Ана Величкова
Пурпурната цефеида (8) (фантастична повест)

Седма глава
Менике

Няколко дни след като Кедран замина, Менике тръгна за Скалната арка. Заедно с Естом трябваше да огледат пролома и хълмовете около Бариерата и да определят нови места за наблюдение. Потеглиха и други свръзки за далечните колиби и малките селища, пръснати из скалите на Острова. Бе дошло време да се прибере бамуровата реколта, да се подхрани новият разсад. Наред с телефилтъра, всеки носеше торбичка със синтетични фитостимулатори.

Девойката вървеше с натъжено сърце. Тя непрестанно мислеше за Кедран, спомняше си часовете, прекарани в откровени разговори. Какво ли ще стане с него? Ще успее ли да заблуди пришълците и да проникне в Орбовъзела? За себе си не се безпокоеше. Познаваше добре Острова. И нощем безпогрешно можеше да заобиколи всеки кратер, да премине през подвижните насипи от натрошени скали.

Когато стигна колибата на Кедран, сърцето й затупка. Не можеше да си представи, че ще влезе вътре и няма да го види, наведен над микрозаписите. В изпотъпканата бамурова градина се трудеха майката и момиченцето, които бе забелязала на осветената от Аерола поляна. Те засаждаха нов разсад. Менике им отсипа шепа фитостимулатори, поговори малко с тях. След това влезе в пещерата. Под бледата светлина на прикрепената наблизо факла, тя разгледа стената. Ето тук Кедран стреля и не улучи мишената. Следващите изстрели все повече се приближаваха, докато попаднат в центъра й. Момичето си спомни нетърпеливия жест, с който той взе оръжието, видя и радостта в очите му, когато сполучи. А разходките, а милите дреболии! Спомените напираха в нея…

Тя отиде в страничната галерия и застана до езерцето. От неголемия отвор в свода светлината все така падаше върху гладката повърхност и образуваше познатия светъл кръг. А наблизо, до самия ръб на водното огледало, се търкаляше онова корабче, което Кедран бе направил от късче бамурово дърво.

Менике го взе и го хвърли близо до кръга. Корабчето заби острия си нос във водата, сетне се изправи и заплува. Като достигна центъра, течението го тласна назад и го върна към брега. Тя го грабна и го скри в пазвата си.

Менике вървеше от изгрев до залез-слънце, спеше в скалните укрития, хранеше се оскъдно с изсушени питки от бамурово брашно и утоляваше жаждата си с плодове. Ветрове я застигаха, обсипваха я с прах и ситни камъчета. Но тя и пред себе си не се оплакваше. От дете бе свикнала да понася тази сурова природа.

Отби се в още няколко колиби, даде фитостимулатори и взе новите шифрограми. Пътят й ставаше все по-опасен. Все по-често тя насочваше телефилтъра и оглеждаше хоризонта.

Скалната арка се появи в едно слънчево утро. Скалите, сякаш уплашени от собствения си ръст, се бяха облегнали на каменните си рамене. А зад тях тъмнееше проломът, притиснат от надвисналите канари.

В подножието на добре познатата й нащърбена скала се бе приютила колибата. Наблизо аленееше бамуровата градина. Някой се навеждаше над храстите и късаше тежките плодове. Това беше лиретът.

— Естом! — тихо повика Менике.

— Менике! — зарадва се той, остави кошницата и силно й стисна ръцете. — Влез вътре, аз сега ще дойда. Сварил съм топла каша, ще донеса и пресни плодове.

— Не съм много уморена. Ще ти помогна.

И тя умело започна да къса плодовете и да ги подрежда в голямата кошница.

— Недей — спря я Естом, — за днес свърших. Ела да си починеш.

Когато влязоха в колибата, той загрижено я погледна:

— Нещо те тревожи, Менике. Хайде, облекчи сърцето си.

Двамата се познаваха от няколко години и девойката много пъти бе споделяла с него и радост, и несполуки.

— Кажи ми, мина ли оттук Кедран? — смутено попита тя.

— Да, изпратих го до Бариерата. Но не зная какво е станало след това. Може би вече има вести от него.

— Може би, но аз отдавна съм излязла от Леса. Добре ли изглеждаше той, как прекарахте заедно?

