Касандра Клеър
Град на небесен огън (4)

2
Да паднем или устоим

Събуждането беше, като да се скочи в леденостудена вода. Тя се изправи, изтръгната от съня, и от устните й се откъсна вик:

— Джулс! Джулс!

Нещо се раздвижи в мрака, една ръка легна на рамото й и внезапна светлина блесна в очите й. Ема ахна и рязко се отдръпна назад. Установи, че се намира в легло — зад гърба й бяха натрупани възглавници, влажни от пот чаршафи се бяха усукали около тялото й. Тя примига няколко пъти, мъчейки се да прогони мрака от очите си и да се фокусира.

Хелън Блекторн се беше привела над нея; синьо-зелените й очи бяха разтревожени, в ръката си държеше магическа светлина. Намираха се в стая с островръх двукрилен покрив, досущ като къщурка, излязла от приказките. В средата на стаята имаше голямо дървено легло с балдахин, а в сенките зад Хелън Ема зърна и други мебели — масивен, квадратен гардероб, дълъг диван, маса с разхлопани крака.

— К-къде съм? — ахна Ема.

— Идрис — отвърна Хелън и я потупа успокоително по ръката. — Успя да се добереш до Идрис, Ема. Намираме се на тавана в къщата на семейство Пенхалоу.

— Р-родителите ми — зъбите на Ема тракаха. — Къде са родителите ми?

— Ти мина през Портала с Джулиън — меко каза Хелън, избягвайки да отговори на въпроса й. — Незнайно как, всички успяхте да преминете… това си е истинско чудо. Клейвът отвори Портала, но пътуването през него е тежко. Дру се появи, стискайки Тави, а близнаците, разбира се, излязоха заедно. А после, когато почти бяхме изгубили надежда, вие двамата. Ти беше в безсъзнание, Ем. — Хелън приглади косата й назад. — Толкова се тревожехме. Да беше видяла Джулс…

— Какво става? — Ема се отдръпна от докосването на Хелън — не защото не я харесваше, а защото сърцето й се блъскаше в гърдите. — Ами Марк и господин Блекторн…

Хелън се поколеба.

— През последните няколко дни Себастиан Моргенстърн е нападнал шест Института. Избил е всички в тях или ги е… превърнал. Може да използва Бокала на смъртните, така че ловците на сенки… вече да не бъдат себе си.

— Видях как го направи — прошепна Ема. — С Катерина. Преобрази и баща ви. Щяха да го сторят и с Марк, но Себастиан каза, че не го иска, защото имал елфическа кръв.

Хелън потръпна.

— Имаме причини да вярваме, че Марк все още е жив — рече тя. — Успяха да го проследят до точка, откъдето изчезва, ала руните говорят, че не е мъртъв. Възможно е Себастиан да го държи като заложник.

— Ами моите… моите родители? — повтори Ема с още по-пресъхнало гърло — знаеше какво означава това, че Хелън не й беше отговорила първия път. — Къде са? Не бяха в Института, така че Себастиан не може да им е сторил зло.

— Ем… — Хелън изпусна дъха си. Изглеждаше много по-млада, почти толкова, колкото Джулс. — Себастиан не напада само Институти; той убива или взема нефилими от домовете им. Родителите ти… Клейвът се опита да ги проследи, но не можа. Тази сутрин океанът изхвърли телата им на плажа в Марина дел Рей. Клейвът не знае какво точно се е случило, но…

Гласът на Хелън заглъхна в низ от нищо незначещи думи, като „идентифицирани с положителност“, „белези и наранявания по телата“ и „никакви доказателства“. Неща като „във водата с часове“ и „никакъв начин телата да бъдат транспортирани“ както и „ще бъдат извършени всички погребални ритуали, ще бъдат изгорени на плажа, както са поискали и двамата, нали разбираш…“

Ема изпищя. В началото беше писък без думи, който се извисяваше все по-високо и по-високо; писък, който раздра гърлото й и изпълни устата й с металически вкус. Беше писъкът на загуба, толкова огромна, че за нея нямаше думи. Безсловесният писък от това, да видиш как изтръгват завинаги небето над главата ти и въздуха от дробовете ти. Тя пищеше и пищеше, и дереше дюшека с пръсти, докато не го проби, и ето че под ноктите й имаше пух и кръв, а Хелън ридаеше и се мъчеше да я прегърне, повтаряйки:

— Ема, Ема, моля те, Ема, моля те.

