дънки, по-официални ризи и поли, а отдолу — роклята, която Клеъри в началото бе по-мислила за сватбена. Тя я извади. Сега, когато познаваше по-добре ловците на сенки и техния свят, тя знаеше какво представлява в действителност.

Траурно облекло. Простичка бяла рокля и тясно сако, с втъкани в него сребърни траурни руни… а върху маншетите — почти невидима шарка с очертанията на птици.

Жерави. Клеъри внимателно сложи дрехите върху леглото. В мислите си ги виждаше върху Аматис, когато Стивън Херондейл беше умрял. Виждаше я как ги облича внимателно, как опъва плата и закопчава сакото, жалееща един мъж, за когото вече не беше омъжена. Вдовишки дрехи за жена, която нямаше правото да се нарече вдовица.

— Клеъри? — Майка й се беше появила на прага и я гледаше. — Какви са тези… О! — Тя прекоси стаята, докосна роклята и от гърдите й се откъсна въздишка. — О, Аматис.

— Тя никога не можа да остави Стивън в миналото, нали? — попита Клеъри.

— Понякога хората не успяват да го сторят. — Ръката на Джослин се премести от роклята върху косата на Клеъри и я прибра зад ухото й с едно бързо, по майчински точно движение. — А нефилимите… ние имаме склонността да обичаме със съкрушителна сила. Да се влюбваме само веднъж, да умираме от мъка заради любов… старият ми учител казваше, че сърцата на нефилимите били като сърцата на ангелите — изпитвали всяка човешка болка и никога не заздравявали.

— Но ти си го надживяла. Обичала си Валънтайн, а сега обичаш Люк.

— Така е. — Изражението на Джослин стана далечно. — Едва след като поживях известно време в света на смъртните, си дадох сметка, че повечето от тях не гледат на любовта по този начин. Разбрах, че то може да се случи повече от веднъж, че сърцето може да се излекува и че можеш да обичаш отново и отново. А и винаги съм обичала Люк. Може и да не съм го знаела, но наистина винаги съм го обичала. — Джослин посочи към дрехите върху леглото. — Защо не облечеш траурното сако? Утре.

— На заседанието? — слиса се Клеъри.

— Загинали са ловци на сенки и са били принудени да преминат на страната на мрака — отвърна Джослин. — Всеки изгубен ловец на сенки е нечий син, брат, сестра, братовчед. Нефилимите са едно семейство. Вярно, дисфункционално семейство и все пак… — Джослин докосна лицето на дъщеря си; изражението на нейното тънеше в сянка. — Поспи малко, Клеъри. Утре ни очаква дълъг ден.

След като вратата се затвори след майка й, Клеъри си облече нощницата и послушно се пъхна в леглото. Затвори очи и се опита да заспи, ала сънят не идваше. Образи избухваха зад клепачите й като фойерверки: ангели, които падаха от небето; златна кръв; Итуриел в окови, сляп, разказващ й за руните, които й бе давал през целия й живот, виденията за бъдещето. Спомни си сънищата, в които виждаше брат си с черни криле, от които се лееше кръв, докато той прекосява замръзнало езеро…

Клеъри отметна завивката. Беше й горещо, цялото тяло я сърбеше, чувстваше се прекалено напрегната, за да заспи. Стана от леглото и слезе на долния етаж, за да си вземе чаша вода. В дневната грееше приглушена светлина и се процеждаше в коридора. Иззад вратата долитаха тихи гласове. Някой беше буден и говореше в кухнята. Клеъри продължи предпазливо напред, докато шепотът не започна да става по-ясен и познат. Първо различи гласа на майка си, обтегнат от тревога.

— Просто не разбирам как би могло да е в шкафа — казваше тя. — Не съм я виждала от… откакто Валънтайн взе всичко, което притежавахме в Ню Йорк.

След това се разнесе гласът на Люк:

— Клеъри не каза ли, че е била у Джонатан?

— Да, но би трябвало да е унищожена заедно с онзи отвратителен апартамент, нали така? — извиси се гласът на Джослин тъкмо когато Клеъри застана на прага на кухнята. — Онзи с дрехите, които Валънтайн купи за мен. Сякаш един ден щяхме да се върнем.

Клеъри стоеше съвършено неподвижна. Майка й и Люк седяха до кухненската маса; майка й беше облегнала глава на ръката си, а Люк разтъркваше нежно гърба й. Клеъри бе разказала на майка си всичко за апартамента, за това, как Валънтайн беше запазил всичките й вещи в него, твърдо решен, че един ден жена му ще се завърне и отново ще заживеят заедно. Майка й я беше изслушала спокойно, ала очевидно чутото я беше разстроило повече, отколкото Клеъри бе осъзнала.

— Няма го вече, Джослин — каза Люк. — Знам, че сигурно ти се струва почти невъзможно. Валънтайн винаги е имал такова внушително присъствие дори когато се криеше. Ала той наистина е мъртъв.

— Но не и синът ми — отвърна Джослин. — Знаеш ли, че всяка година на рождения му ден вадех тази кутия и плачех над нея? Понякога сънувам момче със зелени очи, момче, което никога не е било отровено с демонска кръв, което може да се смее, да обича, да бъде човек… именно това е момчето, за което ридаех, ала то никога не е съществувало.