— Не бързай, Менике, нощта е пред нас, ще си поговорим. Сега опитай моята каша. Не зная дали е вкусна, но сигурно подобрява настроението — усмихна се лиретът.

Той взе дамирата и седна пред огнището. Прокара пръсти по струните. Звуците потопиха девойката в спомени и тя още повече затъгува. След малко мелодията свърши и Естом каза, като я гледаше съчувствено:

— Пях и свирих на Кедран, двамата дълго разговаряхме. Той ми хареса, разделихме се като приятели. Обичах баща му Пристен, а с Каминда неведнъж сме се приближавали до Бариерата, проучвахме вътрешността й с телефилтър. Помогнахме на много наши пратеници по-спокойно да я преминат. А баща му беше истински лирет.

— Не знаех — прошепна Менике.

— Когато бях малък, той пръв ме насърчи да свиря. Тази дамира е негова.

Момичето погали нежно името, гравирано върху червеникавата й повърхност.

— Ти не си безразлична към Кедран, нали?

— Аз съм негова съпруга.

— Съпруга ли! — изненада се Естом. — Предстоят ни големи изпитания, Менике. Някои от нас няма да оцелеят. Нима е време да създаваме семейства?

— Не зная, не съм мислила — отвърна тя. — Но аз го обичам, обича ме и той. Каквото и да се случи, ще го чакам.

Чистосърдечните думи на момичето развълнуваха лирета.

— Ти си права, Менике. Ние сме непобедими, щом има една Менике и един Кедран, които се обичат. Любов — прошепна Естом и тъмните му очи блеснаха, — тя е песен и слово, смях и стъпки, живот, истински живот, нали, малка и добра приятелко.

Той се замисли, вгледан в призрачния образ на своята несъществуваща любима, предчувствието за която раждаше най-хубавите му песни. И дамирата отново звънна, а лиретът запя:

„Обикалях пустинята и дирех изгубените семена на живота. Аз падах, а над мене рухваха скали, тичах, а вятърът ме гонеше с каменни вихрушки. Винда, какво е станало с тебе? Къде са следите от нашите прадеди? По сипеите не растат млади стебла, не бягат ручеи в пресъхналите долини и птици не прелитат от клон на клон. Проядените хълмове коленичат пред хоризонта и примирено чакат вихрите да ги стрият на прах. Мъртва ли си, Винда! Не! Дълбоко в скалите аз чух пукот от набъбващи семена, в недрата ти плиска вода. В гръдта ти се ражда любов. Усещаш ли я, Винда? Животът на-, пира и разпуква безплодната ти черупка.“

Свиреше дамирата, Естом пееше, а момичето слушаше, забравило тъгата си…

През следващите дни двамата обходиха местата около Арката. На бамурови ленти отбелязваха всяка яма и откъртена скала — промените, предизвикани от последните ветрове. Определиха нови наблюдателници, откриха подходящи скривалища за хранителни припаси и оръжие. Огледаха пролома, изкачиха се на хълмовете, от които най-ясно се открояваше Бариерата, но бяха принудени да се върнат. В телефилтъра се мяркаха голям брой Жълти маски, които сглобяваха оръжие с множество дула, насочени към Острова.

— Нападателен пръстен. Подсилват Бариерата — прошепна Естом. — Отново замислят разрушение. Или ще обстрелват крайните ни постове, или под прикритието на далекобойните цеви ще се опитат отново да навлязат във вътрешността на гората.

И като се съсредоточи, той изпрати сигнал до телепатичния приемател в Леса.

— Върви, Менике — каза лиретът, — предупреди постовете, които ще бъдат под обстрел. Ето ти вероятната траектория на снарядите — подаде й той изображението, направено с помощта на снимачно-изчислителния блок на телефилтъра.

— Прощавай, Естом — прегърна го момичето, — пази се, ще се видим в Бамуровия лес.

— Непременно ще се срещнем, Менике — усмихна се лиретът.

Щом се завърна в Леса, девойката научи, че Кедран успешно е преминал Бариерата. И още по-усърдно се залови да изпълнява нови и нови поръчения.

