Касандра Клеър
Град на небесен огън (24)

21
Ключовете на смъртта и на ада

— Господи, главата ми — каза Алек.

Двамата с Алек бяха коленичили до една скала, която увенчаваше сив, покрит с камъчета хълм. Тя им осигуряваше прикритие и покрай нея, с помощта на руни за виждане надалече, те можеха да различат една полуразрушена крепост, около която като мравки се тълпяха тъмни ловци на сенки.

Беше като изкривен огледален образ на хълма Гард в Аликанте. Постройката на върха напомняше на онзи Гард, който те познаваха, ала този беше заобиколен от масивна стена, която обграждаше крепостта вътре като градина в манастир.

— Може би не трябваше да пиеш толкова много снощи. — Джейс се приведе напред, присвил очи.

Навсякъде около стената Помрачените стояха в концентрични кръгове, а пред портата имаше голямо множество. По-малки групички бяха разположени на стратегически места по хълма. Алек виждаше как Джейс пресмята броя им и прехвърля различни стратегии в ума си.

— А може би ти трябва да поизтриеш самодоволното си изражение заради това, което си правил снощи.

Джейс замалко да падне от скалата.

— Не изглеждам самодоволен. Или поне — уточни след миг — не повече от обикновено.

— О, моля ти се. — Алек извади стилито си. — Чета го по лицето ти като в отворена порнографска книга. Ще ми се да не беше така.

— Да не се опитваш да ми кажеш да си затворя лицето? — попита Джейс.

— Забрави ли, когато се заяждаше, задето се срещам с Магнус, и ме попита да не съм си паднал на врата? — Алек опря върха на стилито върху кожата на ръката си и се зае да си нарисува иратце. — Сега ти го връщам.

Джейс изсумтя и му издърпа стилито.

— Дай ми това — каза и довърши руната с обичайния си поразхвърлян замах. Алек начаса усети как под въздействието на притъпяващия ефект главоболието му започва да отслабва. Джейс отново насочи вниманието си към хълма.

— Знаеш ли кое е интересното? — подхвърли той. — Видях няколко летящи демона, ала те се държат надалече от Тъмен Гард…

Алек повдигна вежди.

— Тъмен Гард?

— Ти да имаш по-добро предложение? — сви рамене Джейс. — Както и да е, стоят настрани от Тъмен Гард и хълма. Служат на Себастиан, но като че ли гледат да не навлизат в личното му пространство.

— Е, не може да са чак толкова далеч — каза Алек. — Доста бързо се появиха в Залата на съглашението, когато ти задейства онази аларма.

— Може да са в крепостта — предположи Джейс, изричайки на глас онова, което и двамата си мислеха.

— Ще ми се да беше успял да вземеш скиптрона — потиснато каза Алек. — Имам чувството, че може да повали много демони. Стига все още да действа, след всички тези години. — Лицето на Джейс придоби странно изражение и Алек побърза да добави: — Не че който и да е би успял да го вземе. Ти опита…

— Не съм толкова сигурен. — Изражението на Джейс беше едновременно пресметливо и далечно. — Хайде. Да се връщаме при другите.

И преди Алек да има време да му отговори, той вече се отдалечаваше. Алек го последва, пропълзявайки назад, където не можеше да бъде забелязан от Тъмен Гард. След като се отдалечиха достатъчно, те се изправиха и къде с ходене, къде с пързаляне, се спуснаха по каменистия склон на хълма, в чието подножие ги чакаха приятелите им. Саймън стоеше до Изи, а Клеъри беше извадила скицника си и една химикалка и рисуваше руни. От начина, по който клатеше глава, късаше страниците и ги смачкваше на топка в ръката си, беше очевидно, че не е доволна от резултата.

— Нали не замърсяваш околната среда? — попита Джейс, когато с Алек спряха пред останалите трима.

Клеъри му отправи нещо, което вероятно трябваше да е изпепеляващ поглед, но всъщност се получи сладникаво-сантиментален. Онзи, с който Джейс й отвърна, бе също толкова сладникав. Алек се зачуди какво ли би станало, ако принесе жертва на мрачните демонски божества на този свят в замяна на това, да не му напомнят непрекъснато, че е сам. И не просто сам. Той не просто чувстваше липсата на Магнус; боеше се за него, с един постоянен, дълбок, болезнен ужас, който не го оставяше нито за миг.

— Джейс, този свят е опожарен до основи и всички живи същества отдавна са измрели — изтъкна Клеъри. — Почти съм сигурна, че не е останал никой, който да рециклира отпадъците.

— Е, какво видяхте? — попита Изабел.

Никак не й беше станало приятно, че Джейс и Алек бяха отишли на разузнаване без нея, ала Алек беше настоял тя да пази силите си. Тези дни Изи го слушаше повече, помисли си той, така както слушаше само онези, чието мнение уважаваше. Харесваше му.

Джейс извади стилито от джоба си, свали си якето и коленичи. Мускулите на гърба му се движеха под тениската, докато рисуваше със стилито в жълтеникавата пръст.

— Тук се намира Тъмен Гард. Има само един вход и той е през портата на външната стена. Тя е затворена, но една руна за отваряне би трябвало да свърши работа. Въпросът е как да се доберем до портата. Най-защитените места са тук, тук и тук. — Стилито направи няколко бързи драсвания в пръстта. — Така че ще заобиколим и ще се приближим отзад. Ако и тукашната география е като в нашия Аликанте, а изглежда, че е така, от обратната страна на хълма има естествен път до върха. След като се приближим, ще се разделим тук и тук. — Докато Джейс говореше, стилито описваше фигури в пръстта, а между раменете му се появи тъмно петно от пот. — Ще се опитаме да подкараме всички демони или Помрачени към центъра. — Той се отдръпна леко, хапейки долната си устна. — Мога да се справя с много от тях, но вие ще трябва да се погрижите никой да не може да избяга. Е, планът ясен ли е?

