Касандра Клеър
Град на небесен огън (14)

12
Формалният кошмар

Телата горяха върху стройни редици от погребални клади, които се издигаха по протежение на пътя към Брослиндската гора. Слънцето залязваше зад покритото с бели облаци небе и докато лумваше, всяка клада изригваше в оранжеви искри. Ефектът беше странно красив, макар Джия Пенхалоу да се съмняваше, че който и да било от опечалените, събрали се в равнината, мисли така.

По някаква причина, едно стихче, което беше научила като дете,        непрекъснато се въртеше в главата й.

Черно — когато излизаш на лов през нощта,

бяло — настане ли време на смърт и тъга.

Златно — за рокля в щастлив сватбен ден,

а за магия — цветът е червен.

Бяла коприна, когато телата ни огън обхване,

завърне ли се изгубен — тогаз синьо знаме.

Пламък за раждането на нефилими

и за да пречисти греха ни.

Сиво за неща, които е най-добре в тайна да си остават,

кост за онези, които не остаряват.

Жълто победния марш осветява,

зелено — разбито сърце утешава.

За демонските сили е сребро и бронз,

решим ли да призовем зло.

Кост за онези, които не остаряват. Брат Енок, в одеждите си с цвят на кост, крачеше нагоре-надолу покрай редицата с клади. Ловци на сенки стояха или коленичеха, или хвърляха шепи от белите цветя от Аликанте, които цъфтяха дори през зимата.

— Консул Пенхалоу — разнесе се мек глас до рамото й и когато се обърна, Джия видя до себе си брат Закарая — или по-точно момчето, което някога беше брат Закарая. — Брат Енок каза, че искате да говорите с мен.

— Брат Закарая — започна Джия, ала после спря. — Има ли друго име, с което би искал да те наричаме? Онова, което си носил, преди да станеш брат Закарая?

— Засега Закарая ще свърши работа — отвърна той. — Все още не съм готов да си върна старото име.

— Чух — започна Джия и поспря, защото онова, което предстоеше, не беше лесно, — че една от магьосниците от Спираловидния лабиринт, Тереза Грей, е някой, когото си познавал и на когото си държал през живота си на смъртен. А за човек, който е бил Мълчалив брат толкова дълго, колкото теб, това трябва да е голяма рядкост.

— Тя е единственото, останало ми от онова време — отвърна Закарая. — Тя и Магнус. Щеше ми се да бях имал възможност да поговоря с него, преди той…

— Искаш ли да отидеш в Спираловидния лабиринт? — прекъсна го Джия.

Закарая сведе учуден поглед към нея. Изглеждаше на възрастта на дъщеря й, помисли си тя; миглите му бяха невъзможно дълги, очите му — едновременно младежки и стари.

— Освобождавате ме от Аликанте? Не се ли нуждаете от всички воини?

— Ти служи на Клейва повече от сто и трийсет години. Не можем да искаме повече от теб.

Закарая погледна към кладите и черния дим, който се стелеше във въздуха.

— Колко всъщност знаят в Спираловидния лабиринт? За нападенията над Институтите, Цитаделата, представителите?

— Те събират познание — отвърна Джия. — Не се занимават с войни и политика. Знаят какво се е случило в Бурен. Обсъждали сме магията на Себастиан, възможни цярове за Помрачените, начини да укрепим магическите бариери. За повече от това те не питат…

— А вие не казвате — довърши Закарая. — Значи, не знаят за Цитаделата и представителите?

Джия стисна челюст.

— Предполагам, ще ми кажеш, че трябва да им съобщя.

— Не — отвърна Закарая. Беше напъхал ръце в джобовете си; дъхът му образуваше бели облачета в студения, ясен въздух. — Няма да го кажа.

Стояха един до друг, в снега и тишината, докато, за нейна изненада, той проговори отново:

— Няма да отида в Спираловидния лабиринт. Ще остана в Идрис.

— Нима не искаш да я видиш?

— Искам да видя Теса повече, отколкото всичко друго в света — отвърна Закарая. — Ала ако знаеше повече за онова, което се случва, тя би поискала да е тук, да се бие заедно с нас, а аз не искам да го сторя. — Той поклати глава и тъмната му коса падна напред. — Открих, че след като се пробудих от живота си като Мълчалив брат, съм в състояние да не го искам. Може би е себичност. Не знам. Но съм сигурен, че магьосниците от Спираловидния лабиринт са в безопасност. Че Теса е в безопасност. Отида ли при нея, аз също ще бъда в безопасност, но също така ще се крия. Аз не съм магьосник, с нищо не мога да съм от полза на Лабиринта. Ала мога да бъда полезен тук.

