Касандра Клеър
Град на небесен огън (15)

13
Застлан с добри намерения

Джейс кръстосваше стаята като котка, а останалите го наблюдаваха; едната вежда на Саймън беше вдигната.

— И няма друг начин да стигнем там? — попита Джейс. — Не можем да опитаме с Портал?

— Ние не сме демони. Можем да се придвижваме с Портали само в едно измерение.

— Знам, но ако Клеъри опита нещо ново с руните за Портал…

— Няма да го направя — прекъсна го Клеъри и сложи отбранително ръка върху джоба, в който държеше стилито си. — Няма да изложа всички ви на опасност. Когато отворих Портал, който да отведе мен и Люк в Идрис, едва не загинахме. Няма да поема този риск.

Джейс продължаваше да крачи напред-назад. Така правеше винаги когато мислеше; Клеъри го знаеше, но въпреки това го гледаше разтревожено. Той ту свиваше, ту разпускаше юмруци и си мърмореше под носа. Най-сетне се закова на място.

— Клеъри. Можеш да отвориш Портал, отвеждащ в Двора на феите, нали?

— Да — отвърна тя. — Това мога да направя. Била съм там и си го спомням. Ала дали ще бъдем в безопасност? Не сме били поканени, а феите не обичат натрапници…

— Няма никакво „ние“ — заяви Джейс. — Никой от вас няма да дойде. Ще го направя сам.

Алек скочи на крака.

— Знаех си. По дяволите, знаех си. Абсолютно не. За нищо на света.

Едната вежда на Джейс подскочи; външно изглеждаше спокоен, но Клеъри усещаше напрежението в раменете му и в начина, по който се поклащаше лекичко на пети.

— Откога казваш „по дяволите“?

— Откакто ситуацията го изисква, по дяволите. — Алек скръсти ръце на гърдите си. — Освен това мислех, че ще обсъждаме дали да съобщим на Клейва.

— Не можем да го направим — каза Джейс. — Не и ако възнамеряваме да проникнем в демонските царства през Двора на феите. Не върви половината Клейв да се изсипе там — ще изглежда като враждебен акт.

— Докато, ако сме само петимата, можем да ги увещаем да ни пуснат с добро? — Изабел повдигна вежди.

— И преди сме преговаряли с кралицата — напомни Джейс. — Вие отидохте при нея, когато аз… когато бях при Себастиан.

— И тя ни подмами да вземем пръстени, с които да ни подслушва — каза Саймън. — Нямам й грам доверие.

— Не съм споменал нищо за доверие. Тя ще постъпи както й е най-изгодно в момента. Просто трябва да направим така, че в неин интерес да бъде да ни осигури достъп до пътя до Едом.

— Все още сме ловци на сенки и представляваме Клейва — изтъкна Алек. — Каквото и да направим при елфите, другите ще трябва да отговарят за него.

— Значи, ще се наложи да прибегнем до такт и хитрост — заяви Джейс. — Вижте, нямам нищо против да оставя Клейва да сключи сделка с кралицата вместо нас. Само че не разполагаме с време за това. Те — Люк, Джослин и Магнус — не разполагат с време. Себастиан увеличава темпото; ускорява плановете си, жаждата му за кръв се усилва. Не знаете какъв е, когато е в това състояние, ала аз знам. Аз знам. — Дъхът му секна рязко; по скулите му бяха избили капчици пот. — И точно затова искам да го направя сам. Брат Закарая ми го каза — аз съм небесният огън. Не можем да се сдобием с втори меч като Славния; не можем и да призовем друг ангел — тази карта вече я изиграхме.

— Е, добре — каза Клеъри. — Но дори да си единственият източник на небесен огън, то не означава, че трябва да го направиш сам.

— Тя е права — съгласи се Алек. — Знаем, че небесният огън може да нарани Себастиан. Ала не знаем дали е единственото, което може да го нарани.

— И определено не означава, че ти се единственият, който може да избие Помрачените, с които Себастиан се е заобиколил — добави Клеъри. — Нито пък, че можеш да си проправиш път през Двора на феите сам, а след това и през някакво безнадеждно демонско царство, където трябва да намериш Себастиан…

— Не можем да го проследим, защото не сме в едно и също измерение. — Джейс вдигна ръка, така че гривната на Себастиан около китката му проблесна. — Озова ли се веднъж в неговия свят, ще мога да го открия. И преди съм го правил…

— Ние ще можем да го открием — поправи го Клеъри. — Джейс, не става дума само да го намерим. Това е нещо огромно, по-голямо от всичко, което сме правили. Целта не е Себастиан да бъде убит; целта са пленниците. Това е спасителна операция. Не само нашият живот зависи от нея, а и техният. — Гласът й се прекърши.

Джейс беше престанал да кръстосва стаята и сега местеше поглед между приятелите си почти умолително.

— Просто не искам да ви се случи нещо.

— Е, и ние не искаме да ни се случи нещо — съгласи се Саймън. — Но помисли малко. Какво ще стане, ако ти отидеш, а ние останем? Себастиан иска Клеъри повече, отколкото иска теб, и може да я открие тук, в Аликанте. Нищо не го спира да се появи, освен едно обещание, че ще изчака два дни, а колко струват неговите обещания? Може да дойде за всеки от нас, по всяко време. Вече го доказа с представителите на долноземците. Тук сме лесна мишена за него. По-добре да отидем там, където не ни очаква, нито ни търси.

— Няма да си стоя тук, в Аликанте, докато Магнус е в опасност. — Гласът на Алек беше учудващо студен, зрял. — Тръгнеш ли сам, значи, не зачиташ нито мен, нито парабатайския ни обет; не ме зачиташ като ловец на сенки, както не зачиташ факта, че тази битка е и моя.

Джейс изглеждаше потресен.

— Алек, никога не бих проявил незачитане към обета ни. Ти си един от най-добрите ловци на сенки, които познавам…

— И именно заради това идваме с теб — заяви Изабел. — Нуждаеш се от нас. Нуждаеш се от мен и Алек, за да се подкрепяме, както сме го правили винаги. Нуждаеш се от могъществото на Клеъри с руните и от вампирската сила на Саймън. Тази битка не е само твоя. Ако ни уважаваш като ловци на сенки и като свои приятели — всички нас — значи, идваме с теб. Съвсем просто е.

— Знам — меко каза Джейс. — Знам, че се нуждая от вас.

