Ана Величкова
Пурпурната цефеида (9) (фантастична повест)

Осма глава
Отново в Бамбуровия лес

Зашумя Бамуровия лес. Могъщите стволове се приведоха ниско, клоните се огънаха, потрепериха алените листа. Огнеперки се стрелнаха и се изгубиха в оранжевия полумрак на гъстите корони. Наближаваше смерч…

Неочаквано синкавочерните облаци се разкъсаха и на мястото, където лъкатушеха мълниите, се показа слънцето. Победен от Кедран, вихърът бе изгубил силата си…

Летар излезе от Лабораторията за техническа отбрана. Заедно с Донлис и други млади учени той работеше върху метод за дублираща лъчева блокировка на Леса. Създаваха електромагнитна завеса, която да отблъсква и обезвредява зарядите на Черната ескадрила — най-новото средство за унищожаване на гората, измислено от завоевателите. Но генераторът не беше достатъчно мощен и сега го подобряваха. Последните вести от Метавил бяха тревожни. Жълтите маски подготвяха невиждано по мащаби настъпление.

„В случай на неуспех те не ще се поколебаят да използват Вихровзривателя и да превърнат Острова в пепелище — с безпокойство си мислеше Летар. — Но в Орбовъзела е Кедран. На помощ ще му се притече Денир. Двамата ще направят и невъзможното, но няма да допуснат да се наложи волята на безумците. А ако не успеят? Ще се отдръпнем в Леса и за дълги години ще се простим с мечтата си за освобождение. Но какво говоря, та тогава ние повече няма да съществуваме. Те трябва да успеят при всички обстоятелства…“

Сега Роданда му липсваше повече от всякога. В моменти на съмнения тя винаги намираше насърчителни думи. И той пожела да види привидно строгото й лице, да чуе малко приглушената й, но убедителна реч.

Вглъбен в мислите си, Летар вървеше из Леса, който бе необикновено оживен. Навсякъде сновяха виндяни. Те знаеха за известието, пристигнало от Метавил. Едни проверяваха аерострелите си, други копаеха нови скривалища, трети бързаха към отбранителните съоръжения в покрайнините на гората.

„Децата и немощните хора ще укрием в Леса–разсъждаваше Летар. — А останалите ще отбраняват подстъпите към него. Част от тях ще обслужват многоцевките в края на гората, а повечето ще заемат отбранителния полукръг при Коничния кратер. Там местоположението е благоприятно, има широк обзор и естествени места за скрито обхождане. При последното си посещение Кинра донесе новите шифрограми на терена. Ветровете не са го променили значително…“

От Кинра мисълта му се насочи към Менике: „Да не я изпускаме из очи. Току-виж, че презглава се е спуснала към позициите…“

Младият мъж не забрави и поста при Скалната арка.

„Преди да се прибере при нас, Естом ще постави на няколко места добре замаскирани обзорни телефилтри. Така ще получаваме подробна панорама на пространството около Бариерата и ще избегнем неочакван удар.“

Той се спря пред огромно дърво, в което зееше хралупа. Слезе по ниските стъпала и застана до открехнатата врата. В неголямото помещение имаше деца. Те бяха насядали на ликова постелка и слушаха Роданда. Учителката говореше тихо, но гласът й изпълваше залата и приковаваше вниманието дори и на палавниците. Очите на малчуганите блестяха, изпитите им бузки се бяха леко зачервили.

„Деца без детство — с горчивина си помисли Летар. — Останаха ни само тези, но дали ще ги опазим?“

Тревогата за малките го върна назад в годините, когато беше невръстно момче. Спомни си как се криеше по време на смерч в скалната пролука до колибата.

Вихърът рушеше скалите и затрупваше входа. Щом стихнеше, момченцето упорито дълбаеше наветия куп и винаги успяваше да се измъкне навън, макар и с наранени ръце.

Баща си не помнеше, убит от пришълците малко преди да се роди. А майка му никога не пожела да напусне колибата.

„Да изоставиш започнатата работа е слабост — казваше тя. — Завоевателите това и чакат, да се предадем. А баща ти никога не отстъпваше.“

Беше слаба и изтощена жена, често боледуваше. Но никога детето не я чу да охка иди да се оплаква. Усмихваше се, когато смерчът вилнееше, с усмивка отглеждаше бамуровите стръкчета. Тяхната градина бе първият опит да се създаде живот сред скалите. Пристен определил мястото, а родителите на Летар доброволно поели грижата за нея. Но Жълтите маски я открили. И баща му загинал, като бранел едва заякналите стебла.

Завинаги запомни часа, когато в бедната им стаичка нахлуха насилниците. Те тъпчеха и смазаха оскъдната им покъщнина. Детето се опита да издърпа изпод огромния крак сухото бамурово клонче, което приличаше на птица. Беше го намерило наскоро, прилетяло с вятъра чак от Леса и то бе единствената му играчка.