— Би могъл да отидеш в Лабиринта и да се върнеш. Ще е сложно, но мога да поискам…

— Не — тихо каза Закарая. — Не мога да се изправя очи в очи с Теса и да скрия от нея истината за случващото се тук. А още повече — не мога да се появя пред нея като смъртен мъж, като ловец на сенки и да не й кажа за чувствата, които изпитвах, когато бях… — Той не довърши. — Че чувствата ми не са се променили. Не мога да й предложа това, а после да се върна в място, където може да бъда убит. По-добре да си мисли, че за нас никога не е имало шанс.

— По-добре и ти да си мислиш същото — каза Джия, докато се взираше в лицето му, в надеждата и копнежа, изписани върху него толкова ясно, че всеки можеше да ги види. После погледна към Робърт и Мерис Лайтууд, които стояха на известно разстояние един от друг в снега. Недалече беше нейната собствена дъщеря, Ейлийн, облегнала глава до къдравата руса глава на Хелън Блекторн. — Ние, ловците на сенки, непрекъснато се излагаме на опасност, всеки ден, всеки час. Понякога си мисля, че сме толкова безразсъдни със сърцата си, колкото и с живота си. Когато ги отдаваме, отдаваме ги до последното късче. И ако не получим онова, от което се нуждаем толкова отчаяно, как продължаваме да живеем?

— Мислиш, че може би вече не ме обича — рече Закарая. — След всичкото това време.

Джия не отговори. Та нали всъщност мислеше точно това.

— Основателен въпрос — продължи Закарая. — И навярно е така. Ала докато тя е жива, докато е добре и е щастлива, аз също ще открия начин да бъда щастлив, дори и да не бъда до нея. — Той погледна към кладите, към удължаващите се сенки на мъртвите. — Кое е тялото на младия Лонгфорд? Онзи, който уби своя парабатай?

— Онова там — посочи Джия. — Защо искаш да знаеш?

— Това е най-лошото, което мога да си представя да ми се наложи да направя. Не бих намерил достатъчно смелост, за да го сторя. След като някой е успял, бих искал да му отдам последната си почит — отвърна Закарая и се отправи през покритата със снежец земя към кладите.

 

 

— Погребението свърши — каза Изабел. — Или поне вече не се издига пушек.

Тя седеше на перваза в стаята си в къщата на инквизитора. Стаята беше малка, с бели стени и завеси на цветя. Съвсем не в неин стил, помисли си Клеъри, но разбира се, трудно би било да пресъздадат нейната обсипана с пудра и брокат стая от Ню Йорк за толкова кратко време.

— Онзи ден четох Кодекса си. — Клеъри закопча и последното копче на синята вълнена жилетка, в която се беше преоблякла. Не бе в състояние да остане и секунда повече с пуловера, който носеше през целия вчерашен ден, с който бе спала и който Себастиан беше докоснал. — И си мислех. Мунданите непрекъснато се убиват един друг. Ние… те… водят войни, толкова много войни, избиват се, но това е първият път, когато нефилими са били принудени да убият други ловци на сенки. Когато с Джейс се мъчехме да убедим Робърт да ни пусне да отидем при Цитаделата, не разбирах защо толкова упорства. Ала мисля, че сега ми е ясно. Според мен не е можел да повярва, че ловци на сенки биха могли да представляват заплаха за други ловци на сенки. Въпреки всичко, което им бяхме разказали за Бурен.

Изабел се изсмя отсечено.

— Колко великодушно от твоя страна. — Тя притисна колене до гърдите си. — Знаеш ли, майка ти веднъж ме взе със себе си в Елмазената цитадела. Казаха, че от мен би излязла добра Желязна сестра.

— Видях ги по време на битката — каза Клеъри. — Сестрите Бяха красиви. И страшни. Като да гледаш огън.

— Само че те не могат да се омъжват. Не могат да бъдат с никого. Живеят вечно, ала нямат… нямат истински живот. — Изабел облегна брадичка върху коленете си.

— Има най-различни начини да се живее — рече Клеъри. — А и виж брат Закарая…

Изабел вдигна очи.

— Днес чух родителите ми да говорят за него, докато отиваха на заседанието на Съвета. Казаха, че случилото се с него е чудо. Не съм чувала някой да е престанал да бъде Мълчалив брат. Искам да кажа, те могат да умрат, но да развалят магиите? Би трябвало да е невъзможно.

— Доста неща би трябвало да са невъзможни. — Клеъри прокара пръсти през косата си. Искаше да се изкъпе, ала не бе в състояние да понесе мисълта да бъде сама там, под водната струя. Да мисли за майка си. За Люк. Възможността да изгуби дори един от тях, да не говорим пък и двамата, бе ужасяваща като мисълта да бъде изоставена насред морето — мъничка човешка точица, заобиколена от хиляди мили вода наоколо и под нея, а над главата й — единствено пусто небе. Нищо, което да бъде неин пристан.