„Вадех онази кутия и плачех над нея.“ Клеъри прекрасно знаеше за какво говори майка й. Кутията, възпоменаваща едно дете, което бе умряло, макар той все още да бе жив. Кутията, в която имаше къдрици от бебешката коса на Себастиан, снимки и една малка обувчица. Последния път, когато Клеъри я беше видяла, тя се намираше у брат й. Трябва да я беше получил от Валънтайн, макар Клеъри да недоумяваше защо я е задържал. Той определено не беше от сантименталните.

— Ще трябва да съобщиш на Клейва — каза Люк. — Ако има нещо общо със Себастиан, те ще искат да знаят.

Клеъри почувства как вътрешностите й се вледеняват.

— Ще ми се да не се налагаше — каза Джослин. — Ще ми се да можех да я хвърля в огъня. Ненавиждам това, че аз съм виновна за всичко — избухна тя. — Единственото, което съм искала някога, е да защитя Клеъри. А ето че това, от което най-много се боя за нея — за всички нас! — е някой, който без мен изобщо нямаше да съществува. — Гласът й беше станал глух и горчив. — Трябваше да го убия още когато беше бебе.

Тя се облегна назад, отдръпвайки се от Люк, и Клеъри видя какво почива върху кухненската маса. Сребърната кутия, точно каквато я помнеше — тежка, с простичък капак и инициалите „Дж. К.“, гравирани отстрани.

 

 

Новите порти пред Гард проблясваха под лъчите на утринното слънце. Старите, предположи Клеъри, вероятно са били унищожени в битката, опустошила по-голямата част от Гард и обгорила дърветата на хълма. Зад портите виждаше Аликанте — блещукащата вода в каналите, демоничните кули, които се издигаха толкова високо, че грееха като слюда под слънцето.

Самият Гард също беше възстановен. Огънят не бе успял да унищожи каменните стени, нито кулите. Все така го опасваше стена, а новите порти бяха направени от същия твърд бистър адамас, от който бяха съградени демоничните кули. Като че ли бяха изработени на ръка; линиите им се извиваха, за да обградят четирите букви на Съвета — по една за Съвет, Клейв, Завет и Консул. Всяка от тях съдържаше символа на един от клоновете на долноземците. Полумесец за вълците, книга със заклинания за магьосниците, елфическа стрела за феите, а за вампирите — звезда.

Звезда. Самата тя не бе успяла да измисли нищо, което да символизира вампирите. Кръв? Вампирски зъби? А в звездата имаше нещо простичко и елегантно. Тя грееше в мрака — мрак, който никога нямаше да бъде изпълнен със светлина, и беше самотна по начина, по който единствено онези, които никога нямаше да умрат, можеха да бъдат самотни.

Саймън й липсваше до болка. Беше изтощена, след като почти не беше спала тази нощ и се чувстваше емоционално изцедена. Не помагаше и това, че сякаш беше попаднала под прицела на десетки враждебни погледи. Край портите крачеха цял куп ловци на сенки, повечето от които й бяха непознати. Мнозина от тях хвърляха скришом погледи на Джослин и Люк; неколцина се приближиха, за да ги поздравят, докато останалите се държаха настрани, с любопитен вид. Джослин като че ли полагаше усилие да запази спокойствие.

По пътеката, изкачваща хълма на Гард, се зададоха още ловци на сенки и Клеъри с облекчение разпозна семейство Лайтууд — Мерис и Робърт отпред, следвани от Изабел, Алек и Джейс. Бяха облечени в бели траурни дрехи. Мерис имаше особено мрачен вид. От вниманието на Клеъри не убегна, че макар и да вървяха един до друг, между нея и Робърт имаше разстояние, дори ръцете им не се докосваха.

Джейс се откъсна от малката групичка и тръгна към нея. Много погледи го следваха, докато отиваше към Клеъри, ала той сякаш не забелязваше. Сред нефилимите Джейс се радваше на странна слава: синът на Валънтайн, който всъщност не беше негов син; отвлечен от Себастиан и спасен от небесния меч. Клеъри много добре знаеше какво точно се е случило, знаеха го и всички, които бяха близки с Джейс, но слуховете се бяха разраствали като корали, добавяйки нови и нови пластове към историята.

„… ангелска кръв…“

„… специални умения…“

„… чух, че Валънтайн го е научил на разни номера…“

„… огън в кръвта му…“

„… не е правилно за един нефилим…“

Клеъри чуваше шепота им даже докато Джейс минаваше между тях.

Беше ясен зимен ден, студен, ала слънчев, и на светлината златните и сребърните кичури в косата му грееха така, че Клеъри присви очи, когато той се приближи до нея.

— Траурни дрехи? — попита той, докосвайки ръкава на сакото й.

— Също като теб — изтъкна тя.

— Не мислех, че изобщо имаш такива.

— На Аматис са. Слушай… трябва да ти кажа нещо.

Клеъри го дръпна настрани и му предаде подслушания разговор между майка си и Люк.

— Определено е кутията, която си спомням. Онази, която майка ми имаше, когато бях малка, и която видях в апартамента на Себастиан, когато бях там.

Джейс прокара пръсти през светлите си кичури.

