Ана Величкова
Пурпурната цефеида (5) (фантастична повест)

Четвърта глава
Бариерата

Кедран потъна в мъглата. Очите му се премрежиха, задави го кашлица. Той протегна напред ръце и продължи несигурно да върви. Но скоро мъглата се разреди и през разкъсаните й валма се мярна част от жълтеникавата стена, по която се кръстосваха отблясъци от мълниите.

Крачка, две, три… Той се приближи и като се стараеше да не гледа нагоре, докосна студената повърхност. В същия миг там затрептя фосфоресциращо петно, което бързо се разшири и на мястото му се отвори вход.

Кедран без колебание влезе. Попадна в тесен проход. Отворът изчезна, настана мрак. Той проникна дълбоко в съзнанието му, започна да го опипва и да сковава волята му. А Кедран искаше, но не можеше да се помръдне.

Отпреде му лумна познатото фосфоресциращо петно. Вцепенението му изчезна и той затича към него. Щом го доближи, то потъмня и след малко се появи встрани.

Момъкът бягаше към измамния светлик, който блясваше отдясно, сетне отляво, след миг напред и пак встрани и отново напред. Заставен от невидима сила, той гонеше тези призрачни зигзаги и нито можеше да се спре, нито да си поеме дъх. Краката му автоматично се движеха, а очите като омагьосани следяха петното.

Едва когато то угасна, той се отпусна на каменния под. Още не беше се съвзел и отблясъците се завъртяха на крачка от него. Скочи като от удар, а те бързо заописваха лъкатушните си дъги. Като в несвяст се втурна към тях и не спря, докато не рухна изнемощял. А мракът го притисна и предизвика в него мъчителен страх.

И пак закръжи коварното петно. Разширяваше се и се свиваше, а Кедран го следваше, изгубил представа за място и време. Но когато силите му се изчерпиха и мракът го стисна с невидимите си клещи, в съзнанието му отекнаха думите:

„Кедран, още малко усилия и ти ще излезеш от Бариерата. Ние ме с тебе. Летар.“

Това топло послание от приятелите отвъд стената го изправи на крака. Видя петното наблизо. Протегна ръка, но то се стопи и зейна изход. Дневната светлина го заслепи. Излезе в градина с непознати храсти. По клонките висяха жълти, видимо сочни плодове. Кедран преглътна, усети замайваща жажда. Ръката му неволно се протегна към един плод. Той беше твърд и студен като камък — тази градина не беше истинска…

Силен удар го разтърси. Някой се нахвърли, закри очите му и го повлече към отсрещната цилиндрична сграда. Тласна го в килия, която приличаше на дълбок кладенец.

Няколко мига остана в пълна тъмнина. Внезапно стената белезникаво засвети и там се появи жълта маска. Мрак струеше от очните му цепнатини. Неподвижният поглед се впиваше в Кедран, терзаеше го, а той все не можеше да затвори клепачи, да прикрие очите си. Усети, че се вцепенява. Олюля се и падна безчувствен на каменния под…

Свести се и разбра, че лежи на грапава повърхност, а тялото му е плътно обвито в бодлива тъкан. По нея потекоха синкави струйки, той се сгърчи в непоносима болка и не чу, а усети въпроса:

„Кой си ти, кой те изпраща и с каква цел?“

„Дойдох доброволно — мислено отвърна Кедран. — Аз мога и зная много. Искам да ви бъда полезен.“

Болката идваше още по-силна, тялото му трепереше, обляно в пот, за мигове губеше съзнание. И отново въпросите чукаха в мозъка му: „Кой те изпрати и с каква цел?“. А той настояваше: „Избягах тайно. Примитивният живот на Острова ме притиска, там не мога да разгърна силите си. Само в Метавил ще намеря признание за способностите и знанията си“.

„Заблуждаваш ни“ — отвръщаше невидимият мъчител и момъкът потъваше в раздираща нервите му пропаст.

„Кедран — долетя зов, — не се оставяй да те сломят. Говори ти Денир. Аз съм наблизо, дръж се, Кедран!“

В съзнанието на младия човек светнаха очите, които настойчиво му бяха внушавали: „Успей на всяка цена, на всяка ядена!“.

„Ще успея!“ — каза си Кедран и лицето му се разведри.

А мъчителят помисли, че виндянинът е вече сломен. Ето го, лежи в краката му, готов да изпълни всяка заповед… И той протегна към лицето му жълта маска, скроена от еластична материя. Но едва докоснала го, тя се стопи. Втори, трети опит… — маските до една се превръщаха на прах.

Мъчителят подаде сигнал. Влязоха още неколцина от себеподобните му. Едни притиснаха и без това неподвижното тяло, а други приклещиха главата да не би да се изплъзне, но… маските така и се изпепеляваха. Лицето на Кедран остана открито.