Тя механично започна да разделя косата си на две плитки. Миг по-късно Изабел се появи зад нея в огледалото.

— Нека аз го направя — рязко каза тя и като пое кичурите от ръцете й, започна да ги сплита с опитни пръсти.

Клеъри затвори очи и за миг си позволи да се отдаде на усещането някой друг да се грижи за нея. Когато беше малка, майка й сплиташе косата й всяка сутрин, преди Саймън да дойде да я вземе за училище. Спомни си навика му да развързва панделките й, докато тя рисуваше, да ги крие на разни места (джобовете й, раничката й) и да чака тя да забележи и да го замери с някой молив.

Понякога й беше трудно да повярва, че е имало време, когато животът й бе толкова нормален.

— Ей! — посмушка я Изабел. — Добре ли си?

— Да. Добре съм. Всичко е наред.

— Клеъри.

Клеъри изведнъж почувства, че Изабел е сложила ръка върху нейната и бавно разтваря пръстите й. Дланта й беше мокра. Едва сега Клеъри си даде сметка, че стиска една от фибите на Изабел толкова силно, че ръбовете се бяха забили в дланта й и по китката й се стичаше кръв.

— Аз… аз дори не си спомням кога съм я взела — каза тя вцепенено.

— Дай ми я. — Изабел я издърпа от ръката й. — Изобщо не си добре.

— Трябва да бъда — заяви Клеъри. — Трябва. Трябва да се държа и да не рухна. Заради мама и Люк.

Изабел издаде неясен мил звук. Клеъри усети, че стилито на другото момиче се плъзга по опакото на ръката й и че кръвта й започва да тече по-бавно. Все още не усещаше никаква болка. Имаше единствено мрак, който се прокрадваше в периферията на зрението й и заплашваше да я обгърне, колчем помислеше за родителите си. Струваше й се, че се дави, че пляска с крака във водите на собственото си съзнание, за да остане нащрек и да не потъне.

Внезапно Изабел ахна и отскочи назад.

— Какво има? — попита Клеъри.

— Видях лице. На прозореца…

Клеъри сграбчи Хеосфорос и тръгна към прозореца, следвана плътно от Изабел. Сребърно-златният камшик на Изабел се разви в ръката й и се стрелна напред. Връхчето му се обви около дръжката на прозореца и го отвори. Разнесе се писък и малка, неясна фигурка полетя напред, приземявайки се на четири крака върху килима.

Изабел прибра камшика си и зяпна, а по лицето й се изписа непривично за нея изумление. Сянката на пода се надигна, откривайки дребничка фигурка, облечена в черно, бледо личице и дълга руса коса, която бе започнала да излиза от хлабавата плитка, на която беше вързана.

— Ема? — каза Клеъри.

 

 

Югозападната част на „Лонг Медоу“ в Проспект Парк беше съвсем пуста през нощта. Луната, наполовина пълна, огряваше далечния изглед на бруклинските къщи от червеникавокафяв камък, които се издигаха отвъд пределите на парка, голите дървета и мястото, очистено от глутницата върху сухата зимна трева.

Беше кръг с диаметър около двайсет стъпки, плътно обграден от върколаци. Цялата нюйоркска глутница беше тук — трийсет или четирийсет вълци, млади и стари.

Лейла, вързала тъмната си коса на опашка, пристъпи в центъра на кръга и плесна с ръце за внимание.

— Членове на глутницата — заяви тя. — Отправено беше предизвикателство. Руфъс Хейстингс предизвика Бартоломю Веласкес за старшинство и водачество на нюйоркската глутница. — Из тълпата пробяга шепот и Лейла повиши глас. — Става въпрос за временно водачество в отсъствието на Люк Гароуей. За момента няма да се обсъжда замяната на Люк. — Тя сключи ръце зад гърба си. — Моля, пристъпете напред, Бартоломю и Руфъс.

Бат прекрачи в кръга и миг по късно Руфъс стори същото. И двамата бяха облечени съвсем не като за сезона — с дънки, тениски и ботуши; въпреки студения въздух, ръцете им бяха голи.

— Правилата на предизвикателството са следните — продължи Лейла. — Вълк ще се бие с вълк без други оръжия, освен зъби и нокти. Тъй като става въпрос за предизвикателство за лидерство, битката ще бъде до смърт, не до първа кръв. Този, който остане жив, ще бъде водач на глутницата и всички останали вълци ще му се закълнат във вярност. Разбрахте ли?

Бат кимна. Изглеждаше напрегнат; челюстта му беше стисната. Руфъс се хилеше широко, а ръцете му се поклащаха край тялото.

— Знаем как се прави, хлапе! — махна той нехайно при думите на Лейла.

Устните й се свиха в тънка черта.