Клеъри срещна погледа му и гласът на Изабел отново отекна в главата й: „нуждаеш се от могъществото на Клеъри с руните“; тя изведнъж си спомни как го бе видяла за първи път, с Алек и Изабел от двете си страни, и как си бе помислила, че изглежда опасен.

И през ум не й беше минало, че и тя е като него… че и тя е опасна.

— Благодаря. — Джейс се прокашля. — Е, добре. Всички да си сложат бойно облекло и да си съберат нещата. Вземете каквото може да ни потрябва за път по суша — вода, каквато храна намерите, резервни стилита, одеяла. А ти — обърна се той към Саймън, — ти може и да не се нуждаеш от храна, но ако имаш бутилирана кръв, вземи я. Може и да не намерим нищо, което да… ядеш, докато сме там.

— Е, нали вие четиримата ще сте там — подхвърли Саймън, ала се усмихна лекичко и Клеъри знаеше, че е, защото Джейс го беше включил към останалите, без изобщо да се замисли.

Най-сетне Джейс бе приел, че където отиваха те, там отиваше и Саймън, независимо дали беше ловец на сенки, или не.

— Много добре — каза Алек. — Да се срещнем тук след десет минути. Клеъри, приготви се да отвориш Портал. Джейс?

— Да?

— Гледай да имаш стратегия за действията ни, когато се озовем в Двора на феите. Защото ще имаме нужда от такава.

 

 

Вихрушката в Портала й се стори почти като облекчение. Клеъри премина последна през сияещата врата и се остави студеният мрак да я погълне, като вода, повличаща я към дълбините си, отнемаща въздуха от дробовете й, карайки я да забрави всичко, освен шума и пропадането.

Свърши прекалено бързо. Порталът я освободи от хватката си и тя падна, затиснала неудобно раницата си с тяло, върху пръстения под на един тунел. Пое си дъх и се претърколи, изправяйки се с помощта на един дълъг корен, който висеше над нея. Наоколо Алек, Изабел, Джейс и Саймън също ставаха на крака и се отупваха. Онова, върху което бяха паднали, даде си сметка Клеъри, не беше пръст, а килим от мъх. Мъх имаше и по гладките кафяви стени на тунела, само че той грееше с фосфоресцираща светлина. Малки проблясващи цветя, като електрически маргаритки, растяха сред мъха — миниатюрни бели Звездици сред зеленината. Виещи се корени висяха от тавана и Клеъри се зачуди какво ли расте над главите им. Най-различни по-малки тунели тръгваха във всички посоки от главния, някои от тях — прекалено тесни, за да пропуснат човек.

Изабел извади парче мъх от косата си и се намръщи.

— Къде точно се намираме?

— Целта ми беше пред тронната зала — обясни Клеъри. — Били сме тук. Просто винаги изглежда различно.

Джейс вече беше поел по главния коридор. Дори и без руната за тишина, той се движеше безшумно като котка по мекия мъх. Останалите го последваха, Клеъри — с ръка върху дръжката на меча си. Мъничко се учудваше колко бързо беше свикнала на кръста й да виси оръжие; ако посегнеше към Хеосфорос и не го откриеше там, помисли си тя, щеше да изпадне в паника.

— Оттук — прошепна Джейс и им даде знак да пазят тишина. Намираха се под свод, от другата страна на който, скрито от една завеса, имаше по-голямо помещение. Последния път, когато Клеъри беше тук, завесата бе направена от живи пеперуди и се поклащаше от борбата им да се освободят.

Днес бяха бодили, като онези, които обграждаха замъка на Спящата красавица, преплетени един в друг така, че образуваха полюшващ се лист. Клеъри виждаше само откъслечни проблясъци от стаята отвъд — бели и сребърни светлинни — ала и петимата съвсем ясно чуваха звука от смеещи се гласове, които се разнасяха из коридорите наоколо.

Магическият прах не действаше върху елфите, така че нямаше как да се скрият. Джейс беше нащрек; цялото му тяло беше напрегнато. Той вдигна предпазливо камата си и разтвори завесата възможно най-безшумно. Те се приведоха напред и зяпнаха.

Стаята от другата страна приличаше на зимна приказка, каквато Клеъри рядко бе виждала, освен при някое от посещенията им във фермата на Люк. Стените бяха от бял кристал; от бял кристал, набразден от жилки сребро, беше и диванът, върху който се бе изтегнала кралицата. Подът беше затрупан със сняг, а от тавана се спускаха ледени висулки, всяка от тях — обвита с въжета от златно-сребърни тръни. Из стаята бяха пръснати бели рози — разпилени пред дивана на кралицата, вплетени в червената й коса като корона. Роклята й също беше в бяло и сребърно, прозирна като лед; тялото й се виждаше през нея, макар и неясно. Лед и рози, и кралицата. Ефектът беше заслепяващ. Тя лежеше върху дивана, отметнала глава назад и говореше с елфически рицар в тежки тъмнокафяви доспехи с цвета на дънер. Едното му око беше черно, другото — бледосиньо, почти бяло. За миг Клеъри си помисли, че под мишницата си той стиска главата на елен, но когато се вгледа по-внимателно, осъзна, че е шлем, украсен с еленски рога.

— Как върви Дивият лов, Гуин? — тъкмо питаше кралицата. — Събирачите на мъртвите? Предполагам, че сте имали богат урожай край Цитаделата онази нощ. Чух, че виковете на нефилимите разкъсвали небесата, докато те умирали.

Клеъри почувства как ловците на сенки край нея настръхнаха. Спомни си как лежи до Джейс на дъното на една лодка във Венеция и гледа как Дивият лов преминава над главите им; вихрушка от крясъци и бойни викове, коне, чиито копита искряха с алена светлина, мечове, полетели в небето.

— Така ми казаха, милейди. — Гласът на Гуин беше толкова дрезгав, че едва се разбираше. Звучеше като дращене на нож върху дървесна кора. — Дивият лов идва, когато гарваните на бойното поле грачат за кръв — ние събираме ездачите си измежду умиращите. Ала нас ни нямаше при Елмазената цитадела. Военните игри на нефилимите и тъмните воини не са за нас. Елфите не си пасват добре с демони и ангели.

— Разочароваш ме, Гуин — нацупи се кралицата. — Това са времена на могъщество за феите; печелим, издигаме се, покоряваме света. Мястото ни е върху шахматната дъска на властта също толкова, колкото и на нефилимите. Надявах се да получа съвета ти.