В продължение на няколко мига те се взираха безмълвно в земята, а после Саймън проговори:

— Какво е това разкривено нещо? — посочи той. — Дърво?

— Това е портата! — отвърна Джейс.

— Аха! — каза Изабел, видимо доволна. — Ами тези вълнообразни неща тук? Да няма крепостен ров?

— Това са линии на траекторията… Честна дума, аз ли съм единственият, който някога е виждал стратегическа карта? — Джейс захвърли стилито и зарови ръце в косата си. — Разбрахте ли каквото и да било от това, което казах току-що?

— Не — призна Клеъри. — Стратегията ти вероятно е страхотна, но за сметка на това изобщо не те бива в рисуването. Всички Помрачени приличат на дървета, а крепостта изглежда като жаба. Несъмнено има и по-добър начин да ни обясниш.

Джейс приседна на пети и скръсти ръце на гърдите си.

— Е, ще се радвам да го чуя.

— Имам идея — обади се Саймън. — Помниш ли, когато споменах за „Тъмници и дракони“?

— Твърде добре — увери го Джейс. — Мрачни времена.

Саймън не му обърна внимание.

— Всички тъмни воини се обличат в червено. И не може да се каже, че са особено умни или пък мотивирани. Волята им, изглежда, е подчинена, поне донякъде, на тази на Себастиан. Нали така?

— Точно така — съгласи се Изабел, отправяйки на Джейс поглед, който му нареждаше да мълчи.

— В „Тъмници и дракони“ първият ход, когато си изправен срещу подобна армия, е да подмамиш настрани част от тях — да кажем, петима — и да им вземеш дрехите.

— За да бъдат принудени да се върнат в крепостта голи, така че техният срам да се отрази отрицателно върху бойния дух на останалите? — предположи Джейс. — Защото ми се струва сложничко.

— Почти съм сигурна, че има предвид да им вземем дрехите и да се дегизираме с тях — обясни Клеъри. — Така че да се промъкнем до портата незабелязано. Ако останалите Помрачени не са особено наблюдателни, може и да не ни усетят. — Джейс я погледна изненадано и тя сви рамене. — Е, има го във всеки филм, правен някога.

— Ние не гледаме филми — каза Алек.

— Мисля, че въпросът е дали Себастиан гледа филми — изтъкна Изабел. — Между другото, когато в крайна сметка го видим, стратегията ни все още ли е „вярвайте ми“?

— Точно така — потвърди Джейс.

— О, прекрасно — каза Изабел. — За миг се притесних, че може да се окаже истински план, със стъпки, които да следваме. Нали се сещате, нещо, което да ти вдъхне сигурност.

— Има план. — Джейс прибра стилито в колана си и гъвкаво се изправи. — Идеята на Саймън за това, как да проникнем в крепостта. Ще го направим.

Саймън го зяпна.

— Сериозно?

Джейс вдигна якето си от земята.

— Идеята е добра.

— Обаче е моята идея — напомни Саймън.

— Да, и е добра, така че ще го направим. Поздравления. Ще се изкачим на хълма, както ви обясних, а когато наближим върха, ще приложим плана ти. А щом се озовем там… — Той се обърна към Клеъри. — Онова, което направи в Двора на феите? Когато нарисува руната на стената? Можеш ли да го повториш?

— Би трябвало — отвърна Клеъри. — Защо?

По устните на Джейс бавно се разля усмивка.

 

 

Ема седеше на леглото в малката си таванска стаичка, а около нея бяха разпилени цял куп листове.

Най-сетне бе успяла да ги освободи от папката, която беше взела от кабинета на консула, и сега те бяха пръснати върху одеялото, осветявани от лъчите на слънцето, които струяха през малкия прозорец. Трудно й беше обаче да ги докосне.

Имаше снимки, направени под ясното лосанджелиско небе, на телата на родителите й. Вече разбираше защо се бе оказало невъзможно да ги върнат в Идрис. Телата бяха голи, кожата им — пепелявосива, с изключение на местата, където имаше грозни черни драскотини — отвратителни, съвсем различни от знаци. Пясъкът около тях беше мокър, сякаш бе валяло; намираха се далеч от отливката линия. Ема потисна желанието да повърне и си заповяда да попие информацията: кога са били намерени телата, кога са били идентифицирани и как са се разпаднали на късове, когато ловците на сенки се опитали да ги вдигнат.

— Ема.

Беше Хелън, застанала на прага. Светлината, която се разливаше през прозореца, придаваше на косата й цвят на сребро, точно както правеше и с Марк. Тези дни тя повече от всякога приличаше на Марк; беше поотслабнала от напрежението и това още повече подчертаваше деликатните извивки на скулите й и заострените връхчета на ушите й.

— Откъде ги взе? — попита тя.

Ема вирна предизвикателно брадичка.

— От кабинета на консула.

Хелън приседна на ръба на леглото.

— Ема, трябва да ги върнеш.

Ема забучи пръст в листовете.

— Нямат намерение да открият какво се е случило с родителите ми. Казват, че е случайна атака на Помрачените, но не е така. Знам, че не е така.

— Ема, Помрачените и техните съюзници не убиха само нефилимите от Института. Те се разправиха с всички ловци на сенки в Лос Анджелис. Логично е да се предположи, че са нападнали и родителите ти.

— А защо не са ги превърнали? — попита Ема. — Нуждаели са се от всеки воин, до когото успеят да се доберат. Казваш, че са се разправили с всички лосанджелиски нефилими — ала го направиха, без да оставят тела след себе си. Превърнаха ги до един.

— С изключение на младите и много старите.

— Е, родителите ми не бяха нито едното, нито другото.

— Нима предпочиташ да ги бяха превърнали? — тихичко попита Хелън и Ема разбра, че мисли за собствения си баща.

