Ана Величкова
Пурпурната цефеида (1) (фантастична повест)

1. Смерч

Кедран се събуди. В колибата бе полутъмно. Бледен зрак се процеждаше през отвореното прозорче. Момъкът се ослуша. В съседната стая не се чуваха стъпките на майка му. Той разсеяно огледа ниския таван, стените, които сякаш се приближаваха и още повече стесняваха помещението. Зрителната измама идваше от изпъкналите фигури по оранжевите греди, които по различен начин поглъщаха и отразяваха светлината.

Дълбоко вдъхна тръпчивата миризма на бамур. Тя го съпровождаше от първите му дни. И наистина, където и да погледнеше, каквото и да пипнеше — всичко бе изработено от това жилаво дърво, единствено оцеляло на несгодите в Острова. То топлеше, подслоняваше и обличаше, а семената и плодовете му утоляваха глада и жаждата. Като си тананикаше песента за спасителния бамур, той отметна ликовата завеса и влезе в кухнята.

На масата в плитка дървена чиния димеше ежедневната каша.

Стаята се освети от изгрялото слънце. Сноп лъчи заиграха по лицето на Кедран — слабо, леко удължено, с прав нос и плътно стиснати устни. Той се зарадва на оскъдната светлина, постоя няколко минути, стиснал клепачи. Сетне стана и приклекна пред шкафчето до вратата. Извади отвътре малка касета, седна на ниското столче до огнището и като постави на очите си лещовидното четящо устройство, потъна в микрозаписа. Завладяха го заветите на дедите му, научните истини и идеи, плод на техните многовековни усилия.

Погълнат от заниманието си, не чу вятъра, който блъсна вратата и нахлу в стаята. Заедно с него се втурна и майка му. Дребна и слаба, тя се задъхваше. Тънката й кърпа бе смъкната, пепелявите й коси се спускаха в безреда.

— Сине, по-бързо! Иде смерч!

Той скочи, свали устройството за четене, прибра микрозаписа в касетата и ги натъпка в дълбокия джоб на панталона си. Двамата бягаха превити в сгъстяващия се мрак. Стихията ги грабна, повлече ги сред вихъра от прах и камъни. Свистене и оглушителен вой огласяха несигурните им крачки. Екотът се блъскаше в скалите и се отразяваше многократно. Прекосиха каменистата пътека и се спряха под скален заслон. Там в няколко дървени сандъчета се превиваха оранжеви стръкчета. Това бе разсад на бамурови храсти, от плодовете на които се прехранваха.

— Няма прекършени. Прибирай, сине — зарадвано каза майката на Кедран, след като внимателно огледа младите филизи.

Наблизо тъмнееше вход на пещера. Кедран остави вътре едно сандъче и се върна за друго. След като пренесоха всичките, майката и синът се подслониха навътре под дебелите пещерни сводове. Но дори и тук достигаше шумът от падащите камъни, които смерчът увличаше в летежа си.

Момъкът се замисли, представи си също такова бурно утро. Като в просъница видя синкав блясък и усети едно силно тяло да го заслонява от рухващите греди в колибата. Тялото на баща му. Той го беше спасил с цената на собствения си живот. Тогава Кедран беше малък, още не можеше да говори добре, но това видение се запечата завинаги в паметта му. Опита се да възстанови бащиния си образ, но и този път той му се изплъзна. Видя само очите, които светнаха, изпълнени с тревога, и се разтопиха в тъмнината.

В пещерата беше студено и влажно. Бамуровата факла пушеше, пламъкът се огъваше от течението. Кедран зъзнеше под дебелото наметало, предвидливо скътано тук от майка му.

Настъпиха дълги часове на принудително бездействие. Младежът четеше под неравната светлина, спиралната лента бавно се развиваше и той се пренасяше във времето, когато родната планета Винда е била населена от свободни хора. Понякога откъсваше сълзящите си очи от редицата знаци и с недоумение оглеждаше влажните стени, сенките в ъглите на галерията, майка си, наведена над крехките стръкчета. И си мислеше за виндяните, които сега се криеха в пещерите и търпеливо чакаха да утихне вихърът.

Когато очите му се премрежиха и той не можеше повече да се взира в тайнописа, отиде в една странична галерия. Там имаше неголямо, но дълбоко езеро. Край бреговете му се търкаляха едри камъни. Сводът се бе пропукал и през овалния отвор проникваше дневна светлина. Тя падаше по средата на езерото и образуваше малък кръг. Тук въздушните течения се усилваха. Водата се вълнуваше, а светлият кръг клокочеше и се въртеше.