— Тогава може да започвате — обяви тя, макар че, докато отиваше да се присъедини към останалите, прошепна „Успех, Бат“, уж под носа си, но достатъчно силно, та всички да я чуят.

На Руфъс очевидно не му пукаше. Все още се хилеше широко и в мига, в който Лейла излезе от очертанията на кръга, се хвърли напред.

Бат отскочи настрани. Руфъс беше едър и тежък; Бат беше по-лек и мъничко по-бърз. Завъртя се, разминавайки се на косъм със зъбите на Руфъс, и му нанесе ъперкът, от който главата на другия вълк политна назад. Той начаса се възползва от взетото надмощие и посипа върху противника си серия от удари, които го накараха да се олюлее. Гърлено ръмжене се надигна дълбоко в гърдите на Руфъс, когато краката му зариха в земята.

Ръцете му висяха край тялото му, пръстите му бяха свити в юмруци. Бат стовари пестник в рамото му в същия миг, в който Руфъс се обърна и замахна с лявата си ръка. Ноктите му бяха напълно извадени, огромни и проблясващи на лунната светлина. Ясно бе, че незнайно как ги беше наострил. Всеки от тях беше като бръснач; те се плъзнаха по гърдите на Бат, разкъсвайки ризата и раздирайки кожата му. По ребрата му избиха алени петна.

— Първа кръв — извика Лейла и вълците започнаха да тропат бавно: всички до един вдигаха левия си крак и го стоварваха върху земята така, че тя ехтеше като барабан от общия им ритъм.

Руфъс отново се ухили и пристъпи към Бат; Бат замахна и юмрукът му, стоварил се в челюстта на другия вълк, изкара кръв върху устата му. Руфъс извърна глава, изплю я върху тревата… и продължи да настъпва. Бат направи крачка назад; той също беше извадил ноктите си, очите му бяха станали безизразни и жълти. Изръмжа и вдигна крак, за да го изрита; Руфъс го улови и го извъртя, запращайки Бат на земята. След това се хвърли към него, но Бат вече се беше претърколил встрани и Руфъс се приземи приклекнал.

Бат се изправи, олюлявайки се, ала беше очевидно, че губи кръв. Тя се стичаше по гърдите му, така че дънките му бяха подгизнали около кръста, ръцете му бяха мокри от нея. Той замахна с нокти; Руфъс се обърна, поемайки удара с рамото си, върху което се очертаха четири повърхностни драскотини. Ръмжейки, той сграбчи китката на Бат и я изви. Отекна силен звук от трошене на кост и Бат се отдръпна, поемайки си рязко дъх.

Руфъс се хвърли в атака. Бат беше повален на земята под тежестта му, а главата му се удари силно в корена на едно дърво. Бат се отпусна безчувствено.

Останалите вълци все така думкаха по земята с крака. Някои от тях ридаеха открито, ала никой не понечи да пристъпи напред, когато Руфъс седна върху Бат; едната му ръка го притискаше в тревата, другата се вдигна високо, така че остриетата, с които завършваха пръстите му, проблеснаха. Руфъс замахна, за да нанесе смъртоносен удар…

— Спри! — Гласът на Мая отекна в парка.

Другите вълци вдигнаха изумено очи. Руфъс се ухили.

— Здравей, момиченце.

Мая не помръдваше. Стоеше в средата на кръга. Незнайно как бе успяла да си пробие път покрай обръча от вълци, без те да я забележат. Носеше панталони от рипсено кадифе и дънково яке, косата й беше опъната назад. Изражението й беше сурово, почти празно.

— Искам да отправя предизвикателство — заяви тя.

— Мая — обади се Лейла. — Знаеш какъв е законът! „Когато се биеш с вълк от глутницата, трябва да се биеш с него сам и отделен от другите, да не би те да се намесят в схватката и глутницата да оредее от война.“ Не може да прекъсваш двубоя.

— Руфъс е на път да нанесе решителния удар — безстрастно отвърна Мая. — Наистина ли смяташ, че трябва да изчакам тези пет минути, преди да отправя предизвикателството си? Ще го сторя, ако Руфъс твърде много го е страх да се бие с мен, докато Бат все още диша…

Руфъс се надигна от безчувственото тяло на Бат с рев и занастъпва към Мая. Гласът на Лейла се издигна ужасено:

— Мая, махни се оттам! Потече ли веднъж кръв, битката не може да бъде прекратена…

Руфъс се нахвърли върху Мая. Ноктите му разкъсаха ръба на якето й. Мая приклекна и се претърколи, а после се изправи на колене, извадила нокти. Сърцето й се блъскаше в гърдите, изпращайки вълни от ледено гореща кръв по вените й. Усещаше болката от раната на рамото си. Първа кръв.