— Помислих си, че има нещо — каза той. — Тази сутрин Мерис получи съобщение от майка ти. — Погледът му беше вглъбен. — Себастиан превърна сестрата на Люк — добави той. — Направи го нарочно, за да нарани Люк, а чрез него — и майка ти. Ненавижда я. Трябва да е дошъл в Аликанте, за да отвлече Аматис, онази нощ, когато се бихме в Бурен. Почти дето не ми каза, че възнамерява да го направи, докато все още бяхме свързани. Каза, че ще отвлече един ловец на сенки от Аликанте, просто не уточни кой точно.

Клеъри кимна. Винаги се чувстваше странно, когато Джейс заговореше за онзи, който беше някога; онзи Джейс, който беше приятел на Себастиан… всъщност повече от приятел — негов съюзник. Онзи Джейс, който имаше лицето и тялото на нейния Джейс, ала всъщност беше съвсем друг човек.

— Тогава трябва да е носел кутията със себе си — продължи Джейс. — Оставил я е в къщата, знаейки, че един ден семейството ти ще я намери. За него то е било съобщение или пък подпис.

— Така ли мисли Клейвът? — попита Клеъри.

— Така мисля аз — отвърна Джейс, съсредоточавайки поглед върху нея. — А ти знаеш, че двамата с теб разбираме Себастиан по-добре, отколкото те някога биха могли. Те въобще не го разбират.

— Късметлии.

Звън огласи въздуха и портите се отвориха. Клеъри и Джейс се присъединиха към семейство Лайтууд, Люк и Джослин в потока от ловци на сенки. Прекосиха градините пред крепостта, изкачиха стълбите, минаха през друга врата и поеха по коридора, отвеждащ в заседателната зала.

Облечена в консулски одежди, Джия Пенхалоу стоеше на входа на залата, докато нефилим след нефилим прекрачваха прага. Помещението беше построено като амфитеатър — полукръг от редици пейки, разположени една над друга и обърнати към правоъгълния подиум, който се издигаше в предната част на стаята. На подиума имаше две катедри (една за консула и една за инквизитора), а зад тях — два големи правоъгълни прозореца с изглед към Аликанте.

Клеъри отиде да седне заедно със семейство Лайтууд и майка си, а Робърт Лайтууд се отдели от тях и се отправи по пътеката между пейките, за да заеме мястото на инквизитора. На подиума, зад двете катедри, имаше четири високи стола; върху облегалките на всеки от тях беше нарисуван символ — книга със заклинания, луна, стрела, звезда. Това бяха местата на долноземците, които участваха в Съвета. Люк погледна своето, но вместо това се настани до Джослин. Това не беше същинско заседание на Съвета, на което щяха да присъстват и долноземци, и той не беше тук в официалната си длъжност. Пред местата за сядане се издигаше маса, покрита със синьо кадифе, а върху него почиваше нещо дълго и остро, което проблясваше на светлината, струяща през прозорците. Мечът на смъртните.

Клеъри се огледа наоколо. Потокът от ловци на сенки беше оредял и помещението вече беше пълно почти до кънтящия таван. Някога залата беше имала и други входове, не само този през Гард. Уестминстърското абатство например, знаеше Клеъри, също както и Саграда Фамилия^[1] и храмът „Василий Блажени“^[2], но те бяха запечатани след изобретяваното на Порталите. Клеъри се зачуди дали някаква магия пречеше на залата да се изпълни до претъпкване. Мястото беше по-пълно, отколкото го беше виждала някога, и въпреки това в него все още имаше празни места, когато Джия Пенхалоу се качи на подиума и плесна рязко с ръце.

— Моля за вниманието на Съвета!

Начаса се възцари тишина; мнозина от ловците на сенки се бяха привели напред по местата си. Слуховете бяха прелитали из въздуха като подплашени птици и в стаята сякаш хвърчаха искри, припукващото напрежение на хора, отчаяно жадуващи за информация.

— Банкок, Буенос Айрес, Осло, Берлин, Москва, Лос Анджелис — изреди Джия. — Нападнати бързо един след друг, преди някой да успее да докладва за атаките. Преди да е имало време за предупреждение. Всички нефилими в тези градове са били заловени и превърнати. Малко (съвсем малко — само много старите и съвсем младите) от тях са били убити, телата им — оставени за нас, за да ги изгорим, да добавим гласовете им към тези на изгубените ловци на сенки в Града на тишината.

Откъм предните редици се разнесе глас. Жена с черна коса и татуирана сребърна рибка върху тъмната кожа на бузата й. Клеъри рядко бе срещала ловци на сенки, чиито татуировки да не бъдат знаци, но то все пак не беше нещо нечувано.

— Превърнати — повтори тя. — Не означава ли това „убити“?

Джия сви устни.

— Нямам предвид „убити“. Имам предвид „превърнати“. Говорим за Помрачените, онези, които Джонатан Моргенстърн (или, както предпочита да го наричат, Себастиан) отвърна от мисията им на нефилими, използвайки Бокала на смъртните. До всички Институти бяха изпратени доклади за случилото се в Бурен. Съществуването на Помрачените е нещо, за което знаем от известно време, дори и да имаше такива, на които не им се искаше да го повярват.