Насилниците заговориха тревожно. Това не беше звънлива виндянска реч, а съскащи звуци, от които въздухът вибрираше. Главатарят им се ядосваше:

„И този път не сполучихме. Всички бегълци от Острова запазват собствените си лица. Необяснимо! Нали по биологичния си строеж те приличат на нас. Още не съм открил следи от тайни мисли в съзнанието на този виндянин. Но уредите показват, че е изключително надарен и с огромни запаси от знания. Той наистина може да ни бъде полезен. Но в него има нещо, което ме кара да се съмнявам. Трябва да го проверим по пълната процедура…“

Освободиха Кедран от ложето за мъчения и го оставиха сам в тъмния кладенец. За храна му подхвърлиха шуплесто парче, което приличаше на каменна отломка. Той си спомни думите на Менике за изкуствената храна на завоевателите и не посмя да го опита. Но когато гладът стана непоносим, леко го близна с език. Усети тръпчиво-сладникав вкус. Топеше се бързо и младият човек го изяде. Болезнените спазми в стомаха му притихнаха.

Дълго време прекара в мрака и пронизващия студ, неизвестността го безпокоеше. Изправи се веднага, когато стената белезникаво засвети и мъчителят се появи. Но този път той не успя да го хипнотизира.

И пак го захвърлиха на грапавата повърхност и обвиха тялото му с бодливата тъкан. Синкавите струйки плъзнаха и нервите на Кедран затрепериха… Ту го оставяха в изнурително очакване, ту подновяваха изтезанията. Изследваха всяко кътче на мозъка му, човъркаха там, докато го доведоха до пълно вцепенение.

Тогава отново се опитаха да го обезличат. Но маските пак се гърчеха и разпадаха на дребни прашинки. Безсилни, те временно го изоставиха. Рядко му подаваха късче синтетична храна, колкото да не умре от изтощение.

Какви ли не мисли спохождаха Кедран през дългите часове на очакване. Къде ли е сега Менике? С вълнение си припомни тяхната единствена нощ — когато признаха любовта си.

„Менике, мила — шепнеше той с попукани устни, — ще се видим ли пак някога? Ще дочакаме ли да се радваме на наше дете, на наш син?“

Мисълта за мечтаното дете го изпълни с топлина. Той чуваше песента на Бамуровия лес, мислено вървеше под сенките на могъщите дървета, хванал момченцето за ръка…

Най-сетне го измъкнаха от кладенеца килия. Отведоха го на неголяма площадка, където бе кацнал вихролет. Кедран неволно се залюбува на този маневрен и лек апарат, с вретеновиден корпус и полукръгъл обзорен илюминатор.

Набутаха го в тясната кабина. Люкът безшумно се затвори. Вихропилотът, стегнат в плътно прилепнал комбинезон, умело заработи на пулта. Машината неусетно се откъсна и започна вертикално да се издига. Черните кълбести облаци останаха ниско долу. След това вихролетът описа широка дъга и започна да се спуска. Кедран гледаше през илюминатора. Летеше за пръв път и въпреки болките в изтощеното си тяло, изпита вълнение от срещата си с висините.

Отдолу се разстла пепелявосива шир, тежка и скована. Това бе Океана, чиито някога бистри и пълни с живот води бяха отровени. Иззад хоризонта се показа върволица от кафеникави сгради, плътно притиснати една в друга. Те лъкатушеха, разширяваха се и се свиваха в обръчи, отново се разтваряха и тръгваха в редици към дъговидната естакада, която се губеше в сянката на Бариерата.

„Метавил!“ — тревожно потръпна Кедран.

Вихролетът описа няколко низходящи спирали и закръжи над една от мрачните улици. Под краката на момъка зейна отвор и силна струя го изтласка навън. Той падна на хлъзгавата настилка, а апаратът отново набра височина и се гмурна сред облаците.

Кедран се изправи и се огледа наоколо. Намираше се в проход между зидове, които се извисяваха нагоре. В тях нямаше и следа от прозорец или врата. Стените го обгръщаха от три страни и само напред сивееше тясна пролука. Той се промъкна през нея и тъмнината се сгъсти.

Момъкът вървеше и търсеше изход, а проходът лъкатушеше, слизаше все по-ниско, като уплътняваше лепкавия си мрак. Не достигаше въздух. Той започна да тича, да удря по дебелите стени, да вика с пълно гърло. Гласът му безпомощно се търкаляше по гладката повърхност, накъсваше се и замираше. И пак тичаше и крещеше, блъскаше с разкървавени юмруци каменните зидове, а сетне спираше и се ослушваше да чуе нечий, макар и заплашителен отговор.

Но мълчанието още повече натежа, стените се приближиха, сляха се. Стопи се последната глътка въздух и Кедран падна на плочника…