А после в стаята се разля още светлина. Някой беше запалил един от фенерите и Ема чу мек, познат глас, изпълнен с настойчивост, да изрича името й; Хелън я пусна и ето го Джулс — приведен над леглото, той й подаваше нещо, което хвърляше златни искри в новата ярка светлина.

Беше Кортана. Изваден от ножницата си, мечът лежеше като дар върху дланите му. Ема мислеше, че още пищи, ала въпреки това го пое и думите, проблясващи върху острието, опариха очите й: „Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал“.

В главата й отекна гласът на баща й: „Родът Карстерс по-коления наред се бие с този меч. Надписът ни напомня, че ловците на сенки са оръжията на Ангела. Закалят ли ни в огън — ставаме по-силни. Когато страдаме, оцеляваме“.

Ема се задави, потисна писъците в гърлото си, заглуши ги. Точно това беше имал предвид баща й — също като Кортана, в нейните вени имаше стомана и тя беше родена, за да бъде силна. Дори ако родителите й вече ги нямаше, за да го видят, тя щеше да бъде силна заради тях.

Ема прегърна меча и го притисна до гърдите си. Сякаш от много далеч чу как Хелън възкликна и я видя да посяга към нея, ала Джулиън, Джулиън, който винаги знаеше от какво се нуждае Ема, дръпна ръката на сестра си назад. Пръстите на Ема бяха обвити около острието и по ръцете й капеше кръв, кръв капеше и по гърдите й, защото върхът на меча беше порязал ключицата й. Ема не усещаше нищо. Поклащаше се напред-назад, стиснала меча така, сякаш той беше единственото нещо, което някога бе обичала, и оставяше кръвта й да се излива вместо сълзи.

 

 

На Саймън му беше трудно да се отърси от усещането за дежавю.

И преди беше изживявал същото — стоеше пред Института и гледаше как семейство Лайтууд минават през проблясващия Портал. Само че тогава, преди той някога да е носил Знака на Каин, Порталът беше отворен от Магнус, а сега за него отговаряше синьокожа магьосница, на име Катарина Лос. Предишния път го бяха повикали, защото Джейс искаше да говори с него за Клеъри, преди да мине в друга страна.

Този път Клеъри щеше да изчезне заедно с тях.

Саймън почувства ръката й върху своята, пръстите й — обвити леко около китката му. Почти всички ловци на сенки от Ню Йорк бяха излезли от Института и бяха преминали през блещукащия Портал. Като отговарящи за Института, семейство Лайтууд щяха да са последни. Саймън беше тук още от здрачаване, когато ивици червено небе гаснеха зад сградите, осейващи небето на Ню Йорк, а сега магическа светлина огряваше сцената пред него и караше различни дребни подробности да се открояват: камшикът на Изабел, искрата, изскочила от семейния пръстен на Алек, когато той махна с ръка, отблясъците, хвърляни от бледата коса на Джейс.

— Изглежда различно — каза Саймън.

Клеъри го погледна. Също като останалите ловци на сенки и тя беше облечена в нещо, което Саймън би могъл да опише единствено като плащ. Това като че ли беше дрехата, с която всички ходеха, щом настъпеше зима — изработена от тежка, подобна на кадифе материя и пристегната на гърдите. Зачуди се откъде ли я имаше Клеъри. Може би им ги раздаваха.

— Кое?

— Порталът — отвърна той. — Изглежда различно от онзи път, когато Магнус го направи. По-… син.

— Може би те всички си имат свой собствен стил.

Саймън погледна към Катарина. Тя излъчваше чевръста ефикасност, като болнична сестра или учителка в детска градина. Определено не приличаше на Магнус.

— Как е Изи?