Една сутрин Менике се събуди с усещането за нещо необикновено. Нима наистина в нея се зараждаше живот! И тя си представи едно момченце с лицето и походката на Кедран, дори с малко смешния му, придобит от четящото устройство навик често да повдига веждите си…

От ден на ден тялото й натежаваше, тя не беше пъргава като преди, с усилие прекосяваше чакълестите пътеки. Отдавна не беше виждала Роданда и много се зарадва, когато я срещна в горската окрайнина. Учителката вървеше бавно, лицето й бе бледо и замислено. Менике я беше обикнала още в деня, когато за пръв път влезе в училището, скрито в недрата на. Леса. Децата бяха непознати и момиченцето седна настрани от тях.

„Менике, ела по-близо!“ — ласкаво я повика младата учителка. Хубавата й усмивка и приветливо лице спечелиха сърцето на детето и то се настани на ниското столче близо до нея. Дори не се учуди откъде знаеше името й. Заслушано в речта й, момиченцето повярва, че тяхната учителка е всевиждаща и всезнаеща…

Менике попиваше думите й и скоро научи за заветите на дедите, за завоевателите, опустошили до основи Острова. Завинаги запомни мига, когато Роданда запя и всички деца подхванаха песента. Присъедини тънкото си гласче и Менике, макар че дотогава не беше чувала песен…

Още малко и учителката щеше да отмине, без да я забележи.

— Учителко! Мила учителко! — задавено я повика тя.

Роданда се обърна.

— Менике, ти ли си? Не съм те виждала скоро, мислех си за тебе… — не довърши тя, загледана в наедрялата фигура на момичето. — Много си се променила, ела да поседнем, може би имаш нужда от помощ?

Двете се настаниха върху меката шума. Роданда се взря изпитателно в очите на Менике. Те не бяха като преди присмехулни, а меки и нежни. И учителката долови скритата грижа в тях.

— Ти ще имаш дете, нали, Менике? — развълнува се тя. — Обичаш ли някого?

— Обичам Кедран. Той е мой съпруг, ще се върне и двамата ще отгледаме нашия син.

В думите й имаше такава спокойна увереност, че сърцето на Роданда се отпусна. Тя беше научила, че близо до Бариерата е загинал един от нейните бивши ученици.

„Един умира, друг се ражда — тъжно си каза тя. — Милата Менике! Ще бъде майка! Какво щастие! Ще споделя с Летар, с приятелите. Ще се зарадват. Ние ще се грижим за нея. От несгодите, от несигурността в бъдещето напоследък се раждат по-малко деца. То ще бъде наше, на всички. Символ на възраждането на Острова.“

Роданда с тъга помисли за себе си и Летар. Обичаха се от години, но сега имаха по-важна задача — да се борят с нашествениците. Затова не бяха си позволили размекваща нежност, а за по-голяма близост не смееха и да мечтаят. Веднъж да победят, пък после… А Менике и Кедран с младежка непринуденост бяха споделили чувствата си и любовта им щеше да подари на Острова нов виндянин…

— Къде отиваш, Менике?

— В колибата при Коничния кратер. Нали знаеш, там е сестра ми, тя е сама. Ще й помогна да прибере плодовете от градината.

— В това състояние! — обезпокои се учителката. — Никъде няма да ходиш! Ще дойдеш с мене.

Макар и неохотно, момичето се съгласи. Вече при всяка своя стъпка трябваше да мисли за детето и да го закриля…

Настаниха я в колибата, в която момъкът се подготви да премине Бариерата.

— Тук ще бъде вашият дом, на тебе и на Кедран — каза й Летар, като я придружи до жилището. — И бъди по-внимателна.

Новината, че младите хора се бяха обрекли един на друг, не го изненада. Той си спомни утрото преди заминаването на Кедран, видя смутеното му лице и мярналата се сред дърветата девойка. Тревожеше се и се радваше едновременно. Тревожеше се дали ще съумеят да защитят новия живот и се радваше, че любовта е по-силна от всичко…

Когато пристъпи прага на колибата, сърцето на Менике лудо затуптя. Тя милваше нещата, до които любимият й се бе докосвал, и често го виждаше в съня си да й се усмихва и да й шепне онези незабравими думи…

Веднъж го сънува проснат на каменен под, а безлик мъчител се гавреше с него. Тя се събуди разтреперана. Защо Летар крие от нея истината? Може би Кедран е вече мъртъв? И само я успокояват, като й казват, че всичко върви според предвижданията, че той е жив и мисли за нея.