— Не — отвърна тя. — Но наистина ли се опитваш да кажеш, че няма значение кой ги е убил? Че не трябва дори да искам да узная защо?

— Какво защо? — Тиберий стоеше на прага. Непокорни черни къдрици влизаха в очите му и той изглеждаше по-малък от своите десет години, впечатление, което допълнително се подсилваше от плюшената пчела, висяща от ръката му. — Къде е Джулиън?

— Слезе в кухнята, за да вземе нещо за хапване — отвърна Хелън. — Гладен ли си?

— Сърдит ли ми е? — попита Тай, поглеждайки към Ема.

— Не е, но знаеш, че не му е приятно, когато му крещиш или се нараняваш — предпазливо каза Ема.

Трудно бе да прецени човек какво би могло да изплаши Тай или да го накара да получи пристъп на гняв. Опитът я беше научил, че бе най-добре да му се каже неподправената истина. Онзи тип лъжи, които хората редовно пробутваха на децата, като „Тази инжекция изобщо няма да боли“, при Тай имаха пагубен резултат.

Предишния ден Джулиън бе прекарал доста време, вадейки парчета стъкло от окървавените крака на брат си и му беше обяснил доста строго, че ако някога отново тръгне по натрошено стъкло, той ще го издаде на възрастните и тогава Тай ще трябва да си понесе заслуженото наказание. В отговор Тай го беше ритнал, оставяйки кървав отпечатък от крак върху ризата на брат си.

— Джулс просто иска да си добре — каза Ема. — Това е всичко, което иска.

Хелън протегна ръце към Тай… не че Ема я винеше. Тай изглеждаше толкова малък и свит, а начинът, по който стискаше пчелата, я караше да се тревожи за него. Тя също би искала да го прегърне. Само че Тай не обичаше да го докосват; никой освен Ливи. Той се отдръпна от своята полусестра и отиде до прозореца. След миг Ема се присъедини към него, като внимаваше да не застане прекалено близо.

— Себастиан може да влиза и да излиза от града — каза Тай.

— Да, но той е само един и не проявява кой знае какъв интерес към нас. Освен това вярвам, че Клейвът има план как да ни защитят.

— И аз вярвам така — промълви Тай, загледан през прозореца, и посочи нещо навън. — Просто не знам дали ще сработи.

На Ема й отне един миг, докато разбере какво й сочи. Улиците бяха претъпкани, и то не с обикновени минувачи. Нефилими в униформи на Гард, както и някои в бойно облекло, се движеха нагоре-надолу, понесли чукове, пирони и кутии с предмети, които накараха Ема да зяпне — ножици и подкови, ками и ножове, и най-различни оръжия, и дори кутии, в които май имаше пръст. Един мъж носеше няколко торби от зебло с надпис СОЛ.

Върху всяка кутия и всяка торба имаше един и същи символ — спирала. Ема го беше виждала в Кодекса — печатът на Спираловидния лабиринт на магьосниците.

— Студено желязо — замислено каза Тай. — Ковано, не нагорещено и оформено. Сол и гробищна пръст.

Лицето на Хелън беше придобило онова изражение, което възрастните надяват, когато знаят нещо, но не искат да ти кажат какво е. Ема погледна към Тай, тих и спокоен, докато сериозните му сиви очи следяха движението по улицата навън. До него стоеше Хелън, която бе станала от леглото с тревожен вид.

— Поискали са да им изпратят магически амуниции — каза Тай. — От Спираловидния лабиринт. А може би магьосниците сами са го предложили. Трудно е да се каже.

Ема погледна през прозореца, а след това отново към Тай, който я наблюдаваше през дългите си ресници.

— Какво означава това?

По устните на Тай се разля рядка, непривична за него усмивка.

— Означава, че онова, което пишеше в бележката на Марк, е вярно — заяви той.

 

 

Клеъри не помнеше нито тя, нито някой от останалите някога да са били покрити с толкова много руни, нито да е виждала някой от семейство Лайтууд да носи толкова от магическите знаци, колкото имаха сега. Тя ги беше нарисувала до последната, влагайки в тях цялото си същество — цялото си желание да останат невредими, целия си копнеж да открие майка си и Люк.

Ръцете на Джейс приличаха на карта: руни се разпростираха по ключиците и гърдите му, по опакото на ръцете му. Собствената й кожа й се струваше чужда. Спомни си как веднъж бе видяла момче, което беше татуирало върху кожата си сложната мускулатура на човешкото тяло — беше си помислила, че изглежда така, сякаш е направено от стъкло. Нещо подобно като че ли се бе случило с тях, каза си Клеъри, докато се катереха по хълма към Тъмен Гард, а картата на смелостта и надеждите им, на мечтите и желанията им бе изрисувана върху телата им. Ловците на сенки не бяха най-откритите хора, но кожата им не лъжеше.

Клеъри си беше нарисувала цял куп целителни руни, ала дори те бяха безсилни срещу болката в дробовете заради прашния въздух. Спомни си думите на Джейс, че на тях двамата ще им бъде по-тежко, отколкото на останалите, заради по-високата концентрация на ангелска кръв във вените им. Тя се закашля и спря, извръщайки се, за да изплюе чернилка. Побърза да избърше устата си, преди Джейс да се е обърнал и видял.

Като художник Джейс може и да не го биваше особено, но за това пък като стратег беше безпогрешен. Катереха се нагоре зигзагообразно, като се придвижваха от една камара почернели камъни на друга. Тъй като тук нямаше никаква растителност, само отдавна изсъхнали дънери тук-там, скалите бяха единственото прикритие, което хълмът предлагаше. Срещнаха само един Помрачен, с когото бързо се разправиха. Кръвта му попи в пепеливата земя и Клеъри, спомнила си прекрасната зелена пътека, която отвеждаше до техния Гард в Аликанте, огледа с неприязън пустошта наоколо.