— Разтревожена, според мен. Всички са разтревожени.

Възцари се кратко мълчание. Клеъри изпусна дъха си и той образува бяло облаче в зимния въздух.

— Не ми харесва, че си тръгваш — каза Саймън в същия миг, в който Клеъри рече:

— Не ми харесва, че си тръгвам и те оставям тук.

— С мен всичко ще е наред — отвърна Саймън. — Нали Джордан се грижи за мен. — И наистина, Джордан също беше тук, седнал със зорък вид на стената, която се издигаше около Института. — Пък и вече две седмици никой не се е опитал да ме убие.

— Не е смешно — намръщи се Клеъри.

Проблемът, помисли си Саймън, беше, че е трудно да убедиш някого, че всичко с теб ще е наред, когато си дневен вампир. Някои вампири може би биха искали Саймън в своя лагер, жадни да се възползват от необикновените му сили. Камила бе опитала да го привлече на своя страна и нищо чудно и други да го стореха.

— Почти съм сигурен, че Морийн все още се надява да се домогне до мен — каза Саймън. Морийн оглавяваше нюйоркския вампирски клан и си въобразяваше, че е влюбена в Саймън. Което не би било чак толкова неловко, ако тя не беше на тринайсет години. — Знам, че Клейвът предупреди никой да не ме докосва, но…

— О, Морийн определено иска да те докосне — подхвърли Клеъри с коса усмивка. — И то как.

— Млъквай, Фрей.

— Джордан ще я държи далеч от теб.

Саймън погледна замислено пред себе си. Опитваше се да не зяпа Изабел, която го беше поздравила само с едно кратко помахване, когато той се появи. Сега помагаше на майка си, а черната й коса се развяваше на вятъра.

— Можеш просто да отидеш при нея и да поговорите — подхвърли Клеъри. — Вместо само да я зяпаш като някакъв идиот.

— Не зяпам като идиот. Гледам незабелязано.

— Аз забелязах — изтъкна Клеъри. — Виж, нали я знаеш каква е Изабел. Разстрои ли се, се затваря в себе си. Отказва да говори с друг, освен с Джейс и Алек, защото няма доверие на почти никого. Но ако ще бъдете гаджета, ще трябва да й покажеш, че си един от онези, на които може да има доверие.

— Не съм й гадже. Или поне не мисля, че съм. Поне тя никога не е използвала думата „гадже“.

Клеъри го изрита по глезена.

— Вие двамата се нуждаете от ИВ повече от всеки друг, когото съм срещала.

— Изясняване на връзка? — обади се глас зад тях и когато се обърна, Саймън видя Магнус да се извисява на фона на тъмното небе. Беше облечен много семпло — дънки и черна тениска; тъмната коса му влизаше в очите. — Виждам, че дори когато светът е на път да бъде залят от мрак и смъртна опасност, вие двамата обсъждате любовния си живот. Тийнейджъри.

— Какво правиш тук? — попита Саймън, прекалено изненадан, за да измисли някакъв остроумен отговор.

— Дойдох да се видя с Алек.

Веждите на Клеъри подскочиха.

— Какво казваше за тийнейджърите?

Магнус вдигна предупредително пръст.

— Не прекалявай, сладкишче — заяви той и като мина покрай тях, се изгуби в тълпата около Портала.

— Сладкишче? — повтори Саймън.

— Ако щеш, вярвай, но и преди ме е наричал така — отвърна Клеъри. — Саймън, виж. — Тя се обърна към него и извади ръката му от джоба на дънките. Погледна надолу и се усмихна. — Пръстенът. Страшно удобно беше, когато действаше, нали?

Саймън също погледна към кования златен пръстен с формата на листо около безименния си пръст. Някога той беше връзката му с Клеъри. Сега, когато нейният беше унищожен, той беше най-обикновен пръстен, ала Саймън го беше запазил. Знаеше, че е малко като да носиш половинка от герданите от типа „най-добри приятели завинаги“, но то беше по-силно от него. Пръстенът беше красив и все още беше символ на връзката между тях.