През стаята премина шепот, но Клеъри едва го чуваше. Усещаше ръката на Джейс около своята, ала в ушите й отново отекваше вятърът, свирещ в Бурен, а пред очите й нефилим след нефилим се изправяха от Бокала на смъртните, за да погледнат Себастиан в лицето, а знаците от Сивата книга бързо избледняваха от кожата им…

— Ловците на сенки не се бият с ловци на сенки — обади се възрастен мъж от една от предните редици. Джейс прошепна в ухото й, че е ръководител на Института в Рейкявик. — Това е богохулство.

— Така е — съгласи се Джия. — Богохулство е веруюто на Себастиан Моргенстърн. Баща му искаше да прочисти света от долноземци. Себастиан иска нещо съвсем различно. Иска нефилимите да бъдат превърнати в прах и иска да използва нефилими, за да го постигне.

— В Берлинския институт беше открито тялото на един от Помрачените — каза Робърт. — Беше ранен, навярно захвърлен, за да умре. И в този миг Мълчаливите братя го преглеждат, за да видят дали няма да открият нещо, с чиято помощ да изнамерят лек.

— Кой Помрачен? — поиска да узнае жената с татуираната рибка. — Имал е име, преди да бъде превърнат. Нефилимско име.

— Амалрик Кригсмесър — отвърна Робърт след моментно колебание. — Семейството му вече е било уведомено.

Магьосниците от Спираловидния лабиринт също работят върху намирането на лек. — Идващият сякаш от всички посоки шепот отекна в стаята и Клеъри разпозна брат Закаран, застанал близо до подиума, със сключени пред себе си ръце. До него, с тревожно изражение и бели траурни дрехи, седеше Хелън Блекторн.

— Те са просто магьосници — подхвърли някой пренебрежително. — Несъмнено няма да се справят по-добре от нашите Мълчаливи братя.

— Не може ли Кригсмесър да бъде разпитан? — намеси се висока жена с бяла коса. — Може би знае какъв ще бъде следващият ход на Себастиан или дори начин да бъде излекуван…

Амалрик Кригсмесър е почти в безсъзнание и освен това е слуга на Бокала на смъртните — каза брат Закаран. — Бокалът го контролира напълно. Той не притежава собствена воля и следователно — няма воля, която да бъде прекършена.

В стаята пак премина шепот. Джия отново заговори, повишавайки глас:

— Както казах, при първите атаки няма оцелели нефилими. Ала при последното нападение — това над Института в Лос Анджелис — са се спасили шестима души. Шест деца. — Тя се обърна. — Хелън Блекторн, ако обичаш, доведи свидетелите.

Клеъри видя как Хелън кимна и изчезна през една странична врата. Когато миг по-късно се върна, крачеше бавно и предпазливо, сложила ръка върху тила на слабичко момченце с къдрава кестенява коса. То едва ли беше на повече от дванайсет години и Клеъри го разпозна начаса. Беше го видяла в нефа на Института онзи ден, когато за първи път срещна Хелън. Беше стиснат в желязна хватка от сестра си, а ръцете му бяха изцапани с восък, защото си беше играл със свещниците, които украсяваха вътрешността на катедралата. Имаше дяволита усмивка и същите синьо-зелени очи като сестра си.

Джулиън, така го беше нарекла Хелън. По-малкият й брат.

Сега от дяволитата усмивка нямаше и следа. Той изглеждаше уморен, мръсен и уплашен. Слабички китки стърчаха от прекалено късите ръкави на бялото му траурно сако. Държеше на ръце малко момченце, което едва ли беше на повече от три годинки; то имаше рошави кестеняви къдрици — това май беше семейна черта. Останалите деца също носеха подобни взети назаем траурни дрехи. След Джулиън вървеше момиченце на около десет години, стиснало здраво ръката на момченце на същата възраст. Момичето имаше тъмнокафява коса, ала лицето на момчето беше полузакрито от гъсти черни къдрици. Двуяйчни близнаци, предположи Клеъри. След тях идваше момиче, което трябва да беше на осем или девет години; между плитките му се открояваше кръгло бледо лице. Всички от семейство Блекторн (защото приликата беше поразителна) изглеждаха объркани и ужасени, с изключение може би на Хелън, чието изражение представляваше смесица от гняв и тъга.

Скръбта по лицата им прониза Клеъри дълбоко в сърцето. Тя си помисли за уменията си с руните и й се прииска да можеше да създаде такава, която да намали болката от понесената загуба. Съществуваха траурни руни, ала те служеха само за да почетат мъртвите, точно както руните за любов бяха като венчалните халки при хората и символизираха връзките на любовта. Не можеше да накараш някой да те заобича с помощта на руна, така както не можеше да уталожиш скръбта си с руна. Толкова много магии, помисли си Клеъри, но нищо, което да излекува разбитото сърце.

— Джулиън Блекторн — каза Джия Пенхалоу и гласът й беше мек. — Пристъпи напред, ако обичаш.