Въздухът беше тежък и горещ, сякаш оранжевото слънце ги притискаше. Клеъри се присъедини към останалите зад една каменна грамада. Сутринта бяха напълнили бутилките си от езерото в пещерата и сега Алек разпределяше водата между тях; мрачното му лице беше изцапано с черен прах.

Това е последната.

Алек подаде шишето на Изабел, която отпи и го протегна на Саймън, ала той не се нуждаеше от вода, затова поклати глава и го даде на Клеъри.

Джейс я погледна и Клеъри се видя, отразена в очите му — дребничка, бледа и мръсна. Зачуди се дали му се струва различна след миналата нощ. Почти бе очаквала той да й се стори различен, когато тази сутрин се събуди край изстиналите останки от огъня, стиснала ръката му насън. Ала той си беше същият Джейс, когото винаги бе обичала, и продължаваше да я гледа така, както я бе гледал винаги — сякаш тя беше малко чудо, от онези, които държиш близо до сърцето си.

Клеъри отпи глътка вода и подаде термоса на Джейс, който отметна глава назад и преглътна. Като омагьосана, Клеъри загледа как се движат мускулите на гърлото му, а после извърна глава, преди да се е изчервила… е, добре, може би някои неща все пак се бяха променили, но сега не беше моментът да мисли за тях.

— Това беше. — Джейс пусна вече празния термос на земята и той се търкулна между скалите пред техните погледи. Водата свърши. — Едно нещо по-малко за носене — добави Джейс, опитвайки се да звучи нехайно, ала гласът му излезе също толкова сух, колкото беше и въздухът наоколо.

Устните му бяха напукани и кървяха лекичко, въпреки целителните руни. Под очите на Алек имаше сенки, а лявата му ръка потръпваше неспокойно. Очите на Изабел бяха зачервени от прахта и тя непрекъснато примигваше и ги потъркваше, когато мислеше, че никой не я гледа. Те всички имаха окаян вид, помисли си Клеъри, с изключение може би на Саймън, който си изглеждаше както обикновено. Беше застанал близо до камъните, а пръстите му почиваха върху една скална издатина.

— Това са гробове — обади се той изведнъж.

Джейс вдигна очи.

— Какво?

— Тези купчини камъни. Това са гробове. Стари гробове. Хора, паднали в битка и телата им били затрупани с камъни.

— Ловци на сенки — каза Алек. — Кой друг би загинал, отбранявайки Гард?

Джейс докосна камъните с облечената си в ръкавица ръка и се намръщи.

— Ние изгаряме своите мъртви.

— Може би не и в този свят — предположи Изабел. — Нещата са различни. Може би не са имали време. Може би това е бил последният им отпор…

— Тихо — прекъсна я Саймън. Беше се вкаменил, а върху лицето му се беше изписала напрегната съсредоточеност. — Някой идва. Човек.

— Откъде знаеш, че е човек? — понижи глас Клеъри.

— Кръвта — отвърна Саймън лаконично. — Демонската кръв мирише различно. Това са хора… нефилими и все пак — нещо друго.

Джейс им даде знак да мълчат и те се подчиниха. Опрял гръб в каменната грамада, той надникна покрай нея. Клеъри видя как стисна челюсти.

— Помрачени — тихо каза той. — Петима.

— Съвършена бройка. — По лицето на Алек се разля вълча усмивка.

Лъкът се озова в ръката му, преди Клеъри да бе имала време да проследи движението, и с една крачка встрани, той излезе от прикритието на скалата и остави стрелите си да полетят.

Клеъри зърна учуденото изражение на Джейс (не беше очаквал Алек да действа пръв), преди той да се улови за един от камъните и да прескочи грамадата. Изабел се хвърли след него като котка, следвана от Саймън, бърз и безпогрешен, с голи ръце. Този свят сякаш бе направен за онези, които вече бяха мъртви, помисли си Клеъри, а после до ушите й достигна задавено гъргорене, секнало само след миг.

Тя посегна към Хеосфорос, но бързо размисли и вместо това извади една кама от колана си, преди да се хвърли покрай скалата. От другата страна склонът се спускаше надолу; Тъмен Гард се извисяваше над тях, мрачен и опустошен. Четирима ловци на сенки, облечени в червено, се оглеждаха наоколо в потрес. Една русокоса жена лежеше на земята, а от гърлото й стърчеше стрела.

Това обяснява задавения звук, помисли си Клеъри леко замаяна, докато Алек отново зареждаше лъка си. Втора стрела полетя във въздуха и се заби в крака на един от мъжете, тъмнокос и пълен. Той политна назад с вик и само след миг камшикът на Изабел се впи в гърлото му. Докато той се свличаше, Джейс се хвърли напред и използва падането му, за да оттласне собственото си тяло напред. Оръжията му проблеснаха, прорязвайки въздуха като ножици, и отсякоха главата на един плешив мъж, по чиито червени дрехи имаше петна от засъхнала кръв. Изригналият фонтан от кръв го покри с нов ален слой и обезглавеният му труп рухна на земята. Разнесе се пронизителен писък и жената, която стоеше зад него, вдигна извито острие, за да посече Джейс. Камата на Клеъри полетя и се заби право в челото на жената. Тя се свлече на земята, без да издаде нито звук.

Последният от Помрачените се втурна да бяга, препъвайки се, нагоре по хълма. Саймън се стрелна покрай Клеъри с движение, прекалено бързо, за да бъде проследено с поглед, и скочи като котка. Помраченият падна с вик на ужас и Клеъри видя как Саймън се надвеси над него, нанасяйки удар като змия.

Разнесе се звук като късане на хартия и те всички извърнаха поглед. След няколко дълги мига Саймън се надигна от неподвижното тяло и пое надолу по склона към тях. Ризата му бе изцапана с кръв, кръв имаше и по ръцете и лицето му. Той се закашля и извърна глава на една страна, плюейки отвратено.

