Ана Величкова
Пурпурната цефеида (11) (фантастична повест)

Десета глава
Замлъкналата Дамира

Откакто получи нареждане да постави на подходящи места обзорни телефилтри, Естом нямаше нито минута покой. Промъкваше се сред хълмовете и изкусно замаскираше уредите. Той още повече бе отслабнал и пребледнял. Черните му очи дълбоко се открояваха на изпитото лице. Струваше му се, че времето тече непоносимо бавно. Вече не можеше и да пее. Звуците бяха безсилни да изразят чувствата, които го изпълваха.

С всеки изминат ден той се приближаваше до Бариерата. Пълзеше и се спотайваше между скалите. Последният телефилтър искаше да постави на няколко крачки от стената, в тайната пролука, която издълбаха някога с Каминда. Но ставаше все по-опасно. Откъм Метавил прииждаха леки вихролети. Като летяха ниско, те стоварваха групи от въоръжени врагове. Всеки хълм и укритие бяха внимателно претърсвани. Цялото пространство от Бариерата до Коничния кратер се следеше денонощно. Подпалиха колибата при Арката, унищожиха градината, отгледана от Естом. Рушаха скалите, изравняваха насипите и заличаваха всичко, което можеше да послужи за подслон или временно укритие.

Една сутрин към Бамуровия лес полетя Черната ескадрила. До вечерта нито един от вихролетите не се завърна и младият човек разбра, че огнеперките са я унищожили. Време за губене нямаше. Още тази нощ ще се промъкне до Бариерата.

Когато мракът се сгъсти, той предпазливо излезе от убежището си. Движеше се бавно, ослушваше се. Дамирата беззвучно се люшкаше на гърдите му. В ръцете си носеше телефилтъра, готов да го захвърли при опасност.

Криволичеше между неравностите на местността, взираше се напред с разтуптяно сърце. Сега времето вървеше бързо и той се боеше от тези неусетно топящи се часове. Скоро прехвърли хълмовете и навлезе в пустинната равнина. Прекоси ниското възвишение и впи очи в тъмнината. Бариерата не се виждаше, обвиваше я плътен мрак.

Естом преметна дамирата на гърба си и започна да се придвижва на лакти. Още метър, два… — стената е само на хвърлей. Пипнешком откри мястото, известно на него и Каминда. Отмести камъка и спусна уреда в недълбоката ниша. Покри отвора, като остави малка пролука. Едва когато свърши, усети, че е премалял и плувнал в пот. Вече можеше да поеме обратно. Започна да се отдалечава приведен, с къси прибежки. Малката височина е на крачка, достигне ли я — спасен е…

В този миг лумна светлина, непреодолима сила скова ръцете и краката му. Напрягаше волята си, но не успяваше да се помръдне. В тесен обръч към него пристъпваха Жълти маски.

Докато очакваше да се приближат, лиретът се върна в деня, когато беше малко момче и играеше на хълма, в подножието на който бе родната му колиба. Тогава те дойдоха. Стъпкаха младите бамурови храсти. Прекършените клонки издаваха звук, сякаш простенваха, узрелите плодове се пръскаха с болезнен пукот, а семената им се ронеха сред напуканите от жажда камъни.

„Скрий се, Естом, момчето ми!“ — изпищя майка му, преди да я убият.

Дълго изтезаваха баща му. Той беше силен, съпротивляваше се, не се остави безропотно да го затрият. Нахвърлиха се и на малкото му братче. Влачиха го из стъпканата градина, докато притихна с разбита главица. А Естом, скрит в една пукнатина, плачеше мълчаливо и се заклеваше да им отмъщава, докато е жив…

Насилниците се приближиха, повалиха го на камъните. Силен удар в главата го зашемети. Опомни се в тясно подземие. Опипа трескаво гърдите си — дамирата си беше на мястото. Той се успокои. Влагата го пронизваше до кости. Под бледия зрак, който се процеждаше през някаква пролука, по стените различи засъхнали кървави струйки. Тръпки на ужас пробягаха по изнуреното му тяло. Но вътрешно беше доволен — бе изпълнил задачата си.

Виделината изчезна, обгърна го вибриращ мрак. Остра болка прониза мозъка му, сякаш се забиваше във всеки нерв. Разбра — насилваха паметта му, търсеха в нея издайнически спомени.

Мисълта му, направлявана от външна сила, все по-настойчиво се връщаше в Леса, обхождаше лабораториите, спираше се на всяко по-важно убежище. Напрегнал до крайност нравствените си сили, Естом отпъждаше предателските видения. А терзаещото жило питаше:

„Какво правеше близо до Бариерата?“

„Разхождах се и си подсвирквах“ — подигравателно отвърна младият човек. Болката стана непоносима. Още будното му съзнание безгласно изкрещя:

„Няма нищо да научите! Нищо!“

Вратата се отвори, мъчителите го заобиколиха. Изправиха го до стената. Един от тях със знаци посочи дамирата: „Какво е това?“. Вместо отговор лиретът я нагласи на гърдите си, а те предпазливо се отдръпнаха. Пръстите му заиграха по струните. Звуците изпълниха полуздрачното подземие, блъснаха се в каменните стени:

„Ние ще те достигнем, звезда на истината. И ти ще излекуваш кървящите ни рани. Грей, Аерола, пратенице на победата…“

Жълтите маски не разбраха песента, но сякаш доловиха скритата в нея сила. Изтръгнаха дамирата от ръцете на Естом, удариха я гневно в каменния под, но тя не се разби, само подскочи с уплашен звън. Лиретът се втурна, опита се да я спаси. Рязък удар го отхвърли назад. Ритаха дамирата, дърпаха струните й, а те не се скъсваха, само звъняха ужасено. Някой я грабна и замахна с нея към Естом. Той се хвърли към него. Блесна мълния, лиретът се олюля и падна…