Върколаците отново започнаха да тропат с крак по земята, ала този път не го правеха мълчаливо. Сред редиците им се чуваше шепот и рязко поемане на дъх. Мая правеше всичко по силите си, за да го блокира, да не му обръща внимание. Видя как Руфъс направи крачка към нея. Беше сянка, очертана от лунна светлина, и в този миг тя видя не само него, но и Себастиан, възправил се над нея на плажа, студен принц, изваян от лед и кръв.

„Гаджето ти е мъртво.“

Ръката й се сви в юмрук върху земята. В мига, в който Руфъс се нахвърли отгоре й, протегнал острите си като бръснач нокти, Мая се изправи и запрати шепа пръст и трева в лицето му.

Той се олюля, заслепен и давещ се. Мая пристъпи напред и стовари ботуша си върху крака му; почувства как дребните костици се натрошиха, чу как той изпищя. И в този миг, когато вниманието му беше отвлечено, тя заби нокти в очите му.

От гърлото му се изтръгна писък, но бързо заглъхна. Той политна назад и рухна върху тревата с тъп грохот като падащо дърво. Мая сведе поглед към ръката си. Беше покрита с кръв и лепкаво стъклено тяло^[1].

Тя се отпусна на колене и повърна в тревата. Ноктите й се прибраха и тя започна да бърше ръката си в пръстта, отново и отново, а стомахът й продължаваше да се бунтува. Усети нечия ръка на гърба си и когато вдигна очи, видя, че Лейла се е надвесила над нея.

— Мая — меко каза тя, ала гласът й беше удавен от глутницата, която скандираше името на новия си лидер: „Мая, Мая, Мая“.

Очите на Лейла бяха мрачни и тревожни. Мая се изправи на крака, избърса уста в ръкава на якето си и побърза да отиде при Бат. Коленичи до него и сложи ръка на бузата му.

— Бат?

Той отвори очи с усилие. По устата му имаше кръв, но дишането му беше равномерно. Мая предположи, че вече бе започнал да се възстановява от ударите на Руфъс.

— Не знаех, че се биеш нечестно — поусмихна се той.

Мая си помисли за Себастиан и проблясващата му усмивка, и телата по брега. Помисли си за онова, което й беше казала Лили. Помисли си за ловците на сенки зад техните магически бариери и за уязвимостта на Съглашението и Съвета. Ще бъде нечестна война, помисли си тя, ала не това изрече на глас.

— Не знаех, че името ти е Бартоломю. — Тя взе ръката му и я стисна в окървавената си шепа. Около тях глутницата продължаваше да скандира.

— Мая, Мая, Мая.

Бат затвори очи.

— Всеки си има своите тайни.

 

 

— Като че ли няма особена разлика. — Джейс се беше свил в мястото на прозореца в тяхната таванска стаичка с Алек. — Все едно сме в затвор.

— Възможно ли е да е страничен ефект от факта, че къщата е обградена от въоръжени стражи? — предположи Саймън. — Така де, просто едно предположение.

Джейс му хвърли подразнен поглед.

— Какъв е този непреодолим порив у мунданите да казват очевидното?

Той се приведе напред и погледна през прозореца. Саймън може и да преувеличаваше малко, ала само малко. Тъмните фигури, които стояха на ключови позиции около къщата на инквизитора, може и да бяха невидими за нетренираното око, но не и за това на Джейс.

— Аз не съм мундан. — В гласа на Саймън се прокрадна остра нотка. — И какъв е този непреодолим порив у ловците на сенки да си докарват смъртта, както и тази на всички, на които държат?

— Стига сте се карали. — Алек се беше облегнал на стената в типична мислителска поза, подпрял брадичка върху ръката си. — Стражите са тук, за да ни пазят, не да ни попречат да излезем. Погледнете нещата в правилната им светлина.

— Алек — заяви Джейс, — познаваш ме от седем години. Кога съм поглеждал каквото и да било в правилната светлина?

Алек го изгледа свирепо.

— Все още ли ми се сърдиш, задето ти строших телефона? — попита Джейс. — Защото ти пък ми строши китката, така че мен ако питаш, сме квит.

— Беше навехната — поправи го Алек. — Не счупена. Навехната.

— Кой спори сега? — подхвърли Саймън.

— Ти да мълчиш. — Алек махна към него с изражение на смътна погнуса. — Всеки път, щом те погледна, си спомням как влизам тук и те виждам омотан около сестра ми.

Джейс се изпъна.

— За това не съм чул.

— О, я стига… — каза Саймън.

— Изчерви се — отбеляза Джейс. — И понеже си вампир и почти никога не се изчервяваш, това трябва да е адски пикантно. И странно. Имаше ли намесени велосипеди по някакъв причудлив секси начин? Прахосмукачки? Чадъри?

— Големи чадъри или от малките, които ги слагат в питиетата? — уточни Алек.