Клеъри стисна здраво ръката му и вдигна очи към неговите. В зелените й ириси се движеха сенки; Саймън виждаше, че се бои.

— Знам, че е само заседание на Съвета… — започна тя. — Но ще останеш в Идрис.

Само докато разберат какво се е случило с Институтите и как да ги защитим — каза Клеъри. — Тогава ще се върнем. Знам, че телефони и есемеси, и всички тези неща не действат в Идрис, но ако трябва да говориш с мен, кажи на Магнус. Той ще намери начин да ми предаде съобщение.

Саймън усети как гърлото му се свива.

— Клеъри…

— Обичам те. Ти си най-добрият ми приятел. — Тя пусна ръката му; очите й блестяха. — Не, не казвай нищо. Не искам да казваш нищо.

Клеъри се обърна и почти изтича обратно при Портала, където Джослин и Люк я чакаха с три пътнически сака в краката си. Люк погледна през двора към Саймън, лицето му беше замислено.

Ала къде беше Изабел? Тълпата от ловци на сенки беше оредяла. Джейс беше застанал до Клеъри и ръката му почиваше на рамото й; Мерис беше близо до Портала, ала Изабел, която допреди малко беше с нея…

— Саймън — разнесе се глас до рамото му и когато се обърна, той видя Изи; лицето й — бледо петно между тъмна коса и тъмен плащ, беше вдигнато към него, изражението й беше полугневно, полутъжно. — Предполагам, че това е моментът, в който си казваме довиждане.

 

 

— Окей — каза Магнус. — Искаше да говориш с мен. Говори.

Алек го погледна с широко отворени очи. Бяха свърнали зад ъгъла на църквата и стояха в малка, попарена от зимата градина, насред оголели живи плетове. Дебели увивни растения пълзяха по каменната стена и ръждясалата порта наблизо, толкова оредели от студа, че Алек виждаше мунданската улица през дупките в желязната порта. Каменната пейка недалече от тях беше покрита с лед.

— Искал съм… Какво?

Магнус го погледна мрачно, сякаш Алек беше направил нещо глупаво. Което, като се замислеше Алек, май си беше така. Нервите му дрънчаха като камбанки, разлюлени от вятъра; в стомаха му сякаш беше легнала буца. Последния път, когато видя Магнус, той си тръгваше от него, потъваше в един изоставен тунел на метрото, смаляваше се с всяка стъпка, докато накрая бе изчезнал напълно.

Aku cinta kati, беше му казал. „Обичам те“ на индонезийски.

Това беше запалило искрица надежда в гърдите на Алек, достатъчно, за да го накара да звъни на Магнус десетки пъти; достатъчно, за да го кара непрекъснато да си проверява телефона, имейла, дори прозорците в стаята си (която беше странна и празна без Магнус, сякаш изобщо не беше неговата стая!) за магически появили се бележки или съобщения.

А ето че сега Магнус стоеше пред него с разчорлената си черна коса, котешките очи и глас като тъмна меласа, с красивото лице с хладни, остри черти, които не издаваха абсолютно нищо, и Алек имаше чувството, че е глътнал лепило.

— Искаше да говориш с мен — обясни Магнус. — Предположих, че това означават всички онези телефонни обаждания. Както и причината да изпращаш глупавите си приятели в апартамента ми. Или така правиш с всички?

Алек преглътна мъчително с пресъхнало гърло и каза първото, което изникна в главата му:

— Никога ли няма да ми простиш?

— Аз… — Магнус не довърши и извърна поглед, клатейки глава. — Алек, аз вече ти простих.

— Не изглежда така. Изглеждаш сърдит.

Когато Магнус отново го погледна, изражението му беше омекнало.

— Тревожа се за теб — каза той. — Нападенията над Институтите. Току-що чух.

Алек почувства, че му се завива свят. Магнус му прощаваше; Магнус се безпокоеше за него.

— Знаеше ли, че отиваме в Идрис?

— Катарина ми каза, че е била повикана, за да отвори Портала. Досетих се — сухо обясни Магнус. — Позачудих се, че не се обади, нито изпрати съобщение, за да ми кажеш, че заминаваш.