— Простете, милейди — каза Гуин. — Шахматът е твърде деликатна игра за нас. Не мога да ви посъветвам.

— Ала аз ти поднесох такъв дар — продължи да се цупи кралицата. — Момчето Блекторн. Нефилимска и елфическа кръв в едно — това е рядкост. Той ще язди в редиците ви и демоните ще се боят от вас. Подарък от мен и Себастиан.

Себастиан. Каза го с лекота, фамилиарно. В гласа й имаше привързаност, ако би могло да се каже, че кралицата на феите е способна да се привърже към някого. Клеъри чуваше дишането на Джейс до себе си — рязко и ускорено; останалите също бяха настръхнали, паника се разля по лицата им, когато си дадоха сметка какво означават думите на кралицата.

Клеъри почувства как Хеосфорос изстива в ръката й. Път, отвеждащ в демонските царства, който минава през земите на феите. Земята, зейнала под краката на Себастиан. Себастиан, който се хвали, че има съюзници.

Кралицата и Себастиан, подарили плененото нефилимско дете. Заедно.

— Демоните и така се боят от мен, прекрасна лейди — заяви Гуин с усмивка.

„Прекрасна моя.“ Кръвта във вените на Клеъри беше ледена река, устремила се към сърцето й. Погледна надолу и видя как Саймън слага успокояващо ръка върху тази на Изабел; Изабел беше пребледняла и изглеждаше така, сякаш й се повдига, също като Алек и Джейс. Саймън преглътна. Златният му пръстен проблесна и на Клеъри й се стори, че чува гласа на Себастиан:

„Наистина ли мислеше, че би те оставила да сложиш ръка на нещо, което ти позволява да приказваш с приятелчетата си, без тя да те чува? Откакто ти го отнех, съм разговарял с нея и тя е разговаряла с мен… била си истинска глупачка, за да й повярваш, малка сестричке. Тя обича да е на страната на победителите, кралицата на феите. А това е нашата страна, Клеъри. Нашата!“

— Значи, ми дължиш услуга, Гуин, в замяна на момчето — каза кралицата. — Знам, че Дивият лов се подчинява на свои собствени закони, но държа да присъстваш на следващата битка.

Гуин се намръщи.

— Не съм сигурен, че едно момче си струва толкова обременяващо обещание. Както казах, Ловът няма желание да се намесва в работата на нефилимите.

— Не е нужно да се биете. — Гласът на кралицата беше като коприна. — Искам единствено помощта ви за телата, когато тя свърши. А тела ще има. Нефилимите ще заплатят за своите престъпления, Гуин. Всички трябва да си платят.

Преди Гуин да успее да отговори, от тъмния тунел зад трона на кралицата излезе друга фигура. Беше Мелиорн в белите си доспехи; черната му коса беше прибрана в плитка, която падаше на гърба му. Ботушите му бяха изцапани с нещо, което приличаше на черен катран. При вида на Гуин той се намръщи.

Един Ловец никога не носи добри новини.

— Кротко, Мелиорн — каза кралицата. — С Гуин просто обсъждаме малка размяна на услуги.

Мелиорн наклони глава.

— Нося новини, милейди, но бих искал да говорим насаме.

Кралицата се обърна към Гуин.

— Споразумяхме ли се?

Гуин се поколеба, а после кимна отсечено и с един неприязнен поглед към Мелиорн потъна в тунела, по който бе дошъл елфическият рицар.

Кралицата се плъзна надолу върху дивана си; бледите й пръсти се открояваха като мрамор върху роклята й.

— Е, добре, Мелиорн. За какво искаше да говорим? Новини за долноземските пленници?

„Долноземските пленници.“ Алек си пое рязко дъх зад Клеъри и тя видя как Мелиорн завъртя глава. Очите му се присвиха.

— Ако не греша, милейди — каза той, посягайки към оръжието на кръста си, — имаме гости.

Джейс вече сваляше ръка надолу, прошепвайки:

Габриел.

Серафимската кама лумна и Изабел скочи на крака; камшикът й се стрелна напред и проряза завесата от тръни, така че тя се свлече на земята, потраквайки.

Джейс се втурна покрай тръните и влетя в стаята, а Габриел грееше в ръката му. Клеъри извади меча си.

Те нахлуха в стаята, заставайки в полукръг зад Джейс: Алек с лък, в чиято тетива вече имаше стрела; Изабел, размотала камшика си, който проблясваше; Клеъри с меч в ръка; и Саймън… Саймън нямаше по-добро оръжие от самия себе си, ала въпреки това стоеше и се усмихваше на Мелиорн, а зъбите му проблясваха.

Кралицата си пое рязко дъх и се изправи, покривайки тялото си. Клеъри за първи път я виждаше смутена.

— Как смеете да влизате в двореца ми неканени? Това е най-страшно престъпление, престъпване на законите на Завета…

— Как смееш да говориш за законите на Завета! — изкрещя Джейс, а серафимската кама гореше в ръката му. Клеъри си помисли, че Джонатан Ловеца на сенки трябва да беше изглеждал по същия начин преди много векове, когато бе отблъснал демоните и бе спасил един нищо неподозиращ свят от гибел. — Ти, която си убивала, лъгала и отвлякла представителите на долноземците от Съвета. Съюзила си се със силите на злото и ще си платиш за това.

— Кралицата на феите не плаща — заяви тя.

— Всички си плащат — каза Джейс и ето че стоеше на дивана, надвесен над кралицата, а връхчето на оръжието му бе опряно в гърлото й. Тя опита да се отдръпне, ала беше прикована на място. — Как го направи? — попита Джейс. — Мелиорн се закле, че си на страната на нефилимите. Елфите не могат да лъжат. Затова Съветът ти повярва…

— Мелиорн е елф само наполовина. Може да лъже. — Кралицата хвърли развеселен поглед на Изабел, която изглеждаше шокирана. Само кралицата на феите можеше да изглежда развеселена, когато в гърлото й беше опряно острие, помисли си Клеъри. — Понякога най-простичкият отговор е верният отговор, ловецо на сенки.

Ето защо искаше той да е в Съвета — каза Клеъри, спомнила си услугата, която кралицата й беше поискала толкова отдавна, както й се струваше сега. — Защото може да лъже.

— Отдавна планирано предателство. — Джейс дишаше тежко. — Би трябвало още сега да ти прережа гърлото.

