Ана Величкова
Пурпурната цефеида (12) (фантастична повест)

1. Убитата огнеперка

Утрото настъпи ветровито и мрачно. Облаци закриваха небето. Виндяните търпеливо очакваха нападението. Роданда обходи близките укрития и разговаря със защитниците, а Летар даде последните си нареждания. Той не откъсваше очи от далечината. Докъдето погледът му стигаше, не се забелязваше раздвижване. В зрителното поле на телефилтъра се появи пространството отвъд насипите, където хиляди Жълти маски, подредени и въоръжени с далекобойните си микрозарядни цеви, чакаха знак за настъпление. Младият мъж се обезпокои от тази безлика маса, готова безогледно да убива. Обърна се назад. Наблизо с прицелен аерострел бе залегнала Роданда. Той видя доверието в очите й и изпита желание да протегне ръка и да погали посърналото й лице. Усмихна й се и я повика при себе си.

— Роданда, погледни в телефилтъра — прошепна Летар. — През нощта са пристигнали нови групи. Те са по-добре въоръжени от нас, но ние имаме едно предимство. Пропуснем ли го, ще заплатим жестоко.

— За какво става дума? — попита младата жена.

— Утре Аерола ще излъчва с най-голяма сила. Тя ще изгрее, когато слънцето достигне зенита си, и ще затъмни блясъка му. Тогава трябва всички да се вдигнем и да ги отблъснем. Ако не съм в състояние да ви поведа, ти ще ме заместиш.

— Тревожи ли те нещо, Летар?

— Не мога да рискувам живота на никой друг, освен собствения си — отвърна той и като й посочи блокировача, поясни: — Ще приложа цялото си умение, за да обезвредя биопарализатора, но знаеш, че е опасно. Възможно е и да загина. А звездата ще ги уплаши. Те нямат многовековните наблюдения на прадедите ни върху цефеидата, а напоследък тя бе в относително затишие. И изглежда, че Жълтите маски са се успокоили. Но от утре тя пак ще сипе гибелните за тях лъчи. Само неколцина от нашите знаят това. Нека изгряването на Аерола да се посрещне като благоприятно знамение за нас и като възмездие за нашествениците.

Летар стисна ръката на Роданда и леко пребледня. Белегът на челото му се открои по-ясно. Учителката се върна в укритието си, а младият мъж отново впи очи напред.

По далечните хълмове пробягаха млечни сенки. Слънцето се подаде иззад хоризонта. Подгонени от вятъра, облаците бързо се разпръснаха. Показа се бледолилавото небе. Една тъмна точка се откъсна от светлата извивка на Леса. Като се люшкаше от поривите на вятъра, тя набираше височина, а от нея се ронеха бляскави прашинки, които течението подемаше и премяташе дълго из въздуха. Летящото тяло се приближи, превърна се в птица-огнеперка. Сред виндяните премина шепот на удивление. Когато тя достигна насипа, оттам започнаха да я обстрелват. Птицата ту падаше ниско, ту рязко политаше нагоре, кръжеше и описваше сложни зигзаги, докато успее да се изтръгне и поеме към виндянската отбрана. Направи широк кръг над хълмовете, внезапно изписка и започна да пада, като бързо-бързо размахваше крила. Защитниците дочуха писъка, в който имаше и скръб, и прощален призив към живота. Огнеперката отново се опита да набере височина, но крилата й клюмнаха като пречупени и тя полетя към скалите. Роданда изтича и се наведе над нея. Тя широко отвори сребристите си очи, в които се таеше такава болка, че младата жена потръпна. Птицата безпомощно удари с крила един-два, пъти по камъните и издъхна. Роданда я взе в ръцете си, изправи се и я вдигна високо. Бранителите видяха безжизнената огнеперка, окървавените й крила, които приличаха на помръкнали пламъци. А одухотвореното лице на младата жена сякаш мълчаливо им казваше:

„За Жълтите маски и птиците са врагове.“

И всеки мислено си даде дума да не отстъпи, каквото и да се случи…

Нападателите започнаха да обстрелват жената и птицата. Около Роданда се сплетоха мълниите на микрозарядите. Те отново пронизаха безкрилата огнеперка. Учителката остана изправена още няколко мига и залегна.

Неочаквано непреодолима тревога обхвана виндяните. По лицата им избиха ледени капки, непозната повелителна сила се вкопчи в съзнанието им. Защитниците от предните укрития ставаха и тръгваха като зашеметени по посока на насипа, но само след първите крачки политаха, покосени от изстрелите.