Кедран се взря в него. Дали от умората, или под влияние на току-що прочетеното, но му се стори, че кръгът забави въртенето си и в дълбочината му се отрази далечна звезда. Той я познаваше от детството си. И сега, когато отново я видя, не можеше да спре спомените, които го върнаха в годините на неговото възмъжаване.

2. Легенда за Ареола

Малкото момче обичаше да играе на скалната площадка пред колибата. Избираше камъчета с необикновени очертания и от тях изграждаше невиждани постройки, цели градове с улици и площади, с паркове и дворци. Това, което камъкът не можеше да изрази, допълваше го въображението му.

Момчето често се питаше откъде в ума му изскачаха градовете, в които виждаше всяка подробност. Представяше си вътрешността на сградите, любуваше се на добре уредените просторни зали. Вървеше из улиците на въображаемите градове и срещаше хора, които приличаха на него, на майка му и на другите техни познати, но бяха по-спокойни и уверени.

Учудена от необикновените му игри, майка му го милваше по разпиляната коса и го разпитваше.

— Не зная — повдигаше рамене Кедран и ясните му очи плуваха в някакъв унес. — Всичко е тука — сочеше той главата си. — Виждам къщите и улиците, мога да обикалям целия град, но как става това, не разбирам.

Когато за първи път забеляза заниманията му, тя се замисли, а след няколко дена разстла на масата тънка бамурова лента и с помощта на малък уред-светлописец, който оставяше ясни следи по светочувствителната материя, започна да го обучава на грамотност, на изчисления и други премъдрости, които забавляваха момчето. То схващаше всичко бързо и се отегчаваше, когато майка му надълго и нашироко му обясняваше някоя задача.

Но и сега Кедран продължаваше да се захласва в игрите, а когато се умореше от изблиците на въображението си, сядаше на големия камък пред колибата и гледаше в далечината. Искаше му се да види нещо истинско и живо, еднообразната гледка му омръзваше. Затова изтичваше надолу по сипея и с часове оглеждаше скалите–тук в тъмната пукнатина не се ли крие някое животинче, а онзи там отблясък не е ли от водата на поток? Не откриваше нищо, освен прашни камъни. Само в пещерата имаше езерце, в което му бе приятно да се гмурка.

Веднъж незабелязано се измъкна от колибата и тръгна напосоки. Вървя, докато сребристото слънце залезе зад близкия хълм. Момчето хукна да го догони, но се спъна и падна. От удареното коляно потече кръв. Под бързо припадащия мрак разхвърляните скални отломъци приемаха заплашителни очертания.

Стъмни се. Момчето се сви между камъните. Тишината, изпълнена с невидима заплаха, го пронизваше.

Уморен от дългото ходене, най-сетне се унесе в кошмарен сън.

Събуди се внезапно. Беше светло. Далечните хълмове приличаха на приказни видения. Едра звезда бе изгряла на небето. Тя ту усилваше светлината си, ту грееше равномерно. Сноп пурпурни лъчи заплува пред Кедран. Той стана и тръгна след него.

Намери се в град, който познаваше. Много пъти го беше съграждал от каменни късове. Но сега бе истински / и момчето прекосяваше правите му улици. Погледът му обгръщаше ту една, ту друга приветлива къща. Те сякаш го приканваха да влезе вътре, да поседи в уютните стаи. Но той не беше уморен, не бе гладен, нито жаден, дори и раната на коляното не го болеше. Беше му леко и радостно…

Дойде на себе си в прегръдката на майка си. И отново видя бедната колиба, осветена от пламъците на ярки факли. Заобиколиха го много хора. Той ги гледаше и недоумяваше. Сън ли беше това? Къде е пулсиращата звезда, къде се скриха улиците и къщите на необикновения град?

Майка му го целуваше през сълзи, а хората се приближаваха до нея и леко се покланяха:

— Довиждане, Каминда. Бъди здрава.

Милваха Кедран по лицето и му се усмихваха:

— Друг път не ходй сам надалече.

Като се прибраха в колибата, той едва се докосна до топлата каша.

— Защо не ядеш? — загрижено го погледна майка му.

— Не съм гладен. Все звездата е пред очите ми.

— Каква звезда?

— Голяма, пурпурна, ту ярко светва, ту потъмнява. Лъчите й ме водеха по улиците на моя град.

Каминда дълго мълча, като обмисляше думите си.

— Такава звезда има — каза тя. — Двойница е на сребристото ни слънце, но е много по-далече в небето и по-рядко изгрява. За прадедите ни тя е била образ на красота и справедливост. И име са й дали — Аерола, старинна дума, която значи победа. За нея е писано подробно в Завета на дедите.

— Завета на дедите ли? — повтори учудено момчето.