— Какво значение има… — започна Джейс, но така и не довърши, защото в този миг в стаята влязоха Клеъри и Изабел, водещи за ръка малко момиченце.

След миг на шокирано мълчание, Джейс я позна — Ема, момичето, което Клеъри бе изтичала да утеши посред заседанието на Съвета. Онова, което го бе погледнало с почти неприкрито благоговение, сякаш той беше герой. Не че имаше нещо против да го боготворят като герой, но беше малко странно едно дете да се появи изневиделица насред разговор, който, не можеше да го отрече, беше започнал да става доста неудобен.

— Клеъри — каза той. — Да не си отвлякла Ема Карстерс?

Клеъри го погледна сърдито.

— Не. Сама дойде.

— Влязох през един от прозорците — услужливо обясни Ема. — Като в „Питър Пан“.

Алек понечи да възрази и Клеъри вдигна свободната си ръка, за да му попречи; другата почиваше върху рамото на Ема.

— Може ли всички да замълчите за малко? — каза тя. — Да, не би трябвало да е тук, но си има причина да дойде. Разполага с информация.

— Точно така — потвърди Ема с тъничкия си решителен глас. Всъщност беше само с една глава по-ниска от Клеъри, но Клеъри беше дребничка. Ема вероятно щеше да стане висока един ден. Джейс се опита да си припомни баща й, Джон Карстерс… сигурен бе, че го е виждал на събиранията на Съвета, и си помисли, че се сеща за висок рус мъж. Или пък беше тъмнокос? Семейство Блекторн си ги спомняше, разбира се, ала семейство Карстерс бяха избледнели в паметта му.

Клеъри отвърна на острия му поглед с такъв, който казваше: „Бъди мил“. Джейс затвори уста. Никога не се беше замислял дали харесва деца, или не, макар че винаги му беше приятно да си играе с Макс. Макс страшно го биваше в стратегиите за такова малко момче и Джейс обичаше да му поставя загадки. Това, че Макс боготвореше земята, по която той стъпваше, също не пречеше.

Джейс си спомни дървения войник, който беше дал на Макс, и затвори очи, обзет от внезапна болка. Когато отново ги отвори, видя, че Ема го гледа. Не така, както го беше погледнала, когато я откри заедно с Клеъри в Гард, с онова сепнато, полувпечатлено, полууплашено изражение, което казваше „Ти си Джейс Лайтууд“, а някак разтревожено. Всъщност цялата й стойка беше смесица от увереност, за която Джейс бе сигурен, че е престорена, и истински страх. Родителите й са мъртви, каза си той, загинали бяха едва преди няколко дни. Спомни си онова време преди седем години, когато самият той се бе изправил пред семейство Лайтууд със знанието, че баща му току-що е умрял, и с горчивия привкус на думата „сирак“, отекваща в ушите му.

— Ема — каза той възможно най-мило. — Как влезе през прозореца?

— Покатерих се по покривите. — Тя посочи през прозореца. — Не беше много трудно. Таванските прозорци почти винаги са на спални, така се спуснах до първия и… той се оказа на Клеъри. — Тя сви рамене, сякаш това, което беше сторила, не беше нито рисковано, нито впечатляващо.

— Всъщност беше моят — уточни Изабел, която я гледаше така, сякаш пред себе си имаше някакъв особено интересен екземпляр. Тя приседна на сандъка до леглото на Алек и протегна дългите си крака. — Клеъри живее при Люк.

Ема придоби объркан вид.

— Не знам къде е това. А и всички говорят, че до един сте били тук. Ето защо дойдох.

Алек сведе поглед към Ема с полугальовния, полуразтревожен поглед на много по-голям брат.

— Не се страхувай… — започна той.

— Не се страхувам — сопна се Ема. — Дойдох, защото се нуждая от помощ.

Джейс усети как ъгълчетата на устата му неволно се повдигат.

— Помощ за какво? — попита той.

— Разпознах онзи мъж днес. Онзи, който заплаши консула. Той дойде заедно със Себастиан, за да нападне Института. — Тя преглътна. — Онова място, в което каза, че ще горим, Едом…

— Просто друга дума за „ад“ — обясни Алек. — Не е истинско място, така че няма защо да се тревожиш…

— Тя не се тревожи, Алек — прекъсна го Клеъри. — Просто слушай.

— То е истинско място — продължи Ема. — Когато нападнаха Института, аз ги чух. Чух как една от тях каза, че биха могли да отведат Марк в Едом и да го принесат в жертва. А когато избягахме през Портала, я чух да крещи след нас, че ще горим в Едом, че не можем да избягаме. — Гласът й изневери. — Начинът, по който говореха за Едом… знам, че е истинско място, или поне е истинско за тях.

— Едом — спомни си Клеъри. — Валънтайн наричаше Лилит нещо подобно; наричаше я „милейди от Едом“.