Джулиън преглътна и кимна. След това подаде момченцето, което държеше, на по-голямата си сестра и излезе напред, а погледът му се стрелкаше около подиума. Очевидно търсеше някого. Раменете му тъкмо бяха започнали да увисват, когато една друга фигура се покачи на подиума. Момиче, също на около дванайсет години с гъста тъмноруса коса, която падаше около раменете й. Носеше дънки и тениска, която не й беше съвсем по мярка, и беше навела глава, сякаш не можеше да понесе погледите на толкова много хора върху себе си. Очевидно бе, че не иска да е тук — върху подиума, а може би дори и в Идрис — но в мига, в който я видя, Джулиън сякаш се отпусна. Ужасеното му изражение се стопи, когато момичето застана до Хелън, все така, без да вдига глава, извърнато от тълпата.

— Джулиън — каза Джия със същия мил глас. — Ще направиш ли нещо за нас? Ще вземеш ли Меча на смъртните?

Клеъри се изпъна на мястото си. Тя също бе държала Меча на смъртните в ръцете си; почувствала бе тежестта му. Студът, който се впиваше като кукички в кожата ти и изтръгваше истината от теб. Не можеше да лъжеш, докато държиш Меча на смъртните, ала истината, дори да бе истина, която искаш да изречеш, беше агония.

— Не могат… — прошепна тя. — Той е още дете…

— Той е най-големият от децата, спасили се от Института в Лос Анджелис — обясни Джейс съвсем тихичко. — Нямат избор.

Джулиън кимна и слабичките му рамене се изпънаха.

— Ще го взема.

Тогава Робърт Лайтууд слезе до масата, взе Меча и се върна при Джулиън. Контрастът между тях беше почти комичен — едрият мъж с масивни гърди и слабичкото рошаво момче.

Джулиън вдигна ръка и пое Меча. В мига, в който пръстите му се сключиха около дръжката, той потрепери — вълна на болка, която бързо бе потисната. Русокосото момиче направи крачка към него и Клеъри зърна изражението на необуздан гняв върху лицето й за миг, преди Хелън да я улови и дръпне назад.

Джия коленичи. Странна гледка беше: момчето с Меча в ръце, от едната му страна — консулът с одежди, разстлали се около нея, а от другата — инквизиторът.

— Джулиън. — Въпреки че беше нисък, гласът на Джия се разнесе из цялата зала. — Можеш ли да ни кажеш кой стои на този подиум заедно с теб?

С ясен момчешки глас Джулиън отговори:

— Вие. Инквизиторът. Семейството ми — сестра ми Хелън, Тиберий и Дивия, Друзила и Тави. Октавиан. Както и най-добрата ми приятелка Ема Карстерс.

— И те бяха с теб, когато Институтът беше нападнат?

Джулиън поклати глава.

— Не и Хелън. Тя беше тук.

— Можеш ли да ни разкажеш какво видя, Джулиън? Без да пропуснеш нищо.

Джулиън преглътна. Беше пребледнял и Клеъри съвсем ясно си представи болката, която изпитваше, тежестта на Меча в ръцете му.

— Беше следобед — започна той. — Тренирахме в залата за обучение. Катерина ни преподаваше. Марк наблюдаваше отстрани. Родителите на Ема бяха на рутинна обиколка на брега. Изригна светлина; аз си помислих, че е светкавица или фойерверки. Ала… не беше. Катерина и Марк ни оставиха и слязоха на долния етаж. Казаха ни да чакаме в залата.

— Ала вие не го направихте — рече Джия.

— Чухме шум от битка. Разделихме се — Ема тръгна да доведе Друзила и Октавиан, а аз отидох в кабинета заедно с Дивия и Тиберий, за да се обадя на Клейва. За да се доберем до там, трябваше да се промъкнем покрай главния вход. И тогава го видях.

— Него?

— Знаех, че е ловец на сенки и едновременно с това — не е. Носеше червен плащ, покрит с руни.

— Какви руни?

— Не ги разпознах, но нещо с тях не беше наред. Не бяха като руните от Сивата книга. Почувствах се зле, докато ги гледах. Той отметна качулката си — имаше бяла коса и аз си помислих, че е стар. А после осъзнах, че е Себастиан Моргенстърн. Държеше меч.

— Можеш ли да го опишеш?

— Сребърен, с черни звезди по острието и дръжката. Той го извади и… — Дъхът на Джулиън пресекна и Клеъри почти можеше да усети ужаса му от спомена, борещ се с принудата да го каже, да го преживее наново. Беше се привела напред, стиснала ръце в юмруци и почти не усещаше, че ноктите й се забиват в дланите. — Опря го в гърлото на баща ми — продължи Джулиън. — Със Себастиан имаше и други. Те също бяха облечени в червено…

— Ловци на сенки? — попита Джия.

— Не знам. — На Джулиън сякаш не му достигаше дъх. — Някои носеха черни плащове. Други бяха в бойно облекло, само че — червено. Никога не съм виждал червено бойно облекло. Имаше жена с кестенява коса и тя държеше чаша, която приличаше на Бокала на смъртните. Накара баща ми да пие от нея. Той се строполи на земята, пищейки. Чух, че брат ми също крещи.

— Кой брат? — попита Робърт Лайтууд.