— Няма да посмееш. — Кралицата не помръдваше, върхът на меча все така беше опрян в гърлото й. — Докоснеш ли кралицата им, феите ще се обърнат срещу вас до края на времето.

Джейс с мъка си поемаше дъх, докато говореше; от лицето му струеше изпепеляваща светлина.

— Какво сте сега тогава? Чухме те. Говореше за Себастиан като за ваш съюзник. Елмазената цитадела се издига върху лей-линии. Лей-линиите са във властта на елфите. Вие сте го завели там, вие сте отворили път за него, вие сте му помогнали да ни постави засада. Какво друго сте, ако не наши врагове?

По лицето на Мелиорн пробяга грозна гримаса.

— Може и да сте ни чули да говорим, малки нефилиме — каза той, — ала убием ли ви, преди да сте се върнали при Клейва, за да им разкажете историйките си, никой друг няма да научи…

Елфът понечи да пристъпи напред. Алек пусна стрелата си да полети и тя се заби в Мелиорн, който политна с вик назад.

Алек се приближи, поставяйки нова стрела в тетивата. Мелиорн лежеше на пода и стенеше, а снегът наоколо поаленяваше. Алек се надвеси над него, опънал тетивата.

— Кажи ни как да си върнем Магнус… как да си върнем затворниците. Не го ли сториш, ще те превърна в игленик.

Мелиорн се изплю. Белите му доспехи се сливаха със снега край него.

Нищо няма да ви кажа. Измъчвайте ме, убийте ме, но няма да предам кралицата си.

— И да ни каже нещо, то ще е безполезно — обади се Изабел. — Той може да лъже, забрави ли?

Лицето на Алек помрачня.

— Така е. Тогава умри, лъжецо.

И той пусна тетивата на лъка си.

Стрелата потъна в гърдите на Мелиорн с такава сила, че го запрати назад по снега. Главата му се удари в стената на пещерата с влажен пукот.

Кралицата изпищя. Звукът отекна в ушите на Клеъри и я изтръгна от шока. Чуваше крясъци на елфи отвън и стъпки, приближаващи тичешком по коридорите.

— Саймън! — изкрещя и той се обърна рязко. — Ела тук!

Втъквайки Хеосфорос в колана си, тя извади стилито и се втурна към главната врата, останала без завесата си от тръни. Саймън я следваше по петите.

— Вдигни ме — задъхано каза тя и без да задава въпроси, Саймън обви ръце около кръста й и я повдигна, като едва не я запрати до тавана с вампирската си сила.

Клеъри се улови здраво за горната част на свода със свободната си ръка и погледна надолу. Саймън бе вдигнал очи към нея, видимо озадачен, ала ръцете му я държаха сигурно.

— Не ме пускай — каза тя и започна да рисува обратната руна на онази, която бе нарисувала на кораба на Валънтайн: тази руна затваряше и заключваше, задържаше всичко друго отвън, криеше и даряваше безопасност.

Черни линии се плъзнаха от стилито й, а после, тъкмо когато привършваше, чу Саймън да казва:

— Побързай, идват.

Клеъри свали стилито си и в същия миг земята под тях потрепери. Двамата паднаха заедно. Тя се приземи върху Саймън (не беше най-мекото приземяване, понеже той беше само колене и лакти) и се претърколи настрани тъкмо когато стена от пръст започна да се плъзга пред отворения свод, като спускаща се театрална завеса. Към вратата се приближаваха сенки, които постепенно приемаха очертанията на тичащи елфи. Саймън дръпна Клеъри на крака в същия миг, в който арката, водеща в коридора, изчезна с един последен грохот, спирайки елфите от другата страна.

— В името на Ангела! — възкликна Изабел със страхопочитание в гласа.

Клеъри се обърна със стилито в ръка. Джейс беше на крака, мечът му — насочен към сърцето на кралицата, която беше пред него. Алек стоеше над трупа на Мелиорн; лицето му, когато погледна първо Клеъри, а после своя парабатай, беше безизразно. Зад него зееше тунелът, от който бе излязъл Мелиорн и по който си бе тръгнал Гуин.

— Ще затвориш ли и задния тунел? — попита Саймън.

Клеъри поклати глава.

— По обувките на Мелиорн имаше катран. „Потоците на Едом ще се превърнат в смола“, забрави ли? Мисля, че идваше от демонските царства. Смятам, че са натам.

— Джейс — каза Алек. — Кажи на кралицата какво искаме и че ако го направи, ще й помилваме живота.

Кралицата се изсмя пронизително.

— Подценила съм те, малки стрелецо. Остри са стрелите на разбитото сърце.

Лицето на Алек се обтегна.

— Подценила си всички ни — заяви той. — Винаги си го правила. Ти и твоята арогантност. Елфите са древна раса, добра раса. Ти не си достойна да ги предвождаш. Под твоята власт те всички ще свършат ето така. — И той посочи с брадичка трупа на Мелиорн.

— Ти си този, който го уби — каза кралицата. — Не аз.

— Всички плащат. — Сините очи на Алек бяха сурови и нетрепващи.

— Искаме да ни бъдат върнати невредими заложниците, взети от Себастиан Моргенстърн — заяви Джейс.

Кралицата разпери ръце.

— Не са в този свят, нито в царството на феите, нито в коя то и да било земя, над която имам власт. С нищо не мога да ви помогна да ги спасите. С нищо.

— Много добре. — На Клеъри й се стори, че Джейс е очаквал този отговор. — Има още нещо, което можеш да сториш, нещо, което да ни покажеш, за да спасиш живота си.

Кралицата се вкамени.

— Какво е то, ловецо на сенки?

— Пътят към демонското царство Едом. Искаме да ни оставиш да стигнем до там. Ще поемем по него и ще си тръгнем от царството ти.

За изненада на Клеъри, кралицата като че ли се отпусна. Напрежението се отцеди от тялото й, усмивчица подръпна крайчеца на устните й… усмивчица, която изобщо не се хареса на Клеъри.

Много добре. Ще ви покажа пътя, отвеждащ в демонското царство.

Тя слезе по стъпалата, обграждащи дивана й, повдигнала ръба на прозирната си рокля над босите си снежнобели крака, и се отправи към тъмния коридор, тръгващ зад трона й.

Алек тръгна след Джейс, следван от Изабел. Клеъри и Саймън вървяха на края, като някаква странна процесия.

— Никак не ми се ще да го кажа — прошепна Саймън, докато излизаха от тронната зала и поемаха през тънещия в мрак подземен проход, — но това като че ли беше препалено лесно.