Летар включи блокировача, но дебелата скална преграда изкривяваше търсещия сноп. Налагаше се да излезе на открито. Той настрои уреда на широк обзор, задействува синтезатора на самонасочващото се поле. Отмина последното укритие, промъкна се с насочен към насипа блокировач. Около него нагъсто просветнаха микрозарядите.

Откъм виндянската отбрана се носеше вълна на ужас. Хората на групи напускаха местата си и загиваха.

Летар се изправи и тръгна, направляван от могъща чужда воля…

… Остра болка опари рамото му, изтръгна го от вцепенението. В същия миг търсещото око светна. Лъчистият сноп се плъзна по полето на биопарализатора и блокира действието му.

Летар изнемощял се притисна към сипея. Млада виндянка се промъкна ловко под обгарящия дъжд, изтегли ранения в близкото укритие.

— Жив е, жив! — извика на надигналите се защитници.

Тя наложи раната му с бамурови листа и здраво я превърза. Болката утихна. И тъкмо навреме. Разярени от бездействието на биопарализатора, Жълтите маски се показаха иззад насипа и започнаха да настъпват.

Виндяните им отвръщаха с точните попадения на аерострелите си, с ветрилообразния огън на многоцевките. Сражението се водеше без видимо надмощие на едната или другата страна. Защитниците държаха под прицел пространството пред насипа, но нападателите нямаха брой. Те все повече се приближаваха, поразяваха ги с мощното си микрозарядно оръжие. Топяха се виндянските сили, скоро щеше да се наложи да се оттеглят зад отбранителния полукръг…

Роданда с тревога погледна небето. Слънцето приближаваше зенита, но тя не можеше да отлага нито миг. Бързо се изкачи на близкото възвишение и се изправи в целия си ръст.

— Напред, виндяни! — призова младата жена.

Отвърна й многогласен вик. Защитниците се надигнаха и поведени от учителката, се понесоха към насипа. Слънцето докосна зенита. Пулсиращата цефеида изгря, светлината й обля скалите.

— Аерола! Победа! — викаха виндяните като нападаха стъписаните Жълти маски.

Звездната светлина и напорът на насърчените островитяни обърка нападателите и ги обърна в панически бяг…

* * *

След като помогна на Икен да сглоби блокировача, Менике остана на пост в Биолабораторията. Помагаше й Кинра, която напоследък често боледуваше. Времето се изнизваше бавно, рядко идваха съобщения от отбранителния полукръг при Коничния кратер. А там сега беше най-горещо. На няколко пъти младата жена се свързва с Донлис, но той все й отвръщаше да чака търпеливо. А телепатичният блок мълчеше, сигналите се бавеха. Искаше й се да отиде до Обзорния пост в южния край на Леса, но всеки миг можеше да дойде някаква вест. А Кинра, повикана от Донлис, бе излязла рано сутринта.

Менике надникна навън. Дълго се взира в горския полумрак, но наоколо бе все така пусто. Внезапно дърветата неспокойно зашумяха, между клоните им се посипаха пурпурни лъчи.

— Изгря звездата, нашата звезда! — не вярваше на очите си Менике.

Втурна се в лабораторията, но остра болка я преряза надве. Тя стисна зъби, промъкна се до телепатичния блок.

„Жълтите маски бягат — съобщаваше апаратът. — Ние ги преследваме.“

Младата жена превключи устройството така, че хубавата вест да стигне до всички лаборатории и убежища. А сетне се отпусна на пода, повалена от болката.

Дочу стъпки, някой се надвеси над нея. През замъгления си поглед едва различи лицето на сестра си.

— Усетих, че не си добре. Дръж се, сестричке, не бой се, мила.

— Кинра — усмихна се през сълзи Менике, — става нещо голямо сега, истинско…

2. Денир рискува

Жълтите маски бяха изтласкани зад Бариерата. В Метавил настъпи тревога. Обитателите на града се тълпяха в сборните сгради и чакаха заповедите на Гнилен. Никой не смееше да излезе навън. Пурпурната звезда светеше. Те усещаха лъчението й дори през защитните прегради. От покривните тераси излитаха вихролети, натоварени с подкрепления за Бариерата, но виндянските огнеперки ги унищожаваха още преди да се доближат до нея.

В многоъгълната зала на центъра за управление Гнилен бе събрал съветниците си. Те наелектризирано слушаха своя предводител. А той жестикулираше гневно, като предричаше скорошна гибел на виндяните и Острова им.