Очите на Алек срещнаха тези на Джейс. Алек кимна и се измъкна от стаята. Джейс усети как напрежението в раменете му отслабва съвсем мъничко; насред целия хаос бе хубаво да имаш парабатай, който знае какво си мислиш, без да се налага да го изречеш на глас.

— Казала ли си за това на някой друг?

Ема се поколеба и поклати глава.

— Защо? — попита Саймън, който до този миг беше мълчал. Ема го погледна и примига; тя бе едва на дванайсет години, помисли си Джейс, и досега надали бе виждала отблизо някой долноземец. — Защо не си казала на Клейва?

— Защото им нямам доверие — отвърна Ема с тънко гласче. — Ала имам доверие на вас.

Клеъри преглътна мъчително.

— Ема…

— Когато дойдохме тук, Клейвът разпита всички ни, особено Джулс, и използваха Меча на смъртните, за да са сигурни, че не лъжем. От него боли, ала тях не ги беше грижа. Използваха го върху Тай и Диви. Използваха го върху Дру. — Ема звучеше дълбоко възмутена. — Вероятно щяха да го използват и върху Тави, ако той можеше да говори. А от него боли. От Меча на смъртните боли.

— Знам — тихичко каза Клеъри.

— Настанихме се у семейство Пенхалоу — продължи Ема. — Заради Ейлийн и Хелън и защото Клейвът иска да държи и нас под око. Заради онова, което видяхме. Бях на долния етаж, когато се върнаха от погребението, и ги чух да говорят, така че… така че се скрих. Бяха цяла група, не само Патрик и Джия, ами ръководителите на още куп други Институти. Говореха за онова, което трябва да сторят, как трябва да постъпи Клейвът, дали да предадат Джейс и Клеъри на Себастиан, сякаш изборът е техен. Сякаш те решават. Но аз си помислих, че вие трябва да решите. Някои от тях казаха, че нямало значение дали искате да отидете, или не…

Саймън беше скочил на крака.

— Но Джейс и Клеъри предложиха да отидат, на практика се молеха да отидат…

— Щяхме да им кажем истината. — Ема отметна разрешената си коса от лицето. Очите й бяха огромни, кафяви, със златни и кехлибарени пръски. — Не беше нужно да използват Меча на смъртните върху нас; ние и така щяхме да кажем истината на Съвета, ала въпреки това го използваха. Накараха Джулс да го държи, докато… докато изгори ръцете му. — Гласът й потрепери. — Затова си помислих, че трябва да знаете какво си говореха. Не искат да научите, че изборът не е ваш, защото знаят, че Клеъри може да отваря Портали. Знаят, че тя може да се махне от тук, а избяга ли, според тях няма да имат с какво да се пазарят със Себастиан.

Вратата се отвори и Алек се появи, носейки книга, подвързана в кафява кожа. Държеше я така, че заглавието й да не се вижда, ала очите му срещнаха тези на Джейс и той кимна едва забележимо, а после погледна към Ема. Сърцето на Джейс заби учестено — Алек беше открил нещо. Нещо, което не му се нравеше, ако се съдеше по мрачното му изражение, и все пак беше открил нещо.

— Членовете на Клейва, които си подслушала — попита Джейс Ема, донякъде и за да й отвлече вниманието, докато Алек сядаше на леглото, скривайки книгата зад себе си, — споменаха ли кога ще вземат решение?

Ема поклати глава.

— Когато си тръгнах, все още спореха. Изпълзях през прозореца на най-горния етаж. Джулс ми каза да не го правя, защото ще се пребия, но аз знаех, че няма да падна. Страшно ме бива в катеренето — добави тя с нотка на гордост в гласа. — А той прекалено много се притеснява.

— Хубаво е да имаш хора, които се тревожат за теб — подхвърли Алек. — Означава, че ги е грижа. Така знаеш, че са добри приятели.

Ема премести любопитен поглед от Алек към Джейс.

— Ти тревожиш ли се за него? — попита тя Алек и от гърлото му се откъсна кратък, изненадан смях.

— Непрекъснато — заяви той. — Джейс като нищо можеше да се убие, докато си обуваше панталоните тази сутрин. Да си негов парабатай, е работа на пълен работен ден.

— Ще ми се и аз да имах парабатай — каза Ема. — То е, като някой да ти е семейство, но защото го иска, а не защото е принуден. — Тя се изчерви, внезапно смутена. — Както и да е, не мисля, че някой би трябвало да бъде наказан, задето е спасил хора.

— Затова ли ни имаш доверие? — попита Клеъри, трогната. — Мислиш, че спасяваме хора?

Ема подритна килима с върха на ботуша си. След това вдигна очи.