Горчи — каза той. — Кръвта. Има вкус като тази на Себастиан.

Изабел изглеждаше, сякаш й бе прилошало, така както изобщо не й беше прилошало, докато прерязваше гърлото на тъмния нефилим.

— Мразя го — заяви тя изведнъж. — Себастиан. Онова, което им е причинил — по-ужасно е, отколкото ако ги беше убил. Те вече не са хора. Когато умрат, не може да бъдат погребани в Града на тишината. И никой няма да скърби за тях. Защото те вече са били оплакани. Ако аз обичах някого и той бъдеше превърнат по този начин… бих предпочела да умре.

Тя дишаше тежко; никой не каза нищо. Най-сетне Джейс погледна към небето, а златните му очи проблясваха насред изцапаното му лице.

— Да се махаме — слънцето започва да залязва, а и някой може да ни е чул.

Те свалиха бойното облекло от убитите Помрачени, бързо и безшумно. Имаше нещо отвратително в това, което правеха; нещо, което не изглеждаше чак толкова страшно, докато Саймън излагаше стратегията си, ала сега бе ужасяващо. Клеъри беше убивала и преди — демони и бездушни; щеше да убие Себастиан, но нямаше как да го стори, без да нарани и Джейс. Ала в това, да свалят дрехите от мъртвите тела на нефилими, дори и такива, които бяха белязани с руните на смъртта и Ада, имаше нещо мрачно и касапско. Тя се вгледа в лицето на един от убитите, мъж с кестенява коса, и неволно се запита дали не е бащата на Джулиън.

Облече якето и панталоните на по-дребната жена, но въпреки това те й бяха големи. Бързо рязване с ножа тук-там, скъси ръкавите и крачолите, а коланът с оръжието пристегна панталона на кръста й. Алек не можеше да направи кой знае какво — получи якето на най-едрия от ловците на сенки и то му висеше като чувал. Ръкавите на Саймън му бяха прекалено къси и тесни и той сряза шевовете на раменете, та дрехата да не пречи на движенията му. Джейс и Изабел извадиха късмет — техните дрехи им бяха по мярка, макар тези на Изабел да бяха опръскани със засъхваща кръв. Джейс дори изглеждаше добре в червено, което беше адски дразнещо.

Скриха телата зад каменната грамада и отново поеха нагоре по хълма. Джейс беше прав — слънцето наистина залязваше, окъпвайки демонското царство в цветовете на огън и кръв. Постепенно те тръгнаха в крак, докато все повече се приближаваха до внушителния силует на Тъмен Гард.

Внезапно склонът, който до този момент се изкачваше нагоре, стана полегат и ето че те достигнаха целта си — платото, ширнало се пред крепостта. Сякаш гледаха два фотографски негатива, наложени един върху друг. В ума си Клеъри виждаше Гард такъв, какъвто беше в техния свят: хълмът, покрит с дървета и зеленина; градините, които обграждаха крепостта; сиянието на магическата светлина, в която бе окъпан, денем огряван от слънце, а нощем — от звезди.

Тук върхът на хълма беше безплоден и брулен от вятър, толкова силен, че проникваше през дрехите. Червеният хоризонт приличаше на прерязано гърло. Всичко бе окъпано в тази алена светлина — от тълпата Помрачени, които крачеха напред-назад из платото, до самия Тъмен Гард. Сега, когато бяха толкова близо, те вече можеха да видят стената, която го обграждаше, и здравата порта.

— Най-добре си вдигни качулката — обади се Джейс зад Клеъри и без да й даде време да го стори, го направи вместо нея. — Косата ти те издава.

— На Помрачените? — попита Саймън, който изглеждаше адски странно в червеното бойно облекло. Клеъри никога не си го беше представяла в бойно облекло.

— На Себастиан — кратко отвърна Джейс и също си сложи качулката.

Те всички бяха извадили оръжията си: камшикът на Изабел проблясваше в алената светлина, Алек стискаше здраво лъка си. Джейс бе обърнал поглед към Тъмен Гард и Клеъри почти очакваше да каже нещо, да произнесе реч, да отбележи случая. Ала той не го направи. Клеъри виждаше острите ъгли на скулите му под качулката, здраво стиснатата челюст. Беше готов. Те всички бяха.

— Към портата — заяви Джейс и тръгна напред.

Клеъри усети как я залива студ — студът на битката, от който гръбнакът й бе прав като стрела, дишането й — равномерно. Тук пръстта не беше същата, забеляза тя сякаш отстрани. За разлика от пясъка в пустинята, тук тя бе утъпкана от безброй крака. В този миг покрай нея мина воин в червени дрехи — чернокож мъж, висок и мускулест. Не им обърна никакво внимание. Изглежда, че патрулираше, също като още неколцина от Помрачените, нещо като предварително установен път напред-назад. Бяла жена с посивяваща коса вървеше на няколко крачки след него и Клеъри усети как мускулите й се напрегнаха. Аматис? Ала когато жената се доближи още малко, Клеъри видя, че не я познава. Въпреки това усети очите на жената върху себе си и останалите и изпита облекчение, когато я отминаха.

И ето че Гард вече се издигаше пред тях с масивната си, желязна порта. Върху нея беше гравирана ръка, стиснала оръжие — скиптрон, увенчан от сфера. Очевидно бе, че портата бе понесла години на оскверняване. Повърхността й бе нащърбена и изподраскана, оплискана тук-там с демонска кръв и нещо, което смущаващо много приличаше на засъхнала човешка кръв.

Клеъри пристъпи напред със стили в ръка, представяйки си съвсем ясно руната за отваряне, която щеше да нарисува… ала портата зейна широко още щом я докосна. Тя погледна учудено към останалите. Джейс дъвчеше долната си устна; Клеъри повдигна въпросително вежди и той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Продължаваме напред. Какво друго можем да сторим?“.