„Те се осмелиха да ни се противопоставят — викаше Гнилен. — Злоупотребиха с търпението ни, нарушиха реда в Метавил. И ще заплатят за дързостта си.“

„Виндяните, са близо — уплашено забеляза един от съветниците. — Унищожиха Черната ескадрила и голяма част от транспортните ни вихролети. Не ги стресна и биопарализаторът. Червените им ята летят към града ни.“

„Замълчи! — ядосано го прекъсна Гнилен. — Това са думи на страхливец. Вихровзривателят е в ръцете ни. Ще ги изпепелим с целия плазмен заряд.“

„Ще загинем и ние заедно с планетата“ — отвърна съветникът.

„Наспите реласти са вече в готовност. Ние ще излетим и отдалече ще наблюдаваме гибелта й. Вселената е голяма, в нея има много планети, които могат да бъдат по-подходящи за нас. А Винда ще изчезне. По-добре да се стопи, отколкото виндянската стихия да я залее“ — категорично заяви предводителят.

В същото време Денир се намираше на плаващата платформа-космодрум. Жълти маски, навлекли предпазни наметала-звездобрани, подготвяха реластите за излитане. И пилотът бе облякъл звездобран, за да не предизвиква излишни подозрения.

„Реластите не се зареждат с изтребителни заряди — размишляваше той, докато монтираше навигационния блок на един от апаратите. — По всяка вероятност ще ги използват за бързо бягство. Нашествениците претърпяха големи поражения. Нашите са вече пред Бариерата. Познавам добре нрава на насилниците. Те няма да се махнат тихо. Остава им само Вихровзривателя…“

Денир незабелязано следеше всичко наоколо. Стереофонът, вграден в ушната му мида, улавяше всеки звук. Трескавите приготовления потвърждаваха опасенията му. Те наистина възнамеряваха да си отидат с катастрофален гръм… Апаратът бе вече сглобен и регулиран, а пилотът все нещо дооправяше.

Започнаха да прииждат обитателите на Метавил. Младият мъж разбра, че е време да действа. Той се възползва от суматохата при пристигането на вихролет за спешни поръчки и се мушна в реласта. Внезапното излитане на апарата усили паниката. Не беше успял да се отдалечи достатъчно, когато на обзорния екран забеляза два вихролета-преследвача.

„Сега ще ги заблудя“ — каза си Денир.

Той рязко смени посоката и започна опасно вертикално издигане. Но преди да достигне скоростта на откъсване и да се устреми по най-късата траектория към Орбовъзела, видя, че и гонителите му не изостават. Черните точици се превърнаха в едри хищници, които изпълниха светлинния конус на екрана.

„Какво да правя? — за миг се отчая пилотът. — След малко ще се опитат да ме пленят или ще ме обстрелят. А Кедран е сам.“

И той си представяше как младият човек лежи безчувствен на пода, а една зловеща ръка насочва вихрозаряда към Острова…

Отново рязко зави и започна да се спуска. Преследвачите му изостанаха, а той спечели ценни мигове с внезапната си маневра.

„Успях — зарадва се Денир, — ще се гмурна във вихрозоната, за да изгубят окончателно следите ми…“

Той знаеше, че реластът не е пригоден към изненадите на атмосферните стихии, но не се поколеба. Разчиташе на опитността и изключително бързите си рефлекси. Апаратът влетя в коридор от плътни черновиолетови облаци. Екранът потъмня, стрелнаха се мълнии. Реластът ту потъваше в дълбока облачна яма, като целият се тресеше и пропукваше, ту отново попадаше в зона на относително спокойствие. Пилотът стискаше зъби, бореше се със световъртежа. Дори тренираният му организъм се справяше трудно с необичайните натоварвания. Огнените припламвания на екрана зачестиха. Вихрозоната вилнееше, самозареждаше се с напрежение и избухваше в мигновени блясъци. При едно по-дълбоко пропадане навигационните уреди бяха блокирани от силното електрично поле и пилотът изгуби ориентировка. Неуправляем, апаратът се премяташе в различни посоки. Денир усети, че пада стремително. Но преди съзнанието му да се замъгли, успя да включи блока за аварийно стабилизиране на полета. Като вибрираше, реластът изправи курса си и се изтръгна от въртопа.

Младият мъж отвори очи. Още не можеше напълно да дойде на себе си. По навик погледът му се плъзна върху екрана. Там вече не се извиваха мълнии, а грееше кротка слънчева светлина.