— Ти не отговори на никое от позвъняванията и есемесите ми — отвърна Алек.

— Това не те е спирало досега.

— Всеки, рано или късно, се отказва. Освен това Джейс счупи телефона ми.

Магнус се разсмя.

— О, Александър.

— Какво? — попита Алек, искрено учуден.

— Ти си просто… Ти си толкова… Наистина искам да те целуна — довърши рязко Магнус и поклати глава. — Разбираш ли сега защо не исках да те видя.

— Но ето че си тук — каза Алек. Спомни си първия път, когато Магнус го беше целунал, облегнат на стената до апартамента му. Всичките му кости сякаш се бяха втечнили и той си беше помислил: „А, значи, такова било усещането. Сега разбирам“. — Би могъл…

— Не мога — рече Магнус. — Не се получава, не се получаваше и преди. Не може да не го виждаш и сам. — Ръцете на магьосника почиваха върху раменете на Алек; палецът му докосна шията и се плъзна по ключицата, и цялото тяло на Алек подскочи. — Не го ли виждаш?

И с тези думи го целуна. Алек се приведе напред и отвърна на целувката. Тя беше съвършено тиха. Алек чу как ботушите му изскърцаха върху заснежената земя, когато пристъпи по-близо до Магнус, който обви ръка около врата му и сложи длан на тила му; вкусът му си беше съвсем същият — едновременно сладък и горчив, и така познат. Алек отвори устни, за да простене или да издиша, или пък да вдъхне Магнус, ала беше твърде късно, защото магьосникът се откъсна рязко от него, направи крачка назад и всичко свърши.

— Какво? — Алек се чувстваше зашеметен и някак странно смален. — Магнус, какво?

— Не биваше да го правя — каза Магнус на един дъх. Очевидно беше развълнуван така, както Алек рядко го беше виждал, високите му скули бяха зачервени. — Прощавам ти, ала не мога да бъда с теб. Просто не мога. Не се получава. Аз ще живея вечно или поне докато някой най-сетне не ме убие, а ти — не, и това е прекалено за теб…

— Не ми казвай какво е твърде много за мен — прекъсна го Алек с мъртвешки глух глас.

Магнус толкова рядко имаше учуден вид, че това изражение изглеждаше съвсем чуждо на лицето му.

— То е твърде много за повечето хора. За повечето смъртни. За нас също не е лесно. Да гледаме как някой, когото обичаме, остарява и умира. Познавах едно момиче, безсмъртно, също като мен…

— И тя е била с някой смъртен? — попита Алек. — Какво стана?

— Той умря — отвърна Магнус. В гласа му имаше окончателност, която говореше за скръб, прекалено дълбока, за да бъде изразена с думи. Котешките му очи проблясваха в мрака. — Не знам защо си помислих, че би могло да се получи. Съжалявам, Алек. Не трябваше да идвам.

— Не — каза Алек. — Не трябваше.

Магнус го гледаше някак предпазливо, сякаш се беше приближил до свой познат на улицата само за да открие, че всъщност изобщо не го познава.

— Не знам защо го направи — продължи Алек. — Знам, че от седмици се измъчвам заради теб и заради това, което направех, и как не биваше да го правя, и че изобщо не трябваше да говоря с Камила. Разбрах го и съжалявах, и се извинявах, отново и отново, а теб изобщо те нямаше. Направих всичко това без теб. Така че се чудя — какво още мога да сторя без теб. — Той погледна Магнус замислено. — Вината за случилото се беше моя. Ала и ти също беше виновен. Можех да се науча да не ме е грижа, че ти си безсмъртен, а аз не съм. Всички имат единствено времето, което им е писано да бъдат заедно, и нищо повече. Може би в това отношение не сме толкова различни. Но знаеш ли какво не мога да преглътна? Това, че никога не ми казваш нищо. Не знам кога си роден. Не знам нищо за живота ти… нито истинското ти име, нито каквото и да било за семейството ти, не знам какво е било първото лице, което си обичал, нито първия път, когато сърцето ти е било разбито. Ти знаеш всичко за мен, а аз не знам нищо за теб. Това е истинският проблем.