И те продължиха. От другата страна на портата имаше мост, прехвърлен над тясна клисура, чието дъно тънеше в мрак, по-гъст от мъгла, и сенки. Изабел мина първа, с камшик в ръка; Алек беше последен, обърнат назад, с готов за стрелба лък. Докато вървяха по моста в редица един след друг, Клеъри хвърли поглед към бездната под тях и едва не отскочи назад — мракът имаше крайници, дълги и извити като паешки крака, и нещо, което приличаше на лъскави жълти очи.

— Не гледай — тихо каза Джейс и Клеъри прикова очи в камшика на Изабел, който блещукаше със златна светлина пред тях, достатъчно силна, та когато стигнаха до входната врата на крепостта, Джейс лесно откри резето и отвори.

Посрещна ги мрак. Те се спогледаха, внезапно вцепенени, неспособни да помръднат. Клеъри си даде сметка, че се взира в останалите и се мъчи да запечата образите им в паметта си: кафявите очи на Саймън; начина, по който ключицата на Джейс се извиваше под червеното яке; повдигнатите вежди на Алек; тревожно смръщеното лице на Изабел.

Престани — заповяда си Клеъри. — Това не е краят. Не ги виждаш за последен път.

Тя погледна назад. От другата страна на моста беше портата — зейнала широко, а отвъд нея стояха Помрачените. Те не помръдваха и на Клеъри й се стори, че те също гледат, че всичко бе притихнало в този спиращ дъха миг преди падането.

Сега. Тя направи крачка напред и пристъпи в мрака. Чу Джейс да изрича името й зад нея — съвсем тихо, почти шепнешком, а в следващия миг вече бе прекрачила прага и ето че навсякъде лумна светлина, ослепителна в своята неочакваност. Чу шепота на останалите, докато заставаха до нея, а после усети как я лъхна струя студен въздух и вратата се затвори зад гърба им.

Клеъри вдигна очи. Намираха се в огромно преддверие с размерите на Залата на съглашението. Две внушителни спираловидни стълбища, издялани от камък, се издигаха нагоре — извиваха се едно около друго, преплетени, без никъде да се срещат. Всяко имаше каменни перила от двете си страни и на едно от по-близките се бе облегнал Себастиан и ги гледаше с широка усмивка.

Това беше дива усмивка — доволна и предвкусваща. Беше облечен в безупречно чисто алено бойно облекло, а косата му грееше като желязо, когато поклати глава.

— Клеъри, Клеъри. Наистина те мислех за много по-умна.

Клеъри се закашля. Имаше чувството, че се дави от прахта и от страх. По кожата й преминаха тръпки, сякаш бе погълнала чист адреналин.

— По-умна от какво? — попита и едва не потрепери, когато ехото от гласа й отскочи между каменните стени. Те бяха голи — никакви картини, никакви гоблени, които да смекчат суровостта им.

Макар че какво друго да очаква от един демонски свят. Разбира се, че нямаше да има никакво изкуство.

— Ние сме тук — каза тя. — В крепостта ти. Петима, а ти си само един.

— А, да. Изненадан ли се очаква да изглеждам? — Себастиан изкриви лице в гримаса на престорено учудване, от която стомахът на Клеъри се сви. — Кой би повярвал! — насмешливо каза той. — Имам предвид, дори да оставим настрани това, че очевидно бях предупреден за идването ви от кралицата, откакто сте тук, вие запалихте огромен огън, опитахте се да откраднете вещ, отбранявана от демони… ами че само дето не нарисувахте огромна припламваща стрелка, която да сочи точно къде се намирате. — Той въздъхна. — Винаги съм знаел, че почти до един сте ужасяващо глупави. Дори Джейс, е, ами ти си хубав, но не се отличаваш с кой знае какъв ум, нали? Може би ако беше прекарал още няколко години с Валънтайн… ала не, вероятно и това не би помогнало. Херондейл открай време е род, който се слави повече с линията на челюстта си, отколкото със своята интелигентност. А що се отнася до Лайтууд — колкото по-малко кажем за тях, толкова по-добре. Поколения от идиоти. Но Клеъри…

— Пропусна мен.

Себастиан неохотно обърна поглед към Саймън, сякаш той беше отвратителен.

— Е, вярно, че от теб човек изобщо не може да се отърве. Досаден малък вампир. Знаеш ли, че убих онзи, който те превърна? Мислех, че вампирите би трябвало да усещат подобни неща, ала ти ми се струваш напълно безразличен. Ама че коравосърдечност.

Клеъри почувства Саймън да настръхва до нея и си го спомни в пещерата — как се бе превил одве от болка и им бе казал, че сякаш е бил пронизан в гърдите.

— Рафаел — прошепна той.

До него Алек беше видимо пребледнял.

— Ами останалите? — дрезгаво попита той. — Магнус… Люк…

— Майка ни — каза Клеъри. — Несъмнено дори ти не би я наранил.

Усмивката на Себастиан изглеждаше така, сякаш ще се скърши.

— Тя не ми е майка — заяви, а после сви рамене с пресилено раздразнение. — Жива е. Що се отнася до магьосника и върколака — не знам, от доста време не съм ги наглеждал. Магьосникът определено не изглеждаше добре, когато го видях за последен път — добави той. — Не мисля, че това измерение му се отразява добре. Нищо чудно и да е умрял досега. Но определено не може да очаквате да предвидя това.

А това можеш ли да предвидиш! — С едно мълниеносно движение Алек вдигна лъка си и опъна тетивата.

Стрелата полетя право към Себастиан… който бе бърз като светкавица — улови я във въздуха, обвивайки пръсти около трептящите й пера. Клеъри чу как Изабел си пое рязко дъх, почувства и ужаса, който се разля по собствените й вени.

Себастиан насочи върха на стрелата към Алек, сякаш бе учител, размахващ линийка, и изцъка неодобрително с език.