— Марк — отвърна Джулиън. — Видях ги как влизат в преддверието и тогава Марк се обърна и ни извика да изтичаме на втория етаж и да бягаме. Паднах на най-горното стъпало и когато погледнах надолу, те се бяха скупчили около него… — От гърдите на Джулиън се откъсна задавен звук. — А баща ми се беше изправил и неговите очи също бяха черни, и той също тръгна към Марк, като останалите, сякаш изобщо не го познаваше…

Гласът на Джулиън се прекърши в същия миг, в който русото момиче се отскубна от ръцете на Хелън и се втурна напред, хвърляйки се между Джулиън и консула.

— Ема! — Хелън пристъпи напред, ала Джия вдигна ръка, давайки й знак да си остане на мястото.

Ема беше пребледняла и с мъка си поемаше въздух. Клеъри си помисли, че никога не бе виждала толкова много гняв, заключен в толкова мъничко тяло.

— Оставете го на мира! — изкрещя Ема и разпери ръце, сякаш за да скрие Джулиън зад себе си, макар да беше с цяла глава по-ниска от него. — Това е истинско изтезание! Оставете го на мира!

— Всичко е наред, Ема — каза Джулиън, макар че сега, когато бяха престанали да го разпитват, лицето му бе започнало да си възвръща цвета. — Трябва да го направят.

Тя се обърна към него.

— Не, не трябва. Аз също бях там. Видях какво се случи. Направете го на мен. — Тя протегна ръце, сякаш молеше да сложат Меча в тях. — Аз съм тази, която прониза Себастиан в сърцето. Аз съм тази, която видя как той не умря. Мен трябва да разпитвате!

— Не — започна Джулиън, ала мекият глас на Джия го прекъсна:

— Ема, ние ще разпитаме и теб. След него. Мечът причинява болка, но няма да го нарани…

— Престанете — заяви Ема. — Достатъчно.

И тя се обърна към Джулиън, който здраво стискаше Меча. Очевидно бе, че няма никакво намерение да й го даде. Поклати глава в същия миг, в който тя сложи ръце върху неговите, така че сега двамата държаха Меча заедно.

— Аз пронизах Себастиан. — Гласът на Ема прокънтя в залата. — А той извади камата и се разсмя. Каза: „Жалко, че няма да останеш жива. За да съобщиш на Клейва, че Лилит ми е вдъхнала безпределна сила. Навярно Славния би могъл да ме убие. Колко жалко за нефилимите, че вече не могат да поискат услуга от Небето, а никое от жалките оръжия, които биха могли да изковат в Елмазената цитадела, не е в състояние да ме нарани сега“.

По тялото на Клеъри пробяга тръпка. В думите на Ема чуваше Себастиан и почти можеше да го види, застанал пред нея. От редиците на Клейва се надигна говор и удави онова, което Джейс й каза.

— Сигурна ли си, че го улучи в сърцето? — Черните вежди на Робърт се сключиха.

Джулиън бе този, който отговори.

— Ема никога не пропуска целта. — Звучеше така, сякаш току-що го бяха обидили.

— Знам къде се намира сърцето. — Ема се отдръпна от Джулиън и хвърли на консула и инквизитора поглед, пълен с гняв, дори нещо повече — с оскърбление. — Но не мисля, че вие го знаете.

При тези думи гласът й се извиси, а после тя се обърна и слезе тичешком от подиума, като практически смушка Робърт с лакти, докато минаваше покрай него. Изчезна през вратата, през която бе дошла, и Клеъри чу дъха си да излиза със свистене между зъбите — никой ли нямаше да я последва? Джулиън очевидно искаше да го направи, ала уловен между консула и инквизитора, спъван от тежестта на Меча, той не можеше да помръдне. Хелън се взираше след Ема с изражение на неподправена болка, стиснала в прегръдките си най-малкото момченце, Тави.

И ето че Клеъри беше на крака. Майка й протегна ръка към нея, но тя вече се бе втурнала по наклонената пътека между редиците. Пътеката се превърна в дървени стъпала — Клеъри ги изкачи, изтича покрай консула и инквизитора, покрай Хелън и през страничната врата след Ема.

Едва не събори Ейлийн, която се навърташе край отворената врата, гледаше какво става в залата и се мръщеше. При вида на Клеъри свъсеното й изражение се изпари, отстъпвайки място на изненада.

— Какво правиш?

— Малкото момиче — каза Клеъри, останала без дъх. — Ема. Тя изтича тук.

— Знам. Опитах се да я спра, но тя се откопчи от мен. Просто… — Ейлийн въздъхна и погледна към заседателната зала, където Джия отново разпитваше Джулиън. — Тежко им е, на Хелън и останалите. Нали знаеш, че майка им умря само преди няколко години. Единственото, което имат сега, е един чичо в Лондон.

— Означава ли това, че ще изпратят децата в Лондон? — попита Клеъри. — Нали се сещаш? Когато всичко свърши.

Хелън поклати глава.

— Чичо им получи предложение да оглави Института в Лос Анджелис. Според мен се надяват да приеме и да отгледа децата. Не мисля обаче, че все още се е съгласил. Вероятно е в шок. Искам да кажа — изгуби племенника си, брат си… Андрю Блекторн може и да не е мъртъв, но все едно, че е. Дори по-лошо от това. — Гласът на Ейлийн беше горчив.

— Знам — каза Клеъри. — Знам точно какво му е.

Ейлийн я погледна проницателно.