— Не беше лесно — отвърна Клеъри, също така шепнешком.

— Знам, но кралицата… е, тя е умна. Би могла да открие начин да се измъкне, ако наистина искаше. Не е принудена да ни пусне да отидем в демонските царства.

— Само че тя иска да го направи — каза Клеъри. — Смята, че там ще намерим смъртта си.

Саймън й хвърли кос поглед.

— Е, ще намерим ли смъртта си?

— Не знам — отговори Клеъри и ускори крачка, за да настигне останалите.

 

 

Коридорът се оказа по-къс, отколкото Клеъри предполагаше. В тъмнината разстоянието изглеждаше невъзможно голямо, ала всъщност бяха вървели едва около половин час, когато излязоха от сенките и се озоваха в по-просторно, светло място.

Бяха вървели в мрак и тишина и Клеъри бе потънала в мислите си — спомени за къщата, в която бе живяла със Себастиан и Джейс; за звука от Дивия лов, бушуващ в небето над тях; за онзи къс хартия с думите „прекрасна моя“. Това не беше любовно обръщение, а израз на уважение. Прекрасната кралица на елфите. „Кралицата обича да е на страната на победителите, кралицата на феите. А това е нашата страна, Клеъри“, беше й казал Себастиан веднъж. И макар да го бе съобщила на Клейва, Клеъри го бе сметнала за част от самонадеяните му заплахи. Също като целия Съвет, тя бе повярвала, че е достатъчна думата на елфите, че са им верни; че кралицата поне би изчакала да види накъде духа вятърът, преди да разруши съюзничествата си. Помисли си за това, как бе пресекнал гласът на Джейс при думите „отдавна планирано предателство“ Може би никой от тях не го бе допуснал, защото не бяха в състояние да го допуснат — че кралицата може да е толкова сигурна в победата на Себастиан, че да го скрие в царството си, където не можеше да бъде проследен. Клеъри отново видя как земята пред Елмазената цитадела се разтваря и приема Себастиан и Помрачените в недрата си. Това беше елфическа магия — та нали дворците им се намираха под земята. Защо иначе тъмните ловци на сенки, нападнали Института в Лос Анджелис, биха взели Марк Блекторн? Всички бяха решили, че Себастиан се бои от отмъщението на феите, ала той не се боеше. Той бе в съюз с тях. Беше взел Марк заради елфическата му кръв — заради нея според елфите той им принадлежеше.

През последните шест месеца Клеъри бе мислила повече, отколкото през целия си живот преди това за кръвта и какво означава тя. Нефилимската кръв беше силна и чиста; тя беше ловец на сенки. Ангелска кръв — тя я правеше онова, което бе; даваше й силата на руните. Тя правеше и Джейс онова, което бе — силен и бърз, и брилянтен. Кръвта на Моргенстърн — Клеъри имаше от нея, също като Себастиан, и именно затова го беше грижа за Клеъри. Заради нея Клеъри имаше тъмно сърце… ала така ли беше наистина? Дали кръвта на Себастиан — смесица от Моргенстърнова и демонска — го превръщаше в чудовище, или той би могъл да бъде променен, поправен, излекуван, научен да бъде друг, така както семейство Лайтууд бяха сторили с Джейс?

— Стигнахме. — В гласа на кралицата се долавяха развеселени нотки. — Можете ли да се досетите кой е правилният път?

Намираха се в просторна пещера, чийто покрив се губеше в сенки високо над тях, а стените й блещукаха с фосфоресцираща светлина. От мястото, където бяха застанали, тръгваха четири пътя — този зад тях и още три. Единият беше широк и гладък и водеше право напред. Този отляво грееше със зелени листа и ярки цветя и на Клеъри й се стори, че в далечината зърва късче синьо небе. Сърцето й копнееше да поеме по него. И най-сетне — най-тъмният от трите, тесен тунел, около чийто вход се виеше бодлива тел, а от двете му страни растеше трънлив плет. На Клеъри й се стори, че в края му вижда мрак и звезди.

Алек се изсмя отсечено.

— Ние сме ловци на сенки. Знаем старите истории. Това са Трите пътя. — Виждайки озадаченото изражение на Клеъри, той поясни: — Елфите не обичат тайните им да излизат наяве, ала понякога човешките музиканти са успявали да вплетат тайните им в древни балади. Има една, наричана „Томас Стихотвореца“, за мъж, отвлечен от кралицата на феите…

— Едва ли бих го нарекла „отвличане“ — възрази кралицата. — Дойде напълно доброволно.

— Завела го на място, откъдето тръгвали три пътя и му казала, че единият отвежда в Рая, другият — във владенията на елфите, а третият — в Ада. „О, виждате ли онази тясна пътека, обрасла в храсти и трънаци? Тя води към добродетелта, ала малцина отклоняват се по нея.“ — Алек посочи тесния тунел.

— Отвежда в света на мунданите — каза кралицата със сладък глас. — На вас той ви се струва достатъчно райско място.

— Ето как Себастиан е стигнал до Елмазената цитадела и как е успял да доведе подкрепления, които Клейвът не можа да види — с отвращение каза Джейс. — Използвал е този тунел. Воините му са чакали тук, във владенията на феите, където не може да бъдат проследени, и са преминали, когато се е нуждаел от тях. — Той изгледа кралицата мрачно. — Много нефилими умряха заради теб.

— Смъртните — отвърна кралицата. — Те умират.

Без да й обръща внимание, Алек посочи засенчения с листа тунел.

— Този води в земята на елфите. А това — при тези думи той махна напред — е пътят към Ада. Там, където отиваме.

— Бях чувал, че бил застлан с добри намерения — подхвърли Саймън.

— Стъпи на него и ще откриеш, дневни вампире — каза кралицата.

Джейс завъртя върха на меча, опрян в гърба й.

— Какво ще ти попречи в мига, в който си тръгнем, да предупредиш Себастиан, че идваме?

Кралицата не издаде никакъв звук на болка, само устните й изтъняха. В този миг тя изглеждаше стара, въпреки младостта и красотата на лицето й.

— Уместен въпрос. А и да ме убиеш, други от Двора ще му разкажат за вас и той ще се досети за намеренията ви, защото е умен. Той ще узнае и вие не можете да го избегнете, освен ако не избиете всички елфи в Двора.