— Да, това са касети с микрозаписи на техните вековни знания и открития, които могат да се изучат от най-даровитите млади виндяни. А всеки, обогатил ума си с мъдростта им, спомага най-много за нашето спасение.

— Спасение от какво?

— От Жълтите маски.

Детето потръпна от тези думи.

— Струваше ми се, че си още малък, но съм се лъгала. Време е да научиш истината.

Майката седна на бамуровата постеля, а Кедран се притисна в нея. Тя заговори:

— Преди много години на мястото на скалите е имало плодородни полета, пълноводни реки и езера, а градове като твоя приказен град се издигали покрай Бамуровия лес.

— Майко, какъв е този Лес? Нима съществува нещо друго, освен камъни и прах? — прекъсна я недоверчиво Кедран.

— Не бързай, момчето ми — усмихна се тя и продължи: — По това време виндяните живеели щастливо. Нашата планета е малка — един Остров сред обширен Океан. От време на време над Океана се появяват страшни бури-смерчове. Прадедите ни изобретили летящи машини — вихролети, с които изследвали атмосферата на Винда. И разгадали защо тя е така неспокойна. По-късно изградили предпазно съоръжение — Орбитален възел за метеорологична защита. От него наблюдавали как се зараждат смерчовете…

Кедран слушаше и му се струваше, че всичко бе ново и същевременно познато. Веднъж беше сънувал, че лети на някакъв лек апарат сред облаците, там, където се кръстосват мълниите. А Орбиталният възел? Стига да затвореше очи и пред него изплуваше облян от слънчеви лъчи корпус, от който се протягаха антени…

Каминда разказваше:

— След много опити прадедите ни конструирали едно полезно устройство — Вихровзривател, който концентрирал мощните звездни излъчвания — космическата плазма — и ги насочвал към центъра, ядрото на смерча, при което то избухвало и се разсейвало. Така планетата била спасена от стихиите. Векове животът на виндяните бил изпълнен с радостта на свободния труд. Привличали ги звездните светове и те предполагали, че там живеят разумни същества, които отдавна търсят среща, за да споделят своите знания с космическите си събратя. Първата експедиция за междузвездни полети била готова, когато небето потъмняло от чуждопланетни апарати-реласти. Екипажите им, без да направят дори и опит да се свържат с виндяните, започнали да обстрелват градовете, растителните пояси и хората.

Каминда дълбоко си пое дъх, речта й стана по-задъхана и неравна:

— Пламъци се издигали до небесата. Прадедите ни, които не познавали насилието и убийството, падали, без да могат да се съпротивляват. Нашествениците заличили космодрума с готовия за полет звездолет, ограбили и разрушили до основи градовете, овъглили полята и горите. Убивали всички наред, не щадели нито старци, нито пеленачета. Оцелели само виндяните в дълбоководните станции. Останал непокътнат и Бамуровия лес. Завоевателите напразно се мъчели да го подпалят, нищо не помогнало. Това ги стъписало, допуснали, че в него се крие тайна, опасна за тях. Те не познавали вековната история на гората. Преди да изнамерят Вихровзривателя прадедите ни отгледали устойчив на смерчовете Бамуров лес, който разреждал електрозарядите на атмосферните слоеве. В покрития с богата растителност Остров той разпределял равномерно валежите. Но след като нападателите унищожили растителността, той изгубил предишното си предназначение — въздъхна Каминда и отново продължи: — Някои от пришълците се опитали да проникнат в странната гора. Но останали завинаги в плен на бодливия гъсталак… Когато помислили, че е заличена всяка следа от предишните обитатели, завоевателите плъзнали по опустелия Остров. Те били уродливи същества, Жълта маска покривала лицата им, а на мястото на очите тъмнеели дълбоки прорези. Жълтите маски долетели от далечна планета, разкъсвана от раздори и алчност. Те били ненаситни за грабеж и подтисничество. Щом стъпил на обезлюдената Винда, техният предводител Гнилен описал широк кръг с ръцете си: „Тук всичко ще бъде мое!“. Но преди да направи първата си крачка на властелин, небето сякаш се разтворило. Посред ден изгряла Аерола и нейната разгаряща се светлина уплашила нападателите. Те се превили в болезнени гърчове, волята им отслабнала. Само най-издръжливите се спасили от пагубното за тях лъчение, като излетели на защитените си апарати. Бамуровия лес зашумял с гласовете на убитите виндяни. А откъм Океана придошла гигантска вълна и помела неуспелите да избягат нашественици. Докато Аерола осветявала Острова, виндяните от дълбоководните станции се приютили в Бамуровия лес. Те съхранили Завета на дедите, за който ти споменах — касетите с микрозаписи на главните научни познания на прадедите ни. Пришълците отново се върнали, но вече снабдени със звездобрани — средства за защита от пурпурните лъчи на опасната звезда. Прииждали на рояци. Залязла Аерола, притихнал Океана. На изкуствени платформи Жълтите маски изградили в Океана огромен град, Метавил. Система от естакади го свързвала с Острова, а целият бряг бил опасан от преградно съоръжение — Бариера, в което били вградени различни устройства за предпазване от вероятните опасности на тайнствения Лес. Виндяните, скрити в дебрите на гората, скоро се съвзели, с годините броят им се увеличил. Те създали училища и научни лаборатории. Събирали сили за бъдещата схватка със завоевателите. Изминало много време, докато Жълтите маски разберат, че в Леса се укриват незнайно как оцелелите синове на Острова. И подновили опитите си за завладяване на гората. Отново не успели, но някои виндяни сами отишли при тях. Пришълците не ги убили, а ги подложили на мъчителни изследвания. И се убедили, че островитяните са необикновено даровити. Доволни, те решили да се възползуват от уменията им. Каква заблуда! Сега отвъд Бариерата се намират много наши братя, които тайно ни помагат да се борим…