— Предполагам, че наистина знаеш — рече тя. — Просто… Хелън… Ще ми се да можех да направя повече за нея. Разкъсва се от угризения, задето беше тук с мен, а не в Лос Анджелис, когато е бил нападнат Институтът. И наистина се опитва, но просто не може да бъде майка на всички тези деца, чичо им още го няма и освен това — Ема. Ангелът да й е на помощ. Тя си няма никого на този свят…

— Бих искала да поговоря с нея. С Ема.

Ейлийн прибра кичур коса зад ухото си и пръстенът на семейство Блекторн проблесна върху дясната й ръка.

— Отказва да говори с когото и да било, освен с Джулиън.

— Нека опитам — настоя Клеъри. — Моля те.

Ейлийн погледна решителното й изражение и въздъхна.

— Надолу по коридора… първата врата вляво.

Докато крачеше по коридора, който се отдалечаваше от заседателната зала със завой, Клеъри чуваше как гласовете на нефилимите заглъхват зад гърба й. Гладките каменни стени бяха покрити с гоблени, изобразяващи най-различни славни сцени от историята на ловците на сенки. Първата врата от лявата й страна беше дървена и съвсем простичка. Беше открехната, ала въпреки това Клеъри почука, преди да я отвори, така че да не стресне онзи, който се намираше вътре.

Озова се в простичка стая с дървена ламперия и цял куп различни столове. Клеъри имаше чувството, че се намира в болнична чакалня — във въздуха витаеше същото тежко усещане за място на непостоянство, където хората се разкъсваха от тревога и скръб в една напълно непозната обстановка.

В един от ъглите имаше стол и в него седеше Ема, още по-дребничка, отколкото бе изглеждала отдалече. Носеше само тениска с къс ръкав и по голите й ръце се виждаха знаци. Руната с отвореното око беше върху лявата й ръка (значи, и тя като Джейс бе левачка), която почиваше върху меча, лежащ в скута й. Толкова отблизо, Клеъри видя, че косата й е светлоруса, ала така разрошена и мръсна, че изглеждаше по-тъмна. Изпод оплетените кичури очите на момичето се взираха в нея предизвикателно.

— Какво? — попита то. — Какво искаш?

— Нищо. — Клеъри затвори вратата след себе си. — Просто да си поговорим.

Ема присви очи с подозрение.

— Искаш да използваш Меча на смъртните върху мен? Да ме разпиташ?

— Не. Аз също съм го държала и знам, че е ужасно. Съжалявам, че го използват върху приятеля ти. Смятам, че би трябвало да намерят друг начин.

— Аз смятам, че трябва да му имат доверие — заяви Ема. — Джулиън не лъже.

И тя изгледа Клеъри дръзко, сякаш я предизвикваше да й възрази.

— Разбира се, че не лъже. — Клеъри направи крачка напред… имаше чувството, че се опитва да не подплаши някое диво животинче в гората. — Джулиън е най-добрият ти приятел, нали?

Ема кимна.

— Моят най-добър приятел също е момче. Казва се Саймън.

— Е, къде е той?

Очите на Ема се стрелнаха зад Клеъри, сякаш очакваше Саймън да се материализира там изведнъж.

— В Ню Йорк — отвърна Клеъри. — Страшно ми липсва.

Ема изглеждаше така, сякаш прекрасно я разбира.

— Веднъж Джулиън отиде в Ню Йорк — каза тя. — Много ми липсваше, затова, когато се върна, го накарах да ми обещае, че вече никъде няма да ходи без мен.

Клеъри се усмихна и се приближи до нея.

— Имаш много красив меч — каза и посочи оръжието в скута й.

Изражението на Ема омекна едва забележимо. Тя докосна острието, върху което беше гравирана изящна плетеница от листа и руни. Напречникът беше златен, а върху острието имаше думи: „Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал“.

— Беше на баща ми. Предава се от поколение на поколение в рода ни. Известен е — добави тя гордо. — Изработен е много отдавна.

— От същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал — каза Клеъри. — Това са два прочути меча. Знаеш ли кой притежава прочути мечове?

— Кой?

— Героите. — Клеъри коленичи на пода, така че да я погледне в лицето.

Ема се намръщи.

— Аз не съм герой. Не направих нищо, за да спася бащата на Джулиън, нито пък Марк.

— Толкова съжалявам — каза Клеъри. — Знам какво е да видиш как някой, на когото държиш, преминава на страната на Мрака. Как се превръща в някой друг.

Ема поклати глава.

— Марк не премина на страната на Мрака. Отведоха го.

Клеъри се намръщи.

— Отведоха го?

— Не искаха да пие от Бокала заради елфическата му кръв — обясни Ема и Клеъри си спомни думите на Алек, че в семейното дърво на Блекторн имало някой с елфическо потекло. Сякаш предусетила следващия въпрос на Клеъри, Ема продължи уморено: — Само Марк и Хелън имат елфическа кръв. Имат една и съща майка, но тя ги оставила на господин Блекторн, когато били съвсем малки. Джулиън и останалите имат друга майка.

— О. — Клеъри не искаше да я разпитва твърде много, тъй като не искаше това наранено момиче да си помисли, че тя е поредната възрастна, която гледа на нея просто като на източник на отговори на своите въпроси и нищо друго. — Познавам Хелън. И Марк ли изглежда като нея?