Младата жена заплака. Всичко е свършено, любимият й няма да се върне. Сънят не лъже, беше толкова ярък, че по-скоро приличаше на телепатично видение. Тя извади от пазвата си корабчето. Първите лъчи на слънцето я завариха вперила помръкналия си поглед в него… В колибата влезе Роданда и се обезпокои от вида й.

— Бива ли така, мила. Мислех, че си храбро момиче. Забрави ли, че отговаряш за двама? Не помисли ли за детето? — меко я укори тя. — А аз идвам при тебе с радостна вест.

— Кажи ми я! — с надежда я погледна Менике.

— Получи се съобщение от Кедран. Успял е да проникне в Орбовъзела. Да знаеш какво оживление настана, радват се всички. Храбрец е твоят съпруг. Той ти изпраща поздрави.

Младата жена облекчено въздъхна. Учителката я прегърна и тя отново се пренесе в годините на детството си, когато Роданда я учеше да разбира мъдростта на дедите, а Кедран я водеше из улиците на прекрасните им градове…

Менике рядко се задържаше в колибата. И макар че обхождаше само близките до Леса пътеки, тя се чувстваше необходима. Където и да отидеше, навсякъде я посрещаха с нескрита обич. Отначало тези изблици на чувства в обикновено сдържаните виндяни я смущаваха, но скоро разбра причината — детето. В това напрегнато време малцина имаха силата да се подчинят на любовта, да раждат деца… Тя изпитваше усещането, че е майка на всички, сърцето й бе пълно с грижа и нежност към всеки виндянин, към младите стръкчета в градините, към извисените в небесата бамури и прелитащите над тях огнеперки…

Бъдещата майка никога не оставаше сама. При нея често се отбиваха Летар и Роданда, познати и непознати, които й носеха храна, топли дрехи и завивки.

В една ранна утрин вратата рязко се отвори и в стаята влезе сестра й — същата онази жена, която бе измъкнала Кедран от Коничния кратер и чиято прилика с любимата му го бе толкова учудила.

— Жива-здрава ли си, сестричке моя малка! — хвърли се тя да прегръща и целува Менике.

— Кинра, колко се радвам, че те виждам! — притисна се към нея момичето.

— Празна е колибата без тебе, не си се прибирала отдавна. Получих съобщение и веднага дотърчах — милваше я жената. — Зная за радостта ти. Ти си благословената жена на Острова. Кой където ме срещнеше, така те наричаше.

Кинра разпитваше сестра си, слушаше я и не можеше да й се нарадва. Значи хубавият младеж, пратеникът, когото спаси от кратера, е неин съпруг. Тя премълча за премеждието на Кедран. Нека сега нищо да не безпокои Менике.

Самата Кинра бе изгубила децата си при един смерч, а Жълтите маски убиха мъжа й в утрото, когато загина и майката на Кедран. От близките й остана само сестра й. От невръстни растяха сирачета, както често се случваше с децата от колибите. Заедно живееха в поста при Тоничния кратер, но докато Менике по цели дни се губеше по тайните пътеки, Кипра изливаше неизразходваната си майчина нежност върху бамуровите стръкчета. Пазеше ги от ветровете, а щом заякваха, грижливо ги засаждаше в каменистата пръст.

Градината край колибата й даваше обилен плод, макар че местността бе една от най-пустинните. Сега, когато срещна сестра си, привичната й скръб притихна. Тя гледаше Менике през сълзи на облекчение и надежда.

Кипра скоро се изправи, готова да тръгне веднага.

— Не мога повече да остана — каза тя на сестра си, която искаше да я задържи. — Получих специални нареждания. С мене ще дойдат много хора, няма да съм вече сама. Ще разширим и заздравим отбранителния полукръг. Местността покрай Коничния кратер е важна за отбраната ни, тя пази подстъпите към Леса. Иде, Менике, равносметката И всеки от нас докрай ще остане на своя пост…