— Знаех за теб — каза тя на Джейс и пак се изчерви. — Имам предвид, всички знаят за теб. Че си бил син на Валънтайн, а после вече не си бил и си станал Джонатан Херондейл. И не мисля, че това е означавало кой знае какво за повечето хора (повечето те наричат Джейс Лайтууд), но за баща ми то означаваше. Чух го да казва на мама как си мислел, че от рода Херондейл не бил останал никой, че всички били мъртви, ала ти си бил последният от тях и той гласувал на заседанието на Съвета Клейвът да продължи да те търси, защото, каза той, „родът Карстерс е длъжник на Херондейл“.

— Защо? — попита Алек. — За какво са им задължени?

— Не знам — отвърна Ема. — Ала дойдох, защото татко би искал да го сторя, дори да е опасно.

Джейс се изсмя приглушено.

— Защо ли си мисля, че не те е грижа дали нещо е опасно? — Той приклекна така, че очите им да са на едно ниво. — Можеш ли да ни кажеш още нещо? Нещо, което си ги чула да си говорят?

Ема поклати глава.

— Не знаят къде е Себастиан. Не знаят за Едом… споменах го, докато държах Меча на смъртните, но според мен го помислиха просто за друга дума, означаваща „ад“. Изобщо не ме попитаха дали смятам, че е истинско място, и аз не казах нищо.

— Благодаря ти, че го каза на нас. То ще ни помогне. Много ще ни помогне. А сега трябва да си вървиш — добави той, възможно най-меко. — Преди да са забелязали, че те няма. Ала от сега нататък родът Херондейл ще е задължен на Карстерс. Окей? Не го забравяй.

Джейс се изправи, а Ема се обърна към Клеъри, която кимна и я отведе до прозореца, където Джейс седеше допреди малко. Клеъри се наведе и прегърна по-малкото момиче, а после се протегна и свали резето на прозореца. Ема се покатери през него с пъргавината на маймунка. Изтегли се нагоре, докато от нея останаха да се виждат единствено поклащащите й се ботуши, а миг по-късно изчезнаха и те. Джейс чу как нещо изтрополи над главите им, докато тя притичваше по керемидите, а после се възцари тишина.

— Тя ми харесва — заяви най-сетне Изабел. — Малко ми напомня за Джейс, когато беше малък и упорит, и се държеше все едно е безсмъртен.

— Две от тези неща и до днес не са се променили — отбеляза Клеъри и като затвори прозореца, се настани на мястото за сядане. — Предполагам, че големият въпрос е да съобщим ли на Джия или когото и да било от Съвета какво научихме от Ема?

— Зависи — отвърна Джейс. — Джия трябва да се подчинява на онова, което иска Клейвът. Сама ни го каза. Ако решат, че искат да ни хвърлят в клетка, докато Себастиан дойде да ни прибере… е, с това се изпарява всяко надмощие, което тази информация би могла да ни даде.

— Значи, зависи от това, дали информацията е полезна, или не — каза Саймън.

— Точно така — потвърди Джейс. — Алек, какво откри?

Алек извади книгата иззад гърба си. Беше енциклопедия на демоните, от онези, които присъстваха във всяка нефилимска библиотека.

— Мислех си, че Едом може да е името на едно от демонските царства…

— Е, всички предполагат, че Себастиан може би се намира в друго измерение, след като не е възможно да бъде проследен — каза Изабел. — Само че демонските измерения… те са милиони и хората не могат просто да отидат там.

— Някои са по-известни от други — отвърна Алек. — Библията и текстовете на Енох споменават немалко от тях, разбира се — променени и скрити в истории и легенди. Едом се споменава като пустош… — Той зачете от книгата с равен глас: — „Потоците на Едом ще се превърнат в смола. И пръстта му в сяра, и земята му ще стане пламтяща смола. Няма да угасне ни нощем, ни денем; димът й ще се издига непрестанно. Из род в род ще остане опустошена; никой не ще мине през нея до века.“^[2] — Той въздъхна. — И разбира се, съществуват легенди за Лилит и Едом — че тя е прокудена там, че властва над мястото заедно с демона Асмодей. Вероятно затова Помрачените са обсъждали да й принесат Марк Блекторн в жертва там.

— Лилит закриля Себастиан — каза Клеъри. — Ако ще ходи в някое от демонските царства, несъмнено би отишъл в нейното.

— „Никой не ще мине през нея до века“ не звучи особено окуражаващо — подхвърли Джейс. — Освен това няма начин да се проникне в демонските царства. Да се пътува от едно място в този свят до друго е едно…

— Всъщност мисля, че съществува начин — каза Алек. — Път, който нефилимите не могат да затворят, защото се намира извън юрисдикцията на нашите закони. Той е стар, по-стар от ловците на сенки… древна, дива магия. — Алек въздъхна. — Намира се в Двора на феите и се охранява от тях. Никое човешко същество не е стъпвало на този път повече от сто години.