— Да… и двамата имат лекичко заострени уши и светла коса. Никой друг от семейство Блекторн не е рус. Всички имат кестенява коса, освен Тай, а никой не знае защо той е чернокос. Ливи не е, а те са близнаци. — В лицето на Ема се върна мъничко цвят и по него се появи следа от оживление — очевидно бе, че й е приятно да говори за семейство Блекторн.

— Значи, не са искали Марк да пие от Бокала? — попита Клеъри. Тайничко беше учудена, че Себастиан го е грижа. Той никога не беше споделял натрапчивата омраза на Валънтайн към долноземците, макар да не можеше да се каже, че ги харесва. — Може би не действа, ако във вените ти има долноземска кръв.

— Може би — каза Ема.

Клеъри се пресегна и сложи ръката си върху тази на Ема. Ужасяваше се от отговора, но просто трябваше да зададе въпроса.

— Не е превърнал и твоите родители, нали?

— Не… не. — Гласът на Ема трепереше. — Те са мъртви. Не бяха в Института — проучваха съобщение за демонска дейност. Телата им били изхвърлени на брега след атаката. Можех да отида с тях, но предпочетох да остана в Института. Исках да тренирам с Джулс. Само ако бях отишла с тях…

— Ако го беше направила, сега щеше да си мъртва — каза Клеъри.

— Откъде знаеш? — Ала в очите на Ема имаше нещо, което отчаяно искаше да й повярва.

— Виждам колко добър ловец на сенки си — отвърна Клеъри. — Виждам знаците ти. Виждам белезите. И начина, по който държиш меча. Ако ти си толкова способна, мога само да предположа, че родителите ти също са били наистина добри. А нещо, което е в състояние да убие и двамата, със сигурност не е нещо, от което би могла да ги спасиш. — Тя докосна лекичко меча. — Невинаги героите са тези, които печелят. Понякога те губят. Ала продължават да се бият. Не се предават. Именно това ги прави герои.

Ема си пое накъсано дъх в същия миг, в който на вратата се почука. Полуобърната, Клеъри я видя да се отваря, пропускайки светлината отвън… и Джейс. Косата му беше много тъмнозлатиста, очите му — мъничко по-светли. Понякога Клеъри имаше чувството, че може да види огъня в него как огрява очите и кожата, и вените му, как се движи под повърхността.

— Клеъри — каза той.

На Клеъри й се стори как нещо изписука лекичко. Ема стискаше меча си и местеше широко отворени очи между нея и Джейс.

— Съветът свърши — каза той. — И не мисля, че Джия остана особено доволна от начина, по който избяга от там.

— Значи, съм загазила — рече Клеъри.

— Както обикновено. — Усмивката на Джейс отне жилото на думите му. — Всички си тръгваме. Готова ли си?

Клеъри поклати глава.

— Ще се видим у вас. Тогава ще ми кажете какво се е случило на Съвета.

Джейс се поколеба.

— Помоли Ейлийн или Хелън да дойдат с теб — каза той най-сетне. — Къщата на консула е малко по-надолу от тази на инквизитора.

И като си закопча якето, той излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Клеъри отново се обърна към Ема, която продължаваше да се взира в нея.

— Познаваш Джейс Лайтууд? — каза тя.

— Аз… Какво?

— Той е известен. — В гласа на Ема имаше неприкрито изумление. — Той е най-добрият ловец на сенки. Най-добрият.

— Приятел ми е — обясни Клеъри, забелязвайки, че разговорът беше взел неочакван обрат.

Ема я погледна с превъзходство.

— Той ти е гадже.

— Откъде…

— Видях как те гледа. Освен това всички знаят, че Джейс Лайтууд си има гадже и че тя е Клеъри Феърчайлд. Защо не ми каза името си?

— Ами май не мислех, че ще го знаеш — отвърна Клеъри, леко замаяна.

— Не съм глупава — заяви Ема с раздразнение, което накара Клеъри да изпъне рамене, преди да се разсмее.

— Не, не си. Ти си много умна — съгласи се тя. — И се радвам, че знаеш коя съм, защото искам да знаеш, че можеш да дойдеш да говориш с мен винаги когато пожелаеш. Не само за случилото се в Института… за всичко. Можеш да говориш и с Джейс. Искаш ли да ти обясня къде ще ни намериш?

Ема поклати глава.

— Не — каза тя; гласът й отново беше омекнал. — Знам къде е къщата на инквизитора.

— Добре. — Клеъри сключи ръце, най-вече за да си попречи да ги протегне и да прегърне момичето. Не смяташе, че на Ема това щеше да й хареса особено. Клеъри се обърна към вратата.

— Ако си гаджето на Джейс Лайтууд, би трябвало да имаш по-добър меч — каза неочаквано Ема и Клеъри сведе поглед към старото оръжие, което беше взела от Ню Йорк и което беше окачила на кръста си тази сутрин.

— Този не е ли добър? — попита тя, слагайки ръка на дръжката.

Ема поклати глава.

— Ни най-малко.

Каза го толкова сериозно, че Клеъри се усмихна.

— Благодаря за съвета.