Усети удар в челото, рукна кръв и нейде издълбоко дочу отчаяния вик на майка си. Отвлякоха я и повече не я видя. А той оживя, спаси го Пристен…

— Преди много години Жълтите маски са дошли неканени от своята опустошена планета. Те са същества без лица и сърца. Живеят насред отровения от тях Океан в огромен град Метавил, който се е впил и гризе Острова ни — говореше Роданда. Един кичур се бе изплъзнал изпод стегнатата й прическа и падаше на челото. Тя се опитваше да го прибере, той отново се отскубваше и придаваше на лицето й детска миловидност. — Пришълците обитават каменни килии във високи като хълмове сгради, в които слънце не прониква. Те се боят от светлината и се крият от нея под тъмни похлупаци. Приличат на живи автомати, които сами себе си са заробили. Улиците им са мрачни и пусти. Не познават песента, усмивката и човешките вълнения…

— Нима не умеят да пеят? — надигна се слабичко момченце със светли косици.

Летар си спомни за малкия Кедран от времето, когато го бе зърнал два-три пъти в колибата. Той имаше същия учуден израз на широко разтворените си тъмносини очи.

— Те са слепи и глухи за всичко извън потребностите на Метавил — отвърна учителката. — От години се мъчат да ни превърнат в послушни части на това ненаситно чудовище. Опитват се да ни обезличат, да станем подобни на тях. И сега, разярени от напразните си усилия, се готвят да ни унищожат.

Децата с негодувание наскачаха от местата си.

Летар отвори широко вратата и влезе. Учениците с викове го заобиколиха.

— Жълтите маски искат да ни убият — вкупом говореха те. — Нали няма да успеят? Бамуровия лес е непобедим, нали?

— Деца, не се страхувайте — усмихна им се младият мъж. — Само да се приближат — защитното поле като вихрушка ще ги помете. И следа няма да остане от тях.

Представата за безпомощно търкалящите Се сред камъните Жълти маски предизвика неудържим смях сред малките. Те заприказваха в надпревара, сполучливо имитираха уплашените физиономии на повалените врагове…

„Те няма повече да растат в страх — закле се мислено Летар. — А детето на Менике и Кедран ще бъде първият свободен виндянин.“

— Изпейте ми песента за Аерола — помоли ги той.

Едно момиченце си проби път през навалицата и застана пред него. Къде беше виждал това миловидно личице? Младият мъж напрегна паметта си, спомни си: поляната в Леса се изпълни с виндяни, пурпурната цефеида изгря. Едно момиченце сочеше звездата: „Гледайте Аерола!“ — викаше то. Това бе в трагичното утро на разгрома, когато заедно с много други загина Каминда. През изминалото време детето бе пораснало и отслабнало.

— Аз нямам дамира — малко стеснително каза то. — Но умея да пея и да съчинявам песни. Ето, слушайте — и запя с неподозирано дълбок за крехкото си тяло глас:

„Има град, наречен Метавил. Той е страшен, в него живеят Жълтите маски. Те ни убиват и тъпчат бамуровите ни градини. Но ние не се страхуваме от тях. Има звезда, която рядко изгрява, но аз я видях. И тя ми каза: Пратеница съм на вашите деди. Лъчите ми плашат Жълтите маски, те бягат и се крият от моята светлина. Вземете лъчите ми, виндяни. Оръжие от тях си направете и влезте в бой. А аз ще грея, докато победите.“

— Деца, научете тази песен — каза Летар, след като целуна момиченцето. — Запейте я всички.

— Хайде, ученици — подкани ги Роданда.

Момиченцето отново запя, а малките подхванаха песента, отпърво тихо, сетне високо и уверено.

„Те вярват по-силно от нас, възрастните, защото сърцата им са непокътнати“ — рече си Летар.

Той вече не се съмняваше в успеха на Кедран, разчиташе напълно на Донлис и Икен, на младите учени, които напрягаха творческата си енергия и знания, за да ги противопоставят на враговете. Повярва на всеки виндянин и в близката победа…

Ниският таван сякаш се издигна, в стаята стана по-светло. Младият мъж слушаше и не можеше да се нарадва на преобразените от песента деца. Очите му срещнаха благодарния поглед на Роданда. Той насърчително й се усмихна и излезе незабелязан.

Летар обходи убежищата и лабораториите, провери отбранителните съоръжения в горската окрайнина, разговаря с много от защитниците. Но в нито един от тях не откри колебание или страх. Вървеше, а вътре в него звучеше песента на детето:

„Аз съм Аерола, звездата на вашите деди. Виндяни, превърнете в оръжие лъчите ми и влезте в последен бой…“