След малко скоростта на откъсване бе достигната. Пилотът насочи реласта по траекторията към Орбовъзела. Не след дълго се съсредоточи. Искаше да изпрати телепатична вълна към Кедран. Мисълта му полетя към мяркащата се в далечината станция, но не получи отговор. Последва втори, трети призив. Кедран мълчеше. Орбовъзелът вероятно плуваше в неутрализационна сянка, непроницаема за мозъчните излъчвания.

Денир включи локатора за променливо космическо сондиране и изтръпна. Беше закъснял. Към орбиталното съоръжение се приближаваше вихролет. Ето кой преднамерено създаваше лъчевата блокировка. Скоро Острова, а може би и цялата планета щяха да се разпилеят на прах…

„Кедран, Кедран — отчаяно призоваваше пилотът, превърнат целия на мощно излъчваща биовълна, — врагът е вече при тебе. Спаси Вихровзривателя! Аз идвам на помощ.“

Разстоянието намаляваше. Но реластът нито можеше да се побере в приемателния цилиндър, нито да се скачи със станцията. Денир го изостави и излезе в откритото пространство. Задейства автоматичното управление на универсалния си скафандър. Когато достигна люка на приемателния цилиндър, ръчно освободи външните уплътнители. Изгубеното време го изгаряше отвътре. Щом влезе в Орбовъзела, той хукна към екранната зала, като настройваше аерострела…

3. Вихровзривателя е спасен!

От часа, в който се разгоря битката на Острова, Кедран не се отлъчи от залата за наблюдение. Включваше локаторната система на свръхдълбоко проучване и следеше трагичните и сполучливи обрати на сражението, готов да се намеси в критичния момент. Когато огнеперките стопиха Черната ескадрила, той получи нареждане:

„При опасност унищожи Орбовъзела!“

Но Кедран искаше да запази станцията, не защото се боеше, че може да загине заедно с нея. Той не биваше да допусне това върховно техническо постижение на прадедите му безследно да се изпари в космическото пространство. А след победата, в която не се съмняваше, вихрите да беснеят из без това достатъчно опустошения Остров.

Керастоловият ултратон, прикрит в тъканта на лекия скафандър, му беше винаги под ръка. В синтезатора на устройството бе успял да вгради източник на пурпурна плазма… Кедран наблюдаваше събитията, като държеше под прицел завесата към сектора за метеорологична защита. Според случая щеше или да я повдигне, или да блокира релето. Следящият екран отразяваше пространството около Орбовъзела на значително разстояние. От дълго време то беше пусто.

Левият полусферичен екран изцяло погълна вниманието му. Той видя как виндяните се вдигнаха на атака и в същия миг изгря Аерола. Насърчени от небесния знак, защитниците подгониха Жълтите маски. Едни от тях успяха да се мушнат в ниско кръжащите вихролети, а други ужасено бягаха, пропадаха в изкопаните от собствените им ръце ями, търкаляха се по сипеите.

Гонитбата продължаваше…

Кедран усети леки тласъци. Някой бе пристигнал. Но следящият екран си оставаше пуст.

„Създадена е неутрализационна сянка. Иде враг“ — помисли той и застана нащрек.

В залата забързано влезе Жълта маска и без да му обърне внимание, тръгна към завесата. С няколко крачки младият човек го пресрещна. Влезлият, като видя гнева по лицето на виндянина, доскоро толкова невъзмутим и послушен, връхлетя върху му. Стегнат в неочакваната хватка, Кедран се задушаваше. Тежкото тяло го смазваше, ледените пръсти все по-дълбоко се впиваха в оголената му шия. Той започна да хърка, пред очите му притъмня.

„Какво направих! — прониза го отчаяние. — Оставих се да ме нападнат.“

Напрегна мускулите си, събра в един напън цялата си ненавист и усети как смъртоносните клещи се разтварят. Още едно свръхусилие и успя да отхвърли нападателя. Надигна се на лакът и включи светлинната приставка на ултратона. Насочи пурпурния сноп право в очните цепнатини на врага, който се сгърчи, потрепери и притихна.

В залата запъхтян се втурна Денир. Той видя Жълтата маска да се валя в поток от пурпурна светлина, а пребледнелият Кедран да лежи изнемощял на земята. Пилотът го повдигна, прегърна го силно. А той отпусна облекчено в здравите му ръце.

— Кедран — каза Денир, — съвземи се и застани пред екрана, а аз ще охранявам отвън.