Джейс не помръдваше. Все така държеше меча си в ръка, острието — опряно в гърба на кралицата. Светлината на оръжието огряваше лицето му и извайваше красотата му във възвишения и долини, подчертаваше остротата на скулите и ъгъла на челюстта. Улавяше връхчетата на косата му и ги разпалваше, сякаш той носеше корона от горящи тръни.

Клеъри го гледаше, гледаха го и другите, доверявайки му се безмълвно. Каквото и решение да вземеше, те щяха да го подкрепят.

— Е, хайде — каза кралицата. — Не си способен на такова клане. Винаги си бил най-нежното дете на Валънтайн.

Очите й се спряха за миг върху Клеъри, ликуващи. „Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтайн.“

— Закълни се — заяви Джейс. — Знам какво означават обещанията за твоята раса. Знам, че не можеш да лъжеш. Закълни се, че няма да кажеш нищо на Себастиан и че няма да позволиш никой в Двора ти да го стори.

— Заклевам се — каза кралицата. — Заклевам се, че никой в Двора ми няма да му каже, с дума или дело, че сте били тук.

Джейс отстъпи назад и отпусна оръжие.

— Знам, че според теб ни изпращаш на сигурна смърт. Ала ние няма да умрем толкова лесно. Няма да изгубим тази война. И когато победим, ще накараме теб и хората ти да ни платите с кръвта си за стореното.

Усмивката на кралицата се стопи. Те се извърнаха от нея и безмълвно поеха по пътя, отвеждащ в Едом; Клеъри хвърли поглед през рамо и видя очертанията на кралицата — съвършено неподвижна, тя гледаше как се отдалечават, а очите й горяха.

 

 

Коридорът завиваше далеч пред тях; изглеждаше така, като че беше вдълбан в скалата с огън. Докато петимата вървяха напред в пълно мълчание, бледите каменни стени край тях постепенно потъмняваха, опръскани тук-там с въгленовочерно, сякаш самата скала бе горяла. Гладкият под започна да става все по-каменист, под подметките им хрущеше чакъл. Фосфоресциращите светлинки в стената взеха да гаснат и Алек извади руническият камък от джоба си и го вдигна над главата си.

Измежду пръстите му се разляха лъчи и в същия миг Клеъри усети как до нея Саймън настръхна.

— Какво има? — прошепна тя.

— Нещо се движи. — Той посочи към сенките пред тях. — Ей там.

Клеъри присви очи, ала не видя нищо; вампирското зрение на Саймън беше по-добро дори от нефилимското. Възможно най-тихо, тя извади Хеосфорос от ножницата и направи няколко крачки напред, като се придържаше в сенките покрай стените. Джейс и Алек бяха потънали в разговор; тя докосна Изабел по рамото и й прошепна:

— Тук има някой. Или нещо.

Вместо отговор, Изабел се обърна към брат си и му даде знак — сложно движение с пръстите. По очите на Алек си пролича, че я е разбрал, и той начаса се обърна към Джейс. Клеъри си спомни първия път, когато ги видя в „Пандемониум“ — годините на практика ги бяха слели в едно цяло, те мислеха заедно, движеха се заедно, дишаха заедно, биеха се заедно. Клеъри неволно се зачуди дали, независимо какво се случеше, независимо колко отдаден ловец на сенки станеше, тя нямаше винаги да си остане не съвсем от техния калибър…

Алек рязко свали ръка и светлината угасна. Едно проблясване, една искра и изчезна от мястото си до Клеъри. Клеъри се завъртя рязко, стиснала Хеосфорос, и чу шум от боричкане, нещо тупна, а после се разнесе съвсем човешко стенание на болка.

— Спри! — извика Саймън и изведнъж наоколо лумна светлина.

Беше като светкавица на фотоапарат и на Клеъри й трябваше миг, докато очите й привикнат. Постепенно картината около нея започна да се прояснява: Джейс, вдигнал руническия си камък, който пръскаше лъчи наоколо като малко слънце. Алек, прицелил се с лъка си, и Изабел, стиснала дръжката на камшика си, който се бе увил около глезените на дребна фигура, сгушена до стената на тунела — момче, чиято бледоруса коса се къдреше над леко заострените му уши…

— О, господи! — Клеъри прибра оръжието си и забърза напред. — Изабел… спри. Всичко е наред — каза тя, приближавайки се до момчето.

Дрехите му бяха изпокъсани и омацани, краката му — боси и почернели от мръсотия. Ръцете му също бяха голи и по тях имаше следи от руни. Нефилимски руни.

— В името на Ангела! — Камшикът на Изабел се плъзна обратно в ръката й.

Алек отпусна лъка си. Момчето вдигна глава и се намръщи.

— Ти си ловец на сенки? — попита Джейс невярващо.

Момчето се намръщи още повече. В изражението му имаше гняв, но още повече — мъка и страх. Нямаше никакво съмнение кой е. Имаше същите фини черти като сестра си, същата ъгловата брадичка и пшеничено бяла коса, къдреща се по крайчетата. Беше на около шестнайсет години, спомни си Клеъри. Изглеждаше по-млад.

— Това е Марк Блекторн — каза тя. — Братът на Хелън. Погледнете лицето му. Погледнете ръката му.

За миг Марк изглеждаше объркан. Клеъри докосна безименния си пръст и в очите му припламна разбиране. Той вдигна слабичката си дясна ръка. На четвъртия пръст проблясваше семейният пръстен на рода Блекторн, с преплетените тръни, гравирани върху него.

— Как се озова тук? — попита Джейс. — Откъде разбра как да ни намериш?

— Бях с Ловците в подземието — отговори Марк с нисък глас. — Чух Гуин да казва на неколцина от другите, че сте в тронната зала. Отдалечих се незабелязано от тях — те не ми обръщаха внимание. Търсех ви и така се озовах… тук. — Той махна с ръка към тунела. — Трябваше да говоря с вас. Трябваше да науча какво е станало със семейството ми. — Въпреки че беше в сянка, Клеъри видя, че лицето му се обтегна. — Елфите ми казаха, че всички са мъртви. Вярно ли е?

Последва потресено мълчание и Клеъри ясно прочете паниката в очите му, докато те се стрелкаха от сведения поглед на Изабел към безизразното лице на Джейс и напрегнатото тяло на Алек.

— Значи, е вярно, нали? Семейството ми…

— Баща ти беше превърнат. Ала братята и сестрите ти са живи — отговори Клеъри. — В Идрис са. Избягаха. Добре са.