Каминда обезпокоено погледна момчето, което мълчеше пребледняло. Жълти маски, Бариера — тези доскоро непознати думи се натрапваха в съзнанието му. Още не можеше да ги възприеме напълно. Досега си мислеше, че светът започва от неравната площадка пред колибата и завършва до хоризонта, където няколко белезникави хълма чертаят по виолетовото небе неголям полукръг. А имало още Океан и Метавил — градът на нашествениците…

Неговите прадеди са били смели хора, които мечтаели да летят към звездите. А Аерола? Той я видя, усети светлата й сила.

Момчето мислеше, полегнало на постелята. Сънят бягаше от очите му. Отново изживяваше трагичните мигове. Островът пламтеше, а прадедите му умираха, убивани изневиделица…

3. В Бамбуровия лес

Сутринта Кедран стана още в тъмно:

— Майко, да тръгваме.

— Къде? — учуди се Каминда.

— В Бамуровия лес. Искам да видя училищата и лабораториите, да изуча Завета на дедите, а като порасна, тайно да се промъкна през Бариерата.

Майка му се усмихна, макар че в очите й пробяга тъжна сянка.

Закусиха набързо, залостиха вратата на колибата. Поеха по едва забележимата пътека, посипана с дребни камъчета. Минаха покрай градината с бамурови храсти. Кедран знаеше с какъв труд се отглежда бамуровият разсад. Той растеше в дървени сандъчета, запълнени със ситен чакъл.

— Майко, с какво се хранят стръкчетата? — попита той.

— Смесваме скалния прах с вещества-фитостимулатори, които помагат на растежа. Те се създават, синтезират се в Биолабораторията в Леса от наши приятели учени. Когато стръкчетата заякнат, ги засаждаме на открито в градините.

Момчето радостно поглеждаше ту към един, ту към друг храст, отрупан с оранжевозлатисти плодове. То знаеше, че тези привидно крехки растения бяха необичайно жилави…

Изминаха доста път, докато на хоризонта се появи оранжевата стена на Леса. Двамата още повече забързаха. Скоро навлязоха в червеникавия му прохладен полумрак.

Момчето бе удивено от гигантските бамури, сплели високо корони, които образуваха непрозирен свод. Навътре ставаше все по-светло, сякаш от клонките извираше светлина. Кедран стискаше ръката на майка си и се оглеждаше плахо. Голяма огнена птица се стрелна сред дърветата.

— Какво е това? — трепна момчето.

То никога не беше виждало животно. Каминда бе споменала, че някога равнините и гористите планини на Острова са гъмжали от най-различни животни.

— Птица. Живее в Леса. Нарича се огнеперка.

— Птица! — възкликна Кедран и широко разпери ръце. — Майко, научи ме да летя като нея.

— Ти сам ще се научиш, момчето ми — погали го Каминда и добави: — След време…

— Наистина ли! — зарадва се той.

Тя насърчително му кимна с глава.

Тръгнаха отново. Клоните ги шибаха по лицата. Момчето често се спъваше в безредно разпилените съчки. А майка му с лекота откриваше пътеките. Може би тя виждаше някакви знаци? Кедран се опита да се отклони, но попадна в бодлив храсталак и издра ръцете си. Каминда го предупреди да не се отделя от стъпките й.

Беше тихо, необитаемо на пръв поглед. Но момчето бе вече научило, че истинският живот е навътре в Леса…

Стигнаха до огромен бамур. Майка му докосна покрития с напукана кора ствол и изведнъж се отвори вход. Попаднаха в тесен коридор, който завършваше с метален люк. Щом Каминда се приближи, люкът потъна в пода и пред двамата се изправи висок мъж С едри черти. Облечен бе в невиждан костюм, под който се открояваше силното му тяло. Той приветливо се ръкува с тях.