— Казах ти — меко рече Магнус, — още на първата ни среща, че ще трябва да ме приемеш какъвто съм, никакви въпроси…

Алек махна с ръка, сякаш за да отхвърли думите му.

— Не е справедливо да поискаш подобно нещо и ти си наясно… беше наясно, че тогава не знаех достатъчно за любовта, за да го разбирам. Държиш се така, сякаш ти си пострадалата страна, но и ти имаш дял във всичко това, Магнус.

— Да — отвърна Магнус след кратка пауза. — Да, предполагам, че е така.

— И все пак то не променя нищо? — Алек почувства как студеният въздух изпълва дробовете му. — Както винаги.

— Не мога да се променя. Твърде много време мина. Знаеш ли, ние, безсмъртните, се вкаменяваме. Като геоложки изкопаеми, превърнали се в камък. Когато те срещнах, у теб имаше толкова много удивление и радост, всичко беше ново за теб… и си помислих, че това би могло да ме промени, но…

— Сам се промени — каза Алек, ала думите му не прозвучаха гневно или сурово, както бе възнамерявал, а меко, като молба.

Магнус поклати глава.

— Алек, ти знаеш за съня ми. Онзи за града от кръв, с кръв по улиците и кули от кости. Ако Себастиан постигне своето, това ще бъде нашият свят — че иначе май не е ясно. Кръвта ще бъде нефилимска. Върви в Идрис. Там ще си в по-голяма безопасност, но не се уповавай твърде много на това и не се отпускай. Искам да живееш — тихо довърши той, а после се обърна рязко и се отдалечи.

„Искам да живееш.“

Алек приседна на замръзналата каменна пейка и зарови лице в ръцете си.

 

 

— Не е довиждане завинаги — възрази Саймън, но Изабел само се намръщи.

— Ела — каза и го подръпна за ръкава. Носеше ръкавици от тъмночервено кадифе и ръката й беше като петно от кръв върху тъмносиньото му яке.

Саймън пропъди тази мисъл. Щеше му се да не мисли за кръв в напълно неподходящи моменти.

— Къде да дойда?

Изабел само извъртя очи и го дръпна настрани, в една сумрачна ниша близо до входната порта на Института. Мястото не беше голямо и Саймън усещаше топлината, която се излъчваше от тялото на Изабел… откакто беше станал вампир, студът и горещината нямаха влияние над него, освен ако не беше топлината на кръв. Не беше сигурен дали е, защото бе пил от кръвта на Изабел, или ставаше дума за нещо по-дълбоко, ала усещаше как кръвта пулсира във вените й, така както у никой друг.

— Иска ми се и аз да отивах с теб в Идрис — каза той направо.

— Тук ще бъдеш в по-голяма безопасност — отвърна Изабел, ала тъмните й очи омекнаха. — Пък и не отиваме там завинаги. Единствените долноземци, които могат да отидат в Аликанте, са членове на Съвета, защото ще имат заседание, на което ще решат какво ще правим, и след това като нищо ще ни изпратят обратно. Не можем да се крием в Идрис, докато Себастиан върлува по света навън. Ловците на сенки не постъпват така.

Саймън я погали с пръст по бузата.

— И все пак искаш аз да се крия тук?

— Тук си имаш Джордан, който да те пази. Твой личен бодигард. Ти си най-добрият приятел на Клеъри и Себастиан го знае — добави тя. — Ставаш за заложник. Трябва да бъдеш там, където той не е.

— Никога досега не е проявявал какъвто и да било интерес към мен. Не виждам защо му е да започва сега.

Изабел сви рамене и се уви по-плътно в плаща си.

— Никога не е имал интерес към когото и да било, освен към Клеъри и Джейс, но това не означава, че няма да го направи. Себастиан не е глупак. — Изрече го неохотно, сякаш й беше неприятно да му признае дори това. — Клеъри би сторила всичко за теб.