Ако беше очаквала лицето на Марк да придобие облекчено изражение, остана разочарована. Той пребледня.

— Какво?

— Джулиън, Хелън, останалите — всички са живи. — Клеъри сложи ръка на рамото му; той трепна и се отдръпна. — Живи са и се тревожат за теб.

— Клеъри. — В гласа на Джейс се долавяха предупредителни нотки.

Клеъри го погледна през рамо; несъмнено да кажат на Марк, че братята и сестрите му са живи, бе най-важното в момента.

Ял ли си нещо, откакто си при елфите? — попита Джейс и се приближи, за да надникне в лицето му. Марк се дръпна рязко, ала не преди Клеъри да чуе как Джейс си пое остро дъх.

— Какво има? — попита Изабел.

— Очите му. — Джейс вдигна магическата си светлина и тя огря лицето на Марк. Той отново се намръщи, но остави Джейс да го огледа изпитателно.

Очите му бяха големи, с дълги ресници, също като на Хелън. За разлика от нейните обаче, неговите бяха с различен цвят. Едното имаше синия цвят на семейство Блекторн, цвета на вода. Другото беше златно, и в него се вихреха сенки — по-тъмно копие на очите на Джейс.

Джейс преглътна мъчително.

— Дивият лов. Сега ти си един от тях.

Погледът му продължаваше да обхожда момчето, сякаш то бе книга, която можеше да прочете.

— Протегни ръце — каза Джейс най-сетне и Марк се подчини.

Джейс ги улови и ги обърна, оголвайки китките му. Клеъри усети как гърлото й се свива. Марк беше само по тениска и голите му ръце бяха покрити с кървави белези от бичуване. Клеъри си помисли как го бе докоснала по рамото, а той се беше дръпнал. Един господ знаеше какви други рани се криеха под дрехите му.

— Кога се случи това?

Марк прибра ръцете си, които трепереха.

— Мелиорн го направи. Когато ме отведоха със себе си. Каза, че ще престане, ако ям и пия от тяхната храна, така че аз го сторих. Не мислех, че има някакво значение, след като семейството ми е мъртво. Вярвах, че елфите не могат да лъжат.

— Мелиорн може — мрачно отвърна Алек. — Или поне можеше.

— Кога се случи всичко това? — попита Изабел. — Та елфите те отвлякоха преди по-малко от седмица…

Марк поклати глава.

— При тях съм от много време. Но не знам точно колко.

— Времето тече по различен начин в земята на елфите — обясни Алек. — Понякога по-бързо, понякога по-бавно.

Марк продължи:

— Гуин ми каза, че принадлежа на Лова и че не мога да си тръгна, освен ако те не ми позволят да го сторя. Вярно ли е това?

— Да — отвърна Джейс.

Марк се облегна безсилно на стената и обърна глава към Клеъри.

— Ти си ги видяла. Видяла си братята и сестрите ми. И Ема?

— Те са добре, всички те, Ема също — увери го Клеъри. Зачуди се дали това помогна. Марк се беше заклел да остане сред елфите, защото вярваше, че цялото му семейство е мъртво, и обетът си оставаше в сила, въпреки че се основаваше на лъжа. Дали беше по-добре да мислиш, че си изгубил всичко, и да започнеш наново? Или пък беше по-лесно да знаеш, че хората, които обичаш, са живи, макар че никога вече няма да ги видиш?

Клеъри си помисли за майка си, някъде в света от другата страна на тунела. По-добре да знаеш, че са живи, реши тя. По-добре бе майка й и Люк да са живи и невредими и тя никога вече да не ги види, отколкото да са мъртви.

— Хелън не може да се грижи за тях. Не и сама. — В гласа на Марк се долавяше леко отчаяние. — А и Джулс, той е твърде малък. Не може да се грижи за Тай; не знае от какво се нуждае. Не знае как да говори с него… — Той си пое разтърсващо дъх. — Трябва да ми позволите да дойда с вас.

— Знаеш, че не можеш — каза Джейс, макар да не бе в състояние да го погледне в очите; вместо това се взираше в земята. — Врекъл си се във вярност на Дивия лов, станал си един от тях.

— Вземете ме със себе си — повтори Марк. Лицето му имаше поразеното, недоумяващо изражение на някой, който е бил смъртно ранен, но все още не си дава сметка колко сериозно е пострадал. — Не искам да бъда един от тях. Искам да бъда със семейството си…

— Ние отиваме в Ада — каза Клеъри. — Не бихме могли да те вземем със себе си, дори ако можеше да напуснеш царството на елфите…

— А ти не можеш — допълни Алек. — Опиташ ли да си тръгнеш, ще умреш.

— Предпочитам да умра — заяви Марк и Джейс вдигна рязко глава. Очите му бяха ярко златни, едва ли не прекалено ярко, сякаш огънят в него се изливаше през тях.

— Взели са те колкото заради елфическата, толкова и заради нефилимската кръв във вените ти. Искат да накажат ловците на сенки — заяви той; погледът му беше напрегнат. — Покажи им от какво тесто са замесени ловците на сенки, покажи им, че не се боиш. Можеш да се справиш.

На трепкащата магическа светлина, Марк погледна към Джейс. Сълзи бяха оставили дири по изпоцапаното му лице, ала очите му бяха сухи.

— Не знам какво да правя. Какво да правя?

— Намери начин да предупредиш ловците на сенки — каза Джейс. — Клеъри е права — ние отиваме в Ада. Може би никога няма да се завърнем. Някой трябва да каже на нефилимите, че елфите не са техни съюзници.

— Ловците на сенки ще ме заловят, ако се опитам да изпратя съобщение. — Очите на момчето припламнаха. — Ще ме убият.

— Не и ако си бърз и находчив — отвърна Джейс. — Можеш да го направиш. Сигурен съм, че можеш.

— Джейс — обади се Алек, отпуснал лък до себе си. — Джейс, трябва да го оставим да си върви, преди Ловът да забележи, че го няма.

— Така е — съгласи се Джейс и се поколеба. Клеъри го видя как улови ръката на Марк и сложи магическата си светлина в шепата му, където тя трепна за миг, преди да продължи да грее равномерно. — Вземи я — каза Джейс. — Защото в Земята под хълма може да е тъмно, а годините са дълги.