— Донлис — представи го майката на сина си.

Пред Кедран стоеше един от виндяните, изучили Завета на дедите.

„По проекти на Донлис — бе казала майка му по пътя към Леса — са създадени апарати за отбрана и разнообразни съвършени уреди, за които враговете ни не подозират…“

Момчето се смути. Помогна му Каминда:

— Синът ми Кедран — усмихна се тя. — Той е още малък, но знае достатъчно. Аерола му помогна в трудна минута — Майката многозначително погледна високия мъж, а той й кимна с разбиране. — Няколко месеца го обучавах и проверих родовата му памет. Разбрах, че тя е изключително жива. Той сам пожела да изучава Завета на дедите. Доведох го при тебе, Донлис, за да прецениш дали е възможно обучението му да започне веднага.

— Сине — обърна се тя към момчето, което любопитно се оглеждаше наоколо, — аз ще те оставя тук за малко. Донлис ръководи Лабораторията за техническа отбрана. Той е наш приятел и всичко ще ти обясни.

Когато Каминда излезе, младият мъж посочи кабината близо до люка:

— Там има предпазни костюми. Преоблечи се.

Едва влязъл, Кедран бе облъхнат от прохладна струя. За няколко мига тя го прочисти и ободри. Облече подадения му от многоръкия апарат костюм, който добре му прилегна.

— Материалите и смесите, с които работим, изискват пълна чистота, а някои са опасни за здравето — му каза Донлис, след като излезе от кабината. Той го поведе из обширна, добре осветена зала, изпълнена с различни уреди и апарати, около които работеха виндяни със също такива предпазни костюми. Те се усмихваха на момчето и разговаряха с Донлис. По топлината, с която ги посрещаха, Кедран разбра, че обичат своя ръководител и напълно му се доверяват.

Неусетно Кедран се увлече, изпита желание всичко да разбере, всичко да научи. Донлис го водеше от уред на уред, по местата, където се изпитваха най-новите апарати, и го запознаваше, доколкото бе възможно, с устройството им. Затруднен от недостатъчната му подготовка, той прибягваше до нагледни знаци, но момчето го прекъсваше и с удивителна за възрастта си проницателност сам разгадаваше непознатото. Задаваше въпроси, които учудваха Донлис.

„Каминда е права — помисли си той. — Нейният син е рядко надарен.“

Залата като че нямаше край. Донлис сподели, че немалко нужни материали и дори цели части, детайли за машините, са пренесени от Метавил.

— Как? — притаи дъх Кедран.

— Тайно. От виндянин на виндянин, докато ги поемат събратята ни вихропилоти, които в подходящ момент насочват вихролетите към Острова и спускат материалите отсам Бариерата. А да ги вземем оттам е вече по-лесно. Създадена е цяла система за свързване и укриване. Но рискът е голям. Мнозина загиват…

Думите на Донлис развълнуваха момчето и то изпита още по-голяма почит към храбреците, които бяха проникнали във враждебния град и упорито вършеха необикновената си работа.

Влязоха в съседно неголямо помещение. Хвърляше се на очи бамуров шкаф, разделен на номерирани прегради, във всяка от които имаше по една касета. Донлис му подаде касетата от най-долната преграда:

— Връчвам ти запис първи от Завета на дедите. А с това лещовидно устройство ще четеш тайнописа. То се прикрепва към очите с биомагнитен щифт, ето така — показа му той и добави: — Идвай по-често, не се стеснявай. Ще разговаряме, ще ти помагам, ако срещнеш трудности. Обучението няма да е кратко. Но се надявам, че докато пораснеш, ще изучиш всички микрозаписи, от първия до последния. И сигурно ще ти хрумнат полезни идеи — погледна го с надежда Донлис и силно му стисна ръката.

До входа го чакаше майка му. Тя разговаряше със стройна девойка, облечена в дълга рокля от тънка бамурова тъкан. Червеникавата й коса бе опъната и стегната на тила с оранжева лента, чиито краища се развяваха от вятъра.

— Драго ми е, че виждам мой бъдещ ученик — усмихна се тя на момчето.

— Не, Роданда, той ще остане при мене, в колибата. Ние изучихме задължителната програма и може би… — майката се взря в разведреното лице на сина си и поясни: — Той ще се обучава самостоятелно по Завета на дедите.

— О, това е нещо друго! — възкликна девойката и Кедран запомни очите й — бистрозелени и красиво изтеглени.