— Клеъри би сторила всичко и за теб, Изи. — Тя го погледна със съмнение и Саймън улови лицето й в шепата си. — Е, добре, ако няма да си далеч оттук за много дълго, за какво е всичко това?

Изабел направи физиономия. Бузите и устните й бяха розови, зачервени от студа. На Саймън му се искаше да долепи хладните си устни до нейните, така пълни с кръв и живот, и топлина, ала си даваше сметка, че родителите й ги гледат.

— Чух Клеъри, когато се сбогуваше с теб. Каза, че те обича. Саймън я зяпна.

— Да, но не по този начин… Изи…

— Знам го — заяви Изабел. — Моля ти се, разбира се, че знам. Просто… тя го изрича с такава лекота… същата, с която и ти й отговаряш, а аз не съм го казвала на никого. На никого, с когото нямам кръвна връзка.

— Само че ако го кажеш — отвърна Саймън, — може да бъдеш наранена. Ето защо не го правиш.

— Ти също. — Звездите се отразяваха в големите й черни очи. — Може да бъдеш наранен. Аз бих могла да те нараня.

— Знам — отговори Саймън. — Знам и не ме е грижа. Веднъж Джейс ми каза, че ще стъпчеш сърцето ми под високите си токчета, но то не ме спря.

От устните на Изабел се откъсна кратък, слисан смях.

— Наистина ли го е казал? И ти въпреки това не си избягал?

Саймън се приведе към нея; ако имаше дъх, той щеше да раздвижи косата й.

— Бих го сметнал за чест.

Изабел завъртя лице и устните им се докоснаха. Нейните бяха топли до болка, а ръцете й правеха нещо… разкопчаваха плаща й, помисли си Саймън за миг, но тя нямаше намерение да започне да се съблича пред цялото си семейство, нали? Не че Саймън бе сигурен дали ще има твърдостта да я спре. Та тя беше Изабел и почти — почти — беше казала, че го обича.

Устните й се раздвижиха до кожата му.

— Вземи това — прошепна тя и Саймън усети нещо студено върху тила си и гладкия допир на кадифе, когато тя се отдръпна и ръкавиците й докоснаха гърлото му.

Погледна надолу и върху гърдите си видя да грее кървавочервен квадрат. Нейният рубинен медальон. Наследствен нефилимски предмет, омагьосан така, че да долавя демонска енергия.

— Не мога да го приема — каза той, слисан. — Из, той сигурно струва цяло състояние.

Изабел изпъчи рамене.

— Това е просто заем, не подарък. Задръж го, докато отново се срещнем. — Тя прокара облечените си в ръкавица пръсти по рубина. — Според една стара история медальонът е дошъл в семейството ни чрез един вампир. Така че ми се струва правилно.

— Изабел, аз…

— Недей — прекъсна го тя, макар че Саймън и сам не знаеше какво възнамеряваше да каже. — Не го изричай, не и сега.

В следващия миг Изабел вече се отдръпваше от него. Зад нея Саймън виждаше семейството й, всичко, което беше останало от нюйоркските нефилими. Люк вече беше минал през Портала, а Джослин тъкмо се канеше да го последва. Алек се появи иззад ъгъла на Института с ръце в джобовете си, хвърли поглед към Изабел и Саймън, повдигна вежди и продължи по пътя си.

— Просто недей… недей да излизаш с някоя друга, докато ме няма, окей?

Саймън зяпна подире й.

— Това означава ли, че сме гаджета? — попита той, ала Изабел само се усмихна лекичко и затича към Портала.

Саймън я видя как улови Алек за ръката и двамата прекрачиха заедно. След тях премина Мерис, после Джейс и накрая, последна от всички — Клеъри, застанала до Катарина и обгърната от припукващата синя светлина.

Тя му смигна и пристъпи в Портала. Саймън видя как вихрушката я погълна и ето че нея вече я нямаше.

Саймън сложи ръка върху медальона на гърдите си. Стори му се, че усеща туптене вътре в камъка, жив пулс. И то бе почти като отново да има сърце.