Той излетя с оставения от нападателя вихролет и закръжи около станцията, а момъкът седна пред пулта. Виндянският устрем приближи Бариерата и притихна. Откъм Острова долетя сигнал:

„Кедран, обади се!“

„Вихровзривателя е в моите ръце!“ — отвърна радостно той.

„Ние сме на безопасно разстояние от Бариерата. Действай предпазливо!“

Кедран настрои Вихровзривателя на планетен прицел. Пред очите му се извиси ненавистната преграда. Той си спомни мъчителните часове, изживени в тъмните й лабиринти, погубили не един виндянин. Мярна му се коварното фосфоресциращо петно, което го тласкаше в спазмите на болезнена слабост. Внимателно насочи плазмената струя, плъзна я по огромната стена. Засветиха бледожълти пламъци, след които оставаше пепел. Само за мигове Бариерата изчезна, все едно че никога не е съществувала.

Островитяните влязоха в Метавил. А там кипеше битка. Виндяните, прониквали в продължение на години в различните сектори на града, се бяха счепкали с Жълтите маски и не им позволяваха да се доберат до платформата-космодрум. А над него вече прелитаха автоматичните огнеперки и поразяваха готовите за полет реласти. Нападаха ги, докато ги превърнаха в димящи отломки. Притиснати от три страни, завоевателите бяха изтласкани в Океана…

Летар събра виндяните на високия скалист бряг и като погледна към сивата грамада на града, каза:

— Докато той затваря хоризонта, ще ни напомня за Жълтите маски. Нека градът на злото изчезне завинаги.

Виндяните се отдръпнаха на високите хълмове, а огнеперките изпепелиха прикрепителните пръстени, системата от естакади и главните съоръжения, поддържащи платформите, върху които се крепеше Метавил. И той започна бавно да потъва.

Летар с вълнение каза на Роданда, която не можеше да откъсне очи от изчезващия чудовищен град:

„Ние спасихме не само себе си, но и Вселената от Жълтите маски.“

И за пръв път от толкова години двамата се прегърнаха…

Освободен от непосилната тежест на града, Океана въздъхна и се набразди. Вълни препуснаха по откритата му повърхност. Те лизнаха скалистия бряг и го оросиха. Ята от птици-огнеперки долетяха от Леса и се стрелнаха към спрялата на зенита цефеида. Тя ги обля с лъчите си и те заприличаха на живи огньове, които топяха облаците.

Рукна дъжд. Хладни порои окъпаха напукания от суховеи Остров, напоиха зажаднелия Бамуров лес…

4. Песен за Ареола

В едно ранно утро Кедран кацна на стария космодрум, близо до Арката. Посрещнаха го много виндяни. Първи го прегърнаха Летар и Роданда, след тях Донлис. Двамата мислено се върнаха в годините, когато младият човек изучаваше Завета на дедите и заедно обсъждаха хрумналите му идеи. Доктор Икен приятелски му стисна ръката. Поздравяваха го познати и непознати, но сред тях не виждаше милото, жадувано лице.

Но ето че навалицата се отдръпна, образува се пътека, по която пристъпваше млада жена с дете на ръце. Коя беше тази майка със спокойно, одухотворено лице? Той нямаше да я познае, ако тя не се усмихна.

— Менике! — извика Кедран и гласът му се накъса от нахлулите чувства.

А тя му подаде пеленачето и каза:

— Нашият син, Кедран. Той вече пита за татко си.

Младият мъж пое лекото телце и се наведе. Момченцето го погледна с ясните си очи и му се усмихна. Той позна усмивката на Менике.

Една пурпурна пътечка се изви пред тях. Поведени от бащата и детето, което протягаше ръчички към пулсиращата звезда, виндяните тръгнаха. Проломът отдръпна надвесените си скали и ги изведе до Арката. Бавно преминаха всички под нея, а заедно с тях вървяха Каминда, Пристен и хилядите загинали. Последен се зададе Естом. Той прокара изкусните си пръсти по спиралните струни на дамирата и запя:

„Аерола, вестителко на победата. Бариерата рухна, Метавил потъна в Океана. Ние сме свободни. Когато изличим бръчките на страданието от лицето на Винда, ще полетим към тебе. Ще се огласят звездните простори от нашето ликуване, планетите спокойно ще се въртят по своите орбити. Небесата им никога не ще се затъмнят от хищните пришълци. Ще се стопли Вселената, избавена от страха. Аерола, звезда на всеобщата справедливост! Огрявай летежа ни към слънцата…“

Пееха виндяните, шумеше Бамуровия лес, а вълните на Океана се удряха в бреговете, по които напираха първите кълнове на живота…