Роданда помълча малко и забеляза:

— Все пак мисля, че ще е по-добре да дойде в Леса. Тук ще намери свои връстници и ще обогати впечатленията си.

— Свикнали сме заедно — притисна го до себе си майката. — Той е вече голям, няма само да играе, а ще учи и ще ми помага в градината.

— Очаквай ни в полунощ — загадъчно подхвърли девойката и бързо се изгуби сред дърветата.

Майката и синът си тръгнаха. Момчето вървеше и здраво стискаше безценната касета. Колко нови неща видя само за един ден! Струваше му се, че старите бамури споделят радостта му. Нейде от дълбините на Леса долетя приглушена мелодия. Някой изкусно свиреше на дамира и пееше. И баща му имаше такъв музикален инструмент. Момченцето обичаше да дърпа спиралните струни, приютени в кухата полусфера. Но след онази нещастна случка дамирата изчезна от колибата. Колко я дири Кедран, но никъде не я откри. Когато я поиска от майка си, тя се просълзи и каза, че струните изгубват звук, ако не усещат пръстите на музиканта, на лирета. Може би непознатият лирет сега свири на бащината му дамира?

Кедран се вслуша в тихия звън. Стана му и тъжно, и радостно. Майка му се облегна на едно дърво и въздъхна едва чуто. Момчето поиска да си припомни лицето на баща си, но както много пъти досега, то се мярна за миг и изчезна. Музиката секна и Кедран помоли:

— Да отидем при свиреца.

— Не бива — отклони го майка му. — Навярно Естом реди новата си песен.

И тя му разказа за даровития млад лирет, който радва с музиката си всички.

По обратния път момчето мислеше за видяното в Леса, чуваше и мелодичния глас на дамирата. Едва по тъмно се прибраха.

Майка му набързо приготви вечерята. Шеташе припряно. Накара го по-рано да си легне в съседната стаичка. Кедран я послуша, но не заспа. Сънят залепваше клепачите му, но той го гонеше упорито. На няколко пъти безшумно надникна през ликовата завеса. Майка му седеше на масата, наведена над купища бамурови ленти. Какво ли пише на тях? Защо не ги бе виждал досега? Дали ги крие някъде, или ги носи със себе си?

В полунощ вратата предпазливо се отвори. Момчето се прилепи до завесата. В полумрака различи Роданда и непознат мъж. Те се заловиха да проучват записите и да отбелязват нещо върху прозрачните ленти. По съсредоточените им лица падаха бледи отражения от светлописеца. От думите, които рядко си разменяха, Кедран разбра, че мъжът се нарича Летар. Чу да се говори за тайни срещи и пътеки, които стигат до Мегавил, и за аерострели.

„Аерострел! — повтаряше си момчето. — Какво ли е то? Апарат или оръжие?“

4. Среща

За Кедран започна нов живот. Момчето растеше като в приказките — не с дни, а с часове. Заедно с майка си се трудеше в бамуровата градина, а през останалото време изучаваше Завета на дедите. Щом се мръкнеше, тайно очакваше пристигането на Летар и Роданда.

От дочутите разговори той бе разбрал, че се готви бунт на Острова под предводителството на Летар. И момчето изпита гордост за непокорните островитяни и особено за майка си, която доскоро му се струваше уморена от грижи, рано повехнала жена. Научи още, че преди баща му е възглавявал тайния заговор, а Летар е бил неговата дясна ръка.

Едва сега Кедран проумя защо майка му не искаше да се преместят в Леса. Тя наистина не можеше да напусне колибата. Това не беше жилище, а място за тайни срещи, където се кръстосваха пътеките от Леса към Метавил. На десетки километри едно от друго, чак до Бариерата бяха разпръснати тези привидно самотни обиталища. Борбата на бамуровите храсти с безплодните скали бе първото, макар и плахо настъпление на живота…

„Защо ли крият от мене? — ядосваше се момчето. — Нима мислят, че съм още малък? Време е да ме посветят. Нали и Донлис е откровен с мене, вярва ми. Иначе не би ми връчил Завета на дедите. А малко са виндяните, които са го овладели. Наскоро дочух за един от тях. Името му е Денир. Той е вихропилот в Метавил и Жълтите маски не подозират, че работи за нас. Позволяват му да лети до Орбовъзела. Дали и аз ще отида там някога, ще извърша ли нечуван подвиг, та Естом да ме възпее в най-хубавата си песен?“

Кедран още повече се огорчи, когато едно дребно момиче бегом го отмина и влезе в колибата, където майка му пишеше на бамуровите ленти.

„Доверяват се на момиче, което ще падне, като го духнеш, а, на мен…“ — гласно се възмути той.