— Лошо момче. Да се опитваш да ме нараниш тук, в моята крепост, в самото сърце на могъществото ми! Както казах, ти си глупак. Вие всички сте глупаци. — При тези думи той изви китка и стрелата се счупи със звук, който отекна като изстрел в стаята.

Двукрилите врати в двата края на преддверието се отвориха и вътре нахлуха демони.

Клеъри го бе очаквала, подготвила се бе за това, но за подобно нещо човек не можеше да се подготви наистина. През живота си бе виждала много демони, ала при вида на създанията, прииждащи от двете им страни (паякообразни същества с дебели, отровни тела; човекоподобни чудовища без кожа, от които капеше кръв; изчадия с хищни нокти и остри зъби; огромни богомолки с широко зейнали челюсти), имаше чувството, че кожата й иска да изпълзи надалече от тялото й. Заповяда си да остане неподвижна и вдигна глава към брат си.

Той срещна погледа й с тъмните си очи и Клеъри си спомни момчето от своето видение, онова, което имаше очи, зелени като нейните.

Между веждите му легна бръчка и като вдигна ръка, той щракна с пръсти.

— Спрете!

Демоните замръзнаха по местата си от двете страни на малката групичка. Клеъри чуваше дрезгавото дишане на Джейс, усети как пръстите му докосват ръката зад гърба й. Безмълвен сигнал. Приятелите й не помръдваха край нея.

— Сестра ми — нареди Себастиан. — Не я наранявайте. Доведете ми я тук. Останалите убийте. — Той погледна Джейс с присвити очи. — Ако можете.

Демоните се втурнаха напред. Медальонът на Изабел туптеше, разпращайки ослепителни струи червена и златна светлина, и в нея Клеъри видя как останалите се обърнаха, за да удържат демоните.

Това беше нейният шанс. Тя се обърна рязко и се хвърли към стената, усещайки как руната й за пъргавина пламва, когато подскочи високо и улови грапавия камък с лявата си ръка, като в същото време замахна с дясната, забивайки върха на стилито в гранита, сякаш беше брадва, потъваща в кората на дърво. Усети как камъкът потрепери, плъзнаха малки пукнатини, ала тя се държеше здраво и прокарваше стилито си по повърхността на стената с мълниеносни движения. Долавяше сякаш отдалече стърженето на острието; далечни й се струваха дори писъците и звукът на битката зад нея, вонята и ревовете на демоните зад гърба й. В този миг тя усещаше единствено могъществото на познатите руни, отекващо в нея, докато рисуваше ли, рисуваше…

Нещо я сграбчи за глезена. По крака й се разля остра болка и когато сведе очи, видя, че около ботуша й се е обвило пипало и се опитва да я смъкне надолу. То принадлежеше на демон, който изглеждаше като огромен проскубан папагал с пипала, стърчащи там, където би трябвало да се намират крилете му. Тя се вкопчи още по-здраво в стената, размахвайки стилито напред-назад, а камъкът трепереше под черните линии, плъзнали по него.

Натискът върху глезена й се усили. Клеъри извика и се пусна от стената, а стилито се изтърколи от ръката й. Задъхвайки се, тя се метна встрани в мига, в който една стрела прелетя покрай главата й и потъна дълбоко в плътта на демона, който я бе сграбчил. Клеъри се обърна и видя Алек да посяга за нова стрела в същия миг, в който стената зад нея лумна като карта, изрисувана с небесен огън. Джейс стоеше до Алек с меч в ръка, приковал очи в Клеъри.

Тя кимна едва забележимо. Направи го.

Демонът, който я държеше, изрева; пипалото около крака й се охлаби и тя се изправи, олюлявайки се. Не беше успяла да нарисува квадрат, така че вратата, надраскана върху стената, представляваше назъбен кръг, като отвора на тунел. Насред ярката светлина тя зърна проблясващ Портал, развълнуван като сребриста вода.

Джейс се втурна покрай Клеъри и скочи в зейналия Портал. За миг Клеъри зърна онова, което лежеше от другата му страна (опустошената Зала на съглашението със статуята на Джонатан Ловеца на сенки), преди тя също да се хвърли напред, притискайки ръка към Портала, така че Себастиан да не може да го затвори. На Джейс му бяха необходими само няколко секунди…

Чу как зад нея Себастиан крещи нещо на език, който тя не знаеше. Вонята на демони беше навсякъде; зад гърба й се разнесе съскане и потракване и когато се обърна, видя един Ненаситен да пъпли по пода към нея, вдигнал скорпионската си опашка. Клеъри се дръпна назад в същия миг, в който създанието стана надве, посечено през средата от металния камшик на Изабел. Зловонна демонска кръв плисна по пода, а Саймън улови Клеъри и я издърпа назад тъкмо когато в Портала лумна невероятно силна светлина и Джейс прекрачи през него.

Клеъри рязко си пое дъх. Никога досега Джейс не бе приличал толкова на ангел на отмъщението, носещ се през облаци и огън. Светлата му коса пламтеше, когато той се приземи леко на пода и вдигна оръжието, което стискаше в ръката си. Скиптрона на Джонатан Ловеца на сенки. Сферата на върха му грееше. Зад гърба на Джейс, миг преди порталът да се затвори, Клеъри зърна тъмните очертания на летящи демони и чу писъците им на разочарование и гняв, когато пристигнаха, само за да открият, че оръжието е изчезнало, а крадеца го няма.

Джейс вдигна скиптрона и демоните около тях заотстъпваха назад. Себастиан се бе облегнал на парапета и се взираше в Джейс, смъртноблед.