Марк остана неподвижен в продължение на един миг, стиснал руническия камък в ръката си. Изглеждаше толкова крехък на треперливата светлина, че сърцето на Клеъри заби като чук, отказващо да повярва — несъмнено можеха да му помогнат, та те бяха нефилими, не изоставяха другарите си. А после той се обърна и побягна, отдалечавайки се от тях с безшумни боси стъпки.

— Марк… — прошепна Клеъри, но не продължи — него го нямаше. Сенките го бяха погълнали, виждаше се подскачащият светлик на руническия камък, докато и той се сля с мрака. Клеъри вдигна очи към Джейс. — Какво искаше да кажеш с това „земята под хълма“? Защо го каза?

Джейс не й отговори; изглеждаше потресен. Клеъри се зачуди дали Марк, крехък, осиротял и самотен, не му напомняше за самия него.

— Земята под хълма е царството на феите — обясни Алек. — Едно много, много старо име за него. Той ще се оправи — добави към Джейс. — Ще се оправи.

— Ти му даде магическата си светлина — каза Изабел. — Открай време имаше тази магическа светлина…

— Майната й на магическата светлина — изруга Джейс и стовари ръка върху стената на пещерата; за миг лумна светлина и той отдръпна ръка. Очертанията й бяха прегорени върху камъка на тунела, а дланта му все още грееше, сякаш кръвта в пръстите му фосфоресцираше. От гърлото му се откъсна странен, задавен смях. — И без това не се нуждая от нея.

— Джейс. — Клеъри сложи ръка върху неговата. Той не я отдръпна, но и не реагира. Клеъри понижи глас: — Не можеш да спасиш всички.

— Може би не мога — отвърна той, а светлината в ръката му помръкна. — Но би било хубаво за разнообразие да спася поне някого.

— Хей — обади се Саймън. По време на срещата с Марк той беше необикновено тих и сега Клеъри се сепна. — Не знам дали го виждате, обаче в края на тунела има… има нещо.

— Светлина? — Гласът на Джейс беше пропит от сарказъм. Очите му проблясваха.

— Тъкмо обратното.

Саймън тръгна натам и след кратко колебание Клеъри свали ръка от тази на Джейс и го последва. Тунелът продължаваше право напред, а после правеше лек завой. Именно там Клеъри видя онова, което трябва да бе видял и Саймън, и се закова на място.

Мрак. В края на тунела бушуваше вихър от мрак. Нещо се движеше в него и оформяше тъмнината така, както вятърът оформя облаците. Освен това Клеъри го чуваше — бученето и тътена на мрака, като звук на реактивни двигатели.

Останалите също се приближиха и те застанаха един до друг, загледани в мрака. Гледаха го как се движи. Завеса от сянка, а от другата й страна — неизвестното.

Алек бе този, който проговори, загледан със страхопочитание във вихрушката от сенки. Въздухът, който нахлуваше в тунела, беше парещо горещ, като черен пипер, хвърлен в сърцето на бушуващ огън.

— Това — заяви той, — е най-откаченото нещо, което сме правили някога.

— Ами ако е невъзможно да се върнем? — попита Изабел.

Рубинът около шията й туптеше, засиял като червен светофар, и огряваше лицето й.

— Тогава поне ще бъдем заедно — отвърна Клеъри и огледа спътниците си. Протегна се и улови ръката на Джейс, който стоеше от едната й страна, и тази на Саймън, който бе от другата, и ги стисна здраво. — Ще преминем заедно и от другата страна ще се държим заедно. Окей?

Никой не й отговори, ала Изабел улови свободната ръка на Саймън, а Алек — тази на Джейс. Те останаха така в продължение на един миг, загледани напред. Клеъри усети как ръката на Джейс стиска нейната, един почти недоловим натиск.

След това те пристъпиха напред и сенките ги погълнаха.

 

 

— Огледалце, огледалце — каза кралицата, слагайки ръка върху огледалото. — Покажи ми моята Утринна звезда.

Окачено на стената в спалнята й, огледалото беше обрамчено от венци — рози, на които никой не беше махнал бодлите.

Мъглата във вътрешността му се сгъсти и от него надникна острото лице на Себастиан.

— Прекрасна моя. — Гласът му беше спокоен и овладян, макар че по лицето и дрехите му имаше кръв. Мечът беше в ръката му, звездите по острието му — опръскани с алено. — В момента съм… малко зает.

— Би искал да узнаеш, предполагам, че сестра ти и осиновеният ти брат току-що напуснаха това място. Откриха пътя към Едом. Идват при теб.

Лицето на Себастиан се разкриви във вълча усмивка.

— И не те накараха да обещаеш, че няма да ми съобщиш, че са идвали в двореца ти?

— Накараха ме — отвърна кралицата. — Но не споменаха да не ти съобщавам, че са си тръгнали оттук.

Себастиан се разсмя.

— Убиха един от моите рицари — продължи кралицата. — Проляха кръвта му пред трона ми. Вече не мога да ги достигна. Знаеш, че хората ми не могат да оцелеят в отровните земи. Ти ще трябва да отмъстиш вместо мен.

Светлината в очите на Себастиан се промени. Кралицата открай време намираше онова, което той изпитваше към сестра си и към Джейс, за истинска загадка, но пък самият Себастиан бе още по-голяма мистерия. Преди да се появи и да й направи предложението си, тя никога не бе обмисляла истински съюз с ловци на сенки. Тяхното особено чувство за чест ги правеше ненадеждни. Именно липсата на чест у Себастиан я караше да му има доверие. Деликатното умение на предателството беше втора природа за феите, а за Себастиан лъжите бяха изкуство.

— Ще служа на интересите ти във всяко отношение, моя кралице — заяви той. — Много скоро твоите и моите хора ще властват над този свят и когато това стане, ще можеш да отмъстиш на всеки, който някога те е засегнал.

Тя му се усмихна. Снегът в тронната й зала все още аленееше от кръв, а тя все още усещаше меча на Джейс Лайтууд да опира в гърлото й. Не беше истинска усмивка, ала тя бе достатъчно мъдра, за да остави красотата си да работи за нея, понякога.

— Обожавам те.

— Да. — Очите на Себастиан проблеснаха, цветът им — като тъмни облаци. Кралицата се запита за миг дали той мисли за тях двамата като нея — любовници, които, дори когато се намираха в прегръдките си, опираха нож в гърба на другия, готови да го пронижат и предадат. — А аз обичам да бъда обожаван. — Той се ухили широко. — Радвам се, че идват. Нека дойдат.