Непознатата не стоя дълго вътре. На връщане се спря и започна мълчаливо да го наблюдава. Момчето се престори, че не я вижда. Едно камъче го улучи по ръката. Искаше да прогони нахалницата, но го възпря смехът й.

— Имам точен прицел — самонадеяно заяви тя. — Мога да те улуча дори в малкото пръстче.

— Само се опитай!

— Друг път — отвърна момичето. — А сега да се запознаем. Казвам се Менике. А ти си Кедран, нали?

— Откъде знаеш?

— Син си на Каминда. И друг път съм те виждала да седиш на този камък — подритна тя небрежно скалната отломка.

Момчето се учуди: „Не за пръв път идва тук, а аз не съм я забелязал досега…“

— Да отидем в пещерата, ще ти покажа нещо интересно — предложи неочаквано Менике.

Кедран се подвоуми, но тръгна. Непознатото момиче го дразнеше и същевременно възбуждаше любопитството му. Бързо се спуснаха по сипея, порадваха се малко на градината.

— Тази година се роди много плод — похвали се момчето.

— Да — отвърна Менике. — И градините край другите постове… искам да кажа колиби — поправи се смутено тя — са добри.

Прекосиха заслона, запалиха една факла и се вмъкнаха в пещерата. От джоба на дългата си пола Менике извади неголяма кръгла кутия. Отвинти капака й, подреди на пода няколко овални, сглобяеми части. Сръчно ги съедини. Получи се къса фуния с бутон и система от лупи — окуляр.

— Какво е това? — нетърпеливо попита Кедран.

— Аерострел — отвърна Менике и поясни: — Леко индивидуално оръжие с оптическо прицелване. Подари ми го Летар, след като успях да се промъкна до Бариерата под носа на Жълтите маски. Обикновено го крия на потайно място, а сега го взех със себе си. Дълъг път ме чака, а неприятелите ни дебнат…

„Най-сетне разбрах какво е аерострел“ — помисли си Кедран.

— Аерострелът е създаден в секретната Лаборатория за техническа отбрана — сниши гласа си момичето. — Тя се намира в Леса, малцина са влизали в нея. — („И аз“ — усмихна се вътрешно Кедран, но не разкри тайната си). — Оръжието е далекобойно и безшумно, стреля със сгъстен атмосферен газ — говореше Менике. — Направено е от негорлив бамур.

— Можеш ли да стреляш?

— Разбира се — снизходително го погледна тя. — Гледай в малкото влажно петно на отсрещната стена.

Момичето се прицели и натисна бутона. Не се чу звук, само на мястото на петното се образува тясно отверстие. Поразен от точността на стрелбата й, Кедран попита:

— А би ли могла да убиваш?

— Какво искаш да кажеш? — укори го Менике. — Трябва ли да скръстим ръце и да чакаме, докато нашествениците ни изтребят до един? Ние едва наброяваме няколко хиляди. Живеем в оскъдица. Целият ни Остров е почти необитаем. По-безплоден е от пустиня.

Момичето прехапа до кръв устните си:

— Аз ги видях, видях ги отблизо. Те нямат нито лица, нито човешки очи, омразата ги е обезобразила. Стъпкаха родителите ми, сякаш бяха червеи. Сестра ми и аз се укрихме в една пещера. Бяха плъзнали навсякъде, не можехме да подадем глави. Летар ни намери полуживи. Преди тук е имало планини, гори, стада… А пришълците отдавна са се откъснали от природата, приспособили са се към изкуствена, синтетична храна. Не им трябват растения и животни. Извличат нужните им елементи от скалите. Вече изядоха планините, останаха само хълмове. Като свършат и с тях, ще захапят Острова.

И Менике заплака.

Кедран мълчеше. Цялата тази трагична действителност му беше вече известна. Той грабна оръжието. Беше разбрал как трябва да си служи с него. С пушливия пламък на факлата очерта мишена. Прицели се и стреля, но не улучи. И не се успокои, докато изстрелът не попадна в целта.

Излязоха от пещерата. Навън бе притъмняло.

— Къде живееш, Менике?

Тя посочи ниските хълмове на хоризонта и отвърна:

— Някъде там. Далече е, но не се боя, познавам всички тайни пътеки.

— Ти каза, че Жълтите маски непрекъснато ни дебнат. Какво ще правиш, ако се опитат да те заловят?

— Ще стрелям докато мога, жива няма да се оставя в ръцете им. Предпочитам мигновената смърт, пред мъченията.

Кедран се разтревожи, тръгна да я изпрати, но момичето се възпротиви:

— Сам знаеш, че не бива. Един човек по-лесно ще се изплъзне. А ти си още неопитен. Не се обиждай, така е. Аз пък съм неуловима — усмихна му се тя на сбогуване.