— Джонатан. — Гласът му се извиси в стаята и отекна между стените. — Джонатан, забранявам…

Джейс замахна със скиптрона към небето и кълбото лумна. Беше ярък, овладян леден пламък, повече светлина, отколкото жар — светлина, която се разля из цялата стая, обгръщайки всичко в яркото си сияние. Клеъри видя как демоните се превръщат в пламнали силуети, преди да потреперят и да изригнат, превръщайки се в пепел. Първи изгоряха онези, които бяха най-близо до Джейс, ала светлината пробяга по всеки от тях, като пукнатина, плъзнала по земята, и едно по едно създанията пищяха и се стопяваха, оставяйки дебел слой сиво-черна пепел върху пода.

Светлината се усилваше, гореше все по-ярко и по-ярко, докато Клеъри не бе принудена да затвори очи, но дори така видя последния й взрив. Когато отново отвори очи, преддверието беше почти празно — останали бяха само тя и приятелите й… както и Себастиан, който продължаваше да стои, пребледнял и потресен, на стълбището.

— Не — процеди той през стиснати зъби.

Джейс все така стискаше скиптрона в ръката си; кълбото бе угаснало и мъртво, като изгоряла крушка. Той погледна към Себастиан; гърдите му се повдигаха и спускаха учестено.

— Нямат представа, че ги очаквам, така си мислеше, нали? Ала ние разчитахме на това. — Джейс направи крачка напред. — Познавам те. — Все още беше задъхан, косата му беше разрешена, златните му очи горяха. — Ти ме подчини, пое контрол над мен, принуди ме да изпълнявам волята ти, но аз се учих от теб. Ти беше в главата ми и аз не съм забравил. Помня как мислиш, как кроиш планове. Помня абсолютно всичко. Знаех, че ще ни подцениш, ще решиш, че не подозираме, че е капан, и няма да го предвидим. Забравяш, че те познавам; познавам те до последното ъгълче на арогантния ти ум…

Млъкни! — изсъска Себастиан и насочи разтреперан пръст към тях. — Ще ми платите с кръв за това.

А после се обърна и се втурна нагоре по стълбите, изчезвайки толкова светкавично, че дори стрелата на Алек, полетяла след него, не можа да го догони. Вместо това се удари в стълбището и от сблъсъка с камъка се счупи на две парчета, които паднаха на земята.

— Джейс. — Той сякаш се беше вкаменил и Клеъри го докосна по ръката. — Джейс, когато казва, че ще му платим с кръв, няма предвид нашата кръв. А тяхната. На Люк, Магнус и мама. Трябва да ги намерим.

— Съгласен съм. — Алек свали лъка си; червеното му яке се бе скъсало в битката, а предпазителят около ръката му бе изцапан с кръв. — Всяко от стълбищата отвежда до различно ниво. Ще се наложи да се разделим. Джейс, Клеъри — вие тръгнете по източното стълбище; ние ще се качим по другото.

Никой не възрази. Клеъри знаеше, че Джейс никога не би приел да се отдели от нея, така както Алек не би се отделил от сестра си, нито пък Изабел и Саймън — един от друг. Ако трябваше да се разделят, това бе единственият начин да го направят.

— Джейс!

Гласът на Алек най-сетне изтръгна Джейс от вцепенението му. Той захвърли настрани угасналия скиптрон, който изтрополи на пода, и вдигна глава, кимвайки.

— Точно така — каза той и в същия миг вратата зад тях се отвори и в стаята нахлуха тъмни нефилими.

Джейс сграбчи Клеъри за ръката и те побягнаха, следвани от Алек и останалите, докато не стигнаха подножието на двете стълбища, където се разделиха. На Клеъри й се стори, че чу Саймън да изрича името й, когато тя и Джейс се втурнаха към източното стълбище, ала когато погледна назад, него вече го нямаше. Стаята беше пълна с Помрачени, някои от които вдигаха оръжия (лъкове и дори прашки), за да се прицелят. Клеъри наведе глава и продължи да тича.

 

 

Джия Пенхалоу стоеше на балкона си в Гард, загледана в Аликанте, който се простираше под нея.

Балконът се използваше рядко. Имаше време, когато кон сулът често се обръщаше към населението от това място, високо над него, ала този обичай бе изпаднал в немилост през деветнайсети век, тъй като според консул Феърчайлд, твърде много напомнял на поведението на някой папа или крал.

Започваше да се стъмва и Аликанте бе облян в магическа светлина: магическа светлина в прозорците на всяка къща и по витрините на всеки магазин; магическа светлина, обляла статуята насред Площада на Ангела; магическа светлина, струяща от „Василиас“. Джия си пое дълбоко дъх, готвейки се за онова, което предстоеше, а в лявата си ръка стискаше бележката на Мая Робърте, която говореше за надежда.

Демонските кули лумнаха в синьо и Джия заговори. Гласът й отекна между кулите и се разля из града. Виждаше как хората по улиците спират, вдигнали глави, за да погледнат демонските кули; как се заковават на прага на къщите си, заслушани в думите й, които ги заливаха като вълна.

— Нефилими. Деца на Ангела. Воини. Тази нощ трябва да бъдем готови, защото Себастиан Моргенстърн ще изпрати войските си срещу нас. — Леден вятър долиташе от хълмовете, които заобикаляха Аликанте, и Джия потрепери. — Себастиан Моргенстърн се опитва да унищожи онова, което сме. Той ще хвърли срещу нас воини, които носят нашите лица, ала те не са нефилими. Нямаме право да се колебаем. Когато се изправим срещу тях, когато погледнем Помрачените, не бива да видим брат или майка, сестра или съпруга, а създание, което страда. Човешко същество, на което е било отнето и последното зрънце човещина. Ние сме това, което сме, защото волята ни е свободна. Свободни сме да решаваме и днес решаваме да останем тук и да се бием. Решаваме да разгромим войските на Себастиан. Те имат мрака; ние имаме силата на Ангела. Огънят изпитва златото. В този огън ние ще бъдем изпитани и в него ще огрее светлината ни. Знаете какво трябва да сторите. Вървете, деца на Ангела. Вървете и нека лумнат светлините на войната.