От този ден при всяка среща те стреляха в пещерата. Не след дълго окото на Кедран укрепна. Нажеженото топче по-често попадаше в центъра на мишената.

… Времето неспирно изписваше невидимите си кръгове и момчето все по-дълбоко навлизаше в мъдрите откровения на Завета. Щом изучеше поредния микрозапис, то отиваше при Донлис и двамата дълго разговаряха. Това бе своеобразен изпит. Доволен от резултата, Донлис тържествено казваше:

— Ти преодоля още едно стъпало към познанието. Вече си готов да прекрачиш следващото.

И му даваше друга касета.

С Менике се срещаха, макар и рядко. Заедно скитаха сред скалите, оглеждаха всяко камъче, което се отличаваше от другите по форма и цвят. Вярваха, че ще открият следи от прадедите, било гравиран знак или парченце от градеж.

Веднъж Менике с досада захвърли сякаш нарочно огладен камък. Тя гневно впи очи в далечината:

— Онези… всичко са унищожили… Това никога, никога няма да им простя!

Кедран й разказа за своите сънища, поведе я из градовете на въображението си. Момичето удивено го слушаше:

— Ти имаш силна родова памет. В твоето съзнание са живи спомените за миналото на дедите ни. Да, сега разбирам. Обучаваш се по Завета, нали?

— Стигнал съм до шестата касета.

— Шестата! — възкликна Менике. — Та ти си навлязъл дълбоко в научните познания. Щастливец! — в гласа й прозвуча неприкрито възхищение.

Кедран откровено споделяше с нея най-смелите си мисли. А Менике се убеди, че той е един от виндяните, които са надеждата на Острова. И изпита тъга, че след време ще се разделят, може би завинаги…

Веднъж, като се умориха да стрелят, момчето й показа езерото в страничната галерия. Менике дълго се забавляваше, като разплискваше водата му, а сетне започна да замерва светлия кръг. Но камъчетата отскачаха и падаха встрани от него. Внезапно кръгът се завъртя и в центъра му се очерта звезда. Тя постоя миг-два и се разтопи в тъмната дълбочина.

— Кедран, ела да видиш нещо! — извика развълнувано момичето.

— Идвам — дотича той, като държеше в ръцете си едно корабче, което току-що бе издялал от непромокаемо бамурово дърво.

— Видях звезда, ей там — посочи тя светлия овал.

Не можах добре да я разгледам, но ми се стори, че е необикновена.

— И аз не един път съм я виждал. Това е Аерола.

— Не може да бъде! — учуди се Менике.

— Тук става въздушно течение, което раздвижва в кръг водата — обясни й Кедран. — А от пролуката на свода прониква светлина. Езерото е като дълбока леща, която улавя и пречупва идващите отдалече лъчи. Рядко и интересно явление.

Той пусна корабчето в езерото:

— С такива плавателни съдове прадедите ни са пътешествали из Океана. Да видим сега дали ще плава, или ще потъне.

Понесено от течението, корабчето се насочи към светлия кръг и започна да се върти около него.

— Стигне ли средата, звездата ще изгрее — усмихна се момчето.

Едва попадало в центъра, корабчето се люшна и отскочи като изстреляно. Но звездата не се появи отново…

 

 

— … Сине — дочу младежът гласа на майка си, — да тръгваме.

Кедран въздъхна като пробуден от дълбок сън. Майката повтори:

— Хайде, сине. Смерчът отмина.

Наистина, наоколо беше тихо. Езерото се бе успокоило, а светлият кръг приличаше на заспало око. Тук, докато чакаше да се смири стихията, той мислено бе изживял своето детство.

Да, вече не бе онова безпомощно момче, което играеше пред колибата и нетърпеливо се взираше в далечината. Сега беше станал силен младеж, изучил и овладял Завета на дедите. Много проекти имаше той, но главният бе да премине Бариерата. Докога щеше да чака? Отдавна трябваше да е в Метавил…

От дълго време работеше над идеята за нов летателен апарат. Беше го начертал на бамурова лента и бе извършил изчисленията. Утре ще го покаже на Донлис. Как ли щеше да погледне учителят му на необичайната конструкция, дали ще я одобри?

Навън се бе прояснило. Слънцето светеше в зенита си, но не топлеше. Скалите бяха разтрошени и хлъзгави, а по сипея се търкаляха откъртени блокове. Колибата бе срутена. Тук-там се валяха изпочупени греди, скъсани завивки, парчета от съдове. За майката и сина гледката не беше нова. Те запретнаха ръкави, до вечерта изградиха нова колиба и подредиха в нея оцелялата си покъщнина. Каминда се надвеси над бамуровите ленти, а Кедран за последен път провери